Опасно хоби

20.

Гурам Илич Ованесов имаше всички основания да се смята за умен човек — и най-важното — предвидлив и затова късметлия. На младини извърши непростим грях: хванаха го при въоръжена кражба, но като второстепенно лице само си излежа присъдата. След всички лагерни премеждия излезе на свобода все така силен и издръжлив, а освен това и помъдрял от първия сериозен опит за общуване с престъпния свят. Тогава реши за себе си да не бъде повече играчка на случайни обстоятелства, а да вземе ръководството в собствените си ръце.

Всъщност днешната биография на Гурам започна през шейсетте. Прочутите частници с тайните си работилници, външно скромни, не се перчеха с богатството си, а имаха нужда от съответната охрана. Гурам се оказа подходящ: беше едър, симпатичен и скромен на вид. И натрупа огромното си вече състояние не от ефимерни доходи от благотворителни акции. Жесток и решителен, той не проявяваше никакво снизхождение към усърдните съперници. Беше добре познат и ценен от хора, които по това време заемаха високи постове в републиканското ръководство. А към края на осемдесетте, когато престъпният свят вече трайно се настани в държавните структури и борбата между клановете рязко се изостри във всички задкавказки и азиатски републики, Гурам прие единствено правилното решение за себе си. Понеже нямаше ни род, ни семейни ангажименти, освен овдовялата си сестра, напусна полето на предполагаемата битка и се настани там, където никой не го познаваше, но трябваше да го опознае — засели се в Подмосковието и постепенно си намери нов, перспективен кръг от познати.

Сред тези, на които перестройката даде дългоочаквана възможност да излязат на повърхността със своите капитали и вродената си предприемчивост, Гурам минаваше за предпазлив и същевременно твърде влиятелен. Сякаш външно за него нищо не се промени, само се увеличиха грижите около многобройните ООД-та — чужди и собствени. Разни „Теменуга“, „Роза“, „Щъркел“ и прочие представители на флората и фауната, които търгуваха с широк асортимент вносни стоки — от водката и цигарите до вибраторите и презервативите.

Жестоката и безкомпромисна конкуренция предизвика и следващата стъпка, каквато стана класическият рекет в руско национално изпълнение.

Главното бе, че всички постъпки на Гурам, който влагаше парите си и извличаше повече от приличен доход, изглеждаха ако не абсолютно законни, то на ръба, не повече. В неговите работи имаше определен ред и властта, в лицето на данъчни и наказателни органи, не можеше да има претенции. А като цяло властта бе готова да се прехранва от ръчицата на Гурам, стига да не обеднее хазната му.

Понякога се налагаше да прави и по-сериозни услуги. Новородената демокрация изискваше собствена защита и средства за по-нататъшния си разцвет и за периодичната предизборна борба, като от своя страна гарантираше ред, спокойствие и засега относителна независимост от закона.

Пристигането в Москва на двете момчета на сестра му, която бе предала Богу дух през миналата студена тбилиска зима, сякаш събуди у Гурам отдавна изстинали роднински чувства. Той помогна на момчетата да се настанят на първо време, но смяташе, че са длъжни сами да посвикнат с новите условия на живот, както той преди трийсет години, а после щеше малко по малко да ги включва в работата си. Но първото условие, което постави пред по-големия, Михаил, бе пълното подчинение и също такова абсолютно мълчание. Ашот, вторият, според него бе още момче, макар да бе усетил прекалено рано вкуса към жените, но можеш ли да избягаш от тази съблазън! И никъде никакво споменаване за роднинските им отношения: име се печели с работа. И разбира се — предпазливост, предпазливост и още веднъж предпазливост.

Затова бе крайно раздразнен, че и нещо повече, когато научи от помощника си Мкъртич какво са надробили сополанковците. Не стига, че загазили в история, която вече мирише не само на съд и затвор, но и на нещо повече. Не попитаха, не поискаха съвет — сами решили, подлеците! А нали мъдрият Мкъртич веднъж го предупреди, че Мишка си играе с наркотици и може да стане неуправляем. Изпусна племенника, да го вземат дяволите!…

Гурам направи и още една грешка, май непростима. Като видя заложничката, която търкулнаха от одеялото пред краката му, като робиня пред султан, не можа да се сдържи. Тази жена с огромни очи, разкошна гръд и бедра му се стори прекалено безпомощна и обидена. Ах, каква жена! В края на краищата заради нея можеше да пожертва дори откупа от някакъв си половин милион долара само да я има винаги подръка… заради такова пищно и изкусително тяло.

Гурам можеше да купи всяка жена, кой ще му откаже, стига да посочи с пръст. А тази, хем разбира жалкото си и безизходно положение, но пак продължава да се опъва вяло, като неволно се оголва и още повече възбужда желанието му.

Гурам се усмихна на палавите си мисли и направо тук, на килима в собствения си кабинет, пред очите на Мкъртич, който докара заложничката от Баковка, постъпи като истински джигит със законната си плячка. И я защити, и се възнагради. Жената поплака, но повече не се съпротивлява. И правилно направи — пищната блондинка трябва да покорява със спокойствието си мъжа.

След като се насити, Гурам нареди да му я оставят в кабинета. И спешно изпрати свои пратеници на два адреса в Москва. Трябваше да научат за убития старец, за когото Лариса бе казала на Мкъртич, и за нейния изчезнал мъж, негодника Вадим Богданов. Гурам ще има друг разговор с него, когато го намерят. Изпод земята ще го намерят. Още никой не го е измамвал!

А договорът им изглеждаше прост и безопасен — Вадим представи всичко като обикновена семейна работа. Гурам даваше двама от своите хора, за да проведат няколко примитивни операции, без да докоснат някого дори с пръст, само трябваше да си държат езика зад зъбите. Вадим гарантираше най-пълна безопасност и точно това го накара да довери работата на племенниците си…

Гурам познаваше Богданов. Запознаха ги преди една година във фоайето на театъра по време на антракта в бюфета. Вадим откриваше нова фирма и искаше да има подходяща охрана и поддръжка. Работата му миришеше на милиарди, затова Гурам се съгласи да се срещнат. Посредник им беше известният колекционер Виталий Бай, който бе живял дълго зад граница и бе усвоил порядките — Гурам скоро го разбра. Както и че с Бай и с подопечните му също може да има работа. Впрочем последната уговорка с Вадим не беше изключение. Гурам дори не заговори на тази тема с Бай — вярваше на Вадим, защото през цялото време не го бе подвел или измамил нито веднъж. А и хонорарът бе съвсем подходящ. Подведе го собствената му доверчивост, дявол да ги вземе всички до един!

Какъв негодник! Не пожали собствената си жена, такава красавица им пробута! Хубаво ги баламоса, дори свръхпредпазливият Мкъртич повярва, а той е печен, трудно ще го преметнеш. Има четири присъди, излежал ги е докрай, истински „авторитет“ е, вижда човека като на рентген. Пък и той се заблуди. Сигурно затова сега е сърдит.

Или също хареса тая жена? Има вкус…

Най-сетне се раздадоха дългоочакваните позвънявания. Пратениците започнаха да докладват и от всяка вест на Гурам му се струваше, че полудява от гняв и безпомощност да промени нещо.

Старецът наистина е убит и ограбен, а в апартамента сигурно има милиционерска засада. У Богданов е много по-зле: него, естествено, никъде го няма — нито вкъщи, нито в офиса в Чертаново. Но според сведенията, събрани зрънце по зрънце в двора на проспект „Комсомолски“, най-страшното е, че през нощта в дома на Богданов е имало стрелба, а сутринта ченгетата изнесли от двора трупа на единия нападател. Всичко сочеше, че племенниците му са изгорели окончателно.

Като си изясни всичко докрай, Гурам се развилия. Счупи старинната и много скъпа китайска порцеланова ваза, която красеше стълбата към втория етаж, строши на парчета красивия телефонен апарат. Само Мкъртич можеше да го усмири. Рече: върви, върви при тази кучка! Тя е изпратила момчетата в Москва! Тя е виновна за нещастието ни! Иди и се освободи от стреса! Ето така му каза…

Гурам не влезе, а нахълта в стаята, където държаха Лариса. Хвърли се върху нея като див звяр, разкъса цялата й дреха и започна да я бие ожесточено. Тази гадна твар, която стана причина за нещастието му. Би я, докато тя не се задави в собствения си вик. След това се хвърли да я насилва яростно, като забиваше в нея цялата си животинска злоба…

А после я изблъска с погнуса от себе си, стана и извика Мкъртич. Каза, че им дава жената, но трябва да я оставят жива, за да я покажат на мъжа й, когато го намерят и го докарат тук за произнасяне на присъдата му.

