Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 10

Стана в седем и половина, навик, с който не можеше да се пребори, затова пък си позволи отпускарския разкош да закуси в леглото. Десет минути след като звънна на „Обслужване по стаите“, келнерът дойде заедно с количката, където бяха подредени половинка грейпфрут, бекон с яйца, препечени филийки, силно кафе, над което се виеше пара, броят на „Уолстрийт Джърнъл“ от предния ден и сутрешните издания на „Таймс“, „Файненшъл Таймс“ и „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

Харви не бе сигурен дали би могъл да издържи в Европа без „Интернешънъл Хералд Трибюн“, наричан гальовно „Триб“. Нямаше друг такъв вестник — издаваше се в Париж и се притежаваше едновременно от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“. Макар и да излиза само в едно издание на ден с тираж 120 000 бройки, вестникът отива в печатницата едва след затварянето на Нюйоркската фондова борса. Така, дори и да се събуди в Европа, американецът винаги е в течение на нещата. Когато през 1966 година „Ню Йорк Хералд Трибюн“ бе спрян от печат, Харви беше сред хората, посъветвали Джон X. Уитни да продължи да издава в Европа „Интернешънъл Хералд Трибюн“. За пореден път се беше оказал прав в преценката си. Малко по малко „Интернешънъл Хералд Трибюн“ измести и погълна своя закъсал конкурент — „Ню Йорк Таймс“, който в Европа никога не се беше радвал на високи тиражи. От тогава насетне вестникът набираше все по-голяма мощ.

Харви плъзна набито око върху страниците с котировките на фондовата борса в „Уолстрийт Джърнъл“ и „Файненшъл Таймс“. Банката му държеше твърде малко акции, защото подобно на Джим Слейтър в Англия и Харви подозираше, че индексът „Дау Джоунс“ ще се срине, беше разпродал ценните книжа и бе запазил само известен брой акции за южноафриканско злато и пакети акции, които бе подбрал добре въз основа на изтекла поверителна информация. Единствените парични сделки, които при този неустойчив пазар си беше позволил, бе да се отърве от наличните американски долари и с тях да закупи злато — така се възползва от падането на курса на долара и от покачването на котировките на златото. Във Вашингтон вече бе плъзнала мълвата, че министърът на финансите Джордж Шулц е посъветвал американския президент в края на тази или началото на следващата година да позволи на американците да търгуват на свободния пазар със злато. Харви купуваше благородния метал вече от петнайсет години: единственото, което президентът щеше да направи, бе да го спре да нарушава закона. Според Харви в мига, когато американците получеха правото да купуват злато, сапуненият мехур щеше да се спука, а котировките на златото — да се сринат; големите пари щяха да паднат по времето, когато спекулантите очакваха цената да се покачи, а Харви смяташе да се отърве от своето злато още преди да освободят търговията. Според него печалбите щяха да секнат в мига, когато президентът узаконеше сделките с благородния метал.

Той провери и котировките на Чикагската стокова борса. Предната година беше направил голям удар с медта благодарение на поверителната информация, предоставена му от посланика на една африканска държава. Посланикът всъщност се беше раздрънкал пред доста хора. Харви не се изненада, когато след време прочете, че той е отзован в родината си, където са му теглили куршума.

Не устоя на изкушението и провери и котировките на акциите на „Проспекта Ойл“, достигнали най-ниското си равнище — 1/8 от щатския долар: сделки с акциите не се сключваха, понеже имаше само предлагане, но не и търсене. Сега акциите всъщност си бяха ненужни хартийки. Харви се подсмихна ехидно и отгърна спортната страница на „Таймс“.

В статията си за предстоящия тенис турнир в Уимбълдън Рекс Белами посочваше като фаворит Джон Нюкъм, но предупреждаваше, че на Нюкъм ще му бъде доста трудно да надделее над новоизгрялата звезда — американеца Джими Конърс, който току-що беше спечелил откритото първенство по тенис на корт на Италия. Британският печат пък беше за трийсет и девет годишния Кен Роузол. Харви още помнеше оспорвания финал между Роузол и Дробни през 1954 година, играл се в цели петдесет и осем гейма. Като повечето зрители и той беше за трийсет и три годишния Дробни, който след три часа игра накрая все пак надделя с тринайсет на единайсет, четири на шест, шест на два и девет на седем гейма в отделните сетове. Харви искаше този път историята да не се повтори и Роузол да победи, макар и да съзнаваше, че през десетте години, откакто в турнира в Уимбълдън не участваха професионалисти, нашумелият австралиец е изгубил почти всичките си шансове. Въпреки това Харви не виждаше причини да не се позабавлява добре през този половин месец — дори и Роузол да се провалеше, пак беше възможно някой американец да грабне победата.

Докато закусваше, прегледа набързо и културните страници, после струпа вестниците на пода. Вдъхващото спокойствие обзавеждане в стил английски ампир, безупречното обслужване и кралският апартамент не бяха в състояние да променят навиците му. Той зашляпа на бос крак към банята — да се избръсне и да си вземе душ. Арлин току му натякваше, че всички правели обратно — първо се къпели и след това закусвали. Той обаче й напомняше, че всички можело и да правят обратното, но я докъде са стигнали!

Първата сутрин от тенис турнира в Уимбълдън Харви обикновено ходеше да разгледа Лятното изложение в Кралската академия на Пикадили. После обикаляше най-големите галерии в Уест Енд: „Агню“, „Тутс“, „Марлборо“, „Уайлдънстайн“, които бяха само на две крачки от хотел „Кларидж“. Тази сутрин нямаше да прави изключение. Харви може да беше всякакъв, но си имаше строго установени навици, нещо, което четиримата млади мъже, съюзили се срещу него, щяха да установят много скоро.

След като се облече и скастри камериерките, че не са заредили барчето с достатъчно уиски, отиде долу по стълбището, излезе през въртящата се врата на Дейвис стрийт и тръгна пеш към Баркли Скуеър. Така и не забеляза на отсрещния тротоар усърдния младеж с радиостанцията.

— Напусна хотела през входа откъм Дейвис стрийт — пошушна Стивън в радиостанцията — и се отправи към теб, Джеймс.

— Ще го поема, Стивън, след като дойде на Баркли Скуеър. Чуваш ли ме, Робин?

— Да.

— Ще ти съобщя веднага щом го видя. Ти стой в Кралската академия.

— Дадено — отвърна Робин.

Харви заобиколи по Баркли Скуеър, излезе на Пикадили и мина под колоните на Бърлингтън Хаус25. За беда се наложи да се нареди на дългата опашка, която пъплеше бавно-бавно покрай Астрономическото дружество и Дружеството на антикварите. Не забеляза и втория младеж, който стоеше точно срещу входа на Химическото дружество, зачетен в брой на „Химията във Великобритания“. Накрая се добра до застланото с червен килим преддверие на Кралската академия. Подаде на касиерката пет лири стерлинги за билет за целия Сезон26, понеже знаеше, че със сигурност ще идва тук още поне три-четири пъти. До обяд разгледа 1182 платна, никое от които не бе показвано по света преди откриването — такива бяха строгите правила на Академията. Въпреки това Организационният комитет бе избирал измежду повече от пет хиляди картини.

