Опасно хоби

7.

Вадим позвъни рано, когато Георгий Георгиевич вече се беше събудил, но още лежеше, обмисляше снощните събития и произтичащите от тях промени в плановете си. Старецът грабна веднага слушалката и я отмести гнусливо от ухото си, като чу високия, почти кряскащ глас на зет си.

— Георгий Георгиевич, извинявайте, че ви безпокоя толкова рано, но нали наредихте, ако имам нови сведения.

— Какво си се развикал в тъмни зори, да те вземат дяволите дано! — Константиниди прекъсна Вадим с отегчен и неприятен глас. — Ако имаш някакви новини, не увъртай, но ако нямаш, затвори телефона и се скрий на майната си.

— За съжаление имам — мрачно съобщи Вадим след кратка пауза.

— Какво значи „за съжаление“? — изрева Константиниди. — Мисли какво говориш, лайно такова! — От устата на стареца се сипеха една след друга груби думи, някога той бе свикнал само да заповядва, при това не на най-добрата част от трудовото население.

— Искам да ви кажа, а вие не ме оставяте… карате се…

— Хайде най-после, стига си мънкал!

— Позволете да дойда, близо съм до вашия блок.

— От какъв зор ще идваш? — възмути се старецът. — Казвай по телефона, нямаш работа у дома, още не съм станал!

— Ами станете! — не се сдържа Вадим, но веднага понижи глас, сякаш се изплаши от избухването си. В тона му се появиха въпросителни нотки: — Не мога да говоря от този автомат, пред кабината вече се нареди опашка. Да не искате всички да чуят, а?

„Става дързък и нахален направо пред очите ми! Мисли, че вече ме е хванал за гърлото… Каква опашка ще има в тъмни зори пред уличен телефон?“ — помисли Константиниди, но необичайният и нагло-въпросителен тон на зет му го разтревожи и притъпи съмненията му.

— Добре де — измърмори той, — качвай се, сега ще отключа, бъди триж… охохооо! — и се заизмъква изпод завивките.

Наметна халата си и тръгна към коридора. Забеляза вечното безредие, което не можеше да понася: открехнатата вратичка на големия вграден гардероб, там слагаха зимни и какви ли не горни дрехи. Всичко е лика-прилика — в семейството цари хаос, в къщата не се знае какво става! Липсват само мишки! Това не е живот, а панаир…

Константиниди отключи всички брави, остави само английската и застана до шпионката, за да види дали зет му ще дойде сам — всичко може да очаква сега от него. Старецът никога не забравяше, че ако е натясно, чакалът може да нападне лъв. Щом трябва да притисне здравата някого, за всеки случай оставяше на жертвата малка пролука, за да може да избяга. Наплашените са паметливи, рядко се осмелява някой втори път да мери сили със стария Константиниди. Не, той не беше кръвожаден, но не обичаше да прощава обидите, това знаеха всички.

Зетят дойде сам. Приличаше на чумав. Старецът го изчака да позвъни — един път, втори път и чак тогава отвори спокойно.

— Влез.

И веднага тракна вратата. Остави другите брави отключени, сметна, че Вадим няма да се бави много.

Влязоха в кабинета на домакина по дългия зигзагообразен коридор. Тъстът седна във волтеровското кресло, а на Вадим посочи стола от другата страна на масата.

— Е, какви тайни толкоз имаш! И за какво трябвало да съжалявам?

— Не сте ме разбрали, Георгий Георгиевич. — Вадим заговори като виновен. На Константиниди му беше странно, че този едър, силен и дори красив мъжага с твърде впечатляваща външност сега изглежда толкова жалък и сервилен. — Слава богу, с Лара всичко е наред. Друго е много по-лошо. Снощи, когато се прибрах, ми позвъниха. Буквално — отварям вратата, а телефонът звъни. Сякаш са ме следили. Та някакъв кавказец беше, каза, че аз не ги интересувам. Вече били говорили веднъж с мен, а след това, което научили, щяло да следва друг разговор. Не знам какво са изкопчили от Лариска, или пък са се досетили. Казаха точно така — ей богу, не лъжа! — понеже била дъщеря на прочутия Константиниди, те нямали интерес да разговарят с мен. Не ги интересувала жена ми, а дъщерята на Константиниди. Така беше. Дори не знам какво да мисля…

Вадим имаше печален вид и затова изглеждаше нещастен. „Така ти се пада, кучи сине — помисли Георгий Георгиевич. Намерил с кого да се сравнява.“ Похитителите може да са мръсници, но на стареца му беше приятно, че е прославен и в техните среди.

— А ти все пак помисли — рече той. — Ако не се преструваш, а наистина си глупак, още не знам, значи никога няма да разбереш прекрасната разлика между нас: кой си ти и кой съм аз. Затова не се преструвай и не увъртай, а разправяй всичко, което знаеш. В такъв случай защо са позвънили на теб, а не на мен? Не ми знаят телефона ли? Лъжеш! А ти защо не ми се обади веднага, още вчера, както се уговорихме?

Вадим вдигна учудено рамене и така за последен път демонстрира колко е интелигентен.

— Нали казахте… когато дойдох снощи, че спите. Как да звъня?… Не посмях да ви събудя.

— Да, наистина си глупак — заяви безапелационно старецът и забеляза как зет му се намръщи. — Не разбирам какво е намерила Лара в тебе? Не си никакъв мъж, а льольо… По-нататък? Хайде де!

— Какво да казвам? Този кавказец нареди да ви предам, че ще говорят само с вас.

— И след това ти му даде моя номер?

— Как иначе ще говори с вас? Естествено, че го казах… А не трябваше ли? Знаете ли какво заяви той? Че с всичките си доходи аз съм само едно лайно, с извинение… А бащата на Ларка е съвсем друго нещо. Какво ми оставаше тогава?

— Да… — тежко и разочаровано въздъхна Константиниди. — Да ме убият, ако разбирам защо хората те броят за мъж? Всичкият ти мозък ли е паднал в гащите?

— Ама защо говорите така? — обиди се Вадим.

— Я ми се разкарай от главата! — Старецът махна безнадеждно с ръка. — Сега слушай и запомняй: не повтарям два пъти. Може преди да си изпълнявал ролята на мъжкото куче в нашето семейство, а не на достойния за уважение съпруг, какъвто съм искал да те видя. Сега и тази длъжност се отнема. Няма да ти върна Лариса, когато я откупя. Който веднъж е изгубил и не е съумял да намери изгубеното, непременно ще повтори печалния си опит. А на мен дъщеря ми е скъпа, ясен ли съм?

Вадим щеше да подскочи, но само клюмна и няколко пъти кимна безнадеждно под суровия и изпепеляващ поглед на Константиниди.

— Ако всичко си разбрал, мисля, че нямаш повече работа в този дом. Или си на друго мнение?

По всичко личеше, че Вадим съвсем се обърка от толкова силния натиск на тъста си. Но изведнъж по лицето му премина някаква нагла усмивка, нетипична за него.

