Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 1

Винаги е било трудно да спечелиш по законен път един милион долара. Малко по-лесно е да ги спечелиш незаконно. Но най-трудно е да задържиш милиона, след като си го спечелил. Хенрик Метелски бе сред малцината, успели да постигнат и трите неща. Макар че милионът, който беше спечелил законно, бе дошъл след милиона, натрупан незаконно, Метелски пак беше с едни гърди пред другите — беше опазил парите си до последното пени.

Беше роден на 17 май 1909 година в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк, в тясна като килия стаичка, където вече се блъскаха четири деца. Бе израсъл по време на Голямата икономическа криза с вярата в Бога и с убеждението, че човек се храни по веднъж на ден. Родителите му бяха от Варшава и в началото на века се бяха изселили от Полша. Баща му беше хлебар и в Ню Йорк бързо си беше намерил работа — поляците тук бяха ненадминати в печенето на черен ръжен хляб, мнозина държаха малки гостилници, посещавани от техни сънародници. Майката и бащата на Хенрик си мечтаеха той да блесне в учението, малчуганът обаче не бе орисан да жъне успехи в гимназията. Будното, хитро хлапе имаше други заложби — предпочиташе да върти между съучениците си алъш-вериша с цигари и алкохол, вместо да зубри за Войната за независимост и робството в САЩ. Малкият Хенрик бе наясно, че нищо в тоя живот не се дава даром, и гонеше парите и властта с точно толкова хъс, с колкото котката гони мишка.

Когато пъпчивият, възпълен Хенрик беше на четиринайсет години, баща му се помина от онова, което днес наричаме рак. Майката го надживя само с няколко месеца и остави на произвола на съдбата пет невръстни деца. Също като другите четири и Хенрик сигурно щеше да се озове в местното сиропиталище за бедняци, но в средата на двайсетте години си беше лесно едно хлапе да изчезне яко дим в Ню Йорк — виж, по-трудно беше да оцелее. С времето Хенрик се научи да оцелява както никой друг — умение, което след години щеше да се окаже много полезно.

Пристегнал колана, хлапакът обикаляше Долен Ийст Сайд и си отваряше очите на четири: тук ще лъсне чифт обуща, там ще измие чинии. Търсеше начин да проникне в лабиринта, насред който бяха богатството и престижът. Щастието му се усмихна, когато неговият съквартирант Ян Пелник, разсилен в Нюйоркската фондова борса, беше изваден временно от строя заради кренвирш, подправен със салмонела. Изпроводен да съобщи на шефа на борсовите куриери, че приятелят му лежи болен, Хенрик посгъсти краските и представи хранителното отравяне за туберкулоза, а после успя да се вреди на овакантеното място. След това си смени квартирата, премени се в нова-новеничка униформа, изгуби един приятел и спечели работа.

Повечето съобщения, които Хенрик разнасяше в началото на двайсетте, гласяха: „Купувай“, нещо, което се осъществяваше начаса, понеже тогава бяха златни години. Хенрик виждаше как разни отрепки трупат цели състояния, докато той си оставаше най-обикновен страничен наблюдател. По инстинкт се насочваше към хората, които за седмица печелеха на фондовата борса повече, отколкото Хенрик щеше да изкара за цял живот, ако останеше на мижавата си заплатица.

Зае се да изучава тънкостите на сделките с акции. Надаваше ухо, за да чуе какво си говорят спекулантите, разлепваше пликовете със съобщенията. С времето разбра и отчетите на кои фирми си струва да изучава. Когато стана на осемнайсет, вече имаше зад гърба си четири години опит на Уолстрийт — четири години, през които повечето разсилни не вършеха друго, освен да обикалят претъпканата зала на фондовата борса и да разнасят мънички розови листчета хартия, четири години, които за Хенрик Метелски се равняваха на докторат в икономическия факултет на Харвардския университет. И през ум не му минаваше, че някой ден ще чете лекции в августейшото учебно заведение.

Една сутрин през юли 1927 година трябваше да занесе съобщение от уважаваната посредническа фирма „Халгартън и сие“. Както винаги, мина през тоалетната. Беше разработил до съвършенство своя си система: заключваше се в кабинката, отваряше съобщението, решаваше дали сведенията представляват интерес, а после незабавно звънваше по телефона на Витолд Гронович, възрастен поляк, който държеше малко застрахователно дружество и работеше главно със свои сънародници. За предоставената поверителна информация Хенрик прибираше в джоба си по двайсет — двайсет и пет долара седмично. Гронович не разполагаше със средства, за да влага на борсата големи суми, и много внимаваше някой да не разбере от кого изтича информацията.

