Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 4

Сутринта, когато Дейвид си замина, Стивън Брадли четеше на третокурсниците в Математическия институт в Оксфорд лекция по теория на групите. На закуска беше научил ужасен от „Дейли Телеграф“ за срива в котировките на акциите на „Проспекта Ойл“. Беше се обадил незабавно на борсовия си посредник, който още се опитваше да изясни какво точно е станало. После Стивън звънна и на Дейвид Кеслър, но той беше изчезнал сякаш вдън земя.

Лекцията не му вървеше. Меко казано, мислите му бяха другаде. Надяваше се студентите да решат, че разсеяността му е белег на блестящ ум, а не, както всъщност си беше, на пълно отчаяние. Добре поне че това беше последната му лекция преди великденската ваканция.

Току поглеждаше часовника в дъното на аудиторията, накрая видя, че е време да приключва, и се прибра в жилището си в колежа „Модлин“. Седна на стария кожен фотьойл и взе да умува откъде да започне. Кой ли го би по главата да влага всичките си пари до последното пени само в една фирма? Славеше се с логичната си мисъл и с прозорливостта си, а този път бе постъпил като последния алчен глупак. Беше се предоверил на Дейвид и още не можеше да повярва, че приятелят му е забъркан по някакъв начин в сриването на фирмата. Сега се кореше, задето е решил, че може да вярва слепешката на някого само защото го познава от Харвард. Вероятно имаше някакво просто обяснение. И сигурно съществуваше начин той да си върне парите. Телефонът иззвъня. Стивън предположи, че се обажда борсовият посредник — да му съобщи нещо по-конкретно.

Вдигна слушалката и за пръв път си даде сметка, че дланите му са влажни от избилата по тях пот.

— Стивън Брадли.

— Добро утро, господине. Извинявайте за безпокойството. Обажда се детектив Клифорд Смит, следовател в отдел „Крупни измами“ към Скотланд Ярд. Дали ви е удобно днес следобед да се видим?

Стивън се подвоуми — отпърво реши, че като е вложил пари в „Проспекта Ойл“, вероятно е извършил някакво престъпление.

— Разбира се, господин следовател — отвърна колебливо. — В Лондон ли да дойда?

— Не се налага, господине, ние ще наминем към вас — каза другият мъж. — Ще бъдем в Оксфорд в четири часа, стига да ви е удобно.

— Ще ви чакам. Дочуване, господин следовател.

Стивън затвори. Какво ли искаха? Почти не познаваше английските закони — дано не се беше забъркал и в някакво престъпление. И то само половин година преди да се върне като преподавател в Харвардския университет! Вече започваше да се съмнява, че това някога ще стане.

Следователят от Скотланд Ярд беше висок към метър и седемдесет и осем и бе на възраст четирийсет и пет — петдесет години. Косата му по слепоочията вече беше прошарена, но с брилянтина това не личеше чак толкова. Стивън отсъди, че е облечен с такъв износен костюм по-скоро заради ниските полицейски заплати, отколкото заради лош вкус. Беше набит и това би заблудило мнозина, че е тромав. Всъщност обаче пред Стивън стоеше един от малцината мъже в Англия, които бяха наясно с начина на мислене на престъпниците. Беше задържал не един и двама международни измамници. Изглеждаше доста уморен от дългите години, през които бе вкарвал зад решетките хора, извършили тежки престъпления, колкото малко след това да ги види как се разхождат отново на свобода и си живеят на широка нога с онова, което им е останало от далаверите. Според него престъпниците се къпеха в пари. Хората в отдела не достигаха, затова и по-дребните мошеници се промъкваха между капките — нямаше кой да се занимава с тях. Понякога пък в прокуратурата решаваха, че е твърде скъпо да се разследва едно или друго престъпление. В някои случаи отделът просто не разполагаше със специалисти, които да доведат разследването докрай.

Следователят беше дошъл с още един детектив — сержант Райдър, значително по-млад, висок към метър и осемдесет и пет и слаб като върлина. Върху бледото продълговато лице големите му кафяви очи изглеждаха някак невинни. Той бе облечен малко по-добре от шефа си, но както си помисли Стивън, вероятно беше ерген.

— Извинявайте за безпокойството, господине — подхвана по-възрастният следовател, след като се разположи удобно в голямото кресло, където обикновено седеше Стивън, — но съм натоварен с разследването на фирма с името „Проспекта Ойл“. Още преди да сте казали каквото и да било, господине, искам да подчертая, че според нас вие не сте свързан лично с управлението на фирмата и с нейния крах. Но имаме нужда от съдействието ви и предпочитам да ви задам няколко въпроса, за да получа конкретните отговори, които ме интересуват, вместо вие да ми разказвате какво точно се е случило. Искам да ви кажа, господине, и че не сте длъжен да отговаряте на въпросите ми.

Стивън кимна.

— И така, господине, какво ви накара да вложите в „Проспекта Ойл“ толкова много пари?

Следователят беше сложил пред себе си лист хартия със списъка на всички суми, вложени през последните четири месеца във фирмата.

— Посъветва ме един приятел — отвърна Стивън.

— Без съмнение, Дейвид Кеслър.