После размисли и разбра, че напразно го е заслепила злобата, когато научи, че ченгетата са убили единия му племенник, а другия сигурно са го закопчали. Не се знае кой от двамата е останал жив, ще може ли да се противопостави на тези гадове и да не развърже езика си… А на това отгоре и тази кучка, от която няма да има повече полза, а само ще бъдат в опасност. „Така да се случи… — мислеше объркано и със закъсняло съжаление, — така да ме притиснат, че по неволя се налага да се «мокря»!… Но друг изход също няма, ще трябва да премахне жената, и то по-скоро. Пази Боже, ако тия ченгета намерят следи, няма отърваване. Добре поне, че час-два не са от значение, а за когото не е стигнала, може да се обиди. Никога не бива да обижда своите, пък и няма какво да жалят сега жената, вече не е нужна. Да свършват, а после в реката… във вира…“ Гурам даде сурово нареждане на Мкъртич и забеляза, че лицето му, обикновено мрачно, сега бе като залято с масло. Нима една жена е достатъчна за сладка умора и леност в очите дори у такъв ястреб, като Мкъртич?

Точно тогава задрънча телефонният апарат, който Мкъртич бе успял да сложи на мястото на строшения. Гурам вдигна слушалката и чу запъхтян, задъхващ се глас, не можа веднага да съобрази, че е началникът на районната милиция. Неизвестно защо не се обърна по име към Гурам.

— Слушай внимателно… идат при теб… за теб… Крий веднага всичко… — И връзката прекъсна.

Още няколко секунди смаяният Гурам държа слушалката в ръка и я оглежда безсмислено, сякаш не знаеше какво точно да прави… Но видя въпросителния и тревожен поглед на Мкъртич и избухна, хвърли слушалката и ревна:

— Какво чакаш! Бързо жената в колата и… където искаш! Махай се от очите ми! Веднага! Вашта…! Всички тук!

Мкъртич сякаш не разбираше и не знаеше какво се иска от него. Интересно защо е това бързане. Къде да тичат, къде да бягат? И какво общо има хубавицата?

Но Гурам се нахвърли с юмруци и Мкъртич най-сетне разбра, че наистина е станало нещо ужасно, иначе защо ще беснее господарят! И той се втурна към мазето, където момчетата така славно се забавляваха със случайно подхвърлената забележителна жена в постния им живот — защото господарят бе строг…

— Кога ще звъниш на Меркулов? — попита Грязнов.

— От първия телефонен автомат — отвърна машинално Турецки и погледна през прозореца на жигулата отлитащите къщи на селото.

— Ама си чуден! — промърмори Слава и извади радиотелефона. — Ето…

Турецки го погледна недоумяващо, усмихна се и се плесна по челото:

— Съвсем съм откачил… Ами да, трябва да се лекувам, нали? Володя, спри за малко. — Когато Акимов спря до канавката, строго и безпрекословно нареди на Ашот: — Стой мирно, ясно? Слава, излез.

Те се отдалечиха на няколко крачки от колата — правилно предположиха, че изобщо не е задължително арменецът да чуе за какво ще говорят с шефовете си и да разкриват по-нататъшните си планове. Турецки избра домашния номер на Меркулов. Той се обади веднага, сякаш е стоял до телефона.

— Добро утро, шефе — започна Саша с предразполагащ глас. — Обаждам се от улицата. Може ли да докладвам?

— Саша, какво ти става? — Досадният глас на Меркулов издаде вълнението му. — Не можеше ли по-рано да звъннеш? Това не ти е детска градина! Направо се побърках от чакане!

— Алексей Василиевич Зименков, нашият смел следовател, не ти ли се обади? Колко жалко, толкова го молих, толкова се унижавах…

— Стига преструвки! Обади се, естествено, но неговият доклад е интерпретация, така да се каже, а аз искам подробностите. Докладвай по-бързо, сигурно от три часа удържам гнева на Шура заради теб и твоя риж приятел, а няма никакви известия! Най-накрая трябва да имате съвест! Никаква почит към старшите, ни най-малко уважение към длъжността и чина им!… И какво успяхте да забъркате?

Константин Дмитриевич обичаше да им набива обръчите и досадният му глас щеше да ги подразни, ако не знаеха, че причината за меркуловската отегчителност е напълно искрената му загриженост за тях, безпътните гамени, макар момчетата полковници Турецки и Грязнов да бяха с прошарени коси.

— Ама че самодейност! Ще ми правят нощни похождения! Казаци-разбойници… Толкова ли нямаме оперативни работници, че старши следователят по особено важни дела на Главна прокуратура смята за необходимо лично да следи нощем крадците из къщите? Как ще заповядаш да разбирам идиотската ти инициатива? Чакай, засега рижият ти приятел не се е обадил, но знам, че е до теб и слуша! Ще намеря време и за него! Не чувам възражения! Да не би да съм прав?

Турецки държеше слушалката настрани от ухото си и затова и двамата чуваха обширния монолог, споглеждаха се и се подсмихваха. Приемаха изцяло упреците на Меркулов и вътрешно разбираха причината за вълнението му.

Накрая Саша реши, че Костя е имал повече от достатъчно време за своята присъда и трябва да му отнемат думата. Той прекъсна началника си без капка учтивост и почтителност, за да докладва сбито за всички извършени действия, като не се лиши от удоволствието да започне с вкусните кюфтета, специално приготвени за него от Нина Галактионовна. Отначало Костя слушаше и сумтеше, чуваше се прекрасно, но когато стигнаха до същността, Меркулов замълча и не задаваше излишни въпроси. Вече знаеше по-голяма част от случилото се, Зименков не ги подведе, изпълни личната молба на Турецки и донякъде отклони удара от Саша, а на Костя даде възможност да обмисли по-добре и да бъде готов да вземе единствено правилното решение. Когато Саша завърши доклада, изказа съображенията си по плана за по-нататъшни действия и замълча в очакване на ответната реакция, Меркулов само попита откъде се обаждат.

Костя помълча малко и нареди точно след десет минути, не по-рано, да се свържат с Шура, която от ранни зори е на работа и вероятно също ще ги наругае за проявената самодейност. Самият Меркулов отива в службата и по-нататъшната връзка ще бъде с прокуратурата. А Романова ще нареди какво да правят по-нататък.

Ех, колко се е развихрил Костя! Ще нареди… Макар че Шура я бива за това. Ако беше друг, щяха да го пратят по дяволите. Или ще се съгласят, но ще постъпят посвоему.

Те се посъветваха: да почакат и да запушат с кеф на чист въздух, или да се понасят нататък? По принцип, ако няма нужда да ходят до центъра, в Главната прокуратура, което не е много желателно сега, то по околовръстния до Шчолковско шосе е по-удобно и бързо, все пак няма светофари. Макар че днес е събота и народът се е юрнал извън града… Живеят си хората!

Върнаха се при колата. Саша даде цигара на Акимов, който бе на кормилото, и попита Ашот дали иска да им прави компания. Ашот кимна. Тогава Грязнов му освободи ръцете и ги закопча отпред, за да може момчето да държи цигарата. И назидателно отбеляза, че ако не беше се занимавал с дивотии, сега щеше да лети като волна птица и да взема ума на госпожиците, а да не му се привиждат затворническите нарове.

И пак стана време да се обаждат по телефона.

Романова сигурно беше вече обсъдила детайлно всички аспекти на предишните действия на Грязнов и Турецки, затова не изказа недоволството си, а веднага хвана бика за рогата.

