Опасно хоби

47.

Националното бюро на Интерпол за Руската федерация се намираше в района на метро „Нови Черьомушки“.

Началникът на бюрото подполковник Виктор Александрович Милников чакаше следователя Турецки според уговорката. Бе висок и строен човек, абсолютно импозантен, никак не изглеждаше стар по външност, а слепоочията му сребрееха. Как иначе, нали е представител на държавата в организация, в която влиза едва ли не целият свят. Сто и петдесет страни — това говори за много неща. Милников бе облечен и по съответния начин: с великолепен сребристосив костюм, шит по поръчка, стоеше му като на манекен. „Това се казва мъж!“ — помисли Турецки с приятна завист към него. И дори папийонката му пасваше добре, макар според Саша да не отговаряше много на предназначението на тази кантора.

Представиха се. Виктор Александрович посочи с трениран жест удобното дълбоко кресло от светложълта кожа близо до нисичка кръгла стъклена масичка, почака гостът да седне и се отпусна в креслото отсреща. Пръв заговори Милников като домакин:

— С кола ли сте?

— Да, със служебната. Аз съм само пътник, имам шофьор.

— Още по-добре — открито се усмихна Милников, стана леко, без да докосва с ръце креслото, отиде до голямата секция и отвори вратичката на бара. Взе две кристални чаши и бутилка коняк, а също чинийка с нарязан и посипан с пудра захар лимон, върна се на масичката, сложи всичко и седна. Сетне спокойно, сякаш да не възрази Турецки — а той не възнамеряваше да възразява, — наля в едната чаша, в другата, подаде я на госта, взе своята и с думите: „За доброто запознанство“, отпи малка глътка. Отметна глава на облегалката, разположи сплетените си дълги пръсти върху коленете и рече:

— Сега ви слушам внимателно.

Конякът бе ароматен и Саша с удоволствие отпи половината чаша, а после сложи в устата си резенче лимон.

— За първи път съм във вашата…

— Кантора — подсказа усмихнато Милников.

— Организация — също с усмивка уточни Саша. — Затова, ако позволите, първо ще разкажа за моите неприятности, а вие ще подскажете на каква помощ можем да разчитаме от ваша страна.

— На вашите услуги, колега. Аз също съм юрист. Но завърших юридическия след Костя Меркулов. Познаваме се от аспирантурата. Той ми се обади, как е самочувствието му?

— Ако не бяхме ние… — Саша почеса с кутре върха на носа си и Милников прихна.

— Точно! Да, както ми казваше неотдавна един познат артист, животът ще е сносен, ако нямаше спектакли, репетиции и ти носят заплатата вкъщи!… Познавам Меркулов. Щом е жив и здрав, слава богу. Какво ви безпокои?

— Ще се постарая да свърша за десетина минути — но не му стигнаха и двайсет, защото Милников започна да подхвърля въпроси по делото, а те изискваха допълнителни сведения и обяснения.

Турецки докладва практически всичко, което бяха събрали детективите за петте изминали дни, и сам се учуди: ама наистина доста е свършено!

Милников също го оцени, но по-скромно:

— Браво, момчета, добре сте работили. Помня, за подобни дела въпреки всякакви наказания отиваха месеци.

По някакъв непонятен сигнал в стаята влезе изящно облечена девойка на ръст около сто и осемдесет, приличаше на манекенка и с такива крака, че Турецки сбърчи нос. Тя постави пред двамата по чаша черно кафе и излезе. Като проследи погледа на Турецки, Милников леко разпери длани встрани и каза:

— Ноблес оближ…

„Положението задължава — преведе си Турецки. — Особено в тази кантора.“

След още по чашка и като пиха с удоволствие кафе, Милников стана, взе от бюрото си тефтер и автоматична писалка, пепелник и любимите на Саша „Честърфийлд“ със запалка, разположи целия този инвентар на масата, показа с жест: пушете! — и отвори тефтера си.

— И тъй — започна делово, — трябва ми пълен списък на изгубените платна. Автор, название, дата, размери, поне приблизителни, общ сюжет. Веднага ви успокоявам, че проблемът не е много сложен. Ще въведем всички данни в компютъра и се надявам да получим положителен резултат. Много по-просто е със световноизвестните имена, такива като Мане, Дега, Гоя, пък и Кандински. Те са регистрирани и преместванията им се фиксират. С изключение на кражбите и продажбата в закрити частни колекции. А за съжаление те се увеличават. Рано е още да се говори за по-малко известните имена, но също може да има сведения. Така. С това решихме въпроса. Чакам пълния ви списък, сам разбирате, че от вашата бързина зависи нашата скорост. Както знаете, по принцип Интерпол се занимава с икономическите престъпления, контрабанда на наркотици и изобщо с всякакви международни криминални престъпления. Имаме огромна картотека на международните престъпници и съвсем не е изключено да изплуват някои имена. По повод на Богданов — ще разговарям с унгарските колеги. Те ще се свържат с полицията. Ако е конвертирал и е превел при тях трийсет милиарда рубли, сами разбирате, че такива операции рядко остават без внимание. Затова също не изключвам, че те вече имат нещо за него… Най-накрая за Грязнов и частното му бюро. Като изхождам от лични наблюдения, мога да кажа, че има примери за такова сътрудничество, при това доста успешни. Например в Англия частните детективски бюра доста успешно си сътрудничат със Скотланд Ярд. Като се започне от убийствата и се свърши със съпружеските изневери. Ще се постарая по същия начин, тоест чрез колегите в Унгария, да се свържа пак с криминалната полиция. Засега не мога да кажа какво ще излезе, но мисля, че е напълно реално да се срещнете с Богданов и дори да го разпитате, те ще помогнат. Дори ако вече е сменил гражданството си с някакво парагвайско, да речем. Имате ли още въпроси?

— Засега не, благодаря — каза Турецки и се изправи, като загаси фаса в пепелника.

— Очаквам материалите. — Милников стисна ръката му. — И най-сърдечен поздрав на Константин Дмитриевич — и също с кутре почеса върха на носа си.

Влезе същата дългокрака хубавица и вежливо отвори вратата пред госта. Като мина покрай нея, Саша й благодари с леко кимване и усети аромат на познат парфюм.

„Трябва още днес да се обадя на Карина… по повод на картините й“ — реши той.

Щом се върна, Турецки веднага отиде при Меркулов.

— Ох, има Господ!! — плесна с ръце секретарката на Меркулов, като го видя.

— От какво е тази радост? — учуди се той.

— Нищо ли не знаете за себе си? — изуми се тя.

— А какво трябва да знам? — направи ужасна физиономия той.

— За бомбата…

— А — махна той с ръка, — вече съобщиха по радиото.

— Наистина ли?!

— Наистина, Клавочка. Тук ли е? Сам ли е?

— Влизайте, влизайте, сега ще ви донеса чай.

— Хайде, сядай и разказвай — осъдително поклати глава Меркулов.

— Горещ пионерски поздрав от приятеля ви от детството Виктор.

— Не се преструвай. Уговорихте ли се?

— За всичко. Започва разработването на линията Грязнов — Богданов. Утре ще предадем всички данни за Вадим Борисович. Каза, че вариантът е напълно реален. Грязнов може да си стяга куфара: чорапи, пижама. В чужбина не спят без пижама. А той е свикнал по плувки.

— Ти по̀ знаеш — иронизира Костя, — нали се разхождате неглиже.

— Шефе, обиждаш. Изключително заради работата. Друго е по-сложно, но аз разчитам на Льоня. Нужен е списък на изчезналите произведения, не просто автор и название, но и обем, формат, да ги вземат мътните. Не разбирам от тия работи. Как ще успее за една нощ? Не се ли е обаждал?

— Звънна веднъж. Всичко е както твърди Бай. Прочетох съвместния ви труд. — Меркулов извади от папката протоколите, съставени на летището и на „Петровка“. — Бай не се страхува, наистина са намерени пет платна. Те са от каталога на Константиниди. Нещо повече, там не е отбелязано „продадени“. Значи са крадени… Господи, какъв е този живот? Само обиски… Трябва да се отиде на „Староконюшени“ при Лариса. Полунин работи със своите на „Комсомолски“… — Меркулов повъздиша и прелисти страница в бележника си. — Във Фрязино е намерен трупът на контрольора Скиба от Следствения арест. Почеркът е както при Малахов — от ухо до ухо. Погосов май?

