Опасно хоби

14.

— Хайде, Славка, започвай, виждал си покойника и си разговарял с него. Когато е бил жив де — поправи се Романова.

— Давай като в добрите стари времена — започна Турецки, — първо само фактите, а после изводите. Засега нищо не знам за това дело.

— Шура ми се обажда — Грязнов кимна към Романова — и си признава, че има нужда от моите способности…

— Можеш да не съобщаваш предисторията, вече разказах на Саша: за двете позвънявания на Константиниди. Засега си спести особеностите на характера му, отделно ще ги обсъдим.

— Още по-добре — прие Грязнов. — По-малко ще бърборя. Обаждам му се аз, чакай да си спомня, да, беше малко преди девет. Началото беше странно. Шура, ти ми каза, че той знае и очаква обаждането ми, а ме разпитва надълго и нашироко кой съм и едва ли не за какво ми е нужен. Та се наложи да обяснявам, че е точно обратното. Извинявай, Саша, но веднага трябва да направя извод. Или старецът беше силно развълнуван от нещо, като поводът за това вълнение се е появил малко преди да звънна, или просто отдавна е изкукал. По-нататък. Предложих му да се срещнем, да уговорим условията за работа, да подпишем съответния юридически документ, изобщо да направим всичко по закона. Но мисля, че той повече се интересуваше от друго, тоест не от вариантите за спасяването на дъщеря му, а от сумата, която ще му коства спасяването. Сякаш ми дава последните си копейки. Съответно пита: не може ли с по-малко сили да се справим, тоест по-евтино… Ей богу, това ми се стори много странно. Ако не беше личната препоръка на Шура, честна дума, щях да тракна телефона и да го изпратя по дяволите… Нали знаете, от къщи до Арбат е около трийсет минути с кола. Отидох, качих се с асансьора, позвъних. Дълго време никой не отговаря и не отваря. По-късно ми отвори, но за целта трябваше да разтворя удостоверението си и да го държа пред затворената врата.

— Тогава разбрах, че това е един сейф с тайни заключалки, и току-тъй не може да се превземе нито с лостовете на апашите, нито с нашите изобретения. А шпионките му са направени в краищата като перископи, във всеки случай са измислени от добър майстор. Още не съм виждал такъв. Открива широка гледка. Добре. В кабинета му показах нашите цени, попълних бланките и едната му я оставих. Не я ли намерихте при обиска?

— Не — поклати глава Турецки. — Засега не сме намерили много неща там. Извинявай, Вячеслав, една малка подробност. Когато отиваше към кабинета му, не обърна ли внимание дали на стените има много празни места? Такива, каквито остават, когато свалиш картина или я изваждаш от рамката?

— За твое сведение дори обърнах много голямо внимание. Да си призная, не съм виждал по-голямо разорение. Стените му бяха целите обкичени с картини, от горе до долу, с най-различни размери. Тази мозайка ме смая. В музеите ги подреждат на разстояние една от друга, за съсредоточаване. Прав ли съм?

— Да, но главното е друго. Например художниците подреждат в ателиетата си всичко поред, като в магазин. Значи не забеляза видими дупки по стените?

— Не. Продължавам. Започна да ме информира подробно за произшествието. Основната му мисъл беше, че отвличането е организирал зет му, Вадим Борисович Богданов, за да изкопчи от него един милион долара. Както ми обясни старецът, тоест Георгий Георгиевич Константиниди, стига сме го наричали старецът, вече е покойник, моята задача е да проследя този Вадим. Къде, кога, на кого и как ще предаде куфарчето с милиона. Не знам защо Константиниди беше сигурен, че като предаде парите, веднага ще си получи дъщерята. Не беше съгласен с никакви други криминални изходи. По същество моята роля се свеждаше до следенето и безопасната размяна на парите за жената и връщането й у дома. Плюс сведенията в чии ръце ще се окажат парите. Пресметнах и реших, че двамата с Володя Акимов сме напълно достатъчни за операцията. Изчислих разходите за бензин и прочие, сумирах и получих кръгло един милион рубли за два дена плътна работа. Той се съгласи веднага и плати петдесет процента авансово. Това е. Когато си отивах, чувах как щракат ключалките на бравите му.

— В апартамента имаше ли друг, освен него? — поинтересува се Шура. — Домашна прислужница или някой друг? Възможно ли е някой тайно да се е скрил от него в жилището и когато ти си тръгнал, да му е видял сметката?

— Възможно е. Ако си спомняте, там е пълно с вградени гардероби. Апартаментът е стар, сигурно има и разни тъмни килерчета. У нас на „Паркова“, хем зданието не е толкова старо като това, но пак има места, където можеш да играеш на криеница. Момчета, нали разбирате, можех и по-малко да му взема, но някаква интуиция ми подсказа, че този скакалец е голяма скръндза, всекиго ще преметне. И не го съжалих. Изпратих Акимов пред дома на Богданов, на проспект „Комсомолски“. Саша, те живеят срещу вас, в кооперацията с магазина за телевизори, нали я знаеш? Володя се качил до апартамента, позвънил, но никой не се обадил. Слязъл, седнал в колата и зачакал. Аз останах край дома на Константиниди. Богданов се появи на „Староконюшени“ точно в един без четвърт. Излезе в един и десет с голяма черна папка, седна в една жигула, номерът е записан. — Грязнов кимна към бумагите си. — Тръгна към Переделкино. Вилата е собственост на някой си Виталий Александрович Бай. После ще обсъдим биографията му, в нея има доста любопитни неща. И някои странности. Но да карам поред. Пуснаха Богданов в двора. Естествено, за мен нямаше покана. Посещението трая трийсет и седем минути. След това Богданов полетя към Москва. Честно казано, подозирах, че е пийнал малко, защото стискаше прекалено уверено волана. Макар да не наруши никъде правилата. Следващото посещение — „Китайски проезд“, в Министерството на културата. Тук изведнъж го изгубих, но след двайсет минути пак го срещнах на изхода. Следващият маршрут: апартамента на проспект „Комсомолски“, където го предадох на Акимов, супера на булевард „Тверски“, според Володка, Богданов е направил покупки за вечеря за двама и е тръгнал из Москва. На Акимов се е сторило — безцелно. Не знам къде се е издънил Володка, но в района на „Садовое колцо“, по-точно на „Смоленски“, Богданов забелязва опашката. И доста рязко започнал да се изплъзва. Излиза на Минско шосе. Володка се свърза с мен и аз му казах, че Богданов има вила в Перхушково. Дори си помислихме, че дъщерята на Константиниди не е отвлечена, а си стои преспокойно на вилата, разиграва баща си заедно с мъжлето си и сега, свършили успешно операцията, ще празнуват победата си. Срещнахме се с Акимов близо до тази вила и се оказа, че предположението ни е фалшиво. Направо ни е преметнал. Върнахме се в Москва: аз — при Константиниди, но телефонът му не отговаряше. Акимов отиде на „Комсомолски“, макар че Богданов едва ли щеше да се появи там. Но пропуснах да кажа. По думите на Акимов, на излизане от къщи Богданов сложил в багажника на колата голям куфар и черна чанта, от тези, които се носят през рамо. Това също ме заблуди: помислих, че ще носи нещо на вилата. С две думи — изгубихме го някъде около четири и половина следобед. И не открихме повече следите му. Разработих някои версии, но тук има по-опитни специалисти по тези работи — Грязнов намигна на Турецки, — така че не искам да ви пълня главата с предположенията си. И последното. Мисля, че ще е добре сега да направим график на времето и да го наложим върху картата на Москва. Да преценим разписанието на влакове и други такива. Да разработим този Бай, да разработим Министерството на културата, най-сетне още по-подробно да разпитаме съседите в кооперацията на Константиниди и бабите и децата от двора. Но съм готов да приключа мисията си, понеже работодателят ми почина.

— Ще обсъдим този въпрос — заяви категорично Романова. — Браво на теб, беше кратък. Да отидем сега в моя кабинет. Хайде, Саша.

15.

Бай й се обади към края на работното време.

— Е, не искаш ли да кажеш какво и как? — попита, без да се представя, понеже смяташе, че Алевтина е длъжна да го познава по гласа.

И тя го позна. Но отговори също така отвлечено:

— Може ли по-конкретно?

— Ти кажи по-конкретно? — рече той добродушно и търпеливо. — Как е нашето момче?

— Повтарям въпроса си. — Алевтина се постара да скрие раздразнението си. — Какво по-точно те интересува? Дали е отлетял? За съжаление, да. И аз лично го преведох през митницата. Видях как самолетът излетя. През деня се обадих на „Аерофлот“, там потвърдиха: самолетът е пристигнал в Будапеща по разписание. Какво друго?

— Не се сърди, Алка — усмихна се Бай. — Ти нямаше късмет и по-рано. Приличаше на вещица. Значи не е имал никакви проблеми? Как така го изпуснахме? Излетял значи…

— Както чу — тя отговори сухо, уязвена от нелепото споменаване на предишната им връзка. — Но я ми кажи, защо толкова ти трябва? Каква е твоята роля в случая? Или е една от поредните ти велики тайни?

— Каква ти тайна! — промърмори Бай почти с досада. — Просто исках да те предупредя по най-бързия начин да ликвидираш всякакви компромати от личен характер, ако са останали от него. Имам сериозно подозрение, че нашето момченце е по-голям герой, отколкото съм предполагал… Само така го наричам, по стар навик, какво момченце е той, минал четирийсетака… Ами как беше по мъжката част, биваше ли го? — В гласа на Виталий се появиха подли и ехидни нотки.

— Напълно! — отвърна рязко Алевтина. — Някои „момченца“ не са и сънували подобни възможности. Например ти дори в най-добрите си години не си бил способен на такова нещо. Имаш ли още въпроси?

— Да, не бързай — продължи Бай, сякаш се канеше да изрече поредния цинизъм. — Я ми кажи, той не носеше ли нещо по-забележимо? Някой пакет или планшет, рулце? За пари — ясно…

— Защо питаш? — Алевтина се напрегна.

— Защо ли?… — Бай не бързаше да отговори. — Виж сега, нашето страстно момченце май е пречукало тъста си. Засега картинката е такава, Аленка…

— Какво значи пречукал?! — попита Алевтина, но изведнъж усети да я облива по гърба ледена вълна. Значи цяла нощ е правила любов с убиец?! Но как така? Той не би могъл до такава степен да я лъже! Щеше да усети интуитивно… Не, тук има някаква страшна лъжа, измама… Какви ги дрънка този негодник? И тя е принудена за най-голямо свое съжаление да изпълнява молбите му…

— По най-обикновения начин — печално продължи Бай. — Отивам днес при старчето според нашата уговорка, исках да обсъдим някои бъдещи варианти. А също да проверя дали младежът му е предал милиона, който изплатих вчера за три платна. Отиваме двамата с моя Андрюша на „Староконюшени переулок“, а там, мама миа, целият МУР се насъбрал. Изпратих Андрюша да погледне и послуша за какво си говорят хората. Та връща се Андрюша и докладва: твоят грък е пречукан днес. И колекцията му задигната. А сега, изглежда, са се заели сериозно, докарали са една „клечка“ от Главната прокуратура.

— Не може да бъде! — изведнъж отсече Алевтина. — От вчера до самото излитане беше непрекъснато с мен. А за убийство трябва време.

— Той беше и у дома. Тръгна си някъде между два и три, ако не се лъжа, но не помня точно. Знам ли къде е бил след това? Ами преди да дойде у дома? Със стареца говорихме сутринта. Пресметни. В десет говорихме, уточнихме се за цената и прочие. Искаше личо да докара картинките си, та да съм му прател кола. А аз помислих: защо да пращам Андрюша, когато зетят на гърка има кола. А той ми казва, че се скарали и изгонил Вадим. Рекох му: ами помирете се, кавгата е лош съветник. Убедих го, намерил Вадим, предал му платната и оня тръгнал. Излезе от къщи някъде към три без нещо, по-късно ще си спомня по-точно. А вие кога се срещнахте? Припомни си, Алка! Сега е много важно. Трябва да се знае буквално по минути. Допускам, че днес-утре ченгетата ще намерят и мен, а и теб.

