Опасно хоби

35.

Трите обаждания от шереметиевската митница разтревожиха Кисота. И тя веднага сподели тревогата си с Бай.

Виталий Александрович се осведоми кой следовател е бил и като чу името на Турецки, се замисли. Като цяло атестацията, която той даде на този младеж, се потвърждаваше. Но го безпокоеше прекалената му настойчивост. Кисота не притесняваше Бай. Тя е умница, пък и има достатъчно връзки, за да прекрати всяко разследване. В началото Виталий използваше каналите й, но сега си имаше свои, надеждно гарантирани не от някакви указания на заинтересуваните органи, а от най-убедителния довод днес — „зеленото“. Началниците могат да се сменят, а валутата поскъпва.

Той посъветва Кисота да не трепери, а да се държи спокойно и с достойнство. Бай вече се е срещал с Турецки и има приблизителна представа от този, макар и честен човек от службите, но с провинциална закваска. Умерено умен, но ако правилно подхване работата и сложи уместно акцентите, може да разчита и на някои услуги. Това добре. Струва си да помисли по въпроса. А пък за Димка, има смисъл да разкаже голата истина, както се казва, но без подробностите, те са нещо интимно. Само дойде, преспа, изпратих го, в куфара — дрехи за преобличане.

— Как така, да не съм бъркала в куфара му? — възмути се Алевтина.

— Не си бъркала, а случайно си видяла. И дори не си могла да предположиш, че куфарът има двойно дъно, разбираш ли?

— Ти откъде знаеш?

— Глупачка! Кой говори сам за такива неща? По този повод можеш само да се изумиш, когато ти кажат. А пък във всяка търговска банка е можел съвсем спокойно да внесе валутата на чуждо име. Имал е напълно достатъчно време между посещението си при мен и при теб. Алка, не унивай. Може да споменеш и моето име, че съм ходатайствал за кредита и така нататък. Изобщо постарай се по-малко да лъжеш. По-добре истината, хайде, полуистината. А излъжеш ли, свършено е, той е майстор на капаните. Да ти кажа ли, имах друго впечатление, а как бързо разнищи конците, да се смаеш. Да не е някой ас? Ще го проучим. Непременно да се обадиш.

И сега тя със скрит интерес разглеждаше през големите си очила хамелеони седящия пред нея Турецки. Нещо важничи, сигурно е самоуверен тип. Широкоплещест, гъвкав, изглежда силен физически, в него има нещо скандинавско — русокос и светлоок. Мъже от този тип винаги са привличали Кисота. Такъв беше и Димка. Но защо беше? Да не го е погребала? Кой каза, че е умрял? Усети, че е налучкала абсолютно верния тон. Нека този следовател да тълкува както иска думите й, но трябва да почувства, ако не е пълен идиот, нейното искрено и много съчувствено, донякъде дори майчинско отношение към Богданов.

Турецки почувства много повече. Само едно не разбра: с какво тази дамичка, с какви достойнства е отвлякла Вадим от неговата жена красавица. Вечната тайна. Та той е прекарал тук само една нощ, Алевтина Филимоновна сама го съобщи, наистина с наведени очи. Но това няма отношение към работата, бързо се поправи тя, защото става дума за нещо чисто интимно, и тя много разчита на неговото разбиране от всякакво естество, и така нататък, и така нататък. О, да, естествено, как иначе!… Какво може да отговори един мъж на негово място, ако току-що са му доверили важна сърдечна тайна! А междувременно нейните тънки и дълги пръсти като на професионална музикантка машинално прелистваха камарите с най-различни документи по бюрото и правеха ъгълчетата на фунийки.

„Много се вълнуваш, приятелко — помисли Турецки и погледна под вежди неспокойните й ръце. — И съвестта ти не е много спокойна.“

— Значи в куфара му имало само ризи и дребно бельо? Алевтина избухна: казвала ли е такова нещо? Но си спомни, че сигурно е казала. Лошо, трябва по-добре да се контролира. Тя обясни просто своята неловкост:

— Не си мислете, че специално съм пипала куфара му, не сме в такива отношения, че да… Сигурно го е отворил за нещо, а аз попитах за ризите. И той отговори, че е свикнал да ги сменя два пъти дневно.

