Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 12

— Пътниците за полет 017 за Ница се умоляват да се явят при изход номер седем, за да се качат на самолета — екна по високоговорителите при първи терминал на летище „Хийтроу“.

— Хайде, ние сме — каза Стивън.

Четиримата отидоха с ескалатора на първия етаж и тръгнаха по дългия коридор. След като ги претърсиха за оръжие, бомби и за каквото още там претърсват терористите, те слязоха по наклонената пътека.

Седнаха отделно, без да си говорят и дори да се поглеждат. Стивън ги беше предупредил, че нищо чудно сред пътниците да има приятели на Харви — на всеки му се струваше, че седи най-близо до тях.

Джеймс се взря замислен в небето без нито едно облаче и съвсем се умърлуши. Двамата с Ан бяха изчели от кора до кора всички книги за обири и измами, които бяха успели да намерят, но така и не бяха открили нещо, което да им върши работа. Докато се събличаше за сухите тренировки в болница „Сейнт Томас“, дори Стивън усети, че на Джеймс му е станало едва ли не натрапчива идея да измисли някакъв печеливш план.

В два без двайсет следобед кацнаха в Ница и пътуваха още двайсетина минути с влак от там до Монте Карло. Придвижиха се всеки поотделно до изискания хотел „Париж“ на същия площад, където се намираше и Казиното. В седем вечерта всички се събраха в стая 217.

— Настанихте ли се?

Останалите трима кимнаха.

— Дотук добре — отбеляза Робин. — Дайте да уточним още веднъж времето. Ти, Жан-Пиер, ще отидеш довечера в Казиното и ще поиграеш бакара и блекджек. Постарай се да свикнеш с мястото и да го опознаеш. И най-важното, провери дали тук правилата не се различават от тези в „Клермонт“, внимавай и при никакви обстоятелства да не говориш на английски. Очакваш ли спънки?

— Не, Робин. Ще отскоча още сега до Казиното и ще започна репетициите.

— Гледай да не се охарчваш — предупреди го Стивън.

Вече брадатият, издокаран в смокинг Жан-Пиер се усмихна и излезе на пръсти от стая 217, после, вместо да се качи на асансьора, изтича надолу по стълбите. Отиде пеш от хотела до прочутото Казино, което се намираше само на неколкостотин метра.

Робин продължи:

— Ти, Джеймс, вземи такси от Казиното до болницата. Щом стигнете, остави броячът да работи няколко минути, после се върни в Казиното. Тук таксиметровите шофьори обикновено минават по най-прекия път, но за да си сигурен, кажи на водача, че е спешно. Така ще видиш откъде ще мине той. След като те върне в Казиното, извърви и пеш разстоянието от там до болницата и обратно. Така ще запомниш пътя по-добре. Сетне повтори същото и с пътя от болницата до яхтата на Харви. Не влизай в Казиното, дори не се доближавай — да не те забележат. Видят ли те сега, после могат да те познаят.

— А как ще се ориентирам в Казиното вечерта на операцията?

— Жан-Пиер ще се погрижи за това. Ще те посрещне на входната врата, защото Стивън няма да може да се отдели от Харви. Според мен, като те видят с бялата престилка и носилката, няма да ти искат дванайсет франка за вход, но ти все пак си ги приготви — да не те изненадат. Щом се върнеш от разходката, прибери се в стаята и не излизай до срещата ни утре в единайсет сутринта. Ние със Стивън също ще отскочим до болницата, за да проверим дали са изпълнили всичко, за което помолихме в телекса от Лондон. Ако случайно ни видиш, прави се, че не ни познаваш.

Точно когато Джеймс излезе от стая 217, Жан-Пиер отиде в Казиното.

То се намира в сърцето на Монте Карло, насред приказни градини и от него се разкрива гледка към морето. Сградата, където се помещава сега, е с няколко крила, най-старото от които е дело на Шарл Гарние, архитекта на Парижката опера. Игралните зали, които са добавени през 1910 година, са свързани чрез атриум със зала „Гарние“, където се дават оперни и балетни представления.

Жан-Пиер се качи по мраморното стълбище и си плати дванайсетте франка вход. Игралните зали са просторни и носят отпечатъка на упадъка и величието в Европа от края на XIX и началото на XX век. Дебелите червени килими, статуите, картините и гоблените придават на сградата едва ли не царствен вид, а заради портретите човек остава с чувството, че се е озовал в още обитаван провинциален замък. Както установи и Жан-Пиер, вътре беше истинско стълпотворение. Имаше араби и евреи, които залагаха заедно на рулетката и си бъбреха приятелски, нещо, немислимо например в Организацията на обединените нации. Жан-Пиер се почувства в свои води в този нереален свят на богатите. Робин правилно го беше преценил що за човек е и му бе възложил роля, с която той щеше да се справи лесно.

Близо три часа Жан-Пиер изучаваше разположението в Казиното — игралните зали, барчетата и ресторантите, телефоните, входовете и изходите. Сетне насочи вниманието си към самия хазарт. Установи, че игрите на бакара започват два пъти — в три следобед и единайсет вечерта, и разбра от Пиер Каталано, шеф на отдел „Връзки с обществеността“ в Казиното, в коя точно зала обикновено играе Харви Меткаф.

Блекджек се играе всеки ден от единайсет сутринта в Американския салон. Там има три маси и човекът на Жан-Пиер му пошушна, че Харви винаги сядал на втора маса, третия стол. Галеристът поигра малко бакара и блекджек, за да провери дали правилата не са по-различни, отколкото в „Клермонт“. Оказа се, че са същите — в „Клермонт“ още се придържаха към френския правилник.

Малко след единайсет вечерта Харви Меткаф пристигна с гръм и трясък в Казиното, оставяйки подире си следа от пепел от пура, която водеше към масата за бакара. Жан-Пиер, който се бе спотаил при барплота, видя как главното крупие отвежда любезно Харви на запазеното за него място, после прекосява Американския салон, отива при втора маса и слага пред един от столовете табелка с надпис „Запазено“. Харви определено бе сред най-привилегированите клиенти. Управата на Казиното знаеше не по-зле от Жан-Пиер кои са предпочитаните игри на американеца. В единайсет и двайсет и седем вечерта Жан-Пиер се измъкна тихомълком от игралната зала и се върна в хотела, за да се усамоти до единайсет сутринта на следващия ден в своята стая. Не се обади на никого по телефона, не си поръча нищо от „Обслужване по стаите“.

Вечерта на Джеймс също мина добре. Таксиметровият шофьор се оказа голям симпатяга. Думата спешно пробуди у него автомобилния състезател — той отпраши през Монте Карло, сякаш участваше в рали. След осем минути и четирийсет и четири секунди Джеймс вече беше в болницата — наистина му беше прилошало и се наложи да поседи няколко минути в чакалнята за пациенти, преди да се върне в таксито.

— Върнете ме в Казиното, но този път по-бавничко, ако обичате.