— А кой друг! И фойерверкът пред къщи — също е негова работа. Но той не е пиротехник, може и да няма отношение към бомбата. По-скоро това е дело на ръчиците на Андрюша Беленки. Излиза, че покойникът наистина е имал златни ръце, прав е Бай… А според теб, Костя, за кого беше изгодно, не — нужно! — да ни отстрани двамата с Лариса: Бай или Ованесов? Да кажем, Гурам може да се опасява, че сто и седемнайсети член, алинея четвърта е направо смърт за един „авторитет“ сред крадците. Какво общо имам аз? Погосов е премахнал Малахов, пак той — Скиба, своя спасител, така да се каже. Това трябваше да се случи, само един идиот не би загрял. По идея Погосов е трябвало тогава да премахне и Лариса. Но нали на въжето висеше Беленки? Смятай: три часът след полунощ — в „Староконюшени“. В същото време гръмва при мен в двора… Поне откараха ли останките? Или стоят и всички ги гледат?

— Махнахме ги — мрачно измърмори Меркулов. — Но гледай да не се появяваш там поне за една седмица… У дома ли да дойдеш? — попита без всякаква надежда.

— Да, да нахлувам в порядъчно семейство. Как можа да ти хрумне! Имаш голяма дъщеря! Красавица! Ще тръгнат приказки, клюки. А защо не бива у дома?

— Какво общо има дъщерята мома?! Ти какво общо имаш? Турецки! — почти се възмути Костя.

Той разпери ръце и се пошегува:

— Защото няма да ми устои, Костя, тогава ще се наложи спешно да й търсиш съпруг, та да се ожени и да не пита нищо. Нима не разбираш? Шегувам се, шегувам се, не се сърди. Да не се страхуваш, че съседите ще ме разкъсат заради нощните изпълнения?

— Глупчо… — въздъхна Меркулов. — И без това имаме малко хора, не можем да пазим всеки.

— Това са глупости, Костя. Друго ме интересува. Видя ли кофата?

— Коя? Тази с бомбата ли? Не, защо.

— Ако я занесем в дома на Бай и я покажем на прислужничката му? Той си има една Клавдия Ивановна, една бъбрица, чисти му. И пазач — Льоша, съвсем младо момче. Но… с него засега не бих разговарял. Ами ако бабата вземе и си познае кофата, а? Старите хора се отнасят с почит към старите предмети.

— Може да са я намерили на сметището.

— Трябва да сме сигурни в това.

Костя вдигна мълчаливо слушалката и позвъни на Романова. Предаде й с две думи предложението на Турецки, помоли да изяснят каква е била онази кофа и на кое сметище са я намерили. Меркулов явно не хареса догадката на Саша. Докато обсъждаха тактиката на поведение, звънна Шура и потвърди съмненията на Костя — кофата е била стара и пробита и точно през тези дупки са минавали почти невидими жици към вратата на Турецки. Една нова кофа ще направи впечатление, предположил Синцов, старата всеки ще я подмине. Малко ли боклуци има по стълбищата? На това са разчитали гадовете.

Да. Турецки само се почеса по тила и стана, за да отиде да изяснява как върви при Полунин и да го пребазира с групата му на „Хтароконюшени“. Засега Костя има право за едно: писна му от тия обиски, да ги вземат мътните дано!

48.

Силните удари най-често угнетяват слабите хора. Сергей Полунин, човек рязък и за някои неща безапелационен, мислеше, че така ще стане и с Лариса Георгиевна. След всички трагични премеждия — и тази нощна история! Когато отиде на сутринта да й обясни, че е необходим още един щателен оглед на апартамента на „Комсомолски проспект“ — уж за по-просто не спомена думата обиск, — очаквал да види изплашена и изморена жена, но по неговия израз, бил разочарован. За хубаво. Лариса Георгиевна била още слаба физически, но много дейна духовно. Веднага заявила, че не възразява срещу обиска, но поставила задължително условие да присъства онзи „оперативен работник“ — дори термина усвоила, — който я спасявал и вчера бил в апартамента. „Турецки ли? — попитал Полунин. — Но той сега разпитва Бай. И не е спал цяла нощ. Впрочем и него едва не са го взривили миналата нощ. Във всеки случай колата му е изгоряла напълно.“ Тоест казал й всичко, което знае. „Не, настоявала Лариса, не следователя, а втория, един риж.“ „А, Грязнов? — сетил се Полунин. — Можем да му звъннем, ако е вкъщи.“

Полунин позвъни на Грязнов и без да разбира хумора, предаде дословно молбата на домакинята. Слава отначало се смути, но после съобрази, че Лариса просто иска човешка душа край себе си, а не този грубиян Полунин, който говори с хората отвисоко, сякаш им се подиграва. И обеща да отиде.

Срещнаха се край дома на Лариса, която пристигна придружена от охраната, Полунин, оперативния работник и един криминолог. Тук Грязнов научи всички подробности за нощните произшествия на двете места.

Към всичко свързано с името на Бай Лариса бе непонятно равнодушна. Нейната ненавист сега бе концентрирана върху друго име — Вадим. А какво общо има Грязнов? В нейните представи той се асоциираше с конкретни действия, насочени срещу убиеца, освен това — единствено той разговаряше с нея на нормален човешки език. С изключение на възрастния господин със странна, но явно генералска униформа, който с нещо напомняше баща й, но преди години, когато бе по-млад.

Качиха се в апартамента и Полунин обясни на стопанката целта на следствените издирвания. Първо, трябва да се установи какво е изчезнало заедно с отпътувалия за Будапеща бивш съпруг, второ, трябва да се намери всичко, което може да бъде свързано по някакъв начин с подготвеното от Богданов престъпление спрямо жена му и тъст му.

Групата на Полунин започна да претърсва нещата, събрани в чантите на бандитите, а Грязнов се зае с гардеробите. И веднага успех! Той попита Лариса, седнала насред голямата стая в едно кресло, с какво е бил облечен Богданов в деня на отвличането й.

— Има един светлосин джинсов костюм.

— Този ли? — показа Грязнов.

Лариса погледна и кимна. И си спомни със странна смесица от ужас и интерес последните им прегръдки на килима в гостната на вилата, когато той вече всичко е бил планирал, но се правеше, че страстно я обича.

Панталоните бяха оклепани с жълта глина почти до коленете. Слава ги предаде на експерта криминалист и помоли да сравнят със следите от обувки, с каквито бе пълно в жилището на Константиниди. Скоро дойде ред и на костюма с пясъчен цвят, с който Грязнов засече Богданов през първата половина на злополучния петък. При обиска на джобовете намери лист хартия.

Това бе разписката, издадена на Богданов от Бай. Забравил ли я е? Или нарочно е оставена, защото е предвиждал последствията? Нелек въпрос. Подарък за Турецки.

Полунин откри навити на руло картини и ги разтвори на пода, като помоли Лариса да ги погледне дали нещо не е изчезнало.

— Тези неща не представляват голяма ценност — каза тя и изведнъж очите й зашариха по лежащите платна. — Чакайте, а къде е… Вячеслав Иванович! — извика тя на Грязнов. — Погледнете, ако обичате надстройката в антрето, там има един планшет… Да, голям, черен.

Слава си спомни, че го видя в ръцете на Вадим, когато той излизаше от Константиниди.

— Мерзавец… Та това… Там беше Дега!

И тя веднага отиде до тоалетната си масичка в спалнята. Извади и пусна на пода едното чекмедже, разпиля козметиката по килима. След това полетя второто чекмедже — с кутийките парфюми. Най-накрая извади най-долното чекмедже и си пъхна ръката отдолу, под дъното. И намери неголяма папка, някъде към трийсет на четирийсет сантиметра. Седна на леглото и въздъхна облекчено.

— Извинете, какво е това? — поинтересува се Полунин и дръпна папката от ръцете й, но Лариса се отмести и здраво я стисна до гърдите си. Полунин чак се обърка и въпросително погледна Грязнов.

— Лариса Георгиевна — започна меко Слава, — от какво се страхувате? Ако го има в каталога на Георгий Георгиевич и всичко е законно — то е ваша собственост, никой не може да ви я отнеме. Ще я покажем на Кругликов, той ще даде заключението си и папката ще се върне при вас. Давам ви честната си дума.

