Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 16

В пет сутринта слънцето се извиси над Чаруел и ако някой в Оксфорд бе толкова ранобуден, че да е излязъл навън, той едва ли би оспорил преценката на познавачите, че сградата на колежа „Модлин“ е най-красивата не само тук, но и в Кеймбридж. Сгушена на брега на реката, тя гали окото с перпендикулярната си архитектура. През портата й са минавали крал Едуард VII, принц Хенри, Узли51, Едуард Гибон и Оскар Уайлд. Сега обаче в ума на Стивън, който още се излежаваше в леглото, се въртеше само едно: как да натрие носа на Харви Меткаф, та да му е за урок.

Чуваше сърцето си, което биеше като обезумяло — чак сега си даде сметка какво им е било на Робин и Жан-Пиер. От първата им среща преди три месеца сякаш беше минал цял живот. Усмихна се при мисълта колко са се сближили покрай общата цел да разгромят Харви Меткаф. Подобно на Джеймс, и Стивън вече се възхищаваше тайничко на Харви, сега обаче бе убеден повече от всякога, че е напълно по силите им да го изиграят, когато не е на своя територия. Близо два часа Стивън остана в леглото, погълнат от своя план, който премисляше отново и отново. Когато слънцето се изкачи над най-високите върхари, той стана, взе си душ, обръсна се и се облече бавно и старателно — продължаваше да си мисли за днешния ден.

Гримира се прилежно, за да се състари с петнайсетина години. Отне му доста време и той се запита дали и жените седят толкова дълго пред огледалото, за да постигнат обратния ефект. Облече тогата във великолепно мораво, с която отдалеч личеше, че е доктор на науките на Оксфордския университет. Взря се в отражението си в огледалото.

— Ако това не хвърли в див възторг Харви, не знам какво би могло да го впечатли.

Пък и Стивън беше в пълното си право да носи такава тога. Седна и за последен път прегледа червената папка. Беше чел гъсто изписаните на машина страници толкова често, че вече ги знаеше едва ли не наизуст.

Не слезе да закуси в кафенето. Изглеждаше петдесетгодишен и колегите му със сигурност щяха да забележат, въпреки че по-старите преподаватели надали щяха да видят нещо необичайно във външността му.

От „Модлин“ тръгна по Хай стрийт и се сля с възпитаниците на университета — сигурно към хиляда на брой — всички облечени като архиепископи от XIV век. Точно в този празничен ден не беше никак трудно Стивън да остане незабелязан. Това, а също и убеждението му, че Харви ще изпадне във възторг от чудатите традиции в стария университет, го бе накарало да избере за битката тъкмо годишния празник на Оксфорд.

В десет без пет сутринта влезе в хотел „Рандолф“, представи се на един от по-младичките пикола като професор Портър и обясни, че е дошъл да вземе господин Меткаф. Седна във фоайето. Младежът изтича някъде и след броени минути се върна с Харви.

— Господин Меткаф, професор Портър.

— Благодаря ви — каза Стивън.

Обеща си да се върне и да възнагради с бакшиш момчето. Беше му помогнало, макар и това да му влизаше в задълженията.

— Добро утро, професоре — поздрави Харви и седна. — Казвайте сега какво ще правим.

— Годишният празник на Оксфордския университет — подхвана Стивън — започва с тържествена закуска от ягоди, сметана и шампанско в колежа „Джизъс“, на която присъстват всички именити личности и ръководители и която се дава в чест на лорд Натаниъл Кру.

— Кой пък е Кру? Ще бъде ли на закуската?

— Само духом, напуснал е тоя свят преди около три века. Великият лорд Натаниъл Кру е бил доктор на университета и епископ на Дърам, завещал е на Оксфорд по двеста лири стерлинги годишно. С тях се дава закуската и на нея се чете тържествената реч, която ще чуем малко по-късно. Е, да, парите, които е дарил, вече не покриват разходите, все пак цените се вдигат, има инфлация, затова университетът волю-неволю трябва да се поохарчи, за да продължи традицията. След закуската има шествие и парад до театър „Шелдън“.

— И после?

— След парада започва най-вълнуващото мероприятие на празника. Почетните членове се предлагат за научна степен.

— Кои, кои? Какви са тия почетни членове? — полюбопитства Харви.

— Изтъкнати мъже и жени, подбрани лично от най-изявените представители на университета, за да получат почетни научни степени — поясни Стивън и си погледна часовника. — Всъщност вече трябва да тръгваме, ако искаме да застанем така, че да виждаме шествието — после всички места ще бъдат заети.

Стана и изведе госта си от хотел „Рандолф“. Тръгнаха по Брод стрийт и си намериха чудесно местенце точно пред театър „Шелдън“ — щом видяха моравата му тога, полицаите изтикаха встрани насъбралите се. След няколко минути откъм Търл се зададе и шествието. Полицията спря движението и изтласка множеството на тротоара.

— Кои са тези, дето носят жезлите отпред? — полюбопитства Харви.

— Това са жезлоносците, охраняват символично шествието на ректора.

— Да, така безспорно си е по-сигурно. Въпреки че това тук не е нюйоркският Сентръл Парк.

— Съгласен съм — рече Стивън, — но такава е традицията, спазва се от три века. А традициите в Англия умират трудно.

— Кой е тоя, дето върви зад жезлоносците?

— Мъжът с черната тога, обточена със сърма, е ректорът на университета, придружаван от помощника си, наричан паж. Сега ректор на Оксфордския университет е достопочтеният Харолд Макмилън, който в края на петдесетте и началото на шейсетте беше министър-председател на Великобритания.

