Опасно хоби

53.

Директорът на Държавния Ермитаж беше в продължителна командировка на Източния бряг на Съединените щати и трябваше да се завърне след две седмици, не по-рано. Затова Турецки бе приет от друго отговорно лице. Това бе една дама, вероятно хубава в миналото, а сега малко понапълняла, едра, с гледано тяло, с което сигурно се гордееше. Докато разговаряше с московския следовател, при това старши, и то по особено важни дела, тя кокетничеше — явно по навик. Дамата ту издаваше напред пищната си, още силна гръд, ту полюшваше мощно гъвкаво бедро, ту поклащаше съвсем не лебедовата си шия — стараеше се по всякакъв начин „да направи впечатление“. Като научи целта на командировката, малко намали темпото, макар че обеща възможната си помощ в толкова сериозното разследване. В същото време се поинтересува къде е отседнал московският гост и като научи, че идва право от гарата, веднага предложи помощта си. Ермитажът още се ползвал с някакви привилегии в северната столица. И Турецки бързо се убеди, че тя не се занимава с изкуствоведските въпроси в музея, а само приема чуждестранните гости и осигурява всичко необходимо за приятното им прекарване. Кръглото й пълно лице с видимо стърчащи мустачки над горната устна изразяваше нейното изключително внимание към събеседника, а пухкавите й пръсти с пръстени машинално оправяха върху колената дългата пола с цепки до средата на бедрото и уж случайно откриваха мамещо бляскащи закръглени колене. „Да — усмихна се вътрешно Турецки, — всяка божа твар иска любов…“ Но беше време да свършва с това, по-точно — да започва работа, а да свършва с цирка.

Турецки каза, че най-напред го интересуват сътрудниците на музея, които са се занимавали с фондовете в следвоенните години. Вероника Мойсеевна, която наистина отговаряше за връзките със средствата за масово осведомяване, съвсем увеси нос. От което Турецки направи извод, че тя е, меко казано, случайно лице в музея. Но може би наистина е нужна за някого. Да не навлизаме в тънкостите. Накрая успя с триста зора да изясни с кого конкретно ще може да работи, защото този не е тук, онзи в отпуска, а онази на съвещание в Москва…

Иван Петрович Перфилев беше като че ли най-старият сътрудник на Ермитажа в дадения момент. Единствен той помнеше предишните служители, бе отличен познавач, понеже ръководеше отдела за западноевропейско изкуство. Тясната му специалност бяха импресионизмът и постимпресионизмът, френската живопис от края на миналия и началото на нашия век.

Вероника Мойсеевна веднага предостави на Турецки купища най-различни диплянки — ярки и празнични, почти тържествено му поднесе подарък — явно от представителния фонд — прекрасно изпълнена и отпечатана във Финландия книга за Ермитажа. Самата тя участвала активно в съставянето и издаването на книгата, за което пише… вижте на гърба на титулната страница, както благоволихте да видите, тук е името на директора, на съвета, а ето и нейното име. Турецки се оказа на висота.

— Понеже имам честта да се запозная с вас, тогава позволете да ви помоля за автограф.

— О! — Тя сякаш се върна в младостта, разцъфтя. — С огромно удоволствие! — И с ясния си, едър кръгъл почерк — така пишеха отличничките в училище по негово време — веднага изрисува под списъка с имената: „На многоуважаемия Александър Борисович Турецки от Вероника Самсонова“, и датата — „20 юли, Ермитажа“.

Турецки притисна лявата си ръка до сърцето, с дясната прие подаръка и почтително целуна силно ухаещата ръчица на дарителката. Като го изпращаше по коридора към кабинета на Перфилев, Самсонова меко и доверително хвана госта за лакътя и рече:

— Пак ще се видим… — и очите й вишни искряха.

„Кой се съмнява!“ — отвърна с поглед той.

Иван Иванович създаваше впечатление за жлъчен и необщителен човек. Щом видя Вероника Мойсеевна с непознат, той изпуфтя нещо неясно под мустак и не се надигна от бюрото си, отрупано с купища разтворени книги и ръкописни листове. Самсонова не обърна внимание на негостоприемното му поведение, представи изразително госта и тръгна, като многообещаващо кимна на Турецки.

— Успя ли? — промърмори Перфилев, без да вдига очи, и добави: — Седнете, ако намерите къде…

Не беше лесно да намери стол — имаше само два, и то затрупани с книги. По всички полици, опасали малката полутъмна стаичка — не като светлия и слънчев кабинет на Самсонова, — бяха наредени книги и албуми.

Турецки се огледа и остана прав. Най-накрая Перфилев вдигна очи към него, погледна го остро и стана. Бе висок и слаб. Понеже се изгърбваше силно, сакото му стоеше като на закачалка. Той вдигна камарата с книги от стола, пренесе ги и едва ги смести на широкия перваз, бездруго претъпкан от томове.

— Седнете — предложи не твърде гостоприемно. — Какво ви трябва?

Следователят реши, че е по-добре да покаже удостоверението си и командировъчното. Старчето прочете, върна ги и намръщено се вторачи в него в очакване на продължение.

— Извинете, не ви разбрах… Казахте: Успя ли? За мен ли се отнасяше? — попита Турецки.

Перфилев махна с ръка.

— За оная… Видях изделието й. — Той посочи книгата, която Турецки държеше под мишница.

— Не ви ли харесва? Извинете, не разбирам много, но според мен изданието е прекрасно, не е ли така?

— Аз на тая… хм, й написах целия раздел за западноевропейската живопис, пък тя не само не каза едно благодаря, но и никъде не е споменала името ми. Авторка…

— Разбирам. — Турецки се усмихна. — Но да оставим този въпрос и да се заемем с причината, заради която главният прокурор ме командирова при вас.

Последното не направи никакво впечатление на Иван Иванович, но поне стана внимателен и сериозен.

Турецки разказа подробно за намерената у един починал колекционер папчица с рисунки на велики майстори от Възраждането. Изброи ги поименно, без да гледа в списъка си, сякаш за него общуването с изкуството е нещо обикновено. Сетне извади и самата папка и я подаде на Перфилев.

Той я отвори с някакъв трепет, но очите му веднага изразиха най-пълно разочарование.

— А… къде са?

— Какво, да не искате да понеса в чантата десетина шедьовъра? — „не разбра“ Турецки. — Погледнете папката. Може случайно да си спомните нещо и да обясните как е изчезнала от фондовете ви. Да започнем от най-простото. Ще ви представя списъка и всякаква атрибутика, моля — и подаде листчето, подготвено още в Москва. Перфилев дълго разглежда списъка и празната папка. Отместваше я настрани и се обръщаше към прозореца, пак я вземаше и все клатеше глава, сякаш беседваше сам със себе си и не можеше да постигне съгласие. После се потупа по джобовете.

— Сигурно не пушите? — попита предизвикателно.

— Напротив, и дори с удоволствие — възрази усмихнато Турецки. — Мога да ви предложа „Честърфийлд“. Става ли? Само че тук… — Той огледа книжните полици, които сякаш го притискаха отвред.

— Няма да пушим тук — отвърна мрачно старецът. — Да отидем в пушалнята. Тя е в тоалетната. Ако искате, можем да излезем към Нева, на чист въздух.

— По-добре навън.

— Вървете след мен, млади човече, и аз ще се постарая да ви разкажа нещо, което може да ви заинтересува. А тази гадост — той презрително побутна с пръст книгата за Ермитажа — я махнете от очите ми! Не мога да я гледам.

— С удоволствие — кимна Турецки и пъхна книгата в чантата си.

Перфилев заключи грижливо кабинета си и те тръгнаха по дълъг, заплетен коридор, преминаваха от етаж на етаж и най-накрая стигнаха до незабележима врата. Когато минаха покрай бдителната портиерка, Перфилев й каза: „Този е с мен“, и посочи Турецки. После излязоха направо на брега.

Спуснаха се по-близо до водата и седнаха един до друг на каменна пейка.

— Вадете тютюна — разреши Перфилев. — Аз обикновено не пуша, но… щом имаме повод. Като сте дошли, слушайте.

Биографията на Перфилев беше проста. Кореняк ленинградчанин. Точно преди войната завършил Института по философия, литература и изкуство в Москва, написал малък труд по история на Императорския Ермитаж, след което го приели на работа тук. От първите дни на войната бил на фронта. Два пъти раняван, контузен, демобилизиран, се върнал през четирийсет и пета на старото си място в Ермитажа. Така наредил директорът на музея Йосиф Абгарович Орбели, лека му пръст.

След юни четирийсет и пета във фондовете на Ермитажа започнали да постъпват от Германия контейнери, вагони и сандъци с трофейни произведения на изкуството. Музеят оставил за себе си най-ценните и значими творби, но те били толкова много, че служителите трудно се оправили с тях. Горе-долу намерили място за огромните платна и скулптурите, подготвили ги за реставрация, защото значителна част от произведенията преживели войната също като хората — и огъня, и водата, и всички нейни нещастия. А как са били укривани или пазени? Най-важното къде? По мазета, шахти, били обвивани с какво ли не само и само да не бъдат намерени от хората. Фашисти — това определяло всичко…

Много от пристигналото не се побрало в никакви фондове и се наложило да бъде дадено по други музеи из цялата страна. Доста неща отишли в Москва, в Музея на изобразителните изкуства. Но главното е, че тези произведения постъпили в специални фондове за особено пазене, тоест далеч от човешкия поглед. Не ги включвали в изложбите на музеите и широката публика практически нищо не знаела за тях. Опазването на трофейните фондове било поверено на много тесен кръг от хора, пряко свързани с органите за държавна сигурност, по-точно с нейните щатни и нещатни сътрудници. Те сами контролирали дейността си. А понеже професионалните изкуствоведи и реставратори нямали достъп до тези фондове, си представете какво ставало там. Големите стопани на несметните художествени богатства можели да се разпореждат с тях така, както смятали за добре. Знае се, че картините на старите майстори са украсявали дори стените на така наречените ловни домове, да не говорим за домовете на партийните и държавни дейци.

