Не казвай на никого

44

Спряхме в пустия паркинг зад началното училище „Райкър Хил“ и хванати за ръце слязохме от колата. Въпреки мрака видях, че почти нищо не се е променило от дните, в които двамата с Елизабет бяхме лудували там. Педиатърът в мен не можеше да не забележи новите мерки за сигурност. Веригите на люлката бяха по-здрави, седалките бяха с ремъци. По земята под катерушките бе пръсната плява, за да омекоти евентуалното падане на децата. Но игрищата за кикбол и футбол и кортовете за тенис си бяха същите като в детството ни.

Минахме под прозореца на г-ца Соубъл, ала това беше толкова отдавна, че и двамата не изпитахме нищо повече от носталгични тръпки. Все още ръка за ръка, ние навлязохме в гората. От двадесет години не бяхме вървели по тази пътека, но все още я помнехме. След десет минути стигнахме до задния двор на Елизабет на Гуудхарт Роуд. Обърнах се към нея. Тя с влажни очи погледна родния си дом.

— Майка ти изобщо ли не знаеше? — попитах я аз.

Елизабет поклати глава. Кимнах и бавно пуснах дланта й.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Нямам избор.

Не й дадох възможност да спори. Запътих се към къщата. Приближих се до плъзгащата се стъклена врата, заслоних очи и надникнах вътре. Нито следа от Хойт. Проверих задната врата. Отключена. Влязох. Нямаше никой. Тъкмо се канех да се върна навън, когато видях, че в гаража светва. Минах през кухнята и влязох в мокрото помещение. Бавно отворих вратата на гаража.

Хойт Паркър седеше зад волана на буика си. Двигателят не работеше. Държеше чаша в ръка. Когато влязох, той вдигна пистолета. После видя, че съм аз и отново го отпусна. Слязох по двете стъпала и се пресегнах да отваря предната дясна врата. Не беше заключена. Вмъкнах се до него.

— Какво искаш, Бек? — с надебелял от алкохола език попита той.

Бавно се отпуснах назад.

— Кажи на Грифин Скоуп да пусне момчето.

— Не знам за какво говориш — без каквато и да е убедителност отвърна Хойт.

— Корупция. Сам си избери присъдата, Хойт. Знам истината.

— Нищо не знаеш.

— Онази нощ на езерото. Когато си помогнал да убедят Елизабет да не отива в полицията.

— Вече приказвахме за това.

— Но сега съм любопитен, Хойт. От какво всъщност се страхуваше, че ще я убият или че ще арестуват и теб?

Той мудно ме погледна.

— Тя щеше да е мъртва, ако не я бях убедил да избяга.

— Не се съмнявам — отвърнах аз. — Но ти все пак си имал късмет, Хойт — с един куршум си ударил два заека. Спасил си й живота и не си влязъл в затвора.

— И защо да влизам в затвора?

— Отричаш ли, че Скоуп ти е плащал?

Той сви рамене.

— Да не мислиш, че само аз взимах парите им?

— Не.

— Тогава защо да се страхувам повече от другите ченгета?

— Заради онова, което си извършил.

Хойт пресуши чашата си, огледа се наоколо за бутилката и си наля още.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш ли какво е търсила Елизабет?

— Доказателства за незаконната дейност на Брандън Скоуп — отвърна той. — Проституция. Малолетни момичета. Дрога. Брандън се правеше на кофти пич.

— И още какво? — попитах аз, като се опитвах да престана да треперя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше продължила да рови, може би щеше да се натъкне на едно по-тежко престъпление. — Дълбоко си поех дъх. — Прав ли съм, Хойт?

Думите ми накараха лицето му да помръкне. Тъст ми се обърна и погледна през предното стъкло.

— Убийство — прибавих аз.

Опитах се да проследя погледа му, но виждах само грижливо закачените на стената инструменти. Отвертките с техните жълто-черни дръжки бяха подредени по големина. До тях имаше три гаечни ключа и чук.

— Елизабет не е била първата, която е искала да разкрие Брандън Скоуп. — Замълчах и зачаках да ме погледне. Това отне известно време, но накрая Хойт отново се обърна към мен. И го видях в очите му. Той не мигаше, не се опитваше да го скрие. И знаеше, че го виждам.

— Ти ли уби баща ми, Хойт?

Той отпи голяма глътка уиски, задържа я в устата си, после тежко преглътна. Няколко капки пръснаха по лицето му. Хойт не си направи труда да ги избърше.