— А, да, сещам се. Опита се да вкара Великобритания в Европа, но Де Гол му се опъна.

— Да, помним го и с това. След него върви заместник-ректорът, господин Хабакук, който е и ректор на колежа „Джизъс“.

— Обърках се като пиле в кълчища, професоре.

— За ректор е избиран изтъкнат англичанин, завършил Оксфордския университет, а заместник-ректорът е виден представител на самия университет и обикновено се излъчва измежду ректорите на колежите.

— Сега вече май схванах.

— И така, после идва главният секретар, господин Кастън, преподавател в колежа „Мъртън“. Той е най-високопоставеният администратор в университета. Пряко подчинен е на заместник-ректора и на Съвета на Оксфордския университет, своеобразната университетска управа. След него вървят старши инспекторът господин Камбъл от колежа „Устър“ и младши инспекторът, преподобният доктор Бенет от Новия колеж.

— Какво ще рече инспектор?

— Вече седемстотин години инспекторите отговарят за дисциплината и доброто поведение в университета.

— Моля? Нима тия двама старчоци могат да озаптят девет хиляди луди глави?

— Помагат им булдозите — поясни Стивън.

— Е, това вече е друго. Всеки ще си прави сметката, ако има насреща си два разлютени английски булдога.

— Не, не ме разбрахте — възрази Стивън, едвам се сдържаше да не прихне. — Булдози се наричат хората, които помагат на инспекторите да поддържат реда. И в края на шествието виждате мъжете, облечени в крокодилско зелено, това са ректорите на колежи, които са доктори на университета, след тях идват докторите на университета, които не са ректори, и накрая са ректорите, които не са доктори на университета — в тази последователност.

— Знаете ли, Род, чуя ли доктори, и ми настръхва косата — представям си само болка и пари.

— Тия доктори тук са други — поправи го Стивън.

— Както и да е. Шествието много ми харесва, но не очаквайте от мен да разбера нещо, вижда ми се сложничко.

Стивън се взря внимателно в лицето на Харви. Той пиеше с очи гледката пред себе си и се беше поуспокоил.

— Сега всички ще се отправят към театър „Шелдън“ и хората от шествието ще седнат в полукръга.

— Прощавайте, но какъв точно кръг е тоя полукръг?

— Полукръг се наричат подредените на дъга седалки в театъра, известни с това, че са най-неудобните в Европа. Но вие не се притеснявайте. Благодарение на подчертания ви интерес към образованието в Харвардския университет успях да уредя по-удобни места. Имаме време да влезем в театъра преди шествието.

— Както кажете, Род. Водете. Нима вие тук знаете какво става в Харвардския университет?

— Че защо да не знаем, господин Меткаф! В университетските среди се славите като щедър човек, който финансира стремежа към върхови постижения в науката.

Стивън отведе Харви на местата, запазени за тях на балкона, така че Харви да няма възможност да разгледа отблизо присъстващите на тържеството. Всъщност високопоставените представители на университетското ръководство, които застанаха долу в полукръга, бяха забулени от глава до пети с тогите, шапките, връзките, яките и другите финтифлюшки — и родните им майки нямаше да ги познаят. Органистът изсвири последните акорди и всички насядаха по местата си.

— Органистът — обясни Стивън — е от моя колеж. Преподавател по музика е, освен това ръководи хора.

Харви не можеше да откъсне очи от полукръга и хората в моравите тоги. Не беше виждал никога през живота си подобно чудо. Музиката заглъхна, ректорът се изправи и се обърна към насъбралите се на развален латински:

— Causa hujus convocationis est ut…

— Какво казва?

— Обяснява ни защо сме тук — отговори Стивън. — Ще се опитам да ви превеждам.

— Ite Bedelli — оповести ректорът и огромната врата се отвори, та жезлоносците да доведат от Богословския факултет хората, определени да получат тази година почетните научни степени на Оксфорд.

Всички затаиха дъх и избраниците влязоха, предвождани от официалния оратор52 на университета, господин Дж. Дж. Грифит, който ги представи един по един на ректора, като изложи на остроумен съвършен латински техните научни постижения.

Преводът на Стивън обаче беше твърде свободен и бе разкрасен с намеци, че степените на щастливците са плод колкото на принос към науката, толкова и на финансова щедрост.

— Това е лорд Еймъри. Хвалят го за всичко, което е сторил за попрището на просветата.

— Колко е дал?

— Беше министър на финансите. Това пък е лорд Хейлшам. Осем пъти е бил министър, включително на образованието, накрая стана и лорд канцлер53. Двамата с лорд Еймъри са удостоени със званието доктор по гражданско право.

Харви разпозна актрисата лейди Флора Робсън, почетена за дългогодишните си сценични изяви — Стивън обясни, че й е присъдено званието доктор по литература, каквото имал и поетът сър Джон Бетджеман. Ректорът връчи на всички грамотите, ръкува се с тях и им посочи да седнат на първия ред от полукръга.

Последният, удостоен с научна степен, беше сър Джордж Портър, директор на Кралския институт и носител на Нобелова награда. Той си получи грамотата за доктор на науките.

— Мой съименник, но не сме роднини. Е, вижда му се вече краят — поясни Стивън. — Остава да чуем малко проза от преподавателя по поезия Джон Уейн, който ще ни разкаже за дарителите на университета.

Господин Уейн изнесе кратко заключително слово, продължило към дванайсетина минути, и Стивън се зарадва на образния език, който и двамата с Харви разбираха. Почти не се заслуша в дългия списък на отличените с награди студенти, който прочетоха в края на тържеството.

Ректорът се изправи и изведе шествието от залата.

— Накъде тръгнаха? — попита Харви.