В деня на откриването предния месец Харви беше откупил чрез свой човек един акварел на Алфред Даниълс, на който бе изобразена Камарата на общините и който струваше триста и петдесет лири стерлинги, и две маслени платна — английски пасторални сцени, на Бърнард Дънстан, всяко по сто двайсет и пет лири. Според Харви Лятното изложение си оставаше най-стойностното в света. Дори и да решеше да не задържи всички картини за себе си, те ставаха за прекрасен подарък, след като се върнеше в Щатите. Акварелът на Даниълс му напомняше едно платно на Лаури, което преди двайсетина години бе купил за осемдесет лири стерлинги и което се бе оказало поредното му далновидно вложение.

Нарочно обиколи всички картини на Бърнард Дънстан, включени в изложението. Така си и знаеше — бяха продадени до последната. Дънстан бе сред художниците, чиито творби се разграбваха като топъл хляб броени минути след откриването. Макар и Харви да не беше присъствал онзи първи ден, бе уредил да закупят от негово име всичко, каквото иска. Беше казал на своя човек да е сред първите на опашката, той беше купил каталог и бе отбелязал живописците, за чиито картини бе сигурен, че Харви ще продаде с лекота, ако е сбъркал в преценката си, или ще задържи, ако се е оказал прав.

Веднага след откриването точно в десет сутринта човекът на Харви беше отишъл на гишето за откупки и бе платил пет-шест платна, които беше отбелязал в каталога и които още не бе виждал никой, освен членовете на Академията. Харви огледа едно по едно произведенията, с които чрез подставеното лице се беше сдобил. Този път на драго сърце щеше да ги задържи всичките. Ако случайно някоя от творбите не се вписваше в колекцията му, той обикновено я връщаше за препродажба и в случай че никой не проявеше интерес, обещаваше да си я прибере. Но за двайсет години се беше сдобил по този начин с над сто картини и бе върнал някъде към десетина, за които винаги се бе намирал купувач. Имаше си подход за всичко.

В един часа на обяд, след прекрасната заран в Кралската академия, той си тръгна много доволен от изложението. Отпред го чакаше белият ролс-ройс.

— Уимбълдън.

— Мамка му!

— Моля? — завайка се Стивън.

— Казах — мамка му! Оня отпраши към Уимбълдън, днешният ден отиде на кино — рече Робин.

Това означаваше, че Харви ще се прибере в „Кларидж“ най-рано към седем-осем вечерта. Имаха си график кой кога ще го следи, затова Робин се върна при роувъра, който беше оставил на платения паркинг на Сейнт Джеймс Скуеър, и се отправи към Уимбълдън. Джеймс беше осигурил за всички дни от тенис турнира по два билета точно срещу ложата на Харви Меткаф.

Робин пристигна в Уимбълдън няколко минути след Харви и зае мястото си на централния корт — сля се с морето от лица, така че да не бие на очи и да не го забележат. Всички вече очакваха с нетърпение началото на първата среща. От година на година Уимбълдън ставаше все по-популярен и сега на централния корт нямаше къде игла да падне. В кралската ложа седяха принцеса Александра и министър-председателят, които очакваха появата на гладиаторите. Върху малкото зелено табло в южния край на корта бяха изписани имената на Кодеш и Стюарт, съдията седна на високия стол насред корта, точно над мрежата. Тълпата започна да ръкопляска, когато, понесли по четири ракети всеки, се появиха тенисистите, облечени в бяло. На турнира в Уимбълдън е забранено екипите на участниците да са в друг цвят, освен в бяло, макар че напоследък разрешаваха кантовете по поличките на жените да са цветни.

Робин следеше захласнат първата среща от турнира между чеха Кодеш и неизвестния тенисист от Щатите, който доста поизпоти шампиона, преди той да се наложи с шест на три, шест на четири и девет на седем. Робин съжали, че Харви е решил да си тръгне насред интересната среща на двойки. „Дългът ме зове“ — рече си и подкара на безопасно разстояние след ролс-ройса, който се отправи към „Кларидж“. Щом пристигна в хотела, Робин звънна в жилището на Джеймс, което бяха превърнали в нещо като щабквартира, и съобщи на Стивън как вървят нещата.

— Мисля, че за днес можем да приключваме — отвърна математикът. — Утре ще опитаме отново. Сутринта пулсът на клетия Жан-Пиер беше сто и петдесет на минута. Не знам дали ще издържи още няколко дни на фалшиви тревоги.

На другата заран Харви излезе от „Кларидж“ и отиде през Баркли Скуеър на Брутън стрийт, а после на Бонд стрийт, където спря на някакви си петдесетина метра от галерията на Жан-Пиер. Но вместо да продължи на запад, свърна на изток и хлътна в галерия „Агню“, където имаше среща със сър Джефри Агню, директор на семейната фирма — искаше да разбере от него какво ново-вехто на пазара с картини на импресионистите. Сър Джефри бързаше за друга среща и успя да му отдели по-малко само няколко минути. Не можел да му предложи нищо стойностно.

Не след дълго Харви си тръгна от галерията, стиснал малка утешителна награда — фигурка на Роден, дреболия за някакви си осемстотин лири стерлинги.

— Излиза — съобщи Робин — и поема в правилната посока.

Жан-Пиер затаи дъх, но Харви спря отново, този път, за да се отбие в галерия „Марлборо“ и да разгледа последната засега изложба на Барбара Хепуърт. Повече от час се наслаждава на прелестните й творби, но реши, че цените са възмутителни. Само преди десет години беше купил две платна на художничката едва за осемстотин лири стерлинги едната. А сега „Марлборо“ искаше на картина между седем и десет хиляди лири. Харви си тръгна и продължи нататък по Бонд стрийт.

— Жан-Пиер!

— Да — отвърна припряно французинът.

— Стигна ъгъла на Кондит стрийт, само на петдесет метра е от вратата на твоята галерия.

Жан-Пиер приготви витрината и махна акварела на Греъм Съдърланд, на който бяха изобразени Темза и лодкар.

— Копелдакът му с копелдак зави наляво — съобщи Джеймс, който стоеше на пост точно срещу галерията. — Тръгна по десния тротоар на Брутън стрийт.

Жан-Пиер върна картината на Съдърланд върху статива на витрината и се запъти към тоалетната, като си мърмореше едва чуто:

— Не мога да се оправям с двама лайнари наведнъж.

През това време Харви хлътна във вход на Брутън стрийт, който не биеше с нищо на очи, и се качи по стълбището в „Тутс“ с надеждата, че все ще открие нещичко в тази галерия, прочута с изложените в нея картини на импресионисти. Едно платно на Клее, едно на Пикасо, и две на Салвадор Дали, все художници, които не го интересуваха. Картината на Клее беше нарисувана много майсторски, но пак не можеше да се мери с творбата на художника, която Харви бе окачил в трапезарията си в Линкълн, щата Масачузетс. Пък и тази тук надали щеше да се впише в обзавеждането на Арлин. Директорът на галерията — Николас Тут, обеща да поогледа и ако открие нещо интересно, да звънне на Харви в „Кларидж“.

— Пак излезе на улицата, но според мен се връща в хотела.

Джеймс започна едва ли не да внушава от разстояние на Меткаф да тръгне в обратната посока, към галерията на Жан-Пиер, той обаче продължи с решителна крачка към Баркли Скуеър, като пътем се отби само в галерия „О’Хана“. Главният портиер Албърт му беше казал, че на витрината й е изложена картина на Реноар — и тя наистина беше там. Но беше недовършена — това или бяха само ескизи, или художникът не я беше харесал и я беше зарязал по средата. На Харви му беше любопитно каква ли е цената и затова влезе вътре.

