Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 6

Робин отиде при автомобила, който беше оставил на Хай стрийт — не за пръв път беше доволен, че е сложил върху колата лепенка с надпис: „Лекар на повикване“, даваща му по-голяма свобода при паркирането. Пое към дома си в Бъркшир. Дума да няма, Стивън Брадли бе изумителен човек и Робин бе решен да прави, да струва, но да измисли нещо, което да му осигури пълноценно участие в плана.

Представи си колко хубаво ще бъде да си върне парите, които заради някакъв неразумен съвет бе поверил на „Проспекта Ойл“ и Харви Меткаф. Беше длъжен да опита. Така де, нищо чудно за измама и фалит да го заличат от регистъра на Съвета на общопрактикуващите лекари. Смъкна малко прозореца на автомобила, за да се поосвежи след прекрасното пивко червено вино, и още веднъж се замисли за предизвикателството, отправено му от Стивън.

Не усети кога се е прибрал от Оксфорд. Беше погълнат от мислите си за Харви Меткаф и когато се върна вкъщи при жена си, почти не помнеше как е стигнал дотук. Ако не броим вродения му чар, притежаваше само една дарба и се надяваше тъкмо тя да е силата в неговата броня и слабото място в защитата на Харви Меткаф. Заповтаря си на глас нещо, написано на страница шестнайсета в папката на Стивън: „Напоследък Харви Меткаф се притеснява и за…“.

— Къде се губиш, скъпи?

Робин се сепна от гласа на жена си и заключи куфарчето, където бе прибрал зелената папка с документите за Меткаф.

— Още ли не спиш, Мери?

— Е, не съм започнала да бълнувам.

Робин трябваше бързо да измисли нещо. Още не беше набрал смелост да каже на жена си колко глупаво е вложил парите, но все пак й беше споменал, че ще ходи на вечеря в Оксфорд — преди да тръгне, и той още не знаеше, че отива там във връзка с „Проспекта Ойл“.

— Един стар приятел от Кеймбридж е назначен за преподавател в Оксфордския университет, затова покани на вечеря неколцина от съвипускниците си — прекарахме си страхотно. Там бяха Джим и Фред от колежа, но ти надали ги помниш.

„Доста неубедително“ — помисли Робин, но в един и петнайсет посред нощ не можа да се сети нищо друго.

— Сигурен ли си, че не си прекарал страхотно с някое хубаво гадже? — взе да подпитва Мери.

— Опасявам се, че Джим и Фред трудно ще минат за красиви дори в очите на собствените си любещи съпруги.

— По-тихо, Робин, ще събудиш децата.

— След половин месец съм канен пак…

— Знаеш ли, хайде да лягаме, ще ми разкажеш утре на закуска.

Робин въздъхна от облекчение — до сутринта нямаше да му додяват с досадни въпроси. Легна до жена си, облечена в коприна и ухаеща на парфюм, прокара обнадежден пръст по гърба й, замилва я по корема.

— Остави ме, виж кое време е — промърмори сънено тя.

Двамата заспаха.

Жан-Пиер беше отседнал в хотел „Ийст гейт“ на Хай стрийт. На другия ден в галерията на колежа „Крайст Чърч“ щеше да се открие изложба с картини на студенти. Жан-Пиер открай време търсеше нови млади таланти, които да приобщи към галерия „Ламан“. Художественият свят в Лондон бе усвоил от галерия „Марлборо“ на Бонд стрийт, на две крачки от галерията на французина, колко прозорливо е да откупуваш платна на млади живописци и да си съпричастен към творческото им израстване. Сега обаче на Жан-Пиер не му беше до артистичното бъдеще на галерията — на карта беше заложено самото й съществуване, а мълчаливият американец, който преподаваше в „Модлин“, му предоставяше възможност отново да си стъпи на краката. Той се върна в уютната хотелска стая и въпреки късния час се зачете в папката с намерението да разбере къде точно се вмества в картинната мозайка. Не смяташе да допуска да го засенчват двама англичани и един американец. През 1918 година баща му бе спасен край Рошфор именно от британците, през 1945 година пък американците го бяха измъкнали от военнопленническия лагер недалеч от Франкфурт. Нищо не можеше да попречи на Жан-Пиер да се включи с всички сили в операцията. Той чете жълтата папка до среднощ: в ума му вече се избистряше план.