— Ще обядват в „Ол Соулс“, към тях ще се присъединят и други почетни гости.

— Божичко, бих дал всичко да присъствам и аз.

— Уредил съм го — отвърна Стивън.

Харви бе изумен.

— Как успяхте, професоре?

— Главният секретар остана възхитен от интереса, който проявявате към Харвардския университет, и според мен в секретариата се надяват да ви бъде възможно да помогнете мъничко и на Оксфорд, особено след блестящата победа на хиподрума „Аскот“.

— Чудесна идея! Как не съм се сетил досега?

Стивън се престори, че това не го интересува особено, всъщност обаче тайничко се надяваше, че до вечерта Харви все ще се сети. Истината беше, че главният секретар не бе и чувал за Харви Меткаф, но тъй като след този семестър Стивън си заминаваше, един негов приятел от „Ол Соулс“ го беше включил в списъка на поканените.

Отидоха в „Ол Соулс“, който се падаше точно срещу театър „Шелдън“, от другата страна на улицата. Стивън се помъчи — без особен успех, да обясни на Харви какво точно представлява „Ол Соулс“. Всъщност и за самите обитатели на Оксфорд колежът си оставаше донякъде загадка.

— Пълното му име — подхвана Стивън — е колеж „Ол Соулс ъф дъ Фейтфул Дипартид“54, наречен е така в чест на победителите от Аженкур55. Сградата е строена за параклис, където да се четат молитви за душите им. Мястото на колежа в днешния научен живот наистина е уникално. Съветът на „Ол Соулс“ е своеобразно общество на завършилите Оксфордския университет, и англичани, и чужденци, със забележителни постижения главно в науката, но има и хора, оставили диря и в други области на живота. В колежа не се приемат студенти и на непосветените им се струва, че той прави каквото си иска с огромните парични средства, които получава, и с интелектуалния си потенциал.

Стивън и Харви заеха местата си сред стотината гости, насядали на дългата маса в достопочтената Кордингтънска библиотека. Стивън не правеше нищо друго, освен да забавлява Харви и да не му позволява да се включва в разговорите. Добре че на такива тържества хората рядко помнеха с кого са се запознавали и какво са говорели, затова и Стивън не се побоя да представя наред Харви като изтъкнат филантроп от Щатите. За късмет седяха доста далеч от заместник-ректора, главния секретар и финансовия директор на университета.

Харви бе на върха на щастието, радваше се като малко дете на новите впечатления и се задоволяваше само да слуша знаменитостите около себе си, а това изненада Стивън, който се бе опасявал, че гостът му няма да млъкне и миг. След края на обяда всички станаха да си ходят, а Стивън си пое дълбоко въздух и изигра един от най-опасните ходове. Съвсем преднамерено заведе Харви не при друг, а при самия ректор.

— Господин ректоре! — обърна се той към Харолд Макмилън.

— Слушам ви, млади момко.

— Разрешете да ви представя господин Харви Меткаф от Бостън. Както вероятно знаете, той е сред големите дарители на Харвардския университет.

— Да, разбира се, как да не го знам! Какво ви води в Англия, господин Меткаф?

Харви насмалко да изгуби ума и дума.

— Ами аз, уважаеми господине, ректоре де, дойдох да погледам кобилката си Розали, която участваше в конните надбягвания на хиподрума „Аскот“.

Както стоеше зад Харви, Стивън направи знак на ректора, че въпросната кобилка е спечелила първото място. Харолд Макмилън веднага се ориентира в ситуацията и рече:

— Сигурно сте много доволен от резултата, господин Меткаф.

— Извадих късмет, драги ми господине.

— Не ми приличате на човек, който се осланя на късмета.

Стивън взе нещата в свои ръце.

— Опитвам се, ректоре, да насоча вниманието на господин Меткаф към това да подкрепи някое от научните изследвания, които провеждаме в Оксфордския университет.

— Добре сте се сетили, браво на вас! — Никой не знаеше по-добре от Харолд Макмилън, цели седем години оглавявал политическа партия, как да се възползва от такива случаи и да пусне някое и друго ласкателство. — Дръжте ме в течение, млади момко. Значи сте от Бостън, господин Меткаф. Да поздравите от мое име семейство Кенеди.

Макмилън се устреми нанякъде, неотразим в академичната тога. Харви продължи да стои като попарен.

— Какъв велик човек! Какъв прекрасен празник! Имам чувството, че участвам с правенето на историята. Колко жалко, че не съм заслужил с нищо да бъда тук.

Стивън беше изпълнил задачата и реши да се изнесе час по-скоро, докато не е станал някой гаф. Знаеше, че днес Харолд Макмилън ще се ръкува и ще разговаря най-малко с хиляда души и е почти изключено да си спомни за Харви. Пък и да си спомнеше, това не можеше да им навреди. Харви наистина беше сред най-големите дарители на Харвардския университет.

— Трябва да си тръгнем преди шефовете, господин Меткаф.

— Както кажете, Род. Вие знаете по-добре от мен.

— Изисква го добрият тон.

Щом излязоха на улицата, Харви погледна големия си, скъп часовник. Беше два и половина.

— Чудесно! — възкликна Стивън, който закъсняваше с три минути за следващата среща. — Разполагаме с час и нещо до началото на градинското увеселение. Не искате ли да разгледаме един-два от колежите?

Минаха бавно покрай колежа „Брейзноуз“ — Стивън обясни, че името означавало меден нос и идвало от знаменитото чукало в преддверието, останало от строен още през XIII век храм. След стотина метра упъти госта си надясно.

— Зави надясно, Робин, и тръгна към колежа „Линкълн“ — каза Джеймс, който се бе скрил във входа на колежа „Джизъс“.