— Да — кимна важно Турецки, — разбирам го… Но защо тогава куфарът е тежал двайсетина килограма? Да не е бил от желязо?

Простичък въпрос, но Алевтина не знаеше какво да отговори.

— Откъде знаете, че двайсет?

— Нали обикновено на митницата багажът се тегли. Или не?

Откъде да помни Алевтина? Мигар Пашка? Да не е луд? Нали му каза, че в куфара има бельо! Откъде са тия двайсет килограма? Или следователят лъже? Блъфира?

— Не мога да ви кажа, уви! Но съм готова да ви повярвам, няма защо да си измисляте, нали така? Във всеки случай Вадим го носеше леко. Той е спортен тип, като вас.

— Като мен? — уж се изненада Турецки.

— Или да е… с половин глава по-висок от вас.

— Извинете, може ли един експеримент? — Турецки се изправи. Тя кимна, без да разбира още за какво става дума. Тогава той я помоли да стане и да притисне лактите си към хълбоците. Дойде по-близо, и като я стисна леко, сякаш перушинка, за лактите, я вдигна. Подържа я и я сложи на мястото й.

— Ето така например? — попита със спокоен и равен глас. Ах, как сладко заби сърцето на Алевтина Филимоновна, усетила за миг, че се потапя в мъжката сила. Но веднага дойде една ясна и хладна мисъл: какво си позволява този? Как да разбира това? Но Турецки вече я покани с жест да седне, сам се отпусна на стола срещу нея и метна крак връз крак.

— Бих запалил — рече и смешно мръдна нос, — но…

„Какъв хитрец! — помисли Кисота. — Как ловко избягна отговора… Та аз не се възмутих, само помислих…“

— Запалете — разреши тя с усмивка. Все още усещаше върху талията си замайващата сила на дланите му. — И аз ще запаля с вас…

Той щракна запалката си. Тя запуши „Вог“, той, както винаги, „Честърфийлд“.

— Значи е силен? Разбира се, на силния не му тежи да носи, може да не определи килограмите. Но вие ми помогнахте, благодаря — рече той сериозно.

Алевтина се учуди за каква помощ говори. Но си замълча. А той продължи:

— Вижте, отбих се при вас да се запознаем. Както забелязвате, разговорът ни не се протоколира. Просто ще се наложи по-късно да дойдете при мен в прокуратурата и аз ще оформя разпита във всички детайли. Надявам се, че ще изпълните гражданския си дълг, ще дойдете при нас без проблеми.

Кисота веднага се съгласи, като сметна, че разговорът е свършил. Но Турецки сякаш не се канеше да тръгва.

— Алевтина Филимоновна — попита той като за нещо странично, — как този Бай, за който споменахте, известният колекционер галерист, стори ми се умен човек, изведнъж е решил да се занимава с меценатство, и то донякъде съмнително?

— Извинете, не ви разбрах добре? — Кисота застана нащрек.

— Как да разглеждаме ходатайството му пред вашето министерство по повод кредита за фирмата на Богданов, за мен тя е непозната още?

— А, за това ли… Мисля, че и той е имал интерес за този кредит.

— Но какъв?

— Нали Богданов е зет на Константиниди… Беше… Е… И аз не знам, изхождам от вашите думи. А той беше известен колекционер. Мисля, че като е помагал за нещо на Богданов, Бай е разчитал на неговата помощ да купи картините от нещастния старец.

— Защо нещастния? — ококори очи Турецки.

— Нали… — Алевтина се запъна.

— Да, разбира се, извинете. — Турецки помаха с длан пред лицето си. Можеше да се закълне преспокойно, че не е и продумал за смъртта на Константиниди. „Грешка, мадам, голяма грешка… Вече всичко знаете. Само че от кого?“

— А мигар Бай е ходел у Константиниди? И е познавал колекцията му?

„Каква лъжа може да е това? Нали каза: само истината…“

— Мисля, че е ходел, иначе…

— Чудесно! — зарадва се Турецки. — А ние си напрягаме мозъците… Извинете, може ли да се обадя от вашия телефон?

— Заповядайте. — Кисота разреши, без да разбира нищо.

— Ще ми подскажете ли номера му? Да не ровя сега.

