Опасно хоби

23.

Романова седеше в кабинета на Меркулов и пиеше боржоми. На кръглата масичка до прозореца имаше вече четири празни бутилки. Денят бе горещ, а вечерта се случи задушна, сякаш се задаваше буря.

Меркулов седеше на бюрото си с подпряно върху разтворените си пръсти лице и мълчаливо слушаше доклада на Турецки. Грязнов пушеше прав до прозореца.

Когато стигнаха до участието и ролята на майор Малахов, Романова наруши дългото мълчание и се намеси.

— Момчета, познавам много добре Емеляненко. Никита няма току-тъй да си измисля или да клепа човека. Той има наш, професионален нюх…

Телефонът звънна и прекъсна разсъжденията й. Меркулов свали ръка от бузата си, направи знак „по-тихо“ и вдигна слушалката. Слушаше, без да изрече думичка. Този, който звънеше, говореше дълго, а Меркулов ставаше все по-мрачен. Изглежда, накрая телефонният доклад взе да свършва. Костя закима бързо с глава и заключи:

— Благодаря ви, колега. Непременно ще го имам предвид. Изпратете рапорта си в понеделник. Много съм ви благодарен. Всичко хубаво.

„Да, сигурно е пак някое лайно — реши Саша. — Донос за неправомерните или незаконни действия на следователя Турецки. Какво друго?…“

Меркулов затвори телефона и се втренчи в него, сякаш прочете мислите му. После устните му се разтвориха в усмивка.

— Та какво казваше за следователя Поляков? Припомни ми, ако обичаш: нито риба, нито рак, ако не по-зле. Така ли?

„Правилно“ — усмихна се Саша.

— Горе-долу.

— Аха… — Костя почеса върха на носа си с кутре. — Случва се… После невинаги първото впечатление отговаря… Той беше. Твърди, че от два часа те търси. Дежурният се сетил да съобщи, че си тук. И тъй, господа юристи, слушайте тука така, както обича да казва понякога нашата родна Шура. В седемнайсет часа и няколко минути, за което Поляков съобщи в устния си доклад, при него пристигат, така да се каже, две фигури. Единият от тях се представя за депутата от Държавната дума Николай Михайлович Поздняков, вторият — за неговия помощник. Показват си документите, както си му е редът. Интересували се живо от делото на Гурам Илич Ованесов. Какво му се инкриминира, къде са в момента той и помощникът му Погосов, кой конкретно ще води следствието и така нататък. Но те дошли и с още една цел. Интересували се също от кого зависи освобождаването на хората от ареста, например срещу писмена гаранция, че няма да напускат града. Мотивирали се с много слабото зрение на арестувания. Според техни сведения спрямо него били приложени силови методи на разпит и този въпрос ще стане предмет на отделно разглеждане и в Думата, и в президентското обкръжение. Като ги изслушал и си записал въпросите, за да не обърка нещо, опазил го Бог, следователят Поляков им показал вратата. Посетителите си отишли крайно неудовлетворени от оказания им за хора от техния ранг прием и на раздяла обещали най-сурови мерки по отношение на онези, които използват закона за собствени интереси.

— Много любопитно — рече мрачно Грязнов.

— Почакайте, става още по-любопитно. Като изпратил гостите, Поляков се свързал с Държавната дума, без много да му мисли. Днес е събота, дори и депутатите почиват. За разлика от някои. Но дежурният успял да намери телефона на помощника на Поздняков и той съобщил на Поляков, че не е ходил никъде с шефа си, тъй като депутатът спешно заминал за почивните дни при майка си, някъде край Краснодар. Изказал предположението, че някакви авантюристи са се възползвали от името и подправени документи на съвсем достоен човек. Ето ви, господа, първата лястовичка. А ние си блъскаме главите: престъпник ли е Гурам, или ангел небесен. Как мислите, чия работа е това?

— На Малахов — твърдо заяви Грязнов.

— Но защо?

— Защото, изглежда, той е единственият от ованесовската банда, останал засега на свобода. Останалите са затворени.

— Затворени са само тези, многоуважаеми Александър Борисович, които хванахте днес. А сигурен ли сте, че сте арестували всички? Лично аз не мога да ви гарантирам такова нещо. А вие, Александра Ивановна, ще изразите ли вашето мнение пред самонадеяните другари?

— Моето, Костя? Същото. Но този дивак Малахов много ме разтревожи. Нека подиша до понеделник, а после ще се заемем с него. Лично ще отида в областното управление и ще им покажа къде зимуват раците.

— Да бе — подкрепи я съвсем сериозно Костя. — Ех, Шура… По-добре да беше казала на нашите приятели, както се бяхме разбрали, че имат голям късмет, щом за едно денонощие съумяха да открият заложничката. В днешно време минава за рекорд. Ако не беше им провървяло, сега и двамата щяха да вървят с увесени човки.

— Знаеш ли, Костя — рече примирително Романова, — щях да съм много по-строга, но нали я намериха. Извадиха късмет и с Никита. Ако бяха се втурнали сами, сега и мокро петно нямаше да е останало от тях. Поне схванахте ли?

— Да де, да — въздъхна Саша.

— Вината е моя, аз го подмамих — добави Грязнов със скръбен вид. — Съблазних го с горещи кюфтета. Ако не бяха кюфтетата…

— То какво? — намръщи се Романова.

— Ами това, че щяхме да видим заложничката, когато си видим ушите без огледало.

— Не! Костя, погледни ги само! Нищичко не са разбрали! Негодници! А ти, рижия, приготвяй лиценза си, приготвяй го! Ще има да го търсиш като червените си уши! Колко ми се иска да ги дръпна!…

— Какво ти става? — промърмори Меркулов.

— Жал ми е за глупака — въздъхна тъжно Романова. — Ще оставя всичко и ще се пенсионирам, писна ми, по дяволите. Тогава ще запеете друга песен!