Някои произведения, оставени без постоянно внимание и грижи, особено тези, които са били повредени през последните месеци на войната, били оставени сами на себе си и постепенно загинали. Направо е тъжно да се говори за графиката — сбирките с гравюри и рисунки. Не може да се пренесе незабелязано едно голямо платно, макар че и на това се научили бързо, а такива неща, като събраните в папчицата на следователя, било много по-лесно да бъдат изнесени. „Пазителите“, които единствени знаели кое къде се намирало, използвали фондовете за свои лични цели. Продавали ги, изнасяли ги в чужбина, предоставяли ги в частни колекции срещу големи суми. И всичко ставало тихомълком, без какъвто и да било контрол.

Имало и още един „удобен“ вариант. Например редица произведения се изпращали на реставрация, а после просто ги бракували с протокол като негодни за възстановяване. Широта и простор…

Перфилев дори не се възмущаваше и не скърбеше, свикнал да приема действителността в нейната трагична и пълна безперспективност и затова не настояваше, не пророкуваше и не се заканваше. Казваше: така беше и оттогава нищо не се е изменило. Турецки го разбираше, човекът по-добре от него знаеше.

— Иван Иванович, вие нарисувахте такава картина, че по неволя се замислям накъде отиваме и за какъв дявол ни е всичко това… Но ви благодаря за този емоционален разказ. Честно казано, като ви видях, помислих: още един музеен плъх, на когото не му пука за моите грижи… Радвам се, че не съм бил прав. А сега, ако разрешите, в отговор на вашата истина, ето моята. Ще ви разкажа нещо и докато трае следствието, бих искал разговорът да си остане между нас. Нужна ми е професионална помощ, а не публична разгласа. Впрочем за това не съм споменал нито дума на дамата, която ме доведе при вас.

— Целият съм в слух — рече учтиво Перфилев.

И тогава Турецки му разказа накратко за историята с Константиниди, за колекцията му и изчезналите картини.

— Ох, тези гърци… — тъжно въздъхна Перфилев. — Костаки, сега пък този ваш Константиниди… Имаше и Христофоридис. Не, нямам нищо против нацията, честна дума. Напротив. Само онова, което древните гърци са дали на света, е достатъчно цялото човечество да им бъде благодарно до края на дните си. Константиниди, казвате? Е, ще се опитам да ви помогна…

И Перфилев започна да си припомня — от време на време отбелязваше, че е твърде вероятно да сгреши, защото не е бил свързан с трофейните фондове. Както се казва — Бог е милостив, затова доживях преклонна възраст — нещо необичайно за петдесетте години, ако не ми изневерява паметта… Може да се провери, ако някой е жив от онова време. Но ще са малко.

— Ваше право е да не ми повярвате и да кажете, че тези неща сте ги чели във вестниците. Да, сигурно, напоследък сякаш започнаха да повдигат малко по малко завесата, но явно никога няма да я вдигнат до края. Защото зад нея има прекалено много нещастия и кръв, всичко се е смесило — и подвигът на човешкия дух, и мерзостта, която няма равна на себе си. Наистина е така. Но мога да ви назова десетки изключително достойни имена, на хора, които загинаха в затворите и лагерите само заради неволния си досег с тайните от мазетата на Ермитажа. Само те да бяха! Беше време, млади човече, когато така нареченият изкуствовед в цивилен костюм, който придружава министъра на културата, съвсем не беше герой от вицовете. Горчиви времена… А на истинския познавач на изкуството, който няма ни най-малко отношение към тези граждани, се гледаше като на опасен за общественото спокойствие човек. Той бе носител на истинското знание, което, може би по погрешка, вие нарекохте „атрибутика“. Знание, млади човече, определящо корените, произхода, историята на художественото произведение. А тези знания се смятаха за ненужни и дори повече, за вредни. За това осъждаха. За да знаят хората по-малко! Да не помнят! За да не им държат сметка потомците! Извинете старческата лудост…

Гръмна оръдието на Петропавловската крепост. Раздадоха се аплодисменти. Турецки неволно се огледа. Зад тях, на брега, се тълпяха туристи, очакваха изстрела и снимаха крепостта, Нева и речното трамвайче до брега.

— Ето че удари пладне. — Перфилев се надигна от пейката. — Да ставаме, време е, така човек може да си докара на стари години радикулит. Елате да видим някои телефони, ако са се запазили… А по повод на ония „изкуствоведи“, за които имахте честта да чуете, ще ви разкажа един анекдот. Трябва да е било в Париж, в сградата на ЮНЕСКО, пристигнали делегации от раз лични страни. На Световен конгрес по опазване паметниците на изкуството и културата. Минавали делегации, отделни граждани, показвали си съответните документи и охраната ги пускала. Задал се известният господин Пабло Пикасо. Зашарил из джобовете си и съобщил на пазача, млад капрал, че си е забравил вкъщи документите. Пазачът попитал кой е този господин. „Аз съм художникът Пабло Пикасо.“ „А можете ли да докажете?“ — настоявал капралът. „Мога — отговорил художникът, — но ако обичате, ми дайте лист хартия.“ Дали му хартия, Пикасо извадил от джоба си молив и с един замах на ръката нарисувал знаменития гълъб, свил гнездо във войнишка каска. Подарил листа на капрала, който пък отдал чест, охраната поздравила художника и той влязъл в сградата. След него се задала разкошно облечена дама, висока блондинка със златна плитка, навита на главата й. С нея — двама джентълмени. Дамата ровила безуспешно из чантичката си и съобщила на капрала, че е забравила пропуска си в хотела, където е отседнала. Капралът, естествено, се заинтересувал коя е дамата. Министърът на културата на Съветския съюз, отговорила тя. А господата са с мен. Капралът кимнал одобрително, той уважавал Съветския съюз и неговия министър, но въпреки това поискал някакво доказателство, дори най-незначително. Дамата мълчала объркано, обърнала се към спътниците си, те само свили рамене. Накрая капралът решил да помогне: „Мадам министър, току-що мина господин Пикасо, той…“ „Кой беше този Пикасо“ — запитала дамата своите спътници. Те отново вдигнали рамене. Тогава капралът отдал чест, тракнал токове и ги поканил: „Заповядайте, влезте, госпожо министър на културата, заповядайте и вие, господа ле критик д’Ар!“

Турецки прихна, и то толкова заразително, че неволно направи впечатление на минувачите. Старецът бе много доволен. И погледът му, обърнат към следователя, видимо се стопли.

В кабинета си дълго рови из чекмеджетата, измъкваше папки с попивателна хартия, бележници, тетрадки, дълги телефонни указатели, дотолкова омърляни, че бяха станали почти неразбираеми. А Перфилев все продължаваше да прелиства и отгръща, да си шепне нещо под носа, докато най-сетне не посочи с пръст страница, изписана с толкова ситен почерк, че трябваше силна лупа за разчитането й. Но старецът не носеше дори очила, само дръпна листа по-далеч от очите си. Отлично, класическо далекогледство.

— Така — рече доволно той. — Бъдете любезен да запишете. Мисля, че е Автово, „Трамвайни проезд“, номер… апартамент… И съответно потърсете Константин Сергеевич Грачов. Лесно ще го намерите. Блокът е срещу гробищата, девететажен. Властта знае къде да заселва хората. Да не забравят. Мементо мори! Помни… Право да ви кажа, той е труден човек, но си има сериозни причини. Ако успеете да разговаряте, значи имате късмет. Мисля, че вашата папчица може да го заинтересува. Да не се окаже същата, заради която някога е станал скандалът в Германия. Срещнете се, премислете, ако решите да направите ревизия във фондовете, това ще го уточните заедно с най-големия началник. Тези дни ще се върне от Москва заместник-директорът по научните въпроси, с него може да уточните желанията си. Разбирате ли за кого говоря?

Сбогуваха се. Турецки пожела на Иван Иванович добро здраве и тръгна към дирекцията, където буквално се сблъска гърди с гърди с Вероника Мойсеевна, която изглеждаше твърде войнствено.

— Половин ден ви търся! — упрекна го тя на всеослушание. — Александър Борисович, къде изчезнахте?

Турецки разбра, че няма накъде да отстъпва — отзад бе стената, а мощната гръд на Вероника Мойсеевна настъпваше заплашително пред него, затова издаде напред дланите си и демонстрира, че целият е неин, докрай е във властта й. Само да не бърза и не тук…

Такава капитулация й харесваше. Тя знаеше, че ако още не си е запазил стая в хотела, може да го уреди за няколко дни в пансионата, в квартал „Новая деревня“ зад гара „Белоостровска“. Там е доста мило, близо е и не е скъпо. Ако той не възразява, може да отиде още сега. Личеше, че няма друга работа в музея и няма да има.