Този път, докато седеше в кабинката на тоалетната, Хенрик си даде сметка, че чете изключително важно съобщение. Губернаторът на Тексас всеки момент щял да разреши на компания „Стандард Ойл“ да прокара нефтопровод от Мексико чак до Чикаго — всички държавни органи, имащи отношение към случая, вече били дали съгласието си. На борсата се знаеше, че близо от година компанията се опитва да си издейства разрешителното, но почти всички бяха на мнение, че губернаторът няма да склони. Съобщението трябваше да се занесе, при това незабавно, не на друг, а на Тъкър Антъни, борсовия посредник на Джон Д. Рокфелер. След прокарването на нефтопровода целият Север щеше да има неограничен достъп до петрола, което означаваше само едно — по-големи печалби. Хенрик беше наясно, че веднага щом съобщят новината, цената на акциите на „Стандард Ойл“ ще започне да се покачва, още повече че фирмата вече контролираше деветдесет на сто от нефтените рафинерии в Америка.

При обичайни обстоятелства Хенрик щеше да съобщи новината направо на господин Гронович и тъкмо се канеше да го стори, когато мерна възпълен мъж, който на излизане от тоалетната изпусна лист хартия. Хенрик беше сам, затова взе листа и пак се усамоти в кабинката — смяташе, че в най-добрия случай се е добрал до поредните поверителни сведения. Всъщност обаче се оказа, че това е чек за 50 000 долара, подписан за осребряване от някоя си госпожа Роуз Реник.

Хенрик не губи и миг. Изскочи на Уолстрийт. Отиде в малко кафене на Ректър стрийт и докато се правеше, че пие кока-кола, се зае да обмисля най-старателно своя план. След това се запретна да го осъществява.

Първо осребри чека в клона на банка „Морган“ в югозападния край на Уолстрийт — знаеше, че в добре скроената униформа на фондовата борса ще го помислят за куриер на някоя от утвърдените фирми. После се върна в борсата и закупи от един брокер 2500 акции на „Стандард Ойл“ по 19 7/8 долара едната — след като плати комисионната, му останаха 126,61 долара, които внесе по текуща сметка в банка „Морган“. Сетне зачака с нетърпение да съобщят, че губернаторът е дал разрешение за нефтопровода, но продължи да си върши обичайната всекидневна работа. Мислите му обаче бяха погълнати от акциите на „Стандард Ойл“ и не му беше до това да отскача до тоалетната и да проверява какви вести разнася.

Но съобщение нямаше и нямаше. Хенрик не можеше да знае, че нарочно не разгласяват новината и чакат борсата да затвори официално в три следобед, та губернаторът да изкупи всички акции, до които можеха да се докопат мръсните му ръчички. Вечерта Хенрик се прибра, вцепенен от мисълта, че е направил убийствена грешка. Вече си представяше как губи и работата си, и всичко, което е изградил през последните четири години. Пак добре, ако накрая не го тикнеха и зад решетките.

Сън не го ловеше, той се мяташе на леглото в тясната стаичка — беше отворил прозореца, но вътре пак беше много задушно. В един след полунощ не издържа на несигурността. Скочи от кревата, обръсна се, облече се и отиде с метрото в центъра на града. Излезе на Таймс Скуеър, където с разтреперани ръце си купи първото издание на „Уолстрийт Джърнъл“. В първия момент не успя да осмисли новината, макар че тя бе написана с крещящо огромни букви в заглавието на първа страница:

Отдолу с по-дребни букви пишеше:

Замаян, Хенрик отиде в най-близкото денонощно кафене на Четирийсет и втора улица в Уестсайд и си поръча голям хамбургер и пържени картофи, които заля с кетчуп и започна да яде така, сякаш това е последната му закуска, преди да седне на електрическия стол, а не първата, преди да започне да трупа несметни богатства. Изчете най-внимателно всички подробности за удара на Рокфелер в дописката на първа страница, която продължаваше и на четиринайсета, и до четири след полунощ вече беше купил и първите три издания на „Ню Йорк Таймс“, и първите две на „Хералд Трибюн“. Във всички вестници уводният материал беше все за едно и също. Зашеметен и неописуемо щастлив, Хенрик забърза към къщи и си облече униформата. Яви се на фондовата борса точно в осем сутринта и макар да вършеше обичайната си работа, мислеше само за едно — как да осъществи втората част от своя план.