— Идеята за Никита Емеляненко на Славка ли беше? Аха? Подкрепям. Слава на Господа, че поне една умна мисъл се е появила във вашите щури глави. Ще направим така. Вече съм предупредила Никита. Саша, Дмитрич — тя имаше предвид Меркулов, — замина в службата си и ще ти предаде по Емеляненко заповед за провеждане на оперативни мероприятия: обиск, задържане и така нататък. Чакайте Никита с неговите момчета и оперативно-следствената група около поста на КАТ преди завоя към Шчолково. Но нито крачка без него. Поне една умна глава да има с вас. Смятайте го за заповед. Назначавам Никита за старши на операцията, неговата дума за всички е закон. Не може прокурори да се занимават с оперативна работа. Дявол да го вземе, ще му закрия фирмата, ясно ли е?

Охо! „Другарите приятели“ само се спогледаха: и Шура се разбъбри. Време е да свършват беседата.

— А за този Ашот, така ли беше, също отговаряте с главите си! — гърмеше Романова. — Защо го повлякохте с вас? Сега това е единственият свидетел, от който тръгват всички нишки към бандата! Вторият го изгубихте. Не го изпускайте от очи! Това е, момчета — остатъците от гнева на Романова прозвучаха някак глухо. — Успех… Нито крачка без Никита. Излиза, че той познава този ваш Гурам, ясно ли е? И отдавна му има зъб.

Последва кратко пиукане и Саша изключи телефона.

Предупреждението на Шура бе тъкмо на място. То решаваше редица чисто тактически проблеми, свързани с действията на оперативната група. Всичко можеше да ги очаква в дома на Гурам, дори въоръжена съпротива. Само двамата — защото Акимов пак ще трябва да пази Ашот — нямат работа там без съответната високопрофесионална подкрепа на момчетата от ОМОН. Ще ги смачкат като пилета и следа няма да остане. Умни началници, решиха въпроса оперативно и най-важното — изключително грамотно, нали днес е събота, както вече отбеляза Саша. Всеобщ почивен ден. Но не за всички.

Не се наложи да чакат никого. Към будката на КАТ, където паркира жигулата на Акимов, се зададе цяла колона от коли с „буркани“, водена от светлосин милиционерски форд. Зад Емеляненко идеше закрит микробус, а след него закрита газка, пълна с момчета в маскировъчни костюми. Солидна група.

Турецки се премести в колата на Емеляненко и колите се понесоха към Шчолково, усилвайки скоростта.

Саша бе се срещал с Никита и нямаше нужда да ги представят един на друг. Затова двамата просто се ръкуваха и Турецки, известен със силното си ръкостискане, отбеляза не без завист желязната длан на суховатия и явно отлично трениран полковник, който гостоприемно се отмести и направи място на задната седалка до себе си за полковника от „Главната“.

— Е, разказвай — намигна съвсем свойски — и ако може, малко по-подробно. Знам приблизително схемата. Пък и имаме време.

И Саша за трети път тази сутрин повтори пред Емеляненко разказа си за своите похождения заедно с Грязнов. Онзи го слушаше пределно внимателно, макар погледът му уж да пробягваше по околността зад прозорците на мощната кола.

— Този Гурам не е лесен — рече той. — Отдавна го дебна, гада, но се измъква от мрежата. Той е умен и предпазлив. Дори да сбърка, грешката е толкова незначителна, че нашата прокуратура дори не желае да обърне внимание. Освен това — той се наведе към Саша — имам съвсем точно подозрение, че някой, също тъй печен и делови — и посочи с очи нагоре, — го пази добре от нас.

Никита поразтри с длани почти голото си теме, хвана яката си брадичка с цяла шепа като Мефистофел и отметна главата си върху облегалката.

Помълчаха.

— И той ме познава… Слушай, Саша. — Стана така, че веднага преминаха на „ти“, без да се уговарят. Първо, бяха почти връстници и, второ, отиваха заедно на опасно място, не е време за етикет и условности. — Ако заложничката се окаже у тях, както твърди този твой рекетьор обирджия на апартаменти, работата на Гурам може да стане сериозна. При всички случаи, дори да я черпи с чай и ягодов конфитюр. Ако пък излезе, че има пръст в убийството на таткото на дамата, тогава го чакат дълги години затвор. Или — куршум в челото. Не може да не го разбира. Тогава… какво?

— Е? — подкани го Саша, преди да е съобразил.

— Ще направи всичко, ако още не го е направил, за да докаже, че няма никакво отношение към нея, не я е виждал, не я познава и дори не се сеща. Какви са изводите? — Никита продължаваше да разсъждава сякаш със себе си. — Знам къде е къщата му. Точно над река Уча. И мястото е красиво, и къщата е превъзходна, и оградата, и охраната и дори има къде да се скрие трупът: реката е дълга. Познавам и началника на милицията във Фрязинск. Искам да мисля, че още не знае плановете ни, но и нищо не е изключено: у нас, в областното управление, няма само ангели. Имали сме фалове, а още не сме открили следите. Не можем. Но според мен не искаме. Такива ми ти работи. Затова, повтарям, не е изключено — трябва да се готвим за по-лошия вариант — да са им звъннали и да са ги предупредили. Не можеш да събереш моите момчета незабелязано, още повече в събота. Ясно е, че не отиват на пикник. Затова може да не намерим заложничката. Но следите са ваша работа, вие с Грязнов сте специалистите. Предлагам следното. Момчетата веднага да обкръжат така, че муха да не прехвръкне. По мои разчети в дома на Гурам има към петнайсет мутри. Но пред моите са чували. Стига само от глупост да не започнат да стрелят… А ние най-напред ще се отбием при Малахов. Трябва да го вземем с нас. Много искам да видя физиономията му, когато започнем да тарашим Гурам. Абсолютно съм сигурен — негово приятелче е. Но ще действаме като по ноти. Имам едно силно подозрение, но не искам да споделям предварително. — И Никита замълча, загледан през прозореца. — Виждал ли си жената? — попита изведнъж.

— Видях портрета й на стената в нейния апартамент, където хванахме арменците. Много ефектна блондинка. Защо?

— Жалко… — въздъхна Никита. — Просто не си виждал този Гурам, а аз знам как му пламват очите, като види хубава мадама… Хайде стига, с нас има лекар. Помислих, че тази измет е способна на всичко…

— Тогава още по-зле за него.

— За нея е по-зле — свъси вежди Емеляненко. — Ако още е жива. Няма какво да говорим за Гурам. Но все пак къде се е дянал нейният благоверен?

— Търсим го — късо и недоволно отговори Турецки.

— Може да не го намерите…

— Защо пък?

— Колко време мина от започването на историята?

— След час тъкмо ще станат две денонощия от убийството. Предполагаемото. Още не съм видял заключението на експерта.

— Мислиш ли, че този Богданов, блестящо планирал операцията си и изпързалял дори такъв хитряга като Гурам, стои някъде и чака да се затегне примката около шията му? Своята или на Гурам примка? Та те не прощават такова нещо, повярвай ми, и заплахите им не са празен звук. — Никита пак въздъхна. — Според мен вече сте закъснели, братлета. Сегашното ОНД или бившето съюзно пространство е толкова голямо и обширно, че е най-приятно да се изгубиш в просторите му. Една нощ с влака в коя да е посока, а със самолет само час, и вече си зад граница. Далеч от нашите лапи. В днешно време, разбираш ли? Ако бях на негово място и аз щях да постъпя така. Първо проверете самолетните каси, момчета…

— Имаш право.

Наистина, кой може да възрази срещу желязната логика на опитния оперативен работник? И вчера говориха за това, и Полунин, ако не е пуснал покрай ушите си указанието на Романова още там, в апартамента на убития старец, трябваше от сутринта да се заеме най-напред с този въпрос. Нали засега подозренията падаха върху Вадим Богданов. Трябва да се размножи снимката му, но откъде да я вземат? От собствения му дом? Но там имахме съвсем други грижи и работи… Подозренията още не са доказателство. А трябва да се докаже дали е убил или не. Като начало — да дочакат резултатите от съдебномедицинската експертиза…

21.