Лариса погледна със съмнение Грязнов и без желание подаде папката с думите:

— Татко ме беше помолил да я пазя като най-голямата ценност. Моля ви и се надявам… Обещахте.

Слава отвори папката, сложи я на масата, взе няколко пожълтели листчета с рисунки и погледна въпросително към Лариса:

— Кой е рисувал това?

— Микеланджело… Дюрер… Рембранд… Тези имена говорят ли ви нещо?

— Твърде много — спокойно и солидно отвърна Грязнов. — Хайде заедно да опишем броя на рисунките, авторите и какво е нарисувано, за да няма после съмнения.

Описанието на дузината рисунки отне петнайсет минути. Толкова трая почистването на помещението. Някъде около два часа Полунин реши, че може да тръгват.

— Лариса Георгиевна, нищо ли не искате да си вземете? Вчера не ви беше до това, много ясно — състрадателно заговори Грязнов, а Полунин отбеляза за себе си: рижият умее да говори с жени.

— Да, с ваше позволение, ако ме почакате, бих искала да взема някои неща… дрехи… козметика… Може ли?

— Естествено! — зарадва се Грязнов. Щом жената заговори за козметика, значи работите се оправят. — А аз може ли да се обадя по телефона?

— За бога. Може да пушите. — Тя се обърна към останалите. — Ако искате, в бара има алкохол. Заповядайте.

Отказаха се от алкохола, макар и със съжаление. Но запушиха с удоволствие.

Грязнов избра номера на Турецки.

— Слава, ти ли си? Откъде? — обади се самият Турецки.

— От Комсомолски проспект.

— Така ли? А аз мислех, че си отспиваш. Кой вятър те завея там? Да не си научил за моята жигула и да си хукнал да гледаш? Вместо да съчувстваш малко на приятеля си…

— Тук сме с Лариса Георгиевна. Командва Полунин.

— А ти?

— По нейна лична молба.

— Винаги съм твърдял…

— Престани — прекъсна го Грязнов, без всякакво уважение. — Намерихме някои работи. Можеш да благодариш предварително.

— И какво?

— Костюми, следи, разписката на Бай, сведения за откраднатия Дега. — Грязнов се обърна към Полунин: — Правилно ли го казах? — Той му кимна и Слава продължи: — Именно Дега, както чу. И накрая няколко рисунки. Ценни според мен. Ще ги покажем на Кругликов.

— Кои художници?

— Най-различни… Този… Микеланджело. После Тициан, нали? Ами Дюрер, кой още? Рембранд и други. Защо млъкна?

— Може ли да повториш? — почти ужасено попита Турецки.

— Какво толкова? Мога, разбира се.

— Ах, ти, рижо магаре! Знаеш ли поне за какво говориш?! Боже! С кого дружа през целия си съзнателен живот?!

— Какво искаш наистина? — Грязнов почти се разсърди. — Лариса Георгиевна ще си вземе необходимите неща, козметики разни, и заминаваме на „Староконюшени“. Предупреди Кругликов, че има нещо по неговата част. А какво става с Бай?

— После, Слава, после! Чакам ви на „Староконюшени“! А за козметиката — добре го измисли, винаги съм ти вярвал!

— Но аз…

„Ту-ту-ту“ — отговори слушалката.

Докато Полунин и колегите му щателно претърсваха всеки сантиметър от жилището на Константиниди и преравяха вехториите от надстройката в антрето, Лариса старателно мръщеше чело и си спомняше кътчетата, които биха могли да крият тайните на баща й. За надстройката се сети неочаквано: веднъж баща й каза, че има творби, за които музеите на съвременното изкуство биха дали много. И сега тя с нетърпение наблюдаваше как Грязнов, стъпил на табуретката, подаваше на колегите си някакви прашни чували, стари кошници, сгънати платнени куфари. Отваряха, оглеждаха, но не намираха картини.

— Край! — отсече най-сетне Слава. — Ама че прахоляци! От векове! Лариса Георгиевна, на ваше място здравата ще се накарам на Полина! Макар че как ли ще стигне тук?

— Нямаше ли нещо карирано?

— Чакайте! Кариран? Ето го!

— Не, трябва да е червен… — вече без всякаква надежда каза Лариса, защото си спомни как веднъж пошушна на Вадим, че май баща й наистина е остарял: започнал е да си крие картините сред боклуците в надстройката. Но Димка сякаш не прояви никакъв интерес, нищо не попита… Нима е запомнил негодникът?! Какво да се прави, сама си е виновна…

В това време Турецки, седнал зад писалището сейф, заедно с един плешив експерт от Научно-техническия отдел, разглеждаше благоговейно рисунка след рисунка, обръщаше листата и изучаваше надписите на немски върху малките бандеролчета, залепени на гърба на всяка от тях.

— Тези неща се наричат при тях атрибутивни етикети, ако не бъркам — рече плешивият експерт. — На кого принадлежат, откъде са взети, номер и дата. Кругликов знае по-добре, той ще каже как е правилно.

Турецки не знаеше немски, въпреки това разбра, че например тази рисунка с надпис „Кранах“, направен с молив на руски, макар едва да се вижда, е принадлежала на Дрезденската картинна галерия, на еди-кой си кабинет или стая и през 1942 година е имала номер 17043/4. И така на всяка рисунка.

На вътрешната страна на папката пък имаше лилав печат на ленинградския Държавен музей Ермитаж, мастилен номер 970351 и също дата — 1950 г.

Хубава работа! Излиза, че тези рисунки на велики майстори са откраднати от немците през четирийсет и втора година! После се озовават при нас, в Питер, и вече оттам по някакъв таен или може би съвсем не таен начин попадат в ръцете на Георгий Георгиевич Константиниди, който дори не ги пази при себе си, а у дъщеря си, в тайника на тоалетката й. Криминале!

Лариса не можа да каже нищо убедително по този повод. Просто баща й предал тази папка, когато купил ореховата спална гарнитура за нея и мъжа й. Чекмеджетата на тоалетката се отваряли по този странен начин — като се започне от горното. На дъното на най-долното имало тайник за папката. Лариса не била казвала на никого за това, баща й бил категоричен, като я предупредил, че в тази папка е бъдещето й. Но ако не беше тази трагедия?…

Ясно е, че най-вероятно папката се е озовала по нечестен на чин в тайника. Добре поне, че знаят произхода й. Има печат, дата, номер. Значи трябва да се обърнат към Ермитажа.

Турецки забеляза, че Лариса Георгиевна е разстроена от нещо, затова не пропусна да прояви учтивост и попита за причината.

— Изчезнали са — някак отчуждено отвърна Лариса.

— Нещо ценно ли?

— Да — въздъхна тя. — Седем платна. Кандински, Малевич и Марк Шагал. Баща ми много се гордееше с тях.

— Но как е могло да стане? Нима крадците са знаели?

— Ами… можеше да знае само един „крадец“ — с презрение отвърна тя. — Богданов, дано го пипнат…

— Може би точно тези платна са станали причина за гибелта на баща ви? — предположи Турецки, като гледаше към Грязнов.

— А това за какво му е било? — Тя махна пренебрежително с ръка край празната стена. До перваза имаше камара с рамки. — Не му ли стигна Дега?

— Но ние намерихме Дега — възрази Турецки.

— Как? — очите на Лариса се разшириха и учудено погледнаха към Грязнов. Къде? Защо не ми казахте?…

— Нищо не съм знаел, кълна ви се! — Грязнов притисна длан до гърдите си.

— Нямаше как да знаеш — усмихна се Турецки. — И Дега — вашия или някой друг, и Едуард Мане, и две рисунки на Сезан, и Гоя, и други работи. Намерихме ги у Виталий Александрович Бай. Нощес. На летището, когато се канеше да излети за Австрия. Впрочем, без да е минал митническа проверка. Такива ми ти работи, господа!

— Нали те питах! — едва не се примоли Грязнов.

— Нямаше време, Слава! Казах ти: после. Ето че сега научи. Така че, Лариса Георгиевна, можете вече да не се тревожите за Дега. Сега просто изучаваме произхода му. Не на художника, естествено, а кой е бил предишният собственик на платното и как е попаднало тук.

— Ясно — рече иронично Грязнов. — Аз си спя, а ти сам… Това ми било приятел! Представяте ли си, Лариса Георгиевна! Толкова години сме работили заедно.