След официалното отваряне на фондовата борса отиде в банка „Морган“ и поиска заем от 50 000 долара срещу своите 2500 акции на „Стандард Ойл“, които рано сутринта вървяха вече по 21 1/4 долара едната. Внесе парите от заема в текущата си сметка и помоли да му издадат чек за 50 000 долара, който да се изплати на приносителя — госпожа Роуз Реник. След като си тръгна от банката, издири адреса и телефона на своята неволна благодетелка.

Госпожа Реник, вдовица, която поминуваше от вложенията на покойния си съпруг, живееше в малък апартамент на Шейсет и втора улица — Хенрик знаеше, че това е един от най-богатите квартали в Ню Йорк. Жената се поизненада, щом чу, че я търси някой си Хенрик Метелски, който настоява да се видели спешно по личен въпрос, ала когато накрая той спомена „Халгартън и сие“, госпожата се поуспокои и се съгласи да се срещнат в четири следобед в „Уолдорф Астория“.

Хенрик не беше стъпвал в „Уолдорф Астория“, но след четири години на фондовата борса почти нямаше известен хотел или ресторант, за които да не бе чувал да се говори. Знаеше, че госпожа Реник ще бъде по-склонна да пие чай с него в „Уолдорф Астория“, отколкото да приеме в дома си човек с име Хенрик Метелски, още повече че по телефона полският му акцент личеше повече, отколкото при пряко общуване.

Докато стоеше в застланото с дебел килим фоайе, Хенрик пламна при мисълта колко наивно е възприемал облеклото си. Струваше му се, че всички са се вторачили в него — нисък и шишкав, затова побърза да се скрие в един от изисканите фотьойли в зала „Джеферсън“. И други клиенти на „Уолдорф“ бяха дебели, но Хенрик беше сигурен, че са сложили излишните килограми не от какви да е пържени картофи, а от Pommes de terre maitre d’hotel1. Съжали, че е прекалил с брилянтина по черната си въздълга къдрава коса и не си е лъснал като хората половинките, почеса се притеснено по досадната пъпка отстрани на устата си и зачака. Костюмът, с който сред приятелите си се чувстваше толкова самоуверен и преуспял, изведнъж му се стори износен, долнопробен, евтин и просташки. Хенрик изобщо не се вписваше в обстановката, камо ли сред посетителите на хотела — за пръв път през живота си се чувстваше не на място, затова взе един брой на списание „Ню Йоркър“, скри се зад него и се замоли гостенката да се появи по-бързо. Около него почтително, но и някак надуто сновяха келнери. Хенрик забеляза, че един — беше с бели ръкавици — не прави нищо друго, освен да пристъпва на пръсти и да предлага със сребърни щипци бучки захар. Младежът направо се прехласна от възхищение.

Няколко минути след четири се появи и Роуз Реник заедно с две кученца — беше си сложила възмутително голяма шапка. Бе прехвърлила шейсетте и се стори на Хенрик прекалено дебела, прекалено гримирана и прекалено натруфена, затова пък имаше лъчезарна усмивка и комай познаваше всички до последния човек — обикаляше от маса на маса и си бъбреше с постоянното присъствие в „Уолдорф Астория“. Когато накрая стигна масата, на която, както правилно бе предположила, седеше Хенрик, госпожа Реник беше доста стъписана не само от странното му облекло, но и от това, че той изглежда едва ли не голобрадо хлапе, по-малък и от осемнайсетгодишен.

Жената си поръча чай, а Хенрик изстреля на един дъх многократно репетирания си разказ: как предния ден на фондовата борса е станала злополучна грешка с чека й и той е попаднал във фирмата на Хенрик, а шефът му е наредил незабавно да го върне на собственика и да се извини. После връчи на възрастната дама чека за 50 000 долара, който му бяха издали срещу текущата му сметка в банка „Морган“, и добави, че ако госпожа Реник вдигне скандал, той ще остане без работа, понеже грешката е била допусната изцяло по негова вина. Всъщност сутринта бяха съобщили на жената, че чекът й се е изгубил, и тя още не знаеше, че е бил осребрен, защото щеше да получи извлечението от сметката си едва след няколко дни. Дори човек, който познаваше много по-добре от госпожа Реник човешката природа, щеше да повярва, че пелтечещият Хенрик наистина е притеснен до смърт. Старата дама на драго сърце се съгласи да не разгласява случая — с чека на банка „Морган“ все пак си беше получила обратно парите и не беше изгубила и цент. Хенрик въздъхна от облекчение и за пръв път тоя ден се поотпусна и се почувства щастлив. Дори повика сервитьора със захарта и сребърните щипци.