Началникът на Фрязинското районно управление на милицията майор Малахов напомняше без време надебеляла жена. Угоеното му бузесто лице с малки, хлътнали дълбоко очички беше розово като на бебе. Копчетата на китела му бяха толкова стегнато закопчани, че изглеждаха готови да хвръкнат при първото рязко движение. Пък и цялата му невисока фигура с полегати рамене и къси дебели крака, целият му външен вид никак не отговаряха на онова, което Емеляненко знаеше за него: защото Малахов бе жесток и достатъчно груб с подчинените си, самонадеян до наглост представител на истински наказателната власт, тоест бе най-лошият й вариант. Но Емеляненко никак не разбираше защо Малахов се крепи от години на едно и също място, защо не го изпъждат от органите. Значи някъде по върховете си има прекалено космата лапа, за която този тип е подходящ. Може да плащат добре, за да остава постът в ръцете точно на Малахов. Нали нямаше никакви шумни дела в района… Защо? Защото или не се фиксират заявленията на потърпевшите, или хората се страхуват да съобщават. Наоколо стрелби, бандити изясняват отношения, нападения, рекет, какво ли не, а тук е като райски кът — мир и тишина, същинско удоволствие е да служиш в такъв рай.

Но Малахов биваше груб предимно с подчинените си и с разни други дребни риби, които нищо не означават — сиреч местните еснафи, които нямаха връзка с ваещите инстанции. Със старшите по звание и особено по длъжност Малахов бе предпазлив, любезен и внимателен, дори веднъж самият Емеляненко се убеди в това.

Ето и сега, като видя Никита Семьонич — ами да! — грейна радостно, но не пропусна да се поинтересува от пълномощията на Турецки и внимателно разгледа документите му. На Саша се стори, че онзи толкова се увлече от картата му на следовател по особено важни дела, че ако можеше, щеше да си я преснеме за спомен. Разбрал за готвената операция, не изрази никакви видими емоции, но все пак подържа в ръка заповедта за обиск, подписана от заместник-главния прокурор на Русия, и като че ли го обзе някакво слисване. Във всеки случай Саша улови неочакваното му объркване.

Малахов понечи веднага да грабне телефона: трябва да проверя у тях ли е Гурам Илич, иначе напразно ще трябва… да ходим… в чуждата къща, когато стопанинът не е там, какъв обиск в отсъствието на Ованесов…

Но Никита улови движението му и твърдо и решително сложи коравата си длан върху телефона.

— Няма нужда — каза и намигна на Турецки, без да го види майорът. — Малахов, чел ли си какво пише Пьотр Велики в Морския си устав? „Правилата са написани, а няма време и случай.“ Знаеш ли за какво се отнася? Там е работата, че знаеш. Тогава ще се наложи да дойдеш с нас, Малахов, нали е твоя епархия? Знаеш ли докъде ми е дошло от твоя подопечен? — Никита показа с ръка около гърлото си. — Дотук, разбра ли, Малахов?

Майорът някак непонятно клюмна, но веднага стана суетлив и още повече заприлича на дебела лелка.

— Как мой? Пък и сме малко познати…

— Познати сте, познати, и то много — успокои го Никита с насмешка. — Нали си представител на местните органи. Малахов, отдавна знам много неща за теб… Стига сме дрънкали, времето е пари, да тръгваме, идваш с нас.

Излязоха от кабинета, Малахов се върна да заключи вратата, но изведнъж сякаш си спомни за нещо невероятно важно и екстрено, и буквално се стрелна обратно в кабинета си. Мимоходом извика, че нещо е забравил, но не успя да каже какво, понеже вратата след него щракна…

— Мръсник! — Емеляненко погледна насмешливо след майора и се извърна към Турецки. — Иска да го предупреди. През цялото време мислеше за това, беше изписано на лицето му. Хайде, все едно, закъсня, нашите трябва да са обкръжили Гурам — и той погледна часовника си. — А този глупак дори не разбира, че сам си надява примката. Нека. Да вървим.

Малахов ги настигна на входа. Беше зачервен като варен рак и бършеше ожесточено кръглото си лице с доста мръсна и омачкана носна кърпа. После я скри в джоба на панталона си и извади от измачкания кител пистолета си „Макаров“:

— Щях да го забравя, а каква акция ще е без пистолет… — задъхано започна да оправдава бягството си в кабинета, макар никой да не бе му казал думичка по този повод. Гузен негонен бяга.

Турецки забеляза само гнусливия мимолетен поглед на Никита.

Малахов се държеше неспокойно в колата, въртеше се и около него се носеше неприятна миризма на влага и спарено. Сякаш е влизал в стар изоставен зимник. А за да прикрие някак безпокойството и уплахата си, започна да се интересува живо от обзавеждането на милиционерския форд, който до ден-днешен не бил виждал, да не говорим пък че не се е возил.

— А това за какво е? Ами това?… — И като изслушваше максимално пестеливите и не много ясни отговори на Никита — нали ставаше дума за най-сложна техника! — майорът клатеше ту възхитено, ту осъдително оплешивяващата си глава със зализани потни кичури. — Браво бе! Измислили го мръсните капиталисти! Кога ще ги стигнем! — редеше в този дух и си вееше с фуражката, по която се виждаха петна от пот. Но очите му крадливо се местеха от Турецки на Емеляненко и обратно.

Стигнаха бързо до шикозната къща или по-точно — триетажната вила на Ованесов. Тя бе построена от модерните сега червени тухли и се намираше малко встрани, почти до самия бряг на малка река. Пътят до нея бе не просто хубав, а отличен. Изглежда, родната държава нищо не е жалила за новите си предприемачи: подобно шосе би струвало не просто стотици милиони днешни пари, а много повече. Но кой ще хвърли лични средства? Само държавата може. Шосето, препускащо през гъстата горичка, приличаше на препречените с катаджийските бариери пътища, които водят към вилите на верните народни слуги — било в предишните времена, било в ново време. Зад малкото пролуки в гъсталака се виждаше, че в далечината също се издигат подобни къщи — областните и районните власти бяха раздали това луксозно място за индивидуално строителство. Защо да не се строи? Естествено, стига да падаха големи пари.

Изведнъж Малахов изрече тази мисъл с уважителен глас и особена важност. В неговия живот вероятно най-важно значение имаше понятието „големи пари“. Но в този момент сигурно го безпокоеше друго — издаваха го неспокойните и смутени очички.

На банкета преди последния завой, след който започваше пътят към къщата, чакаше празна газка. Малахов машинално се обърна, когато минаха покрай нея и някак крадливо я погледна. И отново по устните на Никита плъзна едва доловима усмивка.

Спряха пред плътна желязна врата, боядисана наскоро в отровнозелено. От двете й страни започваше висока ограда от бетонни панели. Пръв слезе от колата Никита и се огледа. Съвсем близо до оградата растяха дървета и гъсти храсти.

Като не забеляза нищо, Емеляненко кимна одобрително: браво. На площадката спряха закритият микробус и жигулата. Грязнов пушеше и тръскаше небрежно пепелта през отворения прозорец. Турецки отиде при него и попита тихо:

— Къде дяна Ашот и Володка?

— Преместих ги в микробуса, там е по-сигурно. Всичко става…

— Кой е този? — бавно попита Малахов и подозрително се втренчи в Грязнов.

— Детектив. Той е с мен — отговори кратко Турецки.

Малахов кимна неопределено и веднага се поинтересува:

— Къде е групата ви?

— В микробуса — отвърна Никита вместо Саша. — Чака указания. Като потрябват, ще ги извикаме. Хайде, към вратата на тази крепост. Какво ни учи онзи цар? Малахов, грешиш, че не се интересуваш, мъдър е бил бащицата цар. И е казвал така: „Да изпреварваш във всичко и всячески да дириш как да обориш неприятеля.“ Схвана ли, Малахов? — И продължи след мълчаливото му кимване: — Ти тук си официалната власт, ти трябва да позвъниш. Нали знаеш къде е звънецът? Ей там, на стълба!

Сега и Турецки се усмихна, като гледаше Никита, и си спомни. Някой разказваше, може да беше Грязнов, че Емеляненко постъпил в Управлението за борба с организираната престъпност от морските спецчасти. Уволнил се или по собствено желание, или не се спогодил с новия си началник — у нас никой не обича непокорните, но фактът си е факт, там мъжете са страшни, не признават никакви церемонии. Точно това, от което днес имаме нужда.

Няколкото продължителни позвънявания останаха без отговор и това успокои донякъде нервничещия Малахов: стопанинът наистина го няма, защото в милицията нямаше време да изяснява кой се обажда. Но изведнъж портата се отвори бавно и със скърцане.

Когато по-късно беззвучно отминаха вратата, Турецки разбра, че тази порта сигурно се използва рядко. В обширния асфалтиран двор е влизано само с коли, и тук, зад оградата имаше няколко. Всичките вносни, най-вече немски — мерцедеси и беемвета.

Като видя Малахов, мургавият и обрасъл до очите пазач огледа останалите и се отмести, за да влязат. Въпреки жегата беше с дънки и кожено яке с множество ципове. Край единия мерцедес трима също такива чернокоси и къдрави слагаха нещо в багажника. Затвориха го и очаквателно се вторачиха в новодошлите.

— Вкъщи ли е Гурам Илич? — вежливо попита Малахов и загледа напрегнато пазача, сякаш му подсказваше какво да отговори.

Човекът сви неопределено рамене и посочи къщата. От нея се спущаше към двора луксозна стълба с мраморни вази отстрани, а в тях растяха устремени към слънцето снопове яркожълти цветя.

— Викни го — нареди Емеляненко, но пазачът не обърна внимание на думите, само продължаваше да гледа началника на милицията със свити очи.

— Ще влезем ли в къщата? — предложи Малахов и огледа бързо двора и момчетата, застинали до мерцедеса.

— Не, той да излезе — още по-рязко заповяда Емеляненко и погледна колите в двора: — Транспортът чий е?

Пазачът отново игнорира въпроса на неизвестния нему човек с маскировъчна униформа.

Тогава Емеляненко се запъти към колите, но тримата младежи решително му препречиха пътя, мушнаха ръце в якетата, а след миг към тях се присъедини и пазачът.

— Даа… — поклати глава Емеляненко. — Минута-две нищо не решават. — И той отново погледна към пазача: — Струва ми се, че заповядах да повикаш стопанина! Не чу ли?

Оня мълчеше, като че ли не разбираше нито дума на руски. В това време цялата четворка от тези дънково-кожени младежи направи крачка към дошлите — уж незабележима, но явно заканителна: вижте ни, ние сме повече, четирима срещу трима, единият от които — Малахов — сякаш също е наш човек.

Емеляненко водеше някаква своя игра, засега непонятна за Саша, и Турецки реши да почака, да не се меси и да не показва служебното си положение. Но наблюдаваше какво става с хладно любопитство.

— Малахов! — рече насмешливо Емеляненко. — Повтори му моята заповед, изглежда, засега не ме разбира. Засега — добави вече с нескрита заплаха.

— Хайде, приятелю, повикай, моля ти се, Гурам Илич — каза Малахов.

— Така трябваше да каже… а той ще заплашва! — произнесе пазачът с нарочно престорен акцент. — Сега ще го извикам. Само първо да пусна момчетата, трябва да отидат спешно в Москва.

И тръгна към будката до вратата. След минута тежката врата безшумно се плъзна встрани. Младежите моментално скочиха в колата и мерцедесът плавно тръгна към вратата. Но на пътя му застанаха Емеляненко и Турецки. Никита насочи към страничното стъкло пистолета си, който държеше в двете си изпънати ръце. Турецки също извади оръжие. Мерцедесът спря, но двигателят му работеше тихо и хората продължаваха да седят мълчаливо в колата. Никита махна встрани с пистолета и им показа, че трябва веднага да напуснат кабината, но ония вътре не мръдваха. Тогава Емеляненко извади с едната си ръка от джоба свирка и изсвири рязко два пъти.

На часа през оградата се изсипаха неговите хора с маскировъчните екипи и къси автомати в ръцете.

Изведнъж моторът на мерцедеса изрева и колата тръгна към изправените пред нея хора. Саша и Никита едва успяха да отскочат встрани.

— Не стреляй! Пази багажника! — извика Емеляненко, метна се към своя форд и погледна Саша: — Действай сам! Аз ще ги хвана!

Но към мерцедеса вече летеше жигулата, карана от Грязнов. Двете коли се сблъскаха с трясък. Скоростите не бяха високи, но ударът се оказа сериозен. Жигулито се вряза странично в мерцедеса и тежката кола зави. Пътниците изскочиха от вратите. Единият извади пистолет и стреля в приближаващия го Емеляненко, но в бързината не улучи и се спусна към храстите. Никита не сгреши: падна на коляно, стреля по беглеца и той заби нос в асфалта на крачка от гората. Като видяха това, другите двама веднага вдигнаха ръце.

Пазачът лежеше ничком всред двора, върху асфалта, виеше проточено и свиваше от болка крака. В това време един боец с маскировъчен костюм и килнато настрана таке стоеше над него с насочен автомат.

Слава Грязнов обикаляше жигулата и се мръщеше с досада: десния калник беше направо откъснат и целият капак стърчеше като гърбица. Не беше ясно как не пострада самият той при този директен и силен удар, макар и по допирателната.

Бойците доведоха и грубо блъснаха на асфалта до пазача двамата бегълци, които се предадоха безпрекословно.

По сигнала на Никита оперативно-следствената група изскочи от автобуса, а лекарят се занимаваше с човека, който лежеше до дърветата. Останалите начело с Емеляненко и Турецки обкръжиха мерцедеса. Но преди да отворят багажника, Емеляненко нареди на Малахов незабавно да намери и да доведе свидетели: в съседните къщи сигурно има хора.

В това време неговите момчета обградиха професионално къщата от всички страни и чакаха с насочени към прозорците автомати.

Никита отвори багажника със силен удар върху нужното място. Грязнов се приближи още повече. В багажника имаше голям вързоп. Когато разви нещо като одеяло или плътна покривка с ресни, Никита подсвирна. На дъното лежеше сгърчена жена, цялата на тъмночервени петна, беше гола, със завързани ръце и крака, а устата й бе залепена с лейкопласт.

Като видя дългите светли коси, Грязнов въздъхна:

— Тя е…

— Ах, животно — Емеляненко направи зловеща гримаса, — ще те разкъсам със собствените си ръце! — И като видя неразбиращите очи на своите хора, добави: — Това не е за протокола. Емоции.

Извадиха жената със същото одеяло и я пуснаха на земята. Срязаха въжетата, отлепиха лейкопласта. Беше в безсъзнание.

— Доктора! — извика Никита. — Не се бави там, идвай тука! Като че ли е жива — рече той и професионално проследи пулса й на шията. — Слаб, но… какво са направили с нея? — Той огледа присъстващите. — Изнасилили са я… И друго?

Дотичалият лекар веднага огледа жената, зави прекалено посинелия й корем с края на одеялото и показа следи от убождания на лакътната сгъвка.

— Сложили са й инжекция във вената. Но не мога да кажа веднага с какво и в каква доза.

— Край! — заповяда Емеляненко и рязко даде знак с пистолета си на Саша. — Да влизаме. Време е да свършваме с него. Спешна задача за теб — кой кимна към следователя от групата, — търси ампулата, можеш да преобърнеш цялата къща заради това. Без да се притесняваш, моите момчета ще ти помогнат.

Турецки само се учудваше на бързината, с която Емеляненко проведе акцията и дори принуди Гурам да остави следи на местопрестъплението. И друго разбра: защо Романова предаде цялата власт тъкмо в ръцете на Никита и нареди да не предприемат нищо без него.

Най-сетне лекарят се изправи и даде знак на шофьора на микробуса да дойде.

— Никита Семьонович — рече той на Емеляненко, — нужна е спешна реанимация. Обикновено тези диваци слагат аминазин и димедрол или промидол. Но може и опиум да е, и клофелин, и какво ли не. Може да се разбере само с лабораторен анализ.

— Да опитаме — отвърна кратко полковникът и тръгна към форда си. Разговаря с някого по телефона, върна се и каза, че максимум след двайсет минути ще дойде „Бърза помощ“ от Шчолково — това е най-близкият пункт.

Сетне небрежно се поинтересува как е този, в когото стреля. Лекарят вдигна рамене и отвърна с въздишка:

— Точно под лопатката.

