Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 11

Жан-Пиер отиде последен у лорд Бригсби на Кингс Роуд. Смяташе, че си е заслужил правото да се появи най-тържествено. Чекът на Харви вече беше осребрен и сега в сметката на галерия „Ламан“ имаше 447 560 щатски долара. Картината беше собственост на Харви, а небето не се беше продънило. За два месеца тарикатлък Жан-Пиер беше спечелил повече, отколкото за десет години законна търговия.

Другите трима го посрещнаха възторжено, както се посреща герой спортист, и му поднесоха чаша от последната бутилка „Вьов Клико“, реколта 1959 година, която бе останала на Джеймс.

— Големи късметлии сме, успяхме! — възкликна Робин.

— Тук не става дума за късмет — възрази Стивън. — Запазихме самообладание и научихме за Харви ако не друго, то, че понякога променя правилата насред играта.

— Беше на косъм да промени не правилата, а играта, Стивън.

— Така си е. Затова трябва да помним, че ще се издъним, ако не бъдем четири пъти по-изобретателни от него. Не бива да подценяваме противника само защото сме спечелили първия рунд.

— Отпусни си душата, професоре — прикани Джеймс. — Дайте първо да вечеряме, пък после пак ще говорим по работа. Днес следобед Ан се отби специално за да ни приготви мус от сьомга. Ако продължим да обсъждаме Харви Меткаф, нищо чудно да ни приседне.

— Кога най-после ще го видя това невероятно създание! — възкликна Жан-Пиер.

— Когато приключим.

— Не се жени за нея, Джеймс. Хвърлила е око не на теб, а на парите ти.

Всички прихнаха. Джеймс се надяваше все някой ден да сподели с тях, че Ан е знаела всичко още от самото начало. Пренесе boeuf en croute28 и две бутилки „Ешзо“, реколта 1970 година. Жан-Пиер помириса като пръв познавач соса.

— Всъщност, като се замисля, това твое гадже не е никак за подценяване, ако и в леглото е така чевръсто, както в кухнята.

— Хич не си прави устата, Жан-Пиер. Няма да те огрее да провериш. Задоволи се да се любуваш на френската й панировка.

— Тази сутрин надмина себе си, Джеймс — похвали го Стивън, отклонявайки разговора от любимата тема на Жан-Пиер. — Трябва да се посветиш на сцената. Като член на британската аристокрация направо си пилееш заложбите.

— Винаги съм си мечтал да стана актьор, но баща ми не иска и да чуе. А който очаква голямо наследство, не бива да рита срещу ръжена и да противоречи на баща си.

— Защо в Монте Карло не му възложим и четирите роли? — предложи Робин.

Споменаването на Монте Карло ги отрезви.

— Дайте да си дойдем на думата — прикани Стивън. — Дотук сме получили 447 560 щатски долара. Заедно с картината и с непредвидената стая в „Дорчестър“ разходите възлизат на 11142 долара, значи Меткаф ни дължи още 563 582 долара. Мислете какво сме загубили, а не какво сме си върнали. А сега за операцията в Монте Карло, където трябва да изчислим всичко до секундата и да се вживеем за няколко часа в ролите си. Робин ще ни запознае с последните уточнения.

Лекарят извади от куфарчето до себе си зелената папка и известно време чете записките си.

— Ти, Жан-Пиер, трябва да си пуснеш брада — още днес, така че след три седмици да бъдеш неузнаваем. Трябва и да се подстрижеш много късо. — Той се ухили злорадо на киселата физиономия, която направи французинът. — Да, ще изглеждаш отвратително.

— Това е невъзможно — възрази Жан-Пиер.

— Напредваш ли с бакарата и блекджека? — продължи Робин.

— За пет седмици съм изгубил само трийсет и седем долара, при това включвам и таксата за членската карта в „Клермонт“ и „Голдън Нъджит“.

— Прибавяме ги към разходите — напомни Стивън. — Така сметката набъбва на 563 619 щатски долара.

Останалите се засмяха. Само устните на Стивън не помръднаха. Той наистина бе много вглъбен и сериозен.