На връщане свърнаха по улица Грималди и стигнаха за единайсет минути, а Джеймс си каза, че ще се постарае да измине разстоянието и за десет минути. Даде на таксиметровия шофьор доста голям бакшиш и се зае с изпълнението на втората част от възложената му задача.

Отиде пеш до болницата и се върна — пак пеш, за малко повече от час. Усещаше върху лицето си приятната нощна прохлада, улиците гъмжаха от оживени хора, които си бъбреха. В княжеството туризмът е основен поминък и местните жители правят всичко възможно гостите да прекарат добре. Джеймс мина покрай безброй малки ресторантчета на открито и магазини за сувенири, където се продаваха скъпи-прескъпи дрънкулки, които не вършат никаква работа — купуваш ги и след седмица ги забутваш някъде, та никога повече да не се сетиш за тях. По тротоара се нижеха дълги върволици шумни отпускари, които говореха един през друг на всички езици по света — същинска Вавилонска кула. Покрай тая какофония Джеймс се сети за Ан. След като се върна при Казиното, спря такси и намина към пристанището, за да види къде точно е спряла яхтата на Харви — „Вестител“, оттам пак отиде в болницата. Прибра се по същия път и както Жан-Пиер, още преди полунощ изпълни каквото му бяха възложили и влезе в хотелската стая.

Робин и Стивън стигнаха за малко повече от четирийсет минути от хотела до болницата. Робин попита жената на регистратурата дали може да се види с директора.

— Тъкмо застъпи нощна смяна — отвърна медицинската сестра, французойка, с току-що колосана бяла престилка. — За кого да предам, че го търси?

Говореше английски с отлично произношение, но все пак правеше малки грешчици. И двамата се постараха да не се подсмихват.

— Доктор Уайли Баркър от Калифорнийския университет.

Робин се замоли директорът на болницата да не знае, че Уайли Баркър, личният лекар на президента Никсън и един от най-прочутите хирурзи в света, е на обиколка из Австралия, където чете лекции в най-големите университети.

— Bonsoir, docteur Barker. Monsieur Bartise a votre service. Votre visite fait grand honneur a notre hopital humble.29

Новопридобитият американски акцент на Робин сложи край на по-нататъшните опити разговорът да се води на френски.

— Бих искал да огледам операционната — каза Робин — и да се уверя, че както помолихме, утре и следващите пет дни, в случай че се наложи, тя ще бъде на наше разположение от единайсет сутринта до четири следобед.

— Точно така, ще бъде на ваше разположение, docteur Barker30 — отвърна директорът на болницата, загледан в графика. — Операционната е в следващия коридор. Бихте ли дошли с мен?

Залата не се различаваше особено от операционната в болница „Сейнт Джеймс“, където четиримата бяха уточнявали подробностите: две помещения, съединени с уплътнена с гума летяща врата. Същинската операционна беше оборудвана прекрасно и Робин кимна, за да покаже на Стивън, че тук ще разполага с всички необходими инструменти. Беше възхитен. В болницата имаше само двеста легла, въпреки това бе оборудвана по последна дума на медицинската техника. Явно и друг път тук се бяха разболявали богаташи.

— Имате ли нужда от анестезиолог и медицински сестри, които да ви асистират, docteur Barker?

— Не — отвърна Робин. — Водя си анестезиолог и помощен персонал, бих искал обаче всяка вечер да ми приготвяте инструменти за лапаротомия. Ако стане нужда да идваме, все пак ще ви предупредя най-малко един час предварително.

— Предостатъчно време. Нещо друго необходимо ли ви е, уважаеми господине?

— Да, линейката, която поръчах. Можете ли да я приготвите утре до дванайсет на обяд — шофьорът ми ще дойде да я огледа.

— Да, docteur Barker. Ще бъде в малкия гараж зад болницата, вашият човек може да вземе ключовете от регистратурата.

— Можете ли да ми препоръчате агенция, откъдето да наема опитна медицинска сестра, която след операцията да се грижи за пациента ми?

— Bien sur31, Медицинският център в Ница на драго сърце ще ви препоръча човек — естествено, срещу съответното заплащане.

— Ама разбира се — каза Робин. — Покрай това се сетих да попитам дали всички разходи са покрити.

— Да, docteur. Миналия четвъртък получихме от Калифорния чек за седем хиляди щатски долара.

Робин беше много доволен от това си хрумване. Беше толкова просто! Стивън се бе свързал с банката си в Харвард и беше помолил да преведат парите от банка „Фърст Нешънъл Сити“ в Сан Франциско на финансовия директор на болницата в Монте Карло.

— Благодаря ви за съдействието, господин Бартиз. Бяхте много отзивчив. Надявам се, разбирате, че не знам кога точно ще доведа пациента си. Той е болен, но не го знае, а аз трябва да го подготвя за операцията.

— Ама разбира се, mon cher docteur32.

— И накрая, ще ви бъда признателен, ако по възможност не разгласявате, че съм в Монте Карло. Тук съм по работа, но се опитвам в промеждутъците да си почина.

— Влизам ви в положението, docteur Баркър. Можете да разчитате на дискретността ми.

Робин и Стивън се сбогуваха с господин Бартиз и се върнаха с такси в хотела.

— Чуя ли как някой французин говори езика ни, се чувствам малко унизен — ние не можем да кажем и две думи на техния — отбеляза Стивън.

— Виновни сте вие, проклетите американци — засмя се Робин.

— Защо пък да сме виновни ние! Ако Франция беше покорила Америка, сега френският ти щеше да е безупречен. Виновни са единствено англичаните, преселили се навремето в Америка.

Робин се засмя. После и двамата мълчаха чак докато влязоха в стая 217 — да не би някой да ги подслушва. Стивън не си правеше илюзии, знаеше каква отговорност носят и на какви опасности се излагат с плана на Робин.

Харви Меткаф се печеше на палубата на своята яхта и преглеждаше сутрешните вестници. „Нис матен“ излизаше на френски, от което той се дразнеше много. Опитваше се с помощта на речника да прочете едно-друго, за да види дали няма светски сбирки, за които да си издейства покана. Предната вечер до среднощ беше играл карти и сега му беше много приятно да се препича по корем на слънцето. Ако тези неща се купуваха с пари, щеше да бъде с ръст метър и осемдесет, с тегло седемдесет и шест килограма и с гъста като лъвска грива коса. Но колкото и плажно масло да излееше на плешивото си теме, то пак щеше да изгори от слънцето, затова Харви си нахлупи шапка, на която отпред се мъдреше надписът „Аз съм секси“. Де да можеше госпожица Фиш да го види отнякъде!…

В единайсет преди обяд, тъкмо когато Харви се обърна, та слънцето да види и увисналото му шкембе, Джеймс влезе в стая 217, където го чакаха останалите трима.

Жан-Пиер докладва какво е разположението на залите в Казиното и какви са навиците на Харви. Джеймс пък съобщи резултатите от автомобилното надбягване из града предната вечер и потвърди, че според него ще успее да измине разстоянието за по-малко от единайсет минути.