И както става в подобни случаи, всички присъстващи усетиха тъга. Когато си отиват хора като Романова, на първо място ще пострада работата.

Турецки си спомни: когато преди една година Грязнов напусна МУР с помощта на същата Романова и отвори частно бюро, той усети голям дискомфорт в постоянната си работа с хората от криминалната милиция. Сякаш са отрязали нещо от него.

Меркулов също усети сантиментално-буреносното състояние на атмосферата и реши, че е време съвещанието да свърши. Вече е късно, на това отгоре е събота, а детективите не бяха спали повече от денонощие.

— Нека да се разберем накратко за по-нататък. Доколкото ми е известно, в болницата е останал Акимов, нали? Но и той не е спал, както и вие. Грязнов, засега ти имаш грижата за Лариса. Сменяйте се с вашия Акимов, пазете я и двамата, може да помолиш Никита да помогне с хора. Мисля, че сега няма да ви откаже. Починете си в неделя. От понеделник Саша се заема с кантората на Богданов, Министерството на културата и желателно Бай. Последният, ако остане време. Слава, остава да си получиш хонорара, наистина не се знае от кого. Ще имам една лична молба към теб. Като стар приятел. Още при първа възможност, без да чакаш някого, попитай Лариса какво е имало в дома на Ованесов. Тя може както да го прати за дълго в затвора, така и неволно да му намали присъдата. Няма съмнение, че непрекъснато ще ни атакуват за отмяна на мярката за неотклонение. Вече звъниха. Никак няма да е лесно да се противопоставяме. Добре познавате позициите на нашето хуманно ръководство. Това е, господа юристи, бягайте да спите, но и насън ви моля да не забравяте за делото. Шура, разреши ми днес да те откарам. Толкова рядко имам тази възможност. А вие изчезвайте!

Те излязоха от кабинета и се засмяха с глас.

На стълбите, като се огледа и не видя никого наблизо, Слава затворнически се долепи до ухото на Турецки и го попита:

— Спомняш ли си дали говорихме нещо за твоята молба Никита да отдели двама от своите за охрана?

Турецки спря, отметна глава и го огледа от главата до петите.

— Нито дума никому.

— А те откъде знаят? Никита ли се обади?

— Мисля, че просто са се сетили. Ах, артисти! Все пак, Славка, нашите старци си ги бива.

— Къде отиваме? — небрежно попита Грязнов.

— Как къде? Да спим, естествено.

— Много ли ти се спи?

— Ами… Докато бяхме при Костя, в един момент щях да захъркам, но навреме се опомних. Но защо питаш?

— Първо, трябва да идвам в твоя район за колата ми. Нали я оставихме вчера в двора на „Комсомолски“. Ако още не са я откраднали.

— Продължавай, продължавай — поощри го Саша. — Не мисля, че започна този разговор заради колата.

Грязнов си почеса рижото теме и го погледна подозрително.

— Е, добре, така да е… Вземаме колата, отбиваме се за миг у вас, за да се преоблечеш, защото целите воним, и тръгваме към къщи. Ще се обадя на Нинка да приготви масата… И можем да почиваме. Става ли?

— За какво намекваш?

— Аз ли? — Грязнов искрено се изуми. — Само това, което чу. А ти какво помисли, я си признай? Или — за кого?

— Какъв паразит, все ще те отклони от правия път! Хем няма нищо свято, хем иска и другите да се пържат в ада.

— Видя ли с какво е била пълна главата ти през цялото време! — укори го Грязнов. — Пък аз се чудя защо всичко върви по мед и масло… Какъв е проблемът? Сам ли си? Сам. Утре неделя ли е? Естествено, за нас от дъжд на вятър. Някой да те спира? Никой. Ако Костя има нужда от теб, ще те намери, бъди сигурен. Почти година не си виждал Нинка. Да не говорим за останалото. И ще можеш да изясниш някои работи около прословутия Бай. И всичко гратис, разбираш ли. Което в превод от италиански ще рече — безплатно. Въпроси? — както питаше другарят Сухов. Няма въпроси. Но ще платиш таксито, защото нямам нито грош в джоба си. На връщане ще карам аз.

24.

Според Володя Акимов само моргата на някое провинциално градче на край света може да бъде по-лоша от тази стара и отдавна неремонтирана районна болница. Всичко тук говореше за запуснатост: олющените стени на коридорите, боядисани със сива блажна боя, грапавият под с изтъркан линолеум, неумитите стъкла в напукани рамки. На това отгоре големите стаи практически бяха претъпкани с легла, върху които болните чакаха своето изцеление. Такова нещо не можеш да сънуваш и в лош сън.

По коридорите и на двата етажа, покрай стените също имаше легла.

След като проведе един сериозен разговор с дежурната лекарка — побеляла бабичка, която може би помнеше най-добрите години на благотворителното заведение — Акимов настоя на пациентката да се предостави отделно помещение. Но това бе напълно нереално.

Лекарката каза, че могат да се направят изследвания и вече изпрати сестрата за „доктора“, живее наблизо, ако не е отишъл за риба, нали е почивен ден. Но съвсем не може да даде отделна стая. Акимов също отлично разбираше това. Обаче лекарката схвана колко е сериозно положението и предложи да заградят ъгъла в края на коридора с параван, да сложат там системата и стола за охраната.

Господи, Москва е на по-малко от час с кола, а тук е толкова изостанало… Но нямаше излишно време, за да ходят в институт „Склифософски“. За щастие докторът, както нарекоха един плещест и плешив чичко, не беше изкопал червеи и риболовът му се провалил. Две възрастни жени, които клатеха съкрушено глави, преместиха от носилката на „Бърза помощ“ върху леглото Лариса, облякоха безпомощното й тяло със сив болничен халат и заградиха леглото с невисок параван.

