Опасно хоби

3.

Лариса Георгиевна беше оскърбена до дъното на душата си от своя съпруг Вадим. А душата на тази вече не млада, но старателно скриваща своите четирийсет и нещо години жена, се намирате според представите й на онова място, което лесно се възбужда и се нуждае от постоянно физиологично удовлетворяване. Но от известно време Вадим — снажният красавец с атлетично телосложение, с тъничка ивичка възчервени мустачки и грижливо сресан път на едрата светлокоса глава — престана да забелязва, че има елегантна и гледана жена, жадна за ласки. Тя често намираше мъжа си, по-млад от нея само с някакви пет годинки, изпаднал в дълбок размисъл и почти нереагиращ на фините й котешки движения и дантелено френско бельо, което доскоро го влудяваше. Доскоро Лариса усещаше до изтръпване в гърба и нозете колко лесно го възбужда ароматът на нейния парфюм или уж случайното докосване на закръгленото й и стегнато бедро, или пълните й ярки устни, полуотворени в очакване на тръпчива целувка.

Тя помнеше и честите преди моменти, когато, на гости или в някоя весела компания, бе достатъчно да се срещнат погледите им, за да лумне в очите му хищно огънче, след което, без да обясняват причината, двамата мигом напускаха шумния приятелски кръг, мятаха се на колата и презглава летяха към апартамента си на проспект „Комсомолски“. Или към вилата в Перхушково. Или… Да, и това се бе случвало — желанието да изпревареше всяка предпазливост. Тогава Димка вкарваше мерцедеса си в някой тъмен московски двор, спускаше седалките и те се хвърляха в обятията си, премахвайки грубо всички пречки по пътя към моменталното и дълбоко до припадък наслаждение. Кой знае защо, то винаги биваше особено силно и горещо точно в такива рисковани ситуации.

Лариса Георгиевна смяташе, че така ще бъде винаги. Като се разглеждаше след бурните нощи в огромното огледало на пода, тя не намираше в тялото си недостатъци — кадифено и чисто, с красиво очертани мускули, ненатежало от раждания, то й напомняше идеалните фигури от картините на ренесансовите художници. А позите, които умееше да заема Лариса, сама беше открила в средновековните изгарящо-възбуждащи новели с блестящи илюстрации от Джулио Романо и Петер Флетнер — от дете ги разглеждаше с тайно наслаждение и трепетно очакване в колекцията от уникални книги в бащината библиотека.

Известният далеч зад пределите на Русия колекционер на художествени произведения Георгий Константиниди, грък по бащина линия, наистина притежаваше изключително рядка сбирка от книги, албуми и картини. Познанията му по въпросите на изкуството бяха дълбоки и професионални, особено за импресионистите и руските авангардисти от първите десетилетия на двайсети век. Той бе собственик и на доста картини, с които можеха да се гордеят най-големите световни музеи от рода на Ермитажа или нюйоркския Метрополитън.

Дъщерята на колекционера, преживяваща втора младост, но съвсем не изгубила сладострастния си блясък, отлично знаеше всичко това, но за разлика от баща й нейната душа не трепваше при вида на много рядка картина или старопечатна книга. За Лариса ценността на всеки експонат от сбирката се определяше преди всичко от номиналната му стойност. За нея най-важното беше, че баща й наистина притежаваше едър капитал, макар външно изобщо да не изглеждаше милионер.

Баща й бе стар, на стъкълцата на пененето му, кривнато върху едрия породист нос, скоро щеше да почука осемдесетакът и никой не знаеше къде се кани да дява богатството си и как иска да се разпореди с него. Но това интересуваше дъщеря му. А вероятно и младия й мъж.

Точно сега обаче мислите на Лариса Георгиевна бяха заети със самата нея. Със собственото й тяло. Със собственото й желание. Дявол да го вземе, та в края на краищата тя е жена, при това красива, личи по жадните мъжки погледи! Освен това умее да дарява наслада, понеже е създадена от самата природа за тази велика цел.

Лариса отстъпи от огледалото и загърна тежкия си брокатен пеньоар. Разпилените по раменете й гъсти златисти коси, измити с реномирани френски шампоани, рекламирани от сутрин до вечер по всички телевизионни канали, специално подчертаваха великолепието на редкия и скъп плат, в който царствено пристъпваше господарката на тази красота.

А Вадим, този кучи син, това просто същество, сякаш нехае за онова, което е наблизо и стига да протегне мързеливата си лапа, веднага би усетил горещото, жадно за мъжка ласка тяло.

Обаче не, седи като пън, не помръдва, като африканска статуетка!

Лариса Георгиевна се приближи до фотьойла с плавна походка, от която предизвикателно се полюшваха високите й бедра, скрити под трептяща златна тъкан с изрисувани китайски дракони, преплетени в любовен екстаз, и с яркочервени ококорени очи. Но Вадим бе застинал в дълбок размисъл. На друг сърцето отдавна да е забило в коленете и ципът на панталоните да се е спраскал, а този опъва цигара от цигара и тръска пепелта върху синия килим, с който е застлан подът в хола на вилата, сякаш на масата под носа му няма кристален пепелник. Точно тази невъзпитаност и вроденото плебейство изобщо не понасяше дъщерята на прочутия колекционер, която във всичко извън любовните схватки — там законите са други! — предпочиташе установения ред и въобще порядъчното отношение към скъпите предмети.

Вадим вдигна глава, заби безсмислен поглед в жена си и устните му се изкривиха от някаква много обидна и иронична подигравка.

— Какво, пак ли ти беше малко? — Въпросът прозвуча направо просташки.