— Чудесно — похвали го Робин. — Ние със Стивън се прибрахме с такси от болницата до хотела за четвърт час, значи, ако Жан-Пиер ме предупреди веднага, че балонът в Казиното е литнал, ще разполагам с достатъчно време, за да проверя дали всичко е готово още преди да сте дошли.

— Надявам се балонът в Казиното да политне не нагоре, а надолу — вметна Жан-Пиер.

— От утре вечер съм наел от една агенция медицинска сестра, която да чака и при повикване да се яви веднага. Болницата разполага с всичко, от което се нуждая. От входната врата до операционната носилката може да се пренесе за около две минути, тоест от мига, когато Джеймс излезе от гаража, аз ще имам най-малко шестнайсет минути, през които да се подготвя. В дванайсет на обяд вече ще можеш да вземеш линейката от гаража на болницата. Ключовете са оставени на регистратурата — за доктор Баркър. Обиколи с нея един-два пъти, но не повече. Не бива да привличаш вниманието, камо ли да будиш подозрения. И, ако обичаш, остави този пакет отзад.

— Какво има вътре?

— Три дълги бели престилки и медицинска слушалка за Стивън. И потренирай да разгъваш носилката, да не вземеш после да се изложиш. След като минеш два пъти с линейката по маршрута, я закарай в гаража и се върни в стаята си, докато стане единайсет вечерта. После до четири след полунощ чакай в гаража Жан-Пиер да ти даде знак за начало на операцията. Всички си купете нови батерии за радиоприемниците. Само това оставаше — да се издъним заради някакви си батерии по десет пенса едната. Мисля, Жан-Пиер, че до довечера нямаш друга работа — поотпусни се, почивай. Дано в стаята ти се намират увлекателни книги.

— Не може ли да ида на кино — в „Принцеса“ дават „Американска нощ“ на Франсоа Трюфо. Направо обожавам Жаклин Бисе. Vive la France!33

— Госпожица Бисе, драги ми Жан-Пиер, е от Рединг — напомни Джеймс.

— От Рединг била, моля ви се! Чудо голямо. Искам да я погледам, и точка по въпроса.

— Брей, тия жабари от дума не разбират — обърна го на шега Джеймс.

— Не виждам защо да не идеш на кино — намеси се Робин. — Последното, което Харви ще направи, е да ходи на снобски френски филми със субтитри. Дано ти хареса. И късмет довечера, Жан-Пиер!

Галеристът излезе крадешком, както беше и влязъл, и остави останалите в стая 217.

— Можеш да направиш обиколките с линейката, когато сметнеш за добре, Джеймс. Важното е довечера да си бодър.

— Добре тогава. Ще мина през болницата, за да взема от регистратурата ключовете. Дано само някой не ме спре наистина по спешност.

— Е, Стивън, хайде да повторим още веднъж подробностите. Ако объркаме нещо, ще си изгубим не само парите. Да започнем от най-важното. Какво ще направиш, ако азотният окис падне под пет литра…

— Внимание! Внимание! Начало на операция „Меткаф“! Тук Жан-Пиер. Намирам се на стълбите пред Казиното. Чуваш ли ме, Джеймс?

— Да. Аз съм в гаража на болницата. Изключвам.

— Тук Робин. Намирам се на балкона на стая 217. Стивън с теб ли е, Жан-Пиер?

— Да. Седи сам на бара и пие сок.

— Успех! Изключвам.

От седем до единайсет вечерта Жан-Пиер проверяваше на кръгъл час дали всички са по местата си и им съобщаваше, че Харви още не се е появил.

Накрая, в единайсет и шестнайсет той все пак дойде и седна на запазеното за него място на масата, където се играеше бакара. Стивън престана да се налива с доматен сок, а Жан-Пиер се приближи до масата и зачака търпеливо мъжът отдясно или отляво на Харви да си тръгне. Мина един час. Харви губеше малки суми, но продължаваше да играе. Не се отказваха и слабият американец отдясно и французинът отляво. Изниза се още един час — пак никакво размърдване. Накрая французинът отляво на Меткаф изгуби голяма сума, събра няколкото останали му чипове и стана от масата. Жан-Пиер понечи да заеме мястото.

— Съжалявам, господине, но се пази за друг — намеси се крупието. — Отсреща на масата има едно свободно място.

— Не се притеснявайте — побърза да каже Жан-Пиер и се дръпна, за да не го запомнят.

Изруга наум монегасците: бива ли такова нещо, да се слагат така на паралиите! Стивън видя от бара какво става и едва забележимо даде знак на Жан-Пиер да се изтегля. В два и нещо след полунощ всички отново се събраха в стая 217.

— Божичко, каква тъпа грешка! Merde, merde, merde.34 Трябваше да се досетя да си запазя място още когато разбрах, че Харви го е направил.

— Не, аз съм виновен. Никога не съм знаел как работят казината — трябваше да проверя, докато се готвехме — каза Робин и подръпна мустака, с който се бе сдобил съвсем отскоро.

— Няма виновни — прекъсна ги Стивън. — Разполагаме с още три вечери, излишно е да изпадате в паника. Просто трябва да помислим как да прескочим проблема със запазените места, сега обаче предлагам всички да поспим и да се срещнем отново тук, в стаята, в десет сутринта.

Донейде потиснати, се разотидоха. Цели четири часа Робин беше седял на тръни и бе чакал в хотела. Джеймс беше мръзнал и скучал в гаража на болницата, Стивън бе стоял на бара и вече не искаше и да чуе за доматен сок, а Жан-Пиер се беше въртял край масата за бакара и беше дебнал да се освободи място, което накрая се бе оказало запазено за друг.

Харви отново се печеше на слънцето. Вече беше порозовял и до края на седмицата се надяваше да хване приятен загар. В „Ню Йорк Таймс“ пишеше, че котировките на златото продължавали да се покачват, а германската марка и швейцарският франк запазвали курса си, докато американският долар се обезценявал спрямо всички останали валути без лирата стерлинга, курсът на която беше 2,42 щатски долара. Според Харви по-реален бе курсът 1,80 долара за една лира стерлинга и колкото по-скоро той бъдеше достигнат, толкова по-добре.

„Нищо ново“ — тъкмо си помисли той, когато френският телефон издрънча оглушително. Харви и досега не можеше да свикне със звъненето на телефоните в чужбина. Стюардът изскочи като тапа на палубата и донесе апарата.

— Здрасти, Лойд. Не знаех, че си в Монте Карло… дай да се срещнем… Довечера в осем ли?… Аз също… Дори вече съм хванал тен. Сигурно остарявам… Какво?… Чудесно, ще се видим.

Харви затвори и каза на стюарда да му донесе голямо уиски с лед, след което отново се отпусна и щастлив, се потопи в лошите финансови новини от сутринта.

— Това според мен е очевидното решение — каза Стивън.