Поизчака малко, за да не прави лошо впечатление, обясни, че трябва да се връща на работа, благодари на госпожа Реник за разбирането, плати сметката и си тръгна. Щом излезе на улицата, си засвирука от облекчение. Новата му риза се бе наквасила (госпожа Реник би казала „беше се овлажнила“) от потта, но той отново беше на открито и можеше да си поеме спокойно дъх. Първият му по-крупен удар се беше увенчал с успех.

Застана на Парк авеню, развеселен, че се е срещнал с госпожа Реник не другаде, а в „Уолдорф“, същия хотел, където президентът на „Стандард Ойл“ Джон Д. Рокфелер държеше апартамент. Хенрик беше дошъл пеш и бе влязъл през главния вход, докато господин Рокфелер беше пристигнал малко по-рано с метрото и се беше качил до апартамента с личния си асансьор. Макар че малцина нюйоркчани знаеха това, магнатът се бе разпоредил да му построят на петнайсетина метра под „Уолдорф Астория“ частна станция на метрото, така че да си спести осемте пресечки ходене от Централната станция: от там до Сто двайсет и пета улица нямаше друга спирка. (Станцията си съществува и сега, но понеже никой от Рокфелерови не отсяда в „Уолдорф Астория“, влаковете я подминават.) Докато Хенрик обсъждаше с госпожа Реник своите 50 000 долара, петдесет и седем етажа по-нагоре Рокфелер обмисляше вложение от 5 000 000 заедно с Андрю Мелън, министър на финансите в администрацията на президента Кулидж.

На другата сутрин Хенрик отиде както обикновено на работа. Знаеше, че разполага само с пет дни, за да продаде акциите и да върне заема, който беше изтеглил от банка „Морган“: заеми с подобно обезпечение трябваше да се изплатят до пет работни или седем календарни дни. В последния ден от този срок акциите на „Стандард Ойл“ вече струваха 23 1/4 долара едната. Хенрик ги продаде по 23 1/8 долара, върна заема от 49 625 долара и след като си приспадна разходите, осъществи печалба от 7490 долара, които остави в текущата си сметка в банка „Морган“.

През следващите три години престана да се обажда по телефона на господин Гронович и се запретна сам да търгува на борсата — в началото влагаше скромни суми, после обаче, след като понатрупа опит и самочувствие, сделките взеха да стават все по-големи. Времената бяха добри и макар че невинаги прибираше печалба, Хенрик се научи как да се възползва от спада в котировките и от покачването им, което ставаше по-често. При повишение на борсовите цени си беше разработил тактика — продаваше акции, каквито нямаше в наличност, а това, общо взето, се смяташе за нередно. Нюхът му за борсовите спекулации ставаше все по-изтънчен, както и вкусът към облеклото, а лукавството, усвоено навремето по бедняшките улички на Долен Ийст Сайд, все така му вършеше добра работа. Хенрик бързо разбра, че светът е джунгла — просто понякога лъвовете и тигрите се разхождат, облечени в костюми.

Когато през 1929 година фондовият пазар се срина, Хенрик бе превърнал своите 7490 долара в бързоликвидни акции на стойност 51 000 долара. В деня, в който председателят на управителния съвет на „Халгартън и сие“ се хвърли от един прозорец във фондовата борса, Хенрик вече беше разпродал всичките си акции до последната. Беше усетил накъде духа вятърът. С новопридобитите доходи се беше нанесъл в хубаво жилище в Бруклин и се беше сдобил със скъп, крещящ червен автомобил. Още съвсем млад си беше дал сметка, че се е появил на бял свят с три основни недостатъка: името, произхода и безпаричието. Проблемът с парите се решаваше от само себе си, сега бе дошло времето Хенрик да преодолее и другите две спънки. Бе подал молба до съда да си смени името на Харви Дейвид Меткаф. Щом искането му беше удовлетворено, той престана да се среща с приятелите си от полската общност и през май 1930 година навърши пълнолетие2 с ново име, ново потекло и съвсем нови пари.

Малко по-късно същата година се запозна на един мач по американски футбол с Роджър Шарпли и разбра, че и богатите си имат проблеми. Младият бостънчанин беше наследил фирмата на баща си за внос на уиски и износ на кожи. Беше завършил „Чоут“, а след това и колежа „Дартмът“ и притежаваше самочувствието и обаянието, за които всички американци завиждат толкова много на бостънчани. Беше снажен и рус, да си речеш, че е потомък на викингите, всичко му идеше отръки и жените направо му се лепяха. Във всяко отношение Шарпли бе пълна противоположност на Харви. Макар да бяха различни като небето и земята, двамата се привличаха неудържимо — вероятно именно заради различията.