Алевтина се смути и пръстите й неспокойно зашариха по бюрото — уж търси тефтерчето си. Но Турецки разбра по изражението на очите й, играещи зад стъклата, че знае номера на Бай наизуст. Тогава той спокойно извади бележника си, отвори го и взе слушалката.

— Альооо! — чу сочен баритон.

— Добър ден, Виталий Александрович! Турецки, Александър Борисович ви се извинява за безпокойството. Обаждам се от ведомството на милата Алевтина Филимоновна. Не преча ли?

— Моля, радвам се да ви чуя, уважаеми Александър Борисович. Между другото, можете да не напомняте имената си, имам желязна памет, така да се каже. С какво мога да помогна?

— Поводът е все същият. — Турецки погледна към Кисота и направи тъжно изражение. — Все за онази злополучна колекция. От скромност не ми признахте, че основно я познавате, а излиза, че без вас сме като без ръце. Искам да помоля за една услуга от името на най-високата ни инстанция: помогнете, имаме нужда от вашите знания и желязна памет. Част от колекцията е намерена, немалка част, но само вие може да кажете какво липсва. Сигурно знаете някои тънкости на нашата следствена служба — четете книги, гледате кино: за да се намери нещо, първо трябва да се знае какво. Нали така? Ще разчитаме на вашата доброжелателна помощ. Във връзка с това ви моля да дойдете в следствения отдел на Главна прокуратура, ако не ви затруднява — днес, например към пет? Запишете си адреса и телефона.

Бай отговори, че трябва да погледне графика си, преди да дава твърдо обещание. Но той просто протакаше, за да обмисли неочакваното предложение. Не е ли провокация?

— Може да посочите удобно за вас време — побърза да предложи Турецки и за да не го остави да се опомни, продължи: — Впрочем, моля да предадете моята искрена благодарност на славния си помощник, Андрюша се казваше, нали? Да знаете, чудесен механик! Колата ми лети като лястовичка. Отдавна ли имате това злато?

— От две години — неохотно промърмори Бай. — Откакто се преселих за постоянно. Един приятел ми го препоръча. Бивш „афганец“, търсел спокойна работа. Не искаш да е охрана в търговията, бил се настрелял. Взех го. Не съжалявам.

В това време уплахата на Бай премина. Той помисли, че може да е за по-добро, и прие да се срещнат. Помоли да предаде сърдечен поздрав на прелюбезната Алевтина Филимоновна. Колкото и да се вслушваше, Турецки не можа да долови саркастични нотки в тона на Бай. И веднага дословно предаде поздрава.

И забеляза как по лицето на Кисота премина лека сянка.

„Аха, значи все пак го натопи… Вчера — той нея, днес — тя него. Значи непрекъснато поддържат връзка.“

Повече нямаше за какво да говорят. Турецки вежливо напомни на Кисота непременно да посети прокуратурата и се сбогува. Тя го изпрати до вратата и Турецки като истински джентълмен, прекарал приятно в компанията на очарователна жена, вече на изхода докосна внимателно с устни гладката й, леко кадифена ръка.

Бай затвори телефона и даде воля на чувствата си.

— Глупачка! — крещеше той и размахваше юмруци. — Кой те е карал да си отваряш тъпата уста?! Бъди проклета, усойница, пепелянка, долна курветина!… — И още много други неща изреди, за да може по-болезнено и гадно да уязви, да унижи тази нелепа, глупава, досадна пачавра… Най-накрая се измори, строполи се на любимия диван и извика Андрей.

Той беше наблизо и чу как беснее господарят. Но като влезе в кабинета, където Виталий Александрович безсилно се бе проснал, със слаб и нещастен глас господарят поиска да му отвори бутилка и да донесе чаша ледено боржоми.

Изпи я, полежа още, гледайки отдолу нагоре застаналия пред него помощник и изведнъж енергично се изправи.

— Направи ли каквото те помолих? — Той се втренчи в Андрей с немигащ, неприятен поглед.

— Всичко, както наредихте.

Бай по дъвка устните си и леко закима, сякаш се съгласяваше с нещо.

— Тогава виж къде е бил днес и ми кажи. Андрюша, важно е.

Помощникът излезе, а Бай още дълго седя на дивана, разперил крака и безсилно отпуснал тежките си едри ръце.

