Нито пени повече, нито пени по-малко

Глава 15

— Брадли! — възкликна завеждащият учебната част. — Гледам, моето момче, че по слепоочията си почнал да побеляваш. Дали не е от това, че те претоварваме като заместник-ректор по дисциплината?

Стивън се беше питал дали някой в професорската стая ще забележи промяната в цвета на косата му. Преподавателите рядко се изненадваха от онова, което правеха техните колеги.

— Баща ми побеля доста млад, драги ми господине, няма как да се преборя с наследствеността…

— Какво пък, моето момче, тъкмо другата седмица на градинското увеселение ще изглеждаш още по-достолепен.

— Така си е — отвърна Стивън, който не мислеше за нищо друго, освен за увеселението. — Съвсем ми беше изхвърчало от главата, че имаме празник.

Върна се в жилището си, където останалите трима от четворката се бяха събрали за поредния инструктаж.

— В сряда са годишният празник на Оксфордския университет и градинското увеселение — мина направо на темата Стивън, след като каза само едно „Добро утро, господа“. Воинството му не възропта. — И така, онова, което научихме със сигурност за нашия приятел, милионера, е, че дори и да не е на своя територия, той пак си въобразява, че знае всичко. Вече показахме, че е по силите ни да го изиграем, достатъчно е ние да знаем какво ще стане след една седмица, а той — не. Всъщност с „Проспекта Ойл“ Харви ни приложи точно тази хватка: винаги беше една крачка пред нас. Сега обаче ние ще бъдем две крачки пред него — днес ще си преговорим материала, а утре ще направим генерална репетиция.

— Времето, заделено за разузнаване и подготовка, рядко отива нахалост — изсумтя Джеймс.

Това, общо взето, беше единственото, което помнеше от Армейския кадетски корпус към училище „Хароу“.

— Не ни се наложи да заделяме много време за подготовката на твоя план — подметна ехидно Жан-Пиер.

Стивън не им обърна внимание.

— И така, онова, което ще трябва да направя аз във въпросния ден, ще ми отнеме седем часа, а на вас — четири, включвам и времето за гримиране. Ще се наложи Джеймс да поработи и предния ден.

— А колко пъти трябва да водя двамата си синове? — попита Робин.

— Само веднъж, в сряда. Ако прекалим, те ще се притеснят и ще се държат сковано.

— Кога според теб Харви ще поиска да се прибере в Лондон? — поинтересува се Жан-Пиер.

— Звъннах в агенцията за коли под наем и оттам ми казаха, че са получили нареждане до седем вечерта да го връщат в хотела, така че, предполагам, ще разполагаме само с времето до пет и половина.

— Хитро! — отбеляза Робин.

— Най-ужасното е, че наистина започнах да мисля като Харви — оплака се Стивън. — Но карай! Дайте да огледаме още веднъж плана от начало до край. Ще използваме червената папка от средата на страница шестнайсета. След като изляза от „Ол Соулс“50…

В неделя и понеделник отново повториха всичко, предвидено по плана. Във вторник вече знаеха по кой точно път ще мине Харви и къде ще се намира през целия ден, от девет сутринта до пет и половина следобед. Стивън се надяваше, че е предвидил всичко. Нямаше друг избор. Всичко трябваше да е изпипано и уточнено до най-малките подробности. Една издънка като тези в Монте Карло, и край, щяха да се провалят и надали щяха да получат друга възможност. Генералната репетиция мина чудесно.

— Не съм се обличал така от шестгодишен, когато ме водеха на маскен бал — отбеляза Жан-Пиер. — От сто километра ще бием на очи.

— В деня на годишния празник всички наоколо ще бъдат облечени в червено, синьо и черно — напомни Стивън. — Все едно сме на изложба на пауни. Никой няма да ни обърне внимание — дори на теб, Жан-Пиер.

Отново всички бяха притеснени до смърт, докато чакаха завесата да се вдигне. Стивън беше доволен, че останалите са в пълна бойна готовност: не се и съмняваше, че само да се поотпуснат, и Харви Меткаф ще ги разкрие.

Четиримата прекараха края на седмицата спокойно. Стивън отиде на годишното представление на драмсъстава в колежа „Модлин“, Робин заведе жена си в Глиндборн и бе необичайно внимателен, Жан-Пиер прочете „Сбогом, Пикасо“ на Дейвид Дъглас Дънкан, а Джеймс замина с Ан за Татуел Хол в Линкълншир, за да я представи на баща си, петия граф.

Тази събота и неделя дори Ан бе притеснена.

— Хари!

— Слушам, доктор Брадли.

— Довечера съм поканил на гости един американец. Казва се Харви Меткаф. Щом дойде, погрижете се да го доведат горе в жилището ми.

— На всяка цена, драги ми господине.

— А, и още нещо! Той явно ме мисли за професор Портър от колежа „Тринити“. Не разсейвайте тази малка заблуда, чухте ли? Просто бъдете любезен с него.

— Разбира се, господине.

Хари се прибра в портиерското помещение, клатейки тъжно глава. Накрая на всички учени започваше да им хлопа дъската, но доктор Брадли бе започнал да изкуфява твърде рано.

Харви пристигна в осем часа вечерта. В Англия гледаше винаги да е точен. Главният портиер го поведе нагоре по старинното каменно стълбище, към жилището на Стивън.

— Тук е господин Меткаф, драги ми господине.

— Как сте, професоре?

— Благодаря, добре, господин Меткаф. Колко точен сте!

— Точността е вежливостта на князете.