— А ти, Джеймс, справяш ли се с микробуса?

— Вече стигам от Харли стрийт до болница „Сейнт Томас“ само за четиринайсет минути. В Монте Карло сигурно ще се справя и за единайсет, но първо предния ден трябва да потренирам. Ако не друго, трябва да свикна да шофирам от обратната страна на платното.

— Виж го ти него, обратната страна на платното! Излиза, че всички, освен британците карат обратно! — подметна Жан-Пиер.

Джеймс не му обърна внимание.

— Не съм много наясно и с пътните знаци в Европа.

— Обяснени са най-подробно в пътеводителя „Мишлен“, който ти дадох към папката.

— Да де, но ще се чувствам по-сигурен, ако покарам по пътищата — не ми е достатъчно да ги познавам от картите. Пък и доста от улиците в Монте Карло са еднопосочни. Само това оставаше — от пътна полиция да ме спрат, докато Харви Меткаф лежи отзад в несвяст.

— Не се притеснявай. След като отидем в Монте Карло, ще разполагаш с предостатъчно време. И така, остава само Стивън — не съм виждал човек, който да усвоява медицината по-бързо от него. Сигурен ли си в новопридобитите си знания?

— Почти толкова сигурен, както и в твоя американски акцент, Робин. Все пак разчитам, че когато се срещнем с Харви Меткаф, на него няма да му е до такива подробности.

— Не бери грижа за това, Стивън. Повярвай, няма да му направи впечатление, дори да се представиш за хер Дросер, стиснал под мишници по една картина на Ван Гог.

Робин раздаде на всички окончателното разписание за сухите тренировки на Харли стрийт и в болница „Сейнт Томас“, после отново се зачете в зелената папка.

— Запазил съм четири единични стаи на различни етажи в хотел „Париж“ и потвърдих всички уговорки, които имам с централна болница „Принцеса Грейс“. Хотелът се слави като един от най-добрите в света. Доста скъпичък е, затова пък е удобен — намира се на две крачки от Казиното. В понеделник, когато се очаква Харви да пристигне на яхтата си, заминаваме със самолет за Ница.

— А какво ще правим до края на седмицата? — попита уж нехайно Джеймс.

Стивън отново взе нещата в свои ръце:

— Ще изучаваме зелената папка отпред назад и отзад напред, за да сме готови за генералната репетиция в петък. Най-важното за теб, Джеймс, е накрая да се стегнеш и да ни кажеш какво предлагаш.

Джеймс отново се умърлуши. Стивън затвори рязко папката.

— Това май е всичко за тази вечер.

— Я чакай, Стивън — спря го Робин. — Дай да те съблечем още веднъж, за да видим дали ще се вместим в деветдесет секунди.

Ще не ще, Стивън легна насред стаята, а Джеймс и Жан-Пиер му смъкнаха чевръсто и внимателно всичките дрехи.

— Осемдесет и седем секунди. Прекрасно! — възкликна Робин и погледна Стивън, който лежеше гол-голеничък, ако не се брои часовникът на китката му. — Божичко, я кое време е станало. Трябва да се връщам в Нюбъри. Жена ми ще си помисли, че съм си хванал любовница, а да ви призная, никой от вас не е мой тип.

Стивън се облече бързо и заедно с останалите се накани да си тръгва. След няколко минути Джеймс стоеше на входната врата и ги гледаше как се разотиват един по един. Веднага щом Стивън се скри от погледа му, той се завтече към кухнята долу.

— Чу ли?

— Да, скъпи. Големи симпатяги са, не ги виня, че ти се сърдят. Както личи, подхождат много професионално, а ти до тях си си дилетант. Трябва да се понапънем и да измислим нещо хитро, за да те отсрамим. Разполагаме с цяла седмица, докато Меткаф замине за Монте Карло, и смятам да я използваме пълноценно.

Джеймс въздъхна тежко.

— Добре де, нека поне тази вечер се позабавляваме. Сутринта пожънахме страхотен успех.

— Къде се слагаш и ти в кюпа! Приносът ти е съвсем малък. Утре се залавяме за работа.