Джеймс успя да хване последния влак от Оксфорд и тръгна да търси празно купе, където да се запознае на спокойствие със синята папка. Беше притеснен — бе сигурен, че всеки от останалите трима ще предложи блестящ план, а той, както винаги досега, ще се яви на срещата след половин месец неподготвен. Никога през живота си не се беше чувствал притиснат до стената, бе получавал всичко с лекота, а сега със същата лекота го беше изгубил. Не виждаше нищо забавно и приятно в това да седи и да умува как да задигне част от баснословните печалби на Харви Меткаф. Но нямаше друг избор — изтръпваше от ужас при мисълта, че баща му ще научи как е ипотекирал фермата в Хампшир до последния гвоздей. Всъщност какво ли можеше да измисли само за половин месец? И откъде да започнеше? За разлика от останалите трима не умееше, нямаше професия и умения, които да предложи. Дано поне в работа влезеше сценичният му опит.

Блъсна се в кондуктора, който не се изненада при вида на билета му за първа класа. Джеймс така и не намери празно купе. Явно железниците бяха решили да излязат на печалба.

Винаги бе смятал, че ако няма празно купе, най-добре е да намери купе с хубаво момиче — този път му провървя. В едно от купетата пътуваше изумителна красавица, която, може да се каже, беше сама. С нея в купето седеше и застаряваща лелка, която четеше списание „Вог“ и не даваше признаци да се познава с момичето. Джеймс седна с гръб към локомотива — беше се примирил, че няма да прочете във влака папката за Меткаф. Четиримата се бяха зарекли да държат начинанието в пълна тайна, Стивън дори ги беше предупредил в никакъв случай да не четат папките в присъствието на друг. Джеймс се притесняваше, че на него ще му бъде най-трудно да си държи езика зад зъбите: беше общителен и не обичаше да се обременява с тайни. Пипна се по джоба на палтото, където бе пъхнал плика с папката, дадена му от Стивън Брадли. „Колко е оправен! — възхити му се Джеймс. — И скандално умен.“ До следващата им среща сигурно щеше да разработи най-малко десетина хитроумни плана. Джеймс се свъси и се вторачи в прозореца с надеждата да го осени някоя гениална идея. Но вместо това съгледа отражението на младата жена, седнала отсреща.

Беше с лъскава, гъста тъмнокестенява коса, тъничък прав нос и огромни светлокафяви очи, вперени в книгата върху коленете й. Джеймс се запита дали наистина не го забелязва — явно да. Плъзна поглед надолу по нежната извивка на гърдите й под пуловера от ангорска вълна. Поизви врат, за да види и краката на отражението. Ох, да го вземат мътните! Момичето беше с високи ботуши. Джеймс отново се взря в лицето. Развеселена, младата жена го гледаше. Той се смути и насочи вниманието си към другата пътничка в купето — негласната придружителка на момичето, заради която Джеймс не се престрашаваше дори да заговори красивия профил.

Отчаян, той се вгледа в корицата на списание „Вог“ в ръцете на лелката. Още едно красиво момиче. Джеймс се взря по-внимателно. Не още едно, а същото хубаво момиче. Направо не повярва на очите си, но след като стрелна с поглед оригинала, се убеди, че не греши. Веднага след като „Вог“ бе оставен заради „Куин“, Джеймс се наведе напред и попита придружителката дали може да прегледа списанието.

— Будките за вестници и списания по гарите затварят все по-рано и по-рано — изтърси като последния глупак. — Не успях да си взема нищо за четене.

Лелката му го подаде неохотно.

Джеймс отгърна на втора страница. „Корица: Представете си, че и вие изглеждате така… вталена рокля от черна коприна, подчертана от шифонената кърпичка. Боа от щраусови пера. Тюрбан с цвете в тон с роклята. Моделът е дело на Зандра Роудс. Прическата на Ан е направена от Джейсън във фризьорския салон на Видал Сасун. Фотография: Личфийлд. Осветление: Хаселблад.“

Джеймс така и не успя да си представи, че изглежда така. Но ако не друго, то поне беше разбрал как се казва момичето — Ан. То отново вдигна глава и Джеймс му показа с езика на жестовете, че е видял снимката. Младата жена му се усмихна и пак се зачете в книгата.

