Опасно хоби

38.

Вече втори час в кабинета на Романова заседаваше „генералният щаб“: тя самата, Меркулов, Турецки и Грязнов. Двете версии, изложени от Саша, бяха до такава степен одъвкани и осмукани, че по костите им не остана живо месо. Но имаше множество въпроси, на които още никой не можеше да даде разумен отговор.

Малко след осем Турецки някак спонтанно позвъни в кабинета си, но телефонът даде свободно. „Свършили ли са вече?“ — учуди се той, като познаваше точността на Кругликов и огромното количество въпроси, които трябваше да обсъдят с Бай. Тогава звънна на Льоня вкъщи и чу бодрия му глас:

— Привет. Как мина срещата?

— А, ти ли си! Каква ти среща… Отначало си припомняше дълго, после започна да назовава картини и автори, като се объркваше някак странно, а това не е характерно за един познавач. Саша, стори ми се, че това е най-обикновена лъжа. Или не е познавал добре колекцията, или лъжеше, като изреждаше предимно незначителни неща от типа на етюдите на Коровин. А както е известно, от тях има хиляди само в московските антиквариати. Спомни си етюдите на Степанов, трябва да го знаеш — зимна вечер, лосове край копа сено, после Сергей Иванов, нещо от кримските етюди на Лентулов, авторски копия на „передвижниците“, художниците от петербургското обединение „Мир изкуства“, малко от авангардистите. Така и не разбрах защо е трябвало да се ограбва такава колекция. Наскоро бях на вилата на един приятел в Сенеж, там художниците имат творческа база. Та собственикът на вилата, която моят приятел е наел, е облицовал с два такива етюда две от външните стени, макар и под навеса. Попитах го защо е това варварско отношение? И знаеш ли какво ми отговори човекът? Предлагал ги на разни музеи, дори безплатно — не ги щат. Няма къде да ги пазят. Представяш ли си? Не, не мисля, че са убили Константиниди за такава колекция. Въртях, суках, някъде в седем и нещо, когато вече бяхме плувнали в пот, реших да му покажа списъка, който намерихме в сейфа на дядото. Мислех, че Бай ще получи удар. Поиска вода. Цялата гарафа замина. И изведнъж се сети за някакви неотложни работи, каза нещо за „Роял“ или за „Виолончело“ — имало такъв нощен клуб — и трябвало спешно да отиде. Уж имал уговорени преговори, а щял да забрави. Пуснах го, разбира се. Разбрахме се утре от сутринта да продължим играта. Даде честна дума, че няма да ме подведе. А как е при теб? Имате ли напредък?

— Добре, Льоня, благодаря… Имаме, разбира се. Утре ще говорим.

— И още един любопитен детайл за теб. Нали помниш, че оня списък беше дълъг, а за Бай аз направих по-кратък. И накрая започнах да подхвърлям, че Лариса Георгиевна е жива, слава богу, и вече си е спомнила едно-друго. И започнах да изреждам Кандински, Шагал, Малевич. И Бай веднага си „спомни“, че ги е виждал у дядото. С две думи, оплете се в лъжи. Виждам, че нашият списък му подейства потискащо.

— Как ли ще реагира, ако му покажеш пълния списък? Най-накрая днес го намерихме с помощта на Лариса в сейфа на баща й.

— Как! — възкликна Льоня. — Наистина ли? Браво на вас! Утре ще му го покажа!…

Саша затвори телефона и рече:

— Има новини — и предаде съдържанието на разговора си с Кругликов. — Готов съм да се хвана на бас, че Виталий Александрович ще забрави обещанието си — вече на себе си каза Турецки.

— Защо? — навъсено попита Меркулов.

— Сърцето ми подсказва — промърмори Саша.

— Какво толкова ти подсказва? — настояваше Меркулов.

— Бай си стяга куфарите. Както разбирам, има виза. Няма защо да лети с бизнес класата. Но може да замине на Изток с влак. Само не знам от коя гара. Най-вероятно от Киевската. Утре ще му хванем цървула. Но нямаме повод да го задържаме сега. Виж, ако пръстенцата на скъпия Андрюша покажеха нещо необикновено. Но вече е късно, народът спи, само ние бодърстваме.

— Сега ще проверим… — Романова решително грабна слушалката, но след няколко сърдити сигнала и собствени убийствени реплики, се съгласи с общото мнение: от началото на великата перестройка в обществото народът свято почита свободното си време. Волю-неволю оставиха за утре отговора на интересуващия ги въпрос, който в същото време можеше да се превърне в основен.

Имаше нещо малко, което не даваше мира на Турецки.

Първо: на кого предпазливият Константиниди е могъл да отвори безпрепятствено вратата?

Второ: защо Бай не страда достатъчно силно за изгубения си милион долара?

Накрая трето: какво ли е имало в големия куфар на Богданов и защо Кисота е тръгнала да го изпраща лично на летището, заобикаляйки митническата проверка?

От тези три компонента можеше да се роди истината.

— Грязнов — попита неочаквано Турецки, как изглеждаше сутринта Богданов? По-точно: с какво беше облечен?

Слава изведнъж засия.

— Умен въпрос! Слушайте сегичка! — изимитира той любимия израз на Романова. — Извинявай, Шура. Сутринта беше със светъл костюм — кремаво-жълтеникав, спомням си. А на излизане от къщи?… Сега ще звънна на Акимов.

Грязнов избра номера на Володя, който си почиваше вкъщи след нощното дежурство в болницата, и му зададе въпроса си. После каза: „Аха“ — и му пожела лека нощ.

— Тъмносив.

— Слава — попита Турецки, — били сте там няколко часа. Лариса не се ли разтършува из шкафовете?

— Не й беше до това!

— Късничко е вече — замислено се обади Меркулов. — Но би трябвало… Саша, казваш, че твоята Кисота надничала в куфара му?

— Надничала е. Но запомнила многото ризи.

— А колко костюма може да има този джентълмен?

— Много, Костя. Толкова нямаме ние тримата.

— Добре. Има вероятност…

— Предлагаш да ходим сега на „Комсомолски“?

