Не казвай на никого

41

Както обикновено, с Тайрис бяхме на задната седалка. Утринното небе имаше пепелявия цвят на надгробен камък. Упътих Брутъс къде да завие, след като пресякохме моста Джордж Вашингтон. Тайрис впери очи в лицето ми иззад тъмните си очила.

— Къде отиваме? — накрая попита той.

— При едни мои роднини.

Тайрис зачака да продължа.

— Той е ченге — прибавих аз.

— Как се казва?

— Хойт Паркър.

Брутъс се усмихна. Тайрис също.

— Познаваш ли го?

— Никога не съм работил с него, ама съм го чувал.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си работил с него?

Той махна с ръка да не разпитвам повече. Излязохме от града.

През последните три дни бях имал някои невероятни преживявания — пътуването до стария ми квартал с двама наркопласьори в кола с тъмни прозорци бе едно от тях. Продължих да упътвам Брутъс, докато спряхме пред навяващата безброй спомени къща на Гуудхарт.

Слязох. Брутъс и Тайрис продължиха нататък. Приближих се до вратата и натиснах звънеца. Облаците потъмняваха. Светкавица разцепи небето. Повторно натиснах звънеца. По ръката ми пробяга болка. Все още ме болеше цялото тяло от напрежението и мъченията, на които бях подложен предишния ден. За миг си позволих да се зачудя какво е щяло да се случи, ако не се бяха появили Тайрис и Брутъс. После се отърсих от тези мисли.

Накрая чух Хойт да пита:

— Кой е?

— Бек.

— Отворено е.

Пресегнах се към бравата. Дланта ми спря само на сантиметър, преди да докосне месинга. Странно. През живота си безброй пъти бях идвал тук, но не си спомнях Хойт някога да е питал кой е. Беше от хората, които предпочитат директния контакт. Хойт Паркър не се криеше в храсталака. Не се боеше от нищо, и по дяволите, бе готов да го докаже. Когато натискаш звънеца, той отваря вратата и се изправя пред теб.

Озърнах се назад. Тайрис и Брутъс ги нямаше — не беше разумно да се мотаеш пред дома на ченге в предградие за бели.

— Бек?

Нямах избор. Помислих си за глока. Докато с лявата си ръка натисках бравата, повдигнах дясната към хълбока си. За всеки случай. Отворих вратата. Надзърнах вътре.

— В кухнята съм — извика Хойт.

Влязох и затворих вратата след себе си. Миришеше на лимонов дезинфектант, от онези, които се включват в контакта. Миризмата ми се стори задушаваща.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

Все още не го виждах.

— Не, благодаря.

Запътих се към кухнята. Забелязах старите снимки на камината, ала този път не потръпнах. Когато стигнах в кухнята, обгърнах помещението с поглед. Нямаше никого. Тъкмо се канех да се обърна, когато усетих студения метал да се притиска към слепоочието ми. Иззад шията ми се провря ръка и рязко ме дръпна назад.

— Въоръжен ли си, Бек?

Не помръдвах и не отговорих.

Без да премества пистолета, Хойт спусна ръката си и ме претърси. Откри глока, извади го и го плъзна по линолеума.

— Кой те докара?

— Двама приятели — успях да отвърна аз.

— Какви приятели?

— По дяволите, какво е това, Хойт?

Той се отдръпна назад. Обърнах се към него. Оръжието сочеше към гърдите ми. Дулото ми се стори огромно, разширяващо се като гигантска уста, готова цял да ме погълне. Не можех да откъсна очи от този студен и мрачен тунел.

— Да ме убиеш ли си дошъл? — попита Хойт.

— Какво? Не. — Насилих се да вдигна поглед. Брадичката му бе обрасла. Очите му бяха зачервени, тялото му се олюляваше. Беше пил. Много.

— Къде е госпожа Паркър?

— На сигурно място. — Странен отговор. — Пратих я другаде.

— Защо?

— Мисля, че знаеш.

Може би знаех. Или започвах да разбирам.

— Защо ми е да те убивам, Хойт?

Той продължаваше да се цели в гърдите ми.

— Винаги ли носиш скрито оръжие, Бек? Мога да те хвърля в затвора за това.

— Ти ми причини нещо по-лошо.

Лицето му помръкна. От гърлото му се изтръгна тих стон.