„Саша, могъща петдесетгодишна лелка ти предлага покровителството си, какво се кумиш? Най-подходящото време за установяване на по-тесни контакти!“ Той щеше да прихне, както одеве, ако не се страхуваше, че може веднага да бъде погребан или по-просто — размазан на същата тази стена, която вече усещаше с лопатките си. Истината и само истината, винаги си го повтаряше, защото излъжеш ли, ще се объркаш. А дори полуистината никога не те заплашва с бързо разобличение. Той обясни набързо, че предложението й го прави щастлив, но още днес трябва да отиде до Автово по важна работа.

— Каква работа ще имате в Автово, накрая на града? — смая се тя.

— Не аз, а Главната прокуратура има работа там — отговори той, за да отпаднат отведнъж въпросите. — Но ви обещавам. — Не каза какво, но го каза твърдо и недвусмислено.

— Ще ви чакам — кимна тя с пълно разбиране на отговорността.

„Ами чакай, каква ти е работата… Ще ме видиш другия път!“

— Как да стигна най-лесно до Автово?

— Само с метрото. А по-нататък?

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че имам работа на гробищата? — Той се приближи до ухото й, увиснало от внушителна тюркоазена обеца.

— Боже мой, какви страсти! Нямате ли друга работа в Москва?

„Да, тук не мога да й кажа истината, че тъкмо в Москва имам какво да правя. И то с много голямо удоволствие.“

На излизане от Ермитажа той си помисли със закъснение, че наистина трябва да пренощува някъде и може би напразно се отказа от предложената възможност. В края на краищата, ако правилно постави нещата, а той го умее, нищо не го заплашва.

Турецки лесно намери и улицата, и блока, и апартамента на Грачов. Но колкото и да звънеше на вратата, никой не отваряше. Даде ухо: вътре бе тихо.

Слезе пред входа и започна да се разхожда, като размишляваше кого да попита. Сред пладне е. Наоколо не се виждат почиващи хора. Нямаше ги дори вездесъщите баби, които обикновено клечат край входовете като врани. Дали да не пита съседите, може някой да се обади?

Пак се изкачи през стъпало на третия етаж. Позвъни на съседната врата — тишина. На следващата — също. Каква е тази кооперация, всички ли са умрели? Най-накрая зад четвъртата врата се чу бабешки глас, но вратата не се отвори.

— Кого търсите?

— Извинете, как да намеря Грачов?

— А вие какъв сте му?

— Как какъв? — Турецки засече за миг. — Син на стар негов приятел. Нося му поздрави от татко.

— Няма го.

— Как го няма? Какво се е случило?

— Боледува.

— И къде?

— Ами не зная. Питай там Ефимич. Той му помагаше.

— Ами него къде да го търся?

— Не зная. Мотае се по двора.

— Леличко, почакай! — Но зад вратата вече настана мъртва тишина.

Прегърбен побелял човечец вървеше край бордюра на градинката, надничаше под храстите и ровеше с ръце из тревата. Носеше сакче, в което подрънкваха празни шишета.

— Извинявай, чичо, тукашен ли си?

— Що питаш?

— Трябва ми нещо.

— Казвай де. Черпи един тютюн — добави той, като видя в ръката на Турецки димящата цигара.

— Дойдох при Грачов, ама го няма, този от третия етаж — той показа. — Болен бил, взели го в болницата, само Ефимич знаел в коя. Къде да намеря този Ефимич? Поне кажи къде живее?

— Ще ти кажа къде. Туканка, комшия на Коската. Само че го няма.

— Къде е?

— Къде, къде!… Събира шишета, къде. Аз съм бе. Какво искаш от Коска? Много закъса той, няма да изкара…

— Значи ти си Ефимич, така ли? Какво му е на Грачов, в коя болница е? Специално съм дошъл от Москва да го видя, разбираш ли?

— Ами ти кой си?

— Саша ми викат. Константин Сергеевич ме познава. Е?

— Щом е такваз работата… — Недоверието в очите на Ефимич още не изчезваше. — Щом е тъй… Върви в раковия център. Всяка справочна знае. То е… как да ти обясня, като си от Москва? Абе там е. Комай няма да се върне тука. Ще го изпратим на гробището, ей го къде е, вижда се от прозорците. Ще си гледа къщата и ще ни праща много здраве от онзи свят.

Ефимич отчуждено махна с ръка и продължи нататък, пак повдигаше клоните и надничаше отдолу.

Къде ли е онкологичният им център? Всяко справочно бюро знаело. Ще проверим.

Най-лесно беше да отиде в градската прокуратура или в градското управление на вътрешните работи, като се представи, всичко ще се изясни и намери за пет минути. При необходимост дори ще му дадат транспорт. Но тогава ще трябва да обяснява защо е тук, по каква причина и дали не е пристигнал да рови за някого… Но пък, от друга страна, още утре със сигурност ще знаят за пристигането му и ще се обидят, че не ги е удостоил, така да се каже. Все пак не е откъде да е, а от Главната. Току-виж се засегнали. Няма да му пречат, но няма да го изпуснат от очи. А на него му трябва само едно: съдбата на нещастната тетрадка. И да си ходи. Няма да повярват.

И Турецки се запъти към Ленинградската прокуратура. Петербургската не звучеше, още по-малко Санктпетербургската. По му прилягаше старото название.

Остави командировъчното си в приемната на прокурора, за да му сложат печат. Самият прокурор отсъстваше. Поговори със заместника му Маркашин, с когото не се познаваше, но намериха общи интереси. Буквално с две думи обясни целта на посещението си: убийството на колекционера, ограбването на музеите, подозрението, че е помагал някой, който е работил в Ермитажа. Повече не бе нужно. Ако чекистите се заинтересуват, нека разузнават. С помощта на Маркашин Турецки бързо намери „раковия център“, по телефона обясниха, че болният Грачов като ветеран от Великата отечествена война, а също като репресиран, се намира в седемнайсета стая. Състоянието му е средно тежко. Посещенията са всеки ден от тринайсет до седемнайсет.

— Слушай, Семьон Макарович, помогни! Трябва да стигна поне до четири, за да успея да поговоря, а после да пренощувам някъде, желателно спокойно и не скъпо. — И за да разсее неловкостта, че не е предупредил за пристигането си, разказа как днес го сваляше мустакатата Самсонова, като имитираше и преувеличаваше. Маркашин се превиваше от смях и го посъветва по-скоро да се отдаде на момичето. Но като му мина, предложи стая в аспирантското общежитие, където и той някога е живял. Сега е лято, но трябва да се позвъни на коменданта, да запазят легло за два дена.

— Не ми трябва повече! — зарадва се Турецки и от плещите му падна товарът на неопределеността. Вицовете са си вицове, но в отсъствието на градския прокурор бдителният Маркашин все пак пое на раменете си цялата тежест на отговорността.

Той веднага Даде на Саша адреса на общежитието и обеща да му звънне, а после извика от гаража „куриерската“ волга, която откара колегата му в онкологията.

Константин Сергеевич Грачов каза на Турецки, че се е озовал в клиниката след остър стомашен пристъп с кръвоизлив.

Излиза, че благодарение на нещастната си съдба е спечелил някакви привилегии и сега го изследват. Макар да си знае диагнозата още преди да го докарат тук с острата коремна болка.

— Язва? Виждали сте вие такава язва… Добре — той махна с ръка, сякаш се бранеше от собствения си разказ като от досадна муха, — да говорим по вашата работа: какво ви води при мен? И по-бързо. — Той се усмихваше постоянно, вероятно за да скрие болката си. — Може да не успеем. — И намигна трескаво.

Турецки видя силен и мъжествен човек, който знае всичко за себе си, от никого нищо не крие и смята, че ако са му останали недовършени дела на земята, трябва да ги завърши, без да отлага за после.

Изглежда, броеше оставащите минути и се стремеше да ги запълни с някакво съдържание.

— Разказвайте бързо. Можете да не криете нищо от мен. Ще го отнеса със себе си. Гарантирам.

Турецки му разказа как го е намерил, кой го е посъветвал да го потърси. Показа и празната папка, като обясни защо не носи рисунките. Даде списъка с всичките подробности. С немския текст върху бандеролите и бележките с руски молив. И изведнъж забеляза с каква необяснима печал Грачов погледна тази празна папка с печата на Ермитажа, как прочете названията и авторите на рисунките, помръдвайки устни. Погледна към него, сякаш да види там отражението на своята младост.