Никита кимна, щракна с два пръста и промърмори, сякаш на себе си:

— В разход… Добре, докторе, постарай се да я поддържаш колкото можеш, а онзи — в моргата. Ние тръгваме.

Той огледа момчетата си, бутна с пръст трима от тях и избраните хора тръгнаха след началника си към главния вход.

22

Гурам гледаше от прозореца на втория етаж какво става и само стенеше и от безсилна ярост си удряше главата с юмруци. Пропадна всичко! Идиоти! Дръвници! Убийци! Безмозъчни твари! Нищо не можеш да им възложиш! Нали забрани всякакво оръжие… Какво да прави сега? Къде да бяга за помощ… при кого? Цялата къща е обградена… Да се защити с оръжие? Ще го пречукат като мръсно куче…

Засега изходът бе само един. Ако мине…

И той нареди на бодигардовете си да отворят вратата и колкото се може по-далеч да скрият оръжието, макар че номерът може да не мине пред Емеляненко, ще го намери — все пак Гурам позна стария си враг. А с тази свиня Малахов, с този кретен няма да се церемони повече: може да пропее. Ако пък го изплашат — няма да спре… Разбира се, не го засягат шчолковските работи, защото не е негов район, но тук го бе спасявал в няколко трудни ситуации, не безплатно, а за добри пари. Могат да пипнат Малахов и тогава ще стане тя, каквато ще стане… Затова по-добре да мълчи, а най-добре е изобщо да изчезне. Мкъртич ще свърши това.

Гурам започна трескаво да мисли какъв компромат може да има вкъщи. Уж е чисто… Точно така — уж. Не се знае какво може да се намери изведнъж в джобовете на момченцата, хем винаги е забранявал категорично да държат вкъщи каквото и да било, което може да предизвика подозрение, да не говорим за арест… Говори, нарежда, дори е бивало да наказва, а излиза, ако вярва на мъдрия Мкъртич, че е изпуснал племенника си. Занимавал се е под носа му с наркотици, хапчета, прахчета — кой знае с какви глупости… Ако е жив… Кой от двамата е загинал? Жалко за Ашотик, ако е той. Ако е Миша, още повече…

Мислите му се прехвърлиха на Лариса. Не успяха да я махнат, мерзавците. Но той е още по-виновен: да не беше се бавил да утешава похотта си, а веднага да я бяха премахнали, та и следа да не остане. А сега цялата му надежда е Мкъртич да е ударил хубава инжекция. Едва ли ще дойде на себе си, пък ако оживее, няма скоро да се стабилизира. А без нея кой ще докаже, че той, Гурам, се е нахвърлил върху жената като пубертетче? Ще попитат кой я е измъчвал! Кой, кой, сигурно Гоги. Всички ще потвърдят. А къде е този Гоги? Къде, лежи убит на улицата. Гурам видя как този подлец извади пистолет. Защо?! А после горкото момче падна подкосено… Защо ти беше оръжието, идиот! Когато той падна, Гурам разбра: жив човек не пада така. Само умрял, дано Господ прости душата му и го приеме… Затова пък мъртвите не могат да възразяват или да се оправдават. Нека сега полковникът да се оправдава пред началника си: защо гръмна човека? Нека да го поразкарват по разни проверки…

Друго е лошо — съдът е далеч, а този полковник иска да влезе тук. Не можеш се измъкна току-така от неговите железни лапи. Ще трябва да включи най-големите си връзки. И да не нервничи, да не прави грешки. Този полковник прави грешки, стреля по хората…

Идат… Гурам пое дълбоко въздух, издиша рязко, със стон, затътри крак надолу, сякаш е грохнал старец, когото някакви лоши и зли хора са дошли да обидят.

Срещнаха се до широко отворената врата. През не толкова дългия си, но наситен със събития живот Турецки бе виждал всякакви опасни престъпници. Грохнал и мирен виждаше за първи път. Но това бе само на пръв поглед. Както му се стори, Гурам се опитваше да играе няколко роли едновременно, като обърква външните им характеристики. Ето сега е немощен, слаб и висок старец. А сега в движенията му пролича тигърска сила. Преднамерена сгърбеност и едновременно с това достатъчно тренирани плещи. От една страна — някакъв пенсионерът бившите бачкатори, с обикновено и донякъде приятно лице, с изсечени добри бръчки. И веднага в долната част на лицето току се прокрадне някоя хищна вълча муцуна. Странно лице, сякаш скроено от две други с напълно противоположни характери. Саша видя и друго: при Гурам изражението на дядото от приказките не е главното, главното е на вълка. Човек с две лица, но само който се е сблъсквал с Ованесов отблизо знае какво струват взети заедно. Както казва Никита — този е гъвкав като змиорка и опасен като тигър. Турецки си спомни едно название, подходящо за този непознат звяр: баракуда, морска щука, нищо повече.

Гурам като че ли не проявяваше много интерес към дошлите да го безпокоят. Покани ги просто и по домашному в гостната и като пъшкаше, премести до огромната полирана кръгла маса в центъра на стаята няколко дълбоки удобни кресла. Седна и с бавен гостоприемен жест предложи на останалите да се настанят.

Турецки размени поглед с Никита, представи се, без да сяда, сложи на масата пред стопанина служебното си удостоверение и заповедта за обиск и задържане. После представи Емеляненко и останалите членове на оперативно-следствената група без медицинския експерт, който в момента свестява жертвата на отвличането и насилието. Там е и подполковник Грязнов, на когото началникът на МУР лично поръча да се заеме с делото за отвличане на човек и лишаването му от свобода, съпроводено с причиняване на физически страдания.

Гурам почти не реагира, само от време на време въздъхваше с дълбока мъка: сякаш искаше да покаже с целия си вид как страда нежната му и добра душа. Седеше с ниско наведена глава и лицето му не се виждаше. Но Саша забеляза как според речта се напрягаше дори шията му — в никакъв случай старческа, по-скоро това бе врат на разплоден бик.

Турецки говореше спокойно, Ованесов слушаше също тъй мрачно и спокойно, без възмущение и прекъсвания. Тази почти идилична картина на запознанство нарушаваше единствено Малахов. Той пъшкаше и се въртеше на стола си — креслото му бе тясно. Но ето че Гурам полека повдигна глава към майора и Малахов веднага притихна и клюмна. Свидетелите не пожелаха да седнат на предложените столове и бяха замрели до вратата, наблюдавайки изплашено какво става. Ако не беше този случай, възрастната двойка градинари нямаше да пристъпи подобен дом до края на дните си. „Ех, как живеят богатите! — ето какво се четеше в очите им. — Пък на вид съвсем обикновени. Какво ли не става по света!…“

Вече видяха и покойника, завит с найлонова покривка, и нещастната светлокоса красива жена, с която са се гаврили живеещите в този богат дом арменци, както им каза докторът.

Като доизслуша Турецки и се запозна със заповедта, подписана не от кого да е, а лично от главния прокурор на Русия — гледай на какво равнище са сегашните дела! — Гурам сви обречено и уморено рамене и размаха встрани тежките си, уж отрудени ръце: какви възражения можем да имаме срещу закона? Щом сте дошли, значи така трябва. Вървете и си вършете своята работа, няма тайни в дома ми — гледайте, търсете, пишете…

Приблизително така прозвуча тихият му дрезгав монолог.

В това време момчетата на Емеляненко събраха всичката прислуга и охраната в обширната гостна. И всички бяха здравеняци, с изключение на едного — възрастен човек с неприятна външност, облечен с прост износен костюм. Всички си приличаха учудващо и в лицата, и в дрехите — дънки и къси кожени якета с множество ципове, златни верижки на вратовете и скъпи часовници на лявата китка. И още нещо, имаха мрачни и ожесточени погледи.

— И последното — рече Турецки. — Моля да говорите на руски. Всички го знаете добре. Разговори и всякакви съвети на арменски моментално ще бъдат пресичани, а нарушителите — изолирани. В интерес на работата. Разбрахте ли? — Без да чака отговор, рязко отсече: — Значи сте съгласни. Като начало е много добре. Моля оперативно-следствената група да пристъпи към изпълнение на задълженията си. Ключовете от помещенията! — Той протегна ръка към Гурам.