Турецки разбра, че сега Слава просто отвлича вниманието на домакинята от доста тъжните й мисли за загубените за нея платна. Завинаги. Защото едва ли е била „чиста“ историята на получаването им от стария колекционер. По всяка вероятност Лариса не може да не го знае. Но сега по-добре тайната да е у приятел, отколкото у противник. Слава е прав. И трябва да го подкрепи.

— Лариса Георгиевна, още нещо не съм ви казал. Според моето просветено око вече сме открили убиеца на вашия баща. За съжаление късно. Това е същият човек, който миналата нощ направи опит за покушение над вас. Но все пак успя да взриви колата ми и да сложи под вратата ми адска бомба. У вас не му провървя — охраната се оказа бдителна. Между другото, един от милиционерите е ранен. Защо гледате така? Да, както го представи Бай, това е помощникът му, шофьор и личен телохранител, с право да носи огнестрелно оръжие. Бай ни уверява, че не само не е знаел нищо подобно, но дори не се е досещал. Сега работим с него. Интересно ли ви е?

Но Лариса мълчеше и гледаше с широко отворени от учудване очи, а от време на време местеше погледа си върху Грязнов.

— Да, още един малък въпрос, но мисля, че не е трудно да го разрешим. Къде е втората ви кола? Както разбираме, Богданов е продал мерцедеса на арменците, получил е пари за това. Струва ми се, трийсет милиона рубли. Арменците са в следствения арест, но за съжаление ще можем да говорим за мерцедеса едва след процеса, когато съдебните изпълнители се заемат с възстановяване на щетите. Нали сте имали и жигули? Слава, Богданов с каква кола се разхождаше в петък из Москва?

— Сега ще видя. — Грязнов бръкна за тефтера си.

— Седмица, сива на цвят, четирийсет, петдесет и четири, МН — небрежно каза Лариса. — Това е моята кола. Той си караше мерцедеса. Наистина, къде е тя?

— Мога само да се досещам, но по-добре да звънна на момчетата в отдел „Издирване“ на КАТ, да им дам примерно описание. Но мисля, че трябва да търсим колата или на платения паркинг край Шереметиево-2, или при изпращача му до летището. Слава, ето ти телефона, попитай сам. Неловко ми е, нали разбираш. — Той сви рамене. — И за оная дама ми е жал. Като погледнеш, всички са я пратили на кино от шест до пет.

Грязнов прочете номера и попита:

— Уточни района.

— Министерство на културата.

Грязнов се удари по челото и това му придаде толкова хлапашки чар, че Лариса се усмихна.

— Няма въпроси! — Грязнов вдигна слушалката и попита Саша:

— Как се казва?

— А-лев-ти-на-фи-ли-мо-нов-на — без да спира, произнесе на срички Турецки и шумно въздъхна. — Да повторя ли?

Но Грязнов само махна отчаяно с ръка. След минута чуха:

— Може ли да извикате на телефона Алевтина Филимоновна? Ах, това сте точно вие, много ми е приятно. Извинете, какво е станало с гласа ви? — Слава се обърна към Турецки сякаш за разяснение, но Саша го успокои с движение на ръката. — Ах, главата?… Ясно, тогава ще се постарая да бъда кратък… Не, по-добре сега. Фамилията ми е Грязнов, колега съм на Александър Борисович Турецки, познавате ли го? Чудесно. Позволете да уточня, уважаема, не сте ли в течение къде може да се е дянала колата на избягалия с ваша помощ зад граница Вадим Богданов, която е собственост на законната му съпруга? Ах, нима? Вижте колко романтично! Разбирам… и съжалявам… Кога ще обичате? Още сега? Чудесно. Тогава ще изпратим нашия сътрудник… с документ, как иначе, и вие ще я предадете. Кой кабинет? Благодаря ви, уважаема.

Грязнов тресна слушалката, изтри потта от челото си и се усмихна широко:

— Ах, момчета, както казва моята любезна Нина Галактионовна, пълен туш! Подарил я бил, подлецът! А?… Саша, кого да изпратим? Не ми се иска да я виждам.

— Нека моят шофьор да отиде с някой от вашите и да я докара. И да й пъхне под носа тапията си. Ще й бъде от полза. Това е началото, старче. Ако се разкрие измамата с Федералната служба за сигурност, нали разбираш, могат да я изпъдят от работа, глупачката.

Когато Грязнов излезе, Лариса се обърна към Турецки и го погледна с такива очи, че му стана неудобно. Но, изглежда, това й беше навик — просто благодареше за направената й услуга.

В стаята влезе Полунин.

— Е, Александър Борисович, да свършваме ли? Да си призная, омръзна ми.

— Напълно съм солидарен с вас, Сергей Виталиевич. Да помогнем на домакинята. Тези боклуци ще ви трябват ли? — Турецки кимна към кухнята.

— Ще ги изхвърля, оставете. После.

— Тогава ще ви помоля официално да посочите в протокола — вие не само сте потърпевша, но и граждански ищец — всички откраднати и прочие неща. През това време ще докарат колата ви. И си тръгваме. Сергей Виталиевич, отивайте да си вършите работата. За изчезналите картини ще съобщя и в Интерпол, може изведнъж да се намерят в някоя страна отвъд океана. Авангардистите, казвате? Никога не съм предполагал, че толкова високо се ценят сред съвременните познавачи на живописта. Впрочем моето отношение към изкуството е половинчато.

— Александър Борисович — тихо попита Лариса, — казахте, че сте намерили убиеца… но това не е важно. А какво ще стане с Богданов?

— Мисля, че не е могъл да бъде прекият изпълнител. Има неща, разбирате ли, достъпни само на професионален убиец. Андрей Беленки е бил такъв професионалист. Два пъти съден за убийство. А Богданов според мен е бил съучастник, помощник, посочил адреса. Някой от близките ви е трябвало да позвъни на баща ви, иначе той просто е нямало да отвори. Не съм ли прав?

— Баща ми познаваше този Андрей. Неведнъж е идвал заедно с Бай. И тук са се качвали, в апартамента. Бай носеше в джоба си само пачка долари, никога нищо друго.

— Почакайте, излиза, че ако, да речем, Бай позвъни на баща ви и каже: сега ще дойде Андрей, Георгий Георгиевич щеше ли да го пусне вкъщи?

— А защо не?

— Сергей! Къде е разписката на Бай?

— Ето я. — Полунин извади от папката лист хартия с огладени гънки. — Какво, съмнения ли се появиха?

— И то какви… Лариса Георгиевна, скъпа, помогнете на Сергей Виталиевич, ако обичате. Много е важно. А аз ще запаля, с ваше позволение, и малко ще помисля.

— Моля. Ще ви донеса пепелника. А не искате ли да хапнете?

— Благодаря, пил съм днес кафе…

Върна се Грязнов. И Турецки го почна от вратата с въпроси:

— Заминаха ли?

— Момент. — Той погледна през прозореца. — Не са още, защо?

— Спешно ги спри! Извикай, ще тръгна с тях.

— Какво се е случило?

— Няма ли да се караш?

— Не. И?

— Нова версия, старче. Да благодарим на Лариса Георгиевна. Добре, привършвайте тук, нека охраната да остане, а вие — на „Петровка“. Като пристигна, ще разкажа.

Грязнов изпрати Турецки до площадката пред асансьора и попита тихо:

— Какво става все пак?

— Чете ли разписката на Бай?

— Е?

— Искаш ли да ти кажа! Какво пише Бай? „Аз, този и този, на еди-коя дата получих от еди-кого си картина на Мане и две рисунки на Сезан, които той ми достави според предварителната ми уговорка с Г. Г. Константиниди. Точка.“ Нито дума за един милион долара. Защо? Защото не му ги е дал. Може да е платил на Вадим за Дега, за какво ли не още, но не е дал милиона, а преживяваше пред нас за очи. Заради мен преживяваше. Схващаш ли? Слава, или се побърквам, или наистина напипахме нещо. Оказва се, че дядото е познавал добре този Андрюша — ето го отговорът. На свой ред Бай е знаел, че Вадим спешно заминава за чужбина. Защо да дава милиончето на Вадим? Можел е да измами дядото, да каже, че му изпраща милиона. А вместо милиона изпраща убиеца, своя Андрюша. Тогава всичко съвпада. Използвал е Вадим като примамка. За да стовари после всичко на този кретен. Но за това може да ми разкаже Кисота и никой друг.