— Да, познавам тази папка. Лично аз я намерих в Дрезден. Беше през четирийсет и пета… — И не само нея. — Той се поправи с усмивка. — Много неща намерихме тогава. Аз работех в дивизионния вестник. Тогава в Германия дойде голяма група от Москва начело с Наталия Ивановна Соколова, изкуствовед. По-късно стана член-кореспондент на Художествената академия. Известна жена, мисля, че и в енциклопедиите пише за нея. А всички ние бяхме под бдителното око на „особистите“, онези от особения отдел. Но всичко започна от други рисунки. Не от тези. От началото на Втората световна война, когато немците преминаха през Европа, в музеите и колекциите им, особено на висшите държавни лица — Гьоринг, Розенберг и, разбира се, Хитлер, това се разбра по-късно — започнаха да постъпват от различни страни не само отделни произведения на изкуството, но и цели сбирки. Бяха откраднали или взели срещу разписка или без нищо голям албум с рисунки на Рубенс, предназначен за експозицията в кабинета на рисунката в Дрезденската галерия. И ето че след войната у нас се появиха представители на Антверпенския музей, той е в Белгия — поясни Грачов, — с дипломатичната молба да им помогнем да намерят своята национална собственост. А една-две седмици преди това мой колега беше намерил тази изумителна колекция… Тогава бях млад, неизкушен от голямата политика, зарадвах се на възможността да помогна на добрите хора. Изтървах се и казах къде се намира. Началник на отделното трофейно управление, тогава така се наричаше организацията, на която бяхме подчинени, беше Богданов, полковник от НКВД. Но ние рядко го виждахме, той все се въртеше в Берлин, в СВАГ, в Съветската военна администрация. Непосредственото ръководство се осъществяваше от Константиниди, майор от НКВД, ние го наричахме гърка. Този грък беше суров човек, на негово подчинение бе стрелкова рота с автомобили влекачи. За да могат оперативно да решават тактическите задачи, нали разбирате? Та този грък формираше композициите, които заминаваха за Съюза. Значи, аз се изтървах за рисунките, а белгийците при него: Къде е нашият Рубенс? Че какъв Рубенс? Не е при нас вашият Рубенс, господа французи. Сега, както казвате, започнал да разбира кой къде е роден и на коя нация принадлежи, а тогава се смеехме, но с горчиви сълзи, уви. Получих първото и последно най-сериозно предупреждение от него. Не мина и седмица и на, намерих в развалините тази папчица. Имах много добър приятел, Миша Титаренко, помощник-комендант на изключително красивия немски град Майсен. Там се произвеждаше прочутият в цял свят майсенски порцелан, сигурно помните кръстосаните сини мечове? Това е той… Та моят Миша денем и нощем трябваше да се труди без почивка, като някой роб за ония със сините околожки. Така наричахме помежду си подчинените на гърка. Какво не товареха само! Хайде, по репарациите — ясно, но многотонни пратки отиваха на лични адреси. Миша ме попита: Нещо ценно ли намери? Безценно, казвам му Прати ги всичките по дяволите, а тази папка най-добре дай на Соколова вместо на гърка. Ще й се изгубят следите! Както загинаха много други неща. А аз реших, че е най-добре направо в Ермитажа. Нали съм художник, разбирам великата ценност на рисунките. Изглежда, този, който ги е пазил, ги е изнесъл извън къщи, за да ги съхрани при бомбардировките. Сигурно сте чели в книгите, а аз съм виждал с очите си какво направиха американците от Дрезден. Такова нещо и в лош сън не можеш да сънуваш… Не знам кой се разбъбри, кой подслуша, но буквално на другия ден гъркът ме притисна. А аз вече бях предал папчицата на Миша, но го предупредих, че е опасно да я държи у себе си. Нали ще кажат — скрил я! И… отиде си момчето… Когато ме арестуваха и ме пратиха на съд, Миша научил и занесъл рисунките при другия наш добър приятел Ваня Никифоров. Помня, че успях да надраскам една бележка на Ваня, в смисъл: запази ги, защото непременно трябва да се предадат в музей, не бива да научават нищо тези със сините околожки, ще ги задигнат. Това е цялата история. Съдиха ме, лепнаха ми тази история с французите от Антверпен, понеже нямаха друг компромат срещу мен. И това ми стигна, че съм разкрил „важна държавна тайна“. За тази самодейност минимумът е десетката. Подкараха ме към родината заедно с власовците. Попаднах в Карлаг, това е в Казахстан. В петдесет и пета ме пуснаха, в петдесет и девета ме реабилитираха. Трябваше да се яде, а аз умеех само да воювам и да рисувам във вестника карикатури срещу подлите фрицове. Благодарение на Перфилев, на когото разказах веднъж цялата история, получих поръчки да правя копия на отделни платна в Ермитажа. Работех много, печелех малко, най-накрая спечелих за едно жилище. Срещу гробищата. Сега тук доживявам дните си… — Усмивката сякаш застина на лицето на Грачов, изсъхнало, изпънато от почти гланцовата му кожа. — А за тези рисунки веднъж ми разказа Иван Перфилев, беше отдавна. Трябва да потърсите в архивите. Като че ли Ваня Никифоров предал тази папка лично в ръцете на Орбели, тогавашния директор, и това било официално регистрирано някъде. Май че и моето име фигурирало там. Не зная. Пък и кой ли ще ме пусне в архивите? Там и до ден-днешен е пълно с тайна до тайна. А сега вие имате думата, действайте.

Грачов се обърна, погледна кръглия електрически часовник над фасадата на клиниката и въздъхна:

— Извинете, времето за свиждания отдавна свърши. Време е за процедури, макар че… за отсечена глава цяр няма. Но ще отида. Много здраве на Перфилев. Благодаря ви, че ми припомнихте хубавите дни. Ще се радвам, ако съм ви помогнал… А нашия грък, излиза… Както се казва, всекиму според заслугите. Бог вижда всичко. Сбогом…

Той пое бавно към зданието и сякаш почувства с гърба си напрегнатия поглед на Турецки. Изведнъж се обърна и го повика с пръст:

— Ако е възможно… Когато вземете да връщате тези рисунки в Ермитажа, намекнете на Иван да ги снима, ако не го затруднява, искам да ги погледна поне веднъж преди смъртта. Ако успея, разбира се. — Той се усмихна широко и си замина.

54.

Вече минаваше шест часът, а чиновниците в учрежденията, както е известно, никога не нарушават трудовото законодателство. Турецки реши, че е безполезно да се връща в Ермитажа под мощното крило на Вероника Мойсеевна, затова тръгна към Василиевския остров, за общежитието, чийто адрес му даде Маркашин.

Трудничко го намери и обсъди проблемите си с комендантката, възрастна жена с интелигентен вид и маниери. В девет вечерта Турецки вече можеше да се съблече и да се изтегне в леглото. Миришеше на прясна боя, навън цареше тишина — прозорците гледаха към двора на стар петербургски дом. И този дворец-кладенец, сив и малко мрачен, напомняше някакви неясни картини от Достоевски. Саша реши веднъж завинаги да си отспи, затвори очи, за да ги отвори чак на сутринта и установи, че е изпълнил намеренията си с лихва. Ако се вярва на часовника, минаваше девет сутринта. Браво!

Вероника Мойсеевна обидено цупеше ярко начервените си пухкави устнички и с целия си вид демонстрираше, че са я обидили съвсем незаслужено.

Турецки млясна почтително ръката й и обясни, че е бил принуден до късно да остане в прокуратурата. А после… понеже нямал вече избор, преспал в аспирантското общежитие. От приличие добави, че минал в един-два хотела, но нали е разгарът на сезона, нямало места. Наложило се да се възползва от любезността на заместник градския прокурор. И от транспорта му между другото. Последното като че ли примири лъжеца следовател с обидената до мозъка на костите дама, предложила му вчера услугите си.

Турецки напълно осъзнаваше вината си, потвърди го с красноречивия си и проникновен поглед, под който дамата малко се разшава на стола си. Мирът бе възстановен.

До средата на деня Саша се разхождаше по залите на Ермитажа и очакваше да се появи заместник-директорът по кадровите и прочие въпроси. Предпочитанията на следователя бяха насочени към импресионистите, каквито сме имали немалко, как то се оказва. Пак там, в залата на Матис го намери Вероника Мойсеевна, за да му съобщи, че Андрей Григориевич е пристигнал и е готов да приеме московския гост.

Разговорът бе на четири очи. Лицето на Андрей Григориевич, сигурно запасен генерал от цивилните изкуствоведи, не изразяваше нищо, беше някак си безучастно, не бе озарено от никакви емоции, за разлика от лицето на Вероника. Той се запозна най-внимателно с документите на Турецки, с правата му, забарабани с пръсти по полираната повърхност на писалището си и… му разреши да се заеме с архива на 1950 година.

Следващите два дена Турецки не отговаряше на безплодните призиви на страдающата Вероника Мойсеевна. Тръгваше си от музея късно и в общежитието се стоварваше върху леглото и затваряше очи. По същия начин ги отваряше на сутринта. Вечеряше и закусваше наблизо, в малко частно кафене, там готвеха вкусно и сравнително евтино. Денем, когато сътрудниците на архива отиваха да обядват, идваше Перфилев да пият чай. Турецки разказа на Иван Иванович за посещението си при Костя Грачов и старецът дълго клати глава и преживява.

Да ровиш в архивите и да търсиш неизвестно какво е тежка и неблагодарна работа. Да търсиш някакви дири, каквито може и да няма, понеже никоя сила не обича да оставя след себе си следи, особено облечената с безгранична държавна власт.

По време на една почерпка на чаша чай Иван Иванович съобщи на Турецки десетина фамилии на хора, безследно изчезнали през тези години.

Но Турецки си даваше сметка, че това вече не е негова работа, а на новите историци. Тези, които някога ще пожелаят, без да скриват нищо, да разкажат цялата истина за честните хора, предани на голямото изкуство и дали живота си за него.

В няколко документа се споменаваше името Г. Г. Константиниди, упълномощен да придружава „особено ценния товар“ за предаването му в специалните хранилища на музеите в Москва, Загорск и редица други градове край Москва. Ето това ми трябва, разбра най-после Турецки. Перфилев му обясни какво са представлявали „особено ценните товари“.

— За себе си караха — мрачно мърмореше той. — Не сте ли чели по вестниците как при обиска в дома на този самоубиец Шчолоков намерили картини, които от години са обявени за издирване? На какво се удивлявате? Я вземете нашите уважаеми министри, които са обслужвани пак от същите изкуство веди в цивилни костюми, простете за думата? Откъде имат тези луди пари за вили и прочие? Какво, вземат големи заплати ли?