Всички кимнаха.

— Жан-Пиер ще се откаже от бакарата и ще си запази място до Харви Меткаф на масата за блекджек в Американския салон, а после ще чака той да смени игрите. Знаем на кои точно места играе и в съответствие с това ще променяме плана.

Жан-Пиер набра телефонния номер на Казиното и потърси Пиер Каталано.

— Reservez-moi la deuxieme place a la table 2 pour le vingt-et-un ce soir et demain soir, s’il vous plait.35

— Je pense que cette place est deja reservee, monsieur. Un instant, s’il vous plait, je vais verifier.36

— Peur-etre que 100 francs la rendra libre37 — подметна Жан-Пиер.

— Mais certainement, monsieur. Presentez-vous a moi dcs votre arrivee et le necessaire sera fait.38

— Mersi39 — каза Жан-Пиер и затвори. — Всичко е наред.

Беше плувнал в пот, макар че, ако с този телефонен разговор не си беше осигурил запазеното място, по челото му нямаше да избие и капчица. Всички се прибраха по стаите.

Когато часовникът на градския площад отброи полунощ, Робин чакаше притихнал в стая 217, Джеймс стоеше в гаража на болницата и си тананикаше „Оправям се и без теб“, Стивън се намираше в Американския салон на Казиното и въртеше в ръце поредната чаша с доматен сок, а Жан-Пиер седеше на място номер две на втора маса и играеше блекджек. И Стивън, и Жан-Пиер видяха как Харви влиза — бъбреше си с някакъв мъж в просташко карирано сако, каквото само един тексасец ще облече извън задния си двор. Харви седна заедно с приятеля си на масата за бакара. Жан-Пиер побърза да се отдръпне при бара.

— Край, отказвам се.

— Не, не се отказваш — изшушука му Стивън. — Хайде, прибираме се в хотела.

След като се събраха в стая 217, всички бяха оклюмали, но се съгласиха, че Стивън е постъпил правилно. Не можеха да излагат на опасност цялото начинание — ами ако приятелят на Харви ги запомнеше?

— Първата акция мина по вода, вече ми се струва прекалено успешна, за да е истина — каза Робин.

— Я не се изхвърляй! — скастри го Стивън. — И тогава имаше две фалшиви тревоги и се наложи в последния момент да променяме всичко. Нима очакваш онзи тарикат да ни поднесе на тепсия парите си? Горе главата! Какво сте се умърлушили? Вървете да се наспите.

Разотидоха се по стаите, но сън не ги ловеше. Напрежението започваше да си казва думата.

— Хайде да си ходим, Лойд. Вечерта си я биваше.

— За теб да, но не и за мен. Ти сякаш си роден да побеждаваш.

Харви потупа разпалено рамото под карираното сако. Ако имаше нещо, от което да му ставаше по-приятно, отколкото от собствения му успех, то това бе провалът на другите.

— Защо, Лойд, не дойдеш да пренощуваш на моята яхта?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в Ница. Утре по обяд имам среща в Париж, Франция. Хайде, доскоро, Харви, и умната! — Той сръга весело приятеля си в ребрата. — Ей, голяма работа си, ще знаеш!

— Лека нощ, Лойд! — пожела му някак сковано Харви.

На другата вечер Жан-Пиер отиде в Казиното чак в единайсет. Харви Меткаф вече седеше на масата за бакара, но без Лойд. Стивън стоеше свъсен като буреносен облак на бара, Жан-Пиер го погледна гузно и седна на масата за блекджек. Изигра няколко ръце колкото да посвикне, като се постара да не губи много и да не привлича вниманието със скромните си залози. Най-неочаквано Харви стана от масата за бакара и влезе бавно в Американския салон — докато минаваше покрай рулетката, я погледна, но по-скоро от любопитство, а не защото смяташе да залага. Мразеше чистия хазарт и смяташе, че за игрите на бакара и блекджек се иска и умение. Отправи се към втора маса, към стола, отбелязан с номер три, който се падаше отляво на Жан-Пиер — той усети как сърцето му бие като обезумяло, пулсът му сигурно беше скочил на сто и двайсет. Стивън излезе за малко от Казиното, за да предупреди Джеймс и Робин, че Харви се е преместил на масата за блекджек и вече седи до Жан-Пиер. После се върна при бара и отново зачака.

На масата за блекджек седяха седмина души: окичена с диаманти застаряваща жена, която май беше тук колкото да убива времето, докато мъжът й залага на рулетката или може би играе бакара. До нея, на второто място, беше Жан-Пиер. Отляво на него се падаше Харви. На четвъртото място се беше разположил отнесен младеж, който изглеждаше отегчен от целия свят, какъвто вид имат всички, харчещи пари, които не са изкарали с пот на челото. На петото място седеше омотан в чаршаф арабин с чалма, на шестото — доста привлекателна актриса, очевидно дошла да се поразтуши, както подозираше Жан-Пиер, с арабина до нея. На седмото пък, изопнал гръб, седеше издокаран в смокинг възрастен французин с вид на благородник.

— Двойно кафе без сметана — подвикна Харви на снажния сервитьор в добре скроено кафяво сако.

По заведенията в Монте Карло не е разрешено да се продават концентрати, няма да видите и сервитьорки. За разлика от Лас Вегас Казиното залага на печалбите от хазарта, а не от пиене или жени. На младини Харви бе отскачал често до Лас Вегас и се беше забавлявал до припадък, но колкото повече остаряваше, толкова повече ценеше изтънчеността на французите. Сега вече предпочиташе тежката обстановка и достолепие на Казиното в Монте Карло. Макар че на трета маса само той, Жан-Пиер и французинът с вид на аристократ бяха в смокинги, управата на Казиното намираше начин да отпрати всички, които не са облечени както подобава.

След миг донесоха на Харви горещото кафе в голяма позлатена чаша, над която се виеше пара. Жан-Пиер го погледна притеснен, а Харви сложи на масата до чипа за три франка на галериста своите сто франка: най-малкият и най-големият разрешен залог. Крупието, младеж, който надали имаше и трийсет години и се гордееше, че за час може да раздаде сто ръце, извади чевръсто от поставката картите. На Жан-Пиер се падна поп, на Харви — четворка, на младежа отляво — петица, а на крупието — шестица. Втората карта на Жан-Пиер беше седмица. Той не си взе трета. Харви изтегли десетка и също се въздържа да тегли. Младежът отляво на американеца също изтегли десетка и помоли крупието за още една карта. Падна му се осмица и той изгоря.

Харви ненавиждаше дилетантите, независимо къде ги срещаше. И малките деца знаеха, че не бива да теглиш повече карти, ако картата, обърната от крупието, е тройка, четворка, петица или шестица. Той се свъси. Крупието изтегли десетка и шестица. Победители бяха Харви и Жан-Пиер. Галеристът не прояви интерес към съдбата на другите участници в играта.