— Господи, какъв зор имат за мен?

— Алка, недей така, щом им трябва, ще те намерят… Ако се разровят по-надълбоко, а между тях има истински майстори, могат да си спомнят и злополучния кредит, могат да прибавят и последната командировка…

— Я слушай, драги! — Алевтина го прекъсна сухо. — Защо ми се струва, че се каниш да ме шантажираш?

— За бога, какво говориш! — Бай се разбърза, явно разбра, че е прекалил. — Насочвам ти вниманието, да бъдеш подготвена предварително за неочаквани въпроси, дори от най-интимен характер, да ме прощаваш. Нали помниш, че лично ходатайствах, и то официално, за предоставяне на трийсет милиарда рубли кредит на неговата фирма? За какъв шантаж от моя страна става дума? Мисли какво говориш…

— Добре де. — Алевтина се успокои. — Съвсем не разбирам защо упорито говориш за него като за убиец? Какво, доказано ли е вече? Имаш ли свидетели, че със собствената си ръка е застрелял тъста си? Или това са само твоите идиотски предположения?

— Ах, ти, Алка, чиста душо… — Бай въздъхна дълбоко. — Там е работата, че едва днес разбрах: той няма да се върне! Нима не разбираш? Рекетьори отвлекли жена му, поискали откуп един милион долара. За да събере парите, старият Георгий бе принуден да ми продаде няколко свои картинки. А зетчето, вместо всячески да участва в спасяването на собствената си жена, вместо поне малко да помогне на тъста си, изведнъж спешно заминава в задгранична командировка. Не ти ли се струва странно? Като прибавиш и един милион долара, които му дадох, всъщност за откупа, и които той най-вероятно не е предал, прибави мъртвия тъст, обрания апартамент. Какви изводи могат да се направят? Като не искаш да слушаш доводите ми, мисли поне сама. Ти също има за какво да се притесняваш. Та казваш, не е изнесъл нищо, наподобяващо платна? Сега разбираш ли за какво те питам? По дяволите, с какво е заминал тогава! И как е ограбил стареца?

Съобщението за жената на Вадим едва не подкоси Алевтина. Тя потрепери и усети как подът се наклони под краката й, а столът, на който седеше, се пързулна към ъгъла и тя щеше да се претрепе в стената… Едва не изпусна слушалката.

— А ти… откъде знаеш… за жена му? — едва изрече тя.

— Хубава работа! Че той вчера сам ми разказа. А аз, като навлязох в семейните им проблеми, не започнах да се пазаря, макар че можех. Каквото поиска старият Георгий, това дадох… Виждаш ли, напразно било! Паричките ми отлетяха! Чакай, но какво излиза, Алка? Излиза, че нищо не си знаела! Значи и тебе… Браво! Между другото не си ли хлътнала вече по него? На стари години, а? Майчице, непрекъснато ме смайваш, честна дума! Да-да… Но не разбирам как те е излъгал. Ти си опитна жена, мъдра, нима не усети от пръстите му мирис на кръв?

Каква бъркотия! Алевтина сякаш пропадна в гъста и плътна мъгла. И друг път се е случвало подобно нещо, но тогава все пак са проблясвали някакви неясни перспективи, а сега пред нея е изправена мътна непробиваема стена. Нима е станало точно това, което нетактично каза и Бай? Дошло е незабелязано, извън трезвия й самоконтрол… Може пък само за миг да е усетила в обятията му възможност да се спаси от самотата, от неустойчивото и временното, това е било като спасителна глътка въздух за давещия се… Не, не забеляза нищо, нито смущение, нито страх от разобличение, нито старателно прикриван престъпен замисъл. Тази нощ може да не се разкри напълно пред Алевтина, но със сигурност бе искрен. Или тя вече не е жена. Затова всичко казано от Бай може да е или злостна лъжа, целяща нещо голямо, или потвърждение на актьорската гениалност на Вадим. Няма трети вариант.

Но какво иска от нея Бай? За какво все говори ли, говори… Господи, отщя й се да слуша това дърдорене!…

— … и затова — чу края на изречението — ще трябва веднага да си изработим единна линия. Да не се объркваме, разбра ли?

— Естествено — обади се тя нервно и зло.

— Слава богу, обади се, а аз си помислих, че си в пълна прострация. Алка, недей така, дръж се… Добре — въздъхна той, — всичко ти казах, сега остава да чакаме развоя на събитията. Обади се, ако има нещо, не се притеснявай. Дочуване.

— Дочуване.

Изведнъж тя се почувства като дълбоко и горчиво обидено момиче, сякаш някой негодник е взел и се е присмял на неговата тайна, наивна, първа детска любов. Доплака й се… Главното, не разбираше защо. От безкрайна жал към себе си сърцето на Алевтина бе готово да се пръсне на парчета, а пръстите й, гърдите, коремът, коленцата продължаваха да усещат близостта му, устните й горяха от последната му целувка… Алевтина се изплаши, че така може да полудее, и реши, че ще зареже всички задачи, ще седне в колата на Димка, ще полети към къщи и толкова ще се напие, че съзнанието й да се изключи напълно. Иначе може да направи някои неща, за които после много да съжалява. „Але-или“… Какво магаре!

16.

Следователите събраха всички известни данни и можаха горе-долу да построят първоначалната версия.

Дъщерята на Константиниди е отвлечена е и поискан откуп от един милион долара. Похитителите са знаели от кого могат да получат подобна сума. Значи не са случайни, вероятно трябва да се търси в близкото обкръжение на колекционера.

При отвличането зетят на Константиниди Вадим Богданов е бил изхвърлен от колата, пребили са го, за което той съобщил скоро след това на тъст си, но не се обадил в милицията за случилото се.

Константиниди наел частен детектив (по съвета на Романова), за да си върне дъщерята и да изясни дали не е измама от страна на зет му. Константиниди обещал да събере милиона на другия ден, тоест днес, петнайсети юли. Подозренията му се потвърдили и от дъщеря му, с която той разговарял.

Откупът е трябвало да бъде доставен — такова е категоричното нареждане на похитителите — само от Вадим Богданов. Не са обяснили причините. Положението на Константиниди се усложнило и от факта, че се скарал жестоко със зет си и го изпъдил от къщи.

В деня на убийството, времето на извършването му е приблизително известно, зетят е забелязан в следните точки: пред дома на Константиниди, на вилата на някой си Бай в Переделкино, също колекционер и търговец на картини, в Министерството на културата и в супермаркета на площад „Тверски“. След това е изгубен по пътя към вилата си в Перхушково (последното е само предположение, защото преследваният изчезнал в района на Баковка). Не е известно по-късното местонахождение на Богданов.

Извод: Константиниди е убит. Възможно е смъртта да е настъпила от много силен удар — старецът е блъснат върху изправения в ъгъла голям часовник с тежка дъбова кутия. От удара часовникът е паднал и се е счупил. Време на спиране на часовника — тринайсет и трийсет и две.

Лариса Георгиевна, дъщерята на Константиниди, не е намерена. В двора на „Староконюшени переулок“, където е домът на Константиниди, е забелязан, ако не е случайно съвпадение, червен мерцедес с арменец зад кормилото. Засега това е всичко. Уж фактите са много, а в момента няма за какво да се заловят.

Набелязаха следния план за действие.

Търсенето трябва да продължи, понеже има договор с частна агенция и поетият ангажимент все още не е изпълнен. Останалите живи дъщеря и зет на покойния са заинтересувани от разследването и вероятно с тях ще стане окончателното разплащане.

При необходимост Романова да включи своите сили от МУР.

Като ръководител на оперативно-следствената група, в която ще се включат оперативните работници от МУР, Турецки да се заеме пряко с издирване на убиеца. Всичко е пределно ясно. Освен едно.

Ако старецът е убит от зет си, както сочи първата версия, значи той е излязъл от къщи в един и десет, а часовникът в апартамента е паднал и след счупването е спрял едва след двайсет минути? Може убийците да са двама? Единият е заминал, а вторият е останал? Ето задача номер две: да се обискират всички налични шкафове и килерчета с цел намиране на следи.

Следващата крачка — Бай. След това — Министерството на културата. Турецки изгледа продължително и безнадеждно старите си приятели и колеги и с целия си вид показа, че няма да изпита голяма радост от новото следствено дело. Сетне заключи с много дълбока въздишка, която можеше да разстрои дори Господ:

— Какво чакате? Дайте ми всичко, отивам в кантората си и моля да не ме тревожите до утре…

— Между другото, не изключвам днес в дома на Константиниди да има много позвънявания. Правилно ли постъпваме, като просто запечатваме жилището? — попита колегите си Грязнов.

— Съгласен съм — кимна Турецки. — Шура, там са и твоите момчета, аз бих поставил засада и всички необходими фиксатори за телефона. Доколкото разбирам, засега не можем да отваряме жилището на Богданов — нямаме достатъчно основания. Дори има ме съвсем малко улики, за да предявим обвинение на Богданов. Трябва да започнем от самия Константиниди. Точно с това ще се заема.

Докато се разделяха, Грязнов неочаквано рече на Турецки:

— Имам нещо наум по повод този Бай, но засега не го вземай присърце. Според мен има напълно достоен начин да стигнем до него. Но за това после. Нинка те поздравява.

— Мерси, подобно… Как я карате, всичко е наред, нали?

— Какво говориш! Така ми е стегнала юздите. Никога не съм бил по-примерен.

— Браво на теб. Добре, обаждай се, нямам нищо против.

Докато стигне вкъщи, Турецки успя да подреди известните засега факти, но не стигна до утешителни изводи. Нормално — с възрастта започваш да се съмняваш във всичко. Вече навърши трийсет и седем, Пушкиновата възраст… По-рано, преди тринадесет години, когато постъпи в Градската прокуратура на Москва като стажант следовател под крилото на Костя Меркулов, от шепа факти можеше да построи версия след версия, една от друга по-ярки и изящни. Сега е друго. Всичко има, а версии — тц… Без малко да запее на глас: колко жалко, вече не съм млад. А днес е петък. Естествено, вкъщи няма нищо за хапване, защото вече забрави как сутринта си постави задача „да не забрави“ да мине в кулинарния на Комсомолски проспект и да купи храна направо за два дена.

Както се бе замислил, Турецки зави не където трябва и се озова на крайбрежната улица, без да стигне кулинарния магазин. Щом е тъй, поне да паркира край дома и да върви пеша, хем ще се разведри, ще се отбие в гастронома и ще вземе нещо леко за вечеря. По всичко изглежда, че в събота и неделя няма да почива.

Докато вървеше и чакаше тук-там на малки опашки, в главата му се материализира само една мъничка находка. Тя можеше да стане доказателство както за вината на Вадим Богданов, така и за невинността му. Стрелките на часовника. На излизане е можел просто да ги врътне с пръст с двайсет минути напред и да си създаде алиби. Но е трябвало да стигне дотам — не е хвърчал из апартамента. Значи трябва да има следи, трябва да са останали микрочастици върху обувките му, върху счупеното стъкло и мъха на килима. За тази цел са нужни поне обувките на Богданов, нужен е оглед на жилището му и на първо място да бъдат разпитани той или жена му. Няма друг начин. Кръгът се затваря…

Турецки си купи необходимия минимум, който му излезе абсолютен максимум — трябваше да пести, защото семейството му в Прибалтика приемаше думата „икономия“ някак по европейски, ако изобщо я приемаше. „Да не може детето да си позволи?!“ — плясваше костеливи ръце лелята на Ирка, а той трябваше да се чувства като скъперника рицар, който е седнал върху чувалите с банкноти в Москва и нарочно мори от глад нещастното си семейство. Дявол да ги вземе тези бивши съветски граждани, които на бърза ръка усвоиха не само напълно противоположната идеология, но и европейския стил на поведение според техните разбирания… За сто и първи път Саша се зарече да не стъпи повече у роднините на Ирка. Изглежда, смятат, че старши следователят по особено важни дела в Главната прокуратура на Русия и бивш приятел на заместник-главния прокурор трябва да е приказно богат. Нали само подкупите, за да бъде изпратен някой в панделата или спасен, са толкова, колкото простосмъртните не са и сънували! Какво? Не вземал ли? Тия ги разказвайте на някой друг!