— Разбрах — отвърна Робин и погледна двамата си синове.

Бяха на седем и на девет години и притихнали, стояха в униформата на „Итън“, та да изиграят ролите си, макар и да не разбираха какво точно е намислил баща им.

— Готови ли сте?

— Да, татко — отговориха момчетата в един глас.

Стивън продължи бавно към „Линкълн“ и когато до колежа оставаха само няколко крачки, от главния вход се показа Робин, облечен в официалната тога на заместник-ректора с нейната широка яка, ленти, бяла връзка и всички останали труфила. Изглеждаше най-малко с петнайсет години по-стар и се беше постарал да прилича възможно най-много на господин Хабакук. Само дето не беше плешив като него.

— Искате ли да ви запозная със заместник-ректора? — попита Стивън.

— То оставаше да не искам! — възкликна Харви.

— Добър ден, господин заместник-ректор, нека ви представя господин Харви Меткаф.

Робин си свали шапката и кимна. Стивън също му се поклони, но още преди да е добавил нещо, Робин подхвана:

— Вие да не сте същият Меткаф, който помага толкова много на Харвардския университет?

Харви се изчерви и се усмихна на двете момченца, хванали пеша на тогата.

Робин продължи:

— За мен е голямо удоволствие, господин Меткаф. Дано ви е интересно в Оксфорд. Имайте предвид, че не всеки се радва на щастието да го развежда носител на Нобелова награда.

— Изключително приятно ми е, господин заместник-ректор, и ми се ще да помогна по някакъв начин и на вашия университет.

— Каква прекрасна новина!

— Вижте, господа, отседнал съм в хотел „Рандолф“, на две крачки оттук. За мен ще е голямо удоволствие, ако по-късно днес следобед наминете да пием заедно чай.

За миг Робин и Стивън се стъписаха. Харви отново ги беше изненадал. Толкова ли не знаеше, че точно на празника на университета заместник-ректорът нямаше и една свободна минута и не му беше до гости и чайове?

Пръв се окопити Робин.

— Опасявам се, че ще ми бъде доста трудно. Сам разбирате, че в ден като този имам много задължения. Защо не ми погостувате вие в „Кларъндън“? Там ще имаме възможност да си поговорим по-задушевно.

Стивън начаса го подкрепи.

— Много мило от ваша страна, господин заместник-ректор. В четири и половина удобно ли е?

— Да, да, професоре, много е удобно.

Робин се постара да не издава с нищо, че му иде да хукне и да се скрие вдън земя. Бяха разговаряли някакви си пет минути, а му се струваше, че е минала цяла вечност. Нямаше нищо против да се вживее в ролята на журналист или на хирург американец, но наистина му беше страшно неприятно да се прави на заместник-ректор. Беше сигурен, че ей сега ще се появи някой, който да го изобличи в измама. Добре че повечето студенти си бяха заминали още предната седмица. Почувства се още по-неудобно, когато някакъв турист започна да щрака с фотоапаратчето и да го снима.

Харви беше преобърнал плана им с краката нагоре. Стивън се сети за Жан-Пиер и Джеймс — гвоздея на малкото театро, което разиграваха. Те двамата сега чакаха дегизирани зад навеса, където раздаваха чай на градинското увеселение в парка на колеж „Тринити“.

— Дали, господин заместник-ректор, да не поканим и главния секретар заедно с финансовия директор?

— Браво на вас, професоре, добре сте се сетили. Ще ги повикам да дойдат и те. Не всеки ден на крака ни идва такъв изтъкнат филантроп. А сега, драги ми господине, трябва да ви оставям, време е да отида на градинското увеселение. За мен, господин Меткаф, беше чест да се запознаем. Очаквам с нетърпение да ви видя отново в четири и половина.

Ръкуваха се радушно и Стивън поведе Харви към колежа „Ексетър“, а Робин се завтече към малката стаичка, която математикът му беше осигурил в колежа „Линкълн“. Влезе вътре и се отпусна тежко на стола.

— Да не ти е зле, тате? — попита Уилям, по-големият му син.

— Добре съм, синко.

— Ще си получим ли сладоледа и кока-колата, които ни обеща, ако си мълчим?

— То се знае, че ще ги получите — потвърди Робин.

Смъкна дегизировката: тогата, качулката, връзката и лентите, и ги прибра в куфара. Изскочи на улицата тъкмо когато истинският заместник-ректор — господин Хабакук, излизаше от колежа „Джизъс“ на отсрещния тротоар очевидно за да отиде на градинското увеселение. Робин си погледна часовника. Ако се бяха забавили само с пет минути, щяха да се издънят с гръм и трясък.

През това време Стивън приключи с обиколката по колежите и се насочи към „Шепърд и Удуърд“, магазина, осигуряващ академичните тоги. Чудеше се как да се измъкне поне за миг-два, за да съобщи на Джеймс какво става. Спря заедно с Харви пред витрината на магазина.

— Какви великолепни тоги!

— Това е тогата на доктор по литература. Искате ли да пробвате една, за да се видите как изглеждате?

— О, на драго сърце. Но дали ще ми разрешат? — попита Харви.

— Сигурен съм, че няма да имат нищо против.

Влязоха в магазина, Стивън още беше пременен с тогата на доктор на науките.

— Изтъкнатият ми гост би искал да види тогата на доктор по литература.

— Разбира се, господине — отвърна младичкият продавач, който нямаше никакво намерение да влиза в препирня с един университетски преподавател.