— Да.

— Откъде го познавате?

— Следвали сме заедно в Харвардския университет и когато той дойде в Англия, за да работи в нефтената компания, го поканих в Оксфорд заради доброто старо време.

Стивън разказа надълго и нашироко за отношенията си с Дейвид и защо е решил да направи такова голямо вложение. Накрая попита следователя дали според него Дейвид има престъпно участие във възхода и падението на „Проспекта Ойл“.

— Не, господине. По мое мнение Кеслър, който по една случайност е побързал да избяга и е напуснал Англия, е само маша в ръцете на по-едри риби. Въпреки това искаме да го разпитаме и ако се свърже с вас, ще ви бъда признателен да ми съобщите незабавно. И така, господине — продължи следователят, — ще ви прочета списък от няколко имена и ще ви бъда благодарен, ако ми кажете дали познавате тези хора, дали сте разговаряли, или сте чували нещо за тях… Харви Меткаф?

— Не ми говори нищо — отвърна Стивън.

— Бърни Силвърман?

— Не го познавам и не съм разговарял с него, но докато вечеряхме с Дейвид тук, в колежа, той ми спомена за някакъв Силвърман.

Детективът си записваше бавно и старателно всичко, казано от Стивън.

— Ричард Елиот?

— Това, което ви обясних за Силвърман, важи и за Елиот.

— Алвин Купър?

— Не съм го чувал — каза Стивън.

— А познавате ли някой друг, който да е свързан с фирмата?

— Не.

Повече от час следователят разпитва Стивън за по-незначителни подробности, той обаче не успя да му помогне особено, макар че бе запазил един екземпляр от доклада на геолозите.

— Да, вече го имаме, господине — рече следователят, — но документът е съставен много предпазливо, съмнявам се, че би могъл да послужи за доказателство.

Стивън въздъхна и наля на следователите уиски, а на себе си, както подобава на оксфордски преподавател, малко сух херес.

— Доказателство срещу кого и срещу какво, господин следовател? — попита той, след като седна отново на стола. — На мен ми е ясно, че са ме прекарали. Сигурно не е нужно да ви казвам, че станах за смях. Вложих всичко до последното пени в „Проспекта Ойл“, понеже реших, че това е големият удар на живота ми, а ето че сега изгубих всичко. В чудо съм се видял, не знам какво да правя. Всъщност какво точно е станало в „Проспекта Ойл“?

— Вероятно и сам разбирате, господине — отвърна детективът, — че има неща, които представляват следствена тайна и нямам право да ги обсъждам с вас. Всъщност и ние не сме наясно с някои подробности. Номерът обаче не е никак нов и този път го е приложил стар професионалист, при това много обигран и хитър. Прави се следното: неколцина шарлатани регистрират фирма или изкупуват контролния пакет акции на вече регистрирано дружество. Разгласяват изсмукана от пръстите правдоподобна измислица за някакво грандиозно откритие или невероятно ново изделие, заради които акциите щели да скочат до небесата, после пускат своите акции на борсата и чакат такива като вас да ги изкупят на по-висока цена. След това духват с печалбата и цените на акциите падат главоломно, понеже фирмата е куха, без всякакво покритие. Накрая вече няма търсене на акциите и дружеството е обявявано във фалит. В нашия случай това още не е станало, може и да не се стигне дотам. Лондонската фондова борса и досега не се е съвзела след фиаското на Каплан, надали някой умира от желание да избухне поредният скандал. Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви предупредя, че едва ли ще възстановим някога парите, дори и да открием доказателства, с които да изправим пред съд измамниците. Те са се погрижили да изнесат парите.

Стивън въздъхна.

— Божичко, звучи толкова просто, господин следовател. Значи и докладът на геолозите е скалъпен.

— Не бих казал, господине. Съставен е така, че всички да се хванат на въдицата, в него обаче има много уговорки и условия. Едно е сигурно — прокуратурата едва ли ще хвърли няколко милиона, за да установи дали в този участък от Северно море наистина има нефтени залежи.

Стивън се хвана за главата и прокле наум деня, в който е срещнал Дейвид Кеслър.

— Кажете ми, господин следовател, кой е забъркал Кеслър в цялата тази каша? Кой всъщност е дърпал конците?

Детективът знаеше, че мъжът срещу него се мъчи като грешен дявол. Откакто работеше в Скотланд Ярд, бе виждал мнозина в същото положение, пък и беше признателен за съдействието, оказано му от Стивън.

— Ще отговоря на всичките ви въпроси, стига да не вредят на разследването — отвърна посетителят. — Не е тайна, че човекът, когото на драго сърце бихме тикнали зад решетките, се казва Харви Меткаф.

— Кой, за бога, е този Харви Меткаф?