Акимов седна на стола, подпря се на прашния перваз и мълчаливо зачака какво ще реши съдбата за тази нещастна жена. Лариса Георгиевна лежеше изпъната под системата, светлите й коси бяха объркани и разпилени по сивата възглавница. Носът й бе странно изострен, а скулите рязко се открояваха на лицето. Но ако се съди по снимките в дома й, Акимов ги бе видял там, Лариса е много красива и ефектна жена. А сега имаше чувството, че пред него е бабичка. Грязнов каза, че минавала четирийсетака. Възможно е добрият здравословен начин на живот, умението да се грижи за себе си и особено умелият грим да са скривали истинската й възраст. Но сега падна цялата външна черупка и се откри истинският облик на Лариса Георгиевна, в който имаше и болка, и умора, и страшна несправедливост.

След близо час около новата пациентка се събраха извиканите от дежурната лекари. Акимов не се намесваше в техните действия. Просто ги предупреди за особената отговорност — Володя подчерта това — за живота на спасената заложничка. Утре, каза той, сигурно ще я вземат в Москва, но днес трябва да се положат всички усилия за спасяването на живота й. Володя предупреди дежурната, че вечерта в болницата ще дойдат двама специални пазачи — той помнеше обещанието на Никита Емеляненко. Изобщо Акимов каза всичко, за да подчертае особената важност на ситуацията.

На въпроса му с какви лекарства се канят да я лекуват, главният лекар — интелигентен на вид мъж към четирийсетте, с очила с тънка позлатена рамка — се усмихна леко и отбеляза, че ако той не е против, през нощта сестрата ще направи две инжекции кардиамин. На свой ред Володя Акимов отговори сериозно, че не е, но ще проконтролира лично. Двамата се разделиха доволни един от друг.

До края на деня нямаше никакви особени произшествия.

Наистина ходещите болни, някои медицински сестри, особено младите, като чуха за необикновената пациентка, охранявана от криминалната милиция, се стараеха да минат оттам. Някои дори се опитаха да надникнат зад паравана, но предупреждението и строгото покашляне на Акимов ги спираше. Тогава се трупаха встрани, започваха да разглеждат и вероятно обсъждаха самия него. Но до вечерта всичко стихна, болните отидоха да вечерят. За Акимов това бе тежко изпитание. Свиваше го под лъжичката. Спомни си, че за последен път яде преди повече от денонощие.

Да имаше поне каша, мислеше тъжно той, въздишаше и се въртеше на скърцащия стол.

Неочакваната радост дойде в лицето на миловидна медицинска сестра с кокетна шапчица, сложена на една страна като войнишко кепе. Тя донесе на Володя чаша горещ чай и две курабийки — изсъхнали пасти или някакви бисквити. Каза, че я праща дежурната, сигурно е гладен, но за съжаление не може да предложи нищо друго. Володя благодари сърдечно на момичето, остави чашата на перваза, за да поизстине, и като изпрати с поглед миловидната сестра, забеляза стройните й, много симпатични крачка. Да, да тръгнеш и ти след нея… Когато чаят поизстина, Володя го помириса и се намръщи: ухаеше на болница. Бездруго навред мирише на същото. За да не нарушава вечерния покой, Акимов предпазливо отиде на пръсти до средата на коридора, където беше видял казанче с вряла вода и легенче. Изля изстиналия чай в легенчето, а чашата напълни с вода. Сега е съвсем друго. Късметлийската му глава дори не се сети, че може да му е сипана някаква отрова в чая.

Слънцето дълго не залязваше и беше много лесно да объркаш времето. Акимов погледна ръчния си часовник и с учудване отбеляза, че стрелките показват десет без три минути, а той би могъл спокойно да чете, да речем, вестник, ако имаше подръка. Усети настъпването на нощта по друго: от пролуките на прозорците повя хлад и страшно му се приспа. Но не можеше да си го позволи, понеже момчетата на Никита Емеляненко щяха да се появят не по-рано от полунощ.

Болницата вече напълно стихна, нощната лампа в средата на коридора светеше слабо. Там трябваше непрекъснато да стои дежурната по етаж медицинска сестра, но нея, естествено, я нямаше. И много други работи нямаше в тази болница, които задължително трябваше да са налице.

Акимов седеше, обхванал с глезени краката на стола и отметнал назад глава. Отстрани изглеждаше, че спи дълбоко със съня на много изморен човек.

В дъното на коридора изведнъж се появи онази симпатична сестра. Само че сега бе сменила червените обувки с меки пантофи, затова стъпките й бяха безшумни. През притворените си клепки Акимов видя как тя се приближава тихо с поднос в ръцете — носеше всякакви медицински джунджурии: емайлирано легенче, лъскава кутийка и други неща. Като мина покрай него и влезе зад паравана, тя го погледна внимателно, макар и под око, а на устните й се появи лека усмивка и лицето й стана още по-привлекателно. Володя въздъхна.

Междувременно сестрата сложи подноса направо на леглото, върху краката на болната, хем имаше шкафче. При нея някак си всичко излизаше не по докторски и Акимов интуитивно застана нащрек. Все пак тази сестра е странна, суети се, дори не извади памуче, за да почисти мястото за инжекцията. Като видя, че без всякаква предварителна подготовка взе ампулата в ръце, Акимов стана решително и отиде при нея. Тя изписка тихичко, но като го позна, се опита да се усмихне.

— Господи, как ме изплашихте… Помислих, че спите, не исках да ви будя. Сега ще ударим инжекцийката — и до утре можете да спите.

— Какво ще слагате? — попита солидно Володя и предпазливо, но решително извади ампулата от ръцете й. — Я да видя лекарството? Дявол знае, не се чете. — Той отстъпи с ампулата в ръка до прозореца, за да се опита да разгледа и да прочете изтрития надпис върху стъклото.

— Кардиамин, какво ще е — сестрата вече гневно тръгна към него и изведнъж добави злобно: — Приемат всякакви! Разкомандвал се! Сами си слагайте инжекциите, щом сте толкова грамотни! Я ми се разкарай, да си ги слага дежурната сестра! — и чевръсто хукна по коридора.