— Чие тяло кремирахме, Хойт?

— Ти не знаеш нищо.

— Знам, че Елизабет е жива.

Раменете му се прегърбиха, но пистолетът остана насочен към мен. Видях, че пръстите на дясната му ръка се напрягат и за миг бях сигурен, че ще стреля. Реших да се метна настрани, макар че щеше да ме улучи с втория изстрел.

— Седни — тихо каза той.

— Шона е видяла доклада за аутопсията. Знаем, че трупът в оная морга не е бил на Елизабет.

— Седни — повтори Хойт и леко повдигна пистолета.

Помислих си, че наистина ще натисне спусъка, ако не се подчиня. Той ме заведе обратно в дневната. Седнах на отвратителната кушетка, присъствала на безчет паметни мигове, ала имах чувството, че те няма да компенсират пожара, който щеше да погълне стаята.

Хойт седна срещу мен, без да престава да се цели в гърдите ми. Нито за миг не отпусна ръка. Професионален опит, навярно. От всичко в него се излъчваше пълно изтощение. Приличаше на балон със съвсем мъничка дупка, който едва забележимо издиша.

— Какво се случи? — попитах аз.

Не ми отговори.

— Защо смяташ, че е жива?

Замислих се. Можеше ли да греша? Имаше ли някаква вероятност той да не знае? Не, веднага реших аз. Хойт беше видял трупа в моргата. Той я бе разпознал. Трябваше да е замесен. Но после си спомних имейла.

„Не казвай на никого…“

Дали идването ми тук беше грешка?

Също не. Това съобщение бе пратено, преди да започне всичко — сякаш в друга епоха. Трябваше да взема решение. Трябваше да предприема някакви действия.

— Видя ли я? — попита той.

— Не.

— Къде е тя?

— Не знам.

Хойт ненадейно наклони глава. После ми даде знак с показалец до устните да пазя тишина. Той се изправи и се промъкна до прозореца. Всички щори бяха спуснати. Хойт надзърна навън.

Станах.

— Седни.

— Застреляй ме, Хойт.

Той ме погледна.

— Тя е в беда — казах аз.

— И ти мислиш, че можеш да й помогнеш ли? — презрително изсумтя тъст ми. — Онази нощ спасих живота и на двама ви. А ти какво направи?

Нещо в гърдите ми се сви.

— Събориха ме в безсъзнание.

— Аха.

— Ти… — Не можех да произнеса думите. — Ти си ни спасил, така ли?

— Седни.

— Ако знаеш къде е тя…

— Нямаше да водим този разговор — довърши Хойт.

Направих крачка към него. После още една. Той вдигна пистолета. Не спрях. Продължих напред, докато дулото опря в гърдите ми.

— Ще ми кажеш — настоях аз. — Или ме убий.

— Готов ли си да поемеш този риск?

Погледнах го право в очите и може би за пръв път през дългото ни познанство издържах на погледа му. Нещо премина помежду ни, макар че не съм сигурен какво. От негова страна може би примирение, не знам. Ала аз не отстъпих.

— Имаш ли представа колко много ми липсва дъщеря ти?

— Седни, Дейвид.

— Не и преди да…

— Ще ти кажа — прошепна той. — Седни.

Без да откъсвам поглед от него, заотстъпвах към кушетката. Отпуснах се на възглавницата. Той остави пистолета на малката масичка.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

— По-добре да пийнеш.

— Не сега.

Тъст ми сви рамене и отиде при евтиния подвижен бар, стар и раздрънкан. Чашите бяха в пълен безпорядък. Бях сигурен, че не за пръв път този ден напада запасите си от алкохол. Той бавно напълни чашата си. Искаше ми се да го накарам да побърза, но вече достатъчно го бях притиснал. Имаше нужда от малко време, за да си събере мислите, да ги подреди, да реши как да ги изложи. Бях го очаквал.

После хвана чашата си в две ръце и се пльосна на стола.

— Никога не съм те харесвал много. Не беше лично. Ти си от добро семейство. Баща ти беше прекрасен човек, а майка ти, е, и тя се опитваше. — Хойт прекара пръсти през косата си. — Но смятах, че връзката ти с дъщеря ми е… — Той вдигна поглед към тавана в търсене на точните думи. — … пречка за нейното развитие. Сега… е, сега съзнавам, че двамата сте имали невероятен късмет.

