Не казвай на никого

19

Висях пред проклетия компютър и обръщах чаша след чаша. Опитах се да вляза в сайта по десетки различни начини. Използвах Експлорър, после Нетскейп. Изчистих временните интернетски файлове, презаредих страниците, изключих се от сървъра и пак се включих.

Нямаше значение. Получавах същото съобщение за грешка.

В десет часа Шона се върна в дневната. Лицето й беше поруменяло от изпития алкохол. Моето също.

— Нищо ли?

— Прибирай се вкъщи — казах аз.

Тя кимна.

— Да, мисля, че така ще е най-добре.

Лимузината пристигна след пет минути. Здравата наквасена с бърбън, Шона се заклатушка към тротоара.

Тя отвори вратата и се обърна към мен.

— Някога изкушавал ли си се да изневериш? Имам предвид, когато беше женен.

— Не.

Шона разочаровано поклати глава.

— Значи нямаш представа как да си объркаш живота.

Целунах я за сбогом и се върнах вътре. Продължих да зяпам екрана, като че ли е нещо свято. Нищо не се промени.

След няколко минути дойде Клоуи и побутна ръката ми с влажния си нос. Очите ни се срещнаха през гъстата й козина. Мога да се закълна, че тя разбираше какво чувствам. Не съм от онези, които приписват човешки способности на кучетата, защото смятам, че това ги унижава, но вярвам, че на фундаментално равнище те са наясно с емоциите на хората. Казват, че кучетата надушвали страха. Толкова ли е трудно да повярваме, че също надушват радостта, гнева или тъгата?

Усмихнах й се и я потупах по главата. Тя успокоително постави лапа върху ръката ми.

— На разходка ли искаш да те изведа, момичето ми? — попитах я аз.

В отговор Клоуи заподскача наоколо като цирково джудже. Както вече казах, важни са малките неща.

Нощният въздух опари дробовете ми. Опитах се да се съсредоточа върху Клоуи — игривата й походка, въртящата се опашка — но бях, хм, паднал духом. Не използвам често този израз. Но ми се струваше подходящ.

Не бях повярвал напълно на прекалено логичната хипотеза на Шона за дигиталната измама. Да, някой можеше да манипулира снимка и да я превърне във видео. Да, някой можеше да знае и за времето за целувки. Да, някой можеше дори да накара устните да промълвят „съжалявам“. Да, моята жажда можеше да ме е накарала да взема илюзията за действителност и да ме е направила уязвим за такава измама.

И най-голямото „да“ — хипотезата на Шона бе далеч по-логична от завръщането от гроба.

Ала имаше две неща, които не можех да не взема предвид. Първо, аз не съм фантазьор. Дори съм ужасно досаден и по-земен от повечето хора. Второ, жаждата можеше да е затъмнила разума ми и дигиталната фотография наистина имаше огромни възможности.

Но не и да имитира онези очи…

Нейните очи. Очите на Елизабет. Нямаше начин, мислех си аз, да манипулират стари снимки в дигитално видео. Онези очи бяха на жена ми. Дали рационалният ми разум беше сигурен? Не, разбира се, че не. Аз не съм глупак. Но след онова, което видях, и всички въпроси, които повдигнах, почти бях отхвърлил видео демонстрацията на Шона. Когато се прибрах вкъщи, все още вярвах, че ще получа съобщение от Елизабет.

Сега не знаех какво да мисля. Известна роля в това отношение сигурно играеше и алкохолът.

Клоуи спря и дълго души нещо. Аз чаках под една улична лампа и зяпах издължената си сянка.

„Време за целувки.“

Усетила движение в храстите, Клоуи излая. Уплашена катеричка притича по улицата. Кучето изръмжа и се престори, че я гони. Катеричката се закова на място и се обърна към нас. Клоуи пак излая — този път искаше да й каже: „Божичко, имаш късмет, че съм на каишка“. Не го мислеше сериозно. Тя беше чиста порода мързелана.

„Време за целувки.“

Наклоних глава, както прави Клоуи, когато чуе странен шум. Отново се замислих за онова, което днес бях видял на компютъра си — за усилията, които някой беше положил да запази всичко в тайна. Анонимният имейл ми казваше да кликна хипервръзката във „времето за целувки“. Вторият имейл ми откриваше нова сметка.

„Те наблюдават…“

Някой правеше всичко възможно да не позволи друг да види тези съобщения.

„Време за целувки…“

Ако някой… добре де, ако Елизабет искаше да ми прати съобщение, защо просто не ми се беше обадила или не ми го бе написала в мейла? Защо ме караше да скачам през всички тези запалени обръчи?

Отговорът беше очевиден — заради тайната. Някой — този път няма да кажа Елизабет — искаше да запази всичко в тайна.

А щом имаш тайна, трябва да я криеш от някого. И този някой може би те следи или се опитва да те открие. Или пък си параноик. Обикновено не съм параноик, но…

„Те наблюдават…“

Какво точно означаваше това? Кой наблюдаваше? Федералните ли? И ако федералните стояха зад имейлите, защо ме предупреждаваха? Федералните искаха да действам.

„Време за целувки…“

Заковах се на място. Клоуи завъртя глава към мен.

О, господи, как можех да съм толкова глупав?

Не си бяха направили труда да използват изолирбанд.

Ребека Скейс лежеше на масата и скимтеше като умиращо куче край пътя. От време на време изричаше думи, дори по две-три наведнъж, но те не образуваха свързана реч. Вече не можеше да вика. Беше престанала да умолява. Очите й все още бяха широко отворени, неразбиращи и невиждащи. Преди петнадесет минути умът й се бе пръснал на парчета.