49.

Трябва да си пълна идиотка, за да се събудиш сутринта с глава, която се цепи от дива болка, и в такъв вид — о, Боже! — и да не се сетиш какво се е случило снощи.

Наглата, гадна, издевателска бележка на Бай, която намери на табуретката, направо я размаза. Отлетял е, негодникът, избягал. Но постигнал целта си, целият чаршаф е омазан със спермата му… Да върви по дяволите. Но е оскърбително! Сякаш е някоя бездомна кучка, прави си кефа и — да го няма. Сигурно е сипал нещо в шампанското й, не може просто така да я събори. Последният й спомен е от почерпката. И изведнъж да се отреже така. Не, само някое приспивателно или друга гадост й е сипал, той е специалист по гадните номера… Идеше й да го убие.

Помисли за работата си и се ужаси! Каква ти работа?! Я се виж в огледалото на какво приличаш! То и иначе си една принцеса…

Но насажданото с десетилетия отношение на съветския човек към работното му място накара все пак Алевтина, стенеща от главоболие, да си свари силно кафе, да глътне две таблетки аспирин и да вземе леден душ до посиняване.

После, когато излезе навън, помисли как ще пътува с обществения транспорт и като плю, реши да тръгне с колата. Нито веднъж не се е появявала с тази Димкина кола дори в района на своето министерство. Всички знаеха, че „не е на колела“, и изведнъж! С коя чиновническа заплата я купи? Беше й все едно какво ще кажат за нея, но предпазливостта надделяваше. Който изгуби предпазливостта си, най-често се насажда на пачи яйца. А тя се гнусеше от тях.

Безсмисленото висене над камарата никому ненужни документи беше още по-противно от махмурлука. Изкара как да е първата половина от деня с кафе и цигари, от които в устата й стана като в стар свинарник, за втората половина реши да си намери причина да излезе. Трябваше да посети Дома на художниците, където се подготвяше поредната изложба на московските пейзажисти. Възнамеряваше да препоръча някои от тях за есенната пражка изложба „Моят град“.

Ама не, точно когато тръгваше към колата, взе, че се обади някой си Грязнов — чуй му само името! — и съобщи съвършено убийствената новина: колата дори не е на Димка! И това не е подарък, а съучастие в кражба! Най-малкото…

Боже, какъв срам! Ами позорът? Сега ще дойде някой ухилен кучи син, ще й пъхне под носа милиционерската си карта, а всички ще започнат да зяпат и да кършат ръце — как можа, до какво доживяхме!

И тя изведнъж разбра, че в такова състояние на душевна депресия, когато си притиснат отвред, а не виждаш изход за себе си, в такива моменти хората се самоубиват. Стана й страшно. Но единствената умна мисъл, пръкнала се в опустошената й глава, изведнъж й подсказа, че самоубийците не се страхуват, човек трябва да чувства само облекчение, а не ужас. Ако сега примерно се хвърли от този прозорец долу на асфалтирания двор, няма да изпита облекчение. След умната мисъл дойде и трезвата. „Я вървете всичките на майната си!“ Какво, да не е свършил животът й? Взели й играчката? Вземете си я! И се разкарайте от очите ми — разни Бай, калтаци и тем подобни…

В сейфа на Кисота имаше бутилка хубава метакса, един художник й я даде със смутена усмивка. Когато е на кормилото, Алевтина не би си позволила никога. Но сега? Къде й е кормилото? Извади от чантичката си документите и ключовете в портмоне от крокодилска кожа и ги хвърли на бюрото. И веднага почувства облекчение.

Отвори бутилката и си наля една трета от чашата, пое дълбоко въздух, издиша рязко и като страстен алкохолик изля с един замах коняка в гърлото си. Не беше успяла да го глътне, а питието се разля като огнено кълбо по хранопровода й.

Кисота седна до отворения прозорец, метна крак връз крак, огледа го отвисоко, каза си: „Бива те, ще поживеем още!“ — и запуши.

Леко почукване на вратата й подсказа, че кошмарите не са свършили. С пресипнал глас разреши да влязат и дори не повярва на очите си.

На вратата бе Турецки. Висок, снажен, само под очите тъмни кръгове, каквито се появяват от безсъние.

— Вие ли сте? — Тя се опита да стане, но той спокойно показа с длан:

— Седете си — и се усмихна, но не нагло, а с разбиране. — По себе си зная как е.

Тя се изчерви от срам и наведе глава.

— Ключовете и документите са на бюрото — каза тя, без да вдига очи.

— Добре. Ще ги взема. — Той пъхна портмонето с дрънчащите ключове, после премести стола и седна срещу нея. — Може ли един въпрос?

Алевтина само въздъхна, обхванала главата си с ръце.

— Боли ли?

— Вече минава. — Тя разбра причината за въпроса. Естествено, само слепец или пълен идиот няма да разбере състоянието й.

— Искате ли мъжки съвет?

— Интересно — каза тя без всякакъв интерес.

— Зарежете всичко и идете на баня. — И добави на ставане: — Казвам го в прекия смисъл. Измийте това от себе си.

Стори й се, че подчерта „това“. И изведнъж в душата й избухна злоба към този — умития, досаден, пъхащ носа си в чуждите работи. Втренчи се в него, за да му каже няколко подходящи за случая думи, но той се усмихна обезоръжаващо.

— Видях ви нощес в „Роял“, а после край дома ви във Фили, бяхте в безсъзнание и Бай ви помъкна нагоре. Слезе след два часа. Когато го арестувахме в Шереметиево, аз го попитах няма ли да се наложи да разбиваме вратата ви и да викаме реанимацията. Той се закле, че всичко ще е наред, било обикновено препиване. Реших да проверя. Снегирьов също е арестуван, ще го съдят за получаване на подкупи. Такива са новините. Значи се нормализирате?

Попита така, че Алевтина усети как сълзите й сами рукнаха.

— Е, е… — Турецки сложи длан върху главата й и я погали — от челото към тила — ласкаво и силно едновременно.

Тя улови с пръсти дланта му и я притисна до мократа си буза. Почувства непонятен странен аромат — на кожа, желязо, на нещо такова, което прави мъжката длан именно мъжка. Отмести се и попита:

— Какво е това?

— Кое?

— Такъв… хубав… аромат…

Турецки помириса учуден и разбра. Намигна й с усмивка и показа кобура под мишницата си с пистолета, скрит под якето.

— Ето от какво е — пак помириса пръстите си. — Ами да, метал, масло… — И помисли: „Ех, да види отнякъде Грязнов!“

Тя го гледаше уплашено и не намираше думите.

— Арестувахте ли го? Питам за Бай.

— Засега го разпитваме, после ще видим. Между другото, само на вас казвам и съвсем тайно, ще издържите ли?

Алевтина кимна с готовност. Турецки се надвеси плътно над нея, лице до лице.

— Вчера ми гръмнаха колата. На парчета. Представяте ли си? А под вратата на апартамента ми сложили ей такава бомба — той показа размерите на футболна топка, — едва я разминираха, наложи се да евакуират цялата кооперация.

Наблюдаваше в упор мимиката на лицето й, но освен краен ужас, не видя нищо. Значи не знае. Има късмет.

На Алевтина се стори, че Турецки се кани да си ходи и тя кой знае защо се разбърза:

— Почакайте, но кой може да го е направил? На кого е нужно?

— Правилен въпрос. Класически. За кого е изгодно? С това се занимавам… — Помисли: да кажа ли за Беленки? Все едно ще научи. Но реши засега да изчака. — Добре, да тръгвам… Между другото, интересувахте се от съдбата на Бай…

— Да върви по… — Тя едва сдържа грубостта на езика си, но бързо се опомни и смутено разтърка с длан пламтящото си чело. — Извинете, сега не съм много във форма.

— Случва се. Най-вероятно ще го освободим под писмена гаранция, че няма да напуска, или под личната гаранция на някои порядъчни хора. Трябва да се направи сериозна проверка на някои факти. Впрочем той споменавал ли ви е, че е дал на Вадим един милион долара?

— Да.

— Много ли преживяваше, че е изгубил парите си?

— Да преживява ли? — Тя вдигна глава. — По-скоро се смееше на безразсъдството си.

— Това характерно ли е за него?