Андрей най-сетне се появи, подаде листче, върху което с грозен почерк и странни съкращения бе обозначен целият днешен маршрут на колата на Турецки.

Бай четеше и мърдаше устни.

— „Измайловск. Пет КАТ. 12,30 ч. Склиф. 13,30 ч. Комс. пр. 14 ч.“ Това ли е всичко? Кого изпрати?

— Артур.

— Да се връща. Сбъркал си, Андрюша. — Бай не си позволяваше никога да повиши глас на помощника си, каквото и да се случеше. — Работата е, че ти заложи на глупака. А аз на умния. И макар засега също да не печеля, моето положение е по-добро от твоето. Казваш, че вчера си му сложил хубава свещ? Смятай, че напразно си я подарил. И си оставил отпечатъците си… Андрюша, той не излезе глупак, не знам кой е с неговата кола. Запиши си — Бай небрежно пъхна листчето с драскулките на помощника си, — днес е бил на шереметиевската митница, а после в Министерството на културата. Разиграл ни е, Андрюша… Ти нали не остави следи у дядото? Да се надяваме… Днес в пет отиваме при него в прокуратурата и се постарай повече да не го изпускаш, ясно? Твоят Артур ще ме върне.

Помощникът притвори очи и кимна мълчешком — бавно и солидно. Златен човек, за всичко го бива…

Бай се качи горе, в спалнята, за да се преоблече за излизането в града. Може да се случи някъде да се развее довечера. Няма да стои до полунощ в прокуратурата… Пък и до полунощ да е, какво толкова? Сега в столицата има много места, където човек може с удоволствие да пилее парите си. Който ги има.

Мина му гневът срещу смотаната Алка. Наистина, ако този простак можа него, него да заблуди, какво остава за тази дърта похотлива кучка! Как му се озъби заради Димка! Голяма работа, намерило си момчето мадама, какво толкоз — сега светът да се събори ли? И Бай си спомни времената, когато не беше така отпуснат, а Алка толкова кокалеста. Да, като си спомниш, че като си представиш… Да вземе да намине към нея по стар навик? Как няма да даде? Ще го изгони? Но защо?… Сигурно с радост ще даде на някакъв там Турецки, мръсницата… Но засега това са само догадки. Как се ядоса! И Алка с нейната истерика… А всичко може да е съвсем просто. Тръгнал е със служебната кола, защото се е наложило да даде своята на някой приятел. А той веднага се паникьоса.

Бай дори се засмя от новото си предположение. Наистина на страха очите са големи! И се развесели. И реши вечерта да замъкне някъде Алка, в някое злачно място, да пийнат повече, пък после — каквото стане. Трябва понякога да облажим жената.

Но Андрюша не бива да изпуска този Турецки от очи.

36

Грязнов взе колата на Турецки и тръгна към къщи да обядва, стараеше се да го прави редовно, за да не обижда Нина. Пътьом спря край поста на КАТ и се разбра с момчетата, че нощем колата ще стои наблизо, до банкета, за да я виждат.

— Нямаш проблеми, остави я. Ще почерпиш едно питие…

— На всяка цена.

Когато се наобядва, Слава се върна при колата и остави на момчетата бутилка водка. Въпросът с паркинга бе решен.

В един и половина отиде в института „Склифосовски“. Там вече чакаше колата на МУР с двама оперативни работници. Слава се здрависа с тях, осведоми се какво става. Отговориха, че всеки момент ще доведат жената. Грязнов си предложи услугите и те бързо се съгласиха — за тях нямаше значение с коя кола ще тръгне болната. Тогава Слава се качи в приемното отделение и зачака.

Нямаше да познае Лариса Георгиевна, ако не бяха дългите й руси коси. Силно отслабнала, с изморени полуспуснати клепачи и устни, с болнава жълтевина на челото и бузите — изглеждаше направо като възрастна жена.

Грязнов стана, представи се на лекарите, които я придружаваха — а тук вече го познаваха, беше идвал, пък и забравя ли се такъв риж здравеняк.

Попитаха Лариса Георгиевна къде иска да я закарат и тя каза: само при татко. Грязнов започна да обяснява, че там ще има още работа за следователите, останали са някои отпечатъци… Но Лариса Георгиевна добави, че иска да се отбие вкъщи, да си вземе необходимите неща и — при татко. Не иска да остава в дома си на „Комсомолски“.