При следващото раздаване нямаше как някой да победи. Жан-Пиер се задоволи с осемнайсет точки — две деветки, а крупието държеше асо. Харви също имаше осемнайсет — осмица и джокер, а младежът отляво на него пак се обърка и загуби. Банката изтегли дама — блекджек, и прибра залозите.

При следващото раздаване на Жан-Пиер се падна тройка, на Харви — седмица, а на младежа — десетка. Крупието изтегли седмица, Жан-Пиер — осмица, и удвои залога на шест франка, след което изтегли десетка — двайсет и едно! Дори не трепна. Знаеше, че играе добре, но не бива да привлича вниманието към себе си — нека Харви си мисли, че е изпечен комарджия. Американецът обаче не го и забелязваше — беше погълнат от младежа вляво, който явно бе решил при всяко раздаване да прави подарък на Казиното. Крупието продължи да раздава картите — на Харви му се падна десетка, на младежа осмица, така те нямаха друг избор, освен да изчакат. На раздаващия пък му се падна десетка — така той събираше общо седемнайсет точки. Остави залога на Харви върху масата и плати на Жан-Пиер и на младежа. Управата, изглежда, нямаше нищо против от време на време да плаща на хлапака колкото да го държи цяла нощ в Казиното.

В поставката не бяха останали карти. Крупието размеси много театрално четирите тестета и подкани Харви да цепи, преди да ги сложи в поставката. Започнаха нова игра: десетка за Жан-Пиер, петица за Харви, шестица за младежа и четворка за крупието. Жан-Пиер изтегли осмица. Играта му спореше. Харви изтегли десетка и реши да се задоволи с нея — беше събрал петнайсет точки. Младежът изтегли десетка и поиска още една карта. Харви направо не повярва на очите си и подсвирна между раздалечените си предни зъби. Така си и знаеше — следващата карта беше поп. Младежът отново се беше издънил. Крупието изтегли джокер, после и осмица, с която набра двайсет и две точки, но младежът явно не бе от най-схватливите. Кога ли щеше да разбере, че в колода от петдесет и две карти най-малко шестнайсет се броят за десетка?

Жан-Пиер се възползва от разсейването на Харви — само това и беше чакал. Бръкна в джоба си и извади хапчето простигмин, което Робин му беше дал. Кихна и с добре заучено движение извади с дясната ръка от външния си джоб носна кърпа. В същото време пусна бързо и неусетно хапчето в кафето на Харви. Робин му беше обяснил, че лекарството ще подейства най-малко след около час. В началото на Харви само щяло да му призлее, после обаче щяла да го присвие непоносима болка и накрая той щял да се мъчи като грешен дявол и да припадне.

Жан-Пиер се извърна към бара, стисна три пъти дясната си длан в юмрук и я пъхна в джоба си. Стивън си тръгна на мига и от стълбите пред Казиното предупреди Робин и Джеймс, че хапчето простигмин вече е в чашата на Меткаф. Сега беше ред на Робин да действа под пара. Най-напред той звънна в болницата и помоли дежурната сестра да подготвят операционната. След това се обади и на агенцията и заръча медицинската сестра, която е наел, да го чака точно след час и половина пред регистратурата в болницата. После зачака притеснен да го потърсят отново от Казиното.

Стивън се върна на бара. Харви вече не се чувстваше добре, но не му се и тръгваше. Болката се засилваше, ала той бе толкова алчен, че си наложи да продължи да играе. Изпи кафето и си поръча още едно с надеждата да се поободри. То обаче не му помогна и на него съвсем му призля. Асото и попът, последвани от седмица, четворка и десетка, а после от две дами го задържаха на масата. Жан-Пиер си наложи да не си гледа часовника. Крупието му даде седмица, на Харви — второ асо, а на младежа — двойка. Изведнъж, почти след час Харви не издържа на болката. Помъчи се да стане и да си тръгне.

— Le jeu a commence, monsieur40 — оповести крупието.

— Разкарай ми се от главата — тросна се Харви и хванат за корема, се свлече на земята.

Жан-Пиер не се и помръдна, докато крупиетата и клиентите се суетяха безпомощно около американеца. Стивън успя да се промъкне през обръча от хора, струпали се около него.

— Отдръпнете се, ако обичате. Аз съм лекар.

Множеството бързо отстъпи назад, успокоено, че се е намерил специалист.

— Какво ми е, докторе? — простена Харви, който имаше чувството, че ще настъпи краят на света.

— Още не знам — отвърна Стивън.

Робин го бе предупредил, че най-много след десет минути Харви сигурно ще изпадне в безсъзнание, затова, без да губи и миг, разхлаби вратовръзката му и му премери пулса. После му разкопча и ризата и се зае да опипва коремната област.

— Стомахът боли ли ви?

— Да — изпъшка Харви.

— Внезапно ли ви проряза?

— Да.

— А сега се опитайте да ми опишете болката. Каква е, пареща, режеща, пронизваща?

— Пронизваща.

— Къде ви боли най-силно?

Харви се пипна отдясно на стомаха. Стивън понатисна лекичко края на деветото ребро, при което американецът ревна от болка.

— А, да, това определено е симптомът на Мърфи. Вероятно имате остро възпаление на жлъчния мехур. Опасявам се, че може би имате и камъни в жлъчката. — Продължи да опипва лекичко увисналия корем на Харви. — Доколкото мога да преценя, жлъчката ви е изхвърлила камък, който е тръгнал по канала към тънкото черво. Боли ви, понеже каналът се свива и отпуска. Неприятно ми е да ви го казвам, но както личи, се налага жлъчката и камъкът да бъдат отстранени незабавно. Дано в болницата има хирург, който да ви оперира по спешност.

Жан-Пиер само това и чакаше — веднага се намеси:

— В моя хотел е отседнал доктор Уайли Баркър.

— Уайли Баркър ли? Американският хирург?

— Да, да, същият — потвърди Жан-Пиер. — Личният лекар на Никсън.

— Божичко, какъв късмет! Едва ли можем да открием по-добър лекар, той обаче вероятно ще иска баснословен хонорар.

— Няма значение, колкото каже, толкова ще му платя — проплака Харви.

— Сметката може да излезе 50 000 долара.

— Чудо голямо, ще му броя и 100 000! — изкрещя Харви.

Беше готов да се раздели и с цялото си състояние.

— Добре тогава — рече Стивън. — Повикайте линейка, господине — обърна се той към Жан-Пиер, — после се свържете с доктор Баркър и го попитайте дали може да отиде незабавно в болницата. Кажете му, че е спешно. Господинът се нуждае от квалифициран хирург.

— Точно така, от най-квалифицирания — пророни Харви и изгуби съзнание.

Жан-Пиер излезе от Казиното и каза в радиостанцията:

— Внимание! Внимание! Начало на операцията!

Робин изскочи от хотел „Париж“ и спря такси. Беше готов да даде и 100 000 долара, само и само да си смени мястото с шофьора, но автомобилът вече се движеше неумолимо към болницата. Беше късно да се връщат.

