Не казвай на никого

5

Зяпах, без да мигам, компютърния екран.

Не можех да помръдна. Сетивата ми отдавна бяха претоварени. Всяка частица от мен беше вцепенена.

Невъзможно. Знаех го. Елизабет не бе паднала от яхта, че да не я открият и да я обявят за удавена. Не беше обгорена до неузнаваемост или нещо подобно. Трупът й бе намерен в канавката на шосе 80. И я бяха разпознали.

Но не и ти…

Може би не, но я бяха разпознали двама от най-близките й роднини — баща й и чичо й. Хойт Паркър, моят тъст, ми съобщи, че Елизабет е мъртва. Скоро след като се върнах в съзнание, той дойде при мен в болницата с брат си Кен. Хойт и Кен бяха едри мъже с прошарени коси и каменни лица, единият нюйоркски полицай, другият федерален агент, и двамата ветерани от Виетнам със здрави, мускулести тела. Те си свалиха шапките и се опитаха да ми го кажат с полудистанцираното съчувствие на професионалисти, но аз не го приех и те не настояваха прекалено много.

Тогава какво бях видял преди малко?

На монитора продължаваха да текат вълни от пешеходци. Продължих да гледам още известно време с надеждата отново да я видя. Нищо. Всъщност къде беше това място? В оживен град, нищо повече не можех да кажа. Спокойно можеше да е в Ню Йорк.

Търси характерни особености, идиот такъв.

Опитах се да се съсредоточа. Дрехите. Добре, да видим дрехите. Повечето хора носеха шлифери или якета. Заключение: навярно бяхме по на север или поне някъде, където днес не беше особено топло. Страхотно. Можех да изключа Маями.

Какво друго? Загледах се в хората. Прическите? Това нямаше да ми помогне. Виждах ъгъл на тухлена сграда. Потърсих специфични особености, нещо, което да различава тази постройка от нормата. Нищо. Трябваше да намеря нещо, каквото и да е.

Пазарски чанти.

Някои носеха пазарски чанти. Опитах се да прочета надписите, но всички се движеха прекалено бързо. Помолих се да забавят ход. Те продължаваха да бързат. Вперих очи в тях на равнището на коленете им. Ъгълът на камерата не ми помагаше. Доближих лице към екрана и усетих топлината му.

Главно „Р“.

Това беше първата буква от надписа. Останалите бяха прекалено неясни, приличаха на ръкописен почерк. Добре, какво друго? Какви особености можех да…

Екранът побеля.

По дяволите. Натиснах бутона за презареждане. Върна се съобщението за грешка. Превключих на имейла и кликнах хипервръзката. Пак грешка.

Зяпах празния екран и истината отново изпълни ума ми — току-що бях видял Елизабет.

Можех да се опитам рационално да оборя тази мисъл. Но това не бе сън. Често сънувах Елизабет. Обикновено просто приемах завръщането й от гроба, прекалено благодарен, за да се съмнявам. Спомням си един сън, в който бяхме заедно — не помня какво правехме, нито къде се намирахме — и после, докато се смеехме, със смазваща увереност осъзнах, че сънувам, че скоро ще се събудя сам. Тогава протегнах ръце и я притиснах към себе си в отчаян опит да върна Елизабет в действителността.

Познавах сънищата. Образът на компютъра не беше от тях.

Не бе и призрак. Не че вярвам в призраци, но когато се съмняваш, трябва да си отворен за всякакви възможности. Ала призраците не остаряват. Онази Елизабет, която бях видял на екрана, беше остаряла. Не много, но все пак бяха минали осем години. Призраците не се и подстригват. Замислих се за онази дълга плитка на гърба й под лунната светлина. Замислих се за модерната къса прическа, която току-що бях видял. Замислих се и за онези очи, онези очи, които бях виждал от седемгодишен.

Това бе Елизабет. Жива.

Усетих, че в очите ми отново напират сълзи, но този път се овладях. Странно. Винаги бях плакал лесно, но след смъртта на Елизабет като че ли очите ми пресъхнаха. Не че бях си изплакал сълзите или някаква подобна глупост. Или че бях се вцепенил от мъка, макар че до известна степен можеше да е така. Мислех, че инстинктивно съм заел защитна поза. Когато Елизабет умря, аз отворих вратата и пуснах болката вътре. Оставих се да я изпитам докрай. И ме боля. Боля ме толкова много, че сега нещо първично не позволяваше отново да преживея същото.

Не знам колко дълго седях там. Може би половин час. Опитах се да успокоя дишането си и да проясня мислите си. Исках да разсъждавам рационално. Налагаше се да разсъждавам рационално. Вече трябваше да съм в дома на родителите на Елизабет, но точно сега не можех да ги погледна в очите.

После си спомних нещо друго.

Сара Гуудхарт.

Шерифът Лоуъл ме бе попитал дали знам нещо за нея. Знаех.

С Елизабет често бяхме играли една детска игра. Може би и вие сте играли на нея. Разменяте местата на собственото и второто си име, после взимате за фамилия името на улицата от детството ви. Например аз се казвам Дейвид Крейг Бек и съм израснал на Дарби Роуд. Получаваше се Крейг Дарби. А Елизабет беше…

Сара Гуудхарт.

