Не казвай на никого

29

Едно време — поне преди десет години — нейни приятели бяха живели в хотел „Челси“ на Западна Двадесет и трета улица. В хотела имаше и туристи, и постоянни обитатели, всички до един ексцентрици. Художници, писатели, студенти, наркомани. Черни нокти, боядисани в бяло лица, кървавочервено червило, коса без следа от къдрене — преди всичко това да стане модерно.

Почти нищо не се беше променило. Място, на което човек спокойно можеше да остане анонимен.

След като си бе взела парче пица от отсрещната страна на улицата, тя се беше регистрирала и оттогава не бе излизала навън. Ню Йорк. Някога беше смятала този град за роден, ала през последните осем години идваше тук едва за втори път.

Липсваше й.

С опитна ръка тя напъха косата си под перуката. Днес носеше руса с тъмни корени. Сложи си очила с телени рамки и намести имплантите в устата си. Те променяха формата на лицето й.

Ръцете й трепереха.

На кухненската маса лежаха два самолетни билета. Тази вечер щяха да пътуват с полет 174 на Бритиш Еъруейс от международно летище „Кенеди“ за лондонското „Хийтроу“, където щеше да ги посрещне неин човек с нови самоличности. Оттам щяха да вземат влака за Гатуик и да вземат следобедния самолет за Найроби, Кения. В подножието на Маунт Меру в Танзания щеше да ги чака джип за тридневно пътуване.

Щом стигнеха там, на едно от малкото места на планетата без радио, телевизия и електричество, щяха да са свободни.

Имената на билетите бяха Лайза Шърман и Дейвид Бек.

Тя за последен път дооправи перуката и погледна отражението си. Очите й се замъглиха и за миг се върна отново на езерото. В гърдите й пламна надежда и за пръв път не направи нищо, за да я угаси. Успя да се усмихне и се обърна.

Спусна се с асансьора във фоайето и зави надясно по Двадесет и трета улица.

Вашингтон Скуеър парк беше съвсем наблизо.

Тайрис и Брутъс ме оставиха на ъгъла на Западна Четвърта улица и Лафайет стрийт, на около четири преки източно от парка. Сравнително добре познавах квартала. Елизабет и Ребека бяха живели на Вашингтон Скуеър, чувствайки се възхитително авангардни в квартирата си в Западен Гринидж Вилидж — фотографката и адвокатката социална работничка, устремили се към бохемата заедно с другите, израснали в предградията мечтатели и издържащи се с ренти революционери. Честно казано, нямах им много вяра, но от мен да мине.

По онова време следвах в медицинския факултет на Колумбийския университет и живеех на Хейвън Авеню, близо до болницата, която днес носи името „Ню Йорк Пресвитериън“. Но естествено, прекарвах много време при Елизабет.

Хубави години.

До срещата оставаше половин час.

Запътих се по Западна Четвърта улица и навлязох в квартал, доминиран от Нюйоркския университет. Навсякъде висяха ярколилави знаменца с емблемата на университета. Това ярколилаво беше адски грозно и изпъкваше на тухления фон на Гринидж Вилидж. Прекалено агресивно, помислих си аз, за такава либерална общност. Ала какво да се прави?

Сърцето ми се блъскаше в гръдния ми кош, като че ли искаше да се освободи.

Дали тя вече бе там?

Не тичах. Опитвах се да пазя хладнокръвие и да не мисля за онова, което щеше да ми донесе следващият един час. Раните от неотдавнашното ми премеждие бяха в онова средно състояние между парене и сърбеж. Зърнах отражението си в един прозорец и не можех да не забележа, че изглеждам невероятно смешно с взетите назаем дрехи. Жив гангстер, брато.

Панталонът ми постоянно се смъкваше. Вдигах го с една ръка и се опитвах да не забавям крачка.

Елизабет можеше да е в парка.

Вече виждах площада. Югоизточният му ъгъл бе само на една пряка от там. Във въздуха се усещаше някакво напрежение, може би започваше буря, ала по-скоро въображението ми превключваше на висока предавка. Държах главата си наведена надолу. Дали вече бяха показали снимката ми по телевизията? Дали водещите на новините бяха прочели съобщение за издирване? Съмнявах се. Но не вдигах очи от земята.

Ускорих ход. Вашингтон Скуеър винаги ми се е струвал прекалено напрегнат през летните месеци. Прекалено много неща се случваха прекалено отчаяно. Това му придаваше малко изкуствен вид. Любимото ми място беше при циментовите игрални маси. Понякога играех там шах. Бях доста добър, ала в този парк шахът изравняваше всички, богати и бедни, бели и черни, бездомни или собственици на мезонети, всички се побратимяваха над древните черни и бели фигури. Най-добрият шахматист, когото бях виждал там, бе един чернокож, който преди мандата на Джулиани13 прекарваше повечето си следобеди, като крънкаше стотинки от шофьорите с гумената си чистачка за прозорци.