Температурата в стаята спадна с няколко градуса. Опитвах се да не мърдам, да дишам тихо, само да не го смущавам.

— Ще започна от нощта край езерото — каза Хойт. — Когато я хванаха.

— Кой я е хванал?

Той отново впери очи в бърбъна си.

— Не ме прекъсвай. Просто слушай.

Кимнах, ала Хойт не забеляза. Продължаваше да гледа надолу, буквално в търсене на отговори на дъното на чашата си.

— Знаеш кой я хвана. Или поне вече би трябвало да си разбрал. Двамата мъже, които бяха погребани там. — Погледът му внезапно се плъзна по стаята. Той грабна пистолета си, скочи и отново надзърна през прозореца. Щеше ми се да го попитам какво очаква да види навън, но не исках да нарушавам ритъма му.

— С брат ми стигнахме до езерото късно. Почти прекалено късно. Решихме да ги спрем по средата на черния път. Нали знаеш къде са ония два камъка?

Хойт се извърна от прозореца и отново ме погледна. Знаех двата камъка. Намираха се на малко над половин километър от Чармейн. Големи, кръгли, почти еднакви, разположени от двете страни на пътя. Носеха се всевъзможни легенди как са се озовали там.

— С Кен се скрихме зад тях. Когато се приближиха, стрелях и спуках една от гумите им. Двамата спряха да проверят. Когато слязоха от колата, аз ги застрелях в главата.

Той пак хвърли поглед през прозореца и се върна на стола си. Остави пистолета и за пореден път се зазяпа в чашата си. Държах си езика зад зъбите и чаках.

— Беше ги наел Грифин Скоуп — продължи Хойт. — Трябваше да разпитат Елизабет и след това да я убият. С Кен надушихме плана им и тръгнахме към езерото да им попречим. — Той вдигна ръка, сякаш за да спре въпроса ми, макар че не бях посмял да го задам. — Няма значение как и защо Грифин Скоуп искаше Елизабет да умре. Няма нужда да знаеш повече. И нямаше да се откаже само защото са били убити две от момчетата му. Там, откъдето идваха, имаше още много. Той е като ония митични зверове, на които за всяка отсечена глава им поникват по две нови. — Тъст ми вдигна очи към мен. — Не можеш да се бориш с такава сила, Бек.

Той отпи голяма глътка.

Мълчах.

— Искам да се върнеш в оная нощ и да се поставиш на наше място. — Хойт се наведе към мен в опит да ме убеди. — На черния път лежат двама мъртъвци. Един от най-могъщите хора в света ги е пратил да те убият. Той не изпитва угризения да очиства невинни жертви, за да се добере до теб. Какво можеш да направиш? Да речем, че бяхме решили да отидем в полицията. Какво щяхме да им кажем? Човек като Скоуп не оставя улики — и даже да оставяше, той подкупва повече ченгета и съдии, отколкото са космите по главата ми. Щяхме да сме мъртви. Та те питам, Бек. Ти си там. На земята има два трупа. Знаеш, че с това няма да се приключи. Какво ще направиш?

Приех въпроса за реторичен.

— Затова изложих тези факти на Елизабет, също както ги изложих и на теб. Казах й, че Скоуп ще ни очисти, за да се добере до нея. Ако тя избягаше, ако се скриеше, Скоуп щеше да ни измъчва, докато я издадем. Или да хване жена ми. Или сестра ти. Щеше да направи всичко, за да намери и убие Елизабет. — Той още повече се наведе към мен. — Сега разбираш ли? Разбираш ли какъв е единственият отговор?

Кимнах, защото изведнъж всичко стана прозрачно.

— Трябвало е да ги накараш да помислят, че е мъртва.

Хойт се усмихна. Отново ме полазиха тръпки.

— Имах малко спестени пари. Брат ми Кен имаше повече. Имахме и връзки. Скрихме Елизабет. Изведохме я от страната. Тя си подстрига косата, научи се да се дегизира, но това май че беше прекалено. Всъщност никой не я търсеше. През последните осем години обикаля из страни от Третия свят, работи в Червения кръст, УНИЦЕФ и всяка друга организация, в която успее да се уреди.