— Не. Бай обича да пилее пари, но… до определен момент. До определена сума. Докато му е приятно или изгодно.

— Ами милиона? Представяте ли си? Това са сто ето такива пачки — и показа с пръсти дебелината на пачките. — Не можеш да ги скриеш в джоб.

Алевтина изведнъж замръзна: та това е капан! А тя като последната глупачка се разчувства, разциври се!

Турецки забеляза рязката смяна в настроението й и прескочи темата.

— По дяволите тези пачки, стига съм ви занимавал. Не са мои или ваши… Уморих се… — Той наклони глава, усмихна се тъжно и рече: — Пак не съм спал цяло денонощие. Алевтина, и вие имате изморен вид. Искате ли да ви изпратя до вкъщи и също да отида да почивам? Ще закарам колата на собственичката, ще се кача на служебната волга и ще отида у някой приятел. Лошото е, че и вкъщи не мога да отида! Представяте ли си? — Той се засмя. — Съседите ще ме пребият с ютиите си заради безсънната нощ и изпочупените прозорци. Такава ми ти ситуация… Не искате ли? Е, ваша работа.

Той стана, леко се протегна като много изморен човек, погледна съчувствено Кисота, която явно не можеше да дойде на себе си от това негово странно домашно и приятелско обръщение: „Алевтина“, и рече сякаш на себе си:

— Изобщо не дойдох за ключовете. Можеше да ги вземе всеки оперативен работник. Исках да ви питам за нещо, но се колебая. Да не би да си помислите, че нещо ви провокирам…

— А вие направо питайте, без да провокирате. Ако искам, ще отговоря.

— Трябва ми истината, разбирате ли? А тя е някъде съвсем наблизо. Можете да помогнете. Няма да настоявам. Просто ще изгубя повече време. Малко остава за нормален живот. Това е всичко… Вижте какво, имам разумно предложение. Не съм ял цяло денонощие, главата ми вече не приема — не предава. Както знам, снощи сте пили само шампанско, а в големи дози то е опасно. Къс печено месо няма да навреди нито на вас, нито на мен. А ако това е предшествано от чаша коняк?… Не, вече пих днес коняк. В Интерпол, при Витя Милников. Какво да правя? А исках да ви кажа нещо, от което ще ахнете…

— Какво ви отвя чак в Интерпол, простете за думата? — Кисота попита с неизвестно откъде появила се ирония. Това е от недоверие, съобрази Турецки и реши малко да я притисне.

— Ами… По каталога на Константиниди, покойния, както знаете, Бай сигурно ви е казал, съставихме опис на изчезналите картини. Надявам се в най-близко време да получим сведения за съдбата им: къде са, на кого са продадени и от кого. Кога, естествено. Тогава ще настъпим някои хора по опашката. Но главното е друго. Намерихме убиеца.

Кисота го погледна с такава молба, че на Турецки му стана някак неудобно. Той отрицателно поклати глава.

— Не, друг. Сигурно имахте предвид Богданов?

И Кисота отново пламна като неопитна девица. Да не повярваш!

— Тоя там убива стареца, по-точно счупва шийните му прешлени; взривява нещастната ми жигула, с надеждата, че ще съм на кормилото; подлага под входната ми врата бомба; най-сетне кани се да взриви с не по-малко мощен заряд Лариса Георгиевна Богданова, която ние буквално изтръгнахме от лапите на смъртта — мъжът й я продава на банда арменци, а те, петнайсет на брой, я изнасилват и се канят да я изкарат в багажника на една кола, за да я удавят, понеже не са получили откупа. Всички тези престъпления са извършени от един човек, с аверите му, естествено. Познайте кой! Знаете се.

— Лъжете! — с леден глас каза Кисота.

— Близо сте до истината, но не мислите за същия човек. Убиецът не се казва Виталий, а Андрюша. Андрей Беленки, шофьорът и телохранителят на вашия приятел. Рецидивист. Два пъти съден за убийство. Е?

Кисота шумно пое въздух и омекна на стола.

— Обади ли ви се в петък Бай, когато Вадим тръгна от тях за вашето министерство? — рязко попита Турецки.

Кисота кимна.

— Какво искаше от вас?

— Да задържа Вадим в Москва… за около два дена.

— Ето това ми трябваше, благодаря. Бай е разчитал да хвърли вината за убийството върху Вадим. Той е ходил у стареца и е оставил следи. А убиецът дори е спрял часовника в кабинета на покойника, за да зафиксира времето на убийството. Именно тогава, когато там се намира Богданов. Така, драга, такива ми ти работи. Е, какво? Няма ли да отидем да ядем печено месо? Жалко, можехме да си правим приятна компания.

Турецки сложи дланта си върху рамото й, стисна го лекичко и тръгна към вратата. Хвана дръжката и се обърна:

— Мисля, че това, което сега ви разказах, е по-добре да не го знаехте. И засега не казвайте на никого. Така е по-безопасно за вас, Алевтина Филимоновна. Съветвам ви: вземете си отпуск и вървете някъде на почивка. За месец. Докато не разследваме делото до дъно. Е, сбогом.

Турецки си замина, а Кисота все седеше на стола като кукла от памук и нищо не съобразяваше. После се надигна, погледна към вратата и се наруга. Трябваше да зареже всичко, да настигне този мъж и да го накара да отиде с нея да ядат шишчета. Късно, той си замина.

Тогава тя си наля още малко коняк, изпи го, запуши и най-накрая почувства непонятна прозрачна пустота в цялото си тяло и около себе си, помисли, че би могла да даде глупавия си живот само и само да я галят ето такива ухаещи на мъж ръце. „Ех, Алка, кривна твоят живот. А по този път не ходят принцове…“

50.

От трите си въпроса Турецки получи отговор на два: на кого е отворил вратата Константиниди и защо така фалшиво страда Бай за изгубения си милион. На третия — какво е имало в куфара на Богданов и защо Кисота сама хуква да го изпраща на летището — има отговор, но не изчерпателен. Виж как се сепна тя, когато стана дума за милиона! Вадим сигурно е носел нещо със себе си — може да са били парите за Дега, може да са и седемте платна на Кандински, Малевич, Шагал. Ако отпечатъците в кухнята се окажат неговите. Но това ще каже експертизата. И то още днес.

Ако не се появят никакви нови обстоятелства, следствието за умишленото убийство на Константиниди от користни подбуди може формално да приключи във връзка със смъртта на убиеца. Но не всички обстоятелства са ясни, уви. Значи е раничко да приключват следствието.

А пък за откраднатите картини — има още много неизвестни по този факт. Не е ясно кога и къде ще излязат наяве. Разследването може да продължи с месеци.

Още един епизод от това следствие по член 117-и и 126-и: незаконното лишаване от свобода и изнасилването на Лариса Богданова. Естествено, ще има проблеми на съдебния процес, когато цялата тази паплач започне в хор да се отказва от предишните си показания, за да спаси Ованесов. Турецки си представяше колко още ще трябва да изтърпи бедната Лариса Георгиевна. Особено ако у адвоката на Ованесов липсват дори първоначални наченки на човешка порядъчност и се стреми изключително към големия доларов хонорар.

Открито е оръжие. Съшата ситуация. Сигурно ще се намери „спасител“, който срещу голямо възнаграждение ще започне да твърди в съда, че уважаемият чичо Гурам решително няма никакво отношение към тези сандъци. Всичко ще стоварят например на покойния Гоги. Или на някое от „момчетата“. На братята Гарибян ще лепнат отвличането на жената на Богданов, а Ашот ще получи най-голямото наказание. За да не подвежда друг път чичо си. Или ще го очистят още преди процеса.

Убийството във Фрязино. Доказателствата сочат: това е дело на Погосов. А той къде е? Може би някъде в Карабах. Или в Ереван.

И какво? Финита ла комедия?

Не, остават още Бай и неговите „картинки“ от колекцията на Константиниди. Остава папката от Ермитажа. С други думи, засега остава непознатата биография на стария колекционер, избрал си след войната такова хоби. Много опасно хоби. Защото, заквасено с кръв, то и свършва с кръв.