— На тях им строят безплатно — махна с ръка Турецки.

— Недейте така, млади човече. Ами брилянтите? А целите колекции? Не, тази работа не е така проста, както си я представяте. Почти съм сигурен, че цяла шайка действа в техен интерес… Или цялата система, ако щете. Да не мислите, че съм любител на вицовете, но ще ви разкажа един случай. Не съм бил свидетел, но го чух от човек, на когото напълно вярвам. Преди да върнем Дрезденската галерия, наши художници получават задачата да направят копия на някои платна. Мога да ви изброя имената на десетки посвоему талантливи живописци от този род. Един от тях тъкмо приключвал работата си в Москва, в залите на Музея на изобразителни изкуства, прощавайте, по ми е удобно да го наричам постарому, в цветаевския музей на „Волхонка“, и чул зад гърба си стъпки. Дошъл един от най-големите в нашето правителство. Спрял зад гърба на художника, който правил копието, и изведнъж започнал да разсъждава на глас: „Наистина не знам какво да правим. Копието май повече впечатлява от оригинала. Вие какво ще кажете, примерно Александър Иванович?“ А художникът, да не е вчерашен, отвърнал: „Ако ще мислим за ползата на родното изкуство, върнете им оригинала!“ А! Как ви се струва! — Върху намръщеното лице на изкуствоведа светнала слаба усмивка. — Но трябва да ви кажа, че впоследствие постъпваха точно обратното. Тоест не че подаряваха. Но в архивите оставяха отличните копия, а продаваха оригиналите, и то сигурно за големи пари или ги присвояваха. Така беше, млади момко. Някога, ако имате време, ще е хубаво да се заемете с тази грозна история.

— Все нямам време, Иван Иванович — въздъхна Турецки.

— Там е тя — закани се Перфилев с пръст кой знае на кого.

Най-накрая Турецки извади големия късмет. Намери копието от писмото на директора на Държавния Ермитаж Йосиф Абгарович Орбели до никому неизвестния в музея Иван Никифоров от град Миас, който е далеч от Ленинград, в Челябинска област. Писмото, написано на фирмена бланка, беше кратко, но напълно достойно за академик.

Но къде е отишла тази папчица, получила инвентарен номер, печат на Ермитажа и място за съхранение на рафта? По какъв начин се е оказала в тайника на тоалетката на Лариса Георгиевна, дъщерята на Константиниди?

На този въпрос можеше да отговори само един човек, който до 1950 година, тоест до оставката си от органите, е имал право, според намерените документи, „да съпровожда особено ценния товар“. Но уви. Георгий Георгиевич Константиниди вече не може да каже нищо по този повод.

А дъщеря му Лариса Георгиевна ще се направи, че нищо не знае…

Дотича сияещата Вероника Мойсеевна и съобщи, че от Москва спешно търсят Александър Борисович по някакъв много важен въпрос. Турецки тръгна с маршова стъпка заедно с този великолепен, страстно дишащ в гърба му гренадир. Минаха по много стълбища на бившата императорска резиденция, докато стигнат кабинета на заместника „по връзките“. Турецки седна небрежно на края на стола и избра московския номер на Меркулов.

Костя попита как вървят работите. Турецки погледна изразително Вероника Мойсеевна в очите, тя бе застинала в очакване и само показа с пищните си ръце, че всичко е разбрала. После с горда плавна стъпка напусна кабинета си.

— Не си ли сам?

— Вече съм. Какво има?

— Намери ли нещо нужно?

— Да.

— Тогава защо седиш там? Моля да имаш предвид, че тук сме затънали до гуша в работа и за нас е голям лукс да отмаряме в архивите. Връщай се, ако имаш възможност.

— Нещо екстрено ли?

— Да. Но от друга опера. Ще трябва да оставиш нещата на колегите и спешно да заминеш за Урал. Убийство на губернатора. Затова, ако можеш…

— Разбира се, Костя. Макар че тук има още толкова за откриване. Но за целта трябва да се възбуди ново дело. И да се започне с най-сериозна изкуствоведска експертиза, а после да запретваме ръкавите. Има още един вариант — да предадем материалите на Федералната служба за сигурност. Ще се наложи хубавичко да разтревожим някои държавни и партийни другари в гробовете им, така ми се струва. Не е моя работа да решавам дали ще се заемаме с подобна угнетяваща задача. Но съм готов да се подчиня на всяко здраво решение.

Костя дълго мълча, после каза някак уморено:

— Добре, вземай материалите. Утре сутринта те чакам с доклад.

Турецки се поклони ниско на Вероника Мойсеевна и отиде да търси Андрей Григориевич. Предаде му списък на документи, от които помоли да му направят ксерокопия. При това незабавно, понеже го очакват още утре сутринта в Главната прокуратура по неотложна работа. Заместник-директорът разбра цялата дълбочина на отговорността, щом го търси самият заместник главен прокурор. Само между другото се заинтересува какви могат да бъдат последствията. Няма ли нещо да го засегне? Но като видя, че върху всички документи датите са от 1947 до 1950 година, се успокои. Такава дълбока древност не можеше да има никакво отношение лично към него.

Документите бяха ксерокопирани, копията подредени и подшити в картонена папка. Турецки се отби при Перфилев, за да се сбогува. Старецът изрази съжаление, че ето на, щяха да се заемат с нещо сериозно, а не стигна времето. Турецки обясни, че точно за това е необходим дълбок и сериозен анализ, а не повърхностно запознаване, да се привлекат много сили: и следователски, и изкуствоведски. Няма съмнение, че фондовете са разграбени безжалостно, няма значение в чии интереси — държавни или частни. Такава ревизия може да трае не седмица-две, а месеци, дали не и години.

Турецки помоли за още нещо Перфилев. Предаде му едно ксерокопие от писмото на академик Орбели, разказа подробно как е намерил Константин Грачов и предаде предсмъртното желание на болния човек: да погледне за последен път снимките на спасените от него рисунки. Не е известно кога ще се върнат в Питер, така че ако намери възможност, поне да предаде благодарственото писмо на академика. Перфилев обеща да го направи…

— Значи няма да се срещнем скоро — въздъхна той и се усмихна открито и малко притеснено, може би за първи път през последните три дни. — Жалко. Предполагам, че няма да съм жив. Но искрено ми беше приятно да общувам с вас, млади момко…

Вероника Мойсеевна видимо се разстрои. Тъкмо за тази вечер имаше определени планове за себе си и в тях главната роля бе предназначена за Турецки. И такъв провал. Той побърза да увери страстно дишащата кариатида, че изпитва към нея най-дълбоко уважение и лична симпатия, ако не беше спешното повикване, няма съмнение, че щеше да й прави компания, където тя посочи. Потокът от думи малко приглуши готовата да избухне обида. За миг му хрумна напълно дива идея: да посвети остатъка от деня на страдащата дама и да й покаже, че московчани умеят да благодарят.

Вероника почувства, че в дадената ситуация има нещо съмнително, и настъпи към госта, демонстрирайки пълната си готовност да се подчини на нахалника. Но Турецки не беше нахалник, макар че, честно казано, още не беше му се случвало да притежава такова количество нажежено женско тяло наведнъж. Затова припряно се оттегли и като слабо утешение остави на дамата твърдото си обещание при първа възможност… Нека сега, като легне да спи, да сънува, че е в обятията на старши следователя по особено важни дела. Наистина, а на кого друг ще се отдаде в многомилионния град?

После Турецки мина през Маркашин и той веднага му организира обратния билет.

Докато чакаше на гарата влака си, Турецки съжали — повече с хумор, отколкото сериозно, — че вечерта му е преминала толкова бездарно. И че напълно спокойно щеше да успее поне в малка степен да утеши дълбоките чувства на разгорещената Вероника. Представи си за миг, че са заедно, и реши, че трябва да правят любов само на пода, защото е немислимо да си представи човек кое легло ще издържи на страстите им.

Напусна града на Нева с тези не много прилични мисли.

55

Докладът пред Меркулов бе кратък. Костя огледа донесените от Турецки ксерокопия, осъдително поклати глава — не се знае по чий адрес бе реакцията му — и каза, че тази част от следствието скоро ще я смятат за завършена. А за намерените следи в архивите на Ермитажа отбеляза, че това вече е съвсем друга работа, изисква особено внимание. За което ще докладва лично на главния прокурор. Само Бог знае какво решение ще вземат там.

Турецки трябваше да излети за Урал още днес. Разследването на убийството на президентския представител бе взето под особен контрол.

Следователите от неговата група се събраха за последен път в кабинета на шефа, за да обсъдят плана за завършване на следствието и предаването му в съда. Вече всичко бе достатъчно ясно, по принцип следствието беше приключило. Оставаше обвиняемите и адвокатите да се запознаят с материалите преди завеждането на дело. Какви ли обвинения могат да бъдат предявени на министри и прочие големци, които отдавна почиват по алеите на Новодевическия манастир?

Кругликов ги зарадва. Доложи, че Милников и колегите му сравнително бързо са разгърнали операцията. И по посочения списък почти веднага са назовани няколко творби: същия Мане, Дега с шапките и редица други, които просто са били смятани за изгубени. Както в известната пиеса на Василий Шукшин: има колела, но всъщност никога не ги е имало, дявол да го вземе… И в най-скоро време ще се наложи Виталий Александрович Бай да дава ясни показания по тези въпроси.