Акимов повдигна рамене, без да разбира напълно причината за раздразнението й и заразглежда внимателно ампулата.

— Има „р“, „и“, „кари“, няма „д“… Какво е това лекарство? Девойче… — Той се обърна, но от сестрата нямаше и следа.

Тогава Акимов сложи предпазливо ампулата в легенчето до спринцовката и като се огледа внимателно, тръгна към центъра на коридора. Да, дежурната по етаж е на мястото си, спи безметежно. Акимов я разтърси безцеремонно и й нареди незабавно да извика дежурния лекар.

Възрастната жена повлече крак към първия етаж, като охкаше и пустосваше опротивялата си работа.

Когато най-накрая дойде лекарката, на Акимов му бе омръзнало да чака. Докато търкаше сънено очи като старата сестра и се прозяваше, тя попита без всякакъв интерес:

— Какво се е случило тук? Защо е тази врява?

— Елате, ако обичате и прочетете какво пише на ампулата, която току-що искаше да сложи на болната вашата сестра.

— Господи, какво може да е това? — попита лекарката, без да крие предизвикателството си. — Не е стрихнин! Ох, колко сте…

Жената взе ампулата, извади от малкото си джобче с красив монограм простички кръгли очила, сложи ги и от саркастична медицинска работничка веднага се превърна в баба, която разказва приказки. Отиде на светло и колкото повече разглеждаше ампулата, толкова лицето й ставаше по-бледо. След минута стана бяло или дори сиво като болничното бельо.

— Къде… откъде го взехте… това? — попита тя с треперещ глас.

— Собственоръчно го измъкнах от пръстите на вашата медицинска сестра, която се готвеше да счупи връхчето и да напълни спринцовката за инжекцията.

„Нещо съм многословен — помисли като чужд човек, — говоря дълго, а тази медицинска сестра…“ И си спомни абсолютно острата болнична миризма на чая, който му донесе момичето.

— Имате ли някоя младичка сестра? Блондинка, тъничка, с червени обувки… Донесе ми от ваше име чай с курабии, каза…

— Нищо не съм ви изпращала — уплашено го прекъсна дежурната. — И нямаме такава медицинска сестра…

— Ново двайсет! Та тя идва тук два пъти. И сега дойде, за инжекцията. През деня бях говорил с вашия главен лекар, интересувах се от метода на лечение. Той предписа два пъти през нощта да й слагат кардиамин. И аз отговорих, че непременно ще проверя. Какво обидно има за вашето момиче? Не разбирам!

— Боже мой! — Жената събра ръце пред себе си като за молитва. — Повтарям, че нямаме такава медицинска сестра! Не ме ли разбрахте?

— А какво е искала да инжектира на болната? — попита Акимов с недоумение.

— Може да не повярвате, но в ампулата най-вероятно има стрихнин. И ако не сте спрели тази престъпничка, ако не сте измъкнали от ръцете й ампулата, вашата подопечна сега щеше да разговаря с апостол Павел.

— Но откъде се е взела? И защо така свободно се разхождат из вашата болница? Извинете, но това е…

— Утре ще говорим. Сигурно сте забелязали в какви ужасни условия е болницата. Няма пари, персоналът е малко, че и прилични лекарства нямаме. Какво искате, като цялата страна… А! — Тя само махна с ръка.

— Готов съм да разбера трудностите ви, но се съгласете, че изобщо не е задължително да превръщате болницата в хан. Нали имате врата!

— Има — горчиво въздъхна дежурната лекарка, — но няма кого да сложим да пази там… Поне как изглеждаше тази негодница?

— Симпатична, стройна, много е мила, когато се усмихне. Но когато ми се развика, беше като вещица. Не съм я питал как се казва.

— Добре — въздъхна огорчено жената, — какво да правим, вече станало… Засега не вдигайте шум. Пък и тя сигурно вече не е в болницата. Кардиамина ще го сложа лично аз. Не ми се иска да тревожим болните с нощен обиск на помещенията. Затова извинете и огромно благодаря за вашата бдителност, продължете с пазенето си… Както разбирам, след час ще пристигне вашата охрана. И още… — Тя се засмя. — Извинете ме, съвсем се обърках, извинете за нахалството… Имам два сандвича и чай в термоса, да ви донеса ли?

— Много ви благодаря…

— Какво ще благодарите, сигурно цял ден не сте хапнали.

— Горе-долу — усмихна се Акимов и това успокои дежурната. — Дръжте внимателно ампулата — Акимов показа с пръсти как, — приберете я, после ще я вземем, макар върху нея да има отпечатъци сигурно за цяла болница. Но за всеки случай. Не се притеснявайте за мен — сега вече със сигурност няма да заспя.

— А какъв чай ви е донесла? — поинтересува се на тръгване лекарката.

Акимов вдигна рамене.

— В това канче. — Той посочи към перваза. — Но аз го излях и пих чиста вода.

— Имате късмет — жената се усмихна едва-едва. — Добре, отивам за лекарството. И ще ви донеса да хапнете.

25

Нахалният таксиметров шофьор поиска трийсет хиляди. За две крачки: от улица „Пушкинска“ по булевардите и „Остоженка“ и нататък по „Комсомолски“. Или е откачил от жегата, или си търси канарчета.

Турецки не се сдържа и го възнагради с такава къдрава псувня, че Грязнов само многозначително сви устни, а шофьорът измуча и показа среден пръст. Така и отмина.

— Виж какъв бандит. — Саша разпери съкрушено ръце. — Как ги търпи земята?

— Кога се вози за последен път с такси?

Турецки се опита да си спомни, но не можа.

— Затова си смаян. Приватизирани таксита, свободни цени, какво искаш?

— Да стигна до площада и да се кача като нормален човек на тролейбуса. Гарантирано е, че след двайсет и пет минути сме пристигнали. И никакъв бандитизъм.

— Какво ни остава — въздъхна Грязнов, който явно много искаше да се повози на такси за чужда сметка.