— А защо не? — някак обидено се намеси Меркулов. — Едва ли Лариса Георгиевна спи, може да вземем ключовете. Ще подпиша ордер за обиска. По-нататък е въпрос на техника: организираме групата в нашата къща, грабваме документа, свидетелите са на място и хайде. Както на младини. А? Целите са ясни, няма много да се ровите… Но трябва още да помислим.

Турецки започна да скучае. Меркулов забеляза веднага и попита язвително:

— Ами да, вие с твоя приятел работите заедно главно нощем, нали така?

— Добре де, няма — въздъхна Саша и нагло намигна на Грязнов. — Щом ни е толкова принципен шефът, да хукнем по жени.

— Побесняхте ли? — пак изтърси Романова и се задави я от възторг, я от възмущение.

— Не одобрявам — свъси вежда Меркулов — нито действията ви, нито хода на мислите ви.

Турецки и Грязнов се засмяха. Костя и Шура се спогледаха, после той ги погледна с абсолютно наивни, неразбиращи очи. А те не можеха да спрат.

— Какво, нещо неприлично ли казах? — почти се възмути Меркулов.

Саша кимаше през сълзи, Грязнов си бършеше очите с ръкава на ризата си.

— Костя, ти не знаеш, разбира се… Има такъв виц… — Турецки най-сетне се успокои и започна да разказва, като от време на време просто изквичаваше. — Млада учителка предава урок. Предлага на калпазаните си петокласници да й задават гатанки. Става Петя и пита: това е вкусно и сладко, слагаш го в уста — само с три букви. Умната и съвременна учителка машинално изръсва думата, която знае. Класът ще се скъса от смях. Тя недоумява, а Петя укорително съобщава: изобщо чай, но ми хареса ходът на вашите мисли.

— Негодници — поклати глава Меркулов и се усмихна, — нищо не можеш да им кажеш, за всяка буква имат по един виц. Има ли нещо свято за вас?

— Има, Костя. — Турецки вече се успокои. — Проклетата ни служба. И скъпото ни отечество…

— Е, момчета, щом сме почнали така, време е да си ходим. Да си тръгваме. А утре по-раничко ще се срещнем, ще обсъдим на свежа глава и тъкмо ще получим заключенията от експертизата и дактилокартата от първи спецотдел. Поговорката гласи, че утрото е по-мъдро.

— Може да е така — отбеляза Грязнов, докато слизаха по стълбите с Турецки, — но според мен е по-добре да рискуваме днес.

— А защо мълча? — учуди се Саша.

— Нали видя, всичко са решили за себе си без нас. А Костя го направи от порив, това е просто рецидив, тъга по младостта.

— Добре, господин психолог. С коя кола ще тръгнеш?

— По принцип, с моята. Едва ли Бай ще мисли за мен след днешното преживяване.

Ако знаеше Турецки колко греши…

39.

Виталий Александрович Бай бе едновременно разярен и объркан. Не можеше да си прости, че остави някакъв жалък старец да го измами, него — опитния, стар, побелял и печен в занаята.

Това, което назова хитрият следовател, а той не изброи всичко, дори сгреши няколко имена — дори то говори, че тайните на Константиниди съвсем не са изчерпани. Вероятно по-голямата им част не е известна на никого. Освен на оная курва, дето се прави на млада. Ето кого трябваше да притисне. Но как? Спасили са я, значи здравата я пазят.

Не бива да пращам Андрюша. Пък и той май загазва. Трябваше да му се отблагодаря хубаво и да го махна по-надалеч, някъде на юг. До по-добри времена. Дяволът го накара да оправя тази свещ… не, лично той, Бай помоли Андрюша да се порови в колата. А Турецки — ето го главният враг! — не е пропуснал своето. Как му благодареше само: имал златни ръце. Дано не е открил подаръците: Андрюша е голям специалист по техническата част, може да се признае, има природен талант… Бай също много добре знаеше, че ръцете му нямат цена, затова използваше уникалните способности на помощника си крайно рядко и при изключителни обстоятелства.

Представяше си миналото на Андрей Беленки дотолкова, доколкото да му вярва и да е сигурен в мълчанието му. Две присъди, бягство, пластична операция на лицето и отстраняване на татуировка… Операцията му костваше огромни пари, понеже за нея знаеха само трима души: самият Андрюша, хирургът, направил операцията в закрита клиника, и Бай, който я предложи. Не, и още един човек — Макар. Това бе апашкият псевдоним на Мкъртич Карапетян, или Давитян, също Погосов… не се знае колко паспорти и имена имаше този лагерен авторитет.

Когато излезе на свобода за четвърти път, беше търкал наровете последните пет години заедно с Андрей Беленки в Красноярската колония със строг режим. Преди да напусне окончателно тайгата, бе успял да организира бягството на Андрей, на когото му оставала още петилетка.

Навремето Гурам Ованесов го „отстъпи“ на Бай с изричното настояване Беленки да не се „забелязва“. После съвсем се успокои: след предложената от Бай пластична операция никой не познаваше „новия“ Андрюша. С изключение на един несъществен детайл: отпечатъците от пръстите. Но Андрюша винаги „работеше“ с ръкавици. А ето че сега изгърмя: съвсем напразно върна онази идиотска свещ на следователя. И Виталий Александрович съобрази това чак когато видя омазаните пръсти на Андрюша и как Турецки уж машинално, но фактически много внимателно прибра свещта в джоба на якето си. Върви, че му я вземай!

Тогава възникна първото и направо казано, остро подозрение, че този следовател не е такъв простак, за какъвто се представя.

Виталий Александрович много се надяваше днес да се срещнат: мислеше да го опипа — как кънти, какво знае и за какво само се досеща. А той, видите ли, вместо себе си му пробута специалист, и то доста добър. Бай бързо се убеди в това. Този Кругликов се опитваше да преметне Виталий Александрович, отначало го правеше фино, така че Бай не схвана веднага. А когато се усети, разбра, че следствието е започнало определена игра с него и трябва да си опича ума.

Бай се строполи запъхтян и намръщен на задната седалка на своето сияещо от синия лак рено, отвори капака на минибара хладилник и извади бутилка ледено боржоми. Напъна капачката с огромния златен пръстен, сложен на средния пръст на лявата му ръка, отвори я и дълго не отлепи устни от гърлото.