Ето с такива мисли Турецки се яви в МУР, право в кабинета на Романова. Но тя не беше там. Та сега е обедна почивка! Саша съвсем забрави, че всеки нормален човек трябва да се храни. По-рано ходеха отсреща, в ресторант-градина „Ермитаж“, но сега частниците доведоха нещата до такова положение, че там не е по джоба на обикновения човек. Започнаха да ходят в кафенето на „Петровка“, също частно, но поне по-щадящо. Новият директор, по-точно собственикът, Саид Ахмеджанов — или татарин, или азербайджанец, — постъпи разумно. Предостави заведението си на МУР в обедните часове и не сбърка. Обедите тук са доста вкусни и не са разорителни за милиционерския джоб, но и самият Саид има сигурен покрив над главата си: не се страхува от рекетьорите. А никого не интересува как и с какво храни в останалото време московчани и гостите на столицата.

Турецки тръгна за кафенето и не съжали. Там видя всички, които му трябваха, включително и Романова.

Като го забеляза, тя му махна с ръка: сядай. На отделна маса, в ъгъла, бе цялата му група от трима следователи и Грязнов. Те хапваха пирожки с месо и ги прокарваха със силен ароматен бульон. Саша ги поздрави и седна срещу Романова.

— Сядай, Саша, откога не си ял нормално. Вземи бульон, пирожки. Браво на Саид, готви и вкусно, и евтино. После ще разказваш.

Турецки почувства, че е зверски гладен. Затова поръча на чернокосия келнер по две порции от първото и от второто. И люта салата по азербайджански. Дори не точно салата, а смес от огромно количество плодове и зеленчуци — зеле, ябълки, патладжани, цвекло, чушки, краставици, моркови, лук, чесън, домати и маса разнообразни треви. Блюдото се нарича хяфтябеджар. И всичко е мариновано. В горещината, към горещите пирожки, плувнали в мазнина, към бульона — по-хубаво не може да се измисли.

Романова помръдна нос: я виж ти! После, когато донесоха поръчката и Саша започна да се храни, подхвърли уж между другото:

— Не намерихме никой, който да е свързан с изготвянето на бомбите.

Турецки поклати глава.

— Той не ги е правил тук.

— Нали ходихте с Никита във Фрязино да тарашите?

— Точно там трябва да се търси.

— Добре, яж, не се отплесвай, а аз ще тръгвам. Благодаря, Саид. — Тя кимна на дебелия човек с кавказко-азиатска външност, застанал на мокрия бар.

Той се поклони с достойнство.

Щом Романова излезе, Грязнов си взе чашата с портокалов сок и веднага се премести при Турецки.

— Взех я, дадох ключовете, сега обядвам — докладва Турецки, без да дочака въпросите.

— Научи ли?

— Аха.

— Хайде яж. Няма да ти преча. — Но като сръбна от сока, продължи: — Експертът излезе със заключение. Стъпките от обувките, които ни интересуват, принадлежат на гащите. Тоест на Богданов. А какво е правил в кухнята?

Турецки така погледна Слава, че той се задави със сока.

— Ти от коя страна се катери до надстройката? От коридора или от кухнята?

— От кухнята е по-удобно.

— Правилно. Той бързо е разбрал същото.

— Кога?

— Ще ме оставиш ли да си доям?

— Толкова си поръчал, че никога няма да свършиш…

— Знаеш ли как наричат такива рижи като теб?

— Извинявай.

Саша отмести едната чиния и взе следващата. Но преди да започне новата порция с пирожки, каза:

— Не може да са били там по едно и също време. Богданов и Беленки. Защото ти си засякъл втория на вилата на Бай. На пода, където е строшено пенснето, има следи от обувката на Богданов. Значи е бил в апартамента, но по-късно, след като сте го изпуснали с Володка. Към шест часа. Старецът вече е бил мъртъв, и пенснето му се е търкаляло на пода. При жив собственик мястото му е на носа, нали? Ако извика милиция, значи веднага да падне подозрението върху него. А той си е точил зъбите за чужбина. Знаел е къде са Шагалите, Лариса сама си спомни, че е знаел, че са скрити между боклуците, нали я чу. Ще добавя от току-що постъпилите сведения. Бай е помолил Кисота с всички сили да забави Богданов в Москва поне с два дена. Защо? За да бъде намерен трупът и да хванат Вадим, така да се каже, с вещественото доказателство. Но все едно, трябва да го търсиш. Край. Нито дума повече. Храносмилай и моите думи.

Съвещанието в кабинета на Романова бе пределно кратко. Обобщиха резултатите от двата работни дни, изслушаха съображенията на Турецки и приеха план за по-нататъшните действия.

Всички арестувани по делото на Ованесов бяха разпитани, всички, освен Ованесов признаваха вината си. Той започна да отрича и искаше среща с адвокат. Ще почака, не е господар. Всички можеха да получат обвинение за групово изнасилване и незаконно лишаване от свобода. На някои предстоеше да се добави и опита за убийство на Лариса Богданова. Но по член 218/1 (незаконно съхраняване на оръжие) трябваше да се търси източникът на огнестрелното оръжие и боеприпасите. И Романова предложи на Зименков да отиде за целта в Ижевск.

Показанията на Лариса Богданова бяха повече от красноречиви и насилниците не биваше да чакат снизхождение.

Против Погосов бяха събрани предостатъчно материали, обявен бе за федерално издирване. Сега предстоеше Поляков да направи още един целенасочен обиск в гаража и имението на Ованесов, за да открие следи от пиротехническа дейност.

Според Турецки делото за убийството на Константиниди можеше да се прекрати във връзка със смъртта на обвиняемия, извършил убийството. Но той реши да отдели делото за кражбата на картините в отделно производство и с тази цел се канеше да отиде в Петербург за работа с архивните документи в закритите фондове на Ермитажа. Нали оттам папката с рисунките на великите художници от Ренесанса е тръгнала за колекцията на Константиниди.

И накрая за Кругликов оставаше голям обем работа, за да подготви списъка на изчезналите платна за Виктор Милников, тоест за централното бюро на Интерпол в Руската федерация. Вторият, не по-малко важен въпрос си оставаха съдбите на наличните картини от Дега, Мане, Сезан, Гоя и други, неизнесени от Бай в далечните страни. Откъде са се появили? Кои са предишните собственици? Също прерогатив на ведомството на Милников. Изобщо и тук грижите стигаха до над козирката.

Не говориха за Грязнов, понеже му се отреждаше особена роля. От това зависеше обвинението на Богданов. Ако успее да се уговори с унгарците, ако Богданов се намира в тази страна, ако… и така нататък. Засега прекалено много „ако“.

След съвещанието Романова помоли Грязнов и Турецки да останат.

— Саша, аз също смятам, че можем да приключим с делото за убийството на Константиниди, но Костя няма да се съгласи. Затова мълчах. Все пак Богданов трябва да сложи точката. Може да е мошеник и нищожество, и последният кучи син, но все пак не е убиец.

Тя позвъни на Меркулов. Грязнов и Турецки не чуваха какво говори той, но по лицето на Романова разбраха, че е била права. Докато слушаше Меркулов, тя поглеждаше от време на време двете ченгета, кимаше и сочеше с показалеца си Слава.

Сетне Турецки живописно описа посещението си при Кисота.

— Ей, че глупава жена! — възкликна раздразнено Романова. — И какво предлагаш? — Преди да чуе отговора, попита: — Съжаляваш ли я? Ех, Саша… — Тя въздъхна тежко.

— Но защо? — уклончиво отговори най-накрая Турецки. — Тя може да изплува след неговата среща — той посочи Слава — с Богданов. Или в делото със Снегирьов, ако бъде възбудено такова. Може да бъде продадена от Бай, притиснат от всички страни. Малко ли е, че ще трябва да отговаря! Но засега я оставих на мира. Беше в такова състояние, че можеше да скочи от прозореца, честна дума… Ние не сме ли хора най-сетне? Дори помислих за момент, че преживяното от нея през последните няколко дни може да се окаже по-ефективно от всяка съдебна присъда и наказание.

— Добре, момчета, тръгвайте, цедило треба разжувати4. Почивайте и се гответе за командировки. — Тя погледна хитро първо единия, а после и другия. — Ах, братлета разбойници, ще ми загазите някога!

— Саша, не увесвай нос — успокои го Грязнов, когато слизаха по стълбите. — Просто са се наговорили с Костя да не ни оставят на мира. Характери, нали разбираш. Много са любвеобилни. Хайде да те закарам на „Фрунзенска“. Като си с мен, по-лесно ще се справиш със съседите си. Ще вземем каквото трябва и тръгваме… Къде?

— Къде наистина? — лукаво го погледна Турецки.

— Нали получи конкретен съвет от Шура. Какво ще му мислиш? Пък и няма къде да нощуваш, приятелю. Не, аз ще те пусна, естествено…

— Костя ме покани у тях. Но така… без да се надява.

— Аха — разбра Слава. — Естествено, класическа музика, отдясно нож, отляво вилица, под носа — колосана салфетка. Кристална чаша с минерална вода. Всичко е по твоя вкус — прихна Грязнов.

— Ти май забрави как Костя заедно с нас смучеше чист спирт, без да го разрежда? И всички онези кръчмета между впрочем откри заради нас… Не се преструвай, приятелю. Просто Костя няма търпение да ни види солидни хора. Да хвърлим якетата и да облечем смокингите. Да се научим да боравим със салфетките. Май до ден-днешен смяташ, че ги слагат на масата вместо носни кърпички, а?

Така в шеги и подигравки се качиха в колата на Грязнов и поеха към „Фрунзенска крайбрежна“.

— А Никита го наказаха умните му началници. Знаеш ли за какво? Че наредил да поправят безплатно колата на Володя. Превишаване или злоупотреба със служебното положение. Какви мекотели! А Шура успяла все пак да стигне до заместник-министъра заради стрелбата и за трупа. Той се принудил да прекрати делото. Но благодарение изключително на виковете й. Нали знаеш, тя умее… Като не е едно, ще се хванат за друго. И момчетата го подкрепили. А Володя вчера привечер си прибра колата… Знаеш ли колко струва сега един ремонт? От два до три милиона рубли. Как ти се струва?

— И си мисли бандит ли ще гониш, или ще жалиш колата си… А кой ще я пожали, милата. И моята спи спокоен сън… Какво ти спане? Вечен сън. Сега ще погледнем, казват, че на мястото на взрива се образувало езеро, ще развъждаме каракуди… Все някаква полза… Знаеш ли, по-добре не влизай в двора. — Саша спря Грязнов. — Кой знае какви са обстоятелствата там?

— Е, е! — злорадо се подсмихна Грязнов. — Вижте колко сме храбри. — Но предвидливо паркира до бордюра на алеята.

Пръв срещнаха в двора адаша на Турецки, съседа от третия етаж. Като видя Саша жив и невредим, той изпълзя от москвича си, разпери измацаните си ръце и тръгна към него.

— Здравей, Саша! — екна дворът. — Не, не се бой, няма да те пипам! — заливаше се от смях младежът. — Сега ще живееш дълго! Бяхме те… Щяхме да ти правим помен, а един важен мильо вика, жив е вашият съсед. В командировка е, на задача… Пък някакъв тип се качил в колата ти и… Ама как гръмна! Ела да видиш, ще ти покажа!

Гледката не беше от приятните. Обикновено Саша паркираше в сянката на два бухлати храста люляк. Така се случи, че никой не претендираше за мястото му. Храстите сякаш отделяха жигулито му от останалите коли. И това ги спасило. Нямаше вече храсти, стърчаха някакви обгорели колове край обгорялото черно място. Имаше малка яма, поясни съседът, но ченгетата я затрупаха, не било хубаво, точно пред входа като гроб. То наистина се получи като гроб на някакъв непознат скитник, от когото нищо човешко не било останало. Стъклата край стената на кооперацията и парчетата дърво говореха, че взривната вълна е минала по цялата задна фасада. Съседът обясняваше с желание на Турецки, че в тяхната ремонтна служба звънили някъде отгоре, тук дошли всякакви общински началници и казали така: ремонтирайте значи сами, слагайте рамки и стъкла за своя сметка, и елате с квитанциите да ви осребрим разходите. Но кога се е случвало да ти осребрят нещо? Турецки се постара да го убеди, че няма да има измама, щом е под висок контрол. Но съседът продължаваше да се съмнява, макар че какво му е на него? Неговите прозорци не гледат към двора.

— Какво ще правим? Да отида до будката? — с готовност предложи услугите си младежът. — Трябва да полеем, все пак от оня свят се връщаш, дето има едно дума!

Турецки се досети, че май вкъщи има водка. Сега ще се преоблече, защото пак трябва да заминава…

— Къде ще ходиш? — попита любопитният съсед.

Той мълчаливо повдигна якето си и потупа кобура на пистолета. Адашът направи умна физиономия и показа с длан, че всичко му е ясно без думи.

— Приготви стъкларията — рече Турецки, — ще дойда, ще полеем двамата с теб, а той не бива — и посочи Грязнов. — Зад кормилото е.

— Не знаех, че си в такива отношения! — усмихна се Слава, когато се качиха в асансьора.

— Не може иначе, старче. Закон на общежитието. Иначе никакво уважение. Довечера ще разказва на всички в двора как ме е изпращал на фронтовата линия за борба с престъпността, мафията и корупцията. Разбираш ли? В такъв дух ще говори. А тук е чисто.

— Естествено, всичко са взели със себе си, дори мръсната кофа — забеляза Грязнов. А когато Саша отвори вратата, добави: — И лампите ти изгасили. Щяха да светят две денонощия. Не можеш се наплати…

Най-напред Саша си взе душ. После облече чисти дрехи, нахлузи някога разкошния костюм, а сега просто напълно приличен, купен по време на командировка в Съединените щати. Допълни „портрета“ си с връзка и започна да сгъва в удобната чанта бельо, ризи, които щяха да му трябват за командировката — не отива в Горно Нанадолнище, а в Питер! Като че ли това е всичко. А, водката. Беше някъде тук. И понеже Турецки обичаше да пие бира, когато е сам, може да е останала. Да, останала е. Огледа се и не видя нищо за мезе, освен суровите пилешки бутчета и също такива сурови яйца, взе бутилката, две яйца и покани Грязнов да го последва.

Съседът Сашка бе постлал върху багажника на москвича си вестник, извади от жабката водна чаша и двамата с Турецки поляха завръщането на Александър Борисович в родния дом. Грязнов се подсмихваше отстрани. Тостът за дълъг живот замезиха с яйцата — изпиха ги на един дъх. Нямаха само сол.

След пийването запалиха, поговориха колко е тленно всичко живо и Турецки тръгна с Грязнов, като остави на съседа половин бутилка водка, за да почерпи и другите.

— Напразно бърчиш нос, братко — каза солидно Турецки. — Точно това е народът, който ние защитаваме и който ще ни възнагради според заслугите.

— С твоите съседи по неволя ставаш философ — съгласи се Грязнов. — От кого ще започнем? — попита в колата.

— В какъв смисъл?

— В смисъл накъде да карам. Да ти напомня ли телефона?

Турецки го огледа от краката до главата, заради което се наложи да мърда главата си, и заяви:

— Правилно казват всички: съблазнител, нагъл човек, нехранимайко, негодник и на това отгоре — рижав. И защо съм влюбен толкова в теб?! Да не мислиш, че съм запомнил телефона? Залисах го, вярно. Но да го помня? Казвай цифрите…

Саша извади от жабката слушалката, измъкна антената и под диктовка на Грязнов избра номера.

— Ало?

— Саша! — почти изписка Карина. — Господи, нима си ти?

— Чуй, скъпа. — Той малко се озадачи. — Искаме да наминем със Слава към теб по работа. Имаш ли нещо против?

— О, ще бъда щастлива! — Тя знаеше, че това „по работа“ няма да завърши просто така. — А Нинка?

— Въпросът е много съществен. Давам слушалката на Слава. Хайде, оправяй се нататък. — Той подаде слушалката на Грязнов.

— Какъв е въпросът? — попита Слава. — Само обясни какво да вземе… Всичко е наред.

Той прибра антената, пусна слушалката в жабката и колата тръгна.

— Е? — попита Турецки.

— Какво, е? Ще се обади на Нинка, и тя ще дойде. В края на краищата да не сме Рокфелерови, че всеки път да правим приеми за неизвестно кого… Нека веднъж се постарае и госпожата. А аз ще бъда гостенин и няма да мия чинии.

— Заслужава да се помисли!

— Разбира се! Но защо трябва да тичам подир една жена, която не е влюбена в мен, а в теб? Забележи, не от вчера.

Саша тъжно поклати глава и изведнъж се сепна:

— Правилно си взех костюма. Не съм младоженец, но все пак…