Това бе разбираемо — след такова зверско предателство от страна на мъжа си — защото няма друга дума — как трябва да се чувства в жилището, където са протекли петнайсет години от съвместния им живот?

Лекарят каза, че ще придружи пациентката до мястото, ще види как е там и чак тогава ще си отиде. Загрижеността му бе разбираема: медицинското му началство вече е получило съответните указания от Главна прокуратура, затова докторът, сериозен момък, бе пределно вежлив и коректен.

Когато влязоха в апартамента й, Грязнов веднага позвъни в районната милиция, обслужваща Хамовники, съобщи на дежурния, че вратата е разпечатана поради завръщането на стопанката и трябва по най-бързия начин да се изпрати сътрудник за съставяне на съответния акт.

Лариса Георгиевна обикаляше бавно из жилището като сомнамбул и сякаш още не разбираше, че си е у дома, затова не знаеше с какво да се захване. Като видя счупеното стъкло в кухнята, през което вятърът усилено вдигаше пердето, тя замръзна, а после погледна особено Грязнов. Той разбра въпроса й.

— Единият от вашите похитители, някой си Михаил Гарибян, реши по този начин да си разчисти сметките с живота. Не сварихме да го задържим. Хванахме ги в апартамента. Вече бяха приготвили торбите там, в стаята, оставаше само да излязат. Но не те излязоха, а влязохме ние.

— И къде…

— Кой, другият ли? Единият — вече ви казах. А вторият, Ашот, излезе по-умен, макар че напълни гащите от страх. Заведе ни на вилата, но за съжаление вече бяха успели да ви отмъкнат. А после щурмувахме къщата на Ованесов. Бяха ви приготвили да ви откарат в багажника на колата и да ви ликвидират. По време на схватката единият от престъпниците бе убит. Останалите са затворени.

Лариса Георгиевна пак обиколи бавно дома, оглеждайки стените, забеляза големите чанти до вратата на бившата столова, седна в едно кресло и скри лицето си в длани.

Грязнов знаеше, че не бива да бърза, седна на края на стола срещу нея и заговори с такъв прочувствен глас, както само той умееше, та Турецки го смяташе за ловък и опасен прелъстител.

— Лариса Георгиевна, чуйте ме. Трябва да отбележа: много ви провървя. Такава армия пратихме да ви спасява, такива хора вдигнахме на крак! Някога, ако имате желание, ще се запознаете. А сега работим по вашето дело — за гибелта на баща ви и изчезването, както разбирам, на съпруга ви. Днес е понеделник, петият ден от следствието, от тях два почивни, а вече доста неща разкрихме! Никога не сме работили с такива темпове. И всичко заради вас! Разбирам, сега ви е зле, но вземете вана, ще дойдете на себе си, ще се успокоите и животът няма да ви изглежда толкова мръсен, честна дума. Повярвайте ми!

Лариса Георгиевна повдигна лицето си: то бе мокро от сълзите. Грязнов само разочаровано разпери ръце — говоря, говоря, няма полза. Но жената изведнъж се усмихна, по-точно опита се да направи това. И макар усмивката или гримасата да бе тъжна, но все пак бе някакъв опит. Затова Грязнов тържествено плесна с ръце:

— Браво! Така трябва! Да върви всичко по дяволите! Искате ли да изпиете нещо? Или лекарите още не ви разрешават? Аз не бива да пия, но ако имате нещо за ядене? — Той стана, готов да помогне на стопанката.

— Там — показа тя вяло към бара в ъгъла.

Грязнов отвори вратичката и отвътре светна лампичка. Господи! Какво ли нямаше там!

— Какво ще обичате? — Грязнов се поклони изискано и пак предизвика слаба сянка от усмивка.

— Налейте ми коняк… Не! — възкликна изведнъж. — Сигурно има водка, капнете ми на дъното… моля.

Грязнов й поднесе миниатюрна чашка и начената кутия с бонбони. Тя бавно отметна главата си назад, изпи питието, а с движение на дланта отказа бонбоните. Грязнов прибра всичко в бара и го затвори.