— Още по-лошо. — Той затвори очи. — Предадох го.

В гърдите ми кипна гняв, но гласът ми остана изненадващо спокоен.

— Защо?

— Стига, Дейвид. Вече трябва да си разбрал.

Обзе ме нов пристъп на ярост.

— Баща ми работеше при Брандън Скоуп — започнах аз.

— Нещо повече — прекъсна ме Хойт. — Грифин Скоуп нае баща ти да го наставлява. Работеха заедно.

— Като двамата с Елизабет.

— Да.

— И докато е работил с него, баща ми е открил какво чудовище всъщност е Брандън. Прав ли съм?

Той просто отпи от чашата си.

— Не е знаел какво да направи — продължих аз. — Страхувал се е да каже, но не е можел да го остави просто така. Измъчвали са го угризения. Затова се затвори в себе си през месеците преди смъртта си. — Замълчах и си представих баща си, уплашен, сам, без никой, към когото да се обърне. Защо не го бях видял? Защо не бях забелязал болката му? Защо не му бях протегнал ръка? Защо не бях направил нещо, за да му помогна?

Погледнах Хойт. В джоба си носех пистолет. Щеше да е съвсем просто. Трябваше само да извадя оръжието и да натисна спусъка. Бам. Готово. Но от собствен опит знаех, че това няма да реши абсолютно нищо. Всъщност, тъкмо обратното.

— Продължавай — каза той.

— По някое време татко е решил да каже на свой приятел. Но не на когото и да е. На полицай, полицай, работещ в града, в който са били извършени престъпленията. — Кръвта ми кипна и отново заплаши да изригне. — На теб, Хойт.

Нещо в лицето му се промени.

— Дотук прав ли съм?

— Да.

— И ти си казал на Скоуп, нали?

Той кимна.

— Мислех, че ще го прехвърлят или нещо подобно. Че ще го отдалечат от Брандън. Изобщо не подозирах… — Хойт сбърчи лице — очевидно не можеше да понася самооправданията си. — Как се досети?

— Първо от името Мелвин Бартола. Той е бил свидетел на предполагаемата злополука, при която е загинал баща ми, но разбира се, също е работил при Скоуп. — Пред очите ми се появи усмивката на татко. Свих юмруци. — И после ти ме излъга, че си ми спасил живота — продължих аз. — След като си застрелял Бартола и Улф, наистина си се върнал при езерото. Но не, за да ме спасиш. Не си забелязал движение и си решил, че съм мъртъв.

— Реших, че си мъртъв — повтори той. — Но не исках да умреш.

— Въпрос на тълкуване.

— Изобщо не исках да пострадаш.

— Но не беше и съкрушен. Върнал си се в колата и си казал на Елизабет, че съм се удавил.

— Просто се опитвах да я убедя да изчезне — отвърна Хойт. — И това помогна.

— Трябва да си се изненадал, когато си научил, че съм жив.

— По-скоро бях смаян. Между другото, как се спаси?

— Няма значение.

Сякаш изтощен, той се отпусна назад.

— Може би. — Изражението му отново се промени. — Е, още какво искаш да знаеш?

— Значи не отричаш нищо, така ли?

— Не.

— И си познавал Мелвин Бартола, нали?

— Да.

— Бартола те е предупредил какво се готви срещу Елизабет — казах аз. — Не мога да разбера точно какво се е случило. Може все пак да е имал съвест. Може да не е искал тя да умре.

— Бартола да е имал съвест!? — подсмихна се той. — Моля ти се. Той беше отрепка. Дойде при мен, защото смяташе, че може да пие вода от два извора. Да изкяри и от Скоуп, и от мен. Казах му, че ако ми помогне да инсценираме смъртта на Елизабет, ще му дам още толкова и ще уредя да напусне страната.

Кимнах. Вече ми бе ясно.

— Значи затова Бартола и Улф са казали на хората на Скоуп, че след убийството ще се скрият. Чудех се защо изчезването им не е породило съмнения.

— Точно така.

— И какво се случи? Предаде ли ги?

— Хора като Бартола и Улф… Тяхната дума не струва нищо. Знаех, че колкото и да им платя, те ще дойдат да искат още. Щеше да им писне да живеят другаде или да се напият и да се раздрънкат в някой бар. През целия си живот съм си имал работа с такива боклуци.

— Затова си ги убил.

— Да — без капчица съжаление потвърди той.

Вече знаех всичко. Оставаше само да разбера какъв ще е краят.