— Нищо ти няма, не си принц. Аз съм с по-голям чин, а не пренебрегвам градския транспорт.

Саша имаше право: след около половин час вече слизаха от тролейбуса на спирка „Трета Фрунзенска“ и приключваха разговора си, подет още на площад „Пушкин“.

— Но защо — държеше на своето Грязнов — така и не успяхме да намерим в такава огромна къща нито много пари, нито валута? Не е възможно да няма, повярвай на старата хрътка, Саша. Този не е от хората, дето до копейка държат капиталите си в банките. Такива гадове имат постоянна нужда от солидна сума в брой.

— Съгласен съм. Но може да има две причини. Първата — лошо е търсено или цялата наличност е извън къщата. И тогава къщата е чиста — и пред Бога, както се казва, и пред случаен, непредвиден обиск. Второто е по-вярно.

— Не знам защо твоят мъдър шеф така защитаваше Поляков, може да го познава по-добре, но у мен не предизвика никакви симпатии. Дори обратното. И съм готов да приема обаждането му на Меркулов малко по-иначе.

— Например?

— Много просто. Изплашил се е от нещо. Или не е бил сам при разговора с дадените „високопоставени“ посетители. Нали много по-късно разбира, че са обикновени мошеници. Изобщо сам ли позвънява на помощника на Поздняков, или някой го подсеща, или по-точно го принуждава — при тях не всички са първокласни мерзавци — засега не знаем. Може пък Поляков да е нямал друг изход от ситуацията, в която случайно хлътва. Или неслучайно.

— По твоя метод всеки може да попадне под подозрение. Не бива така…

— Ти ли го казваш? Ти, който неведнъж и дваж си горял в прекия смисъл на думата по вина на колегите си, в които не си се съмнявал, както и сега! Саша, какво чуват ушите ми!

Турецки се усмихна на разгорещения си приятел.

— Чуваш достойния ученик на още по-достоен учител. Не ти ли стига?

— Не. Защото зад цялата тази операция, която Никита проведе мълниеносно и на практика безкръвно, с едно изключение, липсва главното: връзките на Гурам, значи и на делата му. Извадили тухлата, а кой знае защо стената не съборили. Сега дупката, в която е била тухлата, може да се превърне в амбразура.

— Охо-хо-хо, приятелю! Вече се изразяваш като Лев Толстой! Ето какво означава хуманитарното образование на Нина Галактионовна. Хубав образ — можеш да й предадеш.

— Не ме ядосвай — озъби се Грязнов.

— Дори не мисля, още повече че образът сигурно е твой. Защото не е съвсем точен. Предполагам, си наясно, че именно тази дупка вече не може да стане амбразура. А със сигурност е подходяща за хубав заряд. За да се събори цялата стена, както ти искаш. Но се надявам, че няма да се занимавам аз с това тежко индустриално дело. Нека областната прокуратура го разследва, а Костя да го наблюдава, щом му харесва Поляков. Съгласен съм напълно. Но ти изпълни задачата си, твоята клиентка ми трябва вече за моето следствие. Кажи, но честно, няма да съобщя на никого: успя ли да вземеш поне нещо от старчето?

— Абе защо всички все за това питате! — Грязнов май се обиди.

— В договора, който сключихме с него, е посочено всичко конкретно и ясно: аванс петдесет процента при поемане на съответните задължения, останалото — след приключване на работата.

— За това става дума — успокои го меко Саша. — Значи половин милионче имаш. Тъкмо за ремонта на акимовската жигула. Пък аз се чудех как ще помогнем на момчето, пострада за нищо. Хайде в понеделник да звъннем на Никита. Те си имат собствена ремонтна база, нека помогне.

— Изобщо не ми е удобно да го занимавам с такива молби. Още по-малко пък Володя с неговия характер.

— Добре, колеги, ще се натоваря с тази благородна мисия. Не мислиш ли обаче, че сме едни порядъчни прасета?

— По повод на Володка ли? — въздъхна Грязнов. — Не е хубаво, и дума да не става. Излиза, че сме изоставили човека. А той като нас цяло денонощие не е нито ял, нито спал.

— Тъкмо затова. Направи изводите.

Слава богу, колата не бе открадната. Стоеше си до прашните люлякови храсти и изстиваше след дневните горещини.

— Ще надникнем ли дали горе всичко е наред? — предложи Турецки.

Грязнов кимна. Пресякоха двора, спряха пред детската пясъчница, наоколо седяха млади майки и до тях, под сянката, мъжете играеха домино.

— Здравейте, моля за извинение, ние сме от прокуратурата — рече Саша. Той извади удостоверението си, отвори го и го показа на мъжете върху протегнатата си длан, а когато си напъхаха носовете, го затвори и прибра в джоба на якето си. — Ако позволите, имам един въпрос.

— Вашите хора днес нещо много-много са се разщъкали — не твърде дружелюбно се обади един от играчите.

— Какво предпочитате да правим? Да оставим свободно да ограбват домовете ви? Така ли? А после ще ни носите жалби: къде гледа милицията. По-добре ли е?

— И то не е добре.

— Така ами. Тъкмо аз и моят приятел ги хванахме нощес. Сигурно сте чули изстрелите?

— А, значи вие — бум! — и хайде през прозореца?

— Не-не, той по нас, но не улучи, а от уплаха — през прозореца. Изглежда, забрави, че е на седмия етаж, и скочи. Впрочем може да сте ги видели и двамата вчера през деня или вечерта.

— Ние не — обади се друг играч, — но момчетата са ги видели. Черни били. Или арменци, или чеченци, кой ти ги различава. Я виж, стадион „Лужники“ е препълнен с тях и вързопите им, само джара-джура се чува. Нищо не им се разбира, само броят пачки с пари.