— Сега си отдъхнете мъничко, а аз трябва да съставя акт, нали бяхме запечатали апартамента ви. После ще приберете каквото ви е нужно и можем да тръгваме. Мисля, че тези веществени доказателства няма да потрябват на съда, а следователят вече е съставил опис, така че вадете и използвайте каквото искате. Няма да ви преча. Не отваряйте, ако се звъни на вратата. Аз съм тук, всичко ще направя сам.

И той отиде в кухнята. Скоро дойде участъковият майстор от жилфонд.

Докато свърши едно-друго, минаха повече от два часа. По принцип Лариса Георгиевна беше готова да тръгват. Грязнов се опита да звънне на Турецки в прокуратурата, но намери в кабинета му Кругликов и разбра, че Саша е в движение. Тогава Слава позвъни в „Староконюшени“. Намери го. Всички бързали да свършат преди появата на Лариса Георгиевна. Меркулов също се канел да дойде. Трябва да се почисти, да се изхвърлят стъклата, да се измият кървавите следи.

— Нещо ново при теб?

— Има това-онова — отговори кратко Саша. — Ако не те затруднявам, почакай още половин час, докато дойде при вас експертът Миронов, тъкмо и ние ще свършим. Ще предадем жилището в най-добър вид, да не плашим дамата. Как е тя?

— Окопити се. — И Грязнов добави шепнешком: — Вече се опитва да се усмихва.

— Никога не съм се съмнявал, че в твоята компания дори покойниците се опитват да пеят. А за жените — нямам думи. Дръж се, рижко, цялата Главна прокуратура се моли за теб заедно с доблестния МУР. И за да не губим време, можеш да й разкажеш за договора си с Константиниди, носиш ли го?

— Да.

— Тогава действай.

Грязнов се върна в трапезарията, където Лариса очакваше заминаването.

— Лариса Георгиевна, току-що говорих с колегите, те привършват в „Староконюшени“ и ние с вас скоро ще тръгнем. Но докато имаме малко време, ако позволите, искам да ви осведомя. Не възразявате ли?

— Слушам ви.

Без да навлиза в подробности, Грязнов разказа за договора си с Константиниди, в който главното бе откриването на Лариса и проследяване на действията на Богданов. Слава съзнателно не го нарече мъжа на Лариса, а употреби само фамилията. Каза също, че още в събота сутринта е напуснал пределите на страната: избягал ли е, в командировка ли е? — още не е изяснено докрай. По този начин условията на договора са изпълнени въпреки смъртта на клиента, авансът е получен. Остава окончателното разплащане. Сега, естествено, той не иска да говори, не е спешно, за тази сравнително неголяма сума, само петстотин хиляди рубли. Частното детективско бюро „Глория“, което той представлява, е готово и занапред да сътрудничи с нея, ако тя има желание да продължи търсенето на Богданов. Още повече че върху него падат подозрения за убийството на тъста.

— Той не може да направи такова нещо — заяви твърдо Лариса.

— Вие по-добре знаете — съгласи се Грязнов. — Но има още някои факти, трябва да ги обясним и анализираме. С това дело се занимава Главната прокуратура на Русия, днес ще се запознаете със заместник-главния прокурор. Той е много умен и приятен човек. Обеща да намине да се осведоми за здравето ви и да изясни с какво може да ви е полезен по-нататък. Междувременно можете да решите всички проблеми.

— Трябва да помисля — рече тя.

— Разбира се. Такива неща не се правят набързо. Ние ще ви разкажем с какво се занимаваме, кои сме, какво умеем да правим, а едва после вие ще вземете решение…

На вратата се позвъни.

— Момент — рече Грязнов на изправилата се жена и тръгна към вратата. Погледна през шпионката и видя замислената физиономия на Миронов, експерта от Научно-техническия отдел.

— Привет. За какво идваш?

— Трябват ми пръстчета — обясни той появяването си. — Знаеш ли, там при стареца… — И спря, защото Грязнов допря показалеца си до устните, а с палеца на другата ръка посочи зад гърба си. — Ясно — съгласи се с готовност Миронов. — Александър Борисович ме изпрати, за да взема тук отпечатъци от пръстите на Богданов. Слава, помагай.

Влязоха в стаята и Грязнов представи новото действащо лице на Лариса Георгиевна.