Джеймс се метна на линейката, превключи на първа скорост и отпраши с надута сирена към Казиното. Имаше по-голям късмет от Робин. Трябваше да мисли за толкова много неща, че нямаше за кога да умува върху последиците от онова, което върши.

След единайсет минути и четирийсет и една секунди вече беше пред Казиното. Облечен в дългата бяла престилка, изхвърча като хала от линейката, отвори задната врата, грабна носилката и се втурна нагоре по стълбите към входа, където го чакаше Жан-Пиер. Без да казва и дума, той го поведе забързано през Американския салон, където Стивън се беше надвесил над Харви. Джеймс остави носилката на пода. Тримата трябваше да се понапънат доста, докато преместят сто и двата килограма на Харви върху брезента. Стивън и Джеймс грабнаха носилката и следвани по петите от Жан-Пиер, се отправиха към линейката.

— Къде носите шефа ми? — попита някой.

Тримата се сепнаха и се обърнаха. Пред белия ролс-ройс стоеше шофьорът на Харви Меткаф. Жан-Пиер се двоуми само миг и взе нещата в свои ръце.

— Господин Меткаф припадна, трябва да го откараме в болницата за спешна операция. А вие се връщайте незабавно на яхтата и кажете на персонала да подготви каютата и да чака нареждания.

Шофьорът изкозирува и се втурна към ролс-ройса. Джеймс се метна зад волана, а Стивън и Жан-Пиер се качиха отзад в линейката, при Харви.

— Готово! Справи се блестящо, Жан-Пиер. Нямам думи — призна Стивън.

— Е, не съм направил кой знае какво — взе да скромничи галеристът, лицето му беше плувнало в пот.

Линейката се стрелна напред като попарен котарак. Стивън и Жан-Пиер съблякоха смокингите и ги замениха с дългите бели престилки, оставени върху седалката, Стивън си сложи на врата и слушалката.

— Прилича ми на мъртъв — отбеляза Жан-Пиер.

— Робин твърди, че е жив — напомни Стивън.

— Как може да твърди, като е на километри оттук?

— Не знам. Но нямаме друг избор, освен да му вярваме.

Джеймс спря рязко, със свистящи гуми пред входа на болницата. Стивън и Жан-Пиер забързаха с пациента към операционната зала. Джеймс върна линейката в гаража и без да губи и миг, отиде при другите в операционната.

Вече по хирургическа престилка, Робин ги посрещна още на вратата и докато останалите привързваха Харви Меткаф към операционната маса в тясната стаичка пред операционната, за пръв път се обади.

— Преоблечете се! А ти, Жан-Пиер се измий, както ти обясних.

Тримата се преоблякоха, а Жан-Пиер отиде веднага да се измие: дълго и старателно, както му беше показвал Робин, в чийто следоперационен план не влизаше пациентът да получи сепсис. Накрая Жан-Пиер се върна при останалите, готов за действие.

— А сега се отпусни. Правили сме го цели девет пъти. Просто си представи, че сме в болница „Сейнт Томас“.

Стивън застана зад наркозния апарат. Цял месец се беше обучавал за анестезиолог — докато бяха тренирали в „Сейнт Томас“, на два пъти бе прекалявал с упойката и Жан-Пиер и Джеймс бяха губили съзнание. Сега му беше паднал случай да упражни върху Харви Меткаф новопридобитата си власт.

Робин извади от найлоновата опаковка спринцовка и би на Харви в ръката двеста и петдесет милиграма тиопентон. Пациентът потъна в непробуден сън. Жан-Пиер и Джеймс го съблякоха с бързи, сигурни движения и го покриха с чаршаф. Стивън сложи върху носа му маската на наркозния апарат. Двата брояча отзад на апарата показваха пет литра азотен окис и три литра кислород.

— Премери му пулса — нареди Робин.

Стивън допря пръст под ухото на Харви. Пулсът му беше седемдесет.

— Вкарайте го в операционната — каза Робин.

Джеймс затика количката в съседното помещение и я сложи точно под лампите. Стивън дотътри и наркозния апарат.

Студено стерилната операционна зала беше без прозорци, стените от пода до тавана бяха покрити с лъскави бели плочки. Помещението бе снабдено с всичко необходимо. Жан-Пиер беше покрил Харви със стерилен зелен чаршаф, виждаха се само главата и лявата му ръка. Медицинската сестра беше докарала количката със стерилни инструменти, превързочни материали и кърпи, и тя покрита със стерилен чаршаф. Робин окачи на стойката в горния край на масата системата с физиологичен разтвор и приключи подготовката за операцията, като прикрепи тръбичката към лявата ръка на Харви. Стивън също седеше в горния край и държеше маската на наркозния апарат върху устата и носа на пациента. Беше включена само една от трите мощни лампи над операционната маса и тя хвърляше ярка светлина единствено върху издутия корем на Харви под чаршафа.

Четири чифта очи се вторачиха в жертвата. Робин уточни:

— Ще ви давам напътствията, които получавахте и по време на репетициите, затова се съсредоточете. Първо ще промия кожата на корема с йод.

Беше приготвил всички инструменти отстрани на масата, при краката на Харви. Джеймс вдигна чаршафа и го сгъна при нозете на пациента, сетне махна внимателно и кърпата, с която бяха покрити инструментите върху количката, и сипа в едно от легенчетата йод. Взе с щипците памуче и го топна в йода. С бързо движение нагоре-надолу проми около десетина квадратни сантиметра от кожата по увисналия корем на Харви, после хвърли памучето, взе ново и повтори всичко отначало. След това подпъхна под брадичката на Харви стерилна кърпа и покри гърдите му, друга кърпа сложи върху хълбока и бедрата му. Разстла третата и четвъртата отляво и отдясно на пациента и така накрая се виждаха само четири-пет сантиметра от приличния на превтасало тесто корем. Робин прихвана с щипци кърпите по ъглите — да не се нагънат. Беше готов.

— Скалпел.

Жан-Пиер пъхна онова, което би нарекъл нож, в протегнатата ръка на Робин, все едно предаваше щафета. Джеймс погледна възхитен Жан-Пиер през масата, а Стивън бе насочил цялото си внимание към дишането на Харви. Робин се колеба само миг, сетне направи десетсантиметров разрез и проникна със скалпела на три сантиметра в тлъстините под кожата. Рядко беше виждал по-голям корем — разрезът вече бе дълбок към осем сантиметра, а отдолу нямаше и едно-едничко мускулче. Отвсякъде рукна кръв, която Робин спря с диатермия. Веднага щом приключи с разреза, се зае да шие раната на пациента — направи с катгута към десет шева.

— До седмица конците ще се разтворят — обясни той.

След това покри кожата с обикновена хирургическа коприна. Почисти раната и отми петната кръв. Накрая залепи върху творението си лепенка за отворени рани.