— Точно така — подкрепиха го другите. — Няма живот от тях. Наемат апартаменти, задръстили алеите с колите си — няма отърване! На всяка крачка все те — от сутрин до вечер се разправят… Да вземете да въведете ред! Щото само обещават по вестниците и по телевизията. Каква полза от приказки? Само правят течение… Идваха днес едни от вашите, разпитваха какво сме видели, кого…

— А след това дойдоха още двама черни — добави мрачен чичко.

— Видяхте ли ги? — обърна се към него Турецки.

— Дори приказвахме, защо, не може ли? — предизвикателно попита мъжът.

— Напротив. Много добре, че сте разговаряли. Ако сте ги запомнили и можете да ги познаете по снимки, тогава направо нямате цена! — Саша се усмихна жизнерадостно и се обърна към Грязнов: — Вячеслав Иванович, нали си приятел, качи се на седмия етаж и провери вратата: всичко ли е на мястото си, а аз ще разменя две думи с другаря.

— Слушам — кимна Слава и тръгна към входа.

— Извинете, как се казвате? — попита мрачния играч Саша.

— Васил Василич, що? — Той се навъси още повече, вече съжаляваше, че се е набутал в тази неизвестна и напълно излишна работа.

— Ще ви помоля да помогнете, Василий Василиевич.

— Че с какво мога аз?

— Ако се съгласите, утре или в понеделник, както ви е по-удобно, ще ви донеса снимки на арестуваните от нас бандити. Трябва да погледнете, може да познаете някой от тези, с които сте говорили днес? Кога бяха тук?

— Ами… около обед. Към един.

„Празна работа — помисли Турецки. — Около един или малко по-късно момчетата на Емеляненко вече обграждаха вилата на Гурам. Бандитите не биха могли да се върнат вкъщи, щяха да ги пипнат. А щом не са хванати, значи са на свобода. Но не пречи да проверим още един път…“

— Къде да ви намеря, Василий Василиевич?

Уважителният тон, с който Турецки разговаряше, издигна мъжа в собствените му очи. Човекът веднага посочи адреса, етажа, показа къде работи, изобщо обясни как да го намерят при нужда.

Турецки му благодари, стисна му ръката и се изправи. Дойде Грязнов и доложи, че с жилището всичко е наред, не е отваряно, всичко е запечатано. Детективите си взеха още веднъж довиждане с мъжете и любопитните майки, тръгнаха към колата си и излязоха от двора.

Саша предаде на Грязнов разговора си с Вася, както го нарекоха съседите.

— А ти казваше, че амбразурата не стреля… Чакай, не искам да говоря напразно, но тази история няма да свърши просто така. Сърцето ми подсказва.

— А не ти ли подсказва, че трябва да намина вкъщи да се преоблека, за да не воня на конюшня, и да направя още нещо?

— Подсказва ми.

— Правилно. Хайде да се отбием в магазина на крайбрежната, да купим нещо за хапване.

— Но у нас…

— То е у вас. А пък Акимов още троха не е слагал в устата си. Ех, ти, началник!

— Добре де, не викай — рече примирително Грязнов. — Познавам Володка, няма да загине. Няма такава ситуация…

— Добре, че знаеш. Но ще се обадиш на Нина от къщи и ще кажеш, че ще отидем — Саша погледна часовника си, — сега е около девет, значи — в единайсет, единайсет и половина. Предполагам, до Шчолково и обратно ще ни стигнат два часа. Още повече че твоето Измайлово ни е на път.

— Даа — кимна Грязнов. — Няма ли кой да изпрати и на мен грижовен шеф?

— Помислих за нещо друго. От само себе си се разбира, че човек трябва да яде, а от болничните буламачи и здравият може да хвърли топа. Ще отидем с двете коли. Ще му оставиш твоята, а ще се върнем с моята. Не дай си боже да стане нещо, как ще си дойде, пешачката ли?… Трябва да се мисли, защо е тази глава?

— Логично, Щирлиц, както би казал уважаемият писател.

26.

Хората на Емеляненко пристигнаха в болницата в десет и половина. Акимов познаваше единия — Игор, който цял ден неотлъчно бе до Никита. Вторият се представи кратко:

— Николай.

Володя им обясни накратко ситуацията, каза, че не е могъл да се заеме лично с издирването на медицинската сестра, защото няма право да напуска поста си. Пък и тя отдавна е изчезнала, както смята главният лекар. Бялата манта, шапката и прочие подсказват, че бандитите от нищо не се страхуват.

Игор сподели, че след акцията е успял да си дремне мъничко и никак не му се спи. А Николай не участва в днешните събития и е готов да носи службата си докрай. Лекарката, която придружи ох раната до втория етаж, предложи на Акимов своето походно легло, за да може да дремне час-два. Вече бе оценила бдителността му и добави, че следващата инжекция ще я направи лично. И ще го събуди, разбира се.

Охраната застана на пост край болната и в средата на коридора, за да има по-голяма видимост. Игор пъхна един пакет на Акимов, бил лично от Никита Семьонович. Володя го отвори и видя два хубави сандвича с шунка, които побърза да раздели с главната лекарка. Тя отказваше, но скоро вечеряха вкусно и пиха силен чай от термоса.

Тъкмо всичко се успокои — хайде пак! — появиха се нови гости. Краткото позвъняване на заключената врата вдигна Акимов и той лично отиде да отвори.

Веднага му мина сънят: видя усмихнатите физиономии на Грязнов и Турецки и дори му стана неловко.

Наложи се да повтори всичко отначало. Не влязоха в болницата, а седяха на пейката близо до входа.

Володя категорично отхвърли предложението да го сменят и само се засмя, като отвори донесения от тях пакет с няколко апетитни мъжки сандвича с… шунка.