Това бе негов особен трик: голяма работа, че пръстенът ще се надраска! Затова пък много впечатляваше някои дами.

— Бегом към къщи — дрезгаво каза на Артур и взе втора бутилка. Бай пиеше боржоми само от „стъкло“. Не обичаше разните там пластмасови шишета от литър и половина — или са менте, или са произведени от треторазреден завод. Не, истинското грузинско газирано боржоми трябва да е ледено и да удря в носа…

— Какви глупости ми се въртят! — мърмореше Бай, сърдит на себе си.

— Слушам? — веднага откликна Артур, младо момче, което Андрей често „заемаше“ от Макар. През последната седмица Артур бе на разположение в дома му, ако възникнеше непредвидена нужда.

— Не говоря на теб! — сърдито обясни Бай.

Артур пък размишляваше дали си струва да каже сега на Виталий Александрович за голямото нещастие, стоварило се върху чичо Гурам, или да почака, докато стигнат у тях? Или да остави на Андрюша, който преди половин час го докара с колата и го предупреди, че замирисва на пожар… Но Виталий е прекалено зъл сега, а гордият Артур не обичаше да му повишават тон. Сигурно и Андрей не го извика случайно. Най-накрая се престраши.

Бай дори подскочи.

— Защо не каза веднага?

— Но вие…

— Какво аз? Глупак! — И веднага добави: — Извинявай, Артур, нерви… — С прислугата, каквато ще да е, не бива да се кара, знаеше го твърдо. — И кого са закопчали?

— Чичо Гурам, Мкъртич и още петнайсетина от нашите. Но старшият Мкъртич е избягал от следствения арест. Засега не знам подробности.

— А къде е… — без малко Бай щеше да нарече Мкъртич с името Макар, въпреки че не бе прието да се използва. — Къде е Погосов?

— Андрей каза, че при него.

— Да не е откачил? — избухна пак. — Ами ако…

— Андрей си знае.

— Всички всичко знаят! — озъби се Бай. — Ще ви теглят задниците бой!

Артур премълча, но в приведената над кормилото суховата фигура, напомняща хищна птица, приготвила се да се хвърли на плячката си, се усещаше напрежение и явно неодобрение на тона, с който му говореха.

— А останалите? — попита след малко Бай.

— Няма ги — промърмори Артур, без да се обръща.

— Хайде, натисни…

— Не си струва, Виталий Александрович. Над сто съм. За чий ни е сега КАТ?

— Прав си.

„Значи Макар е в Переделкино — размишляваше Бай. — Гурам е железен наистина. Но какви ще излязат другите?… Ами ако този Турецки все пак е съобразил да му лепне външно наблюдение?“

Виталий Александрович вярваше в интуицията си. Пак не го подведе. За себе си вече беше решил да се раздели с помощника си. А сега и Макар му увисна на врата…

Е, ако стигнат до Андрюша, можем да представим делото така, че да няма нищо уличаващо за Бай. Нали миналата година убиха един от най-големите босове в Москва — Шота, свързан с шоубизнеса. Кой не е бил приятел с него, не е пил водка или не е чукал мадами — и какво? Да не би да осъдиха всички известни кинаджии, естрадни певци, артисти? Или да са били случайно заподозрени? Нищо подобно! Живеят, както са живели, и си вадят милионите, пият, където са си пили, и мадамите са същите, дори от време на време или в пресата, или в творческите си домове правят помен на Шота. Защото, ако Гурам е умен човек, а Бай не се съмняваше, тогава ще каже: откъде да знам кой е този Беленки? Но Гурам ще има проблеми с Погосов: защо е избягал от следствения арест? Нали си излежа честно присъдата — от първия до последния ден без никакви амнистии. Или изведнъж е излязло нещо друго?

Нищо, да полежат сега, какво му пука? Откъде е взел Беленки? Намерих го. Гурамчик ме посъветва. Нека той да измисля откъде познава Андрюша. Беленки служеше честно, не е уличен в нищо престъпно, пази Боже! Специалист от класа. Иди го търси! Колкото да му е жал, трябва спешно да прати Андрюша в оставка. А този Макар? Прекалено много криминални наоколо, прекалено…

— А кой ги е арестувал? — попита Бай Артур, пронизан от внезапна догадка.

— Онзи, който беше у вас на вилата. Днес са ходили.

— Турецки?!

— Така ми се струва.

Бай така изпсува, че Артур само поклати глава.

Виталий Александрович никак не хареса веригата, която се оформяше. Много е опасна. Извънредно. И в тази верига изпъкват две напълно излишни фигури: Турецки, който излиза, че знае твърде много, и Лариса Георгиевна, която не е забравила нищо.

— За какво са арестувани? — Бай най-сетне си спомни за какво искаше да попита.

— Намерили оръжие. И мацка.

— Ето каква била работата… — проточи Бай. — Значи Гурам е затънал? До ушите… Чакай, каква мацка?! — Но той знаеше отговора. Нима?!

— Оная, която търсеха. Заради откупа. Момчетата се изредили на караманьол. За групов секс те лови сто и седемнайсети член. И двеста и осемнайсети. За носене на оръжие. И още няколко — много се събира…

— Ах, Вадик, ах, Вадуля… Огън да те гори! Кучи син… — И веднага си спомни защо Турецки се изпусна в разговора им: освобождението на Лариса не преминало гладко. Каква била работата! Получила си го е хубавицата… Нищо, тя отдавна си пада по този спорт. Ето, на него отказа, колкото и намеци да й правеше. Какви ти намеци! Една нощ се връщаха от кръчма извън града, беше я хванал за дебелия задник — тя сумтя, въртя се, но не му даде! Подбелила очи, кучката! Една свирка да беше направила, какво щеше да й стане! Такова откровено пренебрежение го обиди. На други не отказва. Значи така ти се пада, каквото повикало, това се обадило…

Разбира се, че сега ще я пазят. Но ако потрябва… За какво е Андрюша? Ами Макар? Двете излишни фигури падат, изпълнителите — към благословените южни места, всичко е тип-топ. Както при онази скъпоценна старокитайска играчка с троицата: нищо не виждам, нищо не чувам, на никого нищо няма да кажа. Бай обичаше тези маймунки от потъмняла слонова кост, скрили с лапички очи, уши и уста. Няма да жали пари, само по-бързо да се махат от очите му.