За съжаление основният виновник вече не можеше да бъде разпитан. Погребали са го вчера на Троекуровското гробище. Грязнов е ходил на погребението. А сега всеки момент се готви да замине за Унгария. Сведенията, които е получил Милников от своите унгарски колеги, сочат, че намиращият се в Будапеща Вадим Богданов, наистина аржентински гражданин, е развил не много ясна валутна дейност, но с явен криминален уклон. Грязнов очаква само заповед да действа.

Но днес Слава изпращаше Турецки на летище Домодедово.

По пътя разказа как е минало погребението на Константиниди. Имало е доста хора и всичките непознати за него, а като че ли и за Лариса Георгиевна. Някои отивали после при нея и скръбно й стискали ръката в израз на дълбоки съболезнования.

Казвали, че с покойника ги свързвали дълги години служба на изкуството. Интересували се от останалите платна, предлагали услугите и помощта си за уреждането на по-нататъшната им съдба. Други мълчаливо стояли до ронещата се яма, по същия начин мълчаливо си тръгвали, сякаш са дошли да се убедят, че повече няма да имат работа със стария колекционер. Изобщо странно погребение.

Лариса помолила Грязнов да я откара у тях, била без колата си, дошла на гробищата с Полина Петровна, с катафалката. Слава откарал двете на „Староконюшени“ и почувствал облекчение. Лариса го поканила да поменат стария. Можел да остави колата до сутринта. В края на краищата за Грязнов старецът е човек, склонен да нарушава законите, а за дъщеря си остава баща. Пили по чаша водка, без да се чукат, после дошъл следващият пазач и Грязнов напуснал жилището на Константиниди със спокойно сърце.

Турецки пък посвети Слава в разкритията си в Ермитажа и двамата споделиха мнението си, че историята е много кална, защото следите й водят в недрата на бившия КГБ. Дали Федералната служба за сигурност ще посмее да разбута прашните томове. Или ще реши, че в този момент е излишно — няма да се съветват с Турецки и Грязнов. Но едно е сигурно, нашата родна държавна мафия се е занимавала с кражба и препродаване на картини, подменяла е оригиналите с копия. Тази мафия е отгледана в дълбините на беззаконието във властта и абсолютната слободия. Засега можем само да се досещаме какво място е заемал Константиниди в нея. Не прилича да е бил голям шеф, но няма съмнение, че е бил доста близо до престола.

Кругликов ще провери намерените у Константиниди платна по каталога на Интерпол и тогава ще се реши окончателната им съдба. Но най-вероятно няма вече да са необходими на Лариса Георгиевна. Веднъж тя каза, че щастието все едно не може да се купи за всичките бащини милиони.

Турецки реши да поразвесели поне малко приятеля си и му разказа с какви големи усилия се е спасил от посегателствата върху невинността си от страна на отговорна служителка в Ермитажа. Посмяха се и изведнъж Грязнов стана сериозен, каза, че Каринка им предложила да отидат заедно на пътешествие, щом завърши това гадно следствие. С моторен кораб, в луксозна каюта, по цялото Средиземноморие…

— Да — философски отбеляза Турецки, — това е недостъпно за мен, уви. Но какво ви пречи да отидете? На ваше място щях да приема с удоволствие.

— Тя каза, че в луксозните каюти имало едва ли не три стаи — със слаба надежда подметна Грязнов.

— Слава! — закани се с пръст Турецки. — Шефът вече ми направи забележка. Той вижда всичко. Щастливо плаване. Дори не знам кога ще се прибера в Москва.

Оказа се, че е много близо до истината. Защото уралското убийство, макар и дръзко, нямаше видими следи, за които да се залови веднага. Тоест било е изпълнено във висша степен професионално.

56.

Убийството, смятано отначало за користно, според откриваните доказателства започна да придобива определен политически характер. Сблъскаха се интересите не само на отделни политически партии, но по-важно и съответно по-разбираемо е, че се сблъскаха интересите на лицата, финансиращи тези партии и куриращи оръжейното производство.

Лъснаха големи сделки за закупуване на въоръжение в някои страни от бившия соцлагер, главно в Унгария, която пък на свой ред препродавала закупеното от Русия стрелково оръжие в трети страни. Бизнесмени от руско-кипърска компания развивали бурна дейност. Но всеки път произведеното в Урал оръжие, изпратено чрез тази фирма за Кипър, кой знае защо попадало в Чечения. Или в Задкавказието. Сравнително бързо разплетоха самото убийство на губернатора, за малко повече от месец. И в най-последните горещи августовски дни Александър Борисович кацна на летище Домодедово, без да е предупредил нито един свой приятел. Автобусът на „Аерофлот“ го стовари пред спирката на метро „Парк на културата“. Турецки излезе от задушния автобус и тръгна през подлеза за отсрещната страна на площад „Зубовски“, мина край рампата и покрай приказно красивата църква, в която според мълвата са се венчали Володя Висоцки и Марина Влади, и излезе на тролейбусната спирка към къщи.

Беше отсъствал от Москва само един месец, какви промени може да са станали? Но са станали, и то не от най-добрите. По-рано също срещаше на всяка крачка бедни просяци. Но сега видя да просят цели семейства. Саша не се смяташе за особено впечатлителен, но при вида на млада жена, която далеч нямаше циганска външност, седнала върху разтворен вестник в подлеза сред съвсем не мръсни дечица, а дори добре гледани, сърцето му не издържа. „Искам да ям“ — бе написано на картонена кутия, която държеше в ръка момиченце на около пет годинки. Турецки пусна безразсъдно и свенливо последните си петстотин рубли и почти на бегом изскочи от подлеза, лицето му се намръщи и той почти псуваше на глас нашата любима демокрация. Тръгна по пешеходната част, за да мине под естакадата. Проклет провинциализъм! Само месец е отсъствал от големия град, а е изгубил всякаква бдителност… Още не направил и една крачка, под носа му рязко удари спирачки огромна тъмносиня кола, която за малко не го премаза.

Турецки отстъпи назад, за да изчака да отмине тази разкошна вносна катафалка. Но задната врата се отвори и се подаде — ха сега де! — кръглата и едра лъскава глава на Виталий Бай.

— Александър Борисович! За нищо на света не съм искал да посегна на скъпоценния ви живот! — Бай беше искрено изплашен.

Турецки съобрази най-накрая, че поради собствената си разсеяност за малко не се озова под колелата на колата му. Това се казва черен хумор! — Бай нямаше да може да се оправдае, че сблъсъкът е чиста случайност. Това обстоятелство изведнъж развесели безумно Саша. Притеснението му отмина и дотолкова се отпусна, че прихна. Отиде до още отворената врата на реното, наведе се и видя, че страхът на Бай още не е преминал.

— Това се казва късмет, Виталий Александрович! — рече той. — Само миг, и не ви мърдаше покушение над длъжностно лице с всички произтичащи обстоятелства! Представяте ли си? Добре, не се вълнувайте, идвам от провинцията и още не съм се адаптирал към московския ритъм. А вие, както винаги, бързате за някъде? Ще ви затрудни ли много да ме закарате до вкъщи? Мисля, че сме в една посока… Знаете ми адреса.

Ах ти, Бай! Как се разшава на мястото си! Как се размисли дълбоко! Трудно е да откаже, не иска да изглежда и глупак… Но Турецки реши, че щом е станало така, хем ще си отиде без пари до вкъщи, хем ще попритисне кучия му син. Следователят звънеше от време на време в Москва и от разговорите си с Меркулов знаеше, че въпреки всички усилия на следствената група, така и не са успели да намерят преки улики срещу Бай. Чисто е действал. Но няма да го вкараш в съда — не можеш влезе само с увереността, че именно той е организирал убийството, кражбата и прочие. И Виталий Александрович го знаеше. Какво могат да представляват за съда някакви мижави „картинки“, още повече частни някога, или незаконното изнасяне на произведения на изкуството с общонародна ценност и продажбата им на музеи и частни колекции! Та сега се приватизират заводи, продават се рудници…

Бай излезе сух от водата. Още повече че и злото вече е наказано. Мъртъв е обирачът на музеи Константиниди, мъртъв е и убиецът му, наказани са насилниците… Какво още искаш, Турецки?

Саша наблюдаваше Бай и четеше мислите му, вероятно съвсем същите, каквито му хрумнаха. И той реши все пак „да довърши“ Бай.

— Значи не сме в една посока? — искрено се учуди той.

Бай ненадейно се умърлуши. Или намери свои доводи.

— Какво говорите, любезни Александър Борисович! Нали във връзка със случилото се просто съм длъжен да ви предложа услугите си… Да не мислите… Ще ви закараме на драго сърце, ако щете до входа, ако щете до етажа… — понечи да се пошегува, но прехапа език. Не трябваше да споменава етажа. Още повече че Турецки веднага схвана.

— Е, може да не е чак до етажа — подсмихна се той. — Защо да се повтаряме? — Седна до него, сложи в краката си куфарчето, а чантата с командировъчните неща хвърли на седалката. — Нали ви казах за кофата пред вратата ми, която вашият Андрюша със златните ръце беше приготвил за мен? Извинете, минала работа е това, но… нали разбирате. Затова хайде да не се качваме до етажа. Стига ми до тролейбусната спирка… — Турецки пак хвърли поглед на Бай и философски изрече: — Гледам, времето не ви е било от полза, Виталий Александрович. Но защо така? Да не би греховете да смущават душата ви?