— Значи отдавна сте решили всичко вместо другите? И не ви пука какви намерения имаме ние — вашата дъщеря, която е моя жена, и аз? Излиза, че съм ви бил нужен за разплод? Намерили сте си мъжкаря, така ли? — Той явно си просеше скандал.

Но в момента Константиниди не искаше точно това. Нямаше нужда от викове, достатъчно е този кретен да разбере всичко и да се оттегли със съзнанието за собственото си нищожество и с надеждата за прошка. Ако Ларка не може без него, би му простил. Но не изцяло, а толкова, колкото прецени самият Георгий Георгиевич. Затова избухването на Вадим отпуши и собственото му раздразнение.

— От какво семе си, я кажи? Можеш да разказваш приказки за татенцето чекист само на приятелчетата си като теб! А аз те познавам като петте си пръста! — Той протегна разтворената си длан. — Скъпото ти татенце през трийсет и седма разстрелваше хората със собствените си ръце и присвояваше всичко, което те бяха изкарали с много пот! Ето откъде си толкова лъскав и охранен! Затова млъкни, пале! Знам ти зъбките…

— Оставете паметта на баща ми на мира! — закрещя истерично Вадим. — А вие… откъде сте?

— Още ли си тук?! — изрева остро и злобно старецът. — Профука жена си! И ми се пениш насреща! Вън, мерзавецо! Разкарай се!

Вадим скочи толкова рязко, че изненаданият Константиниди се притисна о креслото. Очакваше зет му да го нападне с юмруци. И щеше да е правилно! Дявол да го вземе, така е!

Но той постоя така няколко секунди с избелели обезумели очи и стиснати юмруци, после внезапно изхвърча от кабинета, изтича по коридора и входната врата се тресна отчаяно подире му.

Георгий Георгиевич постоя малко в настъпилата тишина, която се разливаше бавно из апартамента, вслушваше се в нея и най-сетне се окопити, обзет от дълбока горест и разочарование от зетя, дъщерята, от самия себе си и заобикалящия го свят, в който истинските мъже май се бяха свършили. Останали са само лигите, тоалетите и сълзите…

Той се надигна тежко от креслото и се затътри към вратата, за да заключи по навик всички брави. Господи, колко жалко! — мръщеше се, сякаш го болеше зъб. Ако сега Димка беше избухнал или се беше разкрещял, дори ако го бе хванал за гърлото, да пази Господ, може би Георгий Георгиевич щеше да му прости… Или поне щеше да го разбере. А този мерзавец просто избяга! Пъзльо и нищожество! Лайно, от редките…

Константиниди заключи вратата и впери невиждащ поглед в открехнатата вратичка на гардероба. Изведнъж я тресна с неочаквана ожесточеност, но тя се удари о рамката и пак се отвори. Боже! Как му омръзна всичко! Този дълъг идиотски живот, който живурка, някакъв долен, скотски, презрян живот!

А мерзавецът си го бива! — прозря внезапно старецът. Та той постигна своето! Затова сега не Ларкиният съпруг, а таткото е принуден да плати откупа — по собствена инициатива! Как ви се струва? Изпипано! Чак толкоз да е хитър? Не, не може да бъде — той е глупак и нищожество. За съжаление…

Константиниди обичаше да се хвали, че е живял много на този свят и от простия си житейски опит знае за хората доста хубави неща, но отвратителното и мръсното са много повече.

Уви, такава си е заобикалящата действителност. И ако се погледне коренът, както е казал Кузма Прутков, дори пълен идиот ще разбере, че тази уникална посвоему колекция не е създадена само от ентусиазма на Георгий Георгиевич. Не е лишавал жена си и дъщеря си от последния къшей хляб. И той не е гладувал, не се е лишавал. Но не е действал и като бащата на Вадим. Той имаше голяма власт до петдесет и трета и бе истинско чудо, че не го „похарчиха“ заедно с цялата бериевска банда. Умря от естествена смърт. Ако беше жив сега — ехееей! Голям мъж беше, но за съжаление синчето не се е метнало на него… Къде е сега този Богданов? А Константиниди стои до картините си, с които се гордее не само той, но и държавата… когато е изгодно…

Старецът най-сетне мушна ръцете си в ръкавите на халата и се затътри из стаите на старото си московско жилище като човек, който за първи път в живота си влиза в морето — със страх, нямо възхищение и неописуем възторг. Очите му се плъзгаха по стените, отрупани с картини на световноизвестни живописци.

Да… Днес може с пълно право да си каже: равносметката на живота ми е успешна, нещо повече — тя е великолепна! И ако всичко продължи да се развива и занапред по плана, който старият Константиниди не само прецизно бе обмислил, но и осъществил наполовина, то… Мечтите се сбъдваха.

Платната висяха много нагъсто едно до друго в тежки рамки или без рамки. Сега най-скъпите за сърцето на колекционера картини не бяха вече тук. По-точно, тук бяха, но не на стената. Колекцията беше богата и обширна, затова никой не обръщаше особено внимание, ако на мястото на платно от прочут живописец бе окачено друго от по-малко прочут. Някои картини трябваше да се реставрират, Константиниди променяше и експозициите. Само много голям познавач можеше да забележи промените, но по правило такива не влизаха в дома му. Има всякаква слава, а Георгий Георгиевич не искаше славата, потребна на тълпата.

През живота си Константиниди бе видял много истински колекционери. Познаваше и мъките им, когато от смъртния си одър виждаха как безсъвестните им роднини разпиляват безумно всичко, събирано с години.

Някои от тези ценители на прекрасното биваха принуждавани в края на дните си да обикалят по разни министерски кабинети и други „културни“ учреждения. Те напразно уговаряха рушветчиите чиновници да спасят безценните колекции от разорение, от лоши хора, от нагли високопоставени мерзавци, готови да те смачкат като муха, но да завладеят не само колекцията, но и всяка скъпа дрънкулка. Както неведнъж е ставало — да си спомним поне незабравимата Зоя Фьодорова.

Той не разбираше защо трябва да те боли сърцето, като виждаш как се разграбва и разпилява плодът на твоя труд, в най-добрия случай из някакви закрити музейни фондове. Там съкровищницата става недостъпна не само за широката публика, но и за теб самия — довчерашния стопанин… Защо в тази страна човек трябва непрекъснато да прави жертви заради никому неизвестни цели?!

Но в Русия живеят и хора, за които може да се каже: този е „безкористен“. В определена степен според Константиниди. Но съдбите на братя Морозови или на Сергей Шчукин, да речем, изобщо не го привличаха. Тези хора дадоха изумителните си художествени съкровища на неблагодарната родина, а в замяна, както се очакваше, получиха пълна забрава и съдебни процеси от наследниците си, но държавата не възнамеряваше да губи тези процеси.

Веднъж от празно любопитство, но и за да докаже собствената си гледна точка по въпроса, Георгий Георгиевич прелисти няколко енциклопедични речника и два огромни тома от Голямата съвет ска енциклопедия. И какво мислите? В тях не се бе намерило място нито за паметта на Сергей Иванович Шчукин, нито за Дмитрий и Иван Морозови. Все пак намери няколко техни адаши — от Морозови единствено присъстваше Павлик, а вторият, и то Иван, беше първи секретар на партията в Коми! Георгий Георгиевич Константиниди не искаше такава съдба за себе си. Той смяташе, че има друга перспектива.

В най-краен случай може да завещае колекцията си като Филип Леман на същия този Метрополитън музей. Току-виж — дяволът си няма работа! — и колекцията на Георгий Константиниди бъде подредена в отделен павилион като на най-известния американски банкер. Платната на френските импресионисти и руските авангардисти от началото на века заслужават подобна участ!

Но в душата му вечно спореха две страсти: на колекционера и търговеца. Изглежда, си казваха думата корените му — някога предците му бяха избродили цялото Средиземноморие, за да търсят късмета си в търговията.

Святото отношение към изкуството не му пречеше да разбира истинската материална ценност на живописните и графични творби. Той купуваше с наслада онова, което намираше за необходимо за себе си, но с не по-малко удоволствие продаваше на хора, които като него се отнасяха сериозно към работата. Именно към работата, без всякакви лиги. И също имаше немалък успех.

Стараеше се да развие подобни чувства и у дъщеря си. Но май през целия си четирийсет и пет годишен живот неговата сластолюбива и похотлива кобилка Лара, да прости Господ, се грижеше само за едно — да удовлетвори собствената си плът. На кого се беше метнала? Георгий Георгиевич се чудеше, защото и той, и съпругата му не се отличаваха с нищо подобно и имаха нормален съпружески живот почти половин век… И той реши да предостави на дъщеря си друг живот, със съвсем други възможности, като смяташе, че най-сетне в нея могат да възникнат и други потребности. На практика всичко беше готово за това, но се появиха тези идиотски усложнения.

Константиниди не се страхуваше за живота на дъщеря си, с нейните войнствени качества похитителите й насилници бързо ще станат импотентни. Пък и едва ли инициативата ще е тяхна.

Друго бе неприятно: скъпоценното време си вървеше, а то не може да се купи с никакви пари.

Под специален таен капак, на дъното на сейфа с формата на обикновено двукрило писалище, старинна изработка, бе скрито това, което представляваше истинската равносметка на живота му. Там бяха всички необходими документи, в това число задграничните паспорти, кредитните карти от няколко най-големи европейски банки. В един от сейфовете със секретен шифър се пазеха платна, които според убеждението на стария колекционер не беше нужно да красят стените на апартамента му. Тук бе и една тънка папчица с десетина рисунки, които, образно казано, нямаха цена, макар да бяха доста солидно оценени. Но това беше съвсем друга история, някога ще я разкаже на дъщеря си. Когато напълно се уреди всичко. А може и да не я разкаже, защото е страшничка, макар и любопитна. Няма защо да плаши момичето по вечерно време… Да, за Георгий Георгиевич Дара винаги ще си остане момиченцето със златната главица и огромната люлякова панделка а ла Реноар.

8

Константиниди поглади с длан лакираната повърхност на писалището и наклони глава, сякаш се вслушваше в дишането на сейфа отвътре. При това стъкълцата на пенснето му, наподобяващи крилца на водно конче, застанали косо на носа му, хвърляха ярки слънчеви петна в ъгъла на стаята. Като дете Ларочка обичаше да хваща с ръчички тези зайчета…

Но всеки миг трябваше да звъннат похитителите. Значи е време да заеме позата на убит от мъка старец, но такъв, с когото не си струва да спориш, защото още е много силен и може много. Трябва да разузнае всичко, а после, както се изразява прелюбезната Александра Ивановна, всичко ще е въпрос на нейната милиционерска техника. Сега ще се разбере каква е ролята на Вадим в цялата тази гнусна комедия.

И все пак в този момент беше голямо изкушение да плюе на всичко и да бръкне в сейфа. Константиниди свали от врата си кръстчето със сребърното синджирче, защото това не беше обикновено ключе, а наистина вълшебно. Релефното кръстче, направено от най-здрав титан, невзрачно и беличко, което би съблазнило само глупак, служеше за отваряне на тайния капак. Но за него знаеха само трима: Георгий Георгиевич, Лариса и майсторът, който измисли ключалката. Не се знае кое възпря стареца, но той се вслушваше в нещо и точно тогава се раздаде телефонен звън. Георгий Георгиевич скри кръстчето с верижката в джоба на халата и тръгна към антрето, където по навик бе пренесъл телефона.

Глас с изразен арменски акцент (Константиниди различаваше основните три-четири подобни кавказки акцента) попита кой се обажда, макар да знаеше много добре. Старецът предполагаше, че може да го чува и Лариса: възможно е да е близо до телефона. Затова се стараеше да говори спокойно, да не я вълнува излишно. Арменецът се поинтересува дали е известно на уважаемия Георгий Георгиевич, че дъщеря му е отвлечена заради откуп. Известно ми е, отговори Константиниди, защото още вчера ми съобщи зет ми, тоест нейният законен съпруг. А днес рано-рано дотича, за да докаже пълната си несъстоятелност и нищожност, поради което няма да може да събере нужната сума. Само не уточни каква точно. Нима е толкова голяма, че един мъж е готов да остави в лапите на мошеници собствената си жена?

Старецът се усмихна на себе си: хубаво натрих носа на зетчето. Много е възможно и той да е някъде наблизо с този арменец. Нищо, нека слуша какво мисли за него тъст му. Пък и неговата съпруга отдавна трябваше да проумее, че достойнствата на сериозния човек, който може да издържа семейство, не се измерват с дължината на половия член.

— Извинете, но засега не ви разбрах добре: за каква сума по-точно говорим? — попита старецът, играейки на вежливост. — Както разбирате, изобщо не ме интересува мерцедесът, с който сте отмъкнали дъщеря ми.

Константиниди почувства, че онзи отсреща се шокира малко от трезвите му реакции.

— Понеже сте достатъчно информиран, улеснявате задачата ми — рече похитителят, а Георгий Георгиевич се усмихна: чуй го как говори, сигурно е чел книжки. — Цялата сделка ще ви струва само един милион долара, уважаеми. Смятаме, че това е напълно достойна цена за живота и здравето на скъпата ви дъщеря.

— А това последното е моята основна грижа — също така вежливо отговори Константиниди. — Мога ли да поговоря с нея, за да се убедя, че не ме заблуждавате?

— За съжаление… — похитителят направи малка пауза, но бързо продължи: — Разбирате ли, уважаеми Георгий Георгиевич, в момента не се обаждам от мястото, където се намира Лариса Георгиевна, от съображения за нашата сигурност. Но твърдо обещавам да ви предоставя тази възможност.

— От къде на къде съм длъжен да ви вярвам? Да не сте католикос? Или неговият роден брат? Тогава вашият занаят не ви подхожда. В него няма святост.

— Георгий Георгиевич — похитителят започна да обяснява търпеливо, като на малко дете, — доколкото ни е известно, вие сте умен и достоен човек. Защо не допускате подобно нещо и за другите?

— Много интересна постановка на въпроса! — Константиниди почти се възхити. — Не аз, а вие ми откраднахте дъщерята! Не аз, а вие искате за нейния живот един милион долара. Тогава като равни ли говорим?

— Не бих искал да дискутирам, но, уважаеми Георгий Георгиевич, знаете, че всяко нещо си има структура. А в структурата, която сега представлявам, не заемам главен пост. Има хора, които вземат решения, има изпълнители. В дадения случай аз съм изпълнител. Но това съвсем не означава, че съм нечестен човек. Просто такава ми е работата и за нея получавам сума, която всички наричат заплата. Затова се старая всичко да изпълнявам честно. Ние гледаме да не създаваме неприятности на хората, ако не се налага.

— Искате да кажете, че сте от ордена на спасителите на човечеството? Така ли да ви разбирам?

— Георгий Георгиевич, сигурно нарочно подхващате тази дискусия. Няма нужда. Лично аз не се съмнявам, че честно сте изкарали милионите си. Някой не ви вярва, но аз вярвам. Защо тогава заради спокойствието на собствената ви дъщеря да не поделите малка част от състоянието си. Ако искате, мога да повторя. С нашите клиенти стават нещастия само когато те искат това, например не се съгласяват с предложенията ни, намесват в работата ни държавните органи — милицията, славните чекисти и така нататък. Но обикновено се разделяме приятелски и никой няма претенции към никого. Но много се разприказвахме. Ще ми кажете ли, уважаеми, приемате ли нашите условия? Ако да, ще се уточняваме за всичко останало. Ако не, ще ви посъветвам да помислите още веднъж. Мога да се обадя по-късно. Но само един път.

— А имам ли някакъв изход? — Константиниди дори си позволи учудване. — Принуждавате ме да се съглася, още повече че няма смисъл да се пазарим, както са правили едно време. Или греша?

— Не си струва, уважаеми.

— Ами тогава в какъв вид искате да получите откупа? В пари или е възможен някакъв друг еквивалент?

— В долари, Георгий Георгиевич. Това е най-сигурната валута днес.

— Но откъде ще намеря веднага един милион? Представяте ли си поне колко пари са това? Нима не разбирате, че такива суми не се носят в портфейла за дневни нужди? А аз бих могъл да предложа, да речем, някоя равностойна художествена картина. Или бижу.

— А какво ще правим с тях? Ще ни пипнат до първия оказион! Сигурно всичките ви художествени произведения са добре известни на властите. Не, уважаеми, дайте валута. И още едно наше изискване: нека зет ви да донесе откупа. Не бива вие, възрастен човек, да се занимавате с несвойствена работа.

— Да разбирам ли, че за Вадим това е нещо обикновено? — засече го старецът.

— Не се хващайте за една неточна дума. Вашият зет е млад, няма да пострада от повече психическо натоварване, но това може да се отрази зле на здравето ви. Защо? Просто му предайте сумата, сложена в куфарче — сигурно ще се съберат — и той ще ги донесе на посоченото от нас място. В замяна ще получи съпругата си. А по-нататък вече се оправяйте с него. Ако позволите, такива са условията ни.

Сега Константиниди напълно се убеди, че всички подозрения по повод зет му са били верни. Затова не продължи да спори. Опита се да хвърли последната въдица:

— Но вие обещахте да ми кажете къде трябва да се занесе всичко. Освен това, кога ще чуя дъщеря си? Защото няма да има никакъв договор, без да изпълните моето условие, ще извините стареца, че поставя под съмнение вашата честност.

— За първото ще съобщим на зет ви, когато му предадете парите — отговори спокойно похитителят. — А за второто, тоест за дъщеря си, не се безпокойте, мисля, до един час ще поговорите с нея.

— Но аз веднага трябва да седна на телефона. Да се уговарям, да събирам на части, да заложа нещо заради тази голяма сума! Трябва много време! Откъде да знам, че няма да е напразно? Досега, освен обещанията ви, които не са много за вярване, да ме прощавате, нямам никакви други доказателства, че дъщеря ми е жива и здрава. Вече казах какво мисля за зет си Вадим. Защо да не мога аз да предам парите и да получа дъщеря си?

— Не е хубаво, Георгий Георгиевич! — Събеседникът май започна да нервничи, изглежда, работата му се объркваше. — Ще завържем очите на зет ви, ще го откараме далеч от Москва, там ще му предадем жената, ще завържем очите на двамата, ще ги докара ме в Москва и ще ги пуснем близо до дома им. Такива неприятности за вас ли са? Не виждам смисъл. — Той неочаквано се засмя. — Такива изпълнения са само за младите, уважаеми варпет!

„Варпет ме нарече, майстор — помисли Константиниди. — Наистина е арменец. Уважава по-възрастните, магарето. А може да не е никакъв бандит? Просто приятелчетата на Димка са се наговорили да «претръскат» стария тъст? Не, Лара никога няма да се съгласи на такова нещо. Какво пък, щом си го търсят…“

— Разбрах. — Константиниди заговори със скучен глас: — Но кога ще чуя дъщеря си?

— Щом толкова нямате търпение — похитителят пак се засмя, — обещавам да говорите след половин час. За толкова ще отида при нея. Става ли?

— Добре. След половин час. — Георгий Георгиевич погледна часовника си. — Значи в девет. По това време телефонът ми ще бъде свободен.

— Надявам се, уважаеми, че няма да ви хрумне да звъните в милицията — заяви сериозно похитителят. — Повярвайте, Георгий Георгиевич, идеята ще бъде лоша.

— Приличам ли ви на луд? — почти грубо го прекъсна Константиниди. „Нищо, стига съм се церемонил с тях“ — помисли той. — Ето защо не исках да намесвам зет си в тази история. Но щом сте решили, нека бъде така. Съгласен съм.

В слушалката веднага се чу пиукане.

9.

Напълно естествено, Константиниди се обади най-напред на Романова. Александра Ивановна беше в кабинета си. Тя изслуша с интерес съобщението на стария колекционер и накрая попита:

— Какъв е телефонът ви, нали е без телефонен секретар и не записва разговорите?

— Естествено, любезна ми Александра Ивановна. Защо са ми тия инженерни тънкости? Аз съм обикновен човек.

— Да, да — усмихна се Романова. — Но жалко. Струваше си да запишем точно този разговор… Добре, че е минало без заплахи. Значи им трябват парите, а не живота на вашата дъщеря и няма да се решат на „мокра“ работа. Многоуважаеми Георгий Георгиевич, предполагам, че вашите опасения не са безпочвени. Ще постъпим така: вие, естествено, не знаете нищо и не сте звънили на никого. Това е за пред зет ви. Понеже няма да отидете вие със сумата, а той, ще трябва да намерите парите. Лично за вас можехме да приготвим една хубава „кукла“.

— Какво е пък това? — поинтересува се Константиниди.

— Пачка пари, запечатани по специален банков начин. Но отгоре са сложени истински банкноти, а вътре — празни листчета. Така рискът е по-малък, понеже сумите са големи. Но както ми се струва, зетчето ви няма начин да не отвори без време куфара, за да провери дали не сте изпързаляли него и партньорите му. Заемете се с вашата част от работата, аз ще се разпоредя по моята.

— Александра Ивановна, миличка, но тази ваша… работа не заплашва ли бедното ми момиче?

— Първо, доколкото разбрах, дъщеря ви не е момиче. Второ, почти съм убедена, че не. Те просто няма да успеят.

— В какъв смисъл? — В гласа на колекционера вече се долавяше тревога.

— В прекия. Нали разбирате, нашите момчета от РУОП, регионалното управление за борба с организираната престъпност не обичат много да се церемонят. Имат си съвсем определени причини. Момчетата ходят на операциите със скрити лица, сега разбирате ли как ги обичат престъпниците? По принцип могат и да навредят.

— Господи, за какво говорите? — Константиниди съвсем се стресна.

— Окажат ли похитителите въоръжена съпротива, нашите момчета ще стрелят. Ако лично вас това ви притеснява, предлагам и друг вариант, като имам предвид конкретната ситуация. Може да ви се стори по-безопасен. Изборът е ваш, но моля не мислете, че имам особено желание да прехвърлям работата от едни рамене на други. Сигурно сте чували или сте чели по вестниците, че у нас има няколко частни детективски бюра по подобие на западните. Там не работят любители, а хора с най-висок професионализъм. За съжаление държавата, в лицето на имеющите власт, съвсем не се отнася с уважение към детективите си, да не кажа по-лоша дума, пък и заплаща труда им направо… Затова хората напускат системата, обединяват се, организират частни бюра, получават държавен лиценз, изобщо всичко е според закона. Повечето от тези момчета познавам лично от най-добрата им страна от съвместната ни оперативно-следствена работа, та те действат по-прецизно. Преценете сам: те са с дългогодишен опит и съответно мигновено се адаптират към резките промени в ситуацията, познават психологията на престъпника и имат ред други предимства. Уви, засега тези качества липсват на смелите и дори отчаяни момчета от РУОП, по правило техният опит е само от Афганистан, от още няколко вътрешни конфликта и казармата. Затова и така се отнасят към задълженията си. Но… има още една голяма разлика: частните „ченгета“ сключват договори с клиентите си и работят за пари. Ако клиентът желае — предават резултатите и заключенията си в съответните органи също като официалните служби. Когато делото е свързано с тежки и особено опасни престъпления, тогава е задължително. Ако това не ви притеснява…

— И скъпо ли вземат, многоуважаема?

Все пак търгашеството е заложено дълбоко в човека, помисли Романова, с каквито и високи идеали да го маскираш, непременно ще изплува на повърхността.

— Не, мисля, че не вземат скъпо.

— Например — настояваше Константиниди.

— Колко беше откупът, един милион долара ли? А какъв е днес курсът?

— Някъде около четири хиляди и половина, многоуважаема.

— Предполагам, че толкова пъти по-малко.

— Само милион? — смая се Константиниди.

— Точно така, от нашите хартийки, както се казва. Но би трябвало да имат тарифа, ако пожелаете, ще ви я покажат. Впрочем мога да ви препоръчам един добър познат, бивш мой подчинен, прекрасен оперативен работник, той си откри бюро. Името му е Вячеслав Иванович Грязнов, запасен подполковник от милицията. И бюрото му се казва „Глория“. За бога, да не помислите само, че имам някакъв интерес. За мен е по-лесно и по-просто да включа РУОП.

— Искам да помисля, Александра Ивановна — с право забеляза Константиниди.

— Естествено. Имате още време.

— А вие как ще постъпите на мое място?

— Аз ли?! — Романова се засмя и реакцията й сигурно го постави натясно. — Извинете, но като жена ще ги изпозастрелям всички. Собственоръчно. Но това е противозаконно. А по закон може да стане друго. Ние ги хващаме, предаваме ги на следствието, те си вършат работата и един божи ден предават делото в съда. Тогава останалите на свобода главатари на въпросната арменска или някаква друга групировка, която не е задължително да е съставена по национален признак, предлагат подкуп на съдията, който дори може да е равен на вашия откуп. Поставят алтернативата: или ти вземаш парите, след което всички са свободни, или мерзавците все пак остават в затвора, а жената или дъщерята на съдията, ако той е мъж, ако е жена — самата тя — ще бъдат побити на кол. Сигурно от историческите източници познавате турското наказание, това е бандитският му вариант. Понеже никой не може да защити нашите съдии, да не говорим за семействата и близките им, познайте какво решава съдията. В най-добрия случай ще изпрати делото на доразследване заради някакви недоказани не много съществени епизоди. Какво искате от мен, дявол да го вземе?!

— Да — мрачно обобщи Константиниди. — О, Темида!

— Но ако не греша, тя е от вашите земи. Така че претенции за слепотата й… Не ми се сърдете, Георгий Георгиевич, просто настроението ми от сутринта е кофти. Причината не сте вие. А относно съвета, ще кажа следното. Нали сте почти сигурен, че тази игра е замислена от зет ви? Ако тръгнем по официалния път, в края на краищата трябва да има съдебно разследване. Ще започне следствие, а тия мръсници имат добри адвокати, бъдете сигурен. От дума на дума, ще изприщят дъщеря ви, както се казва… Защо ви е такава слава на стари години?

— Права сте, многоуважаема Александра Ивановна — съгласи се изведнъж Константиниди. — Бихте ли се наели да съобщите на вашия познат, че желая да обсъдя с него ситуацията? Все пак да петня името си…

— Добре, нищо не ми коства. Без малко да забравя, може би ще бъде любопитно за вас: зет ви още никъде не е съобщил за нощното произшествие.

— Няма и да съобщи, прелюбезна, бъдете сигурна. Още едно въпросче, преди да свършим, Александра Ивановна?

— Давайте! — засмя се тя.

— Толкова приятни неща ми разказахте за вашите бивши сътрудници, че си помислих неволно за вас. Защо не отидете в частно бюро.

— Ах, любезни — въздъхна Романова. — Викат ме, канят ме за консултант, представяте ли си. А аз все стоя тук. И чакам кога най-после нашата държава ще се опомни, ще се сети, че без професионалисти с нея е свършено. Затова, както се казва, нищо не се знае. Така стоят нещата, уважаеми. Я по-добре вижте кога горе-долу ще успеете да съберете доларите си?

— До края на деня. Максимум — утре. Ще позвъня на някой друг колега колекционер, ще извадя нещо от приготвеното за търг. Какво да се прави, заради дъщерята… Но това вече са мои лични работи.

— Да, да, имате право…

На Георгий Георгиевич му се стори, че Романова се усмихна, и се обиди малко, но бързо се отказа. Не си струва да усложнява нещата. Всъщност тази шефка има право. У кого могат да се окажат такива гигантски пари от нейната милиционерска гледна точка!

— Добре, действайте! — Романова приключи разговора. — Ако има някакви усложнения, веднага ми позвънете.

10.