Джеймс махна превръзките и стерилните кърпи и ги пусна в коша, а Робин и Жан-Пиер облякоха на Меткаф болничен халат и прибраха старателно дрехите му в сиви найлонови торби.

— Започва да идва на себе си — съобщи Стивън.

Робин взе втора спринцовка и би на пациента десет милиграма диазепам.

— С това ще спи най-малко половин час — поясни той, — при всички положения още три часа ще е доста замаян и няма да помни нищо. Джеймс, върви да докараш линейката пред главния вход.

Джеймс излезе от операционната зала и се преоблече в своите си дрехи, нещо, което след дългите тренировки вече правеше само за деветдесет секунди. След това се скри в гаража.

— Преоблечете се и вие и пренесете много внимателно Харви в линейката. Ти, Жан-Пиер, чакай заедно с него отзад. А ти, Стивън, изпълни следващата точка от плана.

Без да губят и миг, Стивън и Жан-Пиер отново надянаха дългите бели престилки и изтикаха полека с количката замаяния Харви Меткаф, после го качиха на линейката. Стивън изтича при уличния телефон отстрани на входа за болницата, извади от портфейла си листче хартия и набра някакъв номер.

— Ало? „Нис матен“ ли е? Казвам се Тери Робардс, журналист в „Ню Йорк Таймс“. Тук съм на почивка, но имам за вас нещо доста любопитно…

Робин се върна в операционната и затика количката с инструментите, които беше използвал, в помещението за стерилизация, където на сутринта персоналът на болницата щеше да се заеме с тях. Взе найлоновия плик с дрехите на Харви, после отиде в съблекалнята, смъкна хирургическата престилка, маска и шапка и си облече цивилните дрехи. Намери сестрата от операционното отделение и я озари с чаровна усмивка.

— Приключихме, ma soeur41. Оставих инструментите при стерилизатора. Много ви моля, благодарете още веднъж от мое име на господин Бартиз.

— Oui, monsieur. Notre plaisir. Je suis heureuse d’etre a meme de vous aider. Votre infirmiere de l’Auxiliaire medical е est arrivee.42

След броени минути Робин отиде заедно със сестрата от агенцията при линейката. Помогна й да се качи отзад.

— Карай много бавно и внимателно към пристанището.

Джеймс кимна и запъпли като костенурка, все едно е на погребение.

— Сестро Фобер!

— Да, доктор Баркър.

Тя бе пъхнала благочестиво ръце под синьото наметало, френският й акцент беше много сладък. Робин си помисли как Харви на драго сърце ще се остави на грижите й.

— Моят пациент претърпя операция за отстраняване на жлъчен камък и се нуждае много от почивка.

При тези думи той извади от джоба си жлъчен камък с размерите на портокал, към който бе прикрепено болнично етикетче с надписа „Харви Меткаф“. Робин всъщност го беше взел от болница „Сейнт Томас“ — камъкът беше изваден от карибец с ръст метър и деветдесет и пет, който караше автобус по линия четиринайсет в Лондон. Стивън и Жан-Пиер погледнаха невярващо камъка. Медицинската сестра провери пулса и дишането на новия си подопечен.

— Ако бях ваш пациент, сестро Фобер — подметна Жан-Пиер, — щях да се постарая да не оздравея никога.

По пътя към пристанището Робин обясни на медицинската сестра какво да яде оперираният, после обеща на другия ден да намине към единайсет преди обяд, за да го види. Оставиха Харви да спи дълбоко в голямата каюта — можеха да разчитат на грижите на стюардите и персонала, които обикаляха около него като квачки.

Джеймс се върна с останалите трима в болницата, остави линейката в гаража и предаде на регистратурата ключовете. После четиримата се отправиха всеки по различен път към хотела. Робин пристигна в стая 217 последен, някъде към три и половина след полунощ. Седна като пребит на фотьойла.

— Ще ми отпуснеш ли едно уиски, Стивън?

— Иска ли питане!

— Бре, много си щедър днес! — възкликна Робин и си наля конска доза „Джони Уокър“, след което предаде бутилката на Жан-Пиер.

— Онзи ще се оправи, нали? — поинтересува се Джеймс.

— Какво си седнал да се притесняваш за него! Ще му мине като на кутре. До седмица шевовете ще се заличат, ще му остане само гадният белег, с който да се хвали пред приятелите. Не е зле да поспя малко. Утре в единайсет сутринта трябва да се явя на преглед при пациента и се опасявам, че срещата с него ще бъде по-тежка, отколкото самата операция. Тази вечер надминахте себе си. Добре че порепетирахме в „Сейнт Томас“. Ако случайно останете без работа и имам нужда от крупие, шофьор и анестезиолог, знам на кого да се обадя.

Другите се разотидоха, а Робин се свлече омаломощен на леглото. Потъна в непробуден сън и отвори очи малко след осем на другата сутрин — беше спал с дрехите. Не му се беше случвало още от едно време, когато веднъж като стажант след четиринайсетчасов работен ден му се беше наложило да застъпи и нощна смяна. Дълго лежа в горещата вана. Облече си чиста риза и нов костюм, та да е готов за срещата лице в лице с Харви Меткаф. С новопридобития мустак, кръглите очила без рамки и успешната операция от предната вечер се чувстваше едва ли не като прочутия хирург, в чиято роля се беше вживял.

През следващия един час дойдоха и останалите трима, за да му пожелаят успех — решиха да изчакат в стая 217, докато се върне. Стивън беше платил сметката в хотела и бе купил билети за полета до Лондон в късния следобед. Робин излезе, но предпочете да не взима асансьора и да използва стълбището. Повървя малко по улицата и чак след като се отдалечи от хотела, спря такси, което да го откара на пристанището.

Не беше трудно да намери „Вестител“. Лъскавата, току-що боядисана трийсетметрова яхта бе закотвена в източния край на пристанището. На мачтата при кърмата се вееше панамски флаг — сигурно за да се спестят данъци. Робин се качи по мостика и беше посрещнат от сестра Фобер.

— Bonjour, docteur Barker!43

— Добро утро, сестро. Как е господин Меткаф?

— Спа спокойно, на сутринта хапна лека закуска и проведе няколко телефонни разговора. Ще го прегледате ли?

— Да.

Робин влезе във великолепната каюта и застана лице в лице с мъжа, срещу когото вече два месеца съзаклятничеше. Той говореше по телефона.

— Да, добре съм, скъпа. Но снощи се измъкнах на косъм. Не се притеснявай, ще прескоча трапа — оповести Харви и затвори. — Доктор Баркър! Току-що разговарях с жена си в Масачузетс и й обясних, че дължа на вас живота си. Там е пет часа сутринта, но въпреки това тя се зарадва много. Доколкото разбрах, веднага сте уредили да ме оперирате, осигурили сте ми линейка и сте ми спасили живота. Поне така пише в „Нис матен“.