Изведнъж лицето на Бай се вкамени. Очите му се свиха и станаха студени.

— За какво говорите, любезни ми Александър Борисович? — без следа от любезност попита той.

— Нали ме нямаше цял месец в белокаменна Москва — Турецки започна да се преструва, — не съм в течение… Ама вас напълно ли ви оправдаха?

— Следствието не е приключило — отвърна хладно Бай. — Но лично към вас нямат никакви претенции, повярвайте.

— Гледай ти! — Турецки си позволи да се усъмни.

— Изслушайте ме, Александър Борисович! — бавно и спокойно каза Бай. — Ще бъда искрен, нямах никакво желание да ви срещам, но щом се случи така… Явно Бог си знае работата… По отношение на мен не се намериха обвинения или улики у нито един от вашите колеги… само дреболии. Ще кажете Беленки? Отлично. Това са си негови работи, а не мои, за това съдбата го наказа. При мен специално не намериха нищо криминално. И никога няма да намерят. Няма улики — значи няма и следствие, нали така? И знаете ли къде ми се ще да ви видя след всичко това? Да ви кажа ли? Не, няма, ще пощадя младостта ви…

— Какво ви става, Виталий Александрович? — съвсем престорено попита Турецки. — Откъде се взе изведнъж тази несдържаност? Тази ненавист? Направо ме учудвате. По-рано не съм забелязвал такива неща у вас… Щом следствието е прекратено, защо са тези вълнения? Ами ако не е? Ако съм донесъл нещо такова, от което ще си изпатите? А вие искахте да ме прегазите! Ай-ай-ай! Не ви ли е минавал през ум такъв вариант? Не се ли изплашихте точно заради това?

Бай мълчеше слисано.

— Младежо, как се казвате? Сергей? Отлично! — Турецки потупа шофьора по рамото. — Ако обичате, спрете зад спирката на тролея. А на вас, Виталий Александрович, ще кажа едно: няма да ме измамите. Отсъствието на факти, които да ви разобличат, е временно явление. — Турецки блъфираше с размах и смяташе, че в случая е прав: нека да се смущава сънят на престъпника, а Бай е такъв, няма никакво съмнение. — Ако не се лъжа, не са ви отменили ограничението да не напускате града, нали? За какво говори това? Само за едно: че много скоро ще имаме среща.

— Трябва да докажете — пророни дрезгаво Бай. — А вие нямате никакви факти, само неистово желание да ме окошарите.

— Именно за същото говоря и аз — уточни весело Турецки и слезе от колата. — Нали сам си знаете, че сте престъпник, Виталий Александрович. И най-много ви е страх да не представя улики и какви ще бъдат те. Защото след всичко това ще ви осъдят и ще ви пратят в затвора. За дълго и стабилно.

— Лъжете — не обърна внимание Бай, като се стараеше да бъде уверен в себе си. Но тъмното му потно лице сякаш щеше да се пръсне като морава бомба.

— Виталий Александрович, ей богу, не искам да изглеждам циник, но нали знаете, ако на някого много му потрябва пресен факт, от който понякога може да зависи човешката съдба, такъв факт се намира. В нашето тъпо време това не е проблем. Затова настоятелно ви моля: не лъжете. Много неща знам за вас… разбирате ли?

— Да. — Бай се облегна назад. — И колко?

— Какво колко? — Турецки се усмихна неразбиращо, макар да разбираше чудесно.

— Знаете ли немски? — попита Бай с почти неуловима насмешка.

— Разбирам.

— Вифил костет?

— Ехе, всеки глупак ще ви разбере: колко струва? — сякаш се учуди Турецки и изведнъж уж се сепна: — Чакайте, за мен ли питате? — И като забеляза мълчаливото кимване на Бай, многозначително поклати глава. — Жалко. Мислех, че когато човек има подобно хоби, нали говорихме веднъж с вас, макар да е опасно, все пак има нещо благородно. Спомням си, в моята студентска младост изучавахме някои трудове по психиатрия. Срещнах подходящо за нашия случай изказване, струва ми се, беше у Ганушкин. Чуйте, няма да го цитирам, важен е смисълът. Често една и съща подбудителна причина предизвиква у здравия човек само некрасива или осъдителна постъпка, а у личност с психични дефекти — асоциални, противоправни действия. Дали не трябва да се полекувате у знаещите специалисти, както се изразяват сега?

— А аз на ваше място, любезни ми господине, нямаше да бързам с оценките и диагнозите, така да се каже — спокойно изрече Бай. — Няма нужда да ме пращате за зелен хайвер. Може да не ме търпите, това си е ваше право, но не бива да ме оскърбявате. Никой не може да се сети какво го чака на следващата крачка или зад завоя. А конкретно към вас не изпитвам никаква ненавист: всеки от нас се занимава със своята работа. Ако ме нямаше мен, с какво щяхте да се занимавате? — Бай се разсмя заразително, но не твърде естествено.

— Тук сте прав — съгласи се Турецки. — Да, нашето взаимно интервю, ексклузивно, както го наричат сега, завърши. Но лично за мен е неприятно, че нещата не стигнаха до съд. Повярвайте, искрено ви казвам. А цинизмът ви, Виталий Александрович, е напълно в духа на времето. Но не ми харесва, когато, или в което време не мога да хвана за яката мерзавеца и да го изпратя в съда. Това е. Благодаря, че ме докарахте. Струва ми се, до скоро виждане.

И като разбираше колко е безплодна и ненужна реакцията му, Турецки тресна силно вратата на колата — този тъмносин символ на нечестното благосъстояние в смутното време.

Първото нещо, което му направи впечатление в задушната непроветрена стая, кой знае защо, бе телефонът, покрит с дебел слой прах.

Докато разсъждаваше какво да хапне и изобщо как да прекара времето си, позвъни на Грязнови. Но телефонът само противно дълго пиукаше.

В пощенската кутия намери една стара телеграма, пусната от пощальона, омръзнало му е да я разнася и да не намира получателя. Текстът бе възхитително кратък: „Времето хубаво точка оставаме септември точка живи здрави целувки точка ирина.“ Какво му трябва на белия човек, а, Саша? Покой, уют, топла ласкава ръка… хубаво време, дявол да го вземе! Турецки вдигна слушалката с решителността на човек, съзнателно желаещ да наруши всички възможни закони, и позвъни на Карина. Същото дълго мълчание и продължително пиукане.

Той си представи как сега бродят някъде по тесните улички на средновековна Барселона или порят лилавите простори на Егейско море. А около Карина сигурно се увърта някой тип от екипажа на кораба, облечен с кремава тропическа униформа. Ех, живот, живот… Чакай, а кой ще лови убийците?… И ще ги придружава до панделата? Наистина в живота му никога няма да съвпаднат желанието и действителността. Само в изключително редки случаи.

Турецки погледна замислено през прозореца на кухнята и видя на мястото на бившия паркинг на бившата си жигула наскоро поникнала зеленина. Сега там имаше малка полянка, а обгорелите храсти бяха изсечени. Наблизо съседът Сашка обикаляше нещо край вечния си москвич. Турецки си спомни, че днес е събота, значи няма екстрени задачи.

— Ето кой ми е нужен — рече на глас. — Народът ми е нужен.

Обу дънките, сложи тениска „Рийбок“, пъхна в задния си джоб портфейла и пое решително при народа.

Трябва да отбележим, че народът никога не подвеждаше героите си. Съседът Сашка набързо си изплакна ръцете и като даде възможност на Турецки да се отпусне на пейката след дългата командировка, изтича до магазинчето. По двора нямаше деца — вечерта се спускаше бързо. Възрастната част от публиката се бе преместила на любимите си места — около входовете. Затова невзрачната пейчица в дъното на двора, обрасъл с люлякови храсти и бодлива жълта акация, отрупана с шушулки, бе предоставена в пълно владение на старши следователя от Главна прокуратура и шофьора на автобус номер сто и осем. Двамата адаши удариха по „Распутин“, младия Саша бе избрал неизвестно защо това питие. Мезето им — пушена треска — лежеше между тях върху амбалажната хартия, с която увиват в магазина. Господи, от сто години Турецки не беше ял такъв деликатес.

Небето ставаше тъмно, а в сенчестия двор мрачно, но в душата на Турецки тържествуваше пълната свобода. И разговорът им за живота бе истински дълбок и мъдър. Честна дума, такъв разговор дори трябваше да бъде записан на магнетофон, бе пълен с толкова откровения и държавническа мъдрост.

Но неочакваната поява на Грязнов откъсна Турецки от размисъла за вечното и тленното. Сигурно състрадателните съседи са засекли къде се подвизават нарушителите на реда, но понеже бяха свои, не им обръщаха внимание. Нали и мъжете имат нужда да си поговорят от душа. Ето ги, край беседката.

Саша напусна неохотно компанията на съседа шофьор — още не се виждаше дъното на втория „Распутин“ — и тръгна след Грязнов.

Качиха се в апартамента, Грязнов сбърчи нос да провери дали не мирише на самота, тоест на персонално падение на личността, и като се убеди, че общуването с народа е случайна мярка, продиктувана от инстинкта за самосъхранение, каза на Турецки да се стяга. Нина приготвяла разкошна вечеря в чест на завръщането им от пътешествие и изобщо за завръщането.

— Добре — замига Турецки. — Но моето общуване с народа…

— Вече свърши — обобщи Грязнов. — И за щастие — благополучно. По колко на калпак?