Разните му там Турецки ще му хванат цървулите, а Бай ще се чуди скръбно и ще пери ръце: случва се и бабата да сбърка здравата, нали, никой не е застрахован. Не съм забелязал, не съм знаел, не съобразих — виновен съм. Но за това не съдят, няма такъв член, ако намерят, първо да докажат. А преклонената главичка остра сабя не сече.

И честно казано, от какъв зор да се оправдава пред някого? Ще вземе десетина картини от най-най, после спалния вагон и в Киев. Ще слезе в Харков или на друго място… Не, това вече е паника. Все едно ще го изловят, само ще стане по-лошо: ще рекат — избягал. Не бива така. Трябва да завърти днес една-две жици на приятели във Виена или Франкфурт, да си побъбрят, а утре рано, като Вадик, да духне към Австрия или Германия, според самолета. И нека оня Снегирьов, нашият неподкупен Верешчагин, лично да дойде да го изпрати. А тук ще остави бележка, че обстоятелствата значи така се стекоха, имам клиент, не иска да чака. От какво ще живея, ако пренебрегвам клиента? Ще се върна — и съм готов да се споразумеем. Никой нищо не го е карал да декларира, няма предявени обвинения, всичко си е точно — използваха го като консултант. Какво следствие?

Главното е момчетата да свършат работа…

Бай не се смяташе за жесток човек. Напротив, мислеше се за сантиментален. Смяташе, че неприятностите му често идват оттам. Ето и с Вадим. Пъхна му в ръцете половин милион зелени и за чий, да ме прощавате? Впрочем Дега с Мане и Сезан струват много повече. Хайде, това не е загуба…

Изведнъж го опари една мисъл: как са намерили каталога на Константиниди? Не, не може да бъде, започна да се самоуспокоява Бай. Колкото и да беше разпитвал, и Лариска, и Вадим твърдяха: няма каталог, старият грък държи всичко в главата си. А въпреки преклонната си възраст главата му бе млада. Беше пълна със странности, с инат и хитрост — но може ли без това? Твърдяха, че не държал каталог. Всичко става, може да попадне във всякакви ръце… Картинките имаха различни съдби, а често и законните им притежатели. Да не би дядото да е правел всичко честно? За какво са му свидетели?

За какво му е тогава на Виталий Александрович да знае съдбата например на Мане? Купил — продал. Не е забранено. Живея от печалбата. Нищо повече. Не се увличам от Мане и прочие импресионисти. Моят профил е нашият, здравият руски авангард. А Мане? Какво Мане, просто ми падна изгодна сделка, пък и исках да помогна на стареца, нали ме помоли. А моите предпочитания, моето алтер его си остава авангардът, цял свят знае, от него съм създал името си.

Да, може да си умен следовател, ама си глупак. Намерили сте някъде, ако ще и в стенния гардероб, двайсет добре скрити от дядото платна, с които дори не е можел да се похвали — веднага ще се разплете нишката, радвате се, решавате да ме сплашите. Но аз не съм вчерашен, знам как се правят деца…

Колкото наближаваше вилата си, толкова по-ясно си представяше какво му предстои да направи.

Андрей отвори портата. Надникна през полуспуснатото стъкло на прозореца и тихо каза:

— В гаража е.

Бай кимна. Артур пусна дистанционното управление и вратата на гаража се раздели настрани. Паркира колата и се обърна към шефа, а той само махна с ръка: добре де, върви. Артур излезе навън и вратата на гаража се затвори. Стана тъмно. Виталий Александрович включи осветлението в купето.

След минута, Макар се вмъкна в реното с рамото напред, някак рачешката. Седна на задната седалка, до Бай, кимна мълчешком. Беше със странни дрехи — като работник от помощния персонал или шофьор на разположение: с изсивяла тениска и безформени сиви панталони, отгоре — зацапан син халат. Бе пъхнал голите си крака в стари, подпетени сандали, а върху бръснатата му глава имаше синя барета. Страните на Макар-Погосов синееха. Никога не се е обличал ярко, но пък до такава степен! Защо?

— По каква работа си тук? — тихо и спокойно попита Бай, сякаш нищо не знаеше.

Но Макар само кимна към шофьорското място:

— Съобщи ли ти?

— Ами… в общи линии. Слушам.

— Лоша работа, Виталий. — Обикновено мрачният Макар стана още по-мрачен. — Гурам е в Бутирка, момчетата — на разни места. Разпръснаха ги куките, да нямат връзка. Убиха Гоги. Убиха Миша. Взеха мацката. Гурам го чака голям позор.

— Какво бе, не ви ли стигат вашите мадами? — попита с откровена насмешка Бай. — Прищяла ви се свежа плът?

— Е-е! — свъси вежди Макар. — Вадим върза на всички тенекия, изчезна. Затова решиха да си поиграят с неговата. Там се издънихме. Не успяхме да я очистим. Налетя ни цял взвод, хванаха ни…

— Какво ще правите сега? Какво искаш от мен? Да отида в прокуратурата и да кажа, че Гурам си пада по пищните блондинки, това ли? Ще кажа. А после?

— Слушай — тихо, но много сериозно рече Макар, — имаш връзка с големи хора. Намери ги. Гурам не трябва да е там.

— Трябва да се очисти женската. — Бай въздъхна престорено. — Няма я, няма и свидетел. Останалото е на хартийка.

— Като трябва — няма проблем.

— Щом няма, започвай от нея. Ще можеш ли сам?

Макар въздъхна леко и дори ласкаво, и отговори с лека насмешка:

— Намерих един будала. Сам ме изведе. За два „зелени“.

— Милиона? И само толкоз? Виж ти… — учуди се Бай. — А после?

— Всичко е чисто. Дори успях да ги преброя пак.

— Ясно. Значи сега онзи се отчита пред Бога?

— Или дявола — промърмори Макар. — Все му е едно. На Малахов — също.

— И него ли… — поклати глава Бай.

— Гурам помоли — поясни кратко Макар. — Знаел много. Страх го е. Може да пропее… Ще свършиш ли работа? — Той го погледна строго в упор и от погледа му Бай дори настръхна.