Удивително — Ерик У не беше оставил никакви следи. Никакви следи, но тя изглеждаше двадесет години по-стара.

Оказа се, че Ребека Скейс не знае нищо. Доктор Бек я посетил заради някаква стара автомобилна злополука, която всъщност не била никаква злополука. Имало и снимки. Бек смятал, че ги е направила Ребека. Не била тя.

Неприятното усещане под лъжичката му, започнало като гъделичкане, когато Лари Гандъл за пръв път бе чул за откритите край езерото трупове, продължаваше да се усилва. Онази нощ нещо се беше объркало. Поне това бе сигурно. Но сега Лари Гандъл се страхуваше, че може би се е объркало всичко.

Беше време да изрови истината.

Човекът, който наблюдаваше Бек, току-що му бе съобщил, че лекарят е извел кучето си на разходка. Сам. В сравнение с уликите, които щеше да му подхвърли кореецът, това щеше да е ужасно алиби. Федералните само щяха да му се изсмеят.

Лари Гандъл се приближи до масата. Ребека Скейс го погледна и издаде нечовешки звук, нещо средно между високо изпъшкване и горчив смях.

Той опря пистолета в челото й. Жената издаде същия звук. Лари стреля два пъти и целият свят потъна в тишина.

Тръгнах обратно към вкъщи, но се замислих за предупреждението.

„Те наблюдават.“

Защо да рискувам? На три преки от там имаше денонощен компютърен клуб. Когато стигнах до вратата, разбрах защо работят и през нощта. Беше полунощ, а заведението бе претъпкано.

Наредих се на опашката между две кадифени въжета и зачаках реда си. Напомняше ми за влизане в банка в дните преди банкоматите. Жената пред мен носеше делови костюм — в полунощ — и под очите й висяха толкова големи торбички, че приличаше на пиколо. Зад мен един мъж с къдрава коса и тъмен анцуг извади мобифона си и започна да натиска бутоните му.

— Господине?

Служител на клуба сочеше Клоуи.

— Вътре е забранено за кучета.

Канех се да възразя, че вече съм влязъл, но се отказах. Жената в деловия костюм не реагира. Къдрокосият с мобифона безразлично сви рамене. Изтичах навън, завързах Клоуи и се върнах вътре. Мъжът с анцуга ме пусна пред себе си. Обноски.

След десет минути бях най-отпред на опашката. Служителят беше млад и енергичен. Той ме заведе при компютърен терминал и прекалено бавно ми обясни клубната система, според която се таксуваше всяка минута.

Кимах, докато траеше кратката му реч, после влязох в Мрежата.

„Време за целувки.“

Това бе ключът. В първия имейл пишеше „време за целувки“, а не 18:15. Защо? Отговорът беше очевиден. Това бе код — в случай, че съобщението попадне в лоши ръце. Подателят разбираше, че съществува такава вероятност. И знаеше, че само аз ще се досетя какво означава „време за целувки“.

Първо, името на сметката, „Улицата на прилепите“. Като тийнейджъри, с Елизабет често минавахме с колела по Морууд стрийт на път за бейзболното игрище. И понякога срещахме една зловеща старица, която живееше в избеляла жълта къща. Тя беше самотница и се мръщеше на хлапетата. Във всеки град има поне една такава зловеща старица. Която обикновено има прякор. Ние наричахме нашата…

… Госпожата с прилепите.

Влязох в bigfoot.com. И в полето за потребителското име написах „Морууд“.

Младият енергичен служител до мен повтаряше интернет речта си на мъжа с тъмния анцуг. Натиснах табулатора и се прехвърлих в полето за паролата.

С тази дума беше по-лесно. Един петък вечер през първата си година в гимназията бяхме отишли в дома на Джордан Голдмън. Бяхме десетина. Джордан бе намерил къде баща му крие порнокасетите си. Дотогава нито един от нас не беше гледал такъв филм. Всички гледахме, смеехме се неловко, пускахме обичайните мръсни забележки й се чувствахме възхитително непослушни. Когато по-късно трябваше да измислим име на училищния софтболен отбор, Джордан предложи да използваме глупавото име на филма: „Тийнейджърски секс пудели“. За парола написах „Секс пудели“. Тежко преглътнах и кликнах иконката за влизане.

Хвърлих поглед през рамо към къдрокосия. Той съсредоточено търсеше нещо. Озърнах се назад към входа. Жената с деловия костюм намръщено слушаше друг служител на клуба.

Зачаках съобщението за грешка. Но този път се отвори друга страница. Най-отгоре пишеше: „Здрасти, Морууд!“.

Отдолу продължаваше: „Имате 1 имейл“.

Сърцето ми се разтуптя така, сякаш в гръдния ми кош се блъскаше затворена птичка.

Кликнах иконката за новата поща и коляното ми пак заигра. Шона я нямаше, за да го спре. През витрината виждах завързаната Клоуи. Тя ме забеляза и се разлая. Вдигнах показалец към устните си и й дадох знак да млъкне.

Съобщението най-после се появи:

И накрая:

Надеждата, онази заключена в кафез птица, която никога не умира, полетя на свобода. Отпуснах се назад. От очите ми бликнаха сълзи, ала за пръв път от много време насам искрено се усмихнах.

Елизабет. Тя все още беше най-умният човек, когото познавах.