— Няма нужда — презрително изрече Гурам, но се сепна веднага и добави смирено: — Всички са отключени. Ако има заключени, кажи да отворим.

Гурам премина на „ти“ — това бе нещо ново. До последната минута на „вие“, вежлив. Но защо?

— Моля на „вие“ — строго забеляза Турецки.

— Извинете — със същия тон отговори Гурам.

Изведоха пазачите и обслужващия персонал в съседната стая, следователят се посъветва набързо с Турецки и лично започна да ги разпитва и обискирва един по един. Оперативните работници започнаха тараш из цялата къща заедно с момчетата на Емеляненко. В гостната останаха само стопанинът, Турецки, Емеляненко и един от неговите бойци за връзка.

— Мога ли да се обадя на адвоката си? — поиска неочаквано Гурам.

— Ще имате време — намеси се най-сетне Никита. — А засега ще ти се наложи да отговаряш сам на нашите въпроси, без чужда помощ. — Емеляненко натърти на „ти“. — Имаме много въпроси. И предупреждавам: въпросите ще са преки и лоши за теб. Но ще трябва да отговаряш. Лично ти гарантирам. Здравата си загазил, Гурам. Дълго чаках този момент. Търпеливо. И ти знаеш. Затова не се преструвай и не се прави на немощен старец, аз те познавам. Ти ме познаваш. За твое успокоение — имай предвид при опит за бягство… Ти си знаеш, не си го чул от мен, ясно? Казах всичко. Саша, започвай. И попитай кога ще започне да порти Малахов: веднага или малко ще попротака с надеждата, че приятелят му ще успее по някакъв начин да позвъни на неговите хора. Няма да може, Гурам, моите хора няма да го изпуснат от очи, лошо му се пише, ако опита. Той и тъй я загази, когато ти се обади днес. Можеш да не отговаряш, чухме с ушите си…

— Какво да отговарям? — започна изведнъж Гурам философски и се изтегна в креслото. — Нищо не възразявам, не съм виждал никакви жени и не държа вкъщи. Може момчетата да са си поиграли с някоя курва, но то си е тяхна работа, нямам отношение към тях. Това е. Останалото ще говоря в присъствието на адвокат.

— Ти се шегуваш — засмя се Никита. Турецки не би искал подобен смях да прозвучи по негов адрес.

— Не се шегувам — прекъсна го мрачно Гурам.

— Твоя работа — кимна Никита и се обърна към един свой войник: — Игор, дай белезниците.

Гурам скочи, но Никита и Игор се оказаха по-сръчни: само миг и върху ръцете му щракнаха железните гривни. Един кратък тласък в гърдите и Гурам се строполи в креслото. Никита го заплаши с пръст:

— Да не даваш повече воля на ръцете си. Игор, доведи тука племенника. Сега ще започнем да развързваме езика на този стар пръч.

Гурам ръмжеше от ярост и размахваше окованите си ръце под носа, но не можеше да стане от креслото: срещу него бе застанал в хубава стойка Никита, чийто вид показваше, че такива не му минават. Оставаше му само да беснее от нетърпима злоба.

Сега този гад ще доведе племенника му! Кого? Ако е Ашот, всичко е загубено! Момчето няма да издържи изтезанията! А Миша? Ох, сигурно още по-лошо…

Точно тогава една ужасна мисъл проблесна в главата му като мълния: щом тия ченгета дотърчаха, значи племенникът, който е останал жив, го е продал на криминалната! Ето каква е работата, а той си напрягаше мозъка да гадае. Кой от двамата е такъв неблагодарен мерзавец?… Кой знае защо този въпрос стана за Гурам най-важният в живота му. Кого да проклина? За кого ще е смъртната му присъда?

Като насън видя как двамина въвеждат в стаята… Ашот. До последния момент беше уверен кой знае защо, че ще доведат Миша: наркотици, слаб човек, изпаднал в зависимост от тях. В края на краищата щеше да е обяснимо. Но защо Ашот? С какво са могли да го изплашат?

— Как можа? — Гурам ревна на арменски и се сепна, като видя как Емеляненко си поема дълбоко въздух: ще последва съкрушителният му удар…

Но Никита се наведе и каза тихо:

— За последен път те предупреждавам: само на руски. Схвана ли?

Гурам кимна мълчаливо, а се усмихна на себе си: ако е слаб човек — не се страхува толкова от удара, колкото от подготовката за удар. Какво е ударът — болка, а когато видиш как замахват с юмрук да те ударят, тогава ти става и страшно… Ами да, а той бе готов да прочете смъртната присъда на момчето. Сигурно му е било много страшно с тия тук. Освен това е видял как са убивали Миша. И ако е виновен, сигурно е виновен много по-малко от Малахов, който получава огромни пари, за да ме държи постоянно в течение на обстановката. Всички правят само едно: смучат от него, а няма никаква реална защита, като днес. Не трябваше да идва тук, а в Москва, за адвоката. Но какво искаш от тия идиоти, които се тревожат само за собствената си кожа?

Умен е този Емеляненко, усети що за човек е Малахов. Как няма да го разкрие, като на физиономията му пише, че е плужек и нищожество. За съжаление не бива да го дава сега на полковника: много знае.

Сложиха Ашот да седне от другата страна на масата. Той също бе с белезници и точно това обстоятелство изведнъж примири чичото с племенника-предател.

Следователят, който дойде с Емеляненко, се видя на Гурам много млад, въпреки високия си пост — малко ли натегачи има, всякаква измет! — но излезе много опасен. И заговори така, сякаш Ашот е направил чистосърдечно признание с надеждата за снизхождението на съда към неговата младост. Лъже, Гурам бе сигурен. Просто са успели да сплашат момчето. А може да са го пребили. Ето, едва вървеше, когато го въвеждаха.

Но най го порази съобщението, че Миша не е бил убит, а сам се е хвърлил през прозореца, което потвърждаваха и протоколите, съставени в Москва. Но може ли изобщо да се вярва? Сигурно са изхвърлили човека през прозореца, а после казват: самоубийство… Всичко може да се очаква от тях.

Гурам се обърка, целият му живот се сгромолясваше пред очите му. Не, беше се хванал с ръце и крака за обстоятелствата, които му се стовариха от всички страни, не бива да се поддава, най-напред трябва да спасява мъдрия Мкъртич. Той ще измъкне всички, ако остане на свобода. И тогава всеки ще си получи своето. Малахов трябва веднага да се заеме с това, дори с цената на пикливата си кариера. Само да не се подчини: той знае, че думата на Гурам е закон.

На въпросите на Турецки босът заявяваше твърдо, че не държи вкъщи никакво оръжие. И това си беше истина: оръжието се криеше на съвсем друго място, но милицията няма да го намери. А пистолетите, взети от покойния Гиви, от Серьожа и Гарик, които не успяха да изпълнят заповедта на шефа си, според него бяха дреболия. Момчетата си играят, как да проследиш всички. Като искаш експертиза — моля, никога не е имало пистолети при кражбите. Откъде са го взели? Как да запомни? На който пазар да отидеш и платиш добре, могат и танк да ти продадат… Кой не го знае?

От време на време Емеляненко излизаше от гостната, после се връщаше, поглеждаше мрачно Гурам и той разбираше, сметките на полковника не излизат нито за оръжието, нито за наркотиците, нито с другите сериозни компромати. Единственото лошо нещо е тази жена…

Като се върна за пореден път, Никита повика Турецки до най-отдалечения прозорец, за да не ги чуват разпитваните, и съобщи шепнешком, че Лариса е откарана в реанимацията, и с нея е заминал Акимов. Той ще съобщи, ако има нещо ново.

След него дойде Грязнов. Седна на стола, премести до себе си протокола от разпита на Гурам, прочете го набързо. И по начина, по който го прочете, Гурам усети нова опасност, още повече че не познаваше човека.

— Александър Борисович — извика на Турецки, — някои неща тук ще помогнат за уточняване на събитията. Един от местните „герои“ си призна, че е участвал в насилието, но жената се озовала в мазето вече пребита и изнасилена. От собственика. Така е написано в протокола. Нужна ли е очна ставка?

