Не казвай на никого

35

Когато се свечери, Тайрис ми намери стая в апартамента на някакъв братовчед на Латиша. Не вярвахме полицията да се добере до връзката ми с Тайрис, но защо да рискуваме?

Той имаше лаптоп. Включихме го в Мрежата. Проверих си пощата с надеждата, че ме очаква съобщение. На служебния ми адрес нямаше нищо. На домашния — също. Опитах онзи на bigfoot.com. Нищо.

Откакто напуснахме кабинета на Фланъри, Тайрис ме гледаше странно.

— Искам да те питам нещо, докторе.

— Казвай.

— Когато адвокатът говореше за оня убития…

— Брандън Скоуп.

— Да, за него. Все едно, че те удари с електрошокова палка.

Наистина се бях почувствал така.

— И се питаш защо, така ли?

Тайрис сви рамене.

— Познавах Брандън Скоуп. Двамата с жена ми работеха заедно в една благотворителна фондация. А и баща ми е израснал с неговия баща. И работеше при него. Всъщност баща ми учеше Брандън да ръководи семейните имоти.

— Аха. И какво още?

— Това не ти ли стига?

Той зачака. Обърнах се и го погледнах. Тайрис не отмести очи и за миг ми се стори, че прониква чак до най-тъмните кътчета на душата ми. Слава богу, моментът отмина.

— Какво ще правиш сега? — попита той.

— Ще се обадя на някои хора. Сигурен ли си, че тук съм в безопасност?

— Предполагам. Обаче знаеш ли какво, ще го направим с прехвърляне през друг мобифон. Така ще е по-трудно да те проследят.

Кимнах. Тайрис уреди въпроса. Трябваше да се обадя на един номер и да кажа на някакъв непознат кои цифри да набере. Тайрис се запъти към вратата.

— Отивам да видя Ти Джей. Ще се върна след час.

— Тайрис?

Той погледна назад. Исках да му благодаря, ала нещо ме спираше. Тайрис разбра.

— Трябва да останеш жив, докторе. Заради детето ми, нали чаткаш?

Кимнах. Той излезе. Погледнах си часовника, преди да се свържа с мобифона на Шона. Тя отговори веднага.

— Ало?

— Как е Клоуи? — попитах аз.

— Чудесно.

— Колко километра навъртя?

— Най-малко пет. По-скоро седем-осем. — Изпълни ме облекчение. — И какъв е следващият ни…

Усмихнах се и прекъснах връзката. Набрах номера на непознатото приятелче и му казах други цифри. Той измърмори нещо, че не бил телефонистка, обаче ме свърза.

Хестър Кримстийн отговори така, като че ли искаше да отхапе парче от слушалката.

— Какво?

— Тук е Бек — бързо я информирах аз. — Могат ли да ни подслушват или имаме някаква закрила като адвокат и клиент?

Последва странно колебание.

— Безопасно е — накрая отвърна тя.

— Имах причина да избягам.

— Например това, че си виновен ли?

— Моля?

Пак колебание.

— Съжалявам, Бек. Прецаках се. Когато избяга, направо изкуфях. Наговорих разни глупости на Шона и се отказах повече да те защитавам.

— Нямах представа. Имам нужда от теб, Хестър.

— Няма да ти помагам да бягаш.

— Вече не искам да бягам. Искам да се предам. Но при определени от мен условия.

— Не си в положение да диктуваш условия, Бек. Ще те заключат с девет катинара. Направо забрави за пускане под гаранция.

— Ами ако мога да представя доказателство, че не съм убил Ребека Скейс?

Отново колебание.

— Наистина ли можеш?

— Да.

— Какво?

— Твърдо алиби.

— От кого?

— Хм, точно тук става най-интересно.

Специален агент Карлсън вдигна мобифона си.

— Да?

— Открихме още нещо — съобщи партньорът му Стоун.

— Какво?

— Преди няколко часа Бек е бил при един евтин адвокат на име Фланъри. С него е бил някакъв чернокож гангстер.

Карлсън се намръщи.

— Мислех, че Хестър Кримстийн му е адвокатка.

— Той не е търсил защитник. Разпитвал е за един стар случай.

— Какъв случай?

— Преди осем години някакъв бандюга на име Гонзалес бил арестуван за убийството на Брандън Скоуп. Елизабет Бек му осигурила страхотно алиби. Бек искал да знае всичко за това.

На Карлсън му се зави свят. Какво ставаше, по дяволите?

