Не казвай на никого

8

Шона и Линда живееха под наем в апартамент с три спални на Ривърсайд Драйв и Сто и шестнадесета улица, недалеч от Колумбийския университет. Успях да паркирам само на една пряка от там, което си е истински подвиг.

Шона ми отвори външната врата по домофона. Линда още беше на прием. Марк спеше. Влязох на пръсти в неговата стая и го целунах по челото. В ръцете му се гушеше плюшена играчка на герой от анимационен филм. Хората критикуват тази тенденция, но тя ми напомня за собствената ми детска страст по Батман и капитан Америка. Останах загледан в момчето още няколко секунди.

Шона стоеше на прага и чакаше. Когато накрая отидохме в дневната, аз попитах:

— Ще получа ли нещо за пиене?

Тя сви рамене.

— Обслужи се.

Налях си два пръста бърбън.

— Ще щеш ли с мен?

Шона поклати глава.

Настанихме се на дивана.

— Кога трябва да се прибере Линда?

— Хвана ме натясно — бавно отвърна тя.

Не ми хареса начинът, по който го каза.

— По дяволите.

— Временно е, Бек. Обичам Линда, знаеш го.

— По дяволите — повторих аз.

Миналата година Линда и Шона се бяха разделили за два месеца. Не беше добре, особено за Марк.

— Няма да се изнеса — каза Шона.

— Тогава какво има?

— Все старата история. Имам страхотна работа. Постоянно съм заобиколена от красиви, интересни хора. Нищо ново, нали така? Всички го знаем. Обаче Линда си мисли, че се заглеждам по други жени.

— Така си е.

— Да, естествено, но и това не е нищо ново.

Не отговорих.

— Вечер се прибирам вкъщи заради Линда.

— И никога ли не се отбиваш някъде?

— Даже да е така, няма значение. Знаеш го. Не мога да живея заключена в клетка, Бек. Имам нужда от сцената.

— Великолепна смесица от метафори.

Няколко минути пих в тишина.

— Бек?

— Какво?

— Сега е твой ред.

— С други думи?

Тя ме стрелна с поглед и зачака.

Спомних си за предупреждението в края на имейла да не казвам на никого. Ако съобщението наистина идваше от Елизабет — умът ми все още не можеше да приеме тази мисъл — тя щеше да знае, че ще споделя с Шона. С Линда… може би не. Но с Шона? Споделям с нея всичко.

— Има вероятност Елизабет да е жива — казах аз.

Шона не се смути.

— Избягала е с Елвис, а? — Когато ме погледна, тя замълча, после прибави: — Разказвай.

Направих го. Разказах й за имейла. За уличната камера. И за Елизабет на монитора. Шона през цялото време не откъсваше очи от мен. Не кимаше и не ме прекъсваше. Когато свърших, тя внимателно извади цигара от кутията и я пъхна в устата си. Беше отказала цигарите преди години, но още обичаше да си играе с тях. Започна да я върти в ръка и да я разглежда, като че ли за пръв път виждаше такова нещо. Мозъкът й още малко и щеше да задими.

— Добре — каза тя. — Значи следващото съобщение трябва да се получи утре вечер в осем и петнайсет.

Кимнах.

— Тогава ще чакаме.

Шона върна цигарата обратно в кутията.

— Не смяташ ли, че е безумно?

Тя сви рамене.

— Няма значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Има няколко възможности, които обясняват случилото се.

— Включително лудост.

— Да, естествено, тази възможност е една от най-сериозните. Но какъв е смисълът точно сега да изграждаме негативни хипотези? Нека просто приемем, че е вярно. Нека просто приемем, че наистина си видял Елизабет и че тя е жива. Ако грешим, ей, съвсем скоро ще разберем. Ако сме прави… — Тя свъси вежди, замисли се и поклати глава. — Господи, адски се надявам да сме прави.

Усмихнах й се.

— Обичам те.

— Знам. Всички ме обичат.

Когато се прибрах вкъщи, си налях едно последно. Отпих голяма глътка и оставих парещата течност да стигне до добре известното си местоназначение. Да, пия. Но не съм пиянде. Това не е самозалъгване. Знам, флиртувам с идеята, че съм алкохолик. Знам също, че флиртът с алкохолизма е също толкова безопасен, колкото да флиртуваш с непълнолетната дъщеря на мафиот. Но засега този флирт не е довел до сношение. Имам достатъчно акъл в главата си.

Клоуи ме посрещна с обичайното си изражение, което можеше да се обобщи по следния начин: „Храна, разходка, храна, разходка“. Кучетата са възхитително последователни. Нахраних я и я изведох да обиколим квартала. Студеният въздух освежи дробовете ми, но разходката не проясни мислите ми. Всъщност разходката е страхотна досада. Но ми харесваше да гледам как се разхожда Клоуи. Знам, че звучи шантаво, но кучетата извличат адски голямо удоволствие от тази проста дейност. Бях ужасно щастлив, когато я гледах.

Прибрахме се вкъщи и аз тихо се запътих към спалнята си. Клоуи ме последва. Дядо спеше. Новата му сестра също. Тя хъркаше с шумно издишане, почти като в анимационните филмчета. Включих компютъра и се зачудих защо шерифът Лоуъл не ми се обади. Замислих се дали да не го потърся аз, макар че наближаваше полунощ. После реших да играя твърдо.

Вдигнах слушалката и набрах номера. Лоуъл имаше мобифон. Ако спеше, можеше да го изключи, нали така?

Отговори на третото иззвъняване.

— Здравейте, доктор Бек.

Гласът му звучеше напрегнато. Забелязах също, че вече не ме нарича с фамилиарното „докторе“.

— Защо не ми се обадихте? — попитах аз.

— Стана късно. Мислех да ви звънна утре сутрин.

— Защо ме попитахте за Сара Гуудхарт?

— Утре — повтори той.

— Моля?

— Късно е, доктор Бек. Вече не съм на работа. Освен това предпочитам да поговорим по този въпрос очи в очи.

— Не може ли поне да ми кажете…

— В болницата ли ще сте утре сутрин?

— Да.

— Тогава ще ви се обадя.

Шерифът любезно, но твърдо ми пожела лека нощ и затвори. Зазяпах се в слушалката и се зачудих какво е всичко това.

За сън не можеше и дума да става. Прекарах по-голямата част от нощта, като сърфирах из различни улични камери с надеждата да се натъкна на онази от хипервръзката. Приказката за модерната игла в световната копа сено.

По някое време се отказах и се пъхнах под завивките. За да си лекар, е нужно търпение. Постоянно правех на децата изследвания, които променяха живота им и им казвах да чакат резултатите. Те нямаха друг избор. Навярно същото се отнасяше за сегашното положение. В момента имаше прекалено много променливи величини. Утре, когато влезех в bgfoot.com с потребителско име „Улицата на прилепите“ и парола „тийнейджърски“, може би щях да науча повече.

Известно време зяпах тавана. После погледнах надясно — където беше спала Елизабет. Винаги заспивах пръв. Често лежах така и я гледах как чете, наблюдавах профила на лицето й, напълно съсредоточено в четивото. Това бе последното нещо, което виждах преди очите ми да се затворят и да се унеса.

Обърнах се на другата страна.

В четири часа сутринта Лари Гандъл погледна към изрусените кичури на Ерик У. Кореецът беше невероятно дисциплиниран. Ако не работеше по физическата си форма, седеше пред компютъра. Още преди няколко хиляди уебстраници кожата му бе придобила болнав синкавобял оттенък, но физиката му оставаше желязна.

— Е? — попита Гандъл.

У си свали слушалките. После скръсти подобните си на мраморни колони ръце.

— Объркан съм.

— Разказвай.