Зачаках. Той не ми казваше още много неща, ала аз мълчах. Оставих смисъла на думите му да проникне в мен и да ме разтърси до мозъка на костите ми. Елизабет. Жива. Беше дишала и работила… Не можех да го проумея — един от онези непонятни математически проблеми, които карат компютъра да блокира.

— Сигурно се чудиш за трупа в моргата.

Позволих си да кимна.

— Всъщност беше съвсем просто. Постоянно имаме неидентифицирани трупове. Пазят ги в патологията, докато на някого не му омръзне от тях. После ги погребваме в гробището за бездомници на Рузвелт Айлънд. Просто изчаках да се появи следващата бяла жена, която поне малко да прилича на Елизабет. Отне повече време, отколкото предполагах. Момичето сигурно беше избягала проститутка, убита от сводника си, но разбира се, никога нямаше да научим със сигурност. Освен това не можехме да оставим следствието открито. Трябваше ни изкупителна жертва, Бек. За да приключим случая. Избрахме Келъртън. Знаеше се, че той жигосва жертвите си с буквата „К“. Затова жигосахме трупа. Оставаше само проблемът с разпознаването. Обмислихме идеята да я обгорим до неузнаваемост, но това щеше да означава анализ на зъбите и така нататък. Затова рискувахме. Цветът на косата отговаряше. Тенът на кожата и възрастта също. Изхвърлихме трупа край град с малка морга. Лично се обадихме в полицията. Анонимно, естествено. Погрижихме се да пристигнем в моргата едновременно с трупа. После само трябваше да изиграя сълзливо разпознаване. Така се идентифицират повечето жертви. От роднини. Кен ми помогна. Кой можеше да се усъмни? Бащата и чичото на жертвата нямаше да излъжат, нали?

— Поел си страшен риск — отбелязах аз.

— Нима имахме друг избор?

— Трябвало е да има и други начини.

Той се наведе още по-близо. Усетих дъха му. Около очите му се бяха врязали дълбоки бръчки.

— Върни се на оня черен път при двата трупа, Бек. По дяволите, седиш си тук и си позволяваш да философстваш. Какво трябваше да направим, я ми кажи?

Не можех да му отговоря.

— Имаше и други проблеми — прибави Хойт и се поотдръпна назад. — Изобщо не бяхме сигурни, че хората на Скоуп ще повярват на тази история. За наше щастие след убийството ония две отрепки трябваше да напуснат страната. В тях открихме самолетни билети за Буенос Айрес. И двамата бяха скитници, несигурни типове. Всичко това ни помогна. Хората на Скоуп повярваха, но продължиха да ни държат под око — не че я смятаха за жива, но се страхуваха да не ни е дала нещо уличаващо.

— Уличаващо за кого?

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— Твоята къща, телефона ти, може би и службата ти. През последните осем години постоянно те следяха. Мен също.

Това обясняваше предпазливите имейли. Оставих очите си да заблуждаят из стаята.

— Вчера претърсих навсякъде — каза Хойт. — Къщата е чиста.

Той замълча за няколко секунди и аз го попитах:

— Защо Елизабет е решила да се върне?

— Защото е глупачка — отвърна тъст ми и за пръв път долових гняв в гласа му. Дадох му време да се успокои. Червените петна по лицето му избледняха. — Двата трупа, които заровихме — тихо каза Хойт.

— Какво?

— Елизабет следяла новините по Интернет. Когато прочела, че са ги открили, също като мен решила, че хората на Скоуп може да разберат истината.

— Че е жива ли?

— Да.

— Но ако е била в чужбина, пак щяха адски трудно да я намерят.

— Така й казах и аз. Обаче тя твърдеше, че това нямало да ги спре. Щели да хванат мен. Или майка й. Или теб. Но… — Той пак замълча за миг и сведе глава. — Не знам дали е важно.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога ми се струва, че е искала да се случи така. — Хойт започна да върти чашата си и да подрънква с леда. — Че е искала да се върне при теб, Дейвид. Мисля, че труповете са били само повод.

Отново зачаках. Той продължи да пие. И пак погледна през прозореца.

— Твой ред е — каза Хойт.

— Моля?

— Сега ти ще ми отговориш на някои въпроси. Например как Елизабет се свърза с теб. Как успя да избягаш от полицията. Къде е тя според теб.