Скри се в склада и се върна с великолепна червена тога със сиви кантове отпред и с черна кадифена шапка с увиснала периферия. Без дори да трепне, Стивън подкани:

— Защо не ги пробвате, господин Меткаф? Я да видим как ще изглеждате като учен и университетски преподавател?

Магазинерът бе доста стъписан — точно сега ли шефът му, господин Винъбълс, бе намерил да обядва!

— Заповядайте в пробната.

Харви се скри. Стивън побърза да излезе от магазина.

— Чуваш ли ме, Джеймс? Да го вземат мътните! За бога, Джеймс, отговори!

— По-спокойно, мой човек! Забавлявам се страхотно с тая циркаджийска тога, пък и срещата ни е чак след седемнайсет минути.

— Отлага се.

— Как така се отлага?

— Ами така. Предай и на Жан-Пиер. Идете възможно най-бързо и двамата при Робин. Той ще ви обясни какъв е новият план.

— И таз добра, нов план! Всичко наред ли е, Стивън?

— Да. Надхвърли най-дръзките ми очаквания.

Стивън изключи радиостанцията и се върна на бегом в магазина.

Харви се появи отново, предрешен като доктор по литература: Стивън отдавна не беше виждал по-смехотворна гледка.

— Изглеждате неотразимо.

— По колко са тогите?

— Мисля, че струват към сто лири стерлинги.

— Не, не. За друго питах. Колко трябва да дам, та да…

— Нямам представа. По-добре го обсъдете със заместник-ректора, когато се видим с него след градинското увеселение.

Харви се гледа дълго в огледалото, после се върна в пробната, а Стивън благодари на продавача и го помоли да увие тогата и шапката и да ги прати на портиера в „Кларъндън“ с бележка, че са за сър Джон Бетджеман. Плати в брой. Голобрадият магазинер бе още по-озадачен, но каза:

— Ще бъде изпълнено, господине.

И той не знаеше как да постъпи, затова продължи да се моли господин Винъбълс да си дойде по-бързо. Молитвата му беше чута след десетина минути, дотогава обаче Стивън и Харви вече си бяха тръгнали и се бяха отправили към градинското увеселение в колежа „Тринити“.

— Господин Винъбълс, току-що ме помолиха да пратя тогата и шапката на доктор по литература в „Кларъндън“, за сър Джон Бетджеман.

— Виж ти! Още преди няколко седмици му доставихме облеклото за днешното тържество. За какво ли му е втора тога?

— Плати в брой.

— В такъв случай прати тогата и шапката в „Кларъндън“, но внимавай да не сбъркаш името.

Малко след три и половина Стивън и Харви вече бяха в колежа „Тринити“. На старателно поддържаната тучна морава, откъдето бяха махнати вратичките за крокет, вече се беше събрало огромно множество, към хиляда души. Преподавателите от университета се бяха издокарали по доста странен начин: в строги официални костюми или копринени рокли, над които бяха надянали тогите и шапките. Чашите чай, кошниците с ягоди и подносите със сандвичи с краставици се топяха светкавично.

— Какво прекрасно увеселение! — изцъка Харви, подсъзнателно подражавайки на Франк Синатра. — Вие тук, професоре, правите всичко с размах и с вкус.

— Така си е, на градинското увеселение винаги е много приятно. То е най-голямото светско събитие през учебната година, която, както ви обясних, тъкмо приключи. Половината преподаватели още не са проверили всички писмени работи. Студентите последна година току-що си взеха изпитите.

Стивън откри сред навалицата заместник-ректора, финансовия директор и главния секретар и поведе Харви в обратната посока, като пътем го запознаваше с възможно най-много от възрастните преподаватели, които надали щяха да го запомнят. Близо четирийсет минути обикаляха от човек на човек и през цялото време Стивън се чувстваше едва ли не адютант на сановник простак, чиято уста трябва да бъде държана затворена, да не би той да предизвика дипломатически скандал. Въпреки предпазливостта на Стивън Харви явно се забавляваше, както никога в живота си.

— Робин, Робин, чуваш ли ме?

— Чувам те, Джеймс.

— Къде си?

— В ресторант „Ийст гейт“. Идвай и ти и доведи Жан-Пиер.

— Добре. Там сме до пет минути. Хайде да са десет. С тази дегизировка е за предпочитане да не бързам.

Робин плати сметката. Децата си бяха получили наградата, той ги изведе от ресторанта и ги качи на чакащата кола, после даде напътствия на шофьора, нает за целия ден, и го помоли да откара момчетата в Нюбъри. Бяха си изиграли ролята, от тук нататък само щяха да пречат.

— И ти ли, татко, ще се прибереш с нас? — попита Джейми.

— Не, ще си дойда по-късно. Кажи на майка си да ме чака към седем.

Върна се в „Ийст гейт“ тъкмо когато Жан-Пиер и Джеймс се зададоха, кретайки, към него.

— Защо сте променили плана? — попита Жан-Пиер. — Цял час се обличах и подготвях.

— Не се притеснявай. Пак ще бъдеш с тези дрехи. Провървя ни страхотно. Заприказвах Харви на улицата и онзи непрокопсаник взе, че ме покани на чай в хотел „Рандолф“. Отвърнах, че не ми е възможно, но му казах да дойде в кабинета ми в „Кларъндън“. Стивън предложи да повикаме и вас.

— Хитро се е сетил — отбеляза Джеймс. — Тъкмо няма да се налага да разиграваме театрото на самото градинско увеселение.

— Дано не стане като в приказката за хитрата сврака с двата крака — подметна Жан-Пиер.

— Поне няма да ни гледат, ще ни бъде по-лесно — каза Робин. — Винаги съм смятал, че не е особено разумно да се размотаваме по улиците заедно с Харви Меткаф.