Но Лариса усмири оскърбеното си самолюбие и се опита, не без успех, да изобрази върху пълното си, зачервено от очакване лице интимна нежност към съпруга. Да бъдем честни докрай: миналата нощ той бе добър. Е, наложи се и тя да се потруди доста, за да може силното му мускулесто тяло, изтъкано сякаш от стоманени въжета, да омекне напълно и да стане послушно и податливо в ръцете й. Докато изпиваше и изсмукваше силата от Димка, Лариса също се опустошаваше и усещането за необикновена лекота я възкачваше на върха на блаженството. Там й оставаше само едно — да разпери ръце, да полети към небето в пълна безтегловност. А Димка, подлецът, все пак умее да й доставя това наслаждение. В него има нещо, което липсва в други мъже, смятащи за най-главно не да постигнат Ларисиното освобождение от земното притегляне, а хищно да удовлетворят собствената си похот.

Засега безразличието на мъжа й не я смущаваше много. Той лесно преминаваше от външна грубост към бурна близост, неуправляема от никакви чувства. В такива минути Лариса го обожаваше, тогава изчезваше всякаква мяра и всичко беше в изобилие, щедро, безкрайно…

Тя бавно и сякаш тържествено се отпусна на колене пред мъжа си, тежкият плат на пеньоара й се разтвори и се оголиха напрегнати почернели крака. Сиво-сините й сияещи очи излъчваха зов и загадка. Без да сваля очи от него, Лариса започна да откопчава с бързи и настоятелни движения колана на панталона му, наведе взор и косите й като златна вълна се плиснаха върху коленете му.

Вадим въздъхна дълбоко, загаси цигарата в пепелника и с неочакван и силен тласък блъсна жена си на килима. След секунди тишината на вилата се разтърси от нейния възторжено-жалостив, провлачен стон…

„Значи може, подлецът, когато поиска…“ — издигайки се безплътно над земята, някак отчуждено успя да помисли Лариса и съзнанието й веднага се изключи, отдадено изцяло на възхитителното блаженство на полета.

Връщаха се в Москва на свечеряване. Лариса клюмаше на гадната седалка в колата и поглеждаше от време на време отстрани мъжествения профил на Вадим. Не, не го обича. По-точно, дори и да го обича, то е с особена любов, която се усеща с тялото, ръцете, устните, но съвсем не със сърцето. Просто това е мъжът, необходим й във всяка една минута. И когато е наблизо, го желае и обича, а когато отиде някъде и не се виждат един-два дена, се появява само чувството за някакво физическо отсъствие, за телесен дискомфорт. Интересно, дали той я обича? И как, ако я обича? Дали както тя — като нужна вещ?

Докато го съзерцаваше, Лариса Георгиевна ясно осъзнаваше, че още най-много две-три години и ще се наложи да остави мъжа си. Ако и по-нататък той продължи да се отзовава на призивите й само по принуда, няма да изкарат дълго. А жалко. И сега я целуваше като гореща и изобретателна любовница, а не като любима жена. Струваше й се, че се е изгубила в обятията му, че е изчезнала някогашната нежност, която освен всичко друго Лариса дълбоко в сърцето си непрекъснато очакваше от Вадим.

Ето и днес — доведе я до див екстаз, а после стана, закопча си панталона, отупа се, заядливо я огледа, както купувач оглежда стоката на тезгяха, и се запъти към гаража, при колата. Поне да беше проронил една ласкава дума. Не, просната на килима в краката му, Лариса Георгиевна не откри никаква благодарност в погледа на мъжа си. Това бяха очи на жребец, сит и уморен от изобилната храна. Не, сигурно не я обича. Тази мисъл се загнезди под пищната златна грива на покорената и обезсилена съпруга и всичко това наистина беше обидно.

Преди да завият по Минското шосе, Вадим неизвестно защо отби на банкета и спря.

— Какво става? — вяло се поинтересува Лариса.

— Кой знае — сърдито измърмори Вадим, — ще отида да видя, нещо пуши.

Остави ключовете на таблото, слезе от мерцедеса и вдигна капака, почопли нещо, затвори го и тръгна към багажника. Лариса пак се облегна назад, до страничната врата. Отпред, близо до тях, шарейки с фарове по гъстите храсти, излетя от завоя и профуча някаква кола. Нощната магистрала живееше обичайния си живот. Бе тихо и тъмно. Неочаквано тя чу изотзад нечий кратък сподавен вик, глухи удари, изви глава и се обърна. И в същия миг отляво се отвориха едновременно двете врати. Тя само успя да забележи как на кормилото скочи снажен мъж, който приличаше на Вадим, а до нея се оказа втори, който веднага метна на главата й нещо плътно, с отвратителна миризма. Лариса се опита да стане, да завика, но почувства досами устата си груб плат, подобен на брезент. Отгоре й се стовари тежко, явно мъжко тяло, и грубите му пръсти, впити в ръцете й, започнаха да ги извиват на гърба й.

„Ако насилието е неизбежно — в съзнанието й изведнъж проблесна старият виц, — отпусни се и получи поне удоволствие…“ Но, изглежда, в тази минута, тоест веднага, не предстоеше никакво насилие над нея. Защото нападателят просто стегна ръцете, а после и глезените й и спокойно се отмести от нея.

В това време колата летеше, гумите тропаха в дупките по асфалта и вече сигурно не караха по Минско шосе, там движението е много по-спокойно.

Това похитители ли са? Но защо? Искат да я изнасилят ли? Кой? Неизвестно защо тази мисъл бе една от първите. Но в такъв случай по-лесно щеше да е, ако бяха я замъкнали по-настрани от пътя в гъстите храсталаци и се разположат почти комфортно. Ако не, тогава защо? Този глупав и безответен въпрос непрекъснато се въртеше в главата на Лариса Георгиевна, докато мерцедесът вървеше вече по съвсем разбит, сигурно черен път и спря.