— Доктор Бек не пази почти никой от имейлите си. Само няколко, които се отнасят до пациентите му. Нищо лично. Но през последните два дни е записал две странни съобщения. — Без да се извръща от монитора, Ерик У подаде два листа хартия през якото си като топка за боулинг. Лари Гандъл прочете имейлите и се намръщи.

— Какво значи това?

— Не знам.

Гандъл препрочете съобщението, в което се говореше за кликване на нещо във „времето за целувки“. Не разбираше от компютри и не искаше да разбира. Той плъзна поглед нагоре към темата.

ЕП+ДБ и няколко линии.

Замисли се. ДБ. Може би Дейвид Бек? А ЕП…

Значението се стовари отгоре му като изпуснато пиано. Гандъл бавно върна листа на У.

— Кой го е пратил? — попита той.

— Не знам.

— Разбери.

— Невъзможно.

— Защо?

— Подателят е използвал анонимен сървър. — Кореецът говореше със същия търпелив, нечовешки монотонен глас, с който обсъждаше времето или откъсваше бузата на някой нещастник. — Няма да навлизам в подробности, но не е възможно да се проследи.

Гандъл насочи вниманието си към втория имейл, онзи с „Улицата на прилепите“ и „тийнейджърите“. Не разбираше нищо от него.

— Ами този? Можеш ли да го проследиш?

У поклати глава.

— И той е от анонимен сървър.

— Един и същ човек ли е пратил и двата?

— Не знам нищо повече от теб.

— Ами съдържанието? Разбираш ли нещо?

Кореецът натисна няколко клавиша и на екрана се появи първото съобщение. Той посочи с дебелия си показалец.

— Виждаш ли тези сини букви? Това тук е хипервръзка. Доктор Бек само трябва да я кликне и тя ще го заведе някъде, навярно в уебсайт.

— Какъв уебсайт?

— Връзката е прекъсната. И тя не може да се проследи.

— И Бек трябва да го направи във „времето за целувки“, така ли?

— Така пише.

— „Време за целувки“ да не е някакъв компютърен термин?

— Не. — У почти се усмихна.

— Значи не знаеш за какво време става дума в имейла.

— Точно така.

— Нито дали времето за целувки е минало.

— Минало е — отвърна кореецът.

— Откъде знаеш?

— Браузърът му е конфигуриран така, че да показва последните двайсет сайта, в които е бил. Той е кликнал връзката. Дори няколко пъти.

— Не можеш ли, хм, да го последваш там?

— Не. Връзката е безполезна.

— Ами другият имейл?

У натисна още няколко клавиша. Екранът се промени. Появи се второто съобщение.

— Това е по-лесно. Всъщност е съвсем просто.

— Добре, слушам те.

— Анонимният сървър е отворил сметка на доктор Бек — поясни младежът. — Дал е на доктор Бек потребителско име и парола. И пак се споменава времето за целувки.

— Чакай да видим дали съм разбрал — каза Гандъл. — Бек отива в някакъв уебсайт. Въвежда онова потребителско име и паролата и там го чака съобщение.

— На теория е така, да.

— Не може ли и ние да го направим?

— Да влезем с неговото потребителско име и паролата ли?

— Да. И да прочетем съобщението.

— Опитах. Сметката още не съществува.

— Защо?

Ерик У сви рамене.

— Анонимният подател може да я отвори по-късно. Точно преди времето за целувки.

— Казано просто — светлината на монитора затанцува по безизразните очи на У, — някой полага адски много усилия да остане анонимен.

— Тогава как ще го открием?

Кореецът вдигна малко устройство, което приличаше на част от транзистор.

— Инсталирахме такива неща в домашния и служебния му компютър.

— Какво е това?

— Дигитално мрежово проследяващо устройство. То праща дигитални сигнали от неговите компютри до моя. Ако доктор Бек получи имейл, влезе в уебсайт или просто напише писмо, ние можем да го следим.

— Значи ще чакаме и ще го наблюдаваме.

— Да.

Гандъл се замисли върху думите на У, че някой правел всичко възможно да остане анонимен, и в главата му се зароди ужасно подозрение.