— 30 000 лири стерлинги — отвърна продавачката нехайно, сякаш ставаше дума за десетина долара.

Харви подсвирна през раздалечените си предни зъби. Все не можеше да се начуди как се получава така, че не особено добра картина на прочут художник върви по 30 000 лири стерлинги, а великолепна творба на някой неутвърден живописец се продава за неколкостотин долара. Благодари на жената и си тръгна.

— За мен беше удоволствие, господин Меткаф.

Харви се чувстваше поласкан, ако някой помнеше името му. Всъщност то оставаше да не го помнят — миналата година се бе изръсил в същата галерия с цели 62 000 лири стерлинги за картина на Моне.

— Със сигурност се прибира в хотела — съобщи Джеймс.

Харви остана в „Кларидж“ само няколко минути, колкото да си вземе специално приготвения за него студен обяд от сандвичи с черен хайвер, телешко, шунка и сирене и шоколадовия сладкиш, който да изяде по-късно, на кортовете в Уимбълдън.

Джеймс беше следващият в графика за дежурства на тенис турнира и реши да заведе и Ан. Защо пък да не вземе и нея — тя знаеше истината! Днес играеха жените, среща имаше Били Джийн Кинг, преливащата от жизненост шампионка на Щатите — тя щеше да играе срещу никому неизвестната американка Кати Мей, която явно си умираше от притеснение. Били Джийн не бе посрещната както подобава на таланта й, но тя, кой знае защо, така и не се беше превърнала в любимка на публиката тук. Харви беше в компанията на някакъв мъж — Джеймс реши, че прилича на човек от Централна Европа.

— Коя е жертвата ти? — попита Ан.

— Седи, кажи-речи, точно срещу нас, говори с мъж в светлосив костюм, който прилича на държавен служител от Европейската икономическа общност.

— Онзи, ниският и дебелият ли? — рече младата жена.

— Да — отвърна Джеймс.

Каквото и да каза след това Ан, думите й бяха заглушени от съдията, оповестил началото на срещата. Всички насочиха вниманието си към Били Джийн. Беше точно два часът следобед.

— Признателен съм ти, Харви, че ме покани в Уимбълдън — подхвана Йорг Бирер. — Напоследък все не ми остава време за почивка. Тъкмо реша да се откъсна за малко, и някъде по света избухва паника.

— Щом се чувстваш преуморен, значи ти е време да се пенсионираш — каза Харви.

— Няма кой да ме замести — оплака се Бирер. — Директор съм на банката вече десет години и се оказа, че е най-трудно да намеря човек, който да поеме работата от мен.

— Гейм за Кинг. Кинг води в първия сет с един на нула гейма.

— Е, Харви, познавам те достатъчно добре, за да си въобразявам, че си ме поканил само да се поразведря.

— Бива ли да си такъв черногледец, Йорг!

— В моята професия това е наложително.

— Просто исках да проверя какво става с трите ми сметки и да те уведомя за плановете си през следващите няколко месеца.

— Гейм за Кинг. В първия сет Кинг води с два на нула гейма.

— В първата, официалната ти сметка има няколко хиляди долара. Колкото до поименната ти текуща сметка… — На това място Бирер разгъна листче обикновена хартия, изписано с четливи цифри. — Там си на червено с 3 726 000 долара, но притежаваш 37 000 унции злато при пазарна цена към днешна дата 135 долара унцията.

— Какво ще ме посъветваш за златото?

— Не го продавай, Харви. Продължавам да смятам, че вашият президент или ще обяви нов златен стандарт, или някъде през следващата година ще разреши на сънародниците ти да купуват свободно злато.

— И аз съм на същото мнение, но пак съм убеден, че трябва да продадем златото няколко седмици преди освобождаването на търговията. Имам си цяла теория.

— Дано, както винаги, си прав, Харви.

— Гейм за Кинг. Кинг води в първия сет с три на нула гейма.

— Колко ще ми вземете за сумата, с която съм на червено?

— 1 1/2 на сто над ставката по междубанковите операции, която сега е 13,25, тоест наказателната ти лихва ще бъде 14,75 на сто годишно, докато котировките на златото се покачват с близо 70 на сто на година. Няма да е така вечно, но още няколко месеца цената ще продължи да се вдига.

— Добре тогава — каза Харви, — дръж така до първи ноември, пък после ще видим. Както винаги, ще ти пратя закодиран телекс. Направо се чудя какво щеше да прави светът без швейцарците.

— Все пак си отваряй очите на четири, Харви. Знаеш ли, че в нашата полиция специалистите по банкови измами са повече, отколкото по убийства?

— Ти, Йорг, внимавай за твоите неща, аз ще имам грижа за моите. На куково лято ще ме спипат вашите бюрократи в Цюрих с техните мижави заплатици. Не им стиска. А сега си яж обяда и гледай срещата. После ще поговорим и за третата сметка.

— Гейм за Кинг. В първия сет Кинг води с четири на нула гейма.

— Както гледам, тенисът не им е особено интересен — отбеляза Ан. — Погълнати са от разговора си.

— Онова приятелче сигурно се опитва да спазари Уимбълдън — засмя се Джеймс. — Лошото е, че като го гледаш всеки ден, започваш да го уважаваш. Никога досега не съм виждал по-организиран човек. Щом е такъв по време на почивка, какъв ли е, докато работи?

— Направо не си представям — отвърна Ан.

— Гейм за госпожица Мей. В първия сет Кинг води с четири на един гейма.

— Нищо чудно, че е толкова дебел. Погледни го само как лапа сладкиша. — Джеймс вдигна бинокъла марка „Цайс“. — Покрай това се сетих да те питам, скъпа, какво си ни донесла за обяд?

Ан бръкна в кошницата и му подаде сандвич с франзела. Самата тя се задоволи със стрък целина.

— Надебеляла съм — оплака се младата жена. — Така и няма да се вместя в зимните тоалети, които трябва да представя следващата седмица. — Тя докосна Джеймс по коляното и му се усмихна. — Сигурно дебелея, защото съм щастлива.

— Е, тогава не бъди толкова щастлива. Предпочитам те слабичка.

— Гейм за Кинг. В първия сет Кинг води с пет на един гейма.

— Кинг ще победи лесно — отбеляза Джеймс. — Но в първата среща от турнира обикновено е така. Хората идват колкото да видят дали шампионката е във форма, а мен ако питаш, тази година едва ли ще се намери някой, който да я бие. Все пак Кинг се е нацелила да чупи рекорда на Хелън Муди, която цели осем пъти е печелила турнира в Уимбълдън.

— Гейм и сет за Кинг. Шест на един гейма в първия сет. Кинг води с един на нула сета. Нови топки, ако обичате. Сервис за госпожица Мей.

— Цял ден ли ще го следим? — попита Ан.

— Не, трябва само да се убедим, че се е прибрал в хотела и не си е променил най-неочаквано плановете. Ако го изтървем, когато мине покрай галерията на Жан-Пиер, може и да не ни се отвори друг случай.

— А какво ще правите, ако промени плановете си?

— Един бог, по-точно, един Стивън знае… той командва парада.