— Те са хванали едно момченце — казах му аз. — Обещах да се предам, ако го пуснат. Обади им се. Помогни да направим размяната.

— Те вече не ми вярват.

— Отдавна работиш за Скоуп. Измисли нещо.

Хойт се напрегна. Отново погледна към инструментите и аз се зачудих какво вижда. После бавно вдигна пистолета и го насочи към лицето ми.

— Струва ми се, че ми хрумна нещо.

Не мигнах.

— Отвори вратата на гаража, Хойт.

Той не помръдна.

Пресегнах се през него към сенника и натиснах дистанционното управление на гаража. Вратата забръмча. Хойт я проследи с поглед, докато се вдигаше. Там неподвижно стоеше Елизабет и втренчено гледаше баща си.

Той потръпна.

— Хойт? — повиках го аз.

Главата му рязко се завъртя към мен. Той с една ръка ме сграбчи за косата и притисна дулото на пистолета към слепоочието ми.

— Кажи й да се махне оттам.

Мълчах.

— Направи го или ще умреш.

— Няма да посмееш. Не и пред нея.

Хойт се наведе към мен.

— Просто го направи, по дяволите. — Това по-скоро бе настойчива молба, отколкото заплашителна заповед.

Погледнах го и усетих нещо странно да пробягва в мен. Той завъртя ключа. Дадох знак на Елизабет да се отдръпне. Тя се поколеба, но накрая отстъпи настрани. Баща й изчака, докато пътят се освободи и настъпи газта. Бясно профучахме покрай нея. Докато се отдалечавахме, аз се обърнах и видях как Елизабет се смалява и изчезва.

Отново.

Отпуснах се назад и се зачудих дали някога пак ще я видя. Преди се бях преструвал на самоуверен, ала знаех каква е опасността. Тя се беше опитала да ме разубеди. Обясних й, че трябва да го направя. Този път аз щях да съм защитникът. На Елизабет не й харесваше, ала разбираше.

През последните няколко дни бях научил, че е жива. Дали бях готов да дам живота си за това? Без колебание. Съзнавах го. Докато пътувах с човека, който бе убил баща ми, ме обзе странно спокойствие. Най-после се избавих от угризенията, които толкова време ми бяха тежали. Сега знаех какво трябва да направя, какво трябва да жертвам, и се питах дали изобщо имам някакъв избор, дали е било писано да свърши така.

Обърнах се към Хойт.

— Елизабет не е убила Брандън Скоуп…

— Знам — прекъсна ме той и каза нещо, което ме разтърси до мозъка на костите: — Аз го убих.

Вцепених се.

— Брандън преби Елизабет — бързо продължи тъст ми. — Щеше да я убие. Затова го застрелях, когато дойде у вас. После прехвърлих вината върху Гонзалес, както вече ти обясних. Елизабет знаеше какво съм извършил. Не искаше да пострада невинен човек. Затова му осигури алиби. Хората на Скоуп научиха и това събуди съмненията им. Когато заподозряха, че Елизабет е убила Брандън… — Вперил очи в пътя, Хойт замълча за миг, сякаш за да призове нещо от самото дъно на душата си. — Бог да ми е на помощ, аз им позволих.

Подадох му мобифона.

— Обади се.

Той го направи. Обади се на Лари Гандъл. През годините на няколко пъти го бях срещал. Бащите ни бяха съученици.

— Бек е при мен — каза му Хойт. — Ще ви чакаме при конюшните, обаче трябва да пуснете детето.

Лари Гандъл отговори нещо, което не чух.

— Ще дойдем веднага щом се уверим, че малкият е в безопасност — продължи тъст ми. — И кажи на Грифин, че имам каквото иска. Можем да приключим тая история, без да пострадам аз или семейството ми.

Гандъл затвори. Хойт ми върна мобифона.

— Аз от твоето семейство ли съм, Хойт?

Той отново насочи пистолета към главата ми.

— Бавно извади глока, Бек. С два пръста.

Подчиних се. Той натисна бутона и спусна електрическия прозорец.

— Хвърли го навън.

Поколебах се. Хойт притисна дулото към окото ми. Хвърлих пистолета през прозореца. Не го чух да пада.

Продължихме, без да разговаряме, в очакване на телефона да иззвъни. Отговорих аз.

— Ти Джей е добре — тихо каза Тайрис.

Облекчено затворих.

— Къде ме водиш, Хойт?

— Знаеш къде.

— Грифин Скоуп ще ни убие и двамата.

— Няма — без да престава да се цели в мен, възрази Хойт. — Не двамата.