— Разбирате ли, трябват ни отпечатъци от пръстите на Богданов, за да ги идентифицираме с голяма точност. Има ли тук такива неща, които да са принадлежали лично на него и никой друг да не ги е пипал?

Труден въпрос, както схвана Грязнов.

— Лариса Георгиевна, вече говорихме за някои факти, с които разполагаме. За да се ориентираме дали да свалим обвинението от Богданов, или напротив, трябва да намерим, отпечатъци от пръстите му. Върху чаши, книги, на нещо друго… Помислете, моля. А този господин, нашият експерт, ще ги изкопира на дактолентата. Нали е възможно?

Лариса Георгиевна започна да обикаля бавно апартамента, да оглежда предметите наоколо и Грязнов разбираше каква мъчителна задача е поставил на жената, предадена от мъжа си и едва не загинала, а сега трябва да му търси оправдание… Най-накрая тя влезе в банята и веднага извика Грязнов: показа му цяла редица с флакони одеколон — френски, английски… Попита дали ще станат? Експертът ги погледна и изразително вдигна палеца си.

Като почувства, че тя по малко се възстановява от угнетеното състояние, Грязнов попита каква е била фирмата на мъжа й. Лариса сви безразлично рамене.

— Малко съм се интересувала от неговите работи… Но мисля, че се наричаше много съвременно: съвместно предприятие „Доверие“.

Той се усмихна и оцени своеобразния хумор на ситуацията.

— А къде се помещаваше, ако не е тайна? И с кого е ръководел това „предприятие“ съпругът ви?

— Мисля, че с унгарци… Ами да, нали казахте, че отлетял за Будапеща? А къде се е намирала? Един дявол знае, някъде в Чертаново. Фирма… Смехории. Държеше под наем едностаен апартамент на първия етаж, с телефон и санитарен възел, естествено. По-скоро е пиел там и е водел жени… — Лариса се въздържа от грубост, за малко да се изтърве, но презрително сви устни.

Грязнов поклати съчувствено глава.

— Не знаете ли адреса?

— Ако трябва, ще го намеря.

Тя се оттегли в спалнята и извади върху леглото чекмеджето на нощното шкафче, отгоре с нощна лампа във вид на цъфнало лале. В чекмеджето, под камарата с носни кърпи, бяха разпилени много визитни картички. Лариса взе десетина и ги хвърли на леглото.

— Избирайте, коя ще свърши работа — извика тя Грязнов.

Визитките на генералния директор бяха луксозни: лицевата страна — на руски и английски, от обратната — на унгарски. Лакиран картон, плътен, златист, трябва да направи достойно впечатление на възможните клиенти. Но Грязнов се интересуваше от друго — от адреса: Чертаново, улица „Сумска“, номер, апартамент… Виж ти! Телефон, факс.

— Много ли хора работят при него във фирмата?

— Ха! Та той държеше, мисля, едно момиче, да отговаря по телефона: Шефът току-що излезе… Какво да предам на шефа? Видях го веднъж това курве — по-добре да си беше сложил телефонен секретар.

— Но тогава как е съумял според вас да получи такъв кредит за тридесет милиарда рубли?

— Колко?! — Ако имаше достатъчно сили, тя сигурно щеше да прихне, но успя да отговори на шегобиеца милиционер дори не с ирония, а с най-голямо презрение: — Мен ли питате? Как става всичко в тая държава? Сигурно срещу лъжа. Срещу обещания. Или, както е модерно, срещу намерения. Господи, вие ли не знаете, какво, не ви ли се случва да работите с нормални хора… — Тя махна слабо с ръка.

— Значи смятате, че е мошеник?

— Може да не е прост мошеник като повечето, но във всеки случай нищо не мога да кажа, както ви обясних, никога не съм се интересувала от работата му.

„Интересно семейство!“ — промърмори Грязнов.

— А можете ли да познаете какво е взел от този апартамент, тръгвайки за чужбина?

— За бога, не сега… — Тя се намръщи. И след малко добави: — Доста неща не виждам тук. Може да са в чувалите. А какво е изчезнало у баща ми?

— Много неща, ще видите.

Грязнов разбираше, че в дадения момент не бива да закача повече потърпевшата, бездруго тя едва се държеше на краката си. Но въпреки това е силна жена. И с характерче — не е за завиждане…