— Гейм за Кинг. Във втория сет Кинг води с един на нула гейма.

— Клетата госпожица Мей, и на нея, както и на теб, не й върви. А какво става с плана на Жан-Пиер?

— Нищо. Меткаф така и не мина покрай галерията му. Днес беше само на трийсетина метра от витрината, но тръгна в обратната посока. Горкият Жан-Пиер, размина се на косъм с инфаркта. Но за утре имаме по-големи надежди. Дотук Харви разгледа Пикадили и горния край на Бонд стрийт, а ако знаем със сигурност нещо за Харви Меткаф, то е, че заеме ли се с нещо, го върши като хората. Така че рано или късно със сигурност ще мине и през нашата територия.

— Трябвало е всички да си направите застраховка „Живот“ за един милион долара, които, ако някой от вас получи сърдечен удар, да си поделят останалите трима. Така щяхте да си върнете парите.

— Хич не ми е до смях, Ан. Тоя негодник ми лази по нервите. Не стига, че го следя, ами трябва да опитвам да отгатна и какво ще му хрумне да направи.

— Гейм за госпожа Кинг. Във втория сет Кинг води с два на нула гейма.

— Ами твоят план?

— Какво моят план? Нямам такъв. Пък и сега, откакто осъществяваме плановете на останалите, нямам и миг свободно време, за да се съсредоточа и да помисля.

— Дали да не взема да го съблазня?

— Добре си се сетила, но наистина трябва да си някакво чудо нечувано, та той да се изръси за теб със 100 000 долара, при положение че пред „Хилтън“ или „Шепърд Маркет“ ще си намери жена само за трийсет лири стерлинги. Едно знаем със сигурност: той не си хвърля парите на вятъра. При тарифа трийсет лири стерлинги на нощ трябва да минат близо петнайсет години, докато си върна моя дял, а не съм убеден, че на другите им се чака толкова дълго. Мен ако питаш, не искат да чакат и петнайсет дни.

— Все ще измислим нещо, не се притеснявай — започна да го успокоява Ан.

— Гейм за госпожица Мей. Кинг води с един сет, а във втория — с два на един гейма.

— Бре, бре, госпожица Мей успя да измъкне още един гейм! Обядът е чудесен, Харви.

— В „Кларидж“ си знаят работата — отвърна Харви, — пък и е за предпочитане да хапнем тук, отколкото да се блъскаме в навалицата в ресторанта, където дори няма да можем да гледаме срещата.

— Били Джийн направо попиля клетото момиче.

— Знаех си, че ще стане така — каза Харви. — А сега, Йорг, да се заемем с втората текуща сметка.

Отново се появи листчето обикновена хартия, запълнено с цифри. Тъкмо заради тази дискретност на швейцарците половината свят, като се почне от държавните глави и се стигне до арабските шейхове, им поверява парите си. Системата работи безотказно, за какво да ходиш другаде? Няколко секунди Бирер проучваше цифрите.

— На първи април — само ти, Харви, би избрал такава дата, — си превел 7 486 000 щатски долара във втората сметка, в която вече е имало 2 781 428 долара. На втори април, както ни нареди, сме превели един милион долара в банка „Минас Жераис“, на името на господин Силвърман и господин Елиот. Платили сме на „Рединг и Бейтс“ 420 000 долара наем за сондата и още няколко сметки, възлизащи на 104 112 долара, така към днешна дата разполагаш по тази сметка с 8 753 316 щатски долара.

— Гейм за Кинг. Във втория сет Кинг води с три на един гейма, а в срещата — с един на нула сета.

— Чудесно — отбеляза Харви.

— Кое е чудесно, тенисът или парите? — попита Бирер.

— И двете. Но да си дойдем на думата, Йорг. През следващия месец и половина вероятно ще ми трябват към два милиона долара. Смятам да купя в Лондон една-две картини. Видях нещо на Клее, което ми хвана окото, остава ми и да обиколя още няколко галерии. Миналата година, само да знаех, че ще направим такъв удар с „Проспекта Ойл“, нямаше да се колебая и щях да наддавам в „Сотби Парк Бърнет“, докато му взема на Арманд Хамър оня Ван Гог. Трябват ми и пари в брой, защото на търга на породисти коне в Аскот мисля да купя няколко жребци. Конезаводът ми се е поопразнил, а най-голямата ми амбиция е някой от моите коне да победи на надбягванията на хиподрума „Аскот“. Както знаеш, досега най-доброто ни представяне е трето място, а мен това не ме задоволява. Тази година съм записал за участие Розали, най-добрата ми кобилка от години. Ако изгубя, ще се наложи да подменя конете във фермата, макар и да съм сигурен, че този път ще грабнем победата.

— Гейм за Кинг. Кинг води с четири на един гейма и с един на нула сета.

— Както е тръгнало, същото смята да направи и госпожа Кинг — отбеляза Бирер. — Ще предупредя главния касиер, че следващите няколко седмици ще теглиш големи суми в брой.

— Колкото до остатъка, не искам парите да седят в банката и да не носят печалба, затова още няколко месеца купувай злато, но внимателно, така по Нова година ще направим голям удар. Ако случайно котировките почнат да падат, ще ти звънна в Цюрих. Всяка вечер преди затваряне на борсата проверявай дневния баланс на най-стабилните банки и на търговските дружества с рейтинг „AAA“.

— Какво ще правиш с всичко това, Харви, ако първо пурите не те вкарат в гроба?

— Я стига, Йорг! Говориш като моя лекар. Казвал съм ти стотици пъти, догодина се оттеглям — край! Finito27.

— Не си те представям, Харви, да напуснеш доброволно надпреварата. Все пак доста пари натрупа, и аз вече не знам колко.

Харви се засмя.

— Аз също не знам, Йорг. Аристотел Онасис е казал, че ако си в състояние да си преброиш парите, значи не притежаваш нищо.

— Гейм за Кинг. Кинг води с пет на един гейма във втория сет и с един на нула сета.

— Как е Розали? Още ли е в сила нареждането, ако с теб се случи нещо, да прехвърлим сметките на нейно име в Бостън?

— Добре е. Сутринта ми звънна и ми каза, че не можела да дойде с мен в Уимбълдън, понеже имала работа. Надявам се да се омъжи за някой богат американец и да не опре до моите сметки. А кандидати — дал бог! Няма да й е никак лесно да разбере дали харесват нея или парите ми. Преди две-три години се изпокарахме на тая тема и се опасявам, че още не ми е простила.

— Гейм, сет и мач за госпожа Кинг при резултат шест на едно и шест на едно.

Заедно с всички останали Харви, Йорг, Джеймс и Ан започнаха да ръкопляскат, когато двете тенисистки се поклониха пред кралската ложа, на президента на общоанглийския клуб — Негово Кралско Височество херцога на Кент. Харви и Йорг останаха и на другата среща — на двойки, после отидоха да вечерят в „Кларидж“.

Джеймс и Ан прекараха чудесен следобед в Уимбълдън и след като се увериха, че Харви се е върнал в хотела заедно със своя приятел от Централна Европа, се прибраха в жилището на Джеймс.

— Вкъщи съм, Стивън. Меткаф се прибра в хотела. Утре в осем и половина отново съм на линия.

— Добре се справи, Джеймс. Утре може пък да захапе въдицата.

— Дано!

