Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 5

Събуди се някъде към пет и половина призори. Бе спал непробудно, не беше сънувал нищо, но още щом отвори очи, кошмарът започна наново. Наложи си да разсъждава трезво, да загърби веднъж завинаги миналото и да помисли какво може да стори от тук нататък. Изми се, избръсна се, облече се, но не слезе на закуска долу в кафенето. Току си повтаряше едва чуто:

— Харви Меткаф!

После отиде на гарата в Оксфорд с допотопния си велосипед, с който предпочиташе да се придвижва из градчето, сякаш денонощно задръстено с неуморни камиони — беше невъзможно да се оправиш в плетеницата от еднопосочни улички. Прихвана с веригата очуканото колело за парапета пред гарата. Велосипедите отпред не бяха по-малко от автомобилите по паркингите пред други гари.

Хвана влака в 8:17, предпочитан от хората, които всеки ден пътуваха от Оксфорд до Лондон. Всички сякаш се познаваха и Стивън изпита чувството, че е отишъл неканен на чуждо празненство. Кондукторът тръгна да обикаля вагон-ресторанта и щракна с клещите билета му за първа класа. Мъжът, който седеше срещу него, извади иззад броя на „Файненшъл Таймс“ билет за втора класа. Кондукторът продупчи намусен и него.

— Закусете, господине, и се върнете във втора класа. Вагон-ресторантът е само за пътници първа класа.

Стивън слушаше разсеяно тези наставления, загледан в плоския като тепсия Бъркшир, през който влакът се носеше, а чашката с кафето потракваше върху чинийката. По едно време той отново насочи мислите си към сутрешните вестници. Днес в „Таймс“ нямаше нищо за „Проспекта Ойл“. Вероятно смятаха темата за незначителна, дори скучна. Все пак не ставаше въпрос за отвличане, умишлен палеж, дори размирици, а просто за поредната далавера на поредните мошеници, която най-много веднъж ще прикове вниманието към първа страница. Самият Стивън не би я забелязал, ако не го засягаше лично.

На гара Падингтън си запроправя път през пъплещите като мравки хора отпред, доволен, че е избрал почти отшелническия живот в университетското градче, или по-скоро, той е избрал него. Лондон не му харесваше, струваше му се огромен и безлик. Стивън се страхуваше да не се изгуби с автобусите на градския транспорт и метрото и винаги пътуваше с такси. Защо ли англичаните не вземеха да си номерират улиците, та американците да знаят къде се намират?

— Редакцията на вестник „Таймс“, Принтинг Хаус Скуеър.

Таксиметровият шофьор кимна и след като подкара черния остин, се вля в потока от коли по Бейзуотър Роуд, покрай подгизналия от дъжда Хайд Парк. Минзухарите при Марбъл Арч изглеждаха посърнали и свъсени, бяха свели главици досами гъстата трева. Стивън винаги се бе възхищавал на лондонските таксита — по тях нямаше нито една драскотинка или петънце. Навремето му бяха казвали, че на шофьорите не им е позволено да взимат пари от клиентите, ако автомобилът не е в пълна изправност. Колко различни бяха такситата тук от раздрънканите жълти чудовища в Ню Йорк! Шофьорът зави при Хайд Парк Корнър и подмина Камарата на общините при Ембанкмънт. Пред Парламента се вееха знамена. Стивън сбърчи чело. За какво ли беше уводният материал на първа страница, който бе прегледал надве-натри във влака? А, да, имало среща на държавните глави от Британската общност. Всъщност защо ли се учудваше, че делничният живот наоколо си продължава както преди?

Не знаеше откъде да започне проучването за Харви Меткаф. Ако беше в Харвардския университет, начаса щеше да изтича при стария приятел на баща си Ханк Суолтс, кореспондент в икономическия отдел на вестник „Хералд Американ“. Ханк със сигурност щеше да му разкаже всички клюки. В познанията си за сенчестия бизнес Ричард Комптън-Милър, който работеше в отдел „Общество“ на „Таймс“, изобщо не можеше да се мери с Ханк, но в Англия Стивън не познаваше друг журналист. Миналата пролет Комптън-Милър беше идвал в „Модлин“, за да напише репортаж за Майския празник10, честван открай време в Оксфорд. На първи май хористите се бяха качили на кулата в колежа и бяха посрещнали изгряващото слънце със строфи на Милтън:

По бреговете на реката, под моста Модлин, на който Комптън-Милър и Стивън бяха застанали, се виждаха влюбени, които безспорно бяха преизпълнени от вдъхновение и нежни чувства.

След това Стивън се бе почувствал по-скоро притеснен, отколкото поласкан от дописката, която Комптън-Милър беше пуснал в „Таймс“: учените не употребяват думата блестящ, това обаче не може да се каже за журналистите. На по-докачливите сред преподавателите, колеги на Стивън, не им стана особено приятно, когато видяха как Комптън-Милър го описва като най-ярката звезда в съзвездие от средна величина.

Таксито зави и спря отстрани на масивната статуя, дело на Хенри Мур. „Таймс“ и „Обзървър“ се помещаваха в една и съща сграда, но имаха отделни входове — далеч по-престижният беше на „Таймс“. Стивън попита мъжа на „Пропуски“ къде да намери Ричард Комптън-Милър и той го прати на петия етаж, в малък кабинет в дъното на коридора.

Когато Стивън влезе в редакцията, беше десет и нещо, а наоколо нямаше жива душа. По-късно Комптън-Милър му обясни, че работещите в националните всекидневници се събуждали едва към единайсет и после обядвали дълго, някъде до три следобед. Работата кипяла между три и осем и половина вечерта, когато вестникът без първа страница заминавал за печат. Към пет следобед репортерите се сменяли изцяло и застъпилите по-късно имали задачата да следят новините през нощта и най-вече какво става в Америка, защото, ако президентът направел важно изявление, когато във Вашингтон било следобед, вестниците в Лондон вече били под печат. Понякога се случвало да променят по пет-шест пъти на нощ уводния материал на първа страница — например след убийството на президента Кенеди, вестта за което достигнала Англия някъде в седем вечерта на 22 ноември 1963 година, цялата първа страница била свалена, за да бъде отразена трагедията.

— Благодаря ти, Ричард, че заради мен дойде толкова рано. Не знаех, че започвате работа едва по обяд.

Ричард се засмя.

— Не се притеснявай. Сигурно ти се струваме големи лентяи, но посред нощ, когато ти си спиш сладко-сладко третия сън, тук още ври и кипи. Та какво те води насам?

— Опитвам се да проуча един свой сънародник, казва се Харви Меткаф. Сред най-щедрите дарители на Харвардския университет е, затова, когато се върна, искам да знам всичко за него, за да го полаская.

Стивън не обичаше никак да лъже, но какво да се прави, при тези обстоятелства нямаше друг избор.

— Чакай тук, ще отскоча до справочната да видя дали имаме нещо за него.

Колкото да убие времето, Стивън зачете вестникарските заглавия, накачени върху дъската в кабинета на Комптън-Милър — очевидно бяха на дописки, с които той се гордееше: „Министър-председателят ще дирижира оркестър в Роял Фестивал Хол“, „Мис Свят харесва Том Джоунс“, „Мохамед Али заявява: Отново ще стана шампион“.

След петнайсетина минути Ричард се появи, понесъл обемиста папка.

— Заемай се, Декарте! Ще се върна след час и ще идем на кафе.

Стивън кимна и се усмихна признателно. На Декарт никога не му се е налагало да решава сам проблемите, на които се е натъквал.

Всичко, което Харви Меткаф искаше светът да знае за него, се съдържаше в папката, имаше обаче и нещица, които той едва ли е искал светът да узнава. Стивън научи, че богаташът идвал всяка година в Европа, за да гледа тенис турнира в Уимбълдън, за успеха на конете му в надбягванията на хиподрума „Аскот“ и как Меткаф само дебнел да купи картина на импресионистите, за да попълни личната си колекция. Веднъж Уилям Хики от „Дейли Експрес“ беше зарадвал читателите си със снимка на шишкавия Харви по бермудки и с репортаж как той прекарвал по две-три седмици в годината на частната си яхта в Монте Карло, та да му е удобно да отскача до казиното. Според журналиста баснословното състояние на Меткаф било прекалено ново, за да е спечелено с честен труд. Стивън си записа най-прилежно всички данни, които според него можеха да му свършат работа, и тъкмо разглеждаше снимките, когато Ричард се върна.

Журналистът го заведе в кафенето на същия етаж. Касиерката в края на щанда на самообслужване почти не се виждаше от валмата тютюнев дим.

— Ричард, не открих всички сведения, които ми трябват. Харвардският университет смята да измъкне от Меткаф доста тлъста сума, някъде към един милион в зелено. Къде другаде бих могъл да намеря нещичко?

— Според мен в „Ню Йорк Таймс“ — отвърна Комптън-Милър. — Ела, ще отскочим до Тери Робъртс.

Кореспондентският пункт на „Ню Йорк Таймс“ в Лондон също се намираше на петия етаж в редакцията на „Таймс“ на Принтинг Хаус Скуеър. Стивън си спомни огромната сграда на Четирийсет и трета улица, където се помещаваше „Ню Йорк Таймс“, и се запита дали и кореспондентите на лондонския „Таймс“ работят там. Тери Робъртс се оказа върлинест, вечно ухилен американец. Посрещна Стивън много дружелюбно, така че той да не се притеснява, умение, което си бе създал едва ли не подсъзнателно през годините и което бе голям плюс, ако искаш да се добереш до повечко информация.

Стивън обясни и на него защо проучва Меткаф. Тери прихна.

— В Харвардския университет май не се интересуват много-много откъде им идват даренията. Този тип е открил повече законни начини да краде пари, отколкото Данъчното управление.

— Не думай! — направи се на вода ненапита Стивън.

Сведенията за Харви, с които разполагаха в „Ню Йорк Таймс“, бяха събрани в дебела папка. „Възходът на Меткаф от разсилен до милионер“, както гласеше едно от заглавията, беше отразен най-старателно. Стивън отново седна да записва по любопитното. Подробностите около дейността на „Шарпли и син“ му се сториха много увлекателни, както и далаверите с оръжие по време на войната, и статиите за семейството, от което произхождаше жената на Меткаф — Арлин, интересни бяха и дописките за дъщеря му Розали. Намери снимки и на двете, но по онова време щерката бе само на петнайсет години. Имаше пространни статии и за два съдебни процеса отпреди четвърт век, в които Харви е бил обвинен в измама, но така и не е бил осъден, а също за по-скорошно дело от 1956 година, когато към богаташа са били предявени обвинения в измама с ценни книжа и акции в Бостън. И този път Харви се бе отървал на косъм, но окръжният прокурор не бе оставил у съдебните заседатели никакво съмнение какво точно мисли за господин Меткаф. Напоследък Меткаф се споменаваше само в светската хроника на вестниците: какви картини, коне и орхидеи притежавал, как дъщеря му жънела успехи в университета „Васар“, как той пътувал из Европа. За „Проспекта Ойл“ нямаше и думица. Колкото и да му беше неприятно, Стивън трябваше, възхитен, да признае, че Харви умее да крие от печата своите далавери.

Тери покани сънародника си на обяд. Вестникарите обичат да завързват нови познанства, а Стивън можеше да е доста полезен. Журналистът каза на таксиметровия шофьор да ги закара на Уилфийлд стрийт. Докато пъплеха през лондонското Сити към Уест Енд, Стивън си помисли, че ще бъде жалко да бият толкова път, ако храната не си струва. Но не остана разочарован.

Ресторант „Лейси“ беше просторен, масите бяха застлани с чисти покривки, по тях имаше току-що откъснати нарциси. Тери обясни, че това било едно от любимите заведения на журналистите. Маргарет Коста, авторка на готварски книги, и мъжът й, главен готвач в ресторанта, разбирали от добра кухня. След вкусната супа от кресон им донесоха Medallions de veau a la creme au calvados11 и бутилка вино „Шато Перон“, реколта 1972 година, които развързаха езика на Тери и той се впусна да разказва надълго и нашироко за Харви Меткаф. Навремето бил взимал интервю от него в Харвардския университет по повод откриването на зала „Меткаф“, където имало физкултурен салон и четири закрити тенискорта.

— Надява се някой ден да стане почетен член на университетската управа, но гладна кокошка просо сънува — подметна иронично Тери. — И един милиард в зелено да даде, пак няма да го огрее.

Стивън кимна замислен.

— В американското посолство сигурно ще откриеш още нещичко за него — допълни Тери. Погледна си часовника. — Жалко, днес сме закъснели. Библиотеката затваря в четири следобед. Америка вече се е събудила, време е да се връщам на работа.

Стивън се запита дали журналистите ядат и пият така всеки божи ден. До тях университетските преподаватели изглеждаха едва ли не отшелници — как ли все пак излизаха вестниците?

Едвам се добра по задръстените улици до гарата, хвана в последния момент влака за Оксфорд в 5:15 и чак след като остана сам в стаята си в колежа, се зае да проучва резултатите от своето малко разследване. Беше капнал от умора, но си наложи да седне на писалището и да подготви първата чернова на досието на Харви Меткаф.

На другия ден отново се качи на влака в 8:17 за Лондон, този път обаче си купи билет за втора класа. Кондукторът повтори като курдисан забележката да закусел и да напуснел вагон-ресторанта.

— Не се притеснявайте, ще се преместя — каза Стивън, но не се и помръдна от първа класа и си пи кафето чак до края на едночасовото пътуване.

Остана доволен от себе си — беше спестил две лири стерлинги, точно както би постъпил и Харви Меткаф.

След като слезе на гара Падингтън, се вслуша в съвета на Тери Робъртс и отиде с такси до американското посолство, огромна монолитна девететажна сграда с площ 2500 квадратни метра, заела от едната страна цялото пространство на Гровнър Скуеър. Посолството обаче не бе така изискано, както великолепната официална резиденция на американския посланик — Уипфийлд Хаус в Риджънтс Парк, където миналата година бяха поканили Стивън на прием и където навремето е живяла Барбара Хътън, докато през 1946 година американската държава не е купила сградата.

Входът за библиотеката и справочната към американското посолство беше заключен. От немай-къде Стивън се взря в плочата върху стената на коридора отвън, на която бяха изписани имената на посланиците на САЩ във Великобритания. Зачете от Уолтър Аненбърг назад и тъкмо стигна до Джоузеф Кенеди, когато вратата на библиотеката се отвори рязко, точно както по банките. Надутото момиче зад бюрото с табела „Справки“ не бе особено отзивчиво, щом чу, че става въпрос за Харви Меткаф.

— Защо се интересувате от тези сведения? — тросна се то.

Стивън се сепна, после обаче бързо си възвърна самообладанието.

— През есента се връщам в Харвардския университет, ще преподавам там и смятам, че е редно да знам повече за връзките на Меткаф с университета. В момента съм хоноруван преподавател в колежа „Модлин“ в Оксфорд.

Отговорът на Стивън сякаш пришпори момичето — то начаса се разтича и след броени минути му донесе папката. В нея за разлика от папката на „Ню Йорк Таймс“ нямаше пикантни подробности, затова пък бяха посочени точните суми, които Харви Меткаф беше вложил в благотворителни начинания и бе дарил на Демократическата партия. Повечето хора си мълчат колко пари са пръснали за политическите партии, но Харви очевидно бе чувал само за светилото — изглежда, никой не му беше споменавал за крините12.

След като приключи в библиотеката на посолството, Стивън хвана такси, отиде в представителството на „Кюнард“13 на Сейнт Джеймс Скуеър и разговаря с една от служителките на гише „Резервации“, оттам мина през „Кларидж“14 и прекара няколко минути с дежурния на регистратурата. Проучването му приключи с телефонно обаждане до Монте Карло. Стивън се върна в Оксфорд пак с влака в 5:15.

Прибра се в жилището си в колежа. Беше сигурен, че сега знае за Харви Меткаф повече от всеки друг, ако не броим може би Арлин и следователя Клифорд Смит от отдел „Крупни измами“. И този път стоя до среднощ, за да попълни досието, което вече възлизаше на около четирийсет машинописни страници.

Накрая си легна и потъна в дълбок сън.

Отново стана рано и слезе в кафенето, където хапна яйца с бекон и препечен хляб и кафе. После отиде заедно с досието в канцеларията и преснима всеки лист в четири екземпляра — така разполагаше с четири еднакви папки. Мина по моста Модлин, както винаги възхитен от добре поддържаните лехи в университетската ботаническа градина вдясно, и се отби в книжарница „Максуел“ от другата страна на моста.

Прибра се в жилището си с петте досиета, беше ги подвързал в красиви папки в различен цвят. Сложи ги в едно от чекмеджетата на писалището, което държеше заключено. Както приляга на математик, се отличаваше с подреден пъргав ум, с какъвто Харви Меткаф не се беше сблъсквал никога досега.

Стивън извади записките, които си беше водил по време на разговора със следователя Смит, и набра „Справки“, откъдето поиска адресите и телефоните в Лондон на доктор Робин Оукли, Жан-Пиер Ламан и лорд Бригсби. Оттам му обясниха, че не можело да му дават повече от два телефона наведнъж. Стивън бе смаян: от какво ли печелеха тия хора? В Щатите от справочния отдел на телефонна компания „Бел“ на драго сърце щяха да му съобщят, ако трябва и десет номера и накрая да му кажат: „Заповядайте пак!“.

Двата телефонни номера и адреси, които с толкова мъки успя да получи от намусената телефонистка, бяха на доктор Робин Оукли, чийто кабинет се намираше на Харли стрийт 122 в Западен Лондон, и на галерия „Ламан“, собственост на Жан-Пиер Ламан, която пък беше на Ню Бонд стрийт 40 в Западен Лондон. Стивън звънна повторно на „Справки“ и поиска номера и адреса и на лорд Бригсби.

— В Централен Лондон няма лице с такова име — отвърна служителката. — Може би телефонът му не е посочен в справочника. Ако той изобщо е лорд — изсумтя презрително тя.

Стивън отскочи до професорската стая и прегледа последното издание на „Кой кой е“, където откри благородника:

Оттам Стивън се вдигна и отиде в колежа „Крайст Чърч“, където попита секретарката в деловодството дали има в архива лондонския адрес на Джеймс Бригсби, дипломирал се през 1963 година. Жената надлежно му съобщи, че въпросният човек живеел на Кингс Роуд 119 в Югозападен Лондон.

На Стивън вече му харесваше да проучва Харви Меткаф и да подготвя удара срещу него. Излезе от „Крайст Чърч“ и по Хай стрийт се върна с ръце в джобовете в „Модлин“ — пътем съчини наум кратичко писмо. Нощните драскачи в Оксфорд пак се бяха развихрили и върху стената на един от колежите се мъдреше надписът: „Ректорът е гадняр“, графитите бяха пресни-пресни. От немай-къде Стивън бе приел да стане заместник-ректор на „Модлин“ по дисциплината. Усмихна се. Ако решеше, че графитите са забавни, ги оставяше до края на семестъра, ако обаче не му допадаха, пращеше някого от портиерите да ги заличи. Щом се върна в жилището си, седна на писалището и написа поканата, която вече бе съставил наум:

Стивън смени листа в допотопната пишеща машина марка „Ремингтън“ и написа същите писма и на Жан-Пиер Ламан и лорд Бригсби. След това седя известно време замислен, накрая набра един от вътрешните телефони в колежа.

— Ти ли си, Хари? — попита той главния портиер. — Ако някой се обади и се интересува дали имате преподавател на име Стивън Брадли, кажете му: „Да, това е новият професор по математика, идва от Харвардския университет и вече е прочут с пищните си вечери“. Чу ли, Хари?

— Да, уважаеми господине — отвърна главният портиер Хари Удли.

Американците винаги му се бяха стрували странни птици и доктор Брадли не правеше изключение.

Както и беше очаквал Стивън, и тримата звъннаха в колежа да проверят кой им е пратил поканата. При тези обстоятелства и той би постъпил така. Хари си помнеше урока и го повтори дума по дума, макар че обадилите се пак останаха доста озадачени.

„И аз не проумявам нищо“ — казваше си наум Хари след поредния разговор.

През следващата седмица Стивън получи потвърждение и от тримата, че ще дойдат, най-късно, чак в петък, се обади Джеймс Бригсби. В изображението на герба върху хартията за писма имаше многообещаващ девиз: „Ех nihilo omnia“15.

Стивън се посъветва с иконома в учителската столова и главния готвач на колежа — с общи усилия съставиха меню, което да развърже езика и на най-големия мълчаливец:

Всичко беше готово, сега на Стивън му оставаше само да дочака уречения час.

В четвъртък вечерта Жан-Пиер дойде точно в седем и половина, както пишеше в поканата. Стивън се възхити на изисканото сако и широката вратовръзка на своя гост, изненадан, че такъв светски лъв като Жан-Пиер Ламан се е хванал в капана на „Проспекта Ойл“. Впусна се в монолог за мястото на равнобедрените триъгълници в съвременното изобразително изкуство, а Жан-Пиер приглади мустак. При обичайни обстоятелства Стивън не би говорил цели пет минути без прекъсване точно по тази тема и се размина на косъм с неизбежните прями въпроси, които Жан-Пиер тъкмо се канеше да му зададе, благодарение на появата на доктор Робин Оукли. През последния месец беше отслабнал няколко килограма, въпреки това Стивън веднага разбра защо е толкова преуспял като лекар на частна практика с кабинет на Харли стрийт. Както се е изразил по друг повод X. X. Мънроу17, Оукли имаше външност, заради която жените бяха склонни да му прощават всички останали дребни недостатъци. Лекарят огледа от глава до пети своя домакин — твърде недодялан тип, и се подвоуми да пита ли още сега дали някога са се срещали. Но се отказа и реши да поизчака — надяваше се по време на вечерята да разбере по едно или друго защо е бил поканен. Притесняваше го послеписът за Дейвид Кеслър.

Стивън го представи на Жан-Пиер и двамата си размениха няколко думи, докато домакинът оглеждаше масата. Вратата се отвори за пореден път и портиерът оповести малко по-почтително, отколкото преди:

— Лорд Бригсби.

Стивън отиде да го посрещне — не знаеше дали да се поклони, или само да се ръкува. Джеймс не познаваше никого от присъстващите на тази странна сбирка, ала с нищо не показа, че е притеснен, и с лекота се впусна в разговор. Дори Стивън му се възхити, макар че се сети колко трудно благородникът е завършил колежа „Крайст Чърч“, и се запита дали той изобщо ще допринесе с нещо за осъществяването на неговия план.

Кулинарните усилия на главния готвач на „Модлин“ направиха чудото, на което бе и разчитал домакинът. Кой ще тръгне да пита защо е поканен при изкушението да похапне от агнешкото с дъх на чесън и от приказните бадемови пастички и да пийне от отлежалото вино!

Накрая, след като сервитьорите разчистиха масата и се канеха за втори път да им поднесат портвайн, Робин не издържа и рече:

— Дано въпросът не ви прозвучи грубо, доктор Брадли.

— Наричайте ме Стивън.

— Та мога ли да попитам, Стивън, каква е целта на малката ни сбирка?

В него се впиха три чифта очи, които очакваха отговора на същия въпрос.

Стивън стана и огледа своите гости. Обиколи два пъти масата и чак тогава заговори. Припомни всичко, което се е случило през последните няколко седмици. Разказа как се е срещнал в същата тази стая с Дейвид Кеслър, как е вложил парите си в „Проспекта Ойл“, а малко след това е бил посетен от следователите в отдел „Крупни измами“ на Скотланд Ярд и е разбрал от тях доста любопитни неща за Харви Меткаф. Приключи старателно подготвената си реч с думите:

— Господа, истината е, че и четиримата сме се забъркали в една и съща невероятна каша.

Смяташе, че се е изразил точно като англичанин.

Жан-Пиер скочи още преди Стивън да се е доизказал.

— Мен не ме слагайте в кюпа. Няма как да съм забъркан в такава нелепица. Аз съм най-обикновен търговец на произведения на изкуството, а не спекулант.

Робин Оукли също извика още преди Стивън да е успял да възрази:

— За пръв път чувам тия небивалици. Вероятно сте ме сбъркали с друг. Аз съм лекар с кабинет на Харли стрийт, не разбирам нищичко от нефт.

Сега вече Стивън схвана защо хората от отдел „Крупни измами“ са се видели в чудо с тези двамата и защо са му били толкова признателни за съдействието. Всички се извърнаха към лорд Бригсби, който вдигна очи и каза до немай-къде спокойно:

— Бяхте напълно прав за всичко, доктор Брадли, с тази малка подробност, че аз съм загазил повече и от вас. Ипотекирах малката си ферма в Хампшир и теглих заем от 150 000 лири стерлинги, за да купя акциите, а банката едва ли ще протака дълго — предполагам, че ще ме притиснат и ще ми вземат имота. Когато го направят и драгият ми стар баща — петият граф, разбере, с мен е свършено, освен ако на бърза ръка не стана шестият граф.

— Благодаря ви — рече Стивън.

Седна, обърна се към Робин и вдигна изчаквателно вежди.

— Карай, няма какво да увъртам — каза лекарят. — Прав сте, и аз съм се забъркал в тая каша. Дейвид Кеслър ми беше пациент и не знам какво ме прихвана, но вложих в „Проспекта Ойл“ 100 000 лири стерлинги — срещу ценните книжа, които притежавам. Един дявол знае защо го направих. Вече съм на червено в банката, нищо чудно тия дни да ме погнат. Освен това съм ипотекирал къщата си в провинцията, в Бъркшир, плащам и баснословен наем за лекарския кабинет на Харли стрийт, издържам жена с вкус към скъпите тоалети и двама синове, които учат в най-доброто частно подготвително училище в Англия. От половин месец, откакто ме посети следовател Смит, сън не ме лови.

Той извърна очи нагоре. Беше пребледнял като платно, от нахакаността и самочувствието му на преуспял лекар не бе останала и следа.

Всички се вторачиха в Жан-Пиер.

— Добре де, и аз съм затънал до шия — изплю камъчето и той. — Докато цената на акциите е падала главоломно, бях в Париж и сега се чудя какво да ги правя. Теглих заем от 80 000 лири стерлинги, заложих картините в галерията. И не само това, ами препоръчах и на някои приятели да се изръсят и да купят акции на тая проклета фирма.

Всички се умълчаха. Тишината бе нарушена пак от Жан-Пиер:

— И какво предлагате, професоре? — подметна той язвително. — Да се събираме веднъж годишно, за да си припомняме какви глупаци сме били ли?

— Не, друго имам предвид — отвърна Стивън. Колебаеше се. Знаеше, че онова, което смята да предложи, ще всее още по-голям смут. Отново се изправи и каза спокойно и ясно: — Парите ни бяха задигнати от хитър тип, който, както се оказа, няма равен в измамите с ценни книжа. Никой от нас не разбира от борси и борсови спекулации, затова пък всеки е изявен специалист в своята област. Ето защо, господа, предлагам да си върнем пак с измама парите до последното пени.

Известно време всички мълчаха, после заговориха един през друг.

— И как ще си ги върнем? Просто ще отидем и ще ги вземем ли? — подвикна Робин.

— Или може би ще го отвлечем тоя негодник? — включи се и Джеймс.

— Или пък ще му теглим куршума и после ще му приберем застраховката „Живот?“ — възкликна и Жан-Пиер.

Минаха няколко минути. Стивън изчака отново да настане пълна тишина и раздаде четирите папки, върху които пишеше „Харви Меткаф“, а отдолу имената на всеки от присъстващите: зелена папка за Робин, синя — за Джеймс, и жълта — за Жан-Пиер. Стивън остави за себе си червения оригинал. Всички бяха изумени. Докато бяха кършили ръце и се бяха вайкали, Стивън Брадли не бе жалил сили и бе свършил добра работа.

Той продължи:

— Прочетете, ако обичате, внимателно папките. От тях ще разберете всичко, което се знае за Харви Меткаф. Вземете документите и се запознайте със сведенията, после нека всеки измисли план как четиримата да си върнем парите — как да измъкнем един милион долара, без Харви да се усети. Нека всеки предложи свой план. В него могат да участват и останалите трима. След половин месец ще се съберем отново, за да представим заключенията си. Всеки от групата ще вложи в общото начинание по десет хиляди долара, аз като математик ще водя счетоводството. Всички разходи ще бъдат включени в сметката на господин Меткаф, в това число пътните ви днес и стойността на вечерята.

Жан-Пиер и Робин пак понечиха да възразят, но Джеймс ги прекъсна и каза простичко:

— Приемам. Нямаме какво да губим. Всеки от нас поотделно няма никакви шансове, но ако се обединим, ще му разкажем играта на тоя негодник.

Робин и Жан-Пиер се спогледаха, вдигнаха рамене и кимнаха.

Четиримата започнаха да обсъждат най-подробно материалите, които Стивън бе събрал през последните дни. Тръгнаха си от „Модлин“ някъде към полунощ и се споразумяха след половин месец да се съберат отново, за да решат какво да предприемат. Никой не знаеше как ще свърши всичко, затова пък дълбоко в себе си усещаха облекчение, че не са сами в бедата.

Стивън отсъди, че първата част от плана му да разгромят с общи усилия Харви Меткаф е минала дори по-добре, отколкото се е надявал. Дано само заговорниците вземеха присърце нещата. Седна във фотьойла, впери поглед в тавана и продължи да мисли.