Наоколо бе съвсем тъмно — ни луна, ни звезди, ни фенери. Небето бе мрачно и въздухът сякаш пренаситен от влага. Едва мержелееше съвсем черният силует на някаква вилна постройка. Похитителите свалиха вонящото покривало от Лариса, развързаха ръцете и краката й, после я хванаха вежливо от двете страни и я поведоха към къщата по влажната от скорошен дъжд трева. По скърцащи стъпалца се изкачиха на тераса. Хлопна врата и Лариса се озова в просторна, леко осветена стая с дървена ламперия, малка камина, широк миндер и банална гарнитура от плетени мебели за вила. Сложиха я на стол до масата, похитителите седнаха отсреща и тя най-сетне успя да ги разгледа.

Бяха мургави младежи с яко телосложение и явно имаха кавказки произход.

— Не се бойте от нищо, Лариса Георгиевна — започна единият от тях, брадатият, като подчертаваше с характерно произношение „не“-то. — Косъм няма да падне от главата ви. Просто трябва да се разберем със съпруга ви. Щом направи каквото ни е обещал, с удоволствие ще ви откараме с вашата кола право вкъщи. Вие сте изумителна жена, толкова забележителна, че сърцето ми не издържа вашата мъка. Не бива, Лариса Георгиевна! По-добре кажете с какво да ви почерпим?

— Дайте да пийна нещо — помоли Лариса с пресъхнал от вълнение глас.

— Разбира се, скъпа! — Вторият скочи като изстрелян от пружина, бе висок и широкоплещест младеж, същият, който й се стори, че прилича на Димка. Лицето му, със синкави избръснати бузи, сияеше от възторг. — Какво ще обичате? Уиски? Коняк? Какво предпочитате?

— Дайте коняк.

Младежът отвори сръчно бутилката, извадена от малкия вграден бар, който Лариса не беше забелязала, наля чаша, постави я на лъскав поднос и внимателно й я подаде. А отстрани сложи голям лилав грозд с едри зърна. Тя помисли, че за новата реколта още е рано, значи е от миналогодишната, но е запазен добре.

Поднесе чашата към устата си и почувства непознат фин мирис: конякът ухаеше неуловимо на чайна роза. Като забеляза недоумението й, младежът веднага й подаде бутилката.

— Вижте, скъпа, най-хубавият арменски коняк, само за скъп гост! Бутилиран в Ереван, по рецептата на самия Шустов!

Лариса отпи глътка и се учуди от тънкия вкус на питието. Машинално откъсна едно зърно от грозда и замези с него. Гроздето беше много сладко, студено и тръпчиво.

Най-накрая в главата й съзря въпрос:

— Значи аз съм като заложница?… Извинете, и за колко е оценена главата ми, ако не е тайна? Въобще, чия е тази идея?

Ето така, не един, а цяла серия въпроси, защото тя не е такава глупачка, както са си представяли тези крадльовци.

Първият се усмихна, погледна другаря си и незабележимо му намигна. Впрочем може да й се е сторило.

— Как да ви кажем, скъпа?… Ако назовем цената, ще се обидите. Защото всяка красива жена смята, че е безценна. А вашата, не намирам думи! Вашата е голяма, много голяма!

— И той откъде ще намери пари? — попита насмешливо тя. — Да продаде колата, но тя е у вас. Вилата? Някога и това ще стане. Пък и вие нямате сметка да ме държите тук година — може да фалирате. И на кого му хрумна тази щура идея?

— Не бива да се вълнувате, скъпа. — Брадатият се усмихна. — Тенът на лицето се разваля, а защо е нужно? Ще спите тук, Лариса Георгиевна. В гардероба има чисто бельо. Ашотик ще ви покаже. — Той кимна към широкоплещестия си другар, който стоеше с бутилката коняк в ръка и чакаше кога Лариса ще си изпие чашата, за да й налее пак. — Той ще направи всичко, което поискате. Само ви моля да не напускате къщата, тук има всички удобства. Е, мисля, че казах всичко. А сега, ако позволите, ще тръгвам. Имам работа, простете, скъпа.

Той стана, поклони се изискано, шляпна Ашот по рамото и като погледна нагоре към тавана, прошепна високо:

— Ах, каква жена! — след което бързо излезе.

— Не ви ли е студено? — загрижено попита Ашот, забелязвайки, че Лариса зиморничаво сви рамене.

Тя не отговори. Неочаквано я осени: ами да, и дума да не става за Димка. Тези апапи си точат зъбите за милионите на баща й. Но какво става с Димка, той къде е? Всичко това й изглеждаше много странно. Трябва да обмисли много добре случилото се, всичко да обмисли… И какво още искат от нея?

— Да запаля ли камината, Лариса Георгиевна?

Тя равнодушно повдигна рамене, все така замислена над своите въпроси. Ашот се извини неясно защо и излезе. Прозорците бяха затворени с кепенци. Впрочем вече минаваше дванайсет през нощта, все едно нищо не се вижда. Лариса отиде до гардероба, извади оттам възглавница и пухкаво вълнено одеяло, хвърли всичко на миндера, полегна и се зави до раменете. Трябва да обмисля всичко, заповяда си тя, но вълненията от последните часове я сломиха и след минута спеше.

4.

Като се измъкваше от плиткото дере на банкета, откъдето го хвърлиха нападателите, Вадим откри, че разкошното му сако е сцепено на гърба почти на две, а доскоро елегантните му панталони приличаха на максипола. Изобщо целият бе изпокалян с кой знае откъде появилата се лепкава глина. Хълбоците го боляха, но най-много го болеше скулата — или го бяха ударили с юмрук, или той се е ударил, докато летеше из урвата надолу. Мерцедесът, естествено, вече беше изчезнал яко дим…

Вадим съблече сакото, преметна го върху ръката си и като бършеше бузата си с носна кърпичка, закуцука към близкото шосе. Кърпичката се изцапа с кал и кръв. Изглежда, здравата го бяха подредили. Вадим спря на банкета. По това време нямаше смисъл да кара някой частник да го качи на стоп до Москва. Първо, видът му беше такъв, че само глупак може да го вземе. А второ, той знаеше по себе си, че никой не спира в тъмното, за да няма случайно неприятности. Значи можеше да разчита само на такси. И той започна старателно ла се взира в потока бързащи коли за зелена лампичка.

Наложи се да чака дълго, затова пък му провървя от първото махване. Таксито отиваше в столицата празно, а и шофьорът не беше успял да огледа добре Вадим. Затова само леко спря, но не излезе от колата, готов всеки момент да отпраши.

Докато Вадим жално си казваше молбата, шофьорът погледна подозрително бъдещия си клиент, но когато той обеща да плати в „зелено“ и за по-достоверно потупа тлъстия си портфейл, веднага прие.

Щом се настани на задната седалка в таксито, Вадим захвана да обяснява причината за толкова неугледния си вид. Всичко се случва, а шофьорът винаги е сигурен свидетел, дори за всеки случай си записа номера на колата му върху гърба на една снимка на жена си, която носеше в целофановия калъф на портфейла си.

Шофьорът не се нуждаеше от много обяснения, защото, както сам каза, за съжаление такива работи напоследък станаха нещо обикновено. Сега всеки божи ден пишат за нападнати собственици на западни коли, че и нашите не ги жалят. Крадат, въздъхна шофьорът. Човек няма мира от тия бандюги. Пътуваш си, а се страхуваш. Вземеш пътник, уж си му направил добро, а той ти кади нож: давай печалбата. Добре, ако ти вземе парите и те пусне жив. Има много случаи, когато просто те изхвърлят на пътя, и толкоз. Шофьорът се случи приказлив и всячески беше готов да прояви състрадание към окъсания пътник. Разбира се, защо да не му съчувства малко, щом е обещал да си плати в „зелено“?

Той го посъветва веднага да се обади на най-близкия дежурен катаджия. Но Вадим само махна с ръка: кой ще предприеме издирване посред нощ? Още повече, не се знае накъде са поели бандитите. За какво им е веднага да се появяват в Москва? Не, трябва да отиде на „Садово-Спаска“, в централната служба, в криминалния отдел. Пък и… Пиши я умряла работа…

Шофьорът помисли и се съгласи с логиката на Вадим. Почувства в този невинно пострадал не някой пропаднал пияница, а напълно солиден човек, с когото и приказката е друга. Случва се да помогнеш на такъв човек, а после и той не те забравя. Кесията му тлъста. Странно наистина, бандюгите не са я отмъкнали, но може да са бързали, може да им е трябвала колата. Така че въпреки раздърпания му вид и скъсаните дрехи попадна на добър клиент, няма да се цинцари. И солидна кола са му откраднали — мерцедес, — и то не от ония, дето разни юнаци ги карат от германските гробища на коли в Русия, а сериозна, миналогодишна продукция.

Говореше и говореше, а Вадим даваше вид, че внимателно слуша съветите му как да постъпи по-нататък, и всъщност обмисляше плановете си.

Близо до спирка „Кутузовска“ на метрото помоли да спрат до една телефонна кабина. И пак лош късмет: апаратът работеше с жетони. Но шофьорът се оказа просто находка: на драго сърце изтича до касата на метрото и със свои пари купи два кафяви пластмасови жетона.

Вадим позвъни на тъста си. Георгий Георгиевич дълго не се обаждаше и той започна да се отчайва. Най-после чу тих старчески глас, обади се сънливо, макар дядото да се жалваше от безсъние и неведнъж се бе оплаквал, че си ляга почти на разсъмване:

— Дявол да го вземе, кой звъни по това време?

— Аз съм, Георгий Георгиевич — забърза Вадим от страх, че опърничавият му тъст веднага ще затвори, щом познае гласа му. Кой знае защо, Константиниди не обичаше много зет си, което, най-общо казано, беше взаимно. — Аз съм, Дима. Случи се беда… — проплака жаловито и силно в слушалката. — С Ларочка, Георгий Георгиевич…

Тъстът още мълчеше, чуваше се само изчаквателно сумтене.

— Обаждам ви се от уличен автомат, на „Кутузовска“ съм — съвсем жалостиво изплака Вадим, — току-що пристигам в града с такси… Георгий Георгиевич, миличък, разрешете, буквално след минутка съм при вас! Не знам какво да правя, а от автомата не мога да ви разкажа всичко, нали?

Мълчанието продължаваше, сякаш старецът бе заспал отсреща. Най-накрая неговият скърцащ и противен глас се обади:

— Добре де, идвай. Само побързай. Вече съм легнал.

Лъже, помисли Вадим, но възбудено изтърси:

— Георгий Георгиевич, няма да се бавя нито миг, с такси съм, почти от вилата препускаме, голям късмет, че го срещнах, иначе бях загубен! Благодаря! — А като седна спокойно в колата, кимна на шофьора: — Слава богу, татко е вкъщи. Хайде, приятелю, да вървим на „Староконюшени“, ще ти покажа.

И той отново бръкна в задния си джоб, където носеше пачка валута, обикновено дребни банкноти — така правеха руските новобогаташи, — за да се разплаща за случайни услуги.

5

Все още държелив, седемдесет и пет годишният Константиниди живееше сам в голям апартамент на четвъртия етаж на старинна московска кооперация в самото сърце на Арбат. Метална врата с десетки разнообразни хитри заключалки опазваше безценните — в прекия смисъл — богатства на стария колекционер.

Вадим натисна звънеца и си представи какво прави сега зад вратата тъстът му: хем добре знае кой е, а стои и гледа през миниатюрната шпионка — не води ли със себе си някой непознат и изобщо дали си струва да отключва… Най-сетне затракаха ключалки с различни гласове, вратата се открехна, придържана от верига. Старецът надникна през пролуката:

— Господи, какъв вид имаш! На бунището ли си бил?

— Горе-долу, Георгий Георгиевич — призна съкрушено зетят.

Но какво да правя, извинявайте.

— Събуй си мръсните обувки — нареди старецът и откачи веригата. Вратата безшумно се отвори, макар на вид да беше масивна, сякаш пази сейф.

Константиниди старателно заключи всички брави и поведе зет си към голямата кухня, отмести един стол и го посочи с пръст. Когато Дима седна, поклати назидателно глава:

— Боже мой, ами панталона, панталона! Така да го скъсаш! Нищо не умеете да носите сега. Като варвари!

Можеше да нарежда с часове — старчески мудно и безкрайно — за падането на нравите, за бездарността на младежта, за апашките табиети, изобщо за пълната безнравственост и неумение да се отнасят уважително към вещите. За да се спаси от обичайните излияния, Вадим реши веднага да премине към целта. Разказа накратко какво се е случило, че са откраднали Лариса заедно с колата, а сега, изглежда, остава да чакат условията, които ще поставят похитителите. Старецът слушаше цялата тази безсмислица според него и се опитваше да открие пропуски в разказа на зет си. Беше почти сигурен, че всичко е измислица с едничката цел да измъкне от него някаква определена сума. Ама че наглост! Стори му се странно и това, че зет му не е съобщил веднага за произшествието на най-близкия милиционер, изобщо тъмна работа. При това очите му шарят като на мошеник. И когато Вадим завърши разказа си и съкрушено замълча, старецът рече:

— Е и какво, доколкото схващам, ще ти поискат откуп? Така ли? А ти откъде знаеш?

— Защото веднъж вече ме заплашиха, просто не обърнах внимание. Мислех, че е обикновено изнудване. А ето какво излезе.

Вадим обясни също защо не се е обадил в милицията. Разбира се, най-добре да се договорят с престъпниците. А намеси ли се милиция, от тях всичко може да се очаква. Ченгетата, естествено, няма да се церемонят, но не се знае също как ще реагират похитителите. Не дай боже, могат и да убият заложницата или ще я измъчват, способни са на всичко.

— Ти по-добре знаеш — иронично забеляза старецът. — Богат човек, решавай. А аз бих се обадил в милицията.

— Добре, ще се обадя — упорстваше Вадим. — А после какво? Та аз не знам къде я държат. И каква сума ще поискат.

— А как си представяш тази работа? Ако ти си на тяхно място?

— Не знам. — Вадим уморено сви рамене. — На днешно време… Може дори милион. В долари.

Старецът подсвирна като хлапак.

— Бива си те!

— Но нима аз ги искам? — едва не кипна зет му. — В края на краищата става дума за вашата дъщеря!

— И твоя съпруга! — напомни Константиниди.

— Да, и моя съпруга — съгласи се Вадим. — Аз ще продам всичко за освобождението й — и жилището, и колата, и всичко, което имам. Но се опасявам, че сам няма да събера такава сума.

— Как ще събереш… — подсмихна се старецът. И тази подла присмехулност, когато става дума за човешки живот, направо вбеси Вадим. Не е човек, ами чукан проклет! Ето ги тези милиони — висят по стените наоколо! Ще се обеси, но няма да извади от рамките нито един от своите Мане или Реноар.

А той сякаш виждаше всичките му мисли, прозираха като на рентген. Някак между другото изведнъж отбеляза, че зет му не бива да разчита на картините. Като е решил да продава, негова си работа. Само че доколкото разбира, сега мерцедесът липсва. Пък и колко ли ще дадат за него?

— Всъщност ти защо дойде?

— Как! — обърка се Вадим. — Да разкажа… Вие сте баща!

— Добре, разказа. И какво после? Оказва се, че моят съвет не ти трябва. Решил си със собствени сили да освобождаваш съпругата си? Чест и хвала! Мъжествена постъпка, напълно в духа на времето. А аз защо съм ти?

Дима се изправи, мрачно погледна скъсания си панталон и каза, че ще се прибере вкъщи и ще чака кога похитителите ще позвънят. Сигурно още тази нощ или не по-късно от утре сутринта.

— Добре, обади ми се — кимна старчето.

И тръгна към вратата да отключи всичките си брави. Вадим се затътри след него. Да беше предложил поне чаша чай, въшливият му скъперник, самонавиваше се зетят. Само за себе си мисли! Ще пукне тук с богатството си и няма да има кой да отключи вратите, за да го погребе. Какви отрепки има на този свят!…

Но не беше прав. Като изпрати зет си, Константиниди взе стария си тефтер, където пазеше имена и телефони на нужни хора, с които се бе срещал или имал общи работи през дългия си живот.

Така, рече той на себе си, къде е нашата божествена Александра Ивановна? Смелата и доста симпатична някога оперативна работничка стигна до поста началник на МУР — Московската криминална милиция — и сигурно вече се е превърнала в огромно разплуто женище, което псува с удоволствие. С какъвто се събереш… Но Георгий Георгиевич помнеше, че никога не й е липсвал талант на ченге и решителност. Късничко е да звъни по това време. Дали да не почака до утре? Не е удобно да безпокои вкъщи немлада дама по малките часове. Но пък, от друга страна, точно в тази ситуация тя ще може по-добре да разбере тревогата му. Я все пак да рискувам, реши той.

Телефонът вдигна Романова, сякаш специално бе чакала позвъняването му.

— Кой в този късен час си проси комплименти? — Константиниди чу бодрия й, съвсем не „нощен“ глас.

— Опасявам се, че няма да познаете, наша прекрасна Александра Ивановна. — Константиниди се постара да звучи по-бодро. — Ще бъда кратък. По това време ви безпокои Георгий Георгиевич Константиниди, божествена. Ако нямах неприятности, за нищо на света нямаше да се реша. Може би си спомняте стария колекционер?

— Разбира се, чудесно ви помня, Георгий Георгиевич! — Старецът разбра, че тя наистина си спомни, а не просто любезничи. — Какво се е случило? Казвайте веднага какво ви тревожи! Да не са ви обрали посред нощ?

— Ох, пепел ви на езика! — занарежда Константиниди. — Като си спомня, сърцето ми изстива! Засега Бог е добър, Александра Ивановна. Но трябва да си призная, подозирам, че по този повод и други не спят в този момент…

И той изложи пред Романова всичко, за което му разказа зет му Дима. Романова слушаше, без да го прекъсва. А когато старецът свърши, попита с лека ирония:

— Та какво по-точно искате от мен? Както разбирам, той не се кани да подава жалба, значи не може да се говори за никакво дело. Цяла история е да започне подслушване на телефона му. За съжаление засега с нищо не мога да ви помогна. Но когато се обадят шантажистите и си кажат условията, а вие или той, както решите, се уговорите с тях, може да включим и нашите служби, да си поиграят с ония… Но защо смятате, че вземането на заложница с цел получаване на откуп е дело на вашия зет? Мигар сте го хващали вече в неблаговидни постъпки?

— Знаете ли, Александра Ивановна — по всичко трябваше да се чувства, че старецът не иска много да „разобличава“ зет си, но събитията го карат, — той принадлежи към така наречените неработещи. Тоест има някакъв бизнес, от който нищо не разбирам. А какви са му доходите, откъде идват, извинете, не мога да обясня. Пък и вие сигурно знаете повече от мен за тези, така да се изразя, нови млади… Нали между тях, когото и да вземете, всеки втори непременно е президент на някаква фирма, за която не е чувал никой, освен него. Иди, че провери! Ох, тъмни работи, прелюбезна Александра Ивановна! Въпреки това има пари! Мерцедес! Но милион долара е чист абсурд! Откъде могат да се вземат толкова пари?!

— Могат, могат, преуважаеми Георгий Георгиевич. — Романова малко поохлади разпаления старец.

Не искаше да го обижда, но си спомни една далечна история, когато лично тя предотврати открадването на колекцията на Константиниди. Само едно платно на Сезан, което виси над вратата в хола на апартамента му на „Староконюшени“, по оценките на изумените изкуствоведи струва значително повече от сумата, която по думите на зетя Дима биха могли да поискат като откуп похитителите.

— Добре, вече е късно — примирено рече Романова. — За всеки случай ми издиктувайте адресчето на вашия зет, Георгий Георгиевич, а също и вашия ми припомнете, както и на вилата. Май беше в Перхушково?

— Каква памет имате, многоуважаема Александра Ивановна! — възхити се Константиниди.

— Не се оплаквам… Значи да се уговорим така: щом се появят някакви сведения или ви позвънят, веднага съобщете. Разрешавам да не казвате на зет си, както ме помолихте. Запишете си и служебния ми телефон. Това ли е за днес? Тогава лека нощ.

— Да, да, разбира се — забърза Константиниди и като затвори телефона, помисли с неочаквано огорчение, че през всичкото време на кавги със зет си и разговора с Романова той лично нито за миг не намери време да помисли за дъщеря си. А нали сега гълъбицата му е в ръцете на насилниците, един Господ знае какво могат да й сторят. И той, нейният стар баща, единствената й родна душа на този свят, не мисли как да спаси по-скоро гълъбицата си, а как да измами прекалено сръчния си зет. Изведнъж всички съмнения и предизвикали ги вълнения около него се сториха на Георгий Георгиевич доста дребни и незначителни в сравнение с мислите, които отдавна бяха назрели в главата му и в които бе посветен само един човек — дъщеря му. Сега тя е в опасност, а той се е размислил дявол знае за какво! Колко каза този кучи син? Само един милион долара? Какво пък, заради великото ще се наложи да пожертва малкото. Но само ако Лара наистина е в опасност. Ако е блъф, тогава ще се наложи да потърси превъзходната Александра Ивановна с нейните орли, тя много добре умее да общува с хора като Вадим.

Едва стигнал до това решение, Георгий Георгиевич взе от антрето телефона с дългия шнур и го пренесе в спалнята. Обикновено преди сън правеше обратното.

6.

Лариса Георгиевна се събуди късно през нощта — рязко, сякаш бяха я ударили по темето. Седна на миндера, отметна одеялото и проточи хубавите си голи крака над пода. Беше много горещо и задушно: в камината тлееха въглени. Значи този грижовен арменец все пак я е запалил.

Тя се огледа, за да опознае обстановката. На слабата светлина на нощната лампа, изправена до капака на бара, забеляза спящия в креслото Ашот. Сакото му бе закачено на облегалката на плетения стол, а младежът спеше полулегнал, свил неудобно рамене и изпружил крака. Пази, подсмихна се Лариса.

Помъчи се да си припомни какво е могло да я събуди. Озари я нещо зловещо, което се появи или в съня й, или в унесеното й състояние.

Спомни си ясно и конкретно. Изведнъж прозря цялата истина за това напълно фалшиво отвличане. Сякаш виждаше сърдитото, гневно дори в момент на най-висша сексуална наслада лице на мъжа си, а после студения му, някак пресметлив поглед върху себе си: как я разглежда от горе до долу, поглед-кантар, циничен и презрителен. Ето каква била работата! Та той е знаел всичко! А е възможно дори сам да го е измислил. В тази игра тя е само примамката за тлъстата риба, която сигурно ще бъде баща й. Иначе откъде у похитителите й толкова джентълменска почтителност и готовност да услужат… Наистина идиотско отвличане. Значи са се разбрали. А сега ще започнат да шантажират родителя й с незавидното положение на единствената му дъщеря. Наследничката…

Скъпо струва Лариса Георгиевна, много скъпо!… Но какво ще направят, ако баща й откаже? Ще я убият ли? Прекалено силно, едва ли. Ще я обезобразят, ще я изнасилят? Но защо му е нужно на Вадим? Да я пуснат просто така, когато замисълът им не сполучи? Но нали това означава сами да се разобличат. Следователно трябва да имат някакъв резервен ход. Но какъв?

Пред очите на Лариса отново се появи съпругът й. Ето го, слиза от колата и мърмори: нещо пуши. А какво може да пуши в един мерцедес? Лъжа. Но той чопли нещо по двигателя, отива към багажника. После някакво сбиване. Или имитация на бой? Откъде се появиха изведнъж нейните похитители? Къде е собственият им транспорт? И защо Вадим спря точно на това място? Въпросителни, но ако ги съпоставиш, става лесно за отгатване.

Случвало се е между другото Вадим да подхваща разговори за богатството на тъста си, за картините, които на световните търгове могат да струват много скъпо, за съдбата на колекцията — нали дядото е изживял своето време. Това са негови думи. Но баща й имаше свои планове и Лариса, единствената му и любима дъщеря, беше посветена донякъде в тях. Веднъж баща й заяви: нито една жива душа не бива да научава, ясно ли е, Лариса? Естествено, тя всичко разбираше. Но в плановете му, уви, нямаше място за Вадим. Той беше нейният тежък кръст, а не на баща й. Вероятно един ден съпругът й го е осъзнал. Нали мъжете понякога са много чувствителни към подобни неща: наистина ли ги обичат, или само ги желаят. Сега Лариса беше твърдо убедена — не го беше обичала. Но го е желала. Ето отговорът. Какъв подлец е само! Гадна свиня!… Е, щом така постъпваш с мен, ще получиш своето. Тъпкано ще ти го върна…

Тя се надигна от миндера, оправи роклята си и се запъти към бара. Извади бутилката арменски коняк и нов едър грозд и заяви високо:

— Ех, че пазач имам! Ало, пазачът, ще си проспиш затворничката!

Ашот моментално отвори очи, сякаш изобщо не беше спал, но не промени позата си. Втренчи в Лариса Георгиевна големите си, тъмни като маслини очи и зачака продължението.

— Сама ли ще заповядаш да се грижа за себе си? Хайде, ставай, приятелче, и наливай на нещастната жена!

Ашот скокна с готовност, взе от нея бутилката и напълни една чаша.

— А за теб?

Той помисли и извади от бара втора чаша.

— Не си струва за мен — рече неизвестно защо притеснено, но все пак си капна на дъното.

— Наздраве, разбойнико! — извика жизнерадостно Лариса и се чукна с него. Протегна му гроздето и той внимателно откъсна едно зърно. — Я кажи какво ще правиш, ако взема да ти избягам?

— Не бива, Лариса Георгиевна, скъпа, не бягайте. — Ашот се усмихна. — Тъмно е, заваля дъжд. Все едно не знаете къде да бягате. Ще се намокрите, ще се простудите, ще боледувате. Защо?

— Слушай, не ме наричай, ако обичаш, „скъпа“, не понасям това. Да не би да продаваш домати на пазара? Купи си, скъпа! Не искам много, скъпа!

Тя така сполучливо изимитира продавачите на пазара с характерното им южно произношение, че двамата весело се засмяха, загледани един в друг.

— А как да ви наричам?

— Просто Лара. Така ме нарича баща ми.

— Добър човек ли е баща ви? — попита предпазливо похитителят.

— Много. И много ме обича. Но се опасявам, че вашите номера с Димка няма да минат пред него. — Като говореше, тя внимателно следеше изражението на лицето му, как ще реагира на тази прекалено явна въдица.

Но Ашот вдигна рамене и премълча. После пак седна в креслото и рече:

— Ако имах власт, Лара, щях да ви нося на ръце. Но за съжаление това не е моя работа. Нищо не мога да ви кажа.

— На ръце ли? — Тя се смая и застана съвсем близко до него, като докосна краката му с коленете си. — Защо се бавим? Хайде вдигай. Ще ти стигнат ли силиците?

Той се взря недоверчиво в нея и като се почувства неловко — той седнал, а тя права, — бавно се изправи. Пак му беше неудобно: Лариса стоеше съвсем близо до него. Повдигнала лице към Ашот, така го погледна — а тя умееше тези работи, познаваше страшната привлекателност на погледа си, — че бедният стреснат човек не издържа. Извика „Вай!“, сграбчи я изведнъж с две ръце и леко, като бебе, я вдигна към гърдите си. Без да му даде да се опомни, тя веднага обгърна с ръце шията му и впи своите устни в неговите.

Целувката беше непоносимо дълга. Лариса не пускаше устните му, впиваше се в тях, отваряше ги с език и като че ли ги захапваше все по-силно. И младежът не издържа прав.

Лариса Георгиевна се забрави за миг, а когато се опомни, беше вече по гръб на дивана, а младежът навиваше роклята й на гърдите, все по-нагоре и по-нагоре и ненаситно целуваше тялото й — корема, трапчинката между гърдите, стискаше със зъби зърната и стигна до шията. Смачканата рокля скриваше лицето й, пречеше й да диша и да вижда, главното — да вижда. Тя ловко се освободи от тази дреха. И ето че горещите устни на Ашот запълзяха надолу по тялото й, стигнаха корема и спряха на хълмчето.

Лариса вече изнемогваше от неистово желание, но силните пръсти на младежа продължаваха да я галят и да мачкат тялото й. Бяха навсякъде — на гърдите, на ръцете и корема, дръзко разтваряха бедрата й, а устните му я напояваха с живителна влага, сякаш й сваляха кожата и оголваха плътта й, трептяща в ръцете му.

Тя стенеше, главата й се мяташе насам-натам по възглавницата, пръстите й, стиснали главата му, не позволяваха на устните му да се откъснат от тялото й. И точно тогава сякаш я удари ток: твърдите устни на Ашот нахлуха в нея и заизтръгваха хищно всичко онова, което тя смяташе за своя безсмъртна душа. Стиснала с бедра главата му, помагайки с всички сили с ръце, тя я натикваше и набутваше в себе си, без да разбира какво става и какво прави. Сега Лариса като че ли го раждаше, болезнено и мъчително дълго, сякаш природата изведнъж бе полудяла и беше решила да измине целия си гениален път в обратна посока — от края към началото на живота. Трябваше да се озове в нея целият, без остатък, да се върне в лоното, отчаяно зовящо огнения си плод.

И отново настъпи миг на дълбока и пълна забрава, когато от нея плисна животът въпреки нейната воля. Тя изнемощяло разпери ръце и крака и се отдаде на любимото и сладостно освобождение. А след това видя възпалени бесни очи и вътре в тялото й избухна пламък. Зверище… Чудовище… Той я изяждаше с настървение и тя най-сетне разбра, че бушуващият в нея вулкан не въздига тялото и духа й на планинските върхове, а я тласка в адска бездънна пропаст. Сега слабоволното й тяло не се издигаше, а се рушеше в огнения пъкъл, където няма прошка, а само непрекъснати, сладостни, изтощителни мъки на вечно неутолимото желание…

На сутринта Лариса се чувстваше така, сякаш по нейното изнемощяло тяло е минал валяк. Ашот не искаше или вече не можеше да спре. От време на време се възбуждаше още по-силно, мяташе се върху нея като разярен леопард с див утробен рев, ставаше ту безумно жесток в яростта си, ту опасно хитър. Не се повтаряше. И това бе ново за Лариса. Обаче беше време да дойде на себе си, поне да набере нови сили. Той, див звяр, веднага и с цялото си същество долови тази нейна безмълвна молба.

„Ах, какво момче…“ — сега вече отпаднало и благодарно мислеше Лариса Георгиевна, докато разглеждаше Ашот през полупритворените си мигли, а той стоеше близо до масата в цялото си великолепие, в пълна готовност и наливаше с трепереща ръка в звънкащите чаши. Занесе й коняка и приседна до нея. Тя погали с върха на пръстите си бронзовото, съвършено творение на майката природа, от което той сладостно застена, възви към тавана ухиленото си лице, а от гърдите му изригна неясна гърлена фраза, чийто смисъл Лариса, естествено, не разбра, а не искаше да пита. Наблюдаваше с болезнен интерес как от леките й движения по цялото му тяло преминаха бързи спазми. Измъчваше се, но вече не смееше да я докосне. Изведнъж й хрумна лудата мисъл да го размаже по целия миндер. И започна бавно, но настойчиво да предизвиква Ашот да заскърца със зъби. След малко конвулсивно треперещите му пръсти показваха, че кризата ще настъпи всеки момент. Като го докосваше нежно и трепетно с пръсти, с устни и с острото си лукаво езиче, тя най-после направи това, което, изглежда, не са могли да му доставят яростните животински схватки, жестоката близост на обятията и лудата съпротива на такава привлекателна и податлива плът.

Изведнъж той завика така пронизително, че задрънчаха стъклата на прозорците, и Лариса можа да види как от нейния бронзов идол изригна фонтан. А в следващия миг, просната по очи, тя се мяташе под него и крещеше, опитваше се да се извие, да избяга от изгарящия я от край до край нажежен свредел, забит в задните й части…

Ах, гордостта на Лариса Георгиевна и предмет на хищна завист сред възхитените мъжища! Но какъв негодник! Какъв подлец… страшен… Беше изгубила вече всякаква воля за съпротива и разбираше, че по-нататък всичко е безсмислено за нея, защото вече не тя, а той властва над нея. Видя с някакво периферно зрение една прекалено безсрамна илюстрация от Апулеевите „Метаморфози“, изпълнена от неизвестен за нея немски художник. Всичко съвпадаше: Луций и Фотида, която го е наградила според собствената си щедрост с детска надбавка. А тя, още сополиво момиченце, все се чудеше какво е това…

Но Лариса осъзна и друго: ясно е, че си навлече неприятности, но по-лошото е, че слезе с още едно стъпало към ада. Ами ако изведнъж се окаже, че това стъпало е последното?