Опасно хоби

42.

Сержантът от милицията Сеня Мирошник седеше в незабележимата жигула 2103, паркирана сред другите коли в двора на „Староконюшени переулок“. Беше вече дълбока нощ, минаваше един и страшно му се спеше. За да преодолее съня и да не издава присъствието си в колата, той се прехвърли на задната седалка и пи на малки глътки парещо кафе направо от гърлото на термоса. Свари му го Марат Лаврушкин с разрешение на стопанката.

Сеня се стараеше да не изпуска от очи входа, който се намираше точно пред него и бе слабо осветен от двайсет и петватова крушка, скрита в мръсен матов абажур. На седалката до него лежеше „Макаров“.

На всеки половин час или Сеня, или Марат се обаждаха по „уоки-токи“-то, за да напомнят за съществуването си. За всеки случай.

Сега е ред на Сеня. Той спусна лекичко стъклото и започна внимателно да оглежда фасадата на кооперацията. И изведнъж изтръпна.

От покрива на къщата бавно се спускаше човек, сякаш пълзеше алпинист по тъмна скала, като се оттласкваше с двата крака от стената. Нощта бе безлунна, светлината на уличните лампи почти не достигаше до двора, имаше само слабо сияние и Мирошник се учуди как успя да забележи катерача.

Вдигна бързо стъклото, включи предавателя и извика тихо Марат. Той се обади след миг — също тихо, вероятно не искаше да събуди спящата стопанка.

— Тревога. Отгоре към теб пълзи алпинист. Можеш да го стигнеш през прозорчето на кухнята. Имаш около двайсет-трийсет секунди.

— Предпазвай ме отдолу.

— Ще пробвам, но нищо не се вижда.

— Фенерчето е в жабката! — напомни Марат.

Сеня бръкна в жабката и напипа голямото цилиндрично тяло на фенера. Изскочи от колата, с лявата си ръка светна и насочи дългия тънък лъч към стената, където мърдаше нещо, приличащо на голям паяк, а с дясната вдигна пистолета и за опора сложи юмрука си с дръжката върху покрива на колата.

— Горе ръцете! — неизвестно защо извика той.

Човекът, който в този момент се намираше в центъра на светлото кръгло петно, мигновено замахна. Светна пламък и Сеня изкрещя от болка в лявата ръка. Куршумът счупи фенера и много силно опари дланта му.

Последва втори изстрел и катерачът увисна безпомощно на въжето, което въртеше тихо тялото му около оста си.

Мирошник се изправи. Крещеше от болка и стискаше под мишница сгърчените си пръсти. В този момент чу зад гърба си сух и рязък пукот от автоматична стрелба. Куршумите се врязаха с противен звън в стъклата и корпуса на колата. Без да се цели, Сеня започна да стреля по посока на автоматичната стрелба. След миг надникна трескаво иззад колата и видя в пространството между блоковете тъмните приведени силуети на двама бягащи. Ударникът изщрака глухо след тях. Пълнителят бе празен.

Мирошник се плъзна покрай колата и падна на земята. Отново усети изгаряща болка в лявата си длан. Седя така, притиснал ръка до гърдите си, докато не се появи оперативната група от арбатското управление, която огласи целия двор.

Двамина веднага се качиха на последния етаж, разбиха катинара на капандурата и намериха къде е закрепено найлоновото въже с хитроумния ограничител, каквито обикновено използват алпинистите. Изтеглиха въжето с убития в престрелката бандит. В това време пристигна микробус, от него слязоха дежурният следовател от прокуратурата, криминологът от Научно-техническия отдел, съдебномедицинският експерт и останалите от дежурната оперативно-следствената група.

Кучето и водачът му изчезнаха към мястото, откъдето стреляше автоматът, кучето взе следа и се метна на улицата. Но след петдесетина крачки започна да се върти, да нервничи и стана ясно, че бандитите са изчезнали с чакаща ги тук кола.

Върнаха се и на светлината на фенерчетата започнаха да събират разпилените гилзи.

— Най-вероятно калашник — предположи криминалистът.

Съдебномедицинският експерт огледа убития, слезе бързо на двора при Мирошник и отвори куфарчето си, за да дезинфекцира раната му и да му сложи инжекция против тетанус.

Сеня бе блед, а челото му обляно от пот. Лекарят му постави и обезболяваща инжекция и му се скара да кротува. Болката не е толкова страшна, че да припада един мъж. Но на шефа от оперативно-следствената група каза друго:

— Момчето трябва веднага да се откара в клиника, при хирург. Много е засегната дланта! В раната могат да се окажат парчета от фенера и изобщо какво ли не.

— Карай го — махна с ръка шефът към колата си. — Само че се връщай по-бързо. Тук имаме страшно много работа…

Най-накрая следователят извика оперативния работник и криминолога, за да се качат на четвъртия етаж. Там на площадката до асансьора лежеше трупът на убития. Бяха го спуснали от чердака на зданието пред вратата на апартамента. На лицето му имаше маска от черен капронов чорап — с отвори за очите, носа и устата. Примитивна работа!

Преди да започне да оглежда трупа, криминологът откопча от кръста му тежката чантичка, такива сега носят търгашите по битаците — за пари и документи.

Криминалистът отвори ципа, погледна вътре и леко подсвирна:

— Еха, братлета, обаче… Тук ще трябват тесни специалисти. Хайде, бригадире — той се обърна към дежурния следовател, — извикай по-скоро сапьорите, специалистите по мини. Това явно е по тяхната част. А аз ще изнеса на двора тази дивотия, ще я сложа някъде, където няма хора. Ей! Осветявайте ми пътя, нищо не се вижда!

Инспекторът от МУР в униформа на майор извади от джоба си фенерче и бодро затропа с токове по стълбите, като светеше зад себе си. Застаналите на площадката замряха в тревожно очакване, сякаш всеки момент взривът можеше да гръмне. Но друг оперативен работник разведри обстановката:

— Какво искате! Всичко е нормално. А този — посочи трупа с крак, обут с висока прошнурована обувка, — струва ми се, не е искал да взриви себе си, нали? Значи бомбичката се взривява или от натиск, или с дистанционно. А може да е и радиоуправляема. Специалистите ще кажат. Така че няма от какво да се боите. — Той се обърна към Лаврушкин, който бе заслонил с тялото си входа към апартамента: — Ти ли го ликвидира? А сега си представи, че ти или той сте уцелили точно тази чанта, представяш ли си? Нито теб, нито него, изобщо… Знаеш ли как се срещат сапьорът и парашутистът в небето? Единият нагоре, другият надолу, успяват само да си махнат с ръка. Излиза, че си роден с късмета си…

Дойдоха майорът и криминологът.

— Сложихме я между къщите, на голо място, оставихме и охрана. Като дойдат, да се оправят — рече криминологът. Той посочи убития и веднага попита: — Претърсихте ли го?

— Чакахме вас — отговори следователят. Личеше, че не му се ще да рови и преобръща джобовете на трупа. Нека се заеме експертът.

Обискът на дрехите не даде нищо. В буквалния смисъл. В джобовете на убития нямаше нищо — нито някаква бележка, нито дори носна кърпа.

Лаврушкин най-сетна уцели момента и извика майора:

— Разрешете, другарю инспектор? Как е Мирошник?

— Изпратих го да му зашият ръката. Ще оцелее твоят колега — отговори майорът с явен сарказъм, — ако се научи да стреля! Виж ти! Изпразнил цял пълнител! Ти например си уцелил с единичен.

— Затова пък той го откри — възрази Лаврушкин. — Ако не беше неговото око, сега ръцете ми да са така — и той ги скръсти на гърдите си: — Ако е останало върху какво да ми ги скръстят…

В него отново се пробуди уж стихналата тревога.

— Трябва да се съобщи, другарю майор.

— Бригадирът вече съобщи — отвърна той и кимна към следователя, — и аз се обадих от колата. Знаят. Дадоха ни ценни указания за цяла рота от ОМОН. А ти не стой, върви при жената и я успокой. Кажи, че за днес лимитът от неприятности е изчерпан. Нека да почива. А на теб след малко ще ти изпратят друг колега.

В това време зад гърба на Марат се появи Лариса. Тя смътно бе запомнила как този силен младеж я сграбчи и затътри по пода заедно с бельото и лекия матрак, изнесе я пред самата врата, а той изчезна в кухнята. И едва сега, като видя на площадката мъртвия, разбра, че пак е била на косъм от гибелта. Лариса искаше да види убиеца си.

Въпреки слабия опит на Лаврушкин да я задържи, тя спокойно отстрани милиционера и излезе на площадката.

Несъстоялият се само по стечение на обстоятелствата убиец лежеше по очи.

Отдолу се зададе оперативният работник. Държеше за края на ствола пистолет „Макаров“, намерен на тревата под прозорците. Подаде го на дежурния следовател.

Следователят извади от джоба си носна кърпа, постла я върху дланта си и загъна пистолета. После го предаде на експерта и промърмори:

— Не можеш да насмогнеш с кърпички…

От тази фраза неопитният човек лесно би направил извода, че той, следователят, само с това се занимава — отнема оръжието на престъпниците…

— Какъв е този спортист? — попита следователят. — Трябва да видя как е проникнал на чердака…

— През съседния вход — обади се един от оперативните работници, който бе свалил трупа от въжето.

— Виждаш ли! — рече Марат. — Значи затова Сеня не е могъл да го види, преди да се покаже на стената. Съседният вход е скрит от гаражите.

— И тъй — намеси се майорът, — изпращаме го в моргата за разпознаване? В него няма никакви документи… Дамата, ей богу, по-добре вървете да почивате. Минава три, най-съненото време. Нямате работа тук! — В гласа му се долови раздразнение и умора.

— Аз го познавам — каза неочаквано Лариса. — Това е шофьорът на Виталий Александрович Бай — Андрюша… Боже мой… За какво?

— Как казахте? — повторно попита следователят и всички впериха погледи в жената, която се държеше за слепоочията. — Да не грешите?

Но Лариса сви рамене и поклати отрицателно глава.

— Другарю следовател, и вие, другарю майор — намеси се Марат. — На ваше място веднага щях да докладвам на главния дежурен на МУР, това жилище е под особен контрол при тях.

— Вече казах! — буквално побесня майорът. — Само ти се навират със съветите си.

— Извинете, имах предвид, че Лариса Георгиевна го разпозна. Тук всяка минута е скъпа… Вие сте оперативник и знаете…

— Занимавайте се със своята работа! Сержант сте, струва ми се?

— Старши сержант, другарю майор.

— Отлично. Длъжен ли сте да охранявате? Охранявайте. А ние първо ще съставим протокол за разпознаването. — Майорът бутна следователя по рамото. — Надявам се, че домакинята ще ни позволи да влезем вътре, за да не пишем протокола на стълбището?

— Заповядайте. — Лариса направи място.

— Само след вас — галантно посочи с ръка майорът. — А ти си герой, старши сержант. Покажи ми откъде го свали? Главното — само един изстрел. И право в сърцето. Браво. Можеш да не се вълнуваш, сега ще се обадим и ще съобщим — и го докосна покровителствено по рамото. После се обърна към оперативния работник и предупреди строго: — Пазете внимателно!

43.

Турецки свърши набързо работата си. Придружен от патрулната кола — нов форд с всички милиционерски атрибути по вратите и покрива, — летеше като стрела към къщи. Спря колата, както винаги, срещу входа и на бегом се качи у дома. Едва в банята, докато се плискаше гол до кръста на чешмата, си спомни, че през целия ден не намери време да хапне като хората. Пак ли омлет? Или нещо още по-лошо — замразени пилешки бутчета, както народът ги нарича „крачката на Буш“? Но му трябва половин живот да ги размрази.

Тогава Саша направи най-бързото. Грабна няколко студени кренвирша и ги задъвка с парче сух хляб.

После бързо смени ризата си и надяна стария кобур, който му подари за един рожден ден Грязнов. Пъхна пистолета, а върху ризата облече леко яке с ципове. Сложи документите в джоба и беше готов.

Когато затваряше вратата, чу радиото — приличаше на разговор на седнали в кухнята хора. А щом слезе долу, вдигна глава и видя, че лампата в кухнята свети. Всичко е точно. Той също би си помислил, че има някой вкъщи.

Шофьорът на патрулната кола, която отделиха на Саша по молба на Романова, бе относително млад. Беше служил отдавна, но познаваше Москва доста добре. Още не бяха се запознали и сядайки до него, Саша подаде ръка и се представи по име. Шофьорът стисна ръката на следователя и също се представи просто: Едик. Много добре, значи са на „ти“. Няма време за церемонии.

— Едик, хайде да съставим маршрута — предложи Турецки. — Сега отиваме в Шереметиево, но през Киевската гара. Върти ми се нещо в главата. Да ти показвам ли пътя?

— Няма нужда — отвърна шофьорът и тръгна с включени лампи. — Излизаме на „Комсомолски“, нагоре по „Боровски“ и надясно по крайбрежната, гарата е близо.

— Отлично — отбеляза Саша и си облегна главата назад. Заразмишлява.

До полунощ от Киевската гара тръгват всички основни бързи влакове. После остават четири или пет пътнически. Но сега е лято, разгарът на туристическия сезон и по някаква своя логика жепейците биха могли да пуснат още някой и друг сборен бърз влак, без да съобщават в печата или по радиото.

Турецки бе склонен да вярва, че Бай, ако е решил да изчезва, дори временно, ще хукне към Шереметиево. Там, изглежда, си има надеждно разработен канал — дали лично, или най-вероятно с помощта на Кисота и разните продажни митничари.

Саша посегна към радиотелефона, монтиран в жабката. Кимна към шофьора:

— Може ли?

— Колкото искаш — усмихна се Едуард.

Турецки избра вилата на Бай. Дълго никой не отговаряше на настойчивото звънене и му писна да чака. Реши, че стопанинът вече е напуснал вилата, и се накани да избере друг номер, но някой се обади. Мърморещ старчески женски глас.

— Господи Боже мой, че кой звъни по това време? Вие ли сте, Виталий Александрович? Да не сте забравили нещо?

Той не беше продумал още, а бабката, или каквато и да е, вече издаде половината тайни на своя господар.

— Не, уважаема, не е Виталий. Аз съм негов приятел, Александър Борисович ме наричат. Ама той да не е заминал, без да ме предупреди? Имахме много важна среща. И далече ли отиде, с ваше позволение? Може би ще успея да се видя с него?

— Как да ви кажа — жената се замисли. Обикновено, като излизаше, Бай не й позволяваше да пипа телефонните слушалки, с каквито бе пълна къщата. Но сега нищо не заръча.

— Отдавна ли замина? Ах, преди час. Колко жалко, и къде да му предам сега парите. Закъде се стягаше? Аха, за Киев? Така ли каза?… Ами да, за ден-два, бива, ще се развее из Киев, ще се изкъпе в Днепър и — хайде у дома.

А преди да излезе — му предаде словоохотливата прислужничка, за което Турецки я благославяше, а Бай би я убил, — говори с някого от женски пол, защото й викаше гълъбице… Не, не гълъбче, а гълъбице, това хубаво го запомних. И споменаваше някакъв такъв… Абе, където продават вносен спирт, и хората го пият и се тровят, по вестниците пишат, даже по телевизора казваха. Недейте да пийте, защото ще умрете значи, пък все продават…

— Какъв е този спирт? — попита на глас Турецки, а Едуард веднага отговори като в телевизионното предаване „Какво? Къде? Кога?“:

— „Роял“ ли?

— Да, има такова казино. Или нощен клуб — „Роял“.

— Аа! — поде старицата и ситно се засмя. — Ама не ме издавайте, че съм казала, да не се разлюти много. То аз виждам добрия човек и по телефона! Защо пък, викам, да не помогна?

— Благодаря, как ви е името, извинете, не чух добре.

— Клавдия Ивановна ми викат.

— Много добре, скъпа Клавдия Ивановна. Няма да му кажа нито дума за вас, ама и вие не издавайте. Нека да е сюрприз.

Бабата още можеше да говори с добрия човек, но Турецки прекъсна връзката и веднага избра Кисота. Телефонът й мълчеше глухо, въпреки дългото чакане.

Ясно, много е възможно да обсъждат заедно как да измамят глупавия следовател. Това е добре. Но сега вече задължително трябва да минем през Киевската гара, поне за минутка.

Кои нощни влакове заминават за Киев?

В транспортната милиция, където Турецки се отби с надеждата да намери някой познат, беше само дежурният. Като се запозна с документите му и забеляза кобура от кафява кожа, който се показа под уж случайно разтворилото се яке, стана любезен и предпазлив до безкрайност. Веднага извади разписанието, започна да звъни в касите и да уточнява има ли свободни билети за Киев за днес, по-точно за вторник и за кои влакове.

Намери билет за спалния вагон за влака през Унгени, тръгва към пет сутринта, но вече бе запазен, макар още неплатен. За другите влакове нямаше какво да проверява, уж имало някакъв пътнически — 923, там местата в купетата се броят на пръсти.

Добре, реши Саша, това ще е резервният вариант. А сега да бягаме в „Роял“.

В това заведение всичко му бе противопоказано. И на Грязнов, и на всички останали. Мигар имат някакво, дори приблизително отношение към елита на обществото, който профукваше тук лудите си капитали? Никакво!

Дори портиерът — мутра с униформа — не благоволи да отвори вратата, смятайки, че човек с обикновено яке няма работа тук. Тогава Саша се почеса лениво под мишниците и нелюбопитният взор на портиера веднага забеляза това, срещу което е опасно да се възразява. Но пак не отвори гостоприемно вратата за служителя на закона, а само я открехна.

Сигурно си помисли, че пак ще има изясняване на отношения. По-добре да не си взема беля на главата. Но клиентът не се оказа от ония. Каза, че иска само да погледне някои хора, и ще си отиде. Младежът не беше съгласен. Тогава Турецки му пъхна под носа картата си от Главна прокуратура и добави отчетливо и тихо, че ако си отвори устата по този повод до края на нощта, ще се озове закопчан на „Петровка“ 38.

Тогава младежът най-после благоволи да го пусне, помоли само да не се показва в голямата зала, защото за такъв „костюм“ — той кимна иронично към сивото невзрачно яке на Саша — ще го изпъдят от работа.

— Няма — успокои го Турецки и с бърза плавна стъпка, сякаш е обикновен служител, а не гост, мина из няколко помещения. Там с пълна сила се вихреше искрено веселие: на сцената се събличаха момичета, въртяха голи задници, прикрити с по една лъскава ивица, върху зеленото сукно се въртеше пъстрото поле на рулетката, публиката танцуваше и пиеше.

Веднага откри Бай, още щом влезе в ресторанта. Беше седнал срещу рижа дама с много дълбока цепка на гърба, а от кръста надолу с големи разрези. Както се казва — рокля без гръб и без предница. Сега е модерно. Нека. След минута Турецки позна в дамата Кисота.

Не изпита никаква радост, че е успял толкова бързо и без особено усилие да влезе в дирите на Бай, и помисли, че все пак има частичка късмет. Но частичка. Изглежда, има някакви флуиди, невидими, но много силни — нервни, психични, дявол знае какви още — нишки, които минават през пространството от теб към човека, за когото дълго и напрегнато мислиш. Накрая тези нишки ви свързват. Както и да е, важното е, че Бай е тук. И не е сам. И тази компания от двама има за какво да си поговори.

Когато Турецки излезе във вестибюла, видя портиера и допря палеца си до устните, а сетне просто приятелски му махна с два пръста. Онзи отвори послушно вратата, а Саша се обърна и рече тихо:

— Днес не бутам. На работа съм.

Портиерът сигурно беше много любопитен, за което ще е ял доста бой в детството си. Правилно, няма какво да си пъха носа в чужда работа. Но боят явно не е могъл да го отучи. Излезе навън и проследи как Турецки отиде до колата, каква е, какво ще стане по-нататък. Затова като се качи при шофьора, Саша каза:

— Едуард, трябва да направим един бърз и кратък кръг, а да се върнем без светлини. Виж къде можем да спрем, без да привличаме вниманието, но да виждаме всичко. Задачата е с повишена трудност.

Наистина, целият площад през прочутия „Хиподрум“ бе ярко осветен.

— Ще намерим място — отвърна късо шофьорът и включи едновременно сирената и лампата. Колата рязко потегли, излетя от просторния площад към тясната „Бегова“, и сирената и лампата веднага се изключиха. Едуард спря до тротоара. — Ще отида да погледна — каза той и слезе.

Върна се буквално след минута и след краткото: „Има“, запали колата. Бързо обърнаха и без много шум спряха до челната част на зданието, където сянката от колоните създаваше напълно усамотено прикритие.

Турецки обясни на шофьора от кого се интересуват, описа външността му и попита:

— Би ли отишъл да се поразходиш насам-натам, погледни колите. Има страхотно тъмносиньо рено. Като го видиш, кажи. Портиерът вече ме познава. А шофьорът — още повече.

Едуард тръгна из площада, претъпкан от колите на гостите на „Роял“, и след петнайсетина минути се върна с небрежна походчица. Намерил лесно реното, чакало срещу входа. Шофьорът бил млад чернокос момък. Едуард го попитал колко е часът, онзи отговорил: „Полунощ е. — Погледнал ръчния си часовник и уточнил: — Без три.“

Странно, помисли Турецки, нали Андрей не носи часовник, може да е объркал колите? Тогава с какво е дошъл Бай? Ще чакаме.

За щастие не за дълго, защото Турецки скоро чу „Арлекино“, озвучило силно целия площад, после забеляза и не много трезвия Бай. Той буквално влачеше спътничката си.

Шофьорът му изскочи от колата и им помогна да седнат, после си тръгнаха.

— След тях — рече Саша и съжали за своята жигула. Този бяло-син форд е отлична кола, но страшно се набива на очи. Остава да се надяват, че шофьорът на реното няма да внимава. А къде е Андрей? Това е въпросът. И защо така Бай изведнъж се е наквасил?

Турецки помоли Едуард да не ги следи толкова нагло, а да кара с по-голяма дистанция. Ако се съди по маршрута, отиваха някъде към Кунцево. При това шофьорът познаваше добре пътя: мина „Шмитовски проезд“, отмина Краснопресненския мост, тръгна по „Болшая Филевская“. А и за Киевската гара, и за Шереметиево маршрутът трябваше да бъде друг. Може пък наистина да е щуротия на развихрила се фантазия? Макар че каква щуротия, ако… Саша извади бележника си от задния джоб на панталона, пусна специалното осветление и прочете телефона на Кисота заедно с адреса: улица „Минска“. Всичко се изяснява, Бай кара пияната си спътничка вкъщи. Засега пренебрегна прокрадващите се съмнения за по-късно.

Реното влезе в двора на голяма П-образна кооперация и спря в дъното. Турецки накара Едуард да се долепи до банкета, изскочи и по диагонал почти на бегом пресече обраслия с дървета и храсти двор.

Бай носеше спътничката си почти под мишница и разговаряше нещо тихо с шофьора си. После влезе във входа. Саша можеше да се закълне, че походката му е абсолютно трезва. Шофьорът — наистина не беше Андрей — се качи в колата и замина.

Турецки влезе във входа, прочете номерата на апартаментите и пресметна къде живее Кисота. Излезе на двора и заоглежда кои прозорци ще светнат. Правилно, светнаха на деветия — един, два, три прозореца. Двустайно жилище, помисли си. Отдалечи се в дъното на двора, седна на една пейка и запали, без да сваля очи от входа и прозорците. Дърпаше от цигарата в юмрука си.

Когато я изпуши, реши, че Бай или ще остане за дълго у Кисота, или смята да хване такси, щом освободи колата си. Но не носеше багаж със себе си. Значи?

Трябва да отиде и да звънне на Костя, каквото и да става.

Меркулов още не спеше. Много ясно, телевизорът гърмеше край него. Костя не е любител, но жена му и дъщеря му сигурно гледат — какво ли е сега любимото парче? — ами да, „Санта Барбара“ или за детективите от Маями.

— Костя, аз съм по петите му — започна Турецки без никакъв увод.

— Дълго ли ще го преследваш? — с интерес попита Меркулов.

— Мисля, че и той няма да издържи дълго. Искам да опитам един такъв ход…

И Саша изложи плана си за действие, пропускайки излишните подробности. Меркулов слушаше, без да прекъсва и да поправя. Но накрая каза:

— Много искам да вярвам в благоразумието ти. Жалко, че си сам…

— Костя, шофьорът ми е отличен мъжага.

— За съжаление той не е оперативен работник. Добре, съгласен съм, но по възможност постоянно ме дръж в течение на събитията. Сега със сигурност няма да заспя.

Артур седеше като на тръни. Бяха се уточнили с господаря за три часа след полунощ. Часът наближаваше. Най-сетне не издържа, излезе от колата, затвори вратата и влезе в кооперацията. Изчака на площадката на първия етаж, до асансьора. Високо горе нещо изтрака, иззвънтя и кабината тръгна нагоре. След по-малко от минута слезе Бай и се учуди, като видя шофьора си:

— Случило ли се е нещо?

— Не знам как да кажа, Виталий Александрович, но следователят, който идва на вилата ви, е тук, в двора, с патрулна кола.

Бай се облегна о стената.

— Така-така… — проточи тревожно. — И отдавна ли… те бройка?

— Пристигнах, а той идва, навежда се, иска ми огънче. Но аз веднага разбрах, че се преструва. Дадох му запалката, той запали и пита: „Колата не е ли на Виталий Александрович Бай?“ Казвам: „Негова. А какво?“ — „Ами, познах колата, а шофьора — не. Да не са му я откраднали, викам си?“ „Не, казвам, не са я откраднали, собственикът е тук, на гости, скоро ще дойде…“ Не знаех какво да отговарям, Виталий Александрович. Пък и вие не ме предупредихте. Изобщо, седи на пейката, елате, ще ви покажа.

Изкачиха се на площадката и Артур показа двора, където безгрижно седеше и пушеше на пейката Турецки, като размахваше от време на време огънчето на цигарата.

— Да вървим — рече решително Бай.

Отиваха към реното, а срещу него се зададе ухиленият Турецки. Той пръв протегна ръка.

— Добра нощ, Виталий Александрович. Да не се учудвате?

— Как иначе? — жизнерадостно и малко пиянски отвърна Бай. — В такова забутано място, посред нощ — и изведнъж вие! Ще замигаш по неволя! — и се засмя малко изкуствено.

— Такъв ли страх предизвиквам? Не, работата е много по-проста. Ще ви кажа нещо под секрет. — Саша направи тайнствена гримаса. — Тази нощ из града е обявена операция „Мрежа“. За хващане на разни хулигани, за проверка на колите и прочие. Та и аз извадих късмет, при нас не достигат хора, а грамотни — още повече. Падна ми се Филевски район и вече три часа обикалям из дворовете без всякаква полза. С патрулката. Влязохме тук. Майчице, гледам — позната кола. Като че ли е на Виталий Александрович. Реших за всеки случай да проверя, да не би да са я откраднали? Гледам — и шофьорът непознат. Питам това-онова, той потвърди, ваша била. Я да почакам, викам си, да видя вярно ли е. Добре, значи всичко е нормално. Ще отивам по-нататък да патрулирам. Още веднъж добра нощ.

Те си стиснаха ръцете и Саша усети, че дланта на Бай е влажна. Значи се вълнува. Турецки щеше да тръгне към колата си, но изведнъж се върна.

— Сигурно се прибирате у дома, нали?

— Даа… — Бай някак неуверено проточи отговора си.

— Помислих, вместо да се въртя тук напразно, да ви изпратя до Переделкино. И ще си поприказваме, ако не възразявате, и от патрулите ще ви спася. Имате ли нещо против?

Бай демонстрираше усилено колко неловко се чувства да кара някого да го изпраща… Но следователят беше упорит в желанието си да услужи. И той се принуди да приеме.

— Ще кажа на колегите от патрулката да карат след нас, а аз ще се кача във вашата кола, става ли? — И като видя кимане, завърши: — Тръгвайте.

— Твойта мамица! — изпсува Бай, когато следователят се отдели от колата му. — Точно сега ли трябваше да се лепне… Смятай, че закъсняхме за киевския влак. Нямаме време дотам и обратно, нали, Артур?

— Рисковано е, Виталий Александрович.

— Именно. Билети не сме купили… Добре, тръгвай, ще сменим маршрута. Мисля, че Снегирьов вече е на летището. Само да не стане някоя беля…

На изхода на двора Турецки отвори задната врата и седна до Бай. Кимна към форда, който беше включил синята лампа.

— Ето я моята Коломбина!

Стъклата на форда бяха затъмнени и не можеше да се види колко души има в купето.

Потеглиха. Бай отвори бара.

— Не желаете ли?

— А, водичка, с удоволствие! — искрено се зарадва Турецки. Той седна така, че под леко разтвореното яке да се вижда кобурът с пистолета.

Докато Турецки пиеше боржоми, Бай го разглеждаше насмешливо и най-накрая попита:

— С играчки ли си играете? — и посочи кобура.

Турецки само разпери ръце:

— Уви! Длъжен съм… А къде е вашият верен страж? Имам предвид Андрюша. Никога няма да забравя как правеше така с два пръста! А! И аз не съм слаб, но чак толкоз!

— В отпуска е. — Бай отговори равнодушно, като за нещо странично. — Всеки има право някога да почива.

— Та какво исках да ви кажа, Виталий Александрович. — Турецки се наклони като към заговорник. — Няма да повярвате! Знаете ли какво намерихме днес? Каталога. Ей богу, той е. Нашият Льоня, нали го познавате, щеше да се побърка! Впрочем Льоня има много високо мнение за вас. Това се казва истински подарък. Прелистих го от интерес, там е описано всичко през годините, като се започне почти от следвоенните. Представяте ли си? Много помогна дъщеря му, Лариса Георгиевна. Нали сте се познавали преди… това… Все едно, много е красива. А тази работа? — Турецки се изкиска с лек цинизъм в гласа. — Как се изразяваме ние, мъжете? Никаква прошка! Нали?

Бай не знаеше какво да отговори. Опасно е и да мълчи. Като слушаше уж непринуденото бъбрене на следователя, непрекъснато имаше усещането, че участва в някакъв бездарен, но много опасен номер. И непринудената бъбривост на това лице, облечено с голяма власт, можеше да бъде само добре направена маска. Но какво има под маската? Какво могат да знаят? Как да изпрати Макар за Турецки? Андрюша — ясно, ще си свърши работата и ще изчезне, ами Макар? Ето го Турецки, можеш да го пипнеш с ръка. Но… Зад нас е колата му. И пред нас, както твърди, било пълно с патрули, но колко пътуваме, нито един не е минал. Ако наистина е номер? И те просто по най-елементарния начин ме водят. Или ме пасат, както се изразяват при тях? Как да разбера, как да проверя? От един неправилен ход може да зависи целият ми живот.

— Виталий Александрович, кажете ми като на мильо — Турецки се обърна с искрена усмивка към Бай, — това ваше колекциониране на картини и прочие работи, то професия ли е? Или, как го наричат сега — хоби. Може ли човек да даде целия си живот за това? Добре, събрал ги, а после?

— А, това ли било — усмихна се Бай. — Страст. Вашата професия харесва ли ви?

— Да предположим. Хем да ловиш бандити и престъпници, да се ровиш в лайна и кръв не е най-голямото удоволствие, честно да си призная. Но то е друго. То е дълг, ако щете, а всъщност служба. И държавата ми плаща пари за нея.

— А професията на колекционера съвсем не е служба. Служат в музеите, описват и изучават картини, правят изложби, опазват, така да се каже, висшата култура на нацията, световната. Човешката. А когато се приобщаваш към истинската култура, забравяш всичко на света, дом, семейство. Възниква страстта.

— Добре де, събрали сте ги. Дайте ги на музея, нека да ги гледат всички, не е ли така?

— В идеалния случай е съвсем правилно. Но вие сте наивен човек. Възниква друго чувство: това аз съм събирал, намерил, това е мое. И то е безценно.

— Тоест… собственически чувства, така ли?

— Отчасти.

— И затова крадат, убиват?

— Но защо! — Бай изпухтя от такова примитивно разбиране. — За съжаление има и изключения. Но като цяло колекционерите са пределно порядъчни хора.

— А Константиниди, как беше според вас?

— Особен въпрос… Не е за обсъждане в кола. — Бай се усмихна открито, като непрекъснато се стараеше да успокои тревогата си. — Беше различен.

— А вие?

— Какво аз? — Галеристът сякаш се обърка от толкова пряк въпрос.

— Например вие с вашия уж мек характер, величавост и стремеж към красив живот сред любимите платна бихте ли могли да извършите престъпление?

— Въпросът някак си е странен.

— Например името Ситковски нищо ли не ви говори?

— Ситковски? — Бай се смая. Познаваше го чудесно, знаеше как завърши неговият случай. — Да, чувал съм го. Но не се е налагало да се срещаме, имахме различни интереси. Мисля, че той се интересуваше главно от икони… А после имаше нещо криминално, нали?

— Да — спокойно отбеляза Турецки. — Той пречука няколко колекционери, извинете за нехуманния термин. Тогава това също ли е страст?

— Възможно е — замислено пророни събеседникът му. Все още не разбираше накъде бие следователят. — Позволете да полюбопитствам, защо ми задавате подобни въпроси?

— Спомних си случая на Ситковски. Странна закономерност: жертвите сами му отваряли вратата. А колекционерите, както веднъж споменахте, са пределно предпазливи хора. Понякога дори си вредят, нали така?

— Вие по-добре знаете. Щом съм казал, значи е така.

— Тогава на кого е отворил Константиниди? На зет си? Или на някой друг, много добре познат? Ето ви гатанката. Търсим отговора…

Все пак минаха една-две патрулки. И Бай малко се поуспокои, изглежда, следователят не го излъга. Момчета с автомати излизаха до осовата линия, но като виждаха зад реното патрулно-постовата кола с включена лампа, милостиво даваха път. Така стигнаха в Переделкино. Спряха пред вилата. Излязоха от колата и се приготвиха да се сбогуват.

Докато Артур изтича да отвори вратата, Турецки се протягаше и с целия си вид демонстрираше, че сега е най-добре да обърнат по някоя чашка, но… Служба.

— Тук сигурно е пълно със славеи?

— Има достатъчно — усмихна се Бай и уж случайно погледна часовника си така, че Турецки да забележи.

Не забелязваше. Артур се качи в колата и я вкара в двора, а следователят сякаш нарочно не бързаше.

Точно тогава от форда се показа шофьорът и извика високо:

— Александър Борисович, спешно ви търсят!

— Един момент — Турецки се извини, сякаш се канеше да продължи беседата, и изтича в своята кола.

Обаждаше се Романова.

— Саша, произшествие! Тоест всичко върви по ноти. Току-що ми съобщиха от МУР, слушай добре: на „Староконюшени“ за малко да бъде извършено покушение срещу дъщерята на Константиниди. От покрива на кооперацията са спускал и мощен заряд. Атентаторът е убит при престрелката. Лариса го е разпознала, това е помощникът на Бай, Андрюша май се казваше. Тялото е изпратено в моргата. Ти къде си?

— На двайсет метра от вилата на Бай, а той стои пред портата и чака да се върна, за да си продължим приказката за времето. Сигурно ли е? Не е ли могла да сгреши?

— Сама го е назовала. Андрюша, казала. И е подписала протокола за разпознаване. Как е Бай?

— Взех го около казино „Роял“, стигнахме до Фили, където закара у тях пияната Кисота, там се срещнахме. Подробностите от Костя. Мисля, че не спи.

— Не, не спи, току-що разговарях с него. Добре, а следващите ти стъпки?

— Ще съобщя на Бай за покушението. За трупа. За случайното разпознаване. А ще оставим за утре да му връчим обвинението.

— Мислиш ли, че ще се паникьоса?

— Аха. И ще избяга. Вече закъсня за киевския влак. Сега му остава Шереметиево. Там ще се срещнем.

— Действай. В Авиационния отдел на милицията ще те чака майор Климчук.

Саша изключи връзката, слезе от колата и тръгна бавно към широко отворената порта на Бай. Спря до него, пъхна ръцете си в джобовете на панталона, направи дълга пауза и каза:

— Лоша работа, Виталий Александрович. Та къде казвате, е вашият помощник сега?

— В отпуска, защо? — завълнува се Бай.

— Отдавна ли замина?

— Май още вчера… Мога да попитам Артур. Мисля, че той го закара на гарата, за влака.

— А къде е отпътувал?

— Господи, Александър Борисович, започвате да ме плашите. Какво се е случило? Защо се изменихте изведнъж? Някаква неприятност ли?

— За малко да се случи… Току-що ми съобщиха от МУР, че е предотвратено покушение над Лариса Георгиевна, която се е намирала в дома на баща си, на „Староконюшени“. Използвали са заряд с голяма сила. Но потенциалният убиец е бил убит при възникналата престрелка. Нямал е документи. Е, какво ще кажете?

— Това е ужасно! — възкликна Бай. — Защо? На кого е нужно? Слушайте, да не ме разигравате?… Впрочем почакайте, това да не е нечие отмъщение за арестуването на насилниците й?

— Отначало помислихме същото. Но Лариса е разпознала убиеца: вашият верен Андрюша. Впрочем как е фамилното му име?

— Беленки. — Бай се шашна напълно. Дори на слабата светлина от уличната лампа се виждаше как лицето му се обезкръви. — Не може да бъде!… Това е някакво чудовищно недоразумение!

— Какво ти недоразумение! — мрачно го прекъсна Турецки. — Но във връзка с това ще ви помоля, Виталий Александрович, утре още сутринта да дойдете при мен в Главна прокуратура и заедно да отидем в моргата за разпознаване. Сега вече е късно, пък няма смисъл нито за вас, нито за мен. После ще изясняваме обстоятелствата около този криминален случай. Вашата помощ ще е нужна много на следствието. Смятам да не ви карам сега да декларирате писмено, че няма да напускате града, вие сте отговорен човек и сам разбирате важността на явяването си. Така че извинете и останете със здраве. Ще отида на „Староконюшени“, какво да се прави, служба. Довиждане.

Сбогуването бе сухо и без ръкостискания. Бай стоеше пред портата със зяпнала уста в прекия смисъл на думата. Сетне, когато милиционерската кола се скри зад завоя, той се юрна презглава към къщи.

Беше стигнал до точката, когато обхванатият от паника човек започва да прави грешка след грешка. Да бяга? Но къде? Да изостави всичко — и пак отначало? Няма вече сили. Но Андрей! Как е могъл, как е могъл… да изгърми?! Нали е професионалист! И Макар трябваше да е там… Какво да правя? Какво ще говоря? Утрото — ето го, вече съмва… Колко време имам… Не, тази среща съвсем не е случайна. Те знаят. Но какво? Трябва да изчезвам! Макар да не ме е карал да подписвам декларация. А аз бях пиян! Можел съм да изтърва какво ли не! Спокойно! — заповяда си Бай.

— Андрей! Бъди проклет! Артур, ела тук! — и когато шофьорът дойде, заговори вече спокойно, само аленият цвят на лицето му издаваше крайното му вълнение: — Провери отвсякъде дали има някой. Тръгваме. И карай през „Мичуринска“.

44.

Ереванският пътнически влак 943 тръгваше от Курската гара от седми коловоз. Шестнайсети вагон е малък кошмар. В него тръска и люлее, той е най-неудобният и мръсният вагон от цялата композиция. Още повече че се нарича плацкартен, със запазени места. Беше вече три и до тръгването на влака оставаха петнайсет минути.

Перонът се огласи от бърз гърлен говор, своеобразен народ се кани да напуска столицата. Колкото и да търсиш сред заминаващите, изпращачи няма. Кой пътува по това време? Пътуват. Двама: единият с големи плешивини по черепа, другият с характерен боксьорски нос, сплескан и почти плосък. А тези двама високи младежи, с джинси и кожени якета, изпращаха невисок хилав плешив човек с агнешка шапка, такива на Кавказ носят селяните.

Изпращачите се отнасяха към възрастния с видима почит, говореха полугласно, но повече слушаха.

Багажът — тънък куфар и избеляла брезентова раница — бе пред краката на възрастния. Той говореше на арменски, както и останалите наоколо, край вагоните. Такъв специфичен влак.

Най-сетне дойде време да се качват по стълбичките във вагона. Сбогуваха се спокойно, без прегръдки и целувки, възрастният просто им стисна ръцете и леко подскочи на стъпалото, леко за неговите години, би казал любознателният човек. Но по това време нямаше такива на перона. Тези, които трябва да са любознателни, дефилираха из многобройните зали и подлези на гарата, поглеждаха снимката на брадясал, чернокос и мрачен тип. А заминаващият заедно с изпращачите дойде от съвсем друга посока и изобщо не се мота по перона.

Влакът тръгна и понесе към Кавказ престъпника рецидивист, „авторитет“ от бандитския свят с четири присъди. А в износената раница и пъхнати в старите кирзови ботуши, напущаха Москва пачки зелени банкноти, получени от него за изпълнената поръчка.

— Довиждане, чичо Мкъртич — тихо рече оня с боксьорския нос. Вторият също махна с ръка.

Мкъртич Погосов, дясната ръка на чичо Гурам, старият мъдър Мкъртич, или още Макар, смяташе, че всичко е нагласено както трябва и хитрият следовател трябва да хвръкне във въздуха не по-късно от осем часа сутринта. Затова си заминаваше с чиста съвест.

Само не разбираше защо не дойде на гарата Беленки? Закъсня ли? Случва се. Макар да бе уверен в него така, както и в себе си.

Така тресна, че изхвърчаха не само стъклата, но и рамките на прозорците с изглед към двора. За миг кварталът се събуди. Старите жители не бяха чували такъв изстрел от времето на войната, когато на голата поляна между къщите бе паднала половинтонна немска бомба. Скоро пролетните води бяха запълнили изкопа от взрива, а по средата останала да се търкаля конструкцията на съборения още преди войната кран. По-късно хлапетиите допряха две дъски и се пързаляха върху тях, по-големите се гонеха по железните конструкции на крана и понякога падаха във водата. В ония години от всяко нещастие можеше да се извлече някаква лична полза. Наистина, за тези, които помнеха…

След пет минути в двора връхлетяха милиционерски патрули. Полусънените собственици на колите, спрени до горящата жигула, тичаха всеки към своята и ги изкарваха по-далеч от бушуващия огън.

Дошлите оперативни работници бързо изпразниха пожарогасителите си, но ефектът бе почти нулев. Появилата се след миг пожарна заля за секунда всичко с дебел слой пяна. Огънят стихна.

Оперативниците заобсъждаха на кого е колата. Взривът бе много силен и в радиус до двайсет метра имаше разпилени железни парчета. Разследването започнаха специалистите, открили, че в колата е имало човек. Възможно е да е бил собственикът. Разпитаха насъбралите се хора и стигнаха до извода, че взривената кола най-вероятно е била на живеещия в тази кооперация следовател от Главна прокуратура Турецки.

— У тях даже свети — един от съседите посочи четвъртия етаж. — Нима човекът е слязъл до колата, а в това време е гръмнало? Какво нещастие!

— Ей, началник! — обади се един младеж. — Вчера не съм го виждал. Цял ден се въртях тука с моята трошка. — Той подхвърли върху дланта си връзка ключове. — Към седем-осем дойде един тип, приличаше на боксьор. Търсеше Сашка. Казах му: виждаш ли, няма му колата, значи и него го няма. Може да си е дошъл по-късно? И защо така? — попита изведнъж и се обърна към навалицата.

— Турецки ли? — Дежурният следовател наостри уши. — Трябва спешно да се обадим. Ех, момчета, това може да бъде много сериозно. Не си отивай, как се казваш?

— Сашка, адаши сме — въздъхна младежът, седна на бордюра и хвана с две ръце главата си.

Дежурният следовател изтича при колата си и започна да звъни в дежурната на Главно управление на вътрешните работи на Москва. Там приеха съобщението и заповядаха на следователя да не се отдалечава от телефона. След няколко минути се раздаде развълнуваният глас на Романова. Тя попита къде е станал взривът. Като чу, че в двора пред дома му, въздъхна с облекчение.

— Добре, чуй сега. Качи се на четвъртия етаж, в апартамента му, може и там да има нещо сложено. Не е загинал Турецки. Сега е на задача в съвсем друг район. Мога да предположа, че се е взривил или неопитен убиец, или крадец на коли. Но никому нито дума. Изрази съчувствие на хората, за какво ли им е на горките, но имаш ли друго предложение? Действай. А трупът, или това, което е останало от него, изпрати в моргата, може да го идентифицираме.

В това време Турецки приближаваше с мощния форд летище Шереметиево. И естествено, не можеше да чуе какво говорят съседите за него. Телефонното обаждане на Романова го застигна някъде на изхода от Ленинградското шосе.

— Е, Саша — тя въздъхна някак странно, — винаги съм била сигурна, че иде живееш дълго. Здравата си ги настъпил по опашката. Върши си работата и по-малко емоции. И започвай да пестиш за нова кола.

— Какво се е случило? — разтревожи се той.

— Това, нямаш вече жигули. И прозорци нямате на двата етажа. Нали казвах да не спирате колите из дворовете. Хора вървят, играят деца.

— Ясно — досети се той. — Значи е задействало?

— И още как! Вътре се е оказал някакъв тип. Не унивай, ще ти съберем пари за нова кола, да те вземат мътните. Какво да правим? Не ни бутат рушвети, слава богу… Живеем си като добри хора. Къде си сега?

— Последен завой.

— Е, добре, сине — въздъхна Александра Ивановна и Турецки оцени истински нейното ласкаво, родно „сине“. — Стискам ти палци…

Турецки се усмихна и намигна на Едуард.

— Нищо, ще поживеем. И ще хванем здраво тая паплач за едно… скандално място.

45.

Майор Климчук приличаше на голям куфар на колела. Едър, тежък, широкоплещест, с бързи и ловки движения като циркова мечка. Късите му крака сякаш не вървяха, а ситняха. И това предизвикваше неволна усмивка.

Чакаше до вратата-въртележка пред входа на летището и пушеше, поглеждайки пристигащите коли. Турецки още не бе слязъл от патрулката, когато той пръв отиде да го посрещне. Козирува, допрял дланта си до козирката.

— Здравейте… Аз съм Иван Василиевич Климчук.

— Александър Борисович — представи се Турецки.

— Слушам ви, какво има? Каква е тази паника?

Турецки бързо нахвърли ситуацията. Майорът запали цигара и го покани, но той отказа: бездруго гърлото му е пресъхнало.

— Ще оправим работата — успокои го Климчук. — Хайде в бюфета.

Седнаха зад празния тезгях — кой да закусва в четири сутринта? — взеха по чаша студена фанта и продължиха разговора си.

— Значи смятате, че това е Снегирьов? — замисли се Климчук. — Долно животно, извинете за израза! А вашият Бай какво поданство има?

— Наше. — Турецки се усмихна и си спомни как миналата седмица, тъкмо когато започваха следствието, Грязнов му заостри вниманието върху няколко любопитни факта от биографията на Виталий Александрович. Друг на негово място след толкова години живот в чужбина земята ще съдере за американско или някакво друго гражданство. А този както си беше съветски гражданин, така и си остана. Патриот значи? Не, сигурно парите са се оказали по-важни от патриотизма, а за него е все едно какво пише в паспорта му.

— Тогава е по-лесно. Не мога да търпя консулските съветници. Големи буквоеди и формалисти, цели езоповци, както четох наскоро.

Посмяха се.

— Няма да се появявам до последно. А връзка ще ни бъде Едуард, шофьорът на нашата кола. Ще обикалям наоколо, да не ме засече митницата. Или още по-добре, ще остана тук.

— Разбрахме се. — И се разделиха.

Саша обясни на Едик какво очаква от него, той се съгласи на драго сърце да помогне, излезе от колата и тръгна из чакалнята. Турецки затвори очи, облегна назад глава и започна да планира утрешния си ден. По-точно — днешния, нали вече е вторник.

Добре, ще хванем този Бай. Заедно с компромата. Ще се подпише, че няма да напуска града и ще го доставим в прокуратурата за пръв разговор. Какво обвинение можем да му предявим? Че Андрей Беленки е работел за него? От сутринта го издирваме по всички картотеки. Да предположим, докажем, ако съм прав, че Андрей е убиецът или един от убийците на Константиниди. Какво общо има Бай — обикновен човек, наивна душа? Ще каже, че никога не е забелязвал нищо лошо в Беленки. Това престъпление ли е? Извинете, няма повече. Но за това не съдят, дори по нашите съвсем идиотски закони. Също като с Гурам. Ако момчетата му поемат вината върху себе си, той ще се окаже чист, гаднярът. И съдът на драго сърце ще го пусне на свобода. Ах, колко разпалено, с каква страшна тъга говореше за това Никита Емеляненко на връщане от Фрязино към Москва! И за жалост — не е далеч от истината… Виж, ако намерим у Бай откраднатите от Константиниди картини, и ако дядовият каталог го потвърди, става съвсем друго. Затова като чу за каталога, очите му зашариха, затрепери… А Поляков и Зименков цял ден нещо мълчат… Полунин и Кругликов трябва да направят и в двата апартамента съвсем истински обиск, а не нещо повърхностно. Да съберат всички картини. Там, на „Комсомолски“ в голямата чанта имаше руло, само че тогава не ни беше до него. Да се прелистят всички папки-мапки, всички бележки и тем подобни. Ако се наложи да арестуваме Бай, трябва да се готвим като за звяр. Не става как да е. И той го знае много добре. А сега е въпрос на техника как да го хванем… Снегирьов, глупакът, дори не се сеща какво си копае в момента.

Турецки отвори леко вратата, огледа се и извика Едуард.

— Премести колата на друго място, може Бай да е запомнил номера. После върви при майор Климчук, кажи, че аз те пращам, намира се в транспортната милиция, знаеш къде. Предай, че може да се наложи да извикаме снегирьовското началство и да направим обиск в сейфа му, в гащите му и така нататък. Той ще схване за какво става дума. А аз ще погледам. Не бива да се появявам често там, вече ме познават.

Така мина час в размисъл. Изведнъж сърцето на Турецки трепна радостно. После неясна тъга измести радостта от прозрението, и то, защото в края на краищата излезе прав. На душата му стана съвсем противно, когато видя познатото тъмносиньо рено, а от него изпълзя — друга дума не може да се намери — големият шопар Бай. Играта на стражари и апаши свърши, започваше проклетата проза на живота. Шофьорът Артур извади от багажника обемист куфар на колелца и неголяма кожена чанта за носене на рамо, с бял надпис „Пан Ам“, значи отдавнашна. Артур веднага паркира и се върна при Бай, взе куфара и двамата тръгнаха към изхода за пистата…

Тъкмо Едик щеше да отиде при Турецки, беше на две крачки от него, и той вече слизаше от колата. Потупа шофьора по рамото и каза кратко:

— Да вървим, приятелю. Ти — след тях, аз ще стоя до будката с парфюми, виждаш ли я? Намери Климчук и му покажи обекта. Когато започне да попълва декларацията и да минава митническата проверка, ела ме извикай.

Бай, изглежда, бързаше. Искаше му се по-скоро да мине паспортната проверка, след нея е границата. А най-добре да е вече в самолета. Още по-прекрасно — ако вече е набрал височина. Затова, когато Артур доведе Снегирьов, с чиста съвест пусна шофьора да почива вкъщи, изобщо да прекара два дена където иска. До „завръщането“ на стопанина. А той отиде със Снегирьов в неговата стаичка, където по време на смяна стои старшият. Разговорът с митницата бе кратък и съществен. Снегирьов заключи сейфа и пъхна ключа в джоба си. После лекият, но обемист куфар на Бай тръгна към празното гише заедно с него. Не бяха обявили още излитането, но на двете гишета вече регистрираха пътниците.

Снегирьов бе точен: претегли куфара и чантата. Разбира се, свръхбагаж няма. Взе предварително попълнената декларация. Сред особено ценните предмети бяха посочени златен пръстен с орел и златна верижка на врата. Пъхна в паспорта екземпляр от декларацията, после извади от джоба си билета за полет с австрийската авиокомпания. Беше го купил още в понеделник, след позвъняването на Бай, от представителството на фирмата за съвсем прилична сума. Сега намигна лукаво: митницата не взема току-тъй рушвети. Виталий Александрович го разбра и също намигна.

Но както забеляза, ответната усмивка на Снегирьов се оказа кисела, сякаш е отхапал лимон. И дори не гледаше него, а някъде зад гърба му. Машинално се обърна и… хлъцна, при това толкова високо, че изправеният зад гърба му Турецки весело се засмя.

— Боже мой — разпери ръце, — наоколо пълно с познати лица! Добър вечер, пардон, добро утро, Виталий Александрович! И на вас добро утро, другарю Снегирьов, не греша, нали? Какво, посрещаме ли, Виталий Александрович? Изпращаме ли? И защо така рано, дори не сте се наспали, и пуснахте Артур. Не е разумно, господа — завърши той без следа от усмивка.

Очите на Снегирьов пак заиграха: видя, че насам върви с характерната си ситна походка старият подлец Климчук, а с него двама от оперативните работници.

— Е? — Турецки огледа събралите се. — Започваме ли работа? Моля! — Той протегна ръка към Снегирьов. — Дайте всичко, паспорт, билет, декларация. Багажът мина ли проверка?

Снегирьов безмълвно кимна.

— Чудесно. Виталий Александрович, истината винаги е по-добра. Сега още не сте извършили криминално престъпление, но… Мислете. Имате една минута. Иван Василиевич, помолих да известите шефовете на Снегирьов, че ще правим обиск на работното му място. Съобщихте ли?

— Тъй вярно. Сега ще дойдат… началничетата — рече майорът с откровен сарказъм.

В това време Турецки разглеждаше документите, огледа от двете страни самолетния билет, поклати завистливо глава и попита:

— Виталий Александрович, а цената на билета влезе ли в рушвета?

Той опули очи като риба и без да иска, кимна.

— И аз така мислех, защото вие нямахте време. С такава наситена програма. Как мислите, дали Алевтина Филимоновна се е събудила, или трябва да изпратя лекар и да разбиваме вратата?

Бай мигом се изпоти. Целият — по челото, лицето, по гърба и елегантната му риза започна да се мокри пред очите на всички.

— Ще се събуди… — изсумтя той. — Пи повече… и толкоз.

— Една минута мина — заяви Турецки и погледна часовника си.

— А какво ми остава? — покорно отвърна Бай. — Не съм някакъв си убиец… Ще кажа, разбира се.

— Вероятно желаете да направите чистосърдечно признание? — не спести отровата си Турецки.

— Да, да — отговори твърдо Бай. — Но ако може, да не е тук, разбирате ли?

— Разбирам и ще влезем в кабинета на Снегирьов, където ще имате и време, и място. А вие, Снегирьов, ще последвате ли примера на колегата, за да не протакате? Това може да повлияе на съда, но се съмнявам дали и на началството ви. Макар че, дявол да го вземе, всичко става. Нали, Иван Василиевич?

— Тъй вярно, Александър Борисович! — съгласи се и изпъна гърди майор Климчук.

— Ще кажа — кимна накрая убитият Снегирьов, като разбра, че под „началничетата“ този подлец Климчук сигурно разбира заместник-началника на митницата Козлов, с когото беше на нож. Но не поради служебни разногласия, а заради гадния характер на Козлов, който не щадеше нито своите, нито чуждите, когато ставаше дума за службата. Наистина, по-добре сам да признае. Е, ще го изгонят, но с неговия професионализъм и връзки толкова ли няма да намери някаква работа? Пък може да не го изгонят, а само да го понижат в длъжност, голямо чудо. Из цяла Русия търсят митничари, да не говорим за бившите републики. Трябва да пожертваш малкото, за да не изтървеш голямото.

— Да вървим — той вече бе спокоен, — ще покажа…

И Бай направи последното „признание“:

— Извинете, Александър Борисович, може ли да ви наричам така? Или… как беше? Гражданино началник?

На Турецки му се стори, че долавя насмешка, но отвърна сухо:

— Може.

— Всъщност най-сетне осмислих вашия въпрос за Ситковски. Мога да дам честна дума, че това не се отнася за мен.

„Или всичко е пресметнал, или?“ — Турецки кимна и отговори равнодушно:

— Както се изразявахме — следствието ще покаже. Но ще се радвам за вас. Хайде да отидем да видим вашите „картинки“. А после ще седнете на масата, ще ви дам няколко листа хартия и подробно ще напишете защо, след като ви предупредих за отговорността ви в случай на неявяване, въпреки всичко решихте да напуснете страната, какви картини носите в куфара, откъде, имате ли право да ги изнасяте и продавате в чужбина. А пък за вашия бивш шофьор ще си имаме отделен разговор. И не тук, естествено.

Саша вече съжаляваше, че предварително разкри истината за убития шофьор. Можеше да протака, тогава как ли щеше да се извърта Бай? Но казана дума — хвърлен камък, късно е да съжалява… А сега той всичко ще отрича… Турецки изобщо не се интересуваше от съдбата на Снегирьов. Бай потвърди, че е дал подкуп, митничарят нямаше друг избор, освен в присъствието на двама свидетели сам да извади от сейфа нещастните двеста хиляди долара и пак собственоръчно да ги даде в полза на… Каква ти полза? Глупак, трябваше да ги изнесе, а не да бърза с тоя тлъст шопар. Пък и къде ли да ги изнесе? Сигурно вече са го следили. Но нека тия скапаняци фиксират факта на доброволното му признаване и предаване на нечестно спечелените пари! А пък че дотичалият Козлов се заканва да го изгони, да го прати в дранголника, е вече факт от собствената му биография. Не той ще реши, а съдът. И няма защо да се крие зад колектива, тук две трети, ако не и повече завиждат сега на Снегирьов. Не на финала му, разбира се, а на живота му. А може и някой от тях да го е наклепал?

Турецки предложи на Бай сам да отвори тайника на куфара си. Всичко излезе много по-просто и примитивно, отколкото очакваше. Бай небрежно изсипа на масата малко неща, сетне откъсна от дъното и капана няколко хитроумно залепени стикерчета и пред взора на „възхитената публика“ блеснаха платната на Мане, Дега, Синяк, рисунки на Сезан и други художници, чиито имена не говореха много на Турецки. Поне тези знаеше, и слава богу.

Но да вземем този Едуард Мане. Картината е нарисувана красиво. Цялата грее — небето, водата, почернелите червенобради мъже. Девици с шапки. Сякаш всичко диша въздух, вятър. Да, наистина е красиво. Но да убиеш човек заради нея?!

Турецки внезапно изпита още едно неочаквано чувство. Нали тия картини не трябва да се съзерцават в такава обстановка, и много ясно — не в такова състояние, не в пет и нещо сутринта. Но му се стори, че в платната напълно е изчезнала сянката на святост, която е присъща на произведенията в музеите. Дали му се привидя някаква кървава пелена, но нямаше порив да се възхищава, измъчваше го неясното желание да ги отхвърли някъде по-далеч от очите си. Навярно му бе повлияло малко недоброжелателното отношение на Бай към тези произведения, неговото фамилиарно „картинка“, „картинки“…

Когато галеристът завърши своята кратка изповед, написана на три странички, и изброи произведенията на изкуството в тайника на куфара, предназначени за изнасяне в чужбина, в дадения случай в Австрия, Турецки прибра всичко в куфара, запечата го по съответния начин и го занесе във форда. При това не пропусна да намекне на Бай, че напразно е освободил колата си, сега щеше да пътува комфортно, с ледено боржоми, а тук може да разчита само на чаша вода от чешмата, вмирисана силно на химия.

Саша остави Снегирьов в ръцете на ведомствената милиция в лицето на заместник-началника на отдел „Вътрешни работи“ при летище Шереметиево майор Климчук. Това е негова епархия. Нека се оправят двамата с Козлов.

Като имаше предвид габаритите на Бай, Турецки му предложи да се настани на задната седалка, а той седна до Едуард, и поеха към Москва. Нощта свърши. До началото на новия работен ден оставаха по-малко от два часа.