— Не се съмняваме — отбеляза Емеляненко. Той дойде до масата, наклони се над Гурам и рече с усмивка: — Съвсем я закъса, мерзавецо. Ще те съдят за групово изнасилване с причиняване на тежки телесни повреди. А за изнасилване, извършено от особено опасен рецидивист и довело до тежки последствия, се полага смъртно наказание. Как ти се струва? По сто и седемнайсети член, алинея четири. Свършено е с твоето лидерство: утре цялата Бутирка ще разбере с кой член влизаш. А към него ще прибавим и сто двайсет и шести (прим) и сто четирийсет и осми. За доокомплектоване.

Реакцията бе неочаквана. Сякаш нещо подхвърли Гурам в креслото, тялото му се изви, строполи се на пода и започна да се тресе от конвулсии, ревеше и си удряше тила о пода. По устните му се появи пяна.

Емеляненко потропа спокойно по килима с тока на обувката и рече:

— Стари номера. Симулиране на епилепсия. Няма да мине, Гурам. Стига циркове, че ще повикам доктора да ти удари едно успокоително в задника. Като гледам килима ти — хубав, дебел, до утре да си удряш главата — няма да те заболи, само вдигаш шум… Игор, помогни му да се изправи.

Игор тръгна към Гурам и със силен удар зад врата го върна в креслото. Той се отпусна като чувал с картофи.

— Значи си спомни, че в затвора не обичат насилниците? — обади се Грязнов. — Никак не обичат вашего брата, ще ти пръснат задника… Нещо да възразиш? Колеги — Слава стана, — минах из цялата къща и смятам, че този катил няма да държи в дупката си компромат срещу себе си. Намерихме още един пистолет и пакет наркотик, и какво? Но аз надникнах в гаража му, там е много по-интересно.

— Сега ще отидем заедно — рече Турецки. — Ставайте, Ованесов. — Мога да ви предоставя последен шанс. — Той огледа присъстващите. — Не може да не разбирате, че щом сме дошли тук, няма да си тръгнем, преди да прекопаем целия район в буквалния смисъл на думата. И ще намерим.

Гурам помълча, дишането му бе хриптящо, и изведнъж започна със странна надежда в гласа:

— Сто и седемнайсети ще ми махнете ли?

Никита прихна искрено.

— А, ето от какво се страхуваш! Да, голям позор за белите ти коси…

— Ованесов, трябва сам да знаете, че въпросът за този член от Наказателния закон е в ръцете на потърпевшата и на съда — обясни спокойно Турецки. — Щом заговорихте и започнахте пазарлъците, ви съветвам да си спомните всичко за публичния дом, за който нееднократно споменават братята Гарибян, зафиксирано е в протокола.

Гурам огледа дълго и печално племенника си, седнал срещу него оклюман, на тази маса, която доскоро бе така богата и гостоприемна. Тук са се произнасяли красиви тостове. Чувстваше, че ще направи непоправима грешка, но сякаш подтикван от самия дявол, пророни изморено:

— Попитайте вашия Малахов…

Турецки и Емеляненко моментално се спогледаха, а Никита излезе бързо от стаята.

— Ще го попитаме — рече след него Турецки. — А вие с какво ще започнете?

Гурам сякаш се опомни.

— Търсете. Само че няма нищо.

— Добре — съгласи се Турецки, макар всичко в него да закипя от непреодолимото желание да удари този мерзавец по муцуната. — Но това е последната ви дума. И възможност — да облекчите участта си. А като намерим, ще изгърмите и по сто и седемнайсети, алинея четири, който толкова не ви харесва. Станете. Игор, помогнете на гражданина. Слава, дръж Ашот отделно.

Цялата група се зае да обискира гаража и стопанските постройки в двора. Фактически сега там се намираха всички, които бяха в стаята, без Турецки и Грязнов. Те седяха в гостната и внимателно се запознаваха с протокола от разпитите. Цяла планина от документи. Саша четеше и предаваше листовете на Грязнов. От време на време си разменяха впечатления.

— Засега дреболии — въздишаше Слава и отместваше следващия лист.

— Да, само един изплю камъчето… Странно. А какво представлява този Мкъртич Погосов?

— Доверено лице. Дясна ръка. Струва ми се, че точно той влияе така на отговорите. Виж, Саша, нито един път не споменаха Богданов. Не сме го виждали, не го познаваме. Нали Ашот нямаше причина да лъже. На него повече вярвам. Просто затънахме в това дело. Като в блато.

— Безсънната нощ ти влияе — засмя се Турецки. — Признавам си, че имаше моменти, когато ми идеше да зарежа всичко и да ги изпратя в ареста, а аз да се наспя едно хубаво и да ми се избистри мозъкът.

— Какво каза Гурам за признанията на Ашот? — пак попита Грязнов след няколко минути.

— Че лъжел. Но го каза вяло, като че ли не си вярваше много. Той сега знае само едно: това не е моя инициатива, а на момчетата — ега ти момчета, абсолютни килъри… Било тяхна щуротия. Харесали мадамата. А той — нали чете — ни лук ял, ни лук мирисал. И ми се струва, че този следовател от областната прокуратура — как се казваше? — Поляков, същият, е най-обикновено ухо. Или… Още по-лошо. Нещо като Малахов. С него е ясно, да се занимава кадровата инспекция на Главното управление, а делото ще се наложи да бъде оставено на областната прокуратура. Ако не се намери връзка между убийството на Константиниди и Гурам, няма смисъл да ги свързваме. Само ще си имаш проблеми: твой клиент е… И колата удари. Кой ще поеме щетите? Шура ли?

— Как не!… И колата е на Володка, не е моя — поклати глава Грязнов. — Добре — въздъхна той, — ще изчакаме показанията на Лариса Георгиевна, когато дойде в съзнание. В това отношение съм чист пред съвестта си. Успяхме.

В гостната влезе Игор, беше го изпратил Емеляненко.

— Никита Семьонич — с малко игрив тон започна той — помоли да дойдете в гаража за освидетелстване на намерените там веществени доказателства.

— Какво ти казвах? — сякаш се ядоса Грязнов.

— Е — Турецки разпери ръце, — кой ще възрази? Ти си нашата гордост. — И намигна на Игор. — Тежко му на Гурам, така ли?

— И още питате! — отвърна с насмешка Игор.

— Хубаво се подреди старият хитрец…

Момчетата на Никита здравата бяха изкормили гаража. Изхвърлили на двора всичкия боклук, освободили си фронт за работа и се заловили сериозно със задачата. Под бетонните плочи, с които бе постлан подът, открили цял оръжеен склад. Когато отворили плоските сандъци и експерт-криминалистът започнал да разгръща жълтата промаслена хартия, се смаял. Върху внимателно опакованите автомати „Калашников“, чисто нови, сякаш току-що слезли от конвейера, нямало нито клеймо, нито номер. На нито един от трийсетината намерени.

Емеляненко веднага отгатна. Повъртя един автомат в ръце и каза на събралите се, че всички автомати са сглобени от крадени части. Клеймото и номерът се поставят след термичната обработка на детайлите. Но понеже тези не са обработени по този начин, автоматите са годни за пет, максимум за десет изстрела. С други думи, това, което е нужно на килъра, който оставя оръжието на местопрестъплението.

Някой попита откъде може да са дошли автоматите. Никита повдигна рамене и отговори, че на два пъти е виждал подобни играчки без номер. Правят такива на Ижевския механичен завод. В домашни условия. Майстори…

Пак там, под надигнатите плочи, намериха и сандъци с патрони.

Турецки официално попита Ованесов откъде е това оръжие в гаража му, от кого е получено и за какви цели, и чу изчерпателния отговор: „Не знам.“ Записаха го в протокола. Свидетелите се подписаха.

Емеляненко даде знак на шофьора и той докара покритата газка, в която бойците натовариха сандъците с оръжието.

— Сега се прибавя и член двеста и осемнайсет. Е, ще приключваме ли? — попита Никита.

— Мисля, че за днес стига — отговори Турецки. — Бандата — в ареста. С мен ще дойдат Ованесов. Ашот Гарибян и Погосов… С тях ще имаме особен разговор. Къщата да се заключи и запечата. Благодаря на свидетелите. Никита Семьонич, може ли да използвам телефона ви?

— Заповядайте! — Емеляненко отвори широко ръце.