Джеймс чу, че чешмата в кухнята тече, и отиде да види какво става. Завари Ан до лакти в сапунена пяна — търкаше с телче тенджерата, останала от суфлето. Тя се обърна и размаха заканително телчето пред лицето на Джеймс.

— Не искам да ти обиждам чистачката, скъпи, но не съм виждала друга кухня, където първо мият съдовете и чак след това приготвят вечерята.

— Знам. Чисти само където е чисто. От седмица на седмица става все по-немарлива.

Джеймс седна на масата и загледа възхитен стройното тяло на Ан.

— Ще ми изтъркаш ли така и гърба, ако преди вечеря вляза да се изкъпя?

— Да, с телчето.

Водата в напълнената догоре вана бе приятно топла. Джеймс се отпусна и остави Ан да го окъпе. Сетне излезе от ваната.

— За теляк си прекалено облечена, скъпа — рече й. — Дали да не предприемем нещо?

Докато Джеймс се бършеше, Ан смъкна дрехите от себе си. Когато той отиде в спалнята, младата жена вече се беше сгушила между завивките.

— Студено ми е — оплака се тя.

— Няма страшно! — възкликна Джеймс. — Ей сега ще получиш подарък — лична грейка с дължина метър и осемдесет.

Тя го прегърна.

— Лъжец такъв! Премръзнал си.

— А ти си прелестна — отвърна Джеймс и я притисна до себе си.

— Какво става с плана ти?

— Още не знам, ще ти съобщя след двайсетина минути.

Близо половин час Ан мълча. По едно време възкликна:

— Майко мила! Изварата във фурната сигурно е станала на въглен. Махай се оттук. И без това искам да оправя леглото.

— Излишно е да се притесняваш за леглото, жено!

— Излишно ли! Нощес не съм мигнала. Издърпа цялото одеяло. Щях да умра от студ. Единственото, което ми оставаше, бе да гледам как се гушиш като самодоволен котарак в топлите завивки. Това твоето любене ли е! Харолд Робинс обещаваше съвсем друго.

— Щом приключиш с дърдоренето, жено, навий будилника за седем часа.

— Седем часа ли? Нали трябваше да си в „Кларидж“ чак в осем и половина?

— Да, но първо ще поработя върху едно яйце.

— Я стига с тия гимназиални шегички!

— На мен пък ми се виждат смешни.

— Добре де, смешни са. Хайде, обличай се, че яденето ще изгори.

Джеймс пристигна в „Кларидж“ точно в осем и двайсет и девет. И досега не можеше да измисли какво да предложи на останалите, но бе решен поне да не ги проваля в техните планове. Настрои радиостанцията, за да се увери, че Стивън вече е на Баркли Скуеър, а Робин — на Бонд стрийт.

— Добро утро — поздрави Стивън. — Как спа?

— Страхотно — отвърна Джеймс.

— Стига, че ще ти завидим — намеси се и Робин. — Съсредоточи се върху Харви Меткаф.

Джеймс застана на входа на магазина за кожени изделия „Слейтър“ и загледа как чистачките се разотиват, а първите чиновници идват на работа.

Както всяка сутрин, Харви Меткаф закуси и прегледа вестниците. Предната вечер, тъкмо преди да си легне, от Бостън му се обади жена му, на сутринта му звънна и дъщеря му — добро начало на деня. Харви реши да продължи обиколката из галериите по Корк стрийт и Бонд стрийт с надеждата все пак да открие картина на някой от импресионистите. Може би щяха да му помогнат и в „Сотби“.

В девет и четирийсет и седем излезе както винаги напето от хотела.

— Всички в пълна готовност!

Стивън и Робин се отърсиха от унеса.

— Тръгна по Брутън стрийт. Отправя се към Бонд стрийт.

Харви забърза по Бонд стрийт и подмина територията, която вече бе обходил.

— Сега е само на петдесет метра, Жан-Пиер — оповести Джеймс. — На четирийсет, на трийсет, на двайсет… Ох, да му се не види! Влезе в „Сотби“. Там днес има само един търг — на средновековни пана. Ужас! И през ум не ми е минавало, че се интересува от пана.

Джеймс погледна към Стивън, който стоеше малко по-нататък на улицата, излезе от прикритието си и трети пореден ден се вживя в ролята на заможен предприемач от средната класа. С кройката на яката и кръглите очила без рамки би трябвало да създава впечатление за западногерманец. По радиостанцията се чу гласът на Стивън:

— Отивам в галерията на Жан-Пиер. Ти, Джеймс, застани на тротоара срещу „Сотби“ откъм северната страна и на петнайсет минути ни съобщавай какво става. А ти, Робин, влез вътре и размахай стръвта под носа на Харви.

— Но това, Стивън, не влизаше в плана — изпелтечи лекарят.

— Прояви инициатива, в противен случай не само няма да си видиш парите, ами и ще лекуваш инфаркта на Жан-Пиер. Чу ли?

— Да — отвърна от немай-къде Робин.

Влезе в „Сотби“ и забърза към първото огледало, изпречило му се на пътя. Да, беше неузнаваем. Качи се горе и веднага забеляза Харви — беше се разположил на един от задните редове в залата за търгове. Седна зад него.

Търгът на средновековни пана вече беше започнал. Харви знаеше, че трябва да му харесват, но все не можеше да преглътне готическото пристрастие към накитите и ярките златисти цветове. Робин, който седеше, кажи-речи, зад него, се колеба известно време, но накрая все пак подхвана тихо разговор със своя съсед.

— Паната са прекрасни, лошото само е, че не познавам периода. Докато в съвременното изкуство се чувствам в свои води. Но трябва да измисля нещо, което да съобщя на читателите.

Мъжът до Робин се усмихна учтиво.

— Всички търгове с произведения на изкуството ли отразявате?

— Почти всички, особено ако се очакват изненади. Така или иначе в „Сотби“ човек научава какво ново се появява по другите галерии. Ето, днес сутринта един от консултантите тук ми намекна, че в галерия „Ламан“ май имало нещо от импресионистите, наистина било любопитно.

Робин пусна внимателно пошушнатата информация в дясното ухо на Харви, после се облегна на стола и зачака да види дали онзи се е хванал. Не след дълго бе възнаграден с това, че Харви стана и тръгна да излиза. Робин изчака да обявят наддаването за още три експоната, сетне, стиснал палци, го последва.

Джеймс стоеше търпеливо отвън на пост.

— Десет и половина — няма и следа от него.

— Прието.

— Единайсет без петнайсет — пак го няма.

— Прието.

— Единайсет — още е вътре.

— Прието.

— Единайсет и дванайсет. Внимание! Внимание! Всички в готовност.

Джеймс се пъхна бързо в галерия „Ламан“, а Жан-Пиер за кой ли път свали от витрината акварела на Съдърланд с Темза и лодкаря и го замени с маслено платно на Ван Гог, най-прекрасния образец на майсторството на живописеца, излаган някога в лондонска галерия. Предстоеше то да издържи и на проверката. Лакмусовата хартия крачеше устремно по Бонд стрийт право към картината.