Поколебах се, ала не много. Имах ли някакъв избор?

— Елизабет ми прати анонимни имейли. С тайни думи, които можех да разбера само аз.

— Какви тайни думи?

— Свързани с неща от нашето минало.

Той кимна.

— Знаела е, че може да те следят.

— Да. — Размърдах се на мястото си. — Какво знаеш за служителите на Грифин Скоуп? — попитах аз.

Хойт се смути.

— За служителите на Скоуп ли?

— При него работи ли един мускулест азиатец?

И малкото останал цвят на лицето му изтече като през отворена рана. После ужасено ме погледна, сякаш му се искаше да се прекръсти.

— Ерик У — прошепна той.

— Вчера се натъкнах на господин У.

— Невъзможно.

— Защо?

— Защото нямаше да си жив.

— Извадих късмет. — Разказах му историята.

Тъст ми още малко и щеше да се разплаче.

— Ако У я е открил, ако се е добрал до нея, преди да те пипне… — Той затвори очи в опит да прогони страшния образ.

— Не е.

— Откъде знаеш?

— У питаше защо съм бил в парка. Ако я беше хванал, щеше ли да си прави труда?

Хойт бавно кимна, пресуши чашата си и си наля нова.

— Но вече знаят, че е жива — каза той. — Това значи, че ще дойдат за нас.

— Тогава ще отвърнем на удара — с фалшива храброст отвърнах аз.

— Не си ме слушал внимателно. Митичният звяр става все по-могъщ.

— Но накрая героят винаги го побеждава.

Той презрително се засмя. Основателно, бих могъл да прибавя. Не го изпусках от очи. Големият часовник удари на кръгъл час. Замислих се.

— Трябва да ми разкажеш останалото.

— Без значение е.

— Свързано е с убийството на Брандън Скоуп, нали?

Той неубедително поклати глава.

— Знам, че Елизабет е осигурила алиби на Хелио Гонзалес.

— Това няма значение, Бек. Повярвай ми.

— Вече веднъж ти повярвах.

Хойт отново отпи от бърбъна си.

— Елизабет е държала сейф на името на Сара Гуудхарт — казах аз. — Там са открили онези снимки.

— Знам — отвърна той. — Онази нощ бързахме. Не знаех, че вече им е дала ключа. Изпразнихме джобовете им, но забравих да проверя в обувките им. Обаче не трябваше да има значение. Нямах намерение да ги открият.

— В сейфа не са били само снимките — продължих аз.

Хойт внимателно остави чашата си.

— Там е бил и старият пистолет на баща ми. Трийсет и осем калибровият. Спомняш ли си го?

Тъст ми се извърна и гласът му внезапно прозвуча странно тихо.

— „Смит и Уесън“. Аз му помогнах да го избере.

Пак се разтреперих.

— Знаеш ли, че Брандън Скоуп е убит с него?

Той рязко стисна клепачи, като дете, което се опитва да пропъди кошмар.

— Кажи ми какво се случи, Хойт.

— Ти знаеш.

Не можех да овладея треперенето си.

— Въпреки това.

Всяка дума излизаше от устата му като удари по тялото.

— Елизабет застреля Брандън Скоуп.

Поклатих глава. Знаех, че не е вярно.

— Тя работеше заедно с него в онази благотворителна фондация. Беше само въпрос на време да се натъкне на истината. Че под прикритието на благотворителната дейност Брандън се прави на голям мафиот. Дрога, проститутки, не знам още какво.

— Изобщо не ми е казвала.

— Тя не каза на никого, Бек. Но Брандън я разкри. Преби я почти до смърт, за да я предупреди. Тогава не го знаех, разбира се. Тя ме излъга, че претърпяла автомобилна злополука.

— Елизабет не го е убила — повторих аз.

— Било е самоотбрана. След като не престанала да дълбае, Брандън влязъл у вас, този път с нож. Нападнал я… и тя го застреляла. Пълна самоотбрана.

Не можех да спра да клатя глава.

— Обади ми се. Плачеше. Веднага дойдох у вас. Когато стигнах… — Хойт замълча за миг, за да си поеме дъх, — той вече беше мъртъв. Елизабет държеше онзи пистолет. Искаше да се обадя в полицията. Разубедих я. Самоотбрана или не, Грифин Скоуп щеше да я убие по възможно най-жестокия начин. Казах й да ми даде няколко часа. Тя се колебаеше, но накрая се съгласи.

— И ти си преместил трупа.

Тъст ми кимна.

— Знаех за Гонзалес. Неспасяем гангстер. Типовете като него са ми пределно ясни. Вече му се беше разминало за едно убийство. На кого друг да прехвърля вината?

Картината ставаше все по-пълна.

— Обаче Елизабет не го е допуснала.

— Не го бях предвидил — призна Хойт. — Тя чу по новините за ареста и реши да му осигури алиби. За да спаси Гонзалес от… — саркастичен знак — „ужасна несправедливост“. — Той поклати глава. — Беше безсмислено. Ако просто беше оставила оня боклук да понесе удара, всичко отдавна щеше да е свършило.

— Хората на Скоуп са открили, че му е осигурила алибито.

— Изтече вътрешна информация, да. Тогава започнаха да пращат хората си наоколо и откриха, че се е ровила в бизнеса на Брандън. Останалото беше очевидно.

— Значи онази нощ на езерото са искали да й отмъстят — казах аз.

Хойт се замисли.

— Отчасти, да. Но също се опитваха да скрият истината за Брандън Скоуп. Той беше мъртъв герой. Запазването на репутацията му значеше много за баща му.

И за сестра ми, помислих си аз.

— Все още не разбирам защо е пазила онези неща в сейф.

— Доказателства — отвърна Хойт.

— За какво?

— Че е убила Брандън Скоуп. И че го е направила в самоотбрана. Каквото и да се случеше, Елизабет не искаше някой друг да бъде обвинен вместо нея. Наивно, не смяташ ли?

Не смятах. Седях на кушетката и оставях истината да попие в мозъка ми. Безуспешно. Поне засега. Защото това не бе цялата истина. Знаех го по-добре от всеки друг. Погледнах тъст си, увисналата му кожа, оредяващата коса, омекващия корем, все още внушителното, но западащо телосложение. Мислеше си, че знае точно какво се е случило с дъщеря му. Ала си нямаше и представа колко много греши.

Чух гръмотевица. По прозорците зачукаха капки дъжд като детски юмручета.

— Можеше да ми кажеш.

Той поклати глава, този път влагайки повече съдържание в жеста.

— И какво щеше да направиш, Бек? Да избягаш заедно с нея ли? Те щяха да открият истината и да убият всички ни. Следяха те. И продължават да те следят. Не казахме на никого. Дори на майката на Елизабет. И ако ти трябва доказателство, че сме постъпили правилно, само се огледай наоколо. Минали са осем години. Тя само ти е пратила няколко анонимни имейла. А виж какво стана.

Затръшна се автомобилна врата. Хойт се хвърли към прозореца като тигър и отново надзърна навън.

— Същата кола, която те докара. Вътре има двама чернокожи.

— Идват за мен.

— Сигурен ли си, че не са хора на Скоуп?

— Абсолютно. — Като по даден знак мобифонът ми иззвъня. Отговорих.

— Всичко наред ли е? — попита Тайрис.

— Да.

— Излез навън.

— Защо?

— Имаш ли вяра на онова ченге?

— Не съм сигурен.

— Излез навън.

Казах на Хойт, че трябва да си вървя. Изглеждаше прекалено изчерпан, за да го интересува. Бързо се запътих към вратата. Тайрис и Брутъс ме чакаха. Дъждът бе поотслабнал, ала очевидно никого не го беше грижа.

— Търсят те по телефона. Застани ей там.

— Защо?

— Лично е — отвърна Тайрис. — Не искам да слушам.

— Имам ти доверие.

— Просто го направи.

Отдалечих се. Щората зад мен лекичко се повдигна. Хойт надничаше. Отново погледнах Тайрис. Той ми даде знак да вдигна мобифона към ухото си. Подчиних се. Тишина. После Тайрис каза:

— Линията е чиста, давай.

В следващия миг чух гласа на Шона.

— Видях я.

Останах напълно неподвижен.

— Каза довечера да я чакаш в „Делфина“.

Разбрах. Връзката прекъсна. Върнах се при Тайрис.

— Трябва да отида на едно място сам. Там не могат да ме проследят.

Той погледна Брутъс.

— Качвай се — каза Тайрис.