Във вестника се мъдреше старата снимка, на която Харви се разхождаше по бермудки из палубата на „Вестител“ и която Робин познаваше от папката с документите. Заглавието на дописката гласеше: „Millionaire s’evanouit au Casino“44, а подзаглавието: „La vie d’un millionaire americain a ete sauvee par une operation urgente dramatique!“45. Стивън щеше да остане доволен.

— Я ми кажете, докторе, наистина ли животът ми е бил в опасност? — попита благоговейно Харви.

— Ами бяхте доста зле, а и последиците можеха да са тежки, ако не бяхме махнали от жлъчката ви ето това!

Робин извади най-тържествено от джоба си камъка с надписа.

Харви го зяпна невярващо.

— Майко мила! Наистина ли съм се разхождал с това вътре в корема? Бре, бре, бре! Просто не знам как да ви благодаря. Ако някога имате нужда от нещо, на всяка цена ми се обадете, чухте ли, докторе. — Той предложи на Робин грозде. — Нали ще ме вдигнете на крака? Според мен медицинската сестра не си дава сметка колко тежко е състоянието ми.

Робин се опита да измисли нещо.

— Опасявам се, че нямам тази възможност, господин Меткаф. Днес почивката ми свършва и трябва да се прибера в Калифорния. Нищо, което да не търпи отлагане, разбира се: няколко операции, които не са спешни, и доста натоварена програма от лекции. — Той сви презрително рамене. — И да не се прибера, няма да настъпи краят на света, но съм свикнал с този начин на живот.

Харви изправи гръб и се хвана внимателно за корема.

— Вижте какво, доктор Баркър. Чудо голямо, че студентите ще пропуснат някоя и друга лекция. Аз съм болен човек и имам нужда от вас, докато оздравея напълно. Ще ви платя подобаващо, не се притеснявайте. Когато става дума за здравето ми, не се скъпя. Нещо повече дори, готов съм да ви дам парите в брой, стига да ви убедя да останете. Последното, което искам да научава Чичо Сам, е точно колко изкарвам — предпочитам да се разплащам в брой.

Робин се прокашля тихичко — не знаеше как точно лекарите в Щатите отварят дума пред пациентите си за такъв парлив въпрос като парите.

— Не че ще се разоря, ако остана, но ще ви струва скъпичко. Някъде към 80 000 щатски долара — каза той и си пое дълбоко въздух.

Харви дори не трепна.

— Ама разбира се. Няма по-добър от вас. Това не са много пари, особено когато става въпрос за живота ми.

— Добре тогава. Ще се върна в хотела и ще се помъча да си уредя нещата така, че да остана.

Робин излезе от каютата и белият ролс-ройс го откара до хотела. Докато разказваше в стая 217 какво е станало, всички го гледаха смаяни.

— За бога, Стивън, тоя го тресе хипохондрията. Иска да остана тук, докато оздравеел. Това не влизаше в плановете ни.

Стивън прие нещата спокойно.

— Ами остани тогава. Какво толкова, продължавай все в тоя дух, а онзи ще си плати. Хайде, звънни и му кажи, че всеки божи ден в единайсет преди обед ще го държиш за ръчичка. А ние ще се приберем без теб. Само внимавай, не надувай много сметката за хотела.

Робин набра телефонния номер…

В стая 217 на хотел „Париж“ младите мъже си направиха тържествен обяд, като се изръсиха за още една бутилка от най-скъпото отлежало шампанско, после взеха такси, отидоха с него на летището в Ница и хванаха самолета в четири и десет за лондонското летище „Хийтроу“. И този път не седнаха заедно. В съзнанието на Стивън се беше врязало едно изречение от разговора на Робин с Харви Меткаф: „Ако някога имате нужда от нещо, на всяка цена да ми се обадите, чухте ли“.

Веднъж на ден Робин ходеше да преглежда пациента — идваше да го взима белият ролс-ройс с оцветени в бяло джанти и шофьор, облечен от глава до пети в бяло. Само Харви бе способен на такива простащини. На третия ден сестра Фобер помоли Робин да поговорят насаме.

— Пациентът — подхвана тя жално-жално — ми посяга, докато му сменям превръзките.

Робин позволи на доктор Уайли Баркър волността да се отклони от чисто професионалния разговор.

— Не бих казал, че не му влизам в положението. Но вие, сестро, проявете твърдост. Сигурен съм, че не ви се случва за пръв път.

— Naturellement46, но за пръв път виждам такова чудо — да ми посяга пациент, който само преди три дни е претърпял операция. Явно има много здрав организъм.

— Знаете ли какво, я за ден-два му сложете катетър. Това ще го усмири. — Младата французойка се усмихна. — Сигурно си е доста скучно да стоите по цял ден тук — допълни Робин. — Защо довечера, след като господин Меткаф си легне, не дойдете да вечеряме заедно.

— С удоволствие, docteur47. Къде ще се срещнем?

— Стая 217, хотел „Париж“ — отвърна Робин, без дори да поруменее. — Да речем, в девет.

— Ще чакам с нетърпение да ви видя, docteur.

— Още малко шабли, Анжелин?

— Не, благодаря, Уайли. Наистина паметна вечер. Но ми се струва, че още не си получил всичко, каквото желаеш.

Тя се изправи, запали две цигари и пъхна едната в устата му. Сетне се отдалечи кръшно, при което дългата й пола се полюшна. Не носеше сутиен под розовата блуза. Издиша тютюневия дим и погледна Робин.

Той се сети за доктор Баркър, който, без да подозира нищо, обикаля из Австралия, за жена си и децата в Нюбъри, за другите трима от четворката в Лондон. Реши да не мисли сега за тях.

— Ще се оплачеш ли на господин Меткаф, ако и аз ти посегна?

— С теб, Уайли, е различно — усмихна се французойката.

Харви се възстанови бързо и на шестия ден, докато Робин му махаше внимателно шевовете, не млъкна — говореше като курдисан.

— Зараснало е много добре, господин Меткаф. Ако не се пресилвате, до средата на другата седмица ще се чувствате както обичайно.

— Това да се чува. Налага се да замина веднага за Англия — започват надбягванията на „Аскот“. Тази година фаворитка е моята кобилка Розали. Не искате ли и вие да дойдете като мой гост? Ами ако ми стане нещо?

Робин потисна усмивката.

— Не се притеснявайте. Възстановявате се чудесно. Жалко, но не мога да остана и да погледам на „Аскот“ вашата Розали.

— И аз съжалявам, докторе. Още веднъж хиляди благодарности! Никога досега не съм срещал по-добър хирург.

„И надали ще срещнеш скоро“, помисли Робин — беше му дошло до гуша да се прави с акцента си на американец. Сбогува се с облекчение с Харви и със съжаление — с Анжелин, и след като се върна в хотела, прати по шофьора калиграфски написана сметка:

След час шофьорът на ролс-ройса отново беше в хотела — да донесе 80 000 долара в брой. Робин се завърна победоносно с тях в Лондон.

Два на нула за тях. Бяха успели и с втория план. Оставаше им да осъществят още два.