— Първо поколение американец, забъркан в какви ли не далавери, живее в Бостън. Успял е да стане мултимилионер, като междувременно е разорил сума ти народ. Пипа професионално, но и предсказуемо, така че вече го надушваме от сто километра. Надали ще ви бъде забавно да го научите, но е сред най-щедрите дарители на Харвардския университет — сигурно така се спасява от гузната си съвест. Досега не сме успели да го уличим в нищо, съмнявам се, че ще го направим и този път. В регистрацията не е посочен като директор на „Проспекта Ойл“, само е купувал и е продавал на борсата акции. Доколкото знаем, дори не е виждал Дейвид Кеслър. Наел е Силвърман, Купър и Елиот да му свършат мръсната работа, а те са намерили умен, преливащ от ентусиазъм наивен младеж, който да пробутва пред хората съшитите им с бели конци лъжи за нефтеното находище. Опасявам се, че просто не ви е провървяло — ако не познавахте Дейвид Кеслър, всичко това нямаше да ви се струпа на главата.

— Да оставим Кеслър, явно са изиграли и него — прекъсна го Стивън. — Но я ми кажете, Харви Меткаф и този път ли ще се измъкне сух от водата?

— Опасявам се, че да — отвърна следователят. — Имаме заповеди за задържането на Силвърман, Елиот и Купър. И тримата са духнали в Южна Америка. След издънката с Роналд Бигс се съмнявам, че някога ще получим заповед за екстрадиране, въпреки че американската и канадската полиция също ги издирват под дърво и камък. Освен това са пипали много хитро. Затворили са лондонския клон на „Проспекта Ойл“, предупредили са Конрад Ритблат от агенцията за недвижими имоти, че опразват помещенията, освободили са секретарките и са им платили за един месец напред. Уредили са си сметките и с „Рединг и Бейтс“, дружеството, от което са наели нефтената сонда. Разплатили са се и с Марк Стюарт, представителя на фирмата в Абърдийн, а после, в неделя сутринта, са се качили на самолета за Рио де Жанейро, където в лична сметка ги е чакал един милион в зелено. До две-три години ще изхарчат парите и отново ще се появят на хоризонта, но вече с други имена и в друга фирма. Харви Меткаф им е платил от щедро по-щедро и е оставил Дейвид Кеслър да опере пешкира.

— Големи лисици, дума да няма — отбеляза Стивън.

— О, да — съгласи се следователят, — действали са много хитро. Както приляга на таланта на Харви Меткаф.

— А Дейвис Кеслър ще го задържите ли?

— Не, но както вече ви казах, ми се иска да го поразпитам. Купил е и е продал петстотин акции, според нас обаче само защото и той се е хванал на въдицата и е повярвал, че фирмата наистина е открила нефт. Ако е умен, ще се върне в Англия и ще съдейства на разследването, но се опасявам, че в суматохата се е уплашил до смърт и затова е избягал. Американската полиция го държи под око.

— Един последен въпрос — каза Стивън. — Има ли и други, които като мен са пострадали?

Следователят обмисля дълго въпроса. С другите големи акционери не бе постигнал такъв успех, както със Стивън. Всички бяха увъртали за връзката си с Кеслър и „Проспекта Ойл“. Ако разкриеше имената им, може би щеше да ги принуди да станат по-сговорчиви.

— Да, господине, но… нали разбирате, не сте ги чули от мен.

Стивън кимна.

— Бихте могли да научите повече подробности, ако поразпитате без излишен шум на фондовата борса. Големите вложители са четирима, един от които сте вие. Четиримата сте изгубили общо някъде към един милион долара. Останалите трима са лекар от Харли стрийт, казва се Робин Оукли, един лондонски търговец на произведения на изкуството — Жан-Пиер Ламан, и един земевладелец, който всъщност се е опарил най-лошо. Доколкото подочух, си е заложил фермата, за да си осигури парите. Титулуван млад господин — виконт Бригсби. Човек би си казал, че е роден с късмет, но ето че Меткаф му е подложил динена кора.

— Само това ли са големите акционери?

— Две-три банки също са се хванали, инак никой не е вложил повече от 10 000 лири стерлинги. Вие четиримата, както и банките всъщност сте създавали изкуствено търсене достатъчно дълго, та Меткаф да се отърве от всичките си акции.

— Знам. И не само това, ами имах глупостта да посъветвам някои свои приятели също да вложат пари в акции на фирмата.

— Точно така, господине, има двама-трима дребни акционери от Оксфорд — потвърди следователят, след като погледна списъка пред себе си, — но вие не се притеснявайте, няма да ходим при тях. Е, това като че ли е всичко. Остава само да ви благодаря за съдействието и да кажа, че в бъдеще може би ще ви потърсим отново. При всички положения ще ви уведомяваме, ако има нещо ново, надявам се и вие да сторите същото.

— Можете да разчитате на мен, господин следовател. Приятен път.

Двамата следователи си изпиха питиетата и си тръгнаха.

Стивън не помнеше кога точно, дали докато е седял на фотьойла и е гледал през прозореца сградата отсреща, или по-късно, през нощта, докато се е мятал в леглото, е решил да приложи ума си на учен, за да разбере що за птици са тоя Харви Меткаф и неговите съучастници. Когато беше малък, ако изгубеше на шах от дядо си, той все му повтаряше, че вместо да се цупи, е по-добре да си отмъсти. Беше доволен, че е приключил с лекциите и занятията за семестъра, и в три след полунощ се унесе, повтаряйки едва чуто едно-единствено име: Харви Меткаф.