Докато готвеше традиционното ергенско блюдо — омлет с настърган кашкавал — Турецки си спомни разговора с Меркулов. Кога беше? Само преди час и половина.

Шура Романова вече веднъж е имала вземане-даване с Константиниди. Тогава са успели буквално в последната минута да предотвратят обира на колекцията. Тя знаеше за стареца някои любопитни неща и ги разказа, докато „седяха“ в кабинета й. Излиза, че навремето старият се е трудил за благото на Родината в НКВД. Там трябва да се търси. Току-тъй няма да дадат досието в прокуратурата, макар да е било отдавна. Сигурно досиетата са свързани със следвоенните репарации в Германия, а по тези въпроси досега цари пълна тайна. Наложи се да повъздиша пред Костя.

Меркулов също разбираше в каква клоака се пъха, но нямаше друг изход. Така си баба знае, така бае. Костя огледа отвсякъде нещата и отиде лично при главния прокурор. Може да разбере и да помогне. Но се върна без надежда. Главният обеща да направи необходимото запитване, като поговори предварително с председателя на Службата за външно разузнаване и Федералната служба за контраразузнаване. Не дай боже някой да се обиди. Днешната политика е капризно нещо. За Меркулов, Турецки и останалите от прокурорската гилдия Главният е клечка. Но за някой депутат от Думата е парцал за изтриване на обувките. Един Господ знае! Доколкото разбра Саша, работата може да тръгне към понеделник-вторник. И това е нещо. Така ще върви и следствието — горе-долу. Вярно, ще се намерят радетели, ще започнат да ги атакуват с въпросите си, но ние също не сме вчерашни: вие питате — ние отговаряме, вие — питате, ние — отговаряме. Стоварвате ни пресата. Не ни пука, ще се измъкнем на зигзаг… По-рано за две седмици успяваха да ти разплачат фамилията заради пренебрежение, а сега има плурализъм и демокрация: чакайте… ще ви се отговори… може би.

Продължително позвъняване откъсна Турецки от вкусния омлет. Но защо? Нали помоли да го оставят на спокойствие!

Вдигна слушалката и чу гласа на Грязнов:

— Нали нямаш нищо против позвъняването ми? Още веднъж здравей. Саша, стори ми се, че стоиш сам, нагъваш опротивелия ти омлет и главата ти пращи от служебни въпроси. Прав ли съм?

— Уцели десетката.

— Затова имам предложение, обаче не казвай веднага не. Помисли.

— Ако е за идване у вас — не.

— Какво говориш, на триста крачки път сме.

— Някакъв непознат адрес ли ми съобщаваш?

— Ще ти обясня. След нашия разговор с майчицата-шефка у мен остана едно голямо вътрешно неудоволствие. Сякаш сме в добрите стари времена, когато без угризения на съвестта можех да дрънкам всякакви глупости и да се измъквам само с мъмрене. Нали ме разбираш? Кой ще ми каже сега нещо, освен мен самия? Та изпратих на „Комсомолски“ моя Вова Акимов. С кола е, няма нужда да го уча какво да прави. Отиде. Сега стоя, но пак нещо ми е чоглаво. Интуитивно усещам неудобство, разбираш ли. Хващам се на бас с който иска, че днес ще навестят жилището. Ако не е един, колко? Вова ще се справи ли? Разбира се, но на каква цена. Затова реших да ти звънна. Тръгвам за там. Ако имаш желание, след около час застани до магазина за радиоапарати, ще те посрещна. За да не зависиш от мен, вземи си топа за всеки случай, всичко става… Но само ако имаш желание да си побъбрим. Да не забравя, Нинка тук изпържи страхотни кюфтета! Нареди ми специално за теб да взема пет парчета. Защото от тия омлети ще хванеш цироза на черния дроб. Да взема ли?

— Изкусител! Добре, вземи. Усещам, че с вас няма да се спи.

17.

Лариса прекара целия ден на дивана. Ашот й пробута някаква тъпа книжка от серията женски любовни романи — напълно сантиментална глупост, но тя лежеше и четеше. По-точно очите й пробягваха по страниците и машинално отбелязваха глупавия превзет патос на любовните обяснения между красавицата Джулия и красавеца Антонио. Всичко вървеше печално — гладко, като в латиноамериканските сериали, с които през последните години ни залива синият екран.

След това Ашот свари много силно турско кафе и тя с удоволствие изпи една чашка. Конякът в барчето не пресъхваше, плюс хубава минерална вода, само за душата! Не е отвличане, а същата сапунена опера!

Денят премина в стила на лекия жанр. Тук имаше напълно прилична тоалетна. Лариса се огледа в голямото огледало и неволно се смръщи: прекалено явни бяха следите от снощи. Сини кръгове около очите, без нужните кремове и друга козметика кожата на лицето й изглеждаше отпусната и старичка. Затова пък гърдите, корема и бедрата — целите в лилави петна от жилавите пръсти на палавия Ашотик — също като в най-хубавата й младост. Най-много петна имаше тъкмо на най-интимните места. Просто невероятно! Лариса вече не помнеше кога за последен път си е позволявала подобна волност по отношение на себе си. Липсват само следи от ухапано — по бедрата! — промърмори малко смаяно.

Ашот влизаше в стаята, гледаше я тъпо с изпъкналите си бадемови очи, въртеше се на едно място, сякаш искаше да каже нещо. Но тя само плъзгаше равнодушен поглед по синкавите му бузи. И той излизаше, без да каже нищо.

Навън взе да се стъмнява. И Лариса започна да се притеснява. Изглежда, на тия нахалници нещо не им излизат сметките. Колата ли се е счупила? Нима ще трябва да прекара още една нощ тук? Хич не й се искаше… Тялото й имаше нужда от гореща вана, пълна с ароматна пяна, и от самота. Ако останеше тук, със сигурност рискуваше да се принуди, по-точно да бъде принудена, да повтори снощното. Сега вече в масов вариант. А такова изобилие от сексуални вариации не води до нищо хубаво на нейните години. Трябва почивка. Няма избор, ще трябва цяла седмица да ходи с макси и с дълги ръкави, точно в горещините… Да, при всички случаи има нужда от почивка.

Ако съдим по странните погледи на Ашотик, за тия младоци почивката дори е вредна: главите им се пълнят с лоши мисли, когато спрат. А от мислите до действията има само една крачка.

Колкото повече размишляваше, толкова по-тревожно ставаше на сърцето й, изпълваше я неуютно безпокойство. Какво им се е случило? Нима този фарс се усложнява от нещо наистина опасно за нея?… Учуди я и фактът, че през целия ден в мислите й нито веднъж не се намери място за Димка. Интересно, какво показва това? Ако всичко приключи нормално, дай Боже, сигурно така е по-добре. Без скандали и викове. Да си взема апартамента и да се разкара на майната си. Може да изкара последните си дни и при баща си, той ще се зарадва…

Но изведнъж всичките й съмнения свършиха, и то по най-ужасния начин.

Беше вече тъмно, когато пристигна онзи дебил, по-големият брат, пазителят на семейните традиции. Брадатата му физиономия беше мокра от пот, сякаш са го гонили кучета. Братята седнаха срещу Лариса, гледаха се шашардисано и най-накрая Миша, така се казваше по-големият, рече:

— Лариса Георгиевна, ще трябва силно да ви огорча, но положението, в което всички се намираме, се усложни невероятно.

— Започва се… — вметна презрително Лариса, като се стараеше да бъде спокойна, но сърцето й се сви до болка от неясно предчувствие.

— Връщам се от Москва, където търсих вашия съпруг. Той не се яви на мястото на срещата ни, не донесе парите, за да ви освободи, изобщо никъде го нямаше. Подозирам, че просто ни е „изпързалял“. Толкова по-зле за него, по-точно — за вас. Като не го намерих, отидох да търся баща ви, но и там пълно разочарование. Пред входа на кооперацията имаше милиция. На двора странични хора ми казаха, че някакъв човек бил убит и ограбен…

Лариса бе очаквала какво ли не от съдбата, но изведнъж усети как й се завива свят и рухна по гръб, без да може да издържи на безумната въртележка, набираща дива скорост.

Дойде в съзнание от нещо мокро и студено. Отвори очи и видя Ашот да я изтрива с мокра кърпа. Той я гледаше изплашено. По-големият брат седеше както преди в дълбокото кресло и равнодушно-тъпо разглеждаше обувките си. Като видя, че Лариса е дошла на себе си, продължи спокойно:

— Както разбирате, нямаме и не желаем да имаме никакво отношение към семейните ви дела. Нека милицията се занимава кой кого е убил и защо. Друго ни притеснява: незаплатената работа. Трябваше да получим от клиента петстотин хиляди долара за вашето отвличане и връщането ви. Все едно, пак ще ги получим. От кого? Хайде да помислим заедно.

— Вървете всички по дяволите — и вие, и вашият клиент… Казвате, че ви „изпързалял“? Така ви се пада, дърдорковци…

— Не, вие не ме разбрахте — поклати глава Миша. — Искате ли да се върнете у дома? Тогава си платете.

— Първо, от къде на къде? Не съм ви молила да ме отвличате. И второ — нямам толкова пари. Така че ще останете с пръст в уста.

— Нито ние, нито вие имате време за това. Никакво. Обясних на уважаемия ви покоен баща, че ние с брат ми сме само изпълнители. И толкоз. Клиентът „изпързаля“ господаря. Как мислите, какво ще направи той? Ще притисне татко ви? Няма начин. От цялото семейство само вие сте в ръцете ни. Значи ще разговаряме с вас. И само от вас зависи как ще завърши. Много добре знаем какви пари имате. И у вас, и у покойния ви баща. Така че ще можете да ни дадете нужната сума, няма къде да идете.

В гърдите на Лариса вече кипеше такъв гняв, че тя се страхуваше да не избухне и да каже нещо излишно, след което тези негодници наистина могат да направят каквото решат — да я обезобразят, осакатят… всичко може да измисли фантазията им!

— Ще ви подскажа — продължаваше Миша отмерено. Може да ни продадете апартамента си. И да напишете разписка, че сте получили парите. И всякакви дреболии — техника, видео, пръстенчетата ви, за да съберем сумата. Имаме си нотариус, всичко ще е оформено както трябва, никой съд няма да се усъмни. Ясно ли ви е?

— Ами ако те пратя на онова място, от което си се пръкнал на този свят, копеле такова? — почти прошепна Лариса, закипяла от гняв.

— Тогава — реагира равнодушно Миша — ще постъпя по друг начин. Ще ви разваля като жена. Мъжете все още могат да ви харесват, макар и за кратко — година или две. Знаете ли защо? Толкова живеят курвите в публичния дом, където с удоволствие ще ви продам. Работата е трудна, изхабява, клиентите са непридирчиви и груби. Това не ви е Ашотик с неговите юношески фокуси. Там мъжете отиват за свое удоволствие. А такава едра бяла жена ще предизвика голям интерес, естествено, ще се научите да обслужвате по двама, по трима клиенти едновременно. А като се измори или омръзне една жена, тогава я закопават под асфалта, да няма никакви следи. Няма нужда от излишни свидетели, нали… Затова казвам, сега сте във форма и сигурно ще изкарате една година. Без ласка. После лично ще ви покажа как е, без Ашотик. — Той се засмя внезапно широко и беззъбо. — Нали трябва да знам какво предлагам на хората, Лариса Георгиевна? Но това по-скоро ще е моралната ми компенсация. Защото няма да дадат много пари за вас, все пак сте възрастна жена. За мераклията.