— Нещо друго?

— Това е всичко — отвърна Стоун. — Между другото, къде си?

— По-късно ще ти се обадя, Том. — Карлсън затвори и отново набра.

— Национален информационен център.

— Работиш до късно, а, Дона?

— И се опитвам най-после да си тръгна, Ник. Какво искаш?

— Една адски голяма услуга.

— Не — отсече тя. После въздъхна. — Казвай.

— Онзи пистолет трийсет и осми калибър още ли е при теб? Онзи, дето го намерихме в сейфа на името на Сара Гуудхарт?

— Е?

Той й обясни какво иска.

— Майтапиш се, нали? — попита Дона.

— Познаваш ме. Нямам чувство за хумор.

— Вярно е. — Тя отново въздъхна. — Ще пратя запитване, обаче няма как да стане тази вечер.

— Благодаря, Дона. Страхотна си.

Когато Шона влезе във фоайето, някой я повика.

— Извинете ме, госпожица Шона?

Тя погледна мъжа с намазана с гел коса и скъп костюм.

— А вие сте?

— Специален агент Ник Карлсън.

— Лека нощ, господин агент.

— Знаем, че ви се е обадил.

Тя постави длан пред устата си и се престори, че се прозява.

— И сигурно сте много горди от това.

— Чували ли сте каква е присъдата за съучастие в убийство?

— Стига сте ме плашили — с насилено монотонен глас каза тя, — че може да се попикая на тоя евтин килим.

— Да не мислите, че блъфирам?

Шона протегна ръце с долепени една до друга китки.

— Арестувай ме, готин. — Тя хвърли поглед зад гърба му. — Вие не движите ли обикновено по двама?

— Сега съм сам.

— И аз така забелязах. Вече може ли да се качвам?

Карлсън внимателно намести очилата си.

— Според мен доктор Бек не е убил никого.

Това я спря.

— Не ме разбирайте грешно. Има много улики, че го е извършил. Всичките ми колеги са убедени, че е виновен. Преследването му продължава.

— Аха — с нещо повече от намек за подозрителност рече тя. — Но кой знае как вие сте проумели, че нещата не стоят така.

— Просто мисля, че тук става нещо друго.

— Какво например?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Ами ако подозирам, че се опитвате да ме преметнете?

Агентът сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Шона се замисли.

— Няма значение — накрая отвърна тя. — Не знам нищо.

— Знаете къде се крие той.

— Не знам.

— А ако знаехте?

— Нямаше да ви кажа. Но това вече ви е ясно.

— Да. Предполагам, че няма да ми кажете и какви бяха всички ония приказки за разходката на кучето му.

Тя поклати глава.

— Но съвсем скоро ще разберете.

— Той ще пострада, нали знаете? Приятелят ви нападна полицай. Това открива ловния сезон за него.

Шона издържа на погледа му.

— Нищо не мога да направя.

— Не, предполагам, че не.

— Може ли да ви питам нещо?

— Казвайте.

— Защо смятате, че не е виновен?

— Не съм сигурен. Поради много неща, струва ми се. — Карлсън наклони глава. — Знаете ли, че Бек е имал резервация за полет до Лондон?

Шона остави погледа си да блуждае из фоайето в опит да спечели някоя и друга секунда. Влезе непознат мъж и оценяващо й се усмихна. Не му обърна внимание.

— Глупости — накрая каза тя.

— Току-що идвам от летището — продължи агентът. — Резервацията е отпреди три дни. Не се качи на самолета, разбира се. Но най-странно беше, че кредитната карта, с която е купен билетът, е на името на Лора Милс. Това име говори ли ви нещо?

— Трябва ли?

— Сигурно не. Все още работим по него, но явно е псевдоним.

— На кого?

Карлсън сви рамене.

— Познавате ли Лайза Шърман?

— Не. Каква е нейната роля?

— Тя е направила резервация за същия полет до Лондон. Всъщност е трябвало да седи до нашия човек.

— И тя ли не се е появила?

— Не точно. Регистрирала се е. Но когато обявиха полета, не се качи на борда. Странно, не мислите ли?

— Не знам какво да мисля.

— За съжаление никой не може да ни каже нищо за нея. Не е заявила багаж, регистрирала се е на автомат. Затова се позаровихме по-надълбоко. И знаете ли какво открихме?

Шона поклати глава.

— Нищо. Изглежда, че и това име е псевдоним. Известно ли ви е името Брандън Скоуп?