Тя беше дело на Дейвид Стайн, прословут в артистичния свят със своите триста фалшификата на картини и рисунки на известни импресионисти, за които беше получил 864 000 щатски долара, а по-късно и четири години затвор. Бе изобличен едва през 1969 година, когато подреди платна уж на Шагал в нюйоркската галерия „Найвиай“ на Медисън авеню. Стайн и не подозирал, че точно по това време и Шагал е в Ню Йорк и в център „Линкълн“ се открива изложба, в която били включени две от най-прочутите му творби. Някой пошушнал на Шагал за изложбата в галерия „Найвиай“ и вбесен, той се оплакал в Окръжната прокуратура. Стайн вече бил продал един от фалшификатите на Шагал на Луис Д. Коен за тлъстата сума от сто хиляди долара. И до ден-днешен в Галерията за съвременно изкуство в Милано има рисувано от Стайн платно уж на Шагал и пак негов фалшификат на Пикасо. Жан-Пиер бе убеден, че Стайн ще успее да повтори и в Лондон онова, което вече е постигнал в Ню Йорк и Милано.

Стайн продължаваше да рисува платна в стила на импресионистите, но вече ги подписваше със собственото си име и благодарение на безспорната си дарба изкарваше добри пари. Познаваше от години Жан-Пиер, възхищаваше му се и щом научи за патилата му с Меткаф и „Проспекта Ойл“, на драго сърце се съгласи да нарисува за десет хиляди долара фалшификат на Ван Гог и да го подпише с прочутото Винсент на майстора.

Жан-Пиер не беше жалил сили и бе установил кое от платната на Ван Гог е изчезнало при загадъчни обстоятелства, така че Стайн да го възстанови и да примами с него Харви. Беше започнал проучването си с обемистия, изчерпателен каталог „Картините на Винсент ван Гог“ от Де Лафай и бе подбрал от него три картини, изложени преди Втората световна война в Националната галерия в Берлин. В труда на Де Лафай те бяха включени под номера 485 — „Влюбените“, 628 — „Жътва“, и 766 — „Градина в Добини“. За последните две се знаеше, че през 1929 година са откупени от Берлинската галерия, която вероятно някъде по същото време се беше сдобила и с „Влюбените“.

След това Жан-Пиер се свърза в професор Вормит от Пруския културен дом. Професорът беше признат в цял свят авторитет по изчезнали произведения на изкуството и веднага отхвърли една от възможностите — „Градина в Добини“. Малко след войната картината се била появила в колекцията на Зигфрид Крамарски в Ню Йорк, макар и да си оставало пълна загадка как е попаднала там. По-късно Крамарски я бил продал на токийската галерия „Ничидо“, където платното било изложено и досега. Вормит потвърди, че съдбата на останалите две картини си остава неизвестна.

След разговора с професора Жан-Пиер се обърна към госпожа Телеген-Хугендорм от Холандския културен архив, всепризната познавачка на Ван Гог, и с нейна помощ възстанови историята на изчезналите картини. През 1937 година нацистите ги изнесли от Националната галерия в Берлин въпреки ожесточената съпротива, оказана от директора й — доктор Ханфщенгел, и от главния изкуствовед доктор Хенцен. Дамгосани от филистерите в Националсоциалистическата партия като упадъчно изкуство, картините били откарани в хранилище на Кьопеникерщрасе в Берлин. През 1938 година хранилището било посетено не от друг, а лично от Хитлер, узаконил конфискацията.

Никой не знаел какво е станало след това с двете картини на Ван Гог. Йозеф Ангерер, подставено лице на Херман Гьоринг, пласирал тихомълком много от иззетите от нацистите творби в чужбина, за да набави така необходимата на фюрера чужда валута. Други били продадени на търг, проведен на 30 юни 1939 година в художествена галерия „Фишер“ в Люцерн. Ала повечето произведения, откарани в хранилището на Кьопеникерщрасе, просто били изгорени или откраднати и съдбата им не се знаела и до ден-днешен.

Жан-Пиер успя да се сдобие с черно-бели репродукции на „Влюбените“ и „Жътва“: ако изобщо са правени цветни диапозитиви, те не се бяха съхранили. Галеристът се съмняваше и че съществуват цветни репродукции на двете платна, видени за последен път през 1938 година. Ето защо реши да избере за плана си едно от тях.

По-голяма, с размери 76 х 91 сантиметра, бе картината „Влюбените“. Ван Гог обаче явно не я е харесвал. През октомври 1889 година той е споделил (в писмо №556) за „доста нескопосните скици към последното ми платно“. И не само това, никой не знаеше какъв на цвят е бил фонът. Виж, живописецът си е харесвал своята „Жътва“. Завършил е маслената картина през септември 1889 година и е отбелязал (в писмо №604): „Склонен съм да нарисувам още веднъж жътваря — за мама“. Всъщност вече е имал три доста сходни с тази картини, на които са изобразени жътвари. Жан-Пиер успя да си набави цветни диапозитиви на две от тях: единия от Лувъра, а втория от Музея за изящни изкуства в Хага, където се намираха трите произведения. Сравни ги много внимателно. Различаваха се само по разположението на слънцето и играта на светлината. Така Жан-Пиер си представи как горе-долу е изглеждала като цветове и „Жътва“.

Стайн прие окончателния избор на Жан-Пиер и също разгледа най-старателно черно-бялата репродукция на „Жътва“ и цветните диапозитиви на сходните като тематика и тоналност платна, след което се зае за работа. Намери отнякъде френска картина без всякаква стойност от края на XIX век, смъкна вещо боята по нея и изчисти платното, оставяйки само твърде важния печат откъм опакото, който дори Стайн не можеше да фалшифицира. Очерта върху платното точните размери на картината на Ван Гог: 48,5 х 53 сантиметра, и избра шпатула и четка, с каквито е работел и великият живописец. След месец и половина „Жътва“ вече беше готова. Стайн я покри с лак, после четири дни поред я пече във фурна на слаб огън — двайсетина-трийсет градуса, та да й придаде патината на времето. Жан-Пиер изнамери отнякъде тежка позлатена рамка, в каквато импресионистите са слагали произведенията си, и беше готов за огледа на Харви Меткаф.

След като чу какво казва мъжът, седнал зад него в залата за търгове, Харви реши, че няма да навреди да отскочи до галерия „Ламан“. Беше на около пет крачки оттам, когато зърна картината — тъкмо я сваляха от витрината. Не повярва на очите си. Нямаше лъжа, нямаше измама — платното наистина беше на Ван Гог, при това от най-хубавите. „Жътва“ бе стояла на витрината буквално само две минути.

Харви влезе почти на бегом в галерията колкото да види, че Жан-Пиер е погълнат от разговора със Стивън и Джеймс. Никой от тримата не го и забеляза. Стивън каза с гърлен акцент:

— 170 000 гвинеи ми се виждат множко, но платното наистина е невероятно. Сигурен ли сте, че това е картината, изчезнала през 1937 година?

— Човек никога не може да бъде сигурен, но ето, върху гърба още личи печатът на Националната галерия в Берлин, а и от „Бернхайм“ потвърдиха, че през 1927 година са я продали на германците. Историята на платното от създаването му през 1890 година до 1927 година е широко известна. Почти сигурно е, че през войната някой се е възползвал от суматохата и го е задигнал.

— А вие как се сдобихте с картината?

— Купих я от английски благородник колекционер, пожелал името му да не се разгласява.

— Добре тогава. Пазете ми я до четири часа следобед, през това време аз ще отскоча до клона на „Дрезднер Банк“ и ще ви донеса чек за 170 000 гвинеи. Става ли?