— С него не е разумно да правим нищо — въздъхна Жан-Пиер.

— В четири и петнайсет ще отида в „Кларъндън“ — продължи Робин. — Ти, Жан-Пиер, ще дойдеш малко след четири и двайсет, а ти, Джеймс, се появи в четири и двайсет и пет. Но следвайте първоначалния план, дръжте се така, все едно вече сте се запознали с него на градинското увеселение и после сте откликнали на поканата ми да дойдете заедно в „Кларъндън“.

Стивън предложи на Харви да се върнат в „Кларъндън“ — щяло да бъде неприлично да закъсняват за срещата със заместник-ректора.

— Ама разбира се! — Харви си погледна часовника. — Майко мила, вече е четири и половина.

Тръгнаха си от градинското увеселение и забързаха към „Кларъндън“, който се намираше в дъното на Брод стрийт. Докато вървяха, Стивън обясни, че „Кларъндън“ е нещо като Белия дом на Оксфорд, където всички началници и служители в университета разполагат със стаи.

Огромната, великолепна сграда е строена през XVIII век и непосветеният би си помислил, че тук се помещава поредният колеж. Няколкото стъпала водят към внушително преддверие и след като влезете вътре, разбирате, че величественото старо здание е пригодено с възможно най-малко промени за работни кабинети.

Портиерът поздрави Стивън и Харви.

— Заместник-ректорът ни чака — поясни Стивън.

Портиерът бе доста изненадан, когато преди четвърт час Робин се бе появил и му беше казал, че господин Хабакук го е помолил да го почака в кабинета му — макар и Робин да беше издокаран в академична тога, портиерът го погледна мнително, понеже знаеше, че най-малко още час заместник-ректорът, пък и всички други от ръководството на университета ще бъдат на градинското увеселение. Сега, след като дойде и Стивън, човекът се почувства малко по-спокоен. Още помнеше банкнотата от една лира стерлинга, която беше получил за обиколката из сградата.

Отведе Стивън и Харви в стаята на заместник-ректора и ги остави, прибирайки в джоба си поредната банкнота от една лира.

Кабинетът на заместник-ректора беше доста скромен и покрай бежовия килим и светлите стени човек би си помислил, че тук работи някой служител средна ръка, ако над мраморната камина не висеше великолепна картина на Уилсън Стиър с изобразен на нея селски площад във Франция.

Робин се беше загледал през големия прозорец, обърнат към Бодлиановата библиотека.

— Добър ден, заместник-ректоре!

Робин се обърна рязко.

— О, добре дошли, професоре!

— Помните ли господин Меткаф?

— Помня го, как да не го помня! Много се радвам да ви видя отново!

Робин потрепери. Единственото, което му се искаше сега, беше да се прибере вкъщи. Побъбриха няколко минути. Още едно почукване — влезе Жан-Пиер.

— Добър ден, господин главен секретар.

— Добър ден, заместник-ректоре! Добър ден, професор Портър.

— Нека ви представя господин Харви Меткаф.

— Приятно ми е, драги господине.

— Господин главен секретар, искате ли…

— Къде е този човек, Меткаф де?

Тримата застинаха като вцепенени: в стаята нахълта мъж, който се подпираше на бастун и изглеждаше най-малко на деветдесет години. Той докуцука при Робин, намигна, кимна и рече високо и пресипнало:

— Добър ден, заместник-ректоре!

— Добър ден, Хорсли!

Джеймс отиде при Харви и го побутна с бастуна — да се увери, че е от плът и кръв.

— Чел съм за теб, млади момко.

От трийсетина години не му бяха викали млади момко. Останалите погледнаха възхитени Джеймс. Никой от тях не знаеше, че последния курс в университета Джеймс е играл с голям успех „Скъперникът“. Той отново се беше вживял в същата роля сега, когато трябваше да изиграе финансовия директор на Оксфордския университет — и Молиер би се гордял с него. Джеймс продължи:

— Проявил си голяма щедрост към Харвардския университет.

— Много мило, че го споменавате, драги ми господине — отвърна почтително Харви.

— Не ме наричай драги ми господине. Симпатичен си ми, млади момко. Викай ми Хорсли.

— Добре, драги ми господине. Хорсли де — изпелтечи Харви.

Другите едвам се сдържаха да не избухнат в смях.

— Е, господин заместник-ректор — допълни Джеймс. — При това мое разклатено здраве едва ли ме викаш току-така от другия край на града. Какво става тук? Къде ми е хересът?

На Стивън му се стори, че Джеймс преиграва, после обаче погледна Харви и видя, че той направо се е прехласнал по сценката. Как можеше да е толкова хитър в една област и тъй лековерен — в друга! Стивън вече разбираше как така през последните двайсет години англичаните са продавали най-малко четири пъти на американци Уестминстърския мост.

— Надяваме се господин Меткаф да прояви интерес към дейността на университета и реших, че трябва да присъства и ковчежникът.

— Какво ще рече ковчежник? — полюбопитства Харви.

— Ами главният финансист — избоботи Джеймс на висок глас — старчески и много убедителен. — Я прочети това — подвикна той и тикна в ръката на Харви Програмата на Оксфордския университет, каквито се продаваха по две лири стерлинги в книжарница „Блакуел“, откъдето я беше взел и Джеймс.

Стивън не знаеше как да постъпи от тук нататък, но за късмет Харви го извади от неловкото положение.

— Господа, искам да споделя колко горд съм да бъда днес сред вас. Годината бе много добра за мен. Присъствах в Уимбълдън, когато американка спечели тенис турнира, най-после се сдобих с картина на Ван Гог. В Монте Карло един наистина прекрасен хирург ми спаси живота, а сега се намирам тук, в Оксфорд, сред толкова много история. Господа, за мен ще е огромно удоволствие да се чувствам свързан в прочутия ви университет.