На гара Рединг лелката слезе, отнасяйки със себе си и списанието. „Какво по-добро от това!“ — помисли си Джеймс. Донякъде притеснена, Ан отново вдигна очи и се усмихна обнадеждена на шепата пътници, които сновяха напред-назад по коридора и търсеха свободни места. Колкото до Джеймс, той ги изгледа на кръв. Никой не влезе в купето. Джеймс беше спечелил първия рунд. Влакът потегли и той започна своя гамбит, в който според общоприетите представи беше доста добър.

— Моят стар приятел Патрик Личфийлд е направил невероятна снимка за корицата на „Вог“ — подметна уж между другото.

Ан Съмъртън вдигна очи. На живо беше дори по-хубава, отколкото на фотографията, за която говореше Джеймс. Стори му се неустоима с тъмната си коса, подстригана по последната мода, наложена от Видал Сасун, с големите светлокафяви очи и безупречната кожа. Беше с тъничка фигура, без каквато най-известните модели трудно ще си изкарват прехраната, същевременно обаче имаше излъчване, с каквото не можеха да се похвалят повечето й колежки. Джеймс я гледаше като омагьосан — искаше му се тя да каже нещо.

Ан беше свикнала да я ухажват и да й се натрапват, затова пък беше доста изненадана от репликата за лорд Личфийлд. Ако мъжът отсреща наистина му беше приятел, ако не друго, тя поне можеше да се държи мило с него. А и той бе толкова плах и притеснен, че й стана симпатичен. Неведнъж и дваж Джеймс се бе правил на стеснителен и това неизменно се бе увенчавало с успех, сега обаче наистина се беше стегнал. Опита още веднъж.

— Сигурно е страшно интересно да работиш като модел.

„Какво ти интересно! По-идиотска професия не знам да има“ — помисли си. Защо не можеше просто да й каже, че изглежда невероятно. Да й предложи да си поговорят и ако след това пак я смята за неотразима, да продължат да си говорят. Но тия неща не ставаха така. Джеймс знаеше, че трябва да следва общоприетото.

— Понася се, ако договорите са добри — отвърна момичето, — но днес останах без душа. — Гласът й беше нежен, с едва доловим отвъдокеански акцент, който се видя на Джеймс много привлекателен. — Цял ден се усмихвам — снимахме реклама за паста за зъби и фотографът все недоволстваше. Единственото хубаво е, че приключихме един ден по-рано. А вие откъде познавате Патрик?

— Навремето сме учили заедно в „Хароу“. Вършехме дивотии, но на него все му се разминаваше.

Ан се засмя — нежно и сърдечно. Мъжът отсреща явно наистина познаваше лорд Личфийлд.

— А сега виждате ли се?

— От дъжд на вятър по приемите. Той често ли ви снима?

— Не — каза Ан. — Само веднъж — за корицата на „Вог“.

Така, улисани в сладки приказки, не забелязаха кога са изминали пътя от Рединг до Лондон — стори им се миг. Докато вървеше до Ан по перона на гара Падингтън, Джеймс се престраши да й предложи:

— Може ли да ви закарам до вас? Оставил съм колата зад ъгъла, на Крейвън стрийт.

Ан прие — тъкмо нямаше да търси посред нощ такси.

Джеймс я откара с алфа ромеото. Вече беше решил, че не може и занапред да се вози на такъв луксозен автомобил — цените на бензина непрекъснато се повишаваха, а неговите пари се топяха като лански сняг. През целия път не спря да дърдори весело. Оказа се, че момичето живее в жилищен блок в Чейни Роу с изглед към Темза. За изненада на Ан Джеймс само я остави пред входа и й пожела лека нощ. Не й поиска дори телефонния номер, знаеше само малкото й име. „Жалко“ — помисли си тя, докато затваряше входната врата. Беше й дошло до гуша от мъжете, които по един или друг начин бяха свързани с рекламната дейност и смятаха, че щом се снимат по бельо, манекенките трябва да им угаждат на всяка прищявка. Мъжът от влака беше къде-къде по-мил, различаваше се от тях.

Джеймс обаче знаеше какво прави. Отдавна беше установил, че жените се чувстват поласкани, ако ги потърсиш точно когато го очакват най-малко. В тактиката му влизаше да остави у жената, на която е хвърлил око, впечатлението, че няма да го види никога повече, особено пък ако първата среща е минала добре. Прибра се на Кингс Роуд и седна да обмисли нещата. За разлика от Стивън, Робин и Жан-Пиер още не му беше хрумнало как да разгромят Харви Меткаф. Затова пък в главата му вече зрееха планове за Ан.

На другата сутрин, още щом стана, Стивън отново се зае да проучва нещата. Като начало реши да се запознае как точно се управлява университетът. Отскочи до ректората, който се помещаваше в сграда „Кларъндън“, и захвана да разпитва надълго и нашироко госпожица Смолуд, секретарката на ректора. Тя остана твърде озадачена. Оттам се отби в секретариата на университета, където също обсипа служителките с какви ли не въпроси. Надвечер отиде в Бодлиановата библиотека, където си преписа някои членове от правилника на университета. През следващия половин месец посети и шивашко ателие „Шепърд и Удуърд“ и прекара цял ден в театър „Шелдън“18, където присъства на кратката церемония по връчването на дипломите на неколцина студенти, получили бакалавърска степен. Запозна се и с разпределението на помещенията в „Рандолф“, най-големия хотел в Оксфорд. Дълго обикаля из етажите и накрая дори директорът взе да го поглежда под вежди, ето защо Стивън си тръгна — да не буди повече подозрения. Накрая се върна в „Кларъндън“, за да се срещне с финансовия директор на Оксфордския университет, а след това и да разгледа сградата заедно с портиера, който да му бъде нещо като екскурзовод. Стивън го предупреди, че на ежегодния празник на Оксфордския университет очаква гост — американец, когото ще разведе, но не спомена нищо конкретно.

— Няма да е лесно… — взе да увърта портиерът.

Стивън сгъна внимателно и бавно банкнота от една лира стерлинга и му я подаде.

— Но все ще измислим нещо, драги ми господине.

Между обиколките из университетското градче Стивън често сядаше на големия кожен фотьойл, за да помисли на спокойствие, и още по-често пишеше нещо на бюрото. След половин месец планът му бе уточнен до най-малките подробности и Стивън бе готов да запознае с него останалите трима. Както би се изразил Харви Меткаф, бе задвижил нещата и смяташе да ги доведе до успешен край.

След вечерята в Оксфорд Робин стана рано и по време на закуската се постара да избегне неудобните въпроси на жена си за предната вечер. Веднага щом успя да се измъкне, пое към Лондон — в кабинета на Харли стрийт го посрещна оправната медицинска сестра госпожица Мийкъл, която вършеше и секретарската работа.

Елспет Мийкъл беше предана до смърт, кисела шотландка, която възприемаше работата в кабинета като призванието на своя живот. Всички виждаха, че е готова и да убие заради Робин — не че тя го наричаше така дори наум.

— През следващия половин месец, госпожице Мийкъл, ще приемам възможно най-малко пациенти.

— Както кажете, доктор Оукли — отвърна жената.

— Предстои ми да проведа едно изследване и не искам да ме прекъсват, докато съм сам в кабинета.

Госпожица Мийкъл остана доста изненадана. Винаги беше смятала, че доктор Оукли е прекрасен лекар, но никога досега не го беше виждала да се увлича от изследователска дейност. Отиде безшумно с белите си обувчици да доведе първите пращящи от здраве пациентки на доктора.

Робин ги претупа надве-натри и ги отпрати непочтително бързо. Този ден мина без обяд и в ранния следобед се обади в една от болниците в Бостън, разговаря по телефона и с един от най-прочутите гастроентеролози, когото познаваше от стажа в Кеймбридж. Сетне натисна звънеца и повика госпожица Мийкъл.

— Идете, госпожице Мийкъл, в книжарницата на X. К. Луис и ми вземете две книги. Трябват ми последното издание на „Клинична токсикология“ на Полсън и Татърсол и учебникът на Хардинг Рейн за пикочния мехур и коремната кухина.

— Веднага отивам, докторе — отвърна жената без следа от раздразнение, задето й е попречил да си изяде сандвича, който си носеше за обяд.

Книгите бяха на писалището му още преди Робин да е приключил с телефонните разговори и той тутакси зачете най-внимателно цели раздели в тях. На другия ден каза на медицинската сестра, че няма да приеме пациентите, записали си часове за сутринта, и отиде в болница „Сейнт Томас“, да погледа двама свои колеги от университета. Ставаше все по-убеден, че планът, който е разработил, ще се увенчае с успех. Върна се на Харли стрийт и точно както навремето, като студент, си нахвърли бележки за работата на лекарите, които беше наблюдавал сутринта. По едно време спря и се помъчи да си спомни как точно се бе изразил Стивън: „Мислете като Харви Меткаф. За пръв път през живота си мислете не като предпазливи професионалисти, а както би мислил един предприемчив авантюрист“.

Малко по малко Робин се настройваше на вълната на Харви Меткаф и когато отново се съберяха с американеца, французина и лорда, щеше да им покаже на какво е способен. Но дали те щяха да одобрят плана му? Вече изгаряше от нетърпение да се види с тях.

Жан-Пиер се прибра от Оксфорд на другата сутрин. Никой от младите художници не му беше направил особено впечатление, макар че натюрмортът на Брайън Дейвис му се бе сторил многообещаващ и той си каза, че не бива да изпуска от поглед по-нататъшното му творчество. Щом се върна в Лондон, и французинът, подобно на Робин и Стивън, се зае да проучва нещата. Още в хотел „Ийст гейт“ му беше хрумнало нещо. Чрез многобройните си познати в художествения свят провери какви по-значими платна на импресионистите са купувани и продавани през последните двайсет години и си направи списък на картините, които според специалистите още бяха на пазара. След това се свърза с човека, който имаше възможности да задейства неговия план. За късмет Дейвид Стайн — мъжът, от чиято помощ Жан-Пиер се нуждаеше най-много, беше в Англия и обеща да се срещнат, дали обаче щеше да се включи в осъществяването на замисъла?

Стайн дойде привечер на другия ден и прекара два часа с французина в тесния му кабинет в сутерена на галерия „Ламан“. След като го изпрати, Жан-Пиер се подсмихна самодоволно. Прекара половин ден в германското посолство на Белгрейв Скуеър, после звънна на доктор Вормит в Пруския културен дом в Берлин, свърза се и с някоя си госпожа Телеген в Хага и получи от тях нужните сведения. Дори Меткаф би го похвалил за усърдието и изобретателността. Този път французинът наистина нямаше да се посрами пред американеца и англичанина — и двамата щяха да ахнат, щом чуеха плана му.

Когато на сутринта Джеймс се събуди, последното, което го занимаваше, бе как да изиграе Харви Меткаф. Мислите му бяха изцяло погълнати от по-важни неща. Той звънна на Патрик Личфийлд вкъщи.

— Патрик?

— Да — изпелтечи сънен глас.

— Джеймс Бригсби.

— А, ти ли си, Джеймс, здравей. Не съм те виждал отдавна. Защо ме будиш по никое време?

— Десет часът е, Патрик.

— Така ли? Снощи бях на бала на Баркли Скуеър, легнал съм в четири след полунощ. С какво мога да ти услужа?

— Снимал си за корицата на „Вог“ момиче на име Ан.

— Да, Ан Съмъртън — каза, без да се колебае, Патрик. — Намерих я чрез агенция „Стакпул“.

— Що за човек е?

— Нямам представа — отвърна Патрик. — Лично на мен ми се видя невероятно симпатична, но тя реши, че не съм неин тип.

— Явно има вкус жената. Хайде, Патрик, лягай да си доспиш.

Джеймс затвори.

Ан Съмъртън я нямаше в телефонния указател. Значи първият вариант отпадаше. Той продължи да се излежава и да се почесва по наболата четина, когато, не щеш ли, очите му блеснаха победоносно. Пак разгърна указателя и откри номера, който му трябваше. Набра го.

— Агенция „Стакпул“.

— Търся директора.

— Кой се обажда?

— Лорд Бригсби.