Единствената съкровена мечта на Роджър бе да стане офицер от Военноморския флот, но след като завърши „Дартмът“, се видя принуден да се прибере в родния дом и заради разклатеното здраве на баща си да поеме ръководството на фирмата. Само след няколко месеца баща му умря. Роджър на драго сърце би продал компанията на първия, изпречил му се на пътя, ала в завещанието си баща му беше добавил условие, че ако синът я спазари, преди да е навършил четирийсет години (пределната възраст, на която можеш да се запишеш във флота), парите от продажбата следва да се поделят поравно между всички роднини.

Харви умува дълго върху проблемите на Роджър и след като на два пъти се съветва с обигран нюйоркски адвокат, предложи на бостънчанина следното: да купи от него за 100 000 долара 49 на сто от фирмата с условието, че всяка година ще му изплаща първите 20 000 долара от печалбата. Щом навърши четирийсет, Роджър ще му прехвърли срещу още 100 000 долара останалите 51 процента. Управителният съвет ще се състои от трима членове с право на глас: Харви, Роджър и човек, посочен лично от Харви. Така той щеше да има последната дума във фирмата, а Роджър щеше да влезе във флота и да се вясва само на годишното събрание на акционерите.

Бостънчанинът не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет. Дори не направи опит да се посъветва с някого в „Шарпли и син“ — знаеше, че ще сторят всичко възможно да го разубедят. Харви беше разчитал тъкмо на това — беше преценил много точно жертвата. Роджър обмисля предложението само няколко дни, после даде съгласието си за съставянето на договора — погрижи се това да стане в Ню Йорк, далеч от Бостън, така че никой във фирмата да не надуши какво се случва. През това време Харви отиде отново в банка „Морган“, където вече гледаха на него като на човек с бъдеще. Тъй като банките залагат именно на бъдещето, директорът се съгласи да подпомогне новото начинание на младия предприемач и да му отпусне 50 000 долара, които той да добави към своите 50 000 — така Харви се сдоби с 49 на сто от „Шарпли и син“ и стана петият председател на управителния съвет на фирмата. Документите бяха подписани на 28 октомври 1930 година в Ню Йорк.

Роджър тутакси замина за Нюпорт, щата Роуд Айланд, където да започне обучението си за офицер от военноморските сили на САЩ, а Харви пое към Централна гара, за да хване влака за Бостън. Беше дошъл краят на дните му като разсилен в Нюйоркската фондова борса. Беше едва на двайсет и една години, а вече беше председател на управителния съвет на търговско дружество, което си беше негово.

Умееше да превръща в успех онова, което според всички вещаеше провал. Американците още се мъчеха заради сухия режим и макар да можеше да изнася кожи, поне на хартия Харви нямаше право да внася уиски. Тъкмо по тази причина през последните десет години печалбите на фирмата бяха намалели. Не след дълго обаче Харви установи, че с някой и друг подкуп, включително за кмета на Бостън, за шефа на полицията и за митничарите по канадската граница, а също и със съответната сума за мафията, така че стоката да достига ресторантите и магазините, където се продаваше контрабанден алкохол, количествата внасяно уиски се увеличават, вместо да намаляват. „Шарпли и син“ изгуби по-почтените си стари служители и ги замени със зверове, които се вписваха по-добре в личната джунгла на Харви Меткаф.

От 1930 до 1933 година той ставаше все по-богат и силен, но когато, притиснат от общественото мнение, президентът Рузвелт най-сетне отмени сухия режим, заедно със забраната изчезна и тръпката. Харви остави фирмата да си изнася кожите и да внася уиски, а самият той се впусна в нови начинания. През 1933 година „Щарпли и син“ отбеляза стогодишнината от основаването си. За три години Харви беше изгубил 97 години достопочтеност и бе удвоил печалбите. Трябваха му пет години, за да натрупа първия си милион, и още само четири, за да го удвои, след което отсъди, че е дошло време да се раздели с „Шарпли и син“. За дванайсет години, от 1930 до 1942-ра, беше увеличил печалбата от 30 000 на 910 000 долара. През януари 1944 година продаде фирмата за 7 000 000, като изплати 100 000 долара на вдовицата на капитан Роджър Шарпли от Военноморските сили на САЩ и задържа за себе си 6 900 000.