Джеймс отново пое нещата в свои ръце.

— Моля? Какво имаш предвид? — подвикна на Харви и намести слуховото си апаратче.

— Осъществих най-голямата си мечта в живота, когато получих от вашата кралица трофея за първото място в конните надбягвания на хиподрума „Аскот“, но колкото до парите от наградата, ще ми се да направя с тях дарение за вашия университет.

— Та това са над 80 000 лири стерлинги! — ахна Стивън.

— По-точно, господине, 81 240 лири стерлинги. Дайте да ги закръглим на 250 000.

Стивън, Робин и Жан-Пиер онемяха. Самообладание запази само Джеймс, който продължи невъзмутимо да разиграва играта. Беше чакал тъкмо такъв случай, за да докаже, че не току-така прадядо му е бил сред най-тачените пълководци на Уелингтън.

— Приемаме. Но дарението трябва да бъде анонимно — отсече Джеймс. — При тези обстоятелства съм сигурен, че заместник-ректорът ще уведоми господин Харолд Макмилън и Университетския съвет, но не искаме да се вдига излишна шумотевица. И, господин заместник-ректор, не е зле да помислим за почетна научна степен.

Робин усещаше, че Джеймс владее положението, и успя само да добави:

— Как според теб, Хорсли, е най-добре да получим дарението?

— С чек, който да осребрим веднага — така никой няма да бъде в състояние да установи, че именно господин Меткаф е направил дарението. Не можем да допуснем ония досадници от Кеймбридж да го преследват до гроб. Ще постъпим по същия начин, както със сър Дейвид… Всичко трябва да си остане скрито-покрито.

— Съгласен — викна Жан-Пиер, макар че, точно както и Харви, нямаше никаква представа за какво говори Джеймс.

Джеймс кимна на Стивън, той излезе от кабинета на заместник-ректора, отиде на „Пропуски“ и попита дали се е получил пакет на името на сър Джон Бетджеман.

— Да, уважаеми господине. И аз не знам защо го оставиха тук. Не очаквам сър Джон да се появи — затюхка се портиерът.

— Не се притеснявайте — успокои го Стивън. — Той ме помоли да го взема и да му го занеса.

Когато се върна, Стивън завари Джеймс да разяснява на Харви колко важно е да гледа на дарението като на таен обет между него и университета.

Отвори кутията и извади великолепната тога на доктор по литература. Харви поруменя от притеснение и гордост, а Робин го заметна с тогата и запя:

— De mortuis nil nisi bonum56. Dulce et decorum est pro partia mori57. Per ardua ad astra58. Nil desperandum59.

— Честито! — ревна Джеймс. — Жалко, че не успяхме да го включим в днешната церемония, но при такова щедро дарение не е редно да чакаме цяла година.

„Блестящ е — помисли си Стивън. — И Лорънс Оливие нямаше да се справи по-добре.“

— Не се притеснявайте — рече Харви, после седна и написа чека. — Имате думата ми, няма да кажа на никого.

Никой не му повярва. Сред възцарилото се мълчание Харви се изправи и връчи чека на Джеймс.

— Не на мен, господине — отсече Джеймс и го вледени с втренчени очи.

Другите се спогледаха стъписани.

— На заместник-ректора.

— Ама разбира се — изпелтечи Харви. — Извинявайте, уважаеми господине.

— Благодаря — рече Робин и взе с разтреперана ръка чека. — Много щедро дарение! Можете да бъдете сигурен, че ще го използваме по предназначение.

На вратата се почука силно. Ужасени, всички започнаха да се озъртат, само Джеймс запази спокойствие — вече беше готов на всякакви подвизи. Оказа се, че е шофьорът на Харви. Джеймс открай време не харесваше просташката бяла униформа и бялата фуражка.

— А, господин Мелър, много ни е оправен и точен — поясни Харви. — Господа, обзалагам се, че е следил всяка наша стъпка днес.

Четиримата замръзнаха, но шофьорът явно не бе стигнал покрай видяното до някакви зловещи заключения.

— Автомобилът ви чака, господине. Държахте точно в седем да бъдете в хотел „Кларидж“, за да се подготвите за вечерята.

— Млади момко! — провикна се отново Джеймс.

— Да, господине — трепна шофьорът.

— Толкова ли не виждаш, че стоиш пред заместник-ректора на университета?

— Не го забелязах, господине. Извинявайте.

— Махни си незабавно фуражката!

— Слушам, господине.

Свалил шапка, шофьорът се върна, ругаейки едва чуто, при колата.

— Неприятно ми е, господин заместник-ректор, че трябва да ви напусна, но както чухте, имам среща…

— Ама не се притеснявайте, знаем, че сте зает човек. Разрешете още веднъж да ви благодаря официално за прещедрото дарение, то ще помогне на мнозина, които го заслужават.

— Пожелаваме ви да се приберете здрав и невредим в Щатите и да си спомняте за нас със същите топли чувства, с които ще ви споменаваме и ние — допълни Жан-Пиер.

Харви се насочи към вратата.

— Нека се сбогуваме тук, драги ми господине — провикна се подире му Джеймс. — Докато сляза по проклетите стъпала, ще минат двайсет минути. Свестен човек си, стана ми много симпатичен и прояви нечувана щедрост.

— За нищо — рече великодушно Харви.

„За теб може да е нищо, но за нас е всичко“ — помисли Джеймс.