Георгий Георгиевич реши, че вторият, на когото ще се обади, ще бъде Виталий Александрович Бай. Собствената информация на Константиниди сочеше, че господинът повече от две години постоянно живее в Москва.

Доскоро Бай беше много противоречива личност. Търговският му и съответно професионален подем като галерист, сега широко известен в страната и особено много на Запад, започна тъкмо от прочутата изложба в Манежа, която навремето толкова разсърди Никита Хрушчов. Тогава Виталий успя да купи направо на безценица няколко неголеми картини, създадени от четката на млади художници, „чужди на съветския народ“. Оттогава се смята за познавач на неофициалното съветско изкуство и разгърна своята също неофициална колекционерска дейност. По-късно му помогна и прословутата „булдозерна изложба“, от която пак успя да попълни доста евтино колекцията си с творби на непризнавани и по-често преследвани живописци и графици. Когато замина на Запад през осемдесетте, Бай взе със себе си „цапаниците“, които според Министерството на културата не представляваха никаква художествена ценност. Западната публика обаче не се отнесе така към първите изложби на Бай в Ню Йорк, а после и в Париж. Успехът на руския художествен ъндърграунд беше светкавичен и потресаващ. А картините на художници като Целков или Зверев започнаха да стават собственост на най-големите западни музеи на съвременното изкуство. Пресметливият Бай, който умееше да предвижда, се превърна в един от най-богатите измежду избягалите от тоталитарна Русия колекционери.

Десет години по-късно той се завърна в нова Русия на гребена на широката си популярност като преуспяващ бизнесмен. Купи си вила в Переделкино, в този елитен писателски оазис, обгърнат със славата на Пастернак, Чуковски и други патриарси на съветската литература. Купи си и хубав апартамент в Москва, за какъвто не можеше да мечтае в недалечното минало. И вече официално започна да се занимава със същото, за което неотдавна можеше да получи най-малкото затвор, с пълна конфискация на собствеността, естествено. Времената се менят и подчиняват на своите закони и нравите.

Естествено, Бай отдавна знаеше за прекрасната колекция на Константиниди, който предпочиташе импресионистите и великите майстори на руския авангард пред ъндърграунда. Меко казано, това беше друго равнище и Бай отлично разбираше. Още в първите дни след завръщането си в родината той посети Георгий Георгиевич, естествено, след предварително позвъняване. По това време в художествените кръгове много се говореше за Бай, дори някои централни вестници писаха за него — ето, нашите любезни, забележителни дисиденти, както се оказа, истински патриоти на руското национално изкуство, се втурнаха към Русия. Бай смяташе да направи впечатление, а се получи тъкмо обратното. Хитрият старец остана равнодушен към посетителя, а в първата стая Бай така зяпна, че не можа да си затвори устата чак до последната. Бе потресен от колекцията. И разбра истинската й цена. Оттогава той се пристрасти към картините на Константиниди. Малко е да се каже, че го засърбяха дланите.

Някога, в разцвета на далечната младост, един приятел, нелегален търговец на икони, разказа на Виталий следното: „Когато виждам хубава стара икона и знам, че още не е продадена, ръцете ми започват да треперят от нетърпение. Иска ми се веднага да я грабна и да я продам на човека, който разбира и може да наброи за нея много мангизи.“ Тогава Виталий се посмя малко, рече си, че приятелят му се шегува, защото не можеше да си представи подобна болезнена страст. Но щом се зае с търговия на произведения на изкуството, почувства, че това е като болест. Сърби, стигаш до нервна краста.

През близо десетте години зад граница, докато се движеше сред руската емиграция, Виталий най-внимателно изучаваше вкусовете и потребностите на западната публика, следеше музейната политика, техните изисквания и интереси. По традиция частните колекционери и музеите за съвременно изкуство се интересуваха не само от руския ъндърграунд, но и от импресионистите, постимпресионистите и руското изкуство от началото на века до края на 20-те години, което учуди Бай. Виталий намери всичко това у Константиниди. На всичкото отгоре си спомни думите на стария си приятел, няма нищо продадено! Как да не си изгубиш ума…

Двамата се изучаваха дълго и внимателно, докато най-после осъзнаха, че общите им интереси се пресичат в една плоскост. Бай получи възможност да усмири болезнения си сърбеж, а Георгий Георгиевич да създаде сигурна основа за осъществяването на отдавнашната си мечта.

Никой от тях не афишираше сделките си. Константиниди не се интересуваше по какъв начин платната заминават на Запад и в чии частни или музейни сбирки ще намерят приют. А пък Бай най-малко от всичко се безпокоеше къде ще дява и за какво ще използва валутата си Константиниди, като я трупа ли, трупа подобно онзи скъперник рицар на Пушкин. Всеки си имаше цел и в това отношение нямаха допирни точки.

Така преди две години едни от първите, напуснали родината, бяха три платна на Василий Кандински от знаменитата му серия „Импровизации“ в синьо, рисувани преди Първата световна война. После заминаха зад граница две творби на Малевич. Замина и превъзходна работа на Реноар. Виталий бе хвърлил око на Едуард Мане, на едно изумително платно, но как се бе озовало в ръцете на Константиниди, си беше загадка. В интерес на истината в тази обширна колекция имаше много загадки. Да вземем пак Мане. Тази картина, изобразяваща гребци в река Сена, се смяташе за изчезнала, изгубена или дори унищожена по време на фашистката окупация на Франция. Но тя е тук, реална и невредима, под носа му, може да я пипне, но за бога, не с пръсти, докосвай я колкото искаш с очи. Ясно е, че нито един музей няма да вземе такова платно, защото ще се бои да го изложи. Значи трябва да се търси купувач сред частните колекционери, най-добре в Америка, там хората са обикновени и за тях правото на собственост е над всичко. Почти като у нас: Откъде го взе, казваш? Намерих го на пътя!

Старият Константиниди разбираше добре Виталий Александрович или си въобразяваше, че го разбира и го вижда като на длан. Да мисли каквото иска. Няма значение. Друго ценеше той у него — страстта. И то истинската, ловната страст, когато окото не забелязва нищо друго, освен дивеча, не забелязва дори опасността. Георгий Георгиевич бе напълно доволен от подобни отношения, понеже така чувстваше превъзходство над партньора си.

Какво пък, значи е дошло време да даде възможност на този немлад вече галерист, наближаващ шейсетте, да начеше крастата си. Какво ще му предложим този път? Константиниди хитро огледа стените си, знаеше, че Бай не е виждал тук много неща и може никога да не ги види, защо да се ядосва напразно. Да му предложим нещо такова, че с една картинка да осигурим по-голямата част от „лимона“, както се изразява онова диване Димка. Или да пуснем в хищното гърло още две нещица от Сезан? Виталий отдавна обикаля за тези рисунки с перо, сигурно им хвърли око още при запознаването. Може и Сезан. Или да помисли още малко?

Старият колекционер можеше изобщо да не търси Бай „за помощ“. Стига да пъхне по определен начин кръстчето си в една определена пролука и да го врътне, ще се отвори капакът на бюрото. Там има половин милион, че и повече, ако спешно потрябват. Кой колекционер няма на разположение по-едра сума за всеки случай! Последните години на пазара все по-често се появяват истински шедьоври. Откъде? Господи, от тази противна действителност един подир друг започнаха да умират старците, които умееха да ценят и пазят изкуството. А вятърничавите им, но напълно самолюбиви потомци, си падат повече по мерцедесите. И стана така, че изумителният Казимир Малевич лесно върви за две модерни западни коли. Боже, колко е несъизмеримо всичко!

Неочакван телефонен звън прекъсна мисленото вайкане на стареца по повод всеобщия упадък на нравите. Ларочка, зарадва се той. Втурна се към телефона, но се сепна, когато го вдигна: непознат глас. А към непознати се отнасяше като онази госпожица, която заявила на твърде нахалния младеж: „Не се запознавам с непознати.“ Тоест ставаше недоверчив.

Кой Грязнов? Откъде? Защо го търси?… Ах, да! Та това е прочутото протеже на божествената Александра Ивановна! Господи, колко лошо, че забравя понякога… Трябва да е по-ласкав с този тип, може да отбие от хонорара?… Иска да дойде… Какво да се прави, като няма друг начин…

— Добре, елате — завърши с безнадежден и печален глас. — И си носете ценоразписа, нали така, щом няма друг начин.

11.

Ашот донесе отнякъде цвърчащ тиган с две големи парчета месо, които димяха и ухаеха апетитно на подправки, заедно с топъл кавказки хляб лаваш и бутилка с лют сос.

Останаха без сили — Лариса направо бе разнебитена и смазана — и повече не се докосваха, сякаш негласно се бяха разбрали, но голите им тела вероятно бяха готови за по-нататъшни любовни схватки. Не… стига толкова, може да не издържи сърцето. Лариса се боеше да си представи всичко останало, защото изцяло и без остатък се бе озовала във властта на Ашот. Той не настояваше. Сигурно имаше причини. Или наближаваше време за някакви кардинални решения.

В желанието да отмъсти на мъжа си, тя предизвика такъв ураган, че неволно сама се оказа в епицентъра му. Какъв страшен любовник! Да, тази продукция не е за всеки ден, само за еднократна употреба. Димка е майстор, но пред момчето е като студен и пресметлив котарак. Каквото и да се случи сега, както и да завърши тази идиотска история, Димка няма да я получи повече. Поне това разбра ясно.

Но тя се гордееше със себе си: кой е способен да издържи подобен натиск! Тя можа.

Точно в разгара на закуската, лакома и безмълвна, се чу шум от автомобил. Ашот за миг се напрегна, ослуша се, после скочи бързо да се облича като изстрелян от невидима пружина. Той погледна изразително Лариса, докато закопчаваше дънките си, и изтича навън.

Тя помисли и реши, че няма да е твърде удобно да разговаря в този, меко казано, фриволен вид с новодошлия, който и да е той, и също се заоблича.

Зад вратата се чуха високи и зли гласове, ако се съди по тоналността им. Говореха на арменски. По-точно викаха си взаимно. Тази непозната езикова бариера бе доста дълга. Най-накрая вратата на стаята се отвори и влезе брадатият арменец, който първия път бе толкова любезен с нея и изглеждаше малко по-голям от Ашот.

Без да поздрави, той огледа мрачно, под вежди седящата на дивана жена от петите до темето и обратно. Не се обърна, а се скара рязко и сърдито на Ашот, който стоеше зад него с виновно наведена глава.

— Лариса Георгиевна, имах по-добро мнение за вас — рече най-после брадатият.

— Кой сте вие и въобще какво отношение имате към мен? — искрено се учуди тя. — Какъв сте ми? Сват, брат, годеник, съпруг? Вие сте най-обикновен бандит, нищо повече, който се занимава с лайняната си работа, защото не умеете нищо друго. Не ми се бъркайте. Разберете най-после, все ми е едно какво мислите за мен.

— Добре. — Той се съгласи подозрително лесно и бързо. — После ще поговорим за това…

— Изобщо не възнамерявам да разговарям с вас за каквото и да било.

— Готово. — Той показа с ръка. — А сега ще ви дам телефона, ще се обадите на баща си и ще кажете, че с вас всичко е наред. Той иска така. Защо да усложняваме живота на стария човек.

— По-рано трябваше да се досетите, мислители скапани…

Брадатият не отговори, извади от джоба на якето си слушалката на радиотелефона, извади антената и я подаде на Лариса. Тя беше виждала вече подобна вещ и дори веднъж говори от колата на един бизнесмен, но сега нямаше значение. Затова не й беше трудно да се свърже с баща си. Когато чу продължителния сигнал, Лариса Георгиевна погледна брадатия и попита рязко:

— За какво мога и за какво не бива да говоря с баща си?

Младежът дори потръпна от предизвикателния й тон, но само сви рамене.

— Каквото искате. Той се интересува от самочувствието ви. Дали не ви обиждат. Кажете му, че с вас се държат добре… Дори прекалено… — И той довърши изречението на арменски.

— Откъде знаете, че прекалено? — Тя попита с явен присмех.

— Не бива напразно да вълнуваме стария човек — изрече назидателно брадатият и се намръщи.

— Ало! Татко? Аз съм — занарежда Лариса, като чу характерното покашляне на баща си.

— Ларочка, скъпа, толкова се вълнувам за теб! — Константиниди заговори с малко сух и доста безсърдечен глас. — Надявам се тези негодници да не са ти сторили нищо?

Този татко! Дори в такава ситуация не може да се въздържи и да не я убоде лекичко. А пък обича дъщеря си, Лариса го знаеше, но въпреки това непрекъснато мърмори и не можеш да го разбереш какво иска. Има всичко каквото е желал. Но явно не му стига. Не мирясва. И другите не оставя да живеят по своя воля — всички поучава, всички наставлява… Но тя реши да не бъде рязка.

— Можеш да не се вълнуваш, нали ме познаваш! — Тя успокои баща си. — А тези престъпници от пръв поглед наистина изглеждат на съвсем прилични хора, представяш ли си.

Тя с удоволствие чу как брадатият се изкашля недоволно: гледай какви горди сме се насъбрали, същински наследници на Робин Худ!

— Дъще, поискаха един милион долара за освобождаването ти. Разбира се, че е много. — Баща й разсъждаваше като за нещо странично, да речем за покупка на коза, защото не си позволяваше подобен търгашески тон по отношение на картините си. — Но ти си единствената ми наследничка… — Сети се най-после! — Казах им, че съм съгласен. Сигурно ни подслушват, затова няма повече да говоря. Ще се постарая още днес да намеря необходимите пари, разбираш ли ме? А утре ще им ги предам. Така че, дъще, ще потърпиш до утре, нали?

— Налага се да търпя… Какво да правя, като сме загазили…

— За твое сведение, отдавна сме загазили… — подхвърли баща й. — Надявам се, че схващаш за какво и за кого говоря?

— Да, татко. Знаеш ли, и аз имам аналогично впечатление. Май беше прав, а аз, както винаги, съм глупачка.

— Точно така! — завика високо той. — Както винаги, това са негови номера! Ще го накажа аз този негодник, обаче… Така ще го накажа, както не е подозирал! Ще го накажа за целия му гаден живот! — Старецът задиша тежко. И добави след миг: — А ти потърпи. И не им позволявай… Ах, дяволска работа! За какво ти говоря!

— Откъде ще намериш толкова пари? — посъчувства Лариса.

— Ще намеря — въздъхна той. — Само не забравяй какво сме решили с теб. Аз съм напълно готов. Сега е твой ред, дъще.

— Слушай, татко — Лариса неочаквано се развесели, — а не е ли най-добре да пратим всичките по дяволите? Какво могат да направят, ще ме убият ли? Глупости. Тия арменци до един са пъзльовци. Какво ще кажеш, хайде да ги изпързаляме, а? И да става каквото ще!

Провокацията й сполучи. Защото, ако бяха й разрешили да продължи тази тема, значи намеренията на похитителите наистина са сериозни и няма да отстъпят от своето. Ако пък е обратното, най-вероятно още не са решили какво ще правят после. Хванали бика за рогата, а не знаят какво да правят по-нататък: не могат да го удържат, а пък е страшно да го пуснат. Следователно историята с отвличането е най-обикновена игра, и то лошо изпълнена.

Но брадатият скочи, дръпна грубо от ръцете й телефонната слушалка, отстрани Лариса рязко с ръка и заговори:

— Уважаеми Георгий Георгиевич, убедихте се, както лично ви обещах, че Лариса Георгиевна е жива и здрава, дори се чувства по-добре, отколкото очаквах. Настроението й е войнствено. Но засега това не е опасно за нея. Повтарям, засега. Защото, ако размислите и започнете да слушате дъщеря си, тогава може да стане лошо за нея. Дори много. Просто тя още не знае, че когато един човек е отвлечен с цел откуп, не го държат във вили с всички удобства, а в студено мазе с белезници. За да стане по-мек и сговорчив. А свежото му и бяло тяло става зелено и сбръчкано като на жаба. Направихме това изключение заради вас и заради нея, но мисля, че е било напразно. Чухте нашите условия. Парите трябва да донесе — утре, нали? — мъжът й. Вашият зет, нали така?

— Но моля ви! — Константиниди се възмути. — Как мога да изпълня вашите напълно идиотски условия, след като преди половин час изгоних от къщи онзи нагъл дръвник и му наредих повече да не се мярка тук! Да не искате да го търся из цяла Москва? Колко скъпоценно време ще загубя? По-добре преценете!

— Вече сме преценили, уважаеми. — Брадатият бе твърд и непоколебим. — Ето защо повтарям: няма да променяме условията. Вашите трудности са си ваш проблем. Няма да преговаряме с никой друг!

Той през цялото време натъртваше кавказкото си „не“, сетне натисна копчето и прекъсна, прибра с удар антената и сложи слушалката в джоба си.

Дали защото връзката бе отлична, или гласовете високи, но Лариса чуваше буквално всяка дума на баща си, макар да не беше близо до телефона. Значи баща й е решил вместо нея окончателната й съдба! Така-така… А Димка е истинска гадина. Студен и пресметлив. Тя не можеше да забрави погледа му вчера. Или още не искаше да го забрави? Трябва да скъса веднъж завинаги. За да не си спомня и да не съжалява после…

— А сега, Лариса Георгиевна, седнете, моля, и ме слушайте, ако не искате да попаднете в студеното мазе, както казах на многоуважаемия ви баща. Ние с Ашот сме братя. Аз съм по-големият.

— Изобщо не ме интересува. Дори ако сте мъж и жена, както е прието при вас на Кавказ.

— Не ме прекъсвайте! — В очите на брадатия светнаха зли пламъчета. — В нашето семейство по-малкият винаги се подчинява на по-големия, такъв е законът. А вие сте направили така, че Ашот го е нарушил. Защо? Мигар ви обидихме?

— Ах, ти за това ли! — извика Лариса Георгиевна презрително и на „ти“ проточи глас. — Да знаеш, Ашот отдавна не е момче. А вашите закони изобщо не ме засягат.

— Може — продължи спокойно брадатият. — Но трябва да знаете — той явно не прие нейното „ти“, — този закон в нашето семейство означава, че по-малкият прави всичко само след по-големия. И при жена отива след брат си, и след него се жени, и ако иска, дори се развежда. Такъв е законът. Аз не съм виновен.

— Ах, вие, нещастни сополанковци! — Лариса веднага се досети за какво намеква по-големият брат: съжалява, че не му се е паднало първо на него. — Не, тая няма да стане. С удоволствие дадох на Ашот, но на теб за нищо на света. Разкарай се! Ще съжаляваш през целия си гаден живот, ако ме пипнеш дори с пръст. Ясно ли ти е? Хайде изчезвай, пазителю на законите! Кажи на малкия, че сега ще разговарям само с него.

Лариса Георгиевна се задъха, отиде до прозореца и демонстративно залюля бедра. Загледа се навън към двора, скрит от външни погледи с висока ограда.

— Тъпаци такива, още не ме познавате — закани се тя многозначително. Но брадатият не я слушаше, беше се излегнал в креслото със затворени очи и изпружени до средата на стаята дълги като на лос крака.

„Къде го засърбяло! — помисли вече без никаква злоба. — Какво ще ме заплашват? Като искаш, кажи си и остави жената да помисли… Такива им били законите, значи по старшинство чукат мадамите, моля ви се!“

На връщане към дивана тя нарочно силно заби върха на обувката си в глезена му, което накара младежа веднага да си свие краката.

— Нали казах да се омиташ! Не е ли ясно? Да повторя ли? — И тя се приготви за следващ удар с крак.

Той се надигна бавно като мечка, с ниско наклонена глава, погледна я и тръгна към вратата.

— Кажи на Ашот веднага да дойде. Ще ми прави масаж! — извика предизвикателно след него.

Той рязко изви глава и рече с нисък и груб глас:

— Не предполагах, че сте такъв боклук, Лариса Георгиевна…

Сякаш някой я удари през лицето, дори страните й пламнаха.

Тя едва се сдържа да не скочи върху него с юмруци, с нокти. Навреме се опомни. Едва продума:

— Никого не искам да виждам… Господи, как ми дотегнахте всички! Бъдете проклети… И запомни, а после предай на когото трябва: не развалям вашето арменско семейство, а измислих такова отмъщение за бившия си мъж. Предай му, че в сравнение с Ашотик е едно миризливо коте. Предай му, на Димка ще му е приятно да чуе. А сега си върви. И не влизайте повече при мен…

Тя се захлупи на дивана по очи, като сдържаше с всички сили сълзите си, гърдите й се задушаваха или от ненавист, или от срам, един дявол знае, но обидата трябваше да се изплаче със сълзи. Което и стана…

Когато Лариса се нарева и вдигна глава, в стаята нямаше никого.