За трийсет и петия си рожден ден си направи подарък за четири милиона долара: малка закъсала банка в Бостън — „Линкълн Тръст“. По онова време банката можеше да се похвали с годишна печалба от около половин милион долара, с престижна сграда насред Бостън и с неопетнена и доста скучна репутация. Харви възнамеряваше да промени и репутацията, и счетоводния отчет. Харесваше му да е директор на банка, това обаче не го направи по-честен. В Бостън сякаш нямаше далавера, която да не минава през „Линкълн Тръст“, и макар че за пет години Харви увеличи годишната печалба на два милиона долара, това изобщо не означаваше, че се ползва с добро име.

Запозна се с Арлин Хънтър през зимата на 1949 година. Тя беше единствена дъщеря на директора на бостънската банка „Фърст Сити“. Дотогава Харви не бе проявявал особен интерес към противоположния пол. Движеща сила в живота му бяха парите — нямаше нищо против в свободното си време да се позабавлява и да се разтуши с жени, но като теглим чертата, ги смяташе за пречка и неудобство. Ала вече беше навлязъл в онова, което по лъскавите списания наричат зряла възраст, а нямаше наследник, на когото да завещае богатството си, ето защо отсъди, че е време да си намери жена, която да го дари със син. Както и за всяко друго начинание в живота си, обмисли нещата много внимателно.

Срещна Арлин, когато тя бе на трийсет и една години. Буквално му се натресе — блъсна се на заден ход с колата си в новичкия му линкълн. Едва ли имаше жена, която да е такава противоположност на ниския, неук, дебел поляк. Арлин бе висока близо метър и осемдесет и макар да беше доста миловидна и привлекателна, й липсваше самочувствие и вече си мислеше, че не й е писано да се задоми. Повечето й приятелки от училище вече се бяха развели по един-два пъти и я съжаляваха. Особнячествата и парвенющината на Харви й подействаха като дългоочакван свеж полъх след наложената от родителите й пуританска дисциплина, заради която според нея не й вървеше никак с мъжете на нейна възраст. Беше имала една-единствена връзка — пълен провал, понеже й липсваше всякакъв опит, и докато не се появи Харви, сякаш никой не искаше да й даде втора възможност да се докаже. Баща й не хареса Харви и не го скри, от което той й се стори още по-привлекателен. Всъщност старият Хънтър не одобряваше никого от мъжете, с които тя имаше някакви отношения, в случая с Харви обаче беше прав. Колкото до Харви, той си даде сметка, че в по-далечно бъдеще един брак между бостънските банки „Фърст Сити“ и „Линкълн Тръст“ ще бъде изгоден, и с тази мисъл се устреми както винаги към победата. Арлин не се съпротивлява дълго.

Ожениха се през 1951 година — сватбата им се помнеше по-скоро от онези, които бяха отсъствали от нея, отколкото от присъствалите. Младоженците отидоха да живеят извън Бостън, в къщата на Харви в град Линкълн, и не след дълго Арлин оповести, че чака дете. Почти една година след венчавката роди момиченце.

Кръстиха дъщеря си Розали и тя се превърна в средоточие на живота на Харви — той бе разочарован единствено когато жена му претърпя операция на матката, след която вече не можеше да ражда. Прати Розали да се изучи във Вашингтон, в най-скъпото девическо училище „Бенетс“, оттам пък я приеха английска филология в престижния университет „Васар“. На тази вест се зарадва дори старият Хънтър, който с времето бе започнал да понася от немай-къде зет си и да боготвори своята внучка. След като се дипломира, Розали замина да продължи образованието си в Сорбоната — беше се изпокарала жестоко с баща си, който не одобряваше приятелите й и най-вече тия непрокопсаници с дългите коси, дето отказваха да воюват във Виетнам. Не че самият той бе допринесъл с нещо за победата през Втората световна война, ако не броим това, че си бе напълнил джобовете покрай всяка дефицитна стока. Окончателният разрив настана, когато Розали си позволи да подметне, че нравствеността не се определяла само от дължината на косата и политическите възгледи. На Харви му беше мъчно за дъщеря му, но за нищо на света не би го признал пред Арлин.

Имаше в живота три неща, които обичаше: първото си оставаше Розали, второто бяха картините и третото — орхидеите. Първата любов бе припламнала още в мига, когато дъщеря му се беше родила. Втората пък се бе разгаряла през годините и се беше зародила по доста странен начин. Един клиент на „Шарпли и син“ беше на път да се разори, а имаше да връща на фирмата доста пари. Харви надуши каква е работата и отиде да попритисне онзи негодник, той обаче съвсем беше закъсал и вече нямаше надежда да намери отнякъде пари в брой. Решен да не си тръгва с празни ръце, Харви отнесе единствената ценна вещ на несретника: картина на Реноар, оценявана на 10 000 долара.

Смяташе да я продаде бързичко, още преди да се е разбрало, че е сред най-големите кредитори на длъжника, но толкова се прехласна по нежните очертания и меките пастелни цветове, че му се прииска да притежава още и още картини. Щом установи, че те не само са добро капиталовложение, но му доставят и наслада, колекцията му взе да се разраства наред с любовта му към живописта. В началото на седемдесетте вече притежаваше едно платно на Мане, две на Моне, един Реноар, две картини на Пикасо, една на Писаро, по една на Утрило и Сезан, както и творби на второстепенни, ала признати и ценени художници. Превърна се в един от най-тънките познавачи на импресионизма. Сега си мечтаеше само за едно — да притежава платно на Ван Гог, и съвсем наскоро се беше разминал на косъм с „Болница «Сен Пол» в Сен Реми“, обявена за продан на един от търговете в нюйоркската галерия „Сотби Парк Бърнет“: доктор Арманд Хамър от „Оксидентал Петролиум“ му я бе отмъкнал под носа за 1 200 000 долара, цена, твърде солена според Харви.

Преди това, през 1966 година, той не бе успял да се сдобие и с експонат номер 49 — „Госпожица Раву“, обявена на търг от фирмата за търговия с произведения на изкуството „Кристи, Мансън и Удс“ в Лондон, макар че преподобният Тиодор Питкеърн от Божията нова църква в Брин Атин, щата Пенсилвания, го бе принудил да вдигне неимоверно цената колкото да разпали още повече апетита му. Бог дал, а в този случай бог и взел. Макар че малцина в Бостън му го признаваха, в света на изобразителното изкуство вече се знаеше, че Харви притежава една от най-добрите колекции от платна на импресионистите, достойна за възхищение не по-малко от сбирката на Уолтър Аненбърг, който по времето на президента Никсън беше посланик на САЩ във Великобритания и наред с Харви бе сред малцината, успели да създадат след Втората световна война значителна колекция.

Третата любов на Харви бяха невероятните му орхидеи — с тях на три пъти беше печелил първата награда на Пролетното изложение на цветя в Нова Англия, като два пъти беше изпреварвал дори тъста си Хънтър.

Сега Харви ходеше веднъж годишно в Европа. В Кентъки беше създал преуспяващ конезавод и обичаше да гледа конете си на надбягванията, провеждани на „Лоншан“3 и „Аскот“4. С удоволствие следеше и „Уимбълдън“, който според него си оставаше най-големият тенис турнир в света. Забавляваше се, като по време на престоя си в Европа сключваше и някоя и друга сделка, та да попълни сметката си в една швейцарска банка в Цюрих. Не че бе опрял до сметки в швейцарски банки, но му доставяше удоволствие да прави за смях Чичо Сам.

През годините беше омекнал и се бе поограничил в далаверите, но пак не можеше да устои на изкушението да рискува, стига наградата да беше достатъчно голяма. Такава златна възможност му се откри през 1964 година, когато правителството на Нейно Величество кралицата на Великобритания обяви, че дава лицензи за проучване и производство в Северно море. По онова време и британското правителство, и държавните чиновници, имащи отношение към въпроса, дори и не подозираха колко важен ще бъде занапред нефтът в Северно море и каква роля ще играе в политиката на Великобритания. Ако правителството знаеше, че през 1978 година арабите ще притиснат до стената останалия свят и в Камарата на общините ще влязат единайсет депутати шотландци — върли националисти, със сигурност щеше да постъпи другояче.

На 13 май 1964 година министърът на енергетиката внесе за одобрение в Парламента проектозакон номер 708 — за нефта по континенталния шелф. Харви прочете закона с огромен интерес — с него като нищо щеше да направи голям удар. Особено му допадна член четвърти от документа, който гласеше:

След като се запозна най-внимателно с документа, Харви се облегна и започна да мисли. За производствения или проучвателния лиценз му трябваха съвсем малко пари. По-нататък, в член шести се казваше:

Харви не можеше да повярва на очите си. Колко лесно бе да се възползва от лиценза, за да създаде впечатлението, че се е нагърбил с широкомащабно начинание! Беше достатъчно да се охарчи с неколкостотин долара, за да се нареди до такива имена като „Шел“, „Бритиш Петролиум“, „Тотал“, „Гълф“ и „Оксидентал Петролиум“.

Прочете втори, после и трети път допълнителните разпоредби към закона — беше си направо невероятно, че британското правителство предоставя такива огромни възможности срещу нищожни вложения. Сега на пътя на Харви стоеше само формулярът за кандидатстване за лиценза, сложен, добре изпипан документ. Той не беше британски поданик, никоя от фирмите му не беше регистрирана в Обединеното кралство, щеше да му бъде трудно и да обоснове намеренията си. Затова реши, че няма да е зле молбата му за лиценз да бъде подкрепена от британска банка и той да регистрира фирма, чиито директори да спечелят доверието на британското правителство.

Речено — сторено. В началото на 1964 година Харви регистрира във фирменото отделение на британския съд търговско дружество „Проспекта Ойл“ — с регистрацията се зае адвокатска кантора „Малкълм, Ботник и Дейвис“, а като банка, обслужваща фирмата, бе посочена „Барклис“, която и бездруго вече представляваше в Европа „Линкълн Тръст“. Председател на управителния съвет на дружеството стана лорд Хънисет, а в самия съвет влязоха все именити личности, включително двама бивши депутати, изгубили мястото си в Парламента, след като през 1964 година Лейбъристката партия спечели изборите. „Проспекта Ойл“ пусна на фондовата борса два милиона акции по десет пенса едната, изкупени до последната от подставени лица на Харви. Освен това той внесе половин милион долара в клона на банка „Барклис“ на Ломбард стрийт.

След като създаде фасадата, Харви използва лорд Хънисет, за да кандидатства пред британските власти за лиценза. Подобно на предишното правителство на консерваторите и новото правителство на лейбъристите, избрано през октомври 1964 година, не подозираше за значението на нефта в Северно море. Според условията на властите получателят на лиценза трябваше да плаща през първите шест години концесия от 12 000 лири стерлинги годишно, подоходен данък от 12 1/2 на сто и данък печалба, но Харви смяташе да прибира тази печалба в джоба си, а не да я дава на държавата.

На 22 май 1965 година министърът на енергетиката обнародва в „Лондон Газет“ името на „Проспекта Ойл“ наред с другите петдесет и една фирми, получили производствен лиценз. На 3 август 1965 година с наредба номер 1531 бяха определени и участъците. Участъкът на „Проспекта Ойл“ се намираше на 51°50’00" северна ширина и 2°30’20" източна дължина, точно до един от участъците на „Бритиш Петролиум“.

След това Харви зачака някое от дружествата, получили участъци за нефтодобив в Северно море, да открие петрол. Наложи се да почака доста дълго, но той не бързаше за никъде — чак през юни 1970 година „Бритиш Петролиум“ откри в четиридесети участък голямо нефтено находище. Фирмата вече беше вложила в Северно море над един милиард долара и Харви възнамеряваше да е сред хората, спечелили най-много от това. Пътят към успеха му беше разчистен и той незабавно се захвана с осъществяването на втората част от своя план.

В началото на 1972 година нае нефтена сонда, която с много шум и фанфари пренесе на участъка на „Проспекта Ойл“. Според договора, ако сондата откриеше нефт, това щеше да удължи срока му, затова Харви назначи минималния брой работници, изисквани от правителствената разпоредба, и започна да прави проучвания на дълбочина 1800 метра. После освободи всички работници, но съобщи на „Рединг и Бейтс“, фирмата, от която бе наел сондата, че в близко бъдеще тя пак ще му трябва, затова ще продължи да си плаща наема.

След това в продължение на два месеца всеки ден пускаше на борсата по няколко хиляди акции — все от неговия пакет, и ако финансовите журналисти от британския печат се обадеха да питат защо цената на акциите неотклонно се покачва, младичкият прессекретар на „Проспекта Ойл“ отвръщаше, както му бяха наредили, че засега ще остави въпроса без отговор, но че в скоро време ще има важни новини — някои от вестниците събраха две и две и получиха някъде към петнайсет. Цената на акциите продължаваше да се вдига и от десет пенса скочи на близо две лири стерлинги благодарение на вещото ръководство на главния изпълнителен директор на Харви във Великобритания Бърни Силвърман, който имаше богат опит в подобни сделки и бе наясно какво е намислил шефът му. Основната му задача беше да не допуска да надушат, че има пряка връзка между Меткаф и „Проспекта Ойл“.

През януари 1974 година акциите вече се търгуваха по три лири стерлинги едната. Сега вече Харви беше готов да премине към третата част от плана си и да използва за изкупителна жертва един преливащ от ентусиазъм младок — Дейвид Кеслър, завършил Харвардския университет и току-що назначен в „Проспекта Ойл“.