Елизабет още я нямаше.

Седнах на една пейка.

Още петнадесет минути.

Гърдите ми продължаваха да се свиват. През целия си живот не се бях страхувал толкова. Спомних си за техническата демонстрация на Шона. Измама? Пак се зачудих. Ами ако всичко това беше измама? Ами ако Елизабет наистина бе мъртва? Какво щях да правя тогава?

Безполезни мисли, казах си. Разхищение на енергия.

Тя трябваше да е жива. Нямаше друг избор.

Отпуснах се назад и зачаках.

— Той е тук — каза по мобифона си Ерик У.

Лари Гандъл погледна през тъмния прозорец на буса. Дейвид Бек наистина беше там, където го очакваха, облечен като гангстер. Лицето му бе покрито с драскотини и синини.

Гандъл поклати глава.

— Как е успял, по дяволите?

— Ами, винаги можем да го попитаме — с онзи свой напевен глас отвърна кореецът.

— Всичко трябва да мине гладко, Ерик.

— Разбира се.

— Всички по местата си ли са?

— Да.

Гандъл си погледна часовника.

— Тя трябва да се появи всеки момент.

Най-характерната постройка на Вашингтон Скуеър беше небостъргач, облицован с пастелнокафяви тухли, който се издигаше от южната страна на парка между улиците „Съливан“ и „Томпсън“. Повечето хора смятаха, че все още принадлежи на черквата „Джъдсън Мемориал“. Не бе така. От две десетилетия в сградата се помещаваха студентски общежития и офиси. Всеки, който изглеждаше така, като че ли знае къде отива, спокойно можеше да се качи на покрива й.

Оттам се виждаше целият парк. И когато го видя, тя заплака.

Бек беше дошъл. Носеше адски странна дегизировка, ала имейлът го бе предупредил, че може да го следят. Той седеше на пейката сам, чакаше я и дясното му коляно играеше. Винаги играеше, когато беше нервен.

— О, Бек…

Гласът й излъчваше болка, горчива скръб. Не можеше да откъсне очи от него.

Какво бе сторила? Такава глупост.

Насили се да се извърне. Краката й се подгънаха и гърбът й се плъзна по стената, докато седна на пода. Бек беше дошъл за нея.

Те също.

Забеляза най-малко трима. Може да бяха повече. Видя и бус на „Бояджийски услуги B&T“. Набра написания на колата номер, но такъв нямаше. Провери в телефонни услуги. „Бояджийски услуги B&T“ не съществуваше.

Бяха ги разкрили. Въпреки всичките й предпазни мерки, те бяха тук.

Тя затвори очи. Глупаво. Адски глупаво. Да си помисли, че може да успее. Как го бе допуснала? Копнежът беше помрачил ума й. Вече разбираше. Кой знае как бе повярвала, че може да превърне една опустошителна катастрофа — двата трупа, открити край езерото — в нещо като божествен късмет.

Глупаво.

Приповдигна се и отново погледна към Бек. Сърцето й мъчително се сви. Изглеждаше невероятно самотен, невероятно млад, безсилен и безпомощен. Дали беше преодолял смъртта й? Навярно. Дали се бе съпротивлявал, дали си беше изградил нов живот? Може би. Дали се бе възстановил от удара само за да го връхлети нова трагедия заради нейната глупост?

Определено.

Очите й отново се навлажниха.

Извади двата самолетни билета. Подготовка. Това винаги беше ключът към нейното оцеляване. Подготовка за всякакви случайности. Ето защо бе планирала срещата тук, в обществен парк, който отлично познаваше, и можеше да се възползва от това преимущество. Не го беше признавала пред себе си, но знаеше, че съществува такава вероятност.

Това бе краят.

Беше време да върви. Сама. И този път завинаги.

Чудеше се как ще реагира Бек, след като тя не се появи. Дали щеше безкрайно да търси в компютъра си имейли, които нямаше да пристигнат? Дали щеше да се вглежда в лицата на непознатите и да си представя, че е видял нейното? Дали просто щеше да забрави и да продължи напред — и когато се вслушаше в истинските си чувства, дали тя наистина искаше да стане така?

Нямаше значение. На първо място стоеше оцеляването. Поне неговото. Нямаше избор. Трябваше да върви.

С огромно усилие откъсна поглед от него и бързо се спусна по стълбището. Задният изход водеше към Западна Трета улица, така че изобщо не се налагаше да влезе в парка. Тя натисна тежката метална врата и излезе навън. Хвана такси на ъгъла на „Съливан“ и „Блиъкър“.

Отпусна се назад и затвори очи.

— Накъде? — попита шофьорът.

— На летище „Кенеди“ — отвърна тя.