Обясни защо се смее. Но стана сериозен, когато Турецки разказа за беседата в двора на „Комсомолски“. Стана им напълно ясно, че преследването за Лариса е започнало. И най-вероятно ще е безпощадно. Причината? Все пак може да са няколко. Помнеха днешната бурна реакция на Ованесов за сто и седемнайсети член. Особено за четвърта алинея. Направо хваща максималното наказание! Ясно личаха контактите: и в отвличането на Лариса, и връзката, и дори познанството на Богданов и Гурам, макар той да отричаше. Най-сетне всичко, взето заедно, бе пряко свързано с убийството на бащата на Лариса, с милионния доларов откуп и уникалното по наглостта си ограбване. Нито един специалист в тази област не би могъл да назове дори приблизителната ценност на откраднатите произведения. Тоест получаваше се един много здрав възел и краищата му бяха скрити със завиден талант.

Като разсъждаваше така, Турецки разбираше, че сам се обрича да обедини двете дела, колкото и да се противеше душата му.

След хубавия хладък душ, който взе вкъщи, и голямата чаша силно кафе той, както и Слава, който също се пъхна под душа, се чувстваше вече горе-долу сносно. Но въпросът дойде сам, някак, независимо от Турецки:

— Според теб, Слава, колко дълго може да изкара човек без сън?

— Веднъж не спах три денонощия, имах такова дело… — Грязнов искаше да премине към личните спомени, но Саша го прекъсна. Посочи, че е имало времена, когато със седмици не му се е доспивало. Възрастта беше друга, а и силите. Когато пак повториха предложението си да сменят Акимов, а той вече категорично отказа и заяви, че няма да има никакви пропуски, Турецки и Грязнов въздъхнаха облекчено. Осъзнаха долния егоизъм на поведението си, станаха от пейката и пожелаха на Володя приятно дежурство. Утре, обеща Турецки, повтаряйки думите на Меркулов, ще преместят болната в секретното отделение на „Склифосовски“, а ако позволява състоянието й, и вкъщи — собствения й дом или у баща й. Най-вероятно последното. Там тя просто е нужна. Пък и трето денонощие вече има охрана.

Така си тръгнаха за Москва, оставиха на Акимов колата на Грязнов и обещаха да се погрижат за ремонта на собствената му. Ако имат късмет — на държавни разноски.

Турецки караше съсредоточено и по навик гледаше в огледалото за обратно виждане. Засега не се виждаше опашка. Така ще е до време, помисли той.

На задната седалка се бе излегнал Грязнов и похъркваше — такива са предимствата на нощния пътник. Саша го съжали и му позволи да заеме задната седалка, да не му пречи с разговори. Нощем шосетата не са осветени добре и трябва да си максимално предпазлив. Тихичко свиреше нощният „Маяк“ — нещо сантиментално, трогателно, успокоително и не го отвличаше от мислите му. Понякога не човек, а обстоятелствата, притискащи го отвред, много по-жестоко диктуват условията на поведение. Но това си е обикновено самосъжаление. Случва се понякога, когато много искаш нещо, нещо остричко, пикантничко, привлекателничко, а слабеещата съвест уж протестира и едновременно сякаш те изкушава: от какво се страхуваш, защо се стъписваш? По дяволите, нали в живота най-често търсим и намираме това, което в крайна сметка не ни е толкова нужно. Ловим призраци, които изпълваме със собствената си свежа кръв, с диханието си, а боязливо се отказваме от нещо, което ни изпраща лично Господ Бог. За наслада… Или за щастие… Кой знае за какво още?

Славната му женичка, оказала се в чужда държава заедно с малката им дъщеря, както винаги изпраща писмени поздрави, понеже телефонните разговори с Рига са скъпи. И нито тя, нито леля й, обожаваща „племенничката с нейното отроче“, се сещат, че държавните граници дори да са нищожни като тази, могат по високопарния израз на досадните журналисти да преминават и през човешките души.

Наистина, какво я задържа там? Лятото край морето — ясно. Стремежът да живее в чужбина — също е обясним. Още повече че той се роди не днес, а неотдавна, когато бе популярно: „Искаш ли за шестнайсет рубли да отидеш в чужбина? Бягай в Рига.“ Ами да! Кафенета на всеки ъгъл с мензурките силен „Рижки балсам“ и сервитьорки, които с удоволствие откликват, ако говориш на немски. „Гутен таг, ауфвидерзеен!“ И те се разкапват от умиление. Не, сега е друго! Такива „чужбини“ сега на всяка крачка в държавата: не, мерси. Сигурно в една от тях вече се подвизава онзи подлец Вадим Богданов… фу, дяволска работа!

За какво е седнал да разсъждава? Я стига, все за Ирина и нейните капризи…

Но ако се погледне от друга страна, той също не е сладък мед. Като се има предвид работата му. Онези двайсет и четири часа, когато мислите му са погълнати само от нея, родната… Къде ще намери време за съпругата? Освен в нощ като сегашната, при условие че не стане нещо извънредно и Шура Романова не нададе вой по никое време с любимия си украински израз: „Ах, момци! Що сте сторили!“

Ако беше тук Ирка, току-виж верният й съпруг — наистина ли е верен? — едва ли щеше да се впусне посред нощ в приключения, знае се какви… Нали и той, Александър Борисович, също е жив човек. Нека си има странности. И онова, което прави най-често, само помага на работата. Нищо повече. Ако пък работата е свързана със съвсем малко удоволствие, още по-добре.

Край дома на Слава улиците бяха доста разкопани. Събудилият се Грязнов не можа да съобрази веднага, че са пристигнали. Само тръсна глава и зададе съвсем идиотски въпрос:

— Не можа ли да дремнеш?

Именно от пределно искрения тон Турецки щеше да припадне. Смя се така, че Грязнов се окопити и съумя да оцени колко дълбока мисъл е изрекъл.

— Къде щеше да си сега, скъпи приятелю! — тресеше се Саша.

— Аха — съгласи се Славка. — Правилно. Съвсем съм се повредил. Заобиколи тази камара и веднага наляво, а после надясно и в съседния двор, в нашия. Тук две коли да се срещнат, и край. Като козлетата на моста. Виж, пристигнахме!

Изглежда, чак сега позна кооперацията, в която живее, и се събуди напълно. С такъв здрав сън е хубаво да си пожарникар, отбеляза Саша и му разказа един много популярен виц.

Така по нощния път в душата на Турецки изчезнаха в някаква неясна мъгла малкото, ако ги е имало, мъки на съвестта…

Чакаха ги, естествено. И то отдавна. Доказателство за което бяха любимите кюфтета на Славка — огромни, с чесън, той не пропусна да ги пипне с неумит пръст и да поклати осъдително глава — изстинали са! Лошо! Нина, разхубавена и понапълняла, Саша не я бе виждал отдавна, се спусна да поправя положението. Целуна Турецки по бузата и веднага съживи някогашната разкрепостеност и свобода на отношенията им.

След подобно начало Саша нямаше друг избор, освен да заобиколи масата, да се наведе над Карина и като поеме една солидна порция от възхитителния й парфюм, да я целуне по врата, покрай ухото.

— Искам да се изкъпя — заяви Турецки без всякаква задна мисъл.

— Колко сме бързи! — възхити се Нина. — Има време, не всичко наведнъж, соколе наш!

Той почувства как неволно бузите му пламнаха. Някога първата му любовна среща с Карина стана точно в банята и в дома на Славка, тази хитруша Нина не пропусна да му го напомни.

— Ама че сте глупави! — солидно рече той. — Трябва да си измия ръцете. Половин ден съм на кормилото. А както виждам, на вас все това ви е в акъла.

Карина се засмя кръшно, като изтриваше с върха на салфетката ъгълчетата на очите си.

— Смейте се, но помнете, че най-добре се смее последният — рече той и отиде да си мие ръцете.

— Някой да възразява? — намеси се двусмислено Карина. — Затова сме се събрали… — Тя се надяваше, че той ще я чуе. Турецки чу, обърна се и намигна.

Сега дойде ред Карина да се изчерви.

Единственото, което Нинка не търпеше на масата — Турецки скоро забеляза, — бяха разговорите за работа. Както и да се обсъждат плановете за утре. Няколко пъти бърборенето засягаше темата от днешния ден и Нина веднага пресичаше всеки опит нещо да й обяснят или съобщят как…

— Никак! — веднага се обаждаше тя. — Ще преживеем до утре. Да ви е сладко, скъпи гости, хапвайте! — подхвърляше подигравателно. — Служебните разговори пречат на храносмилането. И тогава няма значение ядеш ли или не, няма смисъл. Извинете, но не сме готвили вечерята, за да напълним тоалетната чиния.

Накрая мъжете се абстрахираха, намериха си по-подходящи теми и просто забравиха какво ги чака утре. Или в понеделник, понеже Костя им даде почивен ден, който можеше да се нарече ден за наспиване, ако до Турецки не седеше такава превъзходна жена като Карина и от време на време не докосваше с лакът ръката му.

Жените ядяха малко, за разлика от мъжете. Късно е вече, почти полунощ. За тях вечерята бе просто за компания. Турецки и Грязнов така се нахвърлиха върху масата, че не можеха да спрат: изминалото денонощие ги скапа. Пък и готвачът, честно казано, бе превъзходен.

Саша отдавна ненавиждаше пелмените полуфабрикати от магазина, свареното в тенджерата саламче, вечните консерви или изключително безвкусните и скъпи обеди в стола на прокуратурата. Още един фактор, който обяснява вредата от дългото отсъствие на съпругата му. Но за това помисли някак бегло, между другото.

Карина се усмихваше загадъчно. Като я поглеждаше, той никак не разбираше какво се е променило у нея, и то в по-добра посока, станала бе по-привлекателна и някак си недостижима.

Без да мисли дълго и без да търси определен извод, реши лично да я попита, като предполагаше, напълно справедливо, че подобен въпрос към жена ще бъде извънредно приятен.

— Новият живот — започна Карина, без да се замисля, сякаш отдавна се бе подготвила да отговори, и се надвеси над него, — хубавият живот, но… можеше да бъде още по-хубав. Можеше да е изумителен…

„Турецки, пази се!“ — сякаш прозвуча в думите й, дори повече в интонацията, с която бяха изречени думите.

„От нищо не ме е страх“ — отговори на Карина неговият възхитен поглед.

„Внимавай, откога скучая…“

„Много ще се старая!“ — Той скромно наведе очи.

Саша се надигна тежко от масата, много усърдно поблагодари на домакинята за божественото пиршество. Пиха с мярка, не искаха да прекаляват. Турецки се запъти към определената за него стая под одобрителния и ободряващ поглед на Нина Галактионовна. Стаята бе най-отдалечената в жилището, вътре предвидливо бяха разтворили новия диван. Той се съблече, взе душ и легна по диагонал с разперени ръце.

Чувстваше се много удобно. Сега не го смущаваха възможните неудобства на другите.

След известно време на вратата се показа лукавата физиономия на Нинка и хитро се осведоми няма ли да го притесни присъствието на една забележителна жена.

— Напротив — разреши Турецки.

Преди да излезе, Нинка изгаси лампата. Сега по стените се люлееха само синкавите отблясъци на уличните лампи. В светлата рамка на вратата се показа фигурата на Карина. Силуетът й бе приятен за окото и привлекателен. Тя се съблече мълчаливо, остана по нещо леко и прозрачно — комбинезон или малко по-дълга блузка — добре сложена, много пищна, без да е напълняла поне малко, макар да е имала поводи за това през последната година и половина, че може и две. Оправи гъстите си дълги коси, коленичи на дивана и попита тихо със загадъчен глас:

— Как ще заповядате да легна? — Тя посочи с ръка през него. — Така? Или ще позволите до вас?

Саша се направи, че размишлява, докато я гледаше, и Карина видя неговите бляскащи в тъмното очи. Като на котарак. Изведнъж той се понадигна, хвана я под мишниците, стовари я върху гърдите си, а жадните им устни сами се намериха…