— Ама разбира се, драги ми господине — отвърна Жан-Пиер. — Ще сложа червена точка.

Джеймс, издокаран в безупречно скроен костюм и изумителна мека шапка, се навърташе почтително зад Стивън.

— Това безспорно е една от най-прекрасните творби в наследството на великия живописец — отбеляза той, влагайки цялото си обаяние.

— Без съмнение. Показах я на Джулиан Барън от „Сотби“ и той остана възхитен.

Джеймс заситни към дъното на галерията — беше си изпълнил ролята на пръв познавач. Точно тогава в помещението влезе Робин, от джоба му стърчеше брой на „Гардиан“.

— Добро утро, господин Ламан. В „Сотби“ подочух за картина на Ван Гог, която открай време съм мислел, че се намира в Русия. Ще ми се за утрешния вестник да напиша няколко реда за историята на творбата и как сте се сдобили с нея. Нали нямате нищо против?

— На драго сърце ще ви разкажа — отвърна Жан-Пиер, — въпреки че току-що запазих за 170 000 гвинеи платното на хер Дросер, известния търговец с произведения на изкуството от Германия.

— Постъпихте много разумно — обади се Джеймс от другия край на галерията. — След „Госпожица Раву“ не помня да съм виждал по-добра картина на Ван Гог в Лондон, само мога да съжалявам, че не ние ще я продадем на търг. Вие, господин Дросер, сте голям щастливец. Ако решите да я продавате, на всяка цена ми съобщете.

Джеймс подаде на Стивън визитна картичка и се усмихна на Жан-Пиер. Той го погледна — справяше се блестящо. Робин започна да си води бележки: нахвърли върху листа драскулки, които — надяваше се, ще минат за стенографски записки, и пак се обърна към Жан-Пиер.

— Разполагате ли със снимка на картината?

— Разбира се.

Галеристът отвори едно чекмедже и извади отвътре цветна фотография на платното с прикрепено към нея описание, написано на машина. Подаде ги на Робин.

— Внимавайте как пишете „Ламан“, чухте ли! До гуша ми е дошло да ме бъркат с автомобилното състезание във Франция. — Той се обърна към Стивън. — Извинявайте, че ви карам да чакате, хер Дросер. Как да ви доставим картината?

— Утре сутрин можете да ми я пратите в хотел „Дорчестър“, стая 120.

— Разбира се, драги ми господине.

Стивън понечи да си тръгне.

— Прощавайте, господине, но как се пише името ви? — поинтересува се Робин.

Стивън го каза буква по буква.

— А ще разрешите ли да го спомена в дописката си?

— Да, разбира се. Доволен съм много от покупката. Приятен ден, господа.

Стивън кимна рязко и излезе от галерията. Закрачи по Бонд стрийт, а за ужас на Жан-Пиер, Робин и Джеймс, Харви изобщо не се колеба и също си тръгна.

Французинът се свлече тежко на стола при махагоновото писалище в стил „Крал Джордж“ и погледна отчаян Робин и Джеймс.

— Майко мила, издънихме се с гръм и трясък. Месец и половина приготовления, три дни притеснения и сега какво — онзи си тръгна и ни затръшна вратата!

Жан-Пиер погледна разгневен „Жътва“.

— Нали Стивън твърдеше, че Харви ще остане и ще го удари на пазарлък? Такъв си бил по характер — взе да имитира Джеймс математика. — Щом видел картината, нямало да я изпусне от поглед. Да, ама не!

— Кой, да го вземат мътните, измисли тая дивотия? — изпелтечи ядно и Робин.

— Как кой, Стивън! — извикаха в хор другите двама и се завтекоха към витрината.

— Какъв интересна фигурка на Хенри Мур! — възкликна застаряваща лелка, пристегната в безупречен корсет, и положи ръка върху бронзовите слабини на гол акробат. Беше влязла неусетно в галерията, докато тримата вътре бяха мърморили и ругали. — Колко й искате?

— Идвам ей сега, уважаема госпожо — отвърна Жан-Пиер. — Божичко, Меткаф май върви след Стивън. Я се свържи, Робин, по радиостанцията и го предупреди.

— Чуваш ли ме, Стивън? В никакъв случай не поглеждай назад. Според нас Харви е само на няколко крачки зад теб.

— Как така е само на няколко крачки зад мен? Нали трябваше да е с вас в галерията и да се пазари за картината на Ван Гог? Я стига с тия дебелашки шегички!

— Харви не ни даде тази възможност. Още преди да продължим нататък според плана, изхвърча от галерията и тръгна след теб.

— Много умно, няма що. И сега какво да правя?

Жан-Пиер взе нещата в свои ръце.

— За всеки случай иди в хотел „Дорчестър“, може пък наистина да те следи.

— Дори не знам къде се намира тоя „Дорчестър“! — ревна Стивън.

Робин му се притече на помощ.

— При първата пряка, Стивън, завий надясно и ще излезеш на Брутън стрийт, после върви направо, докато идеш на Баркли Скуеър. Продължавай нататък, но не се обръщай, че току-виж си се превърнал в стълб от сол.

— Джеймс — извика Жан-Пиер, който за пръв път през живота си мислеше прав. — Хвани веднага такси, отиди в „Дорчестър“ и вземи стая 120 на името на Дросер. Приготви ключа и го дай на Стивън, щом той влезе във фоайето, после изчезвай. Стивън, там ли си?

— Да.

— Чу ли какво казах на Джеймс?

— Да. Предупреди го да вземе стая 119 или 121, ако 120 е заета.

— Дадено — отвърна галеристът. — Хайде, Джеймс, размърдай се.

Лордът излетя като фурия от галерията и изблъска една жена, която току-що беше спряла такси, нещо, което не си бе позволявал никога през живота.

— „Дорчестър“ — изрева той на таксиметровия шофьор, — възможно най-бързо.

Таксито се стрелна напред.

— Стивън! — извика по радиостанцията Жан-Пиер. — Джеймс тръгна, пращам Робин да върви след Харви, за да го държи под око и да те упътва как да стигнеш до хотел „Дорчестър“. Аз оставам тук. Другото наред ли е?

— Не — отвърна Стивън. — Започвай да се молиш. Излязох на Баркли Скуеър. Сега накъде?

— Прекоси градината и продължи нататък по Хил стрийт.

Робин излезе от галерията и тича чак до Брутън стрийт, докато видя гърба на Харви на около петдесетина метра.

— Та кажете ми за Хенри Мур! — подкани лелката с добре пристегнатия корсет.

— Майната му на Хенри Мур — тросна се галеристът, без дори да се обръща.

Опасаната с метални банели гръд се повдигна възмутено.

— Млади момко, никой досега не ми е говорил така…

Но галеристът вече се беше пъхнал в тоалетната и бе затворил вратата.

— Сега прекоси Саут Одли стрийт, после тръгни по Дийнъри стрийт. Продължи право напред, не свивай наляво или надясно и в никакъв случай не поглеждай назад. Харви продължава да върви на петдесетина метра след теб. Аз пък го следвам на около шейсет метра — поясни Робин.

Минувачите оглеждаха мъжа, който говореше в малкото апаратче.

— Стая 120 свободна ли е?

— Да, господине, гостите се изнесоха днес сутринта, но мисля, че камериерката още не е почистила. Нека проверя — каза високият администратор — личеше, че е сред шефовете на рецепцията.

— О, не се притеснявайте за това — настоя Джеймс с немски акцент, много по-убедителен, отколкото акцента на Стивън. — Винаги отсядам в тази стая. Нали мога да я наема за една нощ? Казвам се Дросер, хер… ъ-ъ… Хелмут Дросер.

Той плъзна по плота банкнота от една лира стерлинга.

— Ама разбира се, драги ми господине.

— Това, Стивън, е Парк Лейн. Погледни надясно — „Дорчестър“ се пада точно отпред, голямата сграда на ъгъла. Парадният вход е с формата на подкова. Качи се по стълбите, мини покрай мъжагата в зеленото пардесю, влез през въртящата се врата и ще видиш отдясно рецепцията. Джеймс би трябвало да те чака там.

Робин беше благодарен, че миналата година традиционният годишен банкет на Кралското медицинско дружество се е състоял именно в „Дорчестър“.

— Къде е Харви? — попита тихичко Стивън.

— Само на четирийсет метра зад теб.

Стивън ускори крачката, изтича нагоре по стълбите пред хотела и натисна въртящата се врата толкова силно, че гостите, които излизаха, изхвърчаха навън доста по-бързо, отколкото бяха възнамерявали. Добре че Джеймс чакаше с ключа във фоайето.

— Асансьорът е ей там — посочи той. — Току-що си избра един от най-скъпите апартаменти в хотела.

Стивън погледна в посоката, която Джеймс му беше показал, и се извърна да му благодари. Ала той вече се беше отправил към американското кафене — да не би Харви да го забележи, щом влезе в хотела.

Стивън слезе от асансьора на първия етаж и установи, че „Дорчестър“, където влизаше за пръв път, е точно толкова традиционен, както и „Кларидж“, а по коридора, застлан с дебел килим в наситеносиньо и златисто, се стига до великолепно обзаведен ъглов апартамент с изглед към Хайд Парк. Свлече се във фотьойла — не знаеше какво да очаква от тук нататък. Нищо не вървеше по план.

Жан-Пиер чакаше в галерията, Джеймс седеше в американското кафене, а Робин сновеше напред-назад отстрани на банка „Баркли“ на Парк Лейн, сграда, построена в някакво далечно подобие на стил тюдор и отстояща на петдесетина метра от входа на хотел „Дорчестър.“

— Сред гостите, отседнали в хотела, има ли човек на име Дросер? Би трябвало да е настанен в стая 120 — излая Харви.

Администраторът на рецепцията провери в картончетата.

— Да, господине, има. Той знае ли, че ще го посетите?

— Не, но ще му звънна по вътрешния телефон.

— Заповядайте, господине. Минете под малката арка вляво и ще видите пет телефонни апарата. Единият е за вътрешните линии.

Харви отиде при телефоните.

— Стая 120 — каза на телефониста, който, облечен в зелената униформа на хотела с мънички сърмени замъци върху реверите, седеше в тясната телефонна централа на „Дорчестър“.

— Първа кабина, ако обичате.

— Господин Дросер?

— На телефона — отвърна Стивън, като се постара германският му акцент да звучи правдоподобно.

— Казвам се Харви Меткаф. Удобно ли е да се кача за малко при вас и да поговорим? Става дума за картината на Ван Гог, която купихте днес сутринта.

— В момента е малко неудобно. Тъкмо се канех да си взема душ, чакат ме за обяд.

— Няма да ви бавя много.

Още преди Стивън да е отговорил, Харви затвори телефона. След малко на вратата се почука. Стивън усети как краката му се подкосяват. Отвори, притеснен до смърт. Беше облякъл белия хотелски халат, кестенявата му коса бе поразчорлена и малко по-тъмна от обикновено. Това бе единствената дегизировка, която бе измислил за толкова кратко време: първоначалният план не предполагаше да се среща лице в лице с Харви.

— Извинявайте за безпокойството, господин Дросер, но трябваше на всяка цена да ви видя още сега. Знам, че току-що купихте от галерия „Ламан“ една картина на Ван Гог и понеже сте търговец на произведения на изкуството, се надявах, че няма да имате нищо против веднага да я препродадете и бързо да си приберете печалбата.

— Благодаря за предложението, но трябва да ви откажа — отвърна Стивън и за пръв път усети как му олеква. — От доста години търся да закупя картина на Ван Гог, която да окача в галерията си. Съжалявам, господин Меткаф, но картината не се продава.

— Платихте за нея 170 000 гвинеи. Това колко долара прави?

Стивън се позамисли.

— Някъде към 435 000.

— Ще ви броя 15 000 долара, ако ми преотстъпите картината. Единственото, което трябва да сторите, е да звъннете в галерията и да кажете, че платното вече е мое и ще го платя аз.

Известно време Стивън мълча — умуваше как да излезе от положението, без да обърка нещо. „Мисли като Харви Меткаф“ — заповтаря си наум.

— 20 000 долара в брой и можем да се споразумеем.

Харви се подвоуми. Краката на Стивън отново се подкосиха.

— Хайде, от мен да мине — рече накрая Харви. — Обадете се още сега в галерията.

Стивън вдигна телефонната слушалка.

— Бихте ли ме свързали с галерия „Ламан“ на Бонд стрийт, по възможност незабавно. Чакат ме за обяд.

След няколко секунди телефонът иззвъня.

— Галерия „Ламан“.

— Търся господин Ламан.

— Най-после, Стивън! Какво, дявол го взел, става там при теб?

— А, вие ли сте, господин Ламан, обажда се хер Дросер. Нали ме помните, днес сутринта бях в галерията ви.

— То оставаше да не те помня, глупак такъв. Какво те прихваща бе, Стивън. Аз съм, Жан-Пиер.

— При мен е един господин, казва се Меткаф.

— Майко мила, Стивън. Извинявай. Чак сега включих, че…

— След няколко минути ще бъде при вас. — Стивън погледна Меткаф, който кимна. — Преотстъпвам му картината на Ван Гог, която запазих сутринта, той ще ви донесе чек за цялата сума — 170 000 гвинеи.

— От провала до победата има само една крачка — изшушука Жан-Пиер.

— Много съжалявам, че няма да притежавам платното, но както се изразяват американците, получих предложение, на което не можах да откажа. Признателен съм ви за ролята, която изиграхте — каза Стивън и затвори.

Харви вече пишеше чека за 20 000 долара.

— Благодаря ви, господин Дросер. Ощастливихте ме.

— И аз не мога да се оплача — рече най-чистосърдечно Стивън.

Изпрати Харви до вратата и му стисна ръката.

— Довиждане, господине.

— Приятен ден, господин Меткаф.

Затвори и се отпусна на фотьойла — едвам се държеше на нозе.

Робин и Джеймс видяха как Харви излиза от хотел „Дорчестър“ и се отправя към галерията. Лекарят го последва, все по-обнадежден. Джеймс се качи с асансьора на първия етаж и само дето не хукна към стая 120. Заблъска с все сила по вратата. Стивън подскочи като ужилен. Надали щеше да издържи, ако пред него отново застанеше Харви. Отвори.

— Ти ли си, Джеймс! Освободи стаята, плати за един ден и ела при мен долу в барчето.

— Защо? Какво е станало?

— Трябва да го полеем. С най-скъпото шампанско.

Едно на нула за тях. Бяха успели с първия план. Оставаше им да осъществят другите три.