— Ще прощавате, но точността е вежливостта на кралете, в нашия случай — на Луи XVIII.

За миг Стивън бе забравил, че Харви не му е студент.

— Не се и съмнявам, че сте прав, професоре.

Стивън му поднесе голямо уиски. Гостът огледа помещението и прикова поглед към писалището.

— Майко мила, какви прекрасни снимки! Вие с покойния президент Кенеди! Имате даже снимки с кралицата и с папата.

За тази малка подробност се беше погрижил Жан-Пиер, който бе свързал Стивън с фотограф, лежал в затвора заедно с неговия приятел, художника Дейвид Стайн. Стивън чакаше с нетърпение мига, когато ще изгори снимките и от тях няма да остане и следа.

— Нека и аз ви подаря една снимка, да си попълните колекцията.

Харви извади от вътрешния джоб на сакото си голяма фотография, на която си получаваше от кралицата трофея за победата на конните надбягвания.

— Ако искате, ще ви драсна и подпис.

Без да чака отговор, се подписа с разкривен почерк направо върху кралицата.

— Благодаря — каза Стивън. — Можете да бъдете сигурен, че ще я пазя със същото умиление, както и другите фотографии. Много съм ви признателен, господин Меткаф, че заделихте от времето си, за да ми погостувате тук.

— За мен е чест да дойда в Оксфорд, а и колежът ви е толкова красив.

Стивън не се и усъмни в искреността му и едвам се сдържа да не му разкаже как вече покойният лорд Нъфийлд е вечерял в „Модлин“. Колкото и щедър да е бил лордът към университета, отношенията му с него никак не са били гладки. Когато след гощавката Нъфийлд тръгнал да си ходи, прислужникът му донесъл шапката. „Тази моята ли е?“ — попитал презрително лордът. „Не знам, милорд — отвърнал лакеят, — знам само, че дойдохте с нея.“

Харви разглеждаше доста разсеяно книгите, струпани по лавиците. За късмет темите, на които бяха посветени: чистата математика и биохимията, тази измислена наука, с която се занимаваше професор Портър, не привлякоха вниманието на госта.

— Я ми разкажете за утре.

— На драго сърце — откликна Стивън, вече беше обяснявал на останалите трима от групата. — Нека първо кажа да донесат вечерята, а после ще ви разкажа какво съм предвидил за вас, дано го одобрите.

— Готов съм на всичко. Откакто съм в Европа, се чувствам десет години по-млад — сигурно е от операцията. Много съм щастлив, че съм в Оксфордския университет.

Стивън вече се питаше дали ще издържи още цели седем часа в компанията на Харви Меткаф, но какво да се прави, трябваше да стисне зъби: все пак ставаше въпрос за четвърт милион щатски долара и за доброто му име пред другите от четворката…

Сервитьорите от кафенето на колежа донесоха коктейла от скариди.

— Любимият ми — зацъка Харви. — Откъде знаете?

На Стивън му беше на устата да каже: „Знам почти всичко за теб, негодник с негодник!“, но се задоволи само да отбележи:

— Просто съм извадил късмета да налучкам. И така, ако ви е удобно да се срещнем утре в десет сутринта, ще се включим в най-интересното събитие в живота на университета: неговия годишен празник. След приключването на пролетния семестър, който в американските университети се нарича летен, отбелязваме края на учебната година. Има какви ли не тържества, венец на които е голямото градинско увеселение, на него ще присъстват ректорът и заместник-ректорът. Наш ректор е бившият министър-председател на Великобритания — Харолд Макмилън, а заместник-ректор — господин Хабакук. Надявам се да се запознаете и с двамата, ще успеем да посетим всички мероприятия до седем часа, когато се прибирате в Лондон.

— Откъде знаете, че се прибирам в седем часа?

— Предупредихте ме в Аскот.

Сега вече на Стивън му идеше отръки да лъже. Притесняваше се, че ако не си приберат милиона, накрая ще вземе да стане изпечен лъжец и закоравял престъпник.

Харви остана много доволен от вечерята — Стивън бе поръчал менюто така, че то да включва всички любими ястия на богаташа. След като Харви изгълта едва ли не до дъно бутилката прескъпо бренди (струваше цели 7,25 лири стерлинги, затюхка се наум домакинът), двамата излязоха от колежа „Модлин“ и минаха покрай певческата школа. Наоколо се носеха звуците на месата на Габриели, която хористите репетираха.

— Божичко, не знаех, че позволявате да надуват касетофоните толкова силно — възкликна Харви.

Стивън отиде да изпрати госта си до хотел „Рандолф“ — докато минаваха покрай железния кръст на Брод стрийт пред колеж „Бейлиъл“, обясни, че кръстът е сложен на мястото, където през 1556 година архиепископ Кранмър е бил изгорен за ерес на кладата. Харви се въздържа и не спомена, че никога досега не е чувал за достопочтения господин.

Разделиха се на стълбите пред „Рандолф“.

— До утре, професоре. Благодаря ви за страхотната вечер.

— За мен беше удоволствие. Ще мина да ви взема в десет сутринта. Отспете си добре, утре ви чака натоварен ден.

Стивън се върна в „Модлин“ и веднага се обади по телефона на Робин.

— Всичко мина като по ноти, но май се поувлякох. Бях включил във вечерята все любимите му яденета, дори предпочитаното от него бренди. Утре не бива да се престаравам толкова. Хайде, доскоро, Робин.

Съобщи същото на Жан-Пиер и Джеймс и накрая се свлече признателен върху леглото. Утре по това време щеше да бъде по-мъдър, но дали щеше да стане по-богат?