Стивън, Робин и Жан-Пиер изпратиха Харви от „Кларъндън“ до чакащия ролс-ройс.

— Да ви призная, професоре, не му разбрах всичко на нашия възрастен приятел — сподели Харви и намести смутен тежката тога върху раменете си.

— Да, изкуфял е и недочува, но има голямо сърце. Искаше да ви каже, че в университета не бива да се разчува за дарението, въпреки че управата ще бъде надлежно известена за истината. Ако се вдигне шумотевица и се разбере за сумата, която сте ни предоставили, на годишните празници на Оксфордския университет ще започнат да се мъкнат разни навлеци с никакъв принос за просветата и да драпат за почетни степени.

— Така си е, влизам ви в положението. Ще мълча като гроб — зарече се Харви. — Благодаря ви, Род, за невероятния ден, и пожелавам на всички ви късмет. Жалко, че нашият приятел Уайли Баркър не беше с нас, за да се позабавляваме заедно.

Робин пламна като домат.

Харви се качи на ролс-ройса и замаха възторжено на тримата, които изпроводиха с поглед автомобила, плъзнал се леко по улицата, за да отпраши към Лондон.

Три на нула за тях. Бяха успели с третия план. Оставаше им да осъществят още един.

— Джеймс беше неотразим — каза Жан-Пиер. — Когато влезе, направо не го познах.

— Така си е — съгласи се Робин. — Хайде да идем и да го спасим. Все пак си е героят на деня.

И тримата се втурнаха нагоре по стълбите, забравили, че изглеждат някъде между петдесетте и шейсетте, и нахълтаха в кабинета на заместник-ректора, за да поздравят Джеймс, който, притихнал, се беше проснал насред стаята — да си рече човек, че е предал богу дух.

Час по-късно в „Модлин“, с помощта на Робин и на две двойни уискита Джеймс си възвърна обичайното добро здраве.

— Беше невероятен — похвали го Стивън, — тъкмо вече се бях отчаял, че няма да се получи нищо.

— Де да можехме да те заснемем! Щеше да получиш наградата на Академията за киноизкуство — включи се и Робин. — След такова изпълнение баща ти на всяка цена трябва да те пусне на сцената.

Джеймс беше много щастлив — за пръв път от три месеца и той можеше да се погрее на огъня на славата. Изгаряше от нетърпение да разкаже всичко от игла до конец на Ан.

— Божичко, Ан! — възкликна и стрелна с очи часовника. — Шест и половина. Ужас! Трябва да тръгвам незабавно. В осем имам среща с Ан. Ще се видим следващия понеделник за вечерята у Стивън. Дотогава ще се опитам да подготвя плана.

Той изскочи като попарен от стаята.

— Джеймс!

Върна се и проточи глава през открехнатата врата.

— Беше върхът! — викнаха в един глас останалите.

Ухили се, изтича надолу по стълбите, метна се на алфа ромеото, за което вече се надяваше, че ще му позволят да задържи, и подкара като обезумял към Лондон.

Стигна от Оксфорд до Кингс Роуд за петдесет и девет минути. Сега не беше както в студентските му години, бяха прокарали магистрала и се стигаше бързо. А едно време се пътуваше час и половина — два през Най Уикъм или Хенли.

А Джеймс бързаше толкова, защото срещата му с Ан беше изключително важна и той не биваше да закъснява при никакви обстоятелства: тази вечер щеше да се запознае с баща й. Единственото, което знаеше за него, бе, че бил високопоставен служител в дипломатическия корпус във Вашингтон. Дипломатите бяха свикнали на точност. Джеймс беше решен да прави, да струва, но да остави добро впечатление, особено след успешното посещение на Ан в Татуел Хол. Графът толкова я бе харесал, че два дни не се беше отделял от нея. Дори бяха уточнили кога ще е сватбата, сега оставаше и родителите на Ан да одобрят датата.

Джеймс си взе набързо студен душ и махна целия грим по себе си, при което се подмлади с шейсет години. Бяха се разбрали с Ан да се видят преди вечерята и да пийнат нещо в „Лез Амбасадор“ в Мейфеър и докато обличаше смокинга, Джеймс се запита дали ще успее да стигне от Кингс Роуд до Хайд Парк Корнър само за дванайсет минути. Пак трябваше да прояви уменията, с които беше блеснал в Монте Карло. Скочи в автомобила, бързо превключи на скорост, профуча по Слоун Скуеър, мина през Итън Скуеър, после покрай болница „Сейнт Джордж“, заобиколи Хайд Парк Корнър, излезе на Парк Лейн и пристигна точно в осем без две минути.

— Добър вечер, милорд — поздрави го господин Милс, собственикът на клуба.

— Добър вечер. Ще вечерям с госпожица Съмъртън и в бързането паркирах неправилно. Ще имате ли грижата да преместите автомобила? — попита Джеймс и пусна ключовете и банкнота от една лира стерлинга в ръката в бяла ръкавица на портиера.

— С удоволствие, милорд. Отведете лорд Бригсби в залата за почетни гости.

Джеймс последва главния портиер нагоре по застланото в червено стълбище и влезе в малката зала в стил английски ампир, където масата беше подредена за трима. Чу в съседното помещение гласа на Ан. Тя дойде и в тъмнозелената рокля му се стори по-красива от всякога.

— Здравей, скъпи! Ела да те запозная с татко.

Джеймс отиде заедно с нея в съседното помещение.

— Това, татко, е Джеймс. Запознай се, Джеймс, с баща ми.

Той се изчерви, сетне пребледня като платно и накрая позеленя.

— Драго ми е, моето момче! Розали ми е разказвала толкова много за теб, че вече не ме свърташе да се запознаем.