— Трябва да свърша — отвърна уклончиво. — Но моят план е по-широк.

— Е?

— Аз също съм на мушката. Следователят, който ви е хванал, Турецки — помниш ли го? — Макар кимна. — Може да закопчее Андрюша.

— За какво?

— Не ти ли каза?

— Което ми каза, го знам — възрази рязко Макар. — Ти ми отговори.

— Затова трябва незабавно да изчезвате. — Бай избягна отговора. — И двамата.

— Ние си знаем. Колко за следователя?

Бай вдигна показалеца си.

Макар помисли и кимна:

— „Зелени“, и предварително.

— Разбира се. Днес, сега. А женската?

— Андрюша я познава, той ще свърши това. А как — си е негова грижа. През нощта ще изчезнем. Но ти, Виталий, внимавай! Гурам чака. Ако го преметнеш, ще те намеря на морското дъно.

— Слушай, Макар. — Бай раздразнено повиши глас, но оня го прекъсна:

— Къде си срещал Макар? Никъде не си го виждал и не го познаваш. Познаваш само Гурам. Нали знаеш — щък! — Макар рязко драсна с нокътя на палеца си през гърлото — от ухо до ухо. — Бил съм и си оставам Мкъртич Погосов, ясен ли съм, Виталий?

Този кратък разговор бе някак страшничък, зловещ в тъмния нощен гараж, в плътно затворената кола. От слабата светлина лицето на престъпника изглеждаше сиво като на мъртвец, оставен на слънце две денонощия. Отвратително усещане.

— Добре — каза най-сетне галеристът, — вие с Андрюша решавайте своите проблеми, а моята дума е твърда… — Без малко да се разсмее, като си спомни как зяпна оня страхотно умен следовател изкуствовед. Нали му обеща на сутринта да продължат вече никому ненужното състезание, ненужно най-вече за Бай. — С каква кола си?

— Фургон за хляб. До последната врата.

— Аха, тогава ми е ясно — Бай кимна и се усмихна: — Голям майстор си по мимикрията…

— По какво?

— Камуфлаж, казвам. — Той въздъхна и си помисли: „Господи, с кого трябва да си имам работа!…“

— После ще видим кой ще пие, а кой главата си ще свие! — откликна зловещо Макар, проследявайки го с острите си, присвити очички.

„Гледай, и този е за там!“ — Бай не видя погледа на Макар и се развесели. И тръгна през вътрешната врата, свързваща гаража с къщата, към спалнята си за валута.

40.

Александър Борисович Турецки не знаеше, че главата му е оценена за един милион долара. Ако знаеше, сигурно щеше да се смае: какво става при тях, напоследък един милион долара да не са станали разменна монета?

И друго. Сигурно все пак щеше да започне да се вълнува и да прави грешки. По-сериозни от грешките, които ставаха в изобилие в обикновени условия.

Не, нямаше такова нещо. Просто попита Грязнов къде са сложени ония джунджурийки. Нали в Научно-техническия са погледнали?

Слава отвори капака на зеленото жигули и посочи с пръст.

— Я чакай да го взема и да го подаря на Шура за спомен.

Речено-сторено: операцията трая не повече от минута, само че беше на неудобно за стигане място.

Грязнов веднага си замина успокоен, че преследването на приятеля му със сигурност ще се провали. Турецки пък взе малката полусфера и овалната кутийка, които се прилепват към корпуса на колите с помощта на магнити, явно вносна изработка, и пак се качи в кабинета на началничката на МУР Меркулов и Романова не се изненадаха, като го видяха. Костя само попита с усмивка:

— Версия ли?

— Не, този път обикновена професионална предпазливост. — И демонстративно почеса върха на носа си, с което определено копираше замисления Меркулов. Саша хвърли намерените предмети в кристалния пепелник върху бюрото на Романова. — Помислих, че новият ми познат не е достоен все пак да носи званието порядъчен човек. Доверието ми към него, а също и към тъмното му обкръжение силно се разклати. Затова… Какво ще кажете, уважаеми господа юристи?

— Престани да се правиш на палячо и си отивай вкъщи. Струва ми се, Александра Ивановна те запозна с древната мъдрост за утрото, което е по… от вечерта и така нататък. А за това — добре, хубаво, че си ги махнал. Няма смисъл да си рискуваш главата напразно.

— Чакайте, нали между сутрешната мъдрост и вечерната глупост има всъщност една нощ. Прав ли съм? Точно тя ме тревожи. Примерите от световната класическа литература — като се почне от слепия Омир до братя Вайнер — доказват, че нощем стават повечето от най-мръсните работи, в това число и убийствата. Авторите знаят какво говорят. Какво ще кажете по въпроса?

— Повтарям отново: имаш ли версия? — кимна Меркулов.

— Ами ако имам?

— Казвай — въздъхна Костя. — Нали затова се върна.

— Ако ми дадете петима оперативни работници, няма да пусна Бай да излезе от Русия.

— Само това ли? — престорено се учуди Романова.

— Но да са свестни. Слава го пратих да си ходи. Стига е рискувал главата си.

— Виж го как заговори! — подсмихна се Костя. — Помъдрява пред очите ни… Какво мислите, Александра Ивановна, да му дадем ли?

— Вижте какво, момчета. Първи въпрос: откъде е тази увереност?

— Това малко ли е? — Турецки посочи пепелника.

— Малко е, Саша — кимна Романова. — Онзи ще каже, че няма нищо общо… Всеки може да ти залепи тия джунджурийки! Колата ти нощем остава сама, без охрана. Имаш ли някакви отпечатъци?

— Логично — прехапа устни Меркулов и заразглежда Турецки над очилата: как ще възрази?

— Разбирам… Бъркам посоката.

— Може да не бъркаш, но… — реши да го ободри Костя.

— Добре, имам още един вариант. Отивам на летището в Шереметиево и сядам в залата за полети, чакам до сутринта. Без да ме забелязват. Имаме ли някой наш човек, който да не е свързан със Снегирьов?

— Защо точно на Шереметиево, по една от предишните ти версии трябваше да бъде на Киевската гара? — попита Меркулов.

— Няма да мога на две места едновременно. Летището е по-сигурно. Мисля, че той няма да има проблеми с билетите. Всяко посолство ще му помогне. Но за да увелича смелостта му, ще му звънна и ще кажа, че съжалявам за несъстоялата се среща днес. После ще го помоля да дойде утре сутринта да си продължим разговора. Ще говоря сухо и без всякакви „уважаеми“ и „любезни“. Одобрявате ли?

— Ще звъниш от кабинета си, вече ти знаят телефона — посочи с пръст Меркулов.

— Но кого да ти дам? — замисли се Романова.

— Ако го срещнеш на летището, можеш да предизвикаш сериозна митническа проверка, каквото той не очаква. Това е достатъчно за задържане. За арестуването е необходима заповед. И нов обиск в дома — размишляваше Меркулов.

— Ах, момчета, мирише ми на авантюра — въздъхна Романова. — Добре де. — Тя махна с ръка към Турецки. — А ти какво се жалиш? Да й се не види и интуицията!

Меркулов я погледна внимателно, рече „хм“ и започна ожесточено да мачка брадичката си.

— Имаш право, естествено — въздъхна най-сетне той. — Ако започнем авантюрата и веднага подпиша санкциите за обиск и арестуване на Бай. Той — Меркулов посочи с пръст Турецки — просто е задължен да изпълни указанията на заместник главния прокурор на Руската федерация, тоест моите. Незабавно да ги изпълни. В противен случай ще го хванем за нарушаване на закона. Но пък, от друга страна… — Меркулов замълча и се обърна към прозореца.

— Защо млъкна? — иронично го подкачи Романова. — Или търсиш начин да опазиш невинността си и да направиш капитал? Не, драги, нищо няма да излезе. Не са достатъчни само улики, за да хванем Бай. Като знам отдавнашната ти тайна склонност към авантюризъм, направо казвам: не поддържам идеята. А колкото за преследването, да му поопънем нервите и да направим солиден обиск на дома му — тук съм за.

— Да. — Меркулов се съгласи неочаквано и въздъхна с облекчение, сякаш му тежеше собствената смелост. — Нека засега да не избързваме с арестуването.

— Всичко е ясно — усмихна се Турецки. — Постъпваме по класическия образец: другарю Сухов, извинявай, но няма да ти дадем оръжие.

— Какво оръжие бълнуваш! Какъв Сухов — намръщи се недоволно Меркулов.

— Костя, трябва да ходиш на кино. Или от време на време да гледаш телевизия. „Бялото слънце на пустинята“.

— Но какво общо имам аз?

— Общото е, че казваш: другарю Саша, оправяй се както можеш.

— Ама нахалитет! — поклати глава назидателно Меркулов. — Не възразяваме против обиска, нали така? Не ти ли стига? Старай се. Като намериш неопровержими улики, ще напишем заповед за арестуването на Бай. Нали, Шура?

— Точно така. Няма какво да ги глезим. Ще отвикнат да работят. Е, откъде ще започнеш, Саша?

— Първо малко ще го посплаша. Мога и оттук да звънна, от твоята приемна или от къщи. През лятото десет, десет и половина не е късен час.

— Аха, и ще издадеш домашния си номер? — навъси се Шура.

— Естествено, за да може Бай да го издири, преди да излети. Ако реши да действа сериозно. Има нужда от силен тласък… Но ми трябва служебната кола, граждани началници. За през цялата нощ. Понеже собствената ми трябва да нощува пред входа и да чака кой ще пъхне вътре бомбичка. Или ще ми извърти друг номер. Жалко, но рискът е скъпо удоволствие. Точка. В кухнята трябва да свети лампата. През цялата нощ. Ще пусна транзистора по-високо. Жал ми е за съседите, но какво да правя…

— А във ведомствената милиция на Шереметиево ще ти намеря двамина добри оперативници… Но какво ще стане с апартамента ти?

— Ще сменим името — усмихна се Турецки. — Вместо операция Комсомолски проспект, ще я наречем „Фрунзенска крайбрежна“.

— Не, почакайте. Засега това са ваши измислици. Ще задействам хората, а ако се окаже чиста глупост? Нямаме никакви факти. Саша, защо смяташ, че вече си го изплашил?

— Да налея ли масло в огъня? — присви очи Турецки.

— Ей, само без глупости! — прекъсна го Меркулов.

— Естествено, шефе. — Саша вдигна слушалката и избра дежурния по МУР. Когато му се обадиха, попита за домашния телефон на Кисота Алевтина Филимоновна. — Ки-со-та — повтори на срички.

Шура се учуди: но защо?

— Искам… — започна Турецки, но спря: — Слушам, записвам… благодаря, лека нощ. Искам да питам с колко врати е вилата на Бай.

Меркулов толкова се смая, че поклати глава:

— Голям си провокатор! Откъде ти идват тия идеи?

— Мислиш ли, че няма да клъвне? Може… Но само в един-единствен случай, ако е абсолютно чист. Или ако Кисота е абсолютна глупачка и ме вземе за клиничен идиот, а моят въпрос е от такъв характер. Обаче не вярвам. Помните ли как неговият Андрюша измъкна от една вдовица картини за него? Къде са сега тези картинки? Уверявам ви, още утре там ще бъдат и Сезан, и Мане и още много други работи, за които не сме се досещали. Да звъня ли?

— Хайде, от мен да мине! — Романова махна отчаяно с ръка. — Звъни, Саша!

41.

Алевтина Филимоновна бе крайно объркана. Десет часа не е чак толкова късно, но странното позвъняване…

Турецки, кой знае защо тя веднага го позна по гласа, напомни за себе си, извини се и с малко фамилиарен глас започна да дрънка разни глупости, от сорта, че не можел да забрави тяхната среща в кабинета й. Да не е пийнал? После намекна, че може пак да се срещнат и ни в клин ни в ръкав попита какво е личното й мнение за Виталий Александрович.

Кисота лесно се досети, че следователят бъбри толкова дълго тъкмо заради този въпрос. И тя застана нащрек. Между другото спомена, че е чувал от Бай — тя била ходила на вилата му в Переделкино. Е? Какво, престъпление ли е да отидеш на вилата на някой познат? — учуди се Кисота на наивността на следователя. Но какво значение има? Дворът му е много добре планиран, каза Турецки, нима Алевтина Филимоновна не е обръщала внимание? И не помни ли случайно колко врати има там — една или две?

Сякаш някой блъсна Кисота в гърдите. Тя вече имаше желание искрено и горещо да прати този следовател на майната си, но реши все пак да не изостря отношенията, макар че попита доста рязко: за каква ме имате? И той веднага отговори доста сурово и трезво: именно за такава, за каквато се представяте на шереметиевската митница.

Кисота се изплаши. Какво общо има митницата?

— Та ние сме сродни души, дъщерни служби — засмя се той. — Само наименованията са различни. Та колко са вратите все пак? Има ли и втори вход?

Тя предложи на Турецки да позвъни на Бай, чийто номер добре знае, и лично да се поинтересува. А нейната служба, каза тя солидно, не се занимава с подобни въпроси.

Той се сбогува сухо и прекъсна.

Ох, колко се разтревожи! Като не намери по-добро решение, позвъни на Виталий и с развълнуван глас, та съобщението й да стане още по-значимо, се постара да му предаде дословно целия разговор с Турецки.

А Саша избра поред единия и другия номер и се усмихна, като разбра, че връзката е задействала…

Бай изслуша Алевтина Филимоновна, помълча и някак уморено отвърна, че това са пълни глупости. Сигурно бълнува, от прекалено гледане на телевизия е. Или е слънчасала, днес беше горещичко…

Но тя настояваше. И тогава Виталий се засмя безгрижно, но на Кисота й се стори, че в силния му смях има нещо изкуствено и фалшиво. Изведнъж й предложи като в добрите стари времена да се срещнат още сега и да ударят едно пиене на някое достойно място.

Кисота се слиса за втори път тази вечер. Отношенията им отдавна бяха излезли от рамките на фамилиарността, когато двамата можеха да се хванат под ръка, да хукнат по кръчмите и да пръскат пари.

Но той още по-настоятелно й предложи да отидат в „Роял“. Отличен нощен клуб с програма, казино, обслужване от най-висока класа. Събират се сума познати. Да е готова след час и да чака до входа, ще мине да я вземе и естествено, после ще я върне вкъщи в най-добрия вид.

Кисота помисли малко и се съгласи. Отдавна трябваше да изяснят деловите си отношения. Защото в гладката някога съвместна работа се появиха видими пукнатини. Все едно, трябва един ден да решават: или-или.

„Але-или“… — спомни си тя изведнъж и страшно й се доплака. Ето ти възможност да си изясниш кое е вярно и кое обикновено дрънкане от страна на Бай, който ставаше откровен на чашка. Пък и тя, ако много е притисната, може да стане такова котенце, че едва ли някой мъж ще устои. Вадим също не устоя…

След час беше готова и слезе пред входа. Не минаха и пет минути, когато на светлината на оранжевите улични лампи видя лъщящото разкошно рено.

Бай не слезе от колата — трябваше да кавалерства Артур, но разгледа чакащата Кисота и отбеляза със самодоволство, че поне не е лишена от вкус. Алка умее да подчертае достойнствата на слабата си висока и някак плоска фигура. Някъде тоалетът е прибран, някъде отпуснат, стъпва като принцеса, а от цепката на дългата вечерна рокля се подава краче… краче… и нещо те блъска в главата. Наметалото й от някаква тъмна кожа, а прическата някаква причудливо рижа. Цял дявол!

Алевтина не познаваше човека, който вежливо й отвори вратата, и това малко я смути и въздържа. Но Бай, както винаги весел, жизнерадостен, заел с мощното си тяло почти половината кола, я успокои и каза сякаш между другото:

— Андрюша поиска отпуска поради заминаването ми. Срещнал някакво момиче, решил да се представи, замина май за Крим. Наложи се да взема временно Артур. Не е лошо момче според мен. Точен и честен, аз така обичам. Нали знаеш…

„Заминава?“ — учуди се Кисота, понеже Бай не беше споменавал нищо подобно през последните дни. Обикновено беше откровен с нея по някои въпроси. Друго я смущаваше — непознат шофьор. Всичко става…

Като забеляза смущението на Алевтина, Бай вяло махна с ръка и отвори вратичката на бара, която стана масичка. Вътре имаше легнали и прави най-различни бутилки и най-вече боржоми. Чашите бяха наредени по стените, в нишите.

— Какво искаш? — но като не чу отговор, се възви с цялото си тяло, видя блесналите й очи и не повярва. — Какво ти става, Алка? Едно заминаване! За два, най-много за три дена — в Киев. Казаха, че изплувала една много любопитна картинка. Трябва да успея, преди да са я грабнали другите. Отивам и се връщам. Да, освен това трябва да говоря с този глупак следователя. От глупост обещах, сега трябва да си сдържа думата.

— И кога тръгваш?

— Често казано, исках още днес — засмя се Бай. — Но ти се обади и гласът ти беше толкова разстроен, Алка, че реших да зарежа бързането и да отложа всичко за утре. Не сме излизали отдавна с тебе, а? Помниш ли едно време… Артур, ако обичаш, пред централната сграда. Да, някога ресторант „Хиподрума“ минаваше едва ли не за най-престижния и модерния. Къде ще се мерят с него разни там „Метрополи“ и „Праги“! На ония години, Алка, тук за една вечер се профукваха десетки хиляди! Какво знаят днешните милионери! Да, публиката беше своеобразна. Специалисти!

В ресторанта познаваха Бай и портиерът само като видя внушителната му фигура, излезе и с услужлив поклон отвори вратата за почетния гост и миловидната му дама.

Двамата минаха през фееричното фоайе, оформено в безумни тонове, и се насочиха към стойката на бара.

— Алка, хайде за начало нещо по-студеничко! А после ще се опитаме да вечеряме. Не знам защо ми се иска да ям, помня, че тук веднъж много сладко ме нагостиха. Сега винаги водя важни клиенти тук. Харесва им…

Барманът чу с крайчеца на ухото си желанието на кавалера, видя кимването на дамата в знак за съгласие и моментално извади ледена запотена бутилка „Клико“, показа етикета на Бай и когато той кимна, ловко измъкна тапата. Специалист, от новата, западната школа…

Шампанското беше сухо, истинско, а не руска имитация, много добре охладено. Кисота поседна на кръглото високо столче, Бай се подпря на стойката, намигна лукаво и промърмори:

— Тая мебел не стига за четвъртина от задника ми, мамицата им и дизайнери…

Барманът наведе очи с вежлива усмивка и се отстрани, като остави бутилката в кофичката с лед.

— А ти, Алка, изглеждаш чудесно! Умница, грижиш се за себе си. Хайде днес да си говорим само за хубавите неща.

— Защо, има ли и лоши? — Тъкмо сега е моментът да си поговорим за работата, помисли тя.

Но той все повече я омайваше с разточителността и любезността си, така е било винаги, с известна доза хулиганство, лек цинизъм и пълно пренебрежение към собствената персона. Ах, Виталка, Виталка… Хем е абсолютен нахалник, хем умее да ухажва!

Няколко чаши шампанско, музика, шум, с две думи — цялата наситена с празничност атмосфера на това заведение, в което Кисота идваше за първи път, строгите вечерни костюми на мъжете и необикновено смелите дамски тоалети — няма друга дума за тях, — всичко това подейства на Алевтина Филимоновна. В главата й зашумя, стана й хубаво и весело. Всичко й се струваше просто и достъпно. И тя скоро забрави за какво искаше да си поговори сериозно с Виталка. Е, като не е днес, след три дена, след седмица, най-после защо да бърза? И да си разваля настроението в такава приятна вечер…

Тя не усети как се напи. Но Бай много добре знаеше. Достатъчно е само едно грахово зрънце, дори маково — незабележимо, а как действа! Утре ще я боли малко главата — махмурлук, много ясно, не е трябвало да смесва шампанско и коняк. Само малко и очичките — нани-нани, крачката не държат, рижата главица очарователно клюмне на рамото на още крепящия се, но доста пийнал спътник.

— Не! — заяви изведнъж Бай и премести с върха на пръстите си чиниите. — Алка, хайде да зарежем този дивашки шум и да си направим „пъб крул“ — помниш ли? — така казвахме като деца, когато четяхме до насита английски романи… Стига! Ставаме! Отиваме си!

Той остави на масата няколко стодоларови банкноти, внимателно и здраво хвана податливото женско тяло през кръста и стараейки се да върви като пиян, стигна до изхода. Алевтина се люлееше под ръката му.

Като видя портиера, Бай му пъхна в ръката десет долара и поучително рече:

— Шумно! Много шумно! Оттам са всички нещастия и революции! Съгласен ли си? Жалко! Стига, Алка, да вървим при децата, искам „Арлекино“! — и цялата улица гръмна от кадифения му глас: — Арлекино, Арлекино! Трам-та-та, тарам-та-та!

Артур изскочи от колата, отвори двете задни врати, помогна им да седнат, по-точно да се гътнат, и като махна дружелюбно на портиера, се върна на мястото си и запали мотора.

Алевтина спеше отпусната върху Бай. Той пиеше направо от бутилката студено боржоми и пъшкаше.

— Къде отиваме? — попита Артур, без да се обръща.

— Там, откъдето взехме момичето… Ще ми помогнеш да я занесем до входа и си свободен до три часа. Недей да стърчиш тук. Пуснали са хубав влак. За Унгени, тръгва в пет без нещо. Ще ме качиш на него.

— Разбрано — кимна Артур.

— После не се връщай у дома, можеш да се разходиш някъде във Владимир или Суздал, по светите места. Върни се след два-три дни. Ако те питат, ще кажеш, както е било. Ясно?

— Ясно. — Артур пак кимна.

— Браво на нас… Парите са в жабката. Стой вкъщи и чакай да се върна. Ще ти се обадя. Пристигнахме ли? Помогни.

Измъкнаха внимателно Кисота от колата, излезе и Виталий. Пое сънената жена и я поведе към къщи, а на Артур махна да тръгва.

Отвори с ключовете, които намери в чантичката й, тракна вратата, отнесе на ръце жената в спалнята и я сложи на леглото. Погледна я отгоре. Бива я. Помисли си, че Алкиното ложе стана модерно за заминаващите надалеч: първо Вадим, сега той. Смешно! Наистина нямаше особено желание, само за момент нещо го възпламени, когато я видя от колата.

При всички случаи трябва да я съблече, иначе няма да повярва, че е могла да се натряска чак толкова, че да замъкне в леглото си мъж. Но като й вдигаше роклята, за да я измъкне през главата й, изведнъж почувства, че я желае безумно, желае я жестоко и грубо. Бързо смъкна от нея разните женски подробности, разтвори встрани силните й крака, а сега абсолютно безволеви като на гумена кукла. Помисли, че в този момент е готов просто да я смачка. Но стоварвайки се отгоре й, изведнъж си спомни смешното изказване на неотдавнашната си любовница: двайсетгодишна хлапачка, смайващо грамотна, как възразяваше срещу шеговитите му страхове — плашиш кучето със салам…

Бай започна рязко и жестоко и вече съжаляваше, че спящата под него жена не чува и не чувства нищо. Отначало състоянието й много го дразнеше, но като се засити, започна да се успокоява. Стана, тръгна из апартамента, намери в хладилника коняк и изпи на един дъх половин водна чаша. Върна се в спалнята, Алевтина спеше в същата поза: вечерната й тъмносиня рокля — ха! постарала се е в тон с колата му! — още на гърдите й, а краката й безметежно и похотливо стърчаха встрани. Точно в този разкошен вид трябва да се намери сутринта, преди да тръгне за работа с огромно закъснение, и глава, която се цепи от болка.

Бай се облече и седна на масата, намери един бележник и започна да пише.

Да, след такива бележки един годеник не може да изчезне. Нека вярва, че инициативата е била нейна… Оказа се, че никак не е лоша в леглото, както преди. Дали да не повтори на прощаване? Не, прекалено много покорност също не е добре. Току-виж станал некрофил. А тя да спи, щастливката.

Бай откъсна страницата от бележника, сложи я на нощното шкафче до леглото на Алка, за да я забележи веднага. После предпазливо излезе от апартамента, дръпна бравата, за да провери добре ли е затворил. Часовникът му показваше три без десет.