Какво ставаше тук?

Вдигнах слушалката. Първо се обадих на родителите на Елизабет. Те все още живееха в онази къща на Гуудхарт Роуд. Отговори майка й. Обясних й, че ще закъснея. Хората приемат такова извинение от лекар. Едно от малкото преимущества на тази работа.

Когато позвъних на шерифа Лоуъл, попаднах на гласовата му поща. Казах му да прати съобщение на пейджъра ми, когато има възможност. Нямам мобифон. Разбирам, че това ме причислява към малцинството, но пейджърът ми и без това прекалено много ме обвързва с външния свят.

Отпуснах се назад, но Хоумър Симпсън пак ме откъсна от унеса ми с вика „Пощата пристигна!“. Светкавично се наведох напред и хванах мишката. Не познавах адреса на подателя, но темата гласеше „Улична камера“. Сърцето ми пак се разтуптя.

Кликнах иконката и съобщението се появи:

В най-долната част на екрана имаше още шест думи:

Лари Гандъл, човекът с осемте плитки наблюдаваше Ерик У, който тихо почистваше стаята.

У, двадесет и шест годишен кореец със смайваща колекция от халки и татуировки по тялото, беше най-опасният човек, когото познаваше. Имаше фигура на малък танк, но само това не означаваше много. Гандъл познаваше достатъчно хора с нужната физика. Често показните мускули бяха напълно безполезни. Което не се отнасяше за Ерик У. Истинската тайна на смъртоносната му сила се криеше в мазолестите му ръце — два циментови блока със стоманени пръсти. Той работеше върху тях часове наред, чупеше бетонни тухли, излагаше дланите си на топлина и студ, изпълняваше комплекси от лицеви опори на един пръст. Когато ги вкарваше в употреба, пръстите му нанасяха невъобразими поражения върху кости и плът.

За хора като У се носеха тъмни слухове, повечето от които бяха измислени, но Лари Гандъл го беше виждал да убива човек, забивайки пръсти в меките точки на лицето и корема. Бе го виждал да убива човек, откъсвайки ушите му само с едно плавно движение. Беше го виждал да убива четири пъти по четири различни начина, винаги с голи ръце.

Нито една от жертвите не бе умряла бързо.

Никой не знаеше точно откъде идва У, ала според най-разпространената версия той имал жестоко детство в Северна Корея. Гандъл никога не беше го питал. Имаше нощни пътища, по които умът не биваше да стъпва — и един от тях бе тъмната страна на Ерик У. Да бе, все едно, че младежът имаше и светла страна.

Когато уви протоплазмата останала от Вик Лети в найлона, У погледна Гандъл с онези негови очи. Смъртоносни очи, помисли си Лари. Очи на дете от военен кинопреглед.

У не си беше направил труда да свали слушалките. Уокменът му не бичеше хип-хоп, рап или дори рокендрол. Той почти непрекъснато слушаше от онези успокояващи компактдискове, носещи имена като „Океански бриз“ или „Ромолящ ручей“.

— Да го закарам ли при Бени? — попита кореецът. Говореше бавно, странно мелодично, като герой от анимационна реклама.

Лари Гандъл кимна. Бени имаше крематориум. Прах при праха. Или в този случай, боклук при прахта.

— И се избави от това.

Подаде на Ерик двадесет и два калибровия пистолет. Оръжието изглеждаше малко и безполезно в огромната длан на У. Младежът намръщено го погледна, навярно разочарован, че Гандъл го е предпочел пред собствените му уникални способности, и го прибра в джоба си. При тези пистолети рядко имаше изходни рани. Това означаваше по-малко улики. Найлонът решаваше проблема с кръвта.

— По-късно — отвърна кореецът. Той вдигна трупа с една ръка, като че ли бе дипломатическо куфарче, и го изнесе навън.

Лари Гандъл кимна за сбогом. Мъките на Вик Лети не му бяха доставили удоволствие — но пък не го и съжаляваше. Всъщност всичко беше съвсем просто.

Трябваше да е абсолютно сигурен, че Лети работи сам и не е оставил следи, на които да попадне някой друг. Това означаваше да пречупи нещастника. Нямаше друг начин.

Накрая всичко се свеждаше до ясен избор — семейство Скоуп или Вик Лети. Семейство Скоуп бяха добри хора. Никога не бяха направили нищо на Вик Лети. А той се бе опитал да навреди на семейство Скоуп. Само едната страна можеше да остане невредима — невинната, добронамерена жертва или паразитът, който се опитваше да се храни с чуждото нещастие. Когато човек се замислеше, всъщност нямаше никакъв избор.

Мобифонът на Гандъл завибрира.

— Да.

— Разпознаха труповете при езерото.

— И?

— Те са. Господи, били са Боб и Мел.

Гандъл затвори очи.

— Какво значи това, Лари?

— Не знам.

— Какво ще правим?

Лари Гандъл знаеше, че няма избор. Трябваше да разговаря с Грифин Скоуп. Това щеше да предизвика неприятни спомени. Осем години. След осем години. Гандъл поклати глава. Това пак щеше да разбие сърцето на стареца.

— Аз ще уредя този проблем.