— Седемстотин и петдесет делено на две — започна да пресмята Саша. — Плюс още към двеста… Някъде около половин литър… Ах, братко, как се намъкваше само!

— Хайде, ставай, ще те намъкна аз! — засмя се Грязнов. — Нали трябва да знаеш как завърши епопеята ни.

На летището в Будапеща Грязнов бе посрещнат от помощник-началника на окръжната криминална полиция Андраш Дьорд — едър мъж, на ръст колкото Саша, с буйна черна коса и присмехулни цигански очи. Лесно позна колегата си в тълпата московски пасажери: нямаше други рижи като него. И той съобщи това радостно още в първата минута на доста калпав руски.

Каза още, че аржентинският гражданин Богданов, от когото толкова се интересува московската криминална полиция — нали? — засега не може да бъде предаден на Русия, защото не е приключило разследването за валутни машинации. Не, не е арестуван, но засега е нежелателно да напуска пределите на страната. Богданов не бърза да представя оправдателни документи и докато не завърши следствието и съдът не се произнесе окончателно, трябва да се намира под око — нали? — на полицията.

Но ръководството е дало възможност да бъде разпитан заради интереса от страна на руските колеги от националния център на Интерпол. В дадения момент Богданов очаква с нетърпение тяхното пристигане.

Това е цялата информация. На госта от криминалната полиция в Москва, а унгарските колеги поддържат с нея традиционна — нали? — дружба и взаимно разбирателство, ще бъде предоставена възможност да разпита свидетеля по московското следствие. Това ще стане в присъствието на следователя, който се занимава с икономическите престъпления на унгарски и чужди граждани със свой бизнес в страната. Нали така?

И Грязнов разбра, че не може да разчита на нищо повече. Никой не възнамерява официално да предава Богданов на Москва. Но и за това благодаря. Въобще със социалистическия лагер е свършено, а заедно с него и неограничената възможност на съветските спецслужби да хващат, разпитват, откарват и решават съдби. Свободната от социализъм страна Унгария желаеше да живее по свои закони без значение дали това ни харесва или не. От 1956 година са изминали почти четирийсет години. За някого е било вчера, за тази страна — цяло поколение…

Грязнов се озоваваше за първи път в чужбина, при това не в най-добрите за себе си години, и се чувстваше също така не по най-добрия начин. Веднага позна Богданов, а и той него. И двамата знаеха за какво ще е разговорът, а по-точно — разпитът. Следователят, когото Андраш представи на Слава, се оказа слаб и мрачен тип и изобщо не се интересуваше от проблемите на руснаците. Но нямаше съмнение, че знае руски съвършено добре. И се получи странна комедия: Грязнов задаваше въпросите си на руски, следователят унгарец, дъвчейки устните си, превеждаше на английски, след което Богданов отговаряше също на английски и дублираше заради Грязнов думите си на руски. Един дявол знае защо бе необходимо, но ако възразеше, означаваше да се откаже изобщо от възможността да разпита този кучи син. Така мислеше Слава.

Този странен, макар и напълно официален разпит, копие от който трябваше да отнесе в Москва, се записваше със съгласието на следователя и Богданов. За целта на тръгване Слава бе получил магнетофон от Научно-техническия отдел на Московската криминална милиция по настояване на Романова.

Формалностите свършиха, Грязнов показа пълномощията си и зададе първия въпрос:

— Моля да се представите цялостно за магнетофонния запис.

— Аз, Вадим Борисович Богданов, бизнесмен, в близкото минало гражданин на Русия, в настоящия момент съм с аржентинско гражданство. Пристигнах в Будапеща във връзка с бизнеса на моята фирма „Бизалом“, тук е филиалът й.

— На руски означава „Доверие“?

— Да. Така се казва и фирмата ми в Русия. Готов съм да отговоря на въпросите, които интересуват московската криминална милиция. Така ми предаде Андраш Дьорд, помощник-началникът на полицията на Пещки окръг.

— Отначало накратко ще ви запозная със събитията. И така, вашият тъст Георгий Георгиевич Константиниди е бил убит в жилището си на 13 юли тази година, в четвъртък, между един и два часа през деня. Вие излязохте от дома му с черна папка в ръцете в тринайсет и десет. В папката сте носили платната на Мане и Сезан, предназначени за продажба на Виталий Бай. Предполагам, че е имало и картина на Дега. По-нататък целият ви път е проследен по минути. С това се занимавах аз, защото ви следях. По-късно бяхте в Министерството на културата при Алевтина Кисота, после тръгнахте към дома си, за да се преоблечете и си вземете багажа. И като забелязахте, че ви следят, успяхте да се измъкнете. Както сочи криминалната експертиза, са намерени следи от обувките ви в жилището на тъста ви, вие сте се отбили в дома на вече убития Константиниди, след което сте прекарали нощта у Кисота, отишли сте заедно с нея на лети ще Шереметиево и сте излетели за Будапеща, без да преминавате митническа проверка. Отбележете, какво от казаното дотук не е вярно?

— Всичко е вярно — глухо и дрезгаво отвърна Богданов.

— Продължавам. В сряда вечерта, на 12 юли, сте се връщали с жена си в Москва от вилата ви в Перхушково. На завоя към Минското шосе вие и две лица без определени занимания — братята Гарибян, Михаил и Ашот — сте имитирали сбиване край мерцедеса, който предварително сте продали на тези лица за трийсет милиона рубли. Но за сделката не е знаел никой, освен вас тримата. Според предварителната уговорка с тях вие сте разрешили да отвлекат жена ви в уж откраднатия мерцедес, за да получите за нея откуп от един милион долара. След като сте подредили така нещата, сте изнудили Константиниди да ви предаде картини за продажба на Бай, което и станало. Но щом сте получили парите за откупа от Бай, безпрепятствено сте се скрили зад граница, благодарение на което вашата жена Лариса Георгиевна била преместена в дома на някой си Ованесов. Там петнайсет типа от охраната, намиращи се в къщата, начело със стопанина Ованесов са извършили зверско насилие над нея. Точно когато се каниха да лишат от живот жена ви, за да премахнат свидетелката, всички бяха хванати от група за бързо реагиране. Всички по следствието са арестувани и съответно дадоха показания. Втората част не може да знаете, но ме интересуват факти по първата част от съобщението. Отговарят ли на истината?

— Да. А какво…

— Какво имате предвид?

— Лариса?…

— Едва бе спасена. Жива е. Достатъчно ли е?

— Да… Благодаря… Но не съм взел никакъв откуп!

— Пояснете.

— Може ли да разкажа?

— Записвам.

— Вижте, не мога да се оправдавам… Има неща, които сигурно… По-добре чуйте, ще разберете. Това започна отдавна. След войната моят баща беше началник на трофейното управление в Германия. Не помня точното име, но не е важно. Константиниди служеше при него. Баща ми си имаше недостатъци. Кой ги няма? Той работеше в НКВД. Знаете какво значи и какъв беше редът в ония години. Откарваха в Съюза всичко, което са заграбили фашистите, вземаха го по репарациите. Не е важно. В ония години Константиниди се занимавал с издирването на скритите от немците произведения на изкуството. Много неща предавал на нашите органи, но и много присвоявал. Нали никой нищо не отчиташе. Другите извозваха с вагони. Не помня да сме имали вкъщи нещо ценно… Ние с мама живеехме в блок номер две на улица „Серафимович“, в прочутия Дом на крайбрежната улица, срещу Кремъл. В дома ни нямаше нищо докарано от Германия. Може би пианото, на което не съм свирил. Бюрото, някоя картинка и толкоз. Татко служеше честно. Но после станало така, че хванали Константиниди за нещо. Сигурно е било някаква афера. Татко го извикал, било е през петдесета, тъстът ми е разказвал, и така му крещял, че Константиниди отишъл в болница. После татко го уволниха от органите. Когато съдиха Берия, баща ми дори не го закачиха. Той умря през петдесет и шеста, от инсулт. Познавах Ларка от малка, беше по-голяма от мен с пет години. Аз бях висок, слаб, некрасив, а тя красива. Харесвах я, разбира се. Но това не ви трябва. Мама умря през шейсета. Взеха ни жилището. Аз живеех в комунална квартира. Тогава се оженихме. Константиниди ни купи апартамента на „Комсомолски“. Но Ларка все казваше, че съм голтак и жилището е нейно. Ако направя нещо, ще ме изпъди на улицата. Има характера на баща си. Жесток и капризен. Константиниди постоянно ме унижаваше, твърдеше, че баща ми е палач, че е разстрелвал хора. Това е лъжа. Но аз търпях. Може би заради Ларка. Отначало много я обичах. После разбрах, че съм необходим на Константиниди като син на Богданов. Помнеха ме мнозина познати на баща ми, сред тях имаше и големци. А Константиниди имаше нужда от тях… Сега знам, че тъстът ми ме е използвал като стръв. Също и Ларка. Всички я сваляха. Не искам да съчинявам нищо, но мисля, че старецът е имал достъп до закритите фондове на музеите, където закарваха произведенията на изкуството от Германия. Веднъж ми каза: всички министри на културата след войната са в ръцете ми. Той им намираше картини, подаряваше им други неща. Много ценности заминаваха за чужбина. Сега за този Бай, Виталий Александрович. Той купуваше от стареца и продаваше два-три пъти по-скъпо в чужбина. Знаете ли, че бях у тях? Да, бях. Всеки път ме молеше да му харесам нещо от Георгий Георгиевич. Интересуваше го каталога на колекцията. Но каталