Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 20

През август Бостън е приятен град, както всъщност и всички други градове в Америка, и четиримата си направиха дълга закуска в стаята на Джеймс.

— Мен ако питате, хич не му се жени — каза по едно време Жан-Пиер. — Ти, Стивън, си капитан на четворката. Предлагам си услугите: нямам нищо против да заема мястото му.

— Ще ти струва четвърт милион долара.

— Готов съм да ги платя — отвърна французинът.

— Да де, но ги нямаш — възрази Стивън. — Разполагаш само със 189 474,69 долара, една четвърт от онова, което сме си прибрали досега, ето защо решавам младоженец да бъде Джеймс.

— Помощ! Англосаксонски заговор! — викна Жан-Пиер. — Щом Джеймс осъществи успешно плана си и разполагаме с цялата сума, отново ще подхвана пазарлъка, така да знаете.

Дълго си бъбриха и се смяха. Стивън ги гледаше натъжен: беше му мъчно, че ще се виждат много рядко, когато — всъщност, ако, поправи се свъсен той — планът на Джеймс се увенчаеше с успех. Ако четворката работеше за, а не срещу Харви Меткаф, той досега щеше да е най-богатият човек на земята.

— Къде се отнесе, Стивън?

— А, да, извинявайте. Не бива да се разсейвам. Ан ми е възложила нещо.

— Пак се почна — завайка се Жан-Пиер. — В колко часа трябва да се явим, професоре?

— След един час, облечени като за случая, за да направим последен оглед на Джеймс и да го заведем в черквата. Я, Жан-Пиер, иди да купиш четири карамфила: три червени и един бял. А ти, Робин, се погрижи за таксито. Аз ще държа под око Джеймс.

Робин и Жан-Пиер запяха фалшиво с цяло гърло „Марсилезата“ и се отправиха към вратата. Джеймс и Стивън ги изпроводиха с погледи.

— Как се чувстваш, Джеймс?

— Страхотно. Съжалявам само, че не успях да довърша до днес плана.

— Не се занимавай сега с това. Има време до тринайсети септември. Отсрочката няма да ни навреди.

— Без теб нямаше да се справим. Знаеш го, нали, Стивън? Щяхме да се разорим, а аз нямаше да срещна Ан. Задължени сме ти до гроб.

Стивън се вторачи невиждащо през прозореца — не знаеше какво да отговори.

— Три червени и един бял, точно както ми нареди — съобщи Жан-Пиер, — белият, предполагам, е за мен.

— Сложи го на Джеймс. Но не зад ухото, чу ли, Жан-Пиер.

— Изглеждаш страхотно, ала пак не проумявам какво толкова ти е харесала тая жена — продължи да се заяжда французинът.

Бяха готови да тръгват, но таксито щеше да дойде след половин час, който трябваше да убият някак. Жан-Пиер отвори бутилка шампанско и те вдигнаха наздравици за Джеймс, после за четворката, за Нейно Величество кралицата на Великобритания, за президента на Съединените щати и накрая — уж от немай-къде, за президента на Франция. Изпиха до дъно бутилката и Стивън реши, че е по-разумно да тръгват незабавно, затова помъкна останалите трима към чакащото такси.

— Усмихни се де, Джеймс! С теб сме.

Натикаха го отзад в таксито.

Автомобилът стигна само за няколко минути при храма „Тринити“ на Копли Скуеър, а шофьорът не криеше радостта си, че се е отървал толкова бързо от четиримата.

— Три и петнайсет. Ан ще остане доволна от мен — отбеляза Стивън.

Заведе младоженеца при първия ред отдясно в черквата, а през това време Жан-Пиер огледа хубавичко най-красивите момичета. Робин се включи в приготовленията, докато официално облечените сватбари — към хиляда души, чакаха да дойде невестата.

Стивън тъкмо беше отишъл да помогне на Робин, който се суетеше на стълбите пред черквата, към тях се бе присъединил и Жан-Пиер, когато се зададе ролс-ройсът. Всички пред храма бяха изумени колко красива е Ан в скъпата булчинска рокля. Баща й вървеше зад нея. Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха нагоре по стълбите.

Стивън, Робин и Жан-Пиер стояха като попарени и не смееха да се помръднат досущ овце, в които се е втренчил питон.

— Ах, негодникът му с негодник!

— Кой кого води за носа?

— Ан явно е знаела още от самото начало.

Харви им се усмихна някак разсеяно, докато минаваше с булката покрай тях. Всички ги последваха вътре в черквата.

„Слава богу! — каза си Стивън. — Не ни позна!“

Седнаха в дъното, така че да не ги чуват другите сватбари, запълнили до краен предел храма. Органистът спря да свири, когато Ан доближи олтара.

— Изключено е Харви да знае — изшушука Стивън.

— Как стигна до този извод? — попита Жан-Пиер.

— Джеймс нямаше да ни подлага на всичко това, ако първо сам не е издържал на проверката.

— Логично! — прошепна Робин.

— Сега стоите тук пред мен и аз ви задавам въпроси, но вие ще отговаряте в деня на Страшния съд, когато ще се разкрият тайните на всички души…

— Ще ми се да разкрия още сега една-две тайни — отбеляза Жан-Пиер. — Например откога Ан знае за нас?

— Джеймс Кларънс Спенсър, взимате ли за съпруга тази жена, за да живеете с нея според Божията повеля, да я обичате и да се грижите за нея в болест и здраве, докато смъртта ви раздели?

— Да.

— Розали Арлин, взимате ли за съпруг този мъж, за да…

— Мен ако питаш — отвърна Стивън, — можем спокойно да я смятаме за пълноправен член на четворката — ако не беше тя, надали щяхме да успеем в Монте Карло и Оксфорд.

— … докато смъртта ви раздели?

— Да.

— Кой дава за съпруга тази жена?

Харви изтика хората наоколо, излезе напред, хвана Ан за ръка и я отведе при свещеника.

— Аз, Джеймс Кларънс Спенсър, взимам теб, Розали Арлин, за жена…

— То оставаше да ни познае! Виждал ни е един-единствен път, при това предрешени и дегизирани — продължи Стивън.

— Аз, Розали Арлин, взимам за мъж теб, Джеймс Кларънс Спенсър.

— Но ако продължим да се навъртаме тук, току-виж ни познал — отбеляза притеснен Робин.

— Може и да не ни познае — успокои го Стивън. — Стига си се паникьосвал де. Досега сме успявали именно защото сме го хващали натясно в непозната обстановка.

— Да де, но сега обстановката му е позната до болка — възрази Жан-Пиер.

— Не, не му е позната. Днес е сватбата на дъщеря му, нещо напълно ново за него. Но на угощението не бива да бием на очи.

— Хвани ме за ръката, че треперя от страх! — подметна Робин.

— Нека аз — предложи услугите си Жан-Пиер.

— Помнете едно: дръжте се естествено.

Ан беше спокойна и хрисима, гласът й едвам достигаше другия край на черквата, където тримата стояха, примрели от страх. Затова пък гласът на Джеймс отекна ясен и твърд:

— С този пръстен ти се вричам телом и духом… Всичко, каквото притежавам, ще бъде и твое…

— И малко от онова, което притежаваме ние — подметна Жан-Пиер.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин!

— Нека се помолим — пропя свещеникът.

— Знам за какво ще се моля — рече Робин. — Да се освободим от властта на нашия враг, от ръката на всички, които ни мразят…

— О, милостиви Боже, който си на небето, наш Създател и Пазител…

— Вече сме към края — отбеляза Стивън.

— Добре го каза, няма що! — изсумтя Робин.

— Млък! — прекъсна го Жан-Пиер. — Съгласен съм със Стивън. Хванали сме му цаката на Меткаф, отпусни се най-после.

— Които Бог ги е събрал, нека смъртта ги раздели.

Жан-Пиер продължи да си мърмори нещо, но то не звучеше като молитва.

Органът засвири с цялата си мощ „Сватбения марш“ на Хендел и тримата се отърсиха от мрачните си мисли. Венчавката беше приключила и под погледите на две хиляди усмихнати лица лорд и лейди Бригсби се запътиха между седалките към изхода. Стивън изглеждаше развеселен, Жан-Пиер очевидно завиждаше на Джеймс, Робин беше притеснен. Докато минаваше покрай тях, Джеймс им се усмихна блажено.

След като младоженците постояха на стъпалата пред черквата десетина минути, колкото да ги щракнат фотографите, ролс-ройсът ги откара у Меткафови в Линкълн. Харви и графиня Лаут се качиха на втория автомобил, графът и Арлин, майката на Ан — на третия. След двайсетина минути ги последваха и Стивън, Робин и Жан-Пиер, които още не можеха да се разберат струва ли си да нападат звяра направо в бърлогата му.

Къщата на Харви Меткаф в стил „Крал Джордж“ беше неописуемо красива, с пищна градина, спускаща се към езерце, с розови храсти, а в оранжерията се намираше гордостта и радостта на Харви, неговата колекция от редки орхидеи.

— И през ум не ми е минавало, че ще доживея да видя това — сподели Жан-Пиер.

— На мен също — призна си Робин, — но сега не бих казал, че съм особено щастлив.

— Дайте да отвърнем както подобава на предизвикателството — намеси се Стивън. — Предлагам да се наредим на опашката, за да поднесем поздравленията си, но поотделно. Аз ще съм пръв. Ти, Робин, ще бъдеш втори, но застани най-малко двайсетина души зад мен, а ти, Жан-Пиер, ще бъдеш трети, на двайсетина души след Робин. Дръжте се естествено! Какво толкова! Ние сме приятели на Джеймс от Англия. Щом се наредите на опашката, надайте ухо и се опитайте да разберете от разговорите кой е близък приятел на Харви. После застанете точно пред него. Когато ви дойде ред да се ръкувате, Харви вече ще гледа човека отзад, понеже вас не ви познава и ще иска да си поговори с него. Така ще минем между капките и той няма да ни познае.

— Блестящо, професоре! — възкликна Жан-Пиер.

Опашката сякаш нямаше свършване. Покрай протегнатите ръце на господин и госпожа Меткаф, на граф и графиня Лаут, на Ан и Джеймс се нижеше върволица най-малко от хиляда души. Накрая дойде редът и на Стивън, който мина победоносно покрай младоженците.

— Радвам се, че си тук — каза Ан.

Стивън не отвърна нищо.

— Приятно ми е, че те виждам.

— Всички ние, Джеймс, сме във възторг от плана ти.

Стивън се шмугна в голямата бална зала и се спотаи зад една от колоните в дъното, възможно най-далеч от многоетажната сватбена торта насред помещението.

После дойде ред и на Робин, който не посмя да погледне Харви в очите.

— Колко мило, че си направи труда да пристигнеш толкова отдалеч — възкликна Ан.

Робин изпелтечи нещо.

— Дано днес прекараш добре, Робин.

Джеймс очевидно се забавляваше, както никога през живота си. След номера, който му беше извъртяла Ан, сега му беше много приятно да гледа как и останалите от четворката се чувстват като в небрано лозе.

— Голям негодник си, Джеймс.

— По-тихо, мой човек, че ще те чуят майка ми и баща ми.

Робин също хлътна в балната зала и след като надзърна зад всички колони, най-сетне откри Стивън.

— Всичко наред ли е?

— Струва ми се, че да, но не искам да му виждам повече очите. Кога е самолетът за Англия?

— Довечера в осем. А сега се отпусни. И внимавай да не изтървем Жан-Пиер.

— Пак добре, че не си обръсна брадата.

Французинът се здрависа с Харви, който вече се бе извърнал към следващия гост на опашката, бостънски банкер, негов близък приятел — Жан-Пиер го беше прередил най-безочливо.

— Радвам се да те видя, Марвин!

Жан-Пиер също не беше разпознат. Целуна Ан по двете бузи, изшушука й в ухото:

— Гейм, сет и мач за Джеймс!

После тръгна да търси Стивън и Робин. Но на пътя му се изпречи една от шаферките и той забрави първоначалните инструкции.

— Харесва ли ви сватбата? — изгука момичето.

— Иска ли питане! Винаги съдя за сватбите по шаферките, а не по булката.

Младата жена поруменя — стана й много приятно.

— Сигурно струва цяло състояние — допълни тя.

— О, да, безспорно, скъпа, и аз дори знам чие — каза Жан-Пиер и я прегърна през кръстчето.

Два чифта ръце го сграбчиха и въпреки ожесточената съпротива го изтеглиха най-безцеремонно зад колоната.

— Какви ги вършиш, Жан-Пиер! Та тя няма и седемнайсет години. Какво искаш, да те тикнат зад решетките за сексуален тормоз на малолетни и за кражба ли? Я пийни и се дръж като хората! — скастри го Робин и му тикна в ръката чаша шампанско.

Лееха се реки от шампанско и дори Стивън се поувлече с черпенето. Вече се държаха за колоната — да не паднат, когато кумът призова за тишина.

— Драги лордове, дами и господа! Тишина, ако обичате! Нека чуем младоженеца — виконт Бригсби!

Джеймс дръпна внушително слово. Актьорът у него надделя и американците останаха очаровани. Дори върху лицето на баща му се изписа възхищение. След това кумът даде думата на Харви, който говори дълго и високо. Пусна любимата си шега как смятал да омъжи щерка си за принц Чарлс, при която насъбралите се прихнаха в кръшен смях, както правят всички сватбари, дори и шегата да е блудкава. Накрая Харви вдигна наздравица за младоженката и младоженеца.

След като ръкоплясканията стихнаха, хората отново се разбъбриха. Харви извади от джоба си плик и целуна дъщеря си по бузата.

— Това, Розали, е малък сватбен подарък, с него искам да ти се отблагодаря, задето ми остави картината на Ван Гог. Знам, че ще го използваш разумно.

Подаде й белия плик. Вътре имаше чек за 250 000 щатски долара. Ан целуна баща си с искрена обич.

— Благодаря ти, тате, обещавам, че ние с Джеймс ще ги изхарчим по предназначение.

Тръгна да търси Джеймс и го откри, обсаден от застаряващи лелки американки.

— Вярно ли е, че сте роднина на кралицата?

— За пръв път виждам истински лорд от плът и кръв.

— Нали ще ни поканите да ви разгледаме замъка?

— На Кингс Роуд няма замъци — тросна се Джеймс, доволен, че Ан му се е притекла на помощ.

— Можеш ли да ми отделиш малко време, скъпи?

Джеймс се извини и я последва, но се оказа почти невъзможно да се отскубнат от тълпата.

— Погледни! — прикани Ан. — Бързичко.

Джеймс взе чека.

— Майко мила… 250 000 долара!

— Знаеш какво ще направя с него, нали?

— Да, скъпа.

Ан тръгна да търси Стивън, Робин и Жан-Пиер, което не беше никак лесно, понеже те се бяха окопали зад колоната в дъното. Накрая тя разбра къде са по приглушеното, ала сърцато изпълнение на „Кой иска да стане милионер?“, долитащо иззад колоната.

— Ще ми услужиш ли с химикалка, Стивън?

Пред нея начаса изникнаха три химикалки.

Ан извади от букета чека и написа върху гърба: „Розали Бригсби, да се осребри на Стивън Брадли“, после му го връчи.

— Твой е.

Тримата зяпнаха чека. Още преди да са отворили уста, младата жена се беше отдалечила.

— Божичко, за какво момиче се е оженил нашият Джеймс! — възкликна накрая Жан-Пиер.

— Пиян си, жабар такъв — скастри го Робин.

— Как смееш, господинчо, да подмяташ, че един французин може да се напие от шампанско! Обявявам ти дуел. Ти избери оръжието.

— Тапи от шампанско.

— Я по-кротко! — спря ги Стивън. — Ще се издадете.

— Кажи сега, професоре, като теглим чертата, какво се получава с финансите?

— Тъкмо пресмятам — отвърна Стивън.

— Моля? — ахнаха в един глас Робин и Жан-Пиер, но им беше много леко на душата и не им се спореше.

— Дължи ни още 101 долара и 24 цента.

— Срам и позор! — възкликна Жан-Пиер. — Дайте да опожарим къщата.

Ан и Джеймс отидоха да се преоблекат, а Стивън, Робин и Жан-Пиер продължиха да се черпят с шампанско. Кумът оповести, че булката и младоженецът ще тръгнат след петнайсетина минути, и помоли гостите да се съберат в хола и пред къщата.

— Елате да ги изпратим — прикани Стивън.

Благодарение на шампанското бяха придобили ново самочувствие и застанаха на хвърлей от автомобила.

Стивън чу как Харви се тюхка:

— Дявол го взел! Аз ли трябва да мисля за всичко?

Видя как той се озърта, накрая погледът му падна върху тримата приятели. Повика с пръст Стивън и младият мъж усети, че краката му се подкосяват.

— Ей, ти, не беше ли шафер?

— Да, шафер съм, господине.

— Розали ще тръгне всеки момент, а няма цветя за нея. Един бог знае какво е станало с букета, няма го никъде. Мятай се на някоя от колите. На километър-два оттук има цветарница. И не се мотай.

— Тръгвам веднага.

— Я! Не се ли познаваме отнякъде?

— Да, господине. Всъщност не, не се познаваме. Отивам за цветята.

Стивън се обърна и побягна. Робин и Жан-Пиер, които, ужасени, бяха присъствали на сценката и вече се бяха уплашили, че Харви ги е разкрил, се завтекоха подире му. Щом излезе зад къщата, Стивън спря и погледна най-красивия храст с рози. Робин и Жан-Пиер профучаха покрай него, също спряха като заковани и се върнаха, плетейки нозе, при своя приятел.

— Какво си намислил? Да набереш букет за собственото си погребение ли?

— Меткаф поиска така. Някой е забравил да вземе цветя за Ан. Разполагам с пет минути. Започвайте да берете!

— Mes enfants61, и вие ли виждате онова, което виждам аз?

Другите двама вдигнаха очи. Жан-Пиер гледаше като омагьосан оранжерията.

Следван по петите от Робин и Жан-Пиер, Стивън се върна пред къщата, понесъл в ръце орхидеите, коя от коя по-красиви. Тъкмо ги подаде на Харви, когато от къщата излязоха Джеймс и Ан.

— Браво на теб! Любимите ми цветя. Колко струват?

— Сто долара — отвърна напосоки Стивън.

Харви му връчи две петдесетдоларови банкноти. Плувнал в пот, Стивън се сля с навалицата и се върна при Робин и Жан-Пиер.

Джеймс и Ан си запроправяха път през множеството. Мъжете не можеха да откъснат очи от младоженката.

— О, татко, орхидеи! Колко са красиви! — Ан целуна Харви. — Благодарение на теб днес е най-хубавият ден в живота ми!

Ролс-ройсът се плъзна плавно по алеята, откъсна се от тълпата сватбари и се отправи към летището, откъдето Джеймс и Ан щяха да се качат на самолета за Сан Франциско, първата спирка по пътя им за Хавайските острови. Докато автомобилът заобикаляше къщата, Ан погледна празната оранжерия, после и цветята в ръцете си. Джеймс не забеляза. Мислеше си за друго.

— Според теб ще ми простят ли? — попита той.

— Все ще ти простят, сигурна съм. Но я ми разкрий тайната! Наистина ли имаш план?

— Знаех си аз, че няма да се сдържиш и ще ме попиташ, и истината е…

Колата се плъзгаше леко по магистралата и само шофьорът чу отговора.

Стивън, Робин и Жан-Пиер гледаха как гостите се разотиват — повечето спираха да се сбогуват със семейство Меткаф.

— Дайте да не рискуваме — каза Робин.

— Вярно, защо да дърпаме дявола за опашката! — съгласи се Стивън.

— А не искате ли да го поканим на вечеря? — предложи Жан-Пиер.

Другите двама го сграбчиха и го натикаха в едно от такситата.

— Защо официалният ти костюм е издут, Жан-Пиер?

— Защото съм скрил две бутилки отлежало шампанско „Круг“, реколта 1964 година. Сърце не ми даваше да ги оставя там сам-самички.

Стивън каза на шофьора да ги откара в хотела.

— Каква сватба! Как мислите, Джеймс наистина ли имаше план? — попита Робин.

— Не знам, но дори и да има, с него остава да си върнем само долар и двайсет и четири цента.

— Трябва да му конфискуваме печалбата от залога, който направи за Розали на „Аскот“.

Стегнаха си багажа, изнесоха се от хотела и взеха друго такси, което да ги откара на международно летище „Логан“, а там с помощта на персонала от „Бритиш Еъруейс“ успяха криво-ляво да се качат на самолета.

— Да го вземат мътните! — завайка се Стивън. — Жалко, че не си прибрахме и онзи долар и двайсет и четири цента.