Тя се вцепени.

— Какво е това, по дяволите?

— Днес доктор Бек е посетил адвокат на име Питър Фланъри. Заедно с някакъв чернокож мъж. Фланъри е защитавал заподозрян в убийството на Брандън Скоуп. Доктор Бек го е разпитал за случая и за участието на Елизабет в освобождаването на клиента му. Имате ли представа защо?

Шона започна да рови в чантата си.

— Търсите ли нещо?

— Цигара. Имате ли?

— Съжалявам, не.

— По дяволите. — Тя спря и го погледна. — Защо ми разказвате всичко това?

— Имам четири трупа. Искам да знам какво става.

— Четири ли?

— Ребека Скейс, Мелвин Бартола, Робърт Улф — това са двамата, които открихме край езерото. И Елизабет Бек.

— Келъртън е убил Елизабет.

Карлсън поклати глава.

— Какво ви прави толкова сигурен?

Той вдигна светлокафявия плик.

— Това, например.

— Какво е това?

— Докладът за аутопсията й.

Шона преглътна. Страхът загъделичка пръстите й. Окончателното доказателство, по един или друг начин. Тя положи всички усилия да овладее гласа си.

— Може ли да хвърля един поглед?

— Защо?

Шона не отговори.

— И по-важното е защо Бек толкова е искал да види доклада?

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна тя, ала думите отекнаха кухо дори в собствените й уши.

— Елизабет Бек наркоманка ли беше?

Въпросът я смая.

— Елизабет ли? Не.

— Убедена ли сте?

— Разбира се. Тя работеше с наркомани. Такава й беше професията.

— Познавам много ченгета, които си позволяват по няколко часа с проститутка.

— Тя не беше такава. Елизабет не беше моралистка, но чак пък да е била наркоманка? В никакъв случай.

Той отново повдигна светлокафявия плик.

— Според токсикологичния доклад в системата й са регистрирани кокаин и хероин.

— Значи Келъртън я е принудил да ги вземе.

— Не.

— Защо сте толкова сигурен?

— Има други тестове, Шона. На тъкани и косми. Те показват, че наркотиците са били използвани най-малко от няколко месеца.

Коленете на Шона омекнаха. Тя се опря на стената.

— Виж, Карлсън, стига си ме разигравал. Дай да видя доклада.

Агентът като че ли се замисли.

— Какво ще кажеш за следното предложение? — попита той. — Ще ти позволя да видиш само един лист. По твой избор.

— Какво означава това, Карлсън?

— Лека нощ, Шона.

— Леле-мале, чакай малко. — Тя облиза устни. Замисли се за странните имейли. За бягството на Бек от полицията. За убийството на Ребека Скейс и невероятния токсикологичен доклад. И внезапно убедителната й демонстрация на дигитална манипулация на изображения вече не й се струваше толкова убедителна. — Снимка — каза Шона. — Дай да видя снимка на жертвата.

Карлсън се усмихна.

— Виж, това е извънредно интересно.

— Защо?

— Защото няма нито една снимка.

— Но нали…

— И аз не разбирам — не й даде да довърши агентът. — Обадих се на доктор Харпър. Патологът, който е извършил аутопсията. Помолих го да види кой друг е чел доклада. В момента проверява.

— Да не искаш да кажеш, че някой е откраднал снимките?

Карлсън сви рамене.

— Хайде, Шона. Обясни ми какво става.

Тя едва не го направи. Едва не му разказа за имейлите и уличната камера. Ала Бек бе категоричен. Въпреки всичките му красиви приказки, този човек можеше да е враг.

— Може ли все пак да видя доклада?

Той бавно се приближи до нея. По дяволите самообладанието, помисли си Шона. Тя пристъпи напред и грабна плика от ръката му. Отвори го и извади първия лист. Плъзна поглед по редовете. В стомаха й се втвърдяваше леден блок. Видя ръста и теглото на тялото и сподави вика си.

— Какво има? — попита Карлсън.

Шона не отговори.

Иззвъня мобифон. Агентът извади своя от джоба си.

— Карлсън.

— Тук е Тим Харпър.

— Открихте ли старите дневници?

— Да.

— Някой искал ли е доклада за аутопсията на Елизабет Бек?

— Преди три години — отвърна патологът. — Точно след преместването му в архива. Един човек.

— Кой?

— Бащата на покойната. Той също е полицай. Казва се Хойт Паркър.