— Изчакайте да ви свържа, милорд.

Джеймс чу как телефонът изтрака, после гръмна гласът на директора.

— Добро утро, милорд. На телефона е Майкъл Стакпул. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Надявам се, господин Стакпул. В последния момент ме подведоха и сега търся модел за откриването на антиквариат — трябва ми по-представително момиче. Нали се сещате?

После Джеймс описа Ан, но се постара да остави впечатлението, че не я познава.

— В каталога има две момичета, които отговарят на изискванията ви, милорд — рече Стакпул. — Полин Стоун и Ан Съмъртън. За беда Полин е в Бирмингам, днес ще представят новия автомобил марка „Алегро“, а Ан е в Оксфорд, приключва със снимките на реклама за паста за зъби.

— Момичето ми трябва за днес — завайка се Джеймс. Беше му на устата да съобщи на Стакпул, че Ан вече се е прибрала в Лондон. — Ако случайно се окаже, че някоя от двете се е освободила, нали ще ми звъннете на 735-72-27?

Затвори, донейде разочарован. Реши, че ако днес с Ан не се получи нищо, може да започне да мисли как да се включи в отмъщението срещу Харви Меткаф. Тъкмо вече се беше примирил със съдбата си, когато телефонът иззвъня. Някакъв писклив висок глас му съобщи:

— Обаждам се от агенция „Стакпул“. Господин Стакпул би искал да разговаря с лорд Бригсби.

— На телефона — отвърна Джеймс.

— Изчакайте да ви свържа, милорд.

— Лорд Бригсби?

— Слушам ви.

— Безпокои ви Стакпул. Оказва се, че днес Ан Съмъртън е свободна. Кога да дойде в антиквариата?

— А, така ли? — възкликна Джеймс, трябваше му известно време, за да се поокопити от изненадата. — Магазинът се намира на Баркли стрийт, до ресторант „Емприс“. Казва се антиквариат „Албемарл“. Сигурно е най-добре да се срещнем отпред в един без петнайсет.

— Ама разбира се, милорд. Ако не ви потърся до десет минути, значи уговорката остава. Нали ще бъдете така любезен да ни уведомите дали момичето отговаря на изискванията ви? Обикновено държим клиентите да минат през агенцията, но за вас ще направим изключение.

— Признателен съм ви — отвърна Джеймс и затвори, много доволен от себе си.

Застана от западната страна на Баркли стрийт, при входа на хотел „Мейфеър“, за да не изпусне Ан. Ставаше ли дума за работа, младата жена винаги беше точна — в един без двайсет се появи откъм Пикадили. Полата й беше с модната дължина, но Джеймс успя да забележи, че краката й са стройни и изваяни, както и тялото й. Ан спря пред ресторант „Емприс“ и объркана, погледна първо надясно, към Бразилския търговски център, а после и наляво, към магазина на „Ролс-ройс“ на X. Р. Оуен.

Ухилен до уши, Джеймс прекоси улицата.

— Добро утро — подметна нехайно.

— О, здравейте! — възкликна Ан. — Какво съвпадение!

— Какво търсите тук сам-сама? Виждате ми се объркана — рече Джеймс.

— Опитвам се да открия някакъв магазин, казва се „Албемарл“. Случайно да знаете къде се намира? Сигурно съм сбъркала улицата. Може би дори познавате собственика — лорд Бригсби. Както вече разбрах, си дружите с титулувани особи.

Джеймс се усмихна.

— Аз съм лорд Бригсби.

Ана се изненада и избухна в смях. Разбра какво е направил Джеймс и се почувства поласкана.

Обядваха заедно в „Емприс“, любимото заведение на Джеймс в Лондон. Той обясни на Ан, че това е бил любимият ресторант и на лорд Кларъндън.

— „О, тук милионерите са малко по-дебели, а любовниците им — малко по-тънки, отколкото във всички други ресторанти в града“, е казал лордът навремето.

Всичко мина по вода и Джеймс трябваше да си признае, че Ан е най-хубавото нещо, случвало му се от доста време насам. След обяда тя попита къде агенцията да прати сметката.

— При онова, което съм намислил за бъдещето, по-добре да се подготвят за огромен гаден дълг — отвърна Джеймс.