Той говореше за всички тези ужаси без капка лъжа, абсолютно спокойно, като за нещо отдавна решено, и едва сега Лариса почувства целия кошмар на положението си. Все още имаше някакви надежди относно смъртта на баща си, този мерзавец може и да лъже. Или да не е разбрал. Милицията може да отиде при баща й за какво ли не… Дори заради нейното спасяване… Но изчезването на Димка е лош признак. И все пак казаното от брадатия негодник й се струваше лош сън, или искаше да бъде така, трябва само да направи усилие и да се събуди. А и този публичен дом…

Лариса не забеляза как започна да разсъждава на глас, без да се надява на ответна реакция. Но Миша реагира индиферентно:

— Вашият съпруг не ви ли е разказвал? Той е посещавал този дом, при това неведнъж. Хареса си там едно момиче. Съвсем младо. Избягало от родителите си! — Миша се засмя ласкаво. И от този смях разказът му ставаше още по-зловещ. — Доискало му се свобода. И я получило. Ето и Ашотик знае. Нали, Ашотик?

По-малкият брат промуча нещо нечленоразделно.

— Между другото, Лариса Георгиевна, това момиче от три години е обявено за национално издирване. Три, съобразявате ли! Кой ще го търси? А вашият Вадим, извинете, задължително посещаваше това пропаднало момиче по веднъж в седмицата. Ах, каква свирка правеше!… От друга страна работата не е сложна, бързо ще ви научат. Имаше един смешен случай — срещнаха се познати, ами случва се, стават грешки, не са проверили добре клиента.

— Значи Димка са го проверявали…

— Разбира се, да няма такива случайности. Да речем, пристига той, когато се разплати де, а вие го чакате там. Не е добре.

— Вие сте една паплач… Добре, да вървим в Москва, да ви вземат дяволите. Ще се опитам да намеря нещо, да ви…

— Лариса Георгиевна, дълбоко се лъжете, ако мислите, че можете да ни измамите. Никой не пуска заложница просто така. Затова по-добре кажете къде държите у вас парите и ценностите си. Ще отидем с Ашотик, ще ги извадим внимателно и ако стигат, ще ви пуснем да си вървите. А засега се налага да постоите в нашето мазе.

— Оставете ме да помисля… — Лариса като че ли се надяваше на нещо, опитваше се да се съсредоточи, нищо не можеше да направи със себе си: мисълта й не течеше. Ако баща й наистина е умрял, какво ще стане с всичките им планове? А отиването в чужбина?… Банковите сметки… С това горе-долу ще се оправи, Лариса знаеше къде държи документите, но сега там има милиция. Вярно, има и своя сметка, но тя е за съвсем извънредни случаи… Но Димка, Димка, какъв негодник! Да бяга от жена си в нелегален публичен дом… Всичко чуто продължаваше да й се струва пълна глупост, отвратителен номер. Като че ли… Ако не беше новината, че Димка е участвал най-активно в отвличането й, което разбра и баща й, а и тя се досети. Притрябвали му един милион долара. Захвърля жена си като мръсен парцал, убива тъст си, ограбва го и изчезва в чужбина? Невероятно. Най-напред за услугата е искал да раздели хонорара на две, но измамва и тези мафиоти. Затова са толкова настръхнали. Излиза, че ситуацията наистина е смъртно опасна. Трябва да жертва всичко за спасението си. Проклетите картини, пък и апартамента най-сетне. Нали й остава бащиният…

Лариса изведнъж се погледна с чужди очи от главата до петите. От къде на къде този брадат негодник ще й дава само още една година? Изведнъж женското в нея закипя и се разбунтува! Но тя веднага хладно се овладя: мъжете виждат по-добре. Там е целият кошмар. Значи за една година ще я смачкат напълно и — под асфалта? Да не остане никаква следа?

Не, само да остане жива, жива!… Трябва да даде всичко, но да се освободи, а после да не прости нищо и на никого. Ще се постарае здравата, но ще намери този брадат мерзавец накрай света. Няма хабер той колко страшна може да бъде женската мъст…

— Добре, съгласна съм — рече Лариса. — Може да вземете скъпоценностите ми… Ако този мерзавец вече не ги е прибрал. Но ако ги няма, ще се наложи да ме закарате в Москва. Никой няма да ви даде пари нито от моята, нито от татковата сметка. Така че преценявайте.

— Колко пари можем да намерим у вас?

— Нямам представа. Може изобщо да не намерите…

Тя си спомни, че преди около седмица Димка говореше за някаква командировка в чужбина. Канеше се нещо. Ето какво е било.

— Във всеки случай сигурно няма да има половин милион долара. Затова не ме дръжте в мазето, а ме закарайте вкъщи. — Тя равнодушно сви рамене: — Къде мога да избягам от вас? Глупаво е.

Ашот заговори рязко и високо на арменски. Близо минута братята сякаш се караха, едва не се хванаха за гушите. Най-накрая се успокоиха и по-големият рече:

— Решихме, че ще отидем отначало сами. Рискът е по-малък — и той се извърна към Ашот и допълни нещо на арменски. Младежът пак се опита да възрази, но големият повиши глас. Тогава Ашот стана и нареди на Лариса да му даде чантичката си и ключовете. Кимна на брат си, а на Лариса каза да го последва.

Излязоха в антрето. Ашот отвори един капак на пода, като първо отметна настрани килима. Щракна ключа и в мазето светна. Слезе бързо по една подвижна стълба и подаде ръка на Лариса. Тя се спусна послушно с негова помощ. В малкото квадратно помещение имаше широк миндер, покрит с одеяло — друга мебел нямаше.

— Това ли е вашият публичен дом? — поинтересува се с насмешка тя. — Доста скромно. Не ви стигат парите за обзавеждане ли? Та затова се занимавате с криминални дела?

Ашот се намръщи, сякаш му бе неприятно да слуша думите на жената, която съвсем наскоро го обичаше толкова силно.

— Извинете, ще се наложи малко да постоите тук. — Той въздъхна тежко.

— Ех, и ти, ще ми се пишеш мъж — изрече презрително Лариса. — Ако знаех какво всъщност си бил.

— Той е по-големият, какво да правя — махна с ръка Ашот.

— Когато ви хванат и двамата, бандити проклети, а това непременно ще стане, ще погледам с удоволствие каква ще я запеете… Жалко нищожество, махай се от очите ми, не мога да те гледам!

Ашот извика нещо на арменски, стисна юмруци и ги размаха из въздуха. А сетне изхвръкна като попарен от мазето и тракна капака. След минута лампата угасна.

Лариса вдигна краката си на миндера и отпусна глава върху сгънатия си лакът. Най-много я беше страх да не чуе шумолене в ъгъла. Сърцето й ще се пръсне, ако тук има мишки.

Братята пътуваха мълчаливо към Москва и само от време на време се споглеждаха мрачно. Моторът на мощния мерцедес беше почти безшумен. И напрегнатата тишина вътре изглеждаше непоносима.

Двайсет и три годишният Ашот бе възпитан в пълно подчинение на по-големия си брат и може би сега за първи път усещаше дълбок вътрешен протест. Такава жена! Не е някоя хищна проститутка, доста ги имаше през последната година от московския му живот, такива винаги можеш да намериш до всяко ново павилионче. Да, пищна, бяла — правилно отбеляза брат му, но това не е всичко. Тя е и много сладка жена, обича мъжете, а не парите и разбира от силни желания… А Миша се държи с нея като с обикновена шантонерка. Или се обиди, че Ашот го изпревари? Сигурно е искал пръв да опита? Тогава защо не каза… Той щеше да отстъпи, нямаше да бърза. Сега Ашот никак не харесваше авантюрата с апартамента, в която го забърка Миша. Усещаше, че може да завърши зле. Неслучайно и Лариса им пожелава голямо нещастие. Ашот предчувстваше, че се задава опасност. Но от дете бе свикнал да се подчинява на брат си. В семейството е така. А Миша не иска нищо да слуша, смята се за най-умния.

Ашот не се досещаше, че трийсетгодишният му брат се вълнуваше от други грижи. Най-голямата бе как да обясни провала на акцията за един милион, която му възложи големият „авторитет“ чичо Гурам след дълги молби и уговорки. Нима Миша е виновен, че клиентът „ги изпързаля“? Нека чичо Гурам се разправя с него, защото такива неща не бива да се прощават. Но Миша сега няма към кого да се обърне, хем държи в ръцете си заложничката. Какво да прави? Младият „мафиот“ се перчеше, но загря, че ако наистина са очистили гърка, а не е милиционерска лъжа, тогава работата е много лоша. Криминалната сигурно пасе и другия апартамент. Първото подозрение върху кого ще падне? Върху този, който е изчезнал. А кой е изчезнал? Зетят, Вадим Богданов, който освен това е заложил жена си. И от всичко е спечелил не по-малко от милион долара, ако не е и повече. В такъв случай първият проблем е: да влезем или да не влезем в апартамента. Ако няма засада, добре. Но се налага да проверим. Затова не биваше да караме жената в Москва. А този глупав Ашот нищо не разбира…

Лошо се получава. Но не бива да се появяваме и при Гурам Илич с празни ръце… Вярно, имаме жената. Бива си я, хубава е, чичо Гурам със сигурност ще я хареса. Пък и кой истински арменец не желае пищното тяло на една руска блондинка? Разбира се, тази кучка трябва да се набие хубавичко, да се прекърши гордостта й, а сетне да се подари на чичо Гурам. Нека си поиграе, а после, както обикновено, да я приспособи за общото дело. Пред него номера не минават, много жени се извървяха, отначало горди, а къде са сега? Така де, станаха послушни. И доставят радост… Но какво да прави с Ашотик? Взе си беля с отглеждането му. Смята се за мъж, сополанкото, а на какво се научи — да прави задна прашка с долните руски курви…

А този Вадим? Нали разговаря лично с Гурам Илич. Уточниха се. Подсказа му всички варианти. Сега излезе така, че под тяхно прикритие си свърши работата и изчезна. Ако не днес, то утре чичо Гурам ще разбере къде се е дянал. А разбере ли, горкият Вадим да се крие в бетонен сандък. Най-добре вече като покойник. С чичото не се правят такива шеги, неслучайно го наричат голям „авторитет“. Намира си длъжниците и на края на света.

Преди да отидат в жилището, първо трябваше да се посъветват с него. Но е срамота да погледнеш в очите по-възрастен земляк, почти роднина. Като нищо ще те изгони, ще те прати вкъщи, а какво да прави сега в Ереван, където няма нито топлина, нито хляб, нито хубава работа? Да си хапе юмрука ли?

Стигнаха в Москва, изпълнени с мъчителен размисъл. Отидоха на проспект „Комсомолски“ и Миша спря колата в съседния двор — той вече се ориентираше тук.

Излиза, че всичко е предвидил, Ашот дори се смая на далновидността на брат си. Самият той беше сигурен, че няма нищо сложно да посетиш чуждо жилище: влизат, вземат каквото трябва, тоест всичко ценно, пъхат го в чантите, които носят в багажника, и го изнасят. Но не стана така.

Минаваше вече десет часът, но навън имаше още много хора. Закъснели автолюбители се въртяха около колите си покрай тротоара в двора на Ларисината кооперация. А на пейката до входа седяха няколко тукашни баби и един дядо, който пушеше цигара и я държеше в юмрук. Той разказваше с тънкия си и весел гласец нещо смешно.

Беше рано да влизат в кооперацията. Наоколо е пълно със свидетели. Миша каза, че трябва да проверят дали не се наблюдава апартаментът. А не уточни как. Ашот веднага предложи да изтича догоре и да звънне на вратата. Ако стане нещо, много просто, ще каже, че е сбъркал. Миша веднага отхвърли тази глупост. Ако в жилището има засада, веднага ще го пипнат, гък няма да каже, а после върви доказвай.

По-големият брат разбираше, че в двора на „Староконюшени переулок“ може да има милиция по две причини. Или старецът е убит наистина, но не знаеше как да провери този факт, а смяташе за невъзможно да стърчи в двора, защото дядката може да се е изпуснал пред ченгетата, че му искат откуп за отвлечената дъщеря. Или пък той е съчинил тази партенка, пуснал е лъжлив слух за смъртта си и обира на жилището си, за да могат ченгетата официално да се появят там. Тогава всичко е много по-сложно. И трябва да са изключително предпазливи.

Е, да, първият вариант е за предпочитане. По-логично изглежда: Вадим Богданов подхвърли на чичо Гурам идеята за половин хонорар за заложничката, пак той ги изпързаля и изчезна, защо да не е той убиецът? Всичко се свежда до едно: трябват му големи пари, а тъстът е пинтия, жената пречи. Така подведе чичо Гурам. Чакат го страхотни неприятности, макар да се е скрил…

Ако Вадим е действал сам, напълно е възможно милицията да не се досеща за отвличането на дъщерята на стария грък. Но ако Вадим е знаел, че в семейството ще настане кървава драма, защо е трябвало да намесва външни лица? Пък и отначало тъстът на Вадим проформа се дървеше, но прие да даде такъв голям откуп, нали? Значи?…

Нищо не значи, макар да изглежда логично. Въпреки това не пречи да са по-внимателни и постоянно да проверяват…

Миша знаеше как се проверява. Без усилие намери на двора младежи, които се забавляваха, и тръгна към тях с приготвена кутия „Марлборо“.

— Ей, мъже — повика сериозно сополанковците, — кой ще каже пръв в кой апартамент живее Вадим Богданов? Канеше се да продава червения си мерцедес. Жена му е една едра блондинка.

— А, банкерът ли? — попита едно от момчетата. И посегна към цигарите, щедро протегнати от непознатия.

— Защо банкер? — учуди се Миша. — Наистина ли?

— Не знам, може да не е. Но така му викат, защото е много важен. Живее на седмия етаж.

— Ясно. А кога се връща от работа? Цял ден звъня, никой не вдига, нито той, нито жена му. Имахме уговорка… Нищо не разбирам! Живее на седмия? Толкова високо? А прозорците не светят. Как да разбера, а?

Момчетата гледаха разстроения брадясал кавказец, който се канеше да купи от „банкера“ разкошния му мерцедес — мечтата на всеки от тях.

— Хайде, кой мъжага ще изтича догоре да позвъни на вратата? Дръж, кой иска? — и Миша подаде цигарите.

Веднага скочи същото хлапе. Мушна борото в джоба си и излетя като стрела към входа на кооперацията, дори накара пенсионерската компания да извърне любопитните си носове след него.

Миша само се подхилна и започна да наблюдава прозорците на интересуващия го апартамент: ако някой се крие там, може да се издаде, без да иска. Но край прозорците не се мярна никой. Наистина вече е съвсем тъмно и трудно се вижда, но вечерното небе още хвърляше по стъклата розов отблясък, който един неопитен може да вземе за слаба светлина, запалена в апартамента. Наблюдаваше и стълбището, осветено от луминесцентна лампа, но най-вече го интересуваше кой ще излезе от входа.

Но се показа пак същото хлапе. Миша се стегна неволно — всичко можеше да се очаква. Момчето каза, че е звънило няколко пъти, но никой не се е обадил.

— Добре — рече Миша с видима досада. — Извинявай, млади момко. Ще трябва утре пак да идвам. Отивам си, благодаря.

И бавно тръгна в тъмното. Но не се отдалечи. В това време Ашот наблюдаваше внимателно младежите: как ще се държат, няма ли да ги последват. Не, не ги последваха. Веднага забравиха и започнаха да се черпят с цигарите, които извади от джоба си момчето. Излиза, че няма засада. Сега трябва да чакаме нощта, реши Миша, да стане безлюдно по двора. Един Господ знае кога. Със сигурност ще падне голямо висене. Братята решиха да дежурят поред и да не изпускат от очи входа на кооперацията. След което Миша предложи на Ашот да поспи в колата, а след час да го смени.

Вечерта беше много топла и дворът опустя едва след полунощ. Ашот смени брат си от поста му, сетне Миша се върна и двамата наблюдаваха. Но към един и нещо Миша реши, че сигурно вече е време и трябва да докарат колата по-близо, да не мъкнат чантите из двора. Той остави мерцедеса на края на проспекта, съвсем близо до дворната арка, където нямаше никакви лампи и затова беше тъмно като в негърски задник.

Приближиха до входа предпазливо от различни посоки. За всеки нормален човек отварянето му с кода не представляваше никаква трудност дори ако Миша не можеше да си служи с инструменти. Много просто: кодът бе написан на стената с флумастер. Братята се изкачиха пеша до седмия етаж. Ето я нужната врата. Миша не забеляза нищо нередно, след като я огледа внимателно. Но за всеки случай позвъни и застана отстрани на шпионката. Никой не се обади. Тогава извади ключовете на онази страшно горда курва Лариса и спокойно, сякаш е у дома си, отвори вратата за антрето. Не светна. За работата си носеше фенер със силен широк лъч…

Апартаментът на Богданови беше хубав — богат, скъпо ново обзавеждане, килими. Това струва много пари. Значи семейството ги има.

Дори неопитен в обирджийските работи човек от пръв поглед би познал, че тук не пипаха новаци: братята доста бързо и съгласувано обискирваха жилището и подреждаха на масата онова, което мислеха да вземат. Отключиха без всякакви ключове всички затворени чекмеджета на шкафовете, масите и скриновете и изхвърлиха на пода онова, което не представлява интерес за тях. Затова пък веднага и без всякакъв подбор в чантата им премина съдържанието на две секции от стенния сейф, замаскиран с картина. Извадиха ловко самата картина, по-точно платното, от тежката рамка и като счупиха подрамката, го свиха на рулце. Същата съдба сполетя и останалите картини, окачени по стените. Двамата безжалостно откъсваха платната от рамките и ги навиваха едно върху друго във вид на огромен пакет. Грабителите не си представяха дали картините са ценни или не, защото поначало бяха убедени: в този дом няма ментета или лоши копия.

Сложиха дебелото руло на дъното на чантата. Тук може да няма един милион долара, но ако платната са ценни, горе-долу половин ще вземат. Така реши Миша, който не разбираше от изкуство, но горещо вярваше на всички, които говореха с апломб за него. И всичко нарисувано и сложено в рамка беше за него музей. Много ценно. Макар и опасно: как ще го реализираш? Казват, че сега можеш да намериш специалист, който бързо изпраща зад граница тази стока. Вадиш парите и въпросът е уреден.

Върху пакета с картините братята започнаха да нареждат всякаква техника, а в дома на Лариса тя беше в изобилие. Чантата натежа.

Стараеха се да разпределят всичко по чантите, за да не правят второ опасно пътешествие в жилището. Изведнъж Миша усети в гърдите си някаква странна умора, сякаш сърцето му го предупреждаваше за опасност.

Махна с ръка и извика Ашот, като му прошепна:

— Иди бързо да провериш как е на стълбището, отвори вратата и излез незабелязано. После се върни, трябва да изчезваме.

Ашот отиде на пръсти до желязната врата и заоглежда внимателно площадката през шпионката. Там беше тихо и пусто. За всеки случай започна бавно да превърта ключа, като се стараеше да не шуми.

Езичето на бравата потъна почти безшумно в патрона, младежът хвана бравата, за да отвори лекичко вратата. Макар че беше масивна, тя се отвори леко и без никакво скърцане. И в този момент Ашот почувства рязко движение и удар, от който за известно време изгуби съзнание.

18

Турецки се преоблече, обу черните дънки и старите удобни маратонки, навлече сивото поло, отгоре — амуницията за пистолета, а най-накрая сложи якето. Сега целият бе в незабележим тъмен цвят, неразличим в нощта, направо да ахнеш!

Шегата настрана, но доколкото си спомняше, и по-рано интуицията на Грязнов рядко е подвеждала ченгетата.

Срещнаха се на проспекта. Славка също беше облечен походно.

— Нали не съм те откъснал от вселенски размисли? — попита той. — Ако не, да отидем в колата и да хапнеш, докато са топли кюфтетата. Честна дума, ще благодариш.

— Вие там какво си мислите? Че умирам от глад? — попита Турецки с достатъчно тих и съвсем възмутен глас.

— Дребна работа. Кюфтетата наистина са вкусни, защото Нинка е майстор. А докато вечеряш, ще ти разкажа някои подробности. Една идея ми се върти в главата. Много странна.

— Само една ли? И заради нея ли ме извика?

— Представи си. — Слава не реагира на иронията.

Влязоха в слабо осветен двор и се качиха в жигулата на Грязнов, спряна умело между другите коли.

Кюфтетата си заслужаваха високата похвала. Докато Саша ги изваждаше едно по едно от найлоновото пликче и неприлично облизваше мазните си пръсти, Грязнов сякаш разсъждаваше на глас.

За начало припомни на Турецки една не много стара история, когато за няколко месеца бяха убити и ограбени няколко доста известни колекционери. При това почеркът на убиеца си приличаше в няколко от случаите: жертвата сама отваряше вратата, всеки път оборудвана с най-различни хитроумни заключващи устройства. В края на краищата ченгетата попаднаха на следа и успяха да хванат престъпника буквално минути преди следващия трагичен финал. Това бе известен търговец на произведения на изкуството, бивш съветски гражданин, приел германско поданство. Немците успяха да си го приберат топъл-топъл, но сам. Така се изправи и в съда и си получи заслуженото. Но това между другото. По-важното е, че делото на Константиниди е пълно копие на старото дело на Ситковски. Ако се вгледаме в детайлите. А трябва да помислим още веднъж за тях, каза Грязнов.

Слава направи следния извод: трябва веднага да се изясни приятелският кръг на Константиниди, но главно на Виталий Бай. Да се опитаме да проникнем в тяхната връзка. Това е угнетяваща работа. Но нали трябва да се започне отнякъде.

А пък за Бай най-неочаквано се досети чрез кого да стигнат до него.

— Знаеш ли чрез кого? — Грязнов тайнствено присви очи. — Никога няма да се сетиш… Добре, поне ще опиташ ли?

— Пиша шест плюс на кюфтетата — отвърна Турецки и смачка найлоновото пликче, докато изваждаше носната си кърпичка. — А пък за твоята гатанка, знам. Успокой се бе, човек! Отдавна вече съм порядъчен съпруг. Има за кого да мисля през самотните си нощи, а ти, кучи сине, не отклонявай приятеля си от праведния път. Той едва се крепи, нали знаеш?

— Всичко е ясно — промърмори Грязнов. — Не съм се съмнявал, че ще се сетиш. Да, Саша. И Нинка потвърди. Говорила веднъж с Карина и тя й казала, че го познава отлично. Дълго и упорито се е пазарил за картините, останали след смъртта на мъжа й. Ако помниш, Каринка има око — дай Боже всекиму. Ще се зарадва да те види, така казала на моята Нина. Саша, извинявай, ако се стесняваш да останеш с бившата си любовница насаме, тет-а-тет, мога да я поканя у нас. Да си побъбрите пред свидетели…

Преди две години и нещо Турецки и Грязнов, тогава началник на „бандитския“ отдел в МУР, работеха по серия поръчкови убийства на едри бизнесмени, един от които се оказа и мъжът на Карина — Наил Мирзоев, човек от така наречените днес „нови руснаци“. Работата костваше умствени и физически усилия с абсолютно криминален характер. След убийството Карина отказа да участва в работата на фирмата и й продаде огромната московска къща на Наил, за която получи много пари. С тях купи за себе си и за децата хубав апартамент и без да се бърка в никакви минали дела, заживя напълно задоволено, без да става нагла, без да се лишава от нищо. Но според верните и искрени приятели на Турецки тази изумителна, разкошна, богата и несравнима Карина мисли само за едно — как да получи Турецки, който прекара с нея само веднъж такава нощ, която тя още помни. А Нинка — по това време още не беше съпруга на Грязнов, а прохождащ спонсор на бъдещата частна детективска фирма „Глория“ — бе готова и тогава, а, изглежда, и сега с всички сили да помогне за възможното щастие на приятелката си. Как иначе Славка щеше да подхване този лаишки разговор къде било най-добре да говориш насаме със свидетели. Най-добре у тях, в дома на свидетеля. А още по-добре в неговото (нейното) легло. Диванета… Сякаш не разбира. Или е категорично против… В края на краищата трябва да се възразява срещу пошлото, предателството, дивотията и прочие мръсотия, унижаваща човека. А да възразяваш срещу това, че можеш да направиш една хубава жена щастлива, ако, естествено, е по силите ти, извинявайте, си е чист идиотизъм. И никой няма да ти прости такова издевателство над вечните чувства. Една жена сигурно не би простила. Каринка е друго нещо. Знае чудесно с какво се занимава Саша и никога не е искала от него повече от това, което й даде веднъж. Пак е пожелала — това е друго нещо. Но моля, без взаимни ангажименти.

По принцип между тях отдавна всичко свърши дори без да се повтори. Но тогава защо при спомена за Карина и единствената им фантастична нощ сърцето на Саша започва да бие тревожно, а в дланите му избива изгарящ огън от силното й и ненаситно тяло?

Господи, през колко съблазни трябва да премине един нормален мъж! И как да ги избегне, като собствената съпруга, да й се не види макар, винаги е далеч с капризите и „аристократизма“, за който прочела в лелините си старинни книги. Все е в чужбина, а там без мъжа си изобщо не усеща студ. Тук пък най-добрият ти приятел е готов да ти подпали чергата, е, в преносен смисъл. Понеже Карина е твърде… знойна жена и мнооого… Но си има закони на професията — никога не смесвай служебните възможности с личните! Но… Точно това „но“ е първата крачка към пълната деградация и разпадане на личността. Боже, как добре знаеше това Александър Борисович Турецки. А Саша го е забравил. И колкото повече разпалваше у себе си протест уж срещу наивното предложение на Слава, толкова повече му се искаше да се предаде час по-скоро, да вдигне и двете си ръце и… и бавно да ги сложи върху матовите, полегати рамене на Карина…

Дяволско видение! Да не е от кюфтетата на Нинка?

— Саша, стига си се преструвал! — засмя се Грязнов. — Никой не те бие по главата да паднеш в леглото. Още повече че не си я виждал две години и може да не я познаеш… Даа… Разцъфтяла е като младо момиче!… Стига вече. Колко е часът? Минава един? Настъпва времето на крадците. Готви се…

Слава взе слушалката на радиотелефона, набра номера. Усили звука.

— Акимов слуша.

— Володя, аз съм. Спокойно ли е?

— Засега да. Приспа ми се.

— Потрай. Как е сигналът?

— Мълчи.

— Добре. Включи го. Ние сме наблизо.

Слава се обърна към Турецки, който се бе разположил на задната седалка, и обясни:

— За всеки случай сложихме сигнализация на вратата. Ако се промъкнат незабелязано, при отваряне на вратата ще задейства сигнал. Не могат да минат през прозореца на седмия етаж. А ние виждаме балкона, ето го.

Турецки слушаше Грязнов, а в същото време пръстите му съвсем реално, до полуда осезаемо милваха дългите коси на Карина, падащи на черни вълни върху атлазения й гръб. И устните!… Правилно е казано: не яж преди сън месо, ще имаш кошмари…

На двора бе тихо. По проспекта рядко минаваха коли, но шумът от моторите бе глух — заглушаваше го кооперацията пред улицата. Някъде наблизо, може би в съседния двор, заработи, по-скоро забръмча двигател на автомобил. Приближи малко и утихна. На ченгетата им се приспа.

Изведнъж сигнализацията съвсем тихо пропя. Слава веднага залепи телефонната слушалка до ухото си.

— Чу ли? — попита Акимов.

— Разбрано. Саша, тръгваме — обърна се Грязнов към Турецки, — задейства. Дойдоха все пак. Ах, вашта мамица!… Готов ли си?

Излязоха мълчешком от колата, внимателно затвориха вратите и тръгнаха един подир друг към интересуващия ги вход. Стараеха се да вървят по неосветените места под клоните на няколкото малки липи и кичести кленове.

Акимов вече ги чакаше край отворената входна врата.

Заподскачаха безшумно по стъпалата като в безгрижната младост, изкачиха се без пъшкане на седмия етаж и се приближиха предпазливо до вратата. Акимов клекна и намери до десния долен ъгъл това, което му трябваше: тънката жичка на сигнализацията бе скъсана. Докосна с длан металната врата, тапицирана с кафяв дерматин — не мръдна. Значи са влезли и затворили след себе си.

Да отворят и ура? Ами ако е стопанката или стопанинът? Сега минава два след полунощ! А къде е постановлението за обиск, къде е разрешението за проникване в чуждо жилище?

— Хайде да послушаме — тихо предложи Грязнов.

От чантата, преметната отстрани, Акимов извади слушалки, като тия, които използват студентите и любителите на съвременна музика. Сложи ги, после взе в ръката си малка кутийка, извади от нея тънка жица, пъхна я леко в ключалката и заслуша. Обърна се и започна да коментира едва чуто:

— Вървят… двама… трясък. Сякаш откъсват от нещо мушама… падна… вървят… дрънчи… изглежда, кристал… пак падна. Тихо, идва насам!

Акимов измъкна бързо жицата от ключалката и изпълзя встрани. Грязнов и Турецки извадиха пистолетите и се долепиха до вратата, за да не ги забележат през шпионката.

Зад вратата имаше някой. Опитваше се да разгледа какво става на площадката. После чуха как патронът на английската ключалка започна бавно и предпазливо, почти беззвучно да се върти. Щом лекичкото изщракване подсказа, че езичето е влязло в скривалището си, а тежката врата едва се отмести от металната си рамка, Грязнов дръпна рязко с всички сили вратата към себе си, тя се отвори и на площадката изхвърча човек, сякаш го бяха изстреляли с прашка. Той се пльосна по очи върху бетонния под, а върху него се метна Володя Акимов и изви ръцете му зад гърба. Кратък отчаян вик, почти писък разкъса сънената тишина на стълбището. Турецки и Грязнов се втурнаха в жилището. В тъмното Саша успя да забележи в най-далечната стая как по стената се плъзна лъч от фенер. Промъкна се съвсем близо до отворената към тази стая врата и със силно изпъната встрани ръка светна фенера си, който приличаше на хубав автомобилен фар.

— Ръцете! — завика с всичка сила и забеляза как в ъгъла една сянка се люшна.

Моментално светна лампата и ярка светлина озари помещението.

В дъното на стаята бе коленичил брадат мъж и в изпънатите си ръце държеше пистолет.

— Хвърли оръжието — рече тихо Саша, но в отговор екнаха и противно прозвучаха няколко поредни изстрела.

Никой не пострада, защото ченгетата моментално се хвърлиха на различни страни и мебелите ги отделиха от стрелящия. Не беше желателно да откриват ответен огън. И Турецки направи още един опит.

— Без глупости, момче — извика хрипкаво той. — Ако започнем ние, можеш да си сигурен, че ще излезеш с краката напред от тази къща. Хвърляй патлака. Може да ти донесе само неприятности, нищо друго.

Скоро чуха как на пода пада метален предмет. Саша бързо скочи и… свали оръжието си. Престъпникът стоеше все така в ъгъла и стискаше глава между дланите си.

Грязнов също се изправи, но за всеки случай остана с насочен към него пистолет.

— Стани и ела тук — вече спокойно каза Турецки. Той заразглежда слабия дългокрак младеж, който се изправяше, и го позна без усилие. — Кого виждам! Самият шофьор на мерцедеса! Ето къде значи се срещнахме! Струва ми се, Вячеслав Иванович, че лесно можем да разберем кой стои пред нас в толкова жалък вид. Ще кажеш ли, или аз да позная?

Грязнов не успя да отговори, защото точно тогава Акимов въведе в стаята втория, който явно бе по-млад. Ръцете му бяха заключени в белезници на гърба. Володя премести с крак един стол и доста сурово натисна момчето по рамото, за да седне. Младежът се държеше като механична кукла — безмълвно и слабоволно. Личеше, че още не е дошъл на себе си след силния удар и дълбокото вълнение.

Точно тогава стана нещо неочаквано: изведнъж брадатият се юрна към Турецки с някакъв отчаян, почти животински рев. Саша вече не очакваше толкова рязък демарш и посрещна нападателя с гърди. Естествено, ударът бе силен, но той успя да хване брадатия, да го стисне здраво и малко да смекчи удара. Затъркаляха се презглава, един през друг, счупиха по пътя си един стол. Грязнов не успя да се притече на помощ в това меле, пък и не беше нужно. След две цели кълбета Саша вече бе яхнал престъпника и извиваше ръцете му на гърба така, че мъжът яростно блъскаше лицето си в пода и оставяше кървави следи по светлия килим на собствениците. Най-накрая белезниците щракнаха, Саша стана и преобърна брадатия по гръб. Избърса с лакът лицето си и едва сега забеляза, че през цялото време е стискал своя макаров. Сигурно в бързината с него е пернал нападателя си. Наистина, откъде са тези кървави сополи?… Добре е наредил бандита, сега ще се държи съвсем прилично. Във всеки случай, тихо. Дори подозрително, усмихна се Турецки. Нима така изведнъж си призна, че не е прав?

— Хайде, време е да говориш — забеляза назидателно Саша и се обърна към него, но той лежеше мълчаливо на пода и гледаше безразлично в тавана.

По-младият пък, опулил тъпо и безсмислено очи, гледаше брадатия така, сякаш очакваше от него някаква команда.

В това време Грязнов метна носната си кърпичка върху пистолета и го вдигна на масата.

— Какви са тези чанти? — поинтересува се Саша и надникна в едната. — Аа… Виж ти, за какво били дошли тук младежите. За богатството на стопаните. Засега няма да пипаме това, на всеки предмет има по стотина отпечатъка, достатъчни за целия наказателен кодекс. Нека сега тези юнаци да доказват на експертите, че не са виждали нищо от тези неща, още по-малко пък са го пипали. Вячеслав Иванович, я им напомнете кой член ги чака.

— Както виждам, много членове им се събират. Ако е по сто четирийсет и четвърти, тоест кражба на лично имущество с проникване в жилището, до седем години с конфискация. Ако вземем тази играчка — той кимна към пистолета на масата, — стават още петнайсет за бандитизъм по сто четирийсет и шести. Сигурно не им е първата акция, следователно — рецидив. А за повторно престъпление наказанието е по-строго. Но, Александър Борисович, нали още не сме говорили за най-важното? Може да прибавим заплаха за убийство и бандитизъм, и отвличане на заложник, и изнудване… Охо, колко ще се събере! Ще им трябват два живота! Така ще стигнем до максимума. В краен случай — петнайсет години.

— Петнадесет години! Не е лошо. — Турецки се усмихна. — Кой ще започне пръв?

Апашите мълчаха. Акимов рязко грабна за яката брадатия и го блъсна на съседния стол. Прерови бързо и професионално джобовете му, извади снопче документи, портфейл, тесте банкноти и няколко връзки ключове. После пристъпи към втория. Също документи, пари, ключове с красив ключодържател, изглежда от колата.

Турецки посочи на Слава с очи мобифона с памет.

Докато Грязнов преписваше в тефтера си номерата на звънилите през последното денонощие, той заразглежда документите на задържаните.

— Така, Гарибян Михаил Арташесович, шейсет и четвърта, арменец — прелисти страничките. — Адресна регистрация: Тбилиси, „Южна“ шестнадесет. Естествено, не е регистриран в Москва. Гастрольор. Да видим другия. Също Гарибян, виж ти. Ашот Арташесович. Аха, братя. Този седемдесет и първа, съвсем млад. Със същата адресна регистрация. Слушай, по-големият, защо си повлякъл и по-малкия си брат в това блато? Не е хубаво. Както разбирам, проникнали сте в жилището без разрешението на стопаните, вярно ли е?

— Не! — неочаквано възкликна Ашот.

— Какво значи не? — учуди се Турецки. — Може ли да ми кажете кой по-конкретно ви разреши?

Брадатият веднага извика злобно на арменски и Ашот наведе очи.

— Володя, я изведи Михаил Арташесович в кухнята и затвори вратата. Постой малко с него, а ние ще си поговорим с братчето. Ако излезе умен? Не е изключено, нали?

Рязко, както преди, Акимов повдигна Михаил от стола и силно го блъсна между лопатките, за да покаже накъде да върви. Младежът едва не падна, но се задържа на краката си и пак изкрещя нещо на арменски.

— Аз мисля така — заканително рече Турецки. — Володя, ние с Вячеслав Иванович няма да възразяваме, ако там в кухнята той помълчи малко и не ни пречи да беседваме с Ашот.

— Ами ако не иска да мълчи? — попита Акимов с наивен глас. — Тогава, шефе, мога ли да го „помоля“ да мълчи?

— Разбира се — намигна Турецки. — Сега ще извикаме оперативно-следствената група и момчетата от групата за бързо реагиране. Те са наблизо, в Хамовники, в моя район. А докато дойдат, имам един основен въпрос към вас, Ашот Арташесович. Да кажем, че цялото ви по-нататъшно съществуване ще зависи от отговора ви. Ще поясня. Оперативните работници от районното управление на вътрешните работи няма да се церемонят с вас нито за миг. Пък сигурно ще имат доста въпроси, така че ще трябва да отговаряте дълго и старателно, да ви дава Господ сили. При това ще отговаряте въпреки желанието ви. А момчетата умеят да задават въпроси, особено на такива като вас. Затова ви съветвам да вземете решение за себе си: как, в какъв вид искате да отидете в предварителния арест — в нормален или след лекарско освидетелстване? При нас никак не обичат тези, които вземат заложници и се занимават с изнудване. Още повече че оказахте въоръжена съпротива. Ето пистолета, ето и дупките в стените. За съда е достатъчно. Добре ли се изразих?

Турецки малко блъфираше, но в наше време в следствието не може без този натиск, уви.

Ашот мълчеше и тъпо гледаше в пода.

— Остава ви съвсем малко време. След позвъняването на полковника — Саша кимна към Грязнов — те ще дойдат след пет минути, максимум след шест. Но ако проговорите, ще можем лично да ви доставим с брат ви в ареста, тоест по назначение. И то непокътнати, поне това ясно ли е? Не виждам реакция… Вячеслав Иванович, звъни.

— Не! — пак изкрещя Ашот, сякаш не знаеше друга руска дума.

— Какво значи — не? — осведоми се Турецки. — Ще говорим ли, или ще вършим глупости?

— Ще кажа — изломоти младежът.

— Това е друго нещо. Вячеслав Иванович, не бързай да звъниш. Е, да започваме ли? И тъй, къде е сега Лариса Георгиевна Богданова? Слава, запиши показанията от мое име.

Грязнов се отдръпна от телефона и седна на масата срещу Ашот, извади от джоба си няколко сгънати листове хартия и писалка.

— Записвам — рече той, — протокол от разпита на свидетеля, разпитът се води от Александър Борисович Турецки, следовател по особено важни дела към Главната прокуратура, при мое участие. Следователят води делото за убийството на гражданина Константиниди. Ясно ли е? Засега сте свидетел, после сигурно ще станете обвиняем. Но най-напред съм длъжен да ви предупредя за отговорността, в случай че дадете лъжливи показания, а също и за отказ от даване на показания. Разбрано ли е? Чували ли сте вече?

Ашот поклати отрицателно глава.

Турецки махна белезниците му, а Грязнов му подаде писалка и посочи къде да се подпише в протокола. Арменецът направи всичко и седна, като разтриваше силно китките си.

— На второ място — продължи Турецки. — Имате възможност по-нататък да повлияете по някакъв начин на хода на вашето следствие. С други думи, предоставя ви се право да направите чистосърдечно признание, което, смятам, ще облекчи участта ви.

Ашот вече съвсем се окопити и сега явно изплашен, местеше поглед ту към единия, ту към другия детектив. Измъчваше го само една мисъл: да не направи по-лошо. Няма никаква възможност да попита Миша. Разбра в каква пропаст е паднал по вина на по-големия си брат: той нищо не му каза за оръжието. И не се знае какво ще получат за стрелбата. Но все пак Ашот не е толкова голям идиот да не разбира, че всъщност има само един изход: точно чистосърдечното самопризнание. Поне малка надежда. Ако почне да се опъва и да лъже, ще стане съвсем лошо. Тези не се шегуват, наистина ще извикат проклетия ОМОН, с който никога не бива да си има работа. Те не обичат кавказците, никак не ги обичат. По-добре да не мисли как ще завърши всичко. Ах, защо Миша е взел пистолетите?!

— Всичко ще кажа — реши се най-накрая.

— Правилно — одобри Турецки и седна до него. — И тъй, къде?

— В Баковка. Във вилата. Нищо лошо не й е направено. Само че на идване я затворихме в мазето. Но там също не е опасно.

— Адреса?

— „Интернационална“ двайсет и едно.

— Кой друг е там?

— Никой. Съвсем сама е.

— Добре, ако всичко е наред със заложницата и тя го потвърди пред нас, това може да облекчи положението ви. Лично вашето, а не на брат ви. При него има въоръжена съпротива.

— На кого беше идеята? — попита Грязнов.

— Не разбрах въпроса. — Ашот наведе очи.

Лъже, всичко разбра и знаеше прекрасно ако не друго, то как да се измъкне и да помогне на брат си.

— Повтарям — бавно като на ученик повтори Грязнов. — Чия беше тази идиотска инициатива — да отвлечете Лариса Георгиевна като заложница и за освобождението й да посочите откуп от един милион долара? Поне знаехте ли, глупаци, каква е тази сума? Ако ви продаде човек двамата с брат ви плюс идиотската ви вила, едва ли ще се събере една трета от нея! Интересно ми е от какви съображения изхождахте, когато определяхте единия милион?

— Ах! — Ашот се намръщи. — Не сме го измислили ние. Мъжът й го измисли. Той знаеше дали има или не. Защо питате мен?

— А къде е сега този мъж? И как се казва? — Слава продължаваше разпита.

— Вадим. А къде е, никой не знае. Изчезна. Той е измамник, ето какъв е той. Измислил всичко и казал на чичо. А чичо… — Младежът изведнъж се запъна и запуши устата си с две ръце. Сякаш се изплаши, че неволно от устата му ще се посипят думи за някакъв негов чичо.

— Така, така! — подтикна го живо Турецки. — За какъв чичо става дума? Говори!

Ашот погледна изплашено, разбрал, че е изпуснал излишна дума. Сигурно не трябваше да споменава за чичо Гурам… Но… как да спре сега, като му се изплъзна от езика? Кой ще повярва, че не познава никакъв чичо? Душичката ще му извадят, но пак няма да повярват. Сигурно трябва да си признае…

— Чичо Гурам. Вадим, мъжът на Лариса, лично го помоли да я вземе заложничка, кълна се в честта си! Да бъде проклет дано! Миша ми каза, че Вадим обещал за работата половин милион в зелено. А пък на нас — колкото реши чичо Гурам. Другата половина взема Вадим. Повече не знам нищо. Той спря колата, ние с Миша се направихме, че го нападаме, откарахме Лариса Георгиевна на вилата. Тя е красива жена, искаше да се люби! — последното Ашот го изрече дори с някакво предизвикателство: на, вижте какъв съм герой, хареса ме красивата жена!

— Мисля, че лично с Лариса Георгиевна ще изясняваме кой какво и от кого е искал — въздъхна Турецки. — Не изключвам, че ще ви лепнат и за насилие, ех, вие, герои, вашата… По-нататък!

— Той трябваше днес да донесе парите, които старият грък искал да му даде. Не ги донесе. Чакахме го дълго. Никъде го няма. Сигурно ни е зарязал, мошеникът. Изостави нас, жена си, чичо Гурам. Лошо го чака. Защо е убил стареца?

— Какъв старец? — попита бързо Грязнов.

— Бащата на Лариса Георгиевна — обясни Ашот като на последен глупак. — Миша ходи нарочно в Москва, искаше да пита стария грък, но там имало милиция, хората говорели, че старецът е убит. Миша видял.

— Какво е видял, как Вадим, убива стареца ли?

— Не — намръщи се Ашот. — Видял много милиция на двора.

— А защо е сигурен, че точно Вадим е убил тъста си?

— Защо питате мен? — Младежът като че ли се ядоса. — Попитайте Миша!

— За какво дойдохте тук? — продължи Турецки, пренебрегвайки предложението.

— Как за какво? А парите? Я се опитайте да кажете на чичо Гурам „изпързаляха ни“… Лично Лариса ни даде ключовете да вземем каквото искаме. Миша й обеща, ако съберем за половин милион, да я пуснем.

Засега Ашот реши да не говори за апартамента, ако иска, нека брат му каже.

— Добре — рече Грязнов, — разпишете се в протокола, че всичко написано от думите ви е вярно. Вземете писалката.

Турецки изчака Ашот да подпише всяка страница, взе листовете и тръгна към кухнята, където в ъгъла, в тясното пространство между масата и хладилника седеше Миша със сковани на гърба ръце. Саша седна срещу него.

— Ето че дойде и вашият ред, Михаил Арташесович. Хайде да уточним нещата. Да ви кажа ли, вашето братче се оказа разбран човек и помоли да разглеждаме показанията му като чистосърдечно признание. Вероятно това ще окаже несъмнено влияние при окончателното решение на съда. А вие какво възнамерявате по този повод? Искате ли снизхождение?

— Щом той е пропял, защо да говоря аз? Нищо няма да говоря!… Какво каза той?

— Какво ви засяга? Любопитни сме да чуем вашата версия. Ако не желаете да говорите, ще постъпим така, както вече предложих на по-малкия ви брат, но той благоразумно отказа. Знаете ли какво му предложих? Да извикаме тук ОМОН и да ви предадем на тях. Не им трябва много време, половин час ще е достатъчен, за да пълзите на колене и да молите да ви застрелям. Ясен ли съм? А докато те се разправят лично с вас, ние с Ашот ще отидем на вилата ви в Баковка. Впрочем къде да намерим вашия чичо Гурам?

Неочаквано Миша скочи от стола като изхвърлен от пружина и закрещя така, че сигурно събуди с истеричния си вик цялата кооперация, която преживя страхотна нощ. Горещо е, прозорците са отворени, а наближава да съмне, когато сънят е по-здрав — и се чуват ту изстрели, ту неистови вопли…

Миша крещеше нещо неясно, може би по този начин псуваше брат си за дългия му език. Но изведнъж млъкна, сякаш угасна, и рухна на стола, изпружи крака и отметна назад брадичката си.

— Значи чичо Гурам? — сякаш на себе си изрече Турецки. — Това не е въпрос. Ще го намерим бързо. Отдавна имаме регистрирани всички „авторитети“ на крадците, нали, Володя?

Акимов кимна.

— Само не ви завиждам — продължи Турецки. — Ще ви направи на пихтия този ваш чичо Гурам. В най-добрия случай. А в най-лошия дори не искам да си представям… — Той погледна печално Миша. — Та къде значи живее?

Но Миша упорито мълчеше.

— Не ви съветвам — рече уморено Турецки. — Показанията на вашия брат са протоколирани. Върху всяка страница се е подписал. Има предупреждение за даване на лъжливи показания. Най-накрая, имаме чистосърдечното му признание. В протокола всичко е записано. А вашето мълчание ще се разглежда като нежелание да помогнете на следствието. Също е наказуемо. Доста солидно. Оръжието също ли е от чичо ви?

Брадатият кимна машинално.

— Какво ви казах? Виждате сам, дори и оръжието. Къде е той?

— Не мога — най-сетне продума Миша. — Няма да ми прости.

— Чуден човек — усмихна се Турецки. — Все едно, вече няма да ви прости. В никой случай. Ето свидетелството! — и поклати листовете с протокола пред носа на Миша. Той пак зави противно, проточено, като вълк. — Добре — прекъсна го Турецки, — стига истерики! Ще разиграваме комедии! Късно е вече… По-точно, рано е, развиделява, а ние тук сме седнали с вас, ваш’та мама… Вече предупредих, а вие — както искате. Володя, наблюдавай го да не направи някой номер. А аз отивам да извикам ОМОН и следователите. Даваме им го, да правят с него каквото искат. Повече не ни трябва.

Турецки се надигна изморено от стола и излезе от кухнята.

По-големият брат седеше с напълно отчужден вид. Акимов се подпираше на горната каса на вратата и прикриваше с ръка прозевките си. Изведнъж Миша скочи рязко и като наведе глава, със скованите зад гърба ръце, се юрна като таран към кухненската врата. Акимов реагира на мига и закри вратата. Но всичко излезе измама. Миша веднага зави и с два широки скока след леко засилване скочи на перваза, изби с крак рамката на прозореца и рухна с див вой в дълбоката тъмнина на двора.

Всичко стана толкова бързо, че Володя дори не успя да съобрази, а когато се спусна слей него, беше вече късно. Турецки се втурна в кухнята с пистолет в ръка. Като видя напълно шашнатия поглед на Акимов, счупеното стъкло, от което струеше предутринна свежест, веднага разбра всичко. Махна яростно с ръка, изпсува и рече:

— Да вървим, нямаме повече работа тук. Трябва да викаме групата. Слез да видиш долу. Почакай, докато дойде лекар. Всичко е свършено…

А в това време в стаята Ашот направо беснееше и крещеше. Грязнов едва надяна на ръцете му белезниците. По дяволите! Кой да предположи, че този истерик е способен да направи подобно нещо! Но ако се е дрогирал, а целият му вид намекваше — беше рошав, избухлив, неуравновесен, — тогава много неща стават ясни. Щастие е, помисли Грязнов, че трагедията стана в присъствие на отговорно официално лице, тоест Александър Борисович… Пък и този истерик с мляко около устата… Добре, че успяха да съставят протокол.

На вратата се позвъни рязко, Саша и Грязнов се спогледаха, Турецки окуражаващо намигна и отиде да отвори. Пристигаше дежурната оперативна група. Същата онази, в която преди тринайсет години започна трудовият си път и самият Турецки. Кой ли познат ще е тук, някак отчуждено помисли той…

Турецки доста добре познаваше старши следователя по особено важни дела към Московската градска прокуратура Зименков. Подобно на Саша, той започна кариерата си като стажант следовател и стигна до длъжността на Костя Меркулов — онзи, предишния. Но Костя израстваше бързо в службата и водеше след себе си Турецки, а, изглежда, Алексей Василиевич не е имал грижовен покровител. Остана на мястото си. Само да не си е развалил характера.

Зименков го погледна присмехулно, подаде меката си длан и промърмори доволно:

— Какво се е случило при вас? За какво сме притрябвали ние, грешните, на такива големи хора? Не можете ли да се справите сами?

— Лоша работа, Алексей. Кокошкар. — Саша кимна към счупеното кухненско стъкло. — Извърши персонално скачане. Самоубийство. Подозирам — под въздействие на наркотици. Как да ти обясня, поведението му… не беше съвсем адекватно.

— Вече го видях. Там, долу, заедно с доктора. Наркотици, а? Ще видим, ще видим. Аутопсията ще покаже. Ами тук какво е ставало? Как се оказахте тук?

— Хванахме крадците. На местопрестъплението. Не мина и без стрелба, наистина от тяхна страна. По-точно, от страна на единия, този, който сега е покойник. Вторият е в стаята, с белезници.

— Разказвай… — Зименков проточи глас недоверчиво. — Откога си започнал да ловиш нощем крадци по къщите! Добре, да вървим, Турецки, ще те разнищвам, понеже си действащо лице. И си замесен. Нали не възразяваш?

— Напротив. Всичко трябва да е според закона.

Но като влязоха в стаята, Зименков онемя в буквалния смисъл и безмълвно разпери ръце:

— Здравейте — най-сетне речта му се възвърна. — И този ли е тук! Ама вие какво, досега ли продължавате двамата? Привет, Грязнов!

— Нима се познавате? — направи се на невинен Турецки. — Щом е така, представям на следствието второто действащо лице — собственика на частно детективско бюро „Глория“ Вячеслав Иванович и така нататък. Братко, излиза, че си изостанал от живота. Славка вече е свободен Шерлок Холмс. И доста успешно, ако съдим по днешната му операция.

— Така… — Зименков се обърка. — Нищо не разбирам.

— И на нас още не ни е ясно — усмихна се Грязнов, а Саша допълни:

— Сядай, не се притеснявай, да се опитаме заедно да анализираме. Ще те запозная с нещата. Вече видя третото действащо лице, то е долу, до вече бившия крадец. Наш колега, Володя Акимов, той е от бившите хора на Грязнов, сигурно го помниш. И той като нас в същата степен е в течение, ще ти даде всички необходими показания. Накрая четвъртото, виж го, седи като глупак. — Турецки посочи с пръст Ашот, който се бе свил на стола в ъгъла със закопчани отзад ръце. — Работата е следната. Умишлено убийство от користни подбуди в дома на твърде богат старец колекционер. Като него в Москва има-няма петима. По-нататък: изчезването на зет му, признавам, засега го подозирам силно в убийството и организиране на отвличането на собствената съпруга заради откуп. И най-накрая, отвличането на споменатата жена, тоест незаконно лишаване от свобода — член 126 от Наказателния кодекс. Трябва да знаеш, че откупът е горе-долу среден, само някакъв милион. Долара. Значи ги има, иначе какъв е смисълът? Дреболийка, нали? Стига ли, или да добавя? При Грязнов, в неговото детективско бюро, се намираше и още се намира официален договор с покойника за издирване и съдействие за освобождаването на дъщерята заложничка. А останалото, както се досещаш, ми го сервира Костя, включая вече и покойника долу на двора. Затова, скъпи ми Алексей Василиевич, толкова имахме нужда от теб! — Саша бързо прокара длан по гърлото си и посочи чантите. — Трябва да се протоколират за следствието всички тези богатства, всички вещи, които нашите момчета бяха приготвили да изнасят. Трябва да ни разпитате като свидетели по дело за самоубийство, да оформите в присъствие на свидетели протокол от огледа на жилището и всичко останало. Накратко, да въведете пълен юридически ред. Много се радвам, че точно ти командваш днес дежурната група. А като свършиш, ще вземем с нас този младеж и той ще ни заведе при заложничката.

— Това ли е всичко? — подсмихна се Зименков.

— Малко ли ти е? — Турецки направо се изуми. — Не се бой за скачача и брат му, после ще вземем делото при нас, в Главната. А, още нещо. Не забравяй тези дупчици в стената. Пистолетът е на масата, с отпечатъци, както си е редно. Там са и ключовете от апартамента, рекетьорите са ги взели от заложничката за временно ползване, изглежда.

— Да… — въздъхна Зименков. — Сътворили сте разни дивотии. А сега аз да ви измъквам, големци… Направо не знам какво да правя.

— Нищо особено? — сви рамене Турецки. — Викай твоите и започвай. Можеш да не се боиш за онзи орел. Имаме протокол за разпита на Ашот Гарибян. Ще го прибавиш към делото — Турецки вдигна показалеца си — като чистосърдечно признание. Затова е по-добре да започнеш от нас.

И започна рутинна оперативно-следствена работа, която, общо взето, продължи повече от два часа. Слънцето вече изгря…

Заключиха и запечатаха жилището. Прозяващите се следователи, напълно клюмналият арестант, изморените членове на групата и сънените свидетели слязоха в двора на прохладния утринен ветрец и спряха. Групата им веднага привлече вниманието на неизвестно откъде появилите се ранобудни съседи, които живо се интересуваха кой е стрелял нощес и кой е крещял.

Саша помоли Алексей да даде указание на един от своите хора да се поинтересува дали някой от съседите не е видял как крадците са проникнали в апартамента, да опишат арменците, да разпитат бабите и така нататък. И накрая протегна длан:

— Дай ключовете.

— Защо са ти? — учуди се Зименков.

— Подозирам, че стопанката няма други. Като я докараме, къде ще отиде? В твоя кабинет ли да я доведем? Или в собствения ми дом? Или при бащата покойник? Давай, не се бой, повече нищо няма да нарушим. Ще отидем да огледаме само транспорта им.

Отминаха арката и излязоха на проспекта, където странично върху тротоара под липите чакаше червен мерцедес.

— А, моят стар познат! — позна го Турецки. — Да разбирам ли, че е същият, който е бил откраднат от стопанина? — Той погледна Ашот.

— Наша е колата — заяви мрачно Ашот. — Никой не я е крал. Наша е.

— Разбира се, разбира се — едва не се поклони Турецки. — Между другото, цитирах ви потърпевшия Богданов, нали така, Вячеслав Иванович?

— Абсолютно точно. Старият Константиниди лично ми заяви: колата, червен мерцедес, принадлежаща на зет му Вадим Богданов, е била открадната на завоя от Перхушково към Минското шосе завчера през нощта, по-точно през нощта срещу четвъртък, значи по-завчера. Колата е открадната заедно с намиращата се в нея Лариса Георгиевна.

Турецки многозначително вдигна вежди — излиза, че и Грязнов може да бъде отегчителен, не е лошо Зименков да знае това за в бъдеще. Алексей тихо изхъмка.

— Не сме крали колата! — повтаряше упорито Ашот. — Богданов сам я продаде на Миша за трийсет милиона рубли. Трябваше да ги вземе от откупа. А той си има друга кола, синя жигула.

— А така! — Грязнов подсвирна. — Да, ловко е нагласил работата този мъжага, нали? Добре, да надникнем в колата… Не е лоша!

Оперативните работници обискираха бързо и щателно мерцедеса. В жабката намериха кутийка със спринцовки, ампули с течност и малки пакети с бял прах.

— Така, къде са свидетелите? — кимна Зименков. — Ако обичате, приближете се. Следете изземането. Веднага изпращаме всичко за експертиза.

— И така е ясно — промърмори Турецки. — Значи бях прав. — Той се обърна към Ашот и го хвана за реверите. — Хайде, отговаряй бързо! Миша друсаше ли се?

Братът наведе глава.

— Значи са твои — констатира спокойно Саша.

— Не! — възкликна Ашот. — И добави след кратка пауза: — Друсаше се. Малко…

— Алексей Василиевич, запишете в протокола, моля — помоли Турецки. — Драги господа, смятам, че това е напълно достатъчно. Ако не възразявате, ние тримата с този герой заминаваме с двете коли в Баковка, където според неговите сведения е затворена Лариса Георгиевна. — Той дръпна Зименков настрани и му каза почти на ухото: — Льоша, направи ми една лична услуга. Като се прибереш в кабинета си, позвъни на Меркулов и в телеграфен стил съобщи какво се е случило тук. Много важна молба, изпълни я за мен, бива ли? Ако имаш желание да се заемеш с това дело, мога да те взема в моята група. Костя ще помогне. Е?

— Бог да те пази! — Зименков се отдръпна. — Аз с моите работи не знам как да се справя…

— Помисли. — Турецки присви очи. — Разбира се, у нас не раздават „Герой на труда“, но може да се расте. Или градската прокуратура ти е достатъчна?

— Саша — намръщи се недоволно Зименков, — нали знаеш, мен кариера не ме блазни. Уви, вече не съм на години, когато зреят амбиции и искаш незабавно да ги удовлетвориш. Няма да ми дадат много, а малко не ми е нужно. Гледам нещо друго: нашият скъп Грязнов май наистина е намерил подходяща ниша за себе си. Не е грехота да му завиди човек. Но това между другото. А иначе е герой, навреме хвана този-онзи…

— Ти си преценяваш — сви рамене Турецки. — Това са твои грижи. Ако пък неговите лаври ти пречат да спиш — сподели ги. Аз те познавам, той те познава, мога да подкрепя кандидатурата ти. Винаги се търсят добри ченгета, нали знаеш. Хайде, довиждане. Ще се видим. И не забравяй за Костя.

— Успех, момчета.