Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 3

В понеделник Дейвид отиде на работа в девет часа и видя, че предната врата е заключена. Не повярва на очите си. Секретарките обикновено идваха още в девет без петнайсет.

Чака цял час, после отскочи до най-близкия уличен телефон и набра домашния номер на Бърни Силвърман. Не вдигна никой. След това звънна и у Ричард Елиот — и там нямаше никого. Обади се и в клона на фирмата в Абърдийн — със същия успех. Реши да се върне в офиса. Сигурно имаше някакво простичко обяснение. Дали не сънуваше? Или може би днес беше неделя? Не — улиците бяха задръстени с автомобили и минувачи.

Когато се върна в офиса, завари някакво момче, което ковеше върху вратата обява: „Дава се под наем. 250 кв.м. Търсете Конрад Ритблат“.

— Какво правите? — ахна той.

— Старите наематели се изнесоха. Търсим нови. Искате ли да огледате помещенията?

— Не — отвърна Дейвид и се дръпна уплашен. — Благодаря ви.

Изскочи тичешком на улицата, по челото му избиха капчици пот. Замоли се уличният телефон да е свободен.

Разлисти припряно тома на телефонния указател от буква Л до буква Р и откри номера на Джудит Лампсън, секретарката на Бърни Силвърман. Този път вдигнаха.

— Божичко, Джудит, какво става? — попита така, че жената веднага долови колко притеснен е.

— Нямам представа — отвърна секретарката. — В петък вечер ме предупредиха, че ме освобождават, и без всякакви обяснения ми платиха за месец напред.

Дейвид затвори. Малко по малко започваше да му се прояснява какво точно се е случило, макар че още се надяваше да има някакво просто обяснение. Ами сега! Към кого да се обърне? Какво да направи?

Върна се зашеметен в жилището в квартал Барбикан. Междувременно беше пристигнала сутрешната поща. В нея имаше писмо от хазяите.

Дейвид застина като попарен насред стаята и се втренчи в картината на Ъндъруд, която бе купил наскоро — изведнъж му се стори отвратителна.

Накрая звънна със свито сърце на борсовите си посредници.

— По колко вървят тази сутрин акциите на „Проспекта Ойл“?

— Паднаха на 3,80 лири стерлинги едната — отвърна посредникът.

— Защо?

— Нямам представа, но ще проуча и ще ви се обадя.

— Много ви моля, пуснете още сега моите акции на борсата.

— Петстотин акции на „Проспекта Ойл“ на пазарна цена. Записах, господине.

Дейвид затвори телефона. Няколко минути по-късно той иззвъня. Обаждаше се посредникът.

— Успях да ги продам едва за 3,50, за колкото ги купихте.

— Бихте ли прехвърлили парите в сметката ми в банка „Лойдс“, клон „Мургейт“?

— Разбира се, драги ми господине.

Цял ден и цяла нощ Дейвид не мръдна от жилището. Лежеше и пушеше цигара от цигара — умуваше какво да прави от тук нататък и от време на време поглеждаше през прозореца към подгизналото от дъжда лондонско Сити с неговите банки, застрахователни дружества, посреднически фирми и държавни учреждения: всичко това бе неговият свят, но докога ли?

На сутринта, веднага щом отвориха борсата, звънна отново на посредника с надеждата, че имат някаква нова информация.

— Научихте ли нещо ново за „Проспекта Ойл“? — попита напрегнато и уморено.

— Новините са лоши, господине. Едва ли не всички продават акциите и тази сутрин при отварянето на борсата цената им падна на 2,80 лири стерлинги.

— Защо? Какво, дявол го взел, става? — подвикна Дейвид.

— Нямам представа, господине — отвърна спокойно посредникът. И при печалба, и при загуба си прибираше единия процент от стойността.

Дейвид затвори. Всичките години в Харвардския университет бяха на път да изчезнат яко дим. Мина един час, той обаче така и не забеляза това.

По обяд хапна набързо в евтино ресторантче и ужасен, прочете статия със заглавието „Загадката на Проспекта Ойл“, написана от Дейвид Малбърт, един от отговорните редактори в излизащия в Лондон „Ивнинг Стандард“. В четири часа следобед, когато борсата затваряше, акциите вече вървяха едва по 1,60 лири стерлинги.

Дейвид прекара още една безсънна нощ. Мислеше си с болка и унижение как покрай добрата заплата, лесно получената премия и благите приказки се е хванал на въдицата и е повярвал безпрекословно в начинание, което би трябвало начаса да събуди подозренията му. Чак му призля, когато си спомни как е шушукал на хора, лековерни като него, уж поверителна информация за „Проспекта Ойл“.

В сряда сутринта, макар и да бе почти сигурен какво ще чуе, отново звънна със свито сърце на борсовия посредник. Котировките на акциите се били сринали до една лира стерлинга и вече нямало никакво търсене. Дейвид излезе от жилището и отиде пеш в банка „Лойдс“, където закри сметката на свое име и изтегли останалите в нея 1345 лири стерлинги. Докато му подаваше банкнотите, касиерката му се усмихна — явно го мислеше за преуспял младеж.

Той си купи последното издание на „Ивнинг Стандард“. Цените на акциите на „Проспекта Ойл“ отново бяха паднали, този път до 25 пенса. Вцепенен, Дейвид се върна в жилището. Домоуправителката беше на стълбището.

— Полицията идва да ви търси, млади момко — провикна се тя надуто.

Той продължи да се качва, опитваше се да изглежда невъзмутим.

— Благодаря ви, госпожо Пирсън. Сигурно пак съм забравил да платя някоя глоба за неправилно паркиране.

Сега вече бе напълно вцепенен от ужас — никога не се беше чувствал толкова самотен, жалък и безпомощен. Причерня му пред очите. Събра си багажа в куфара, не взе само картината, която остави да виси на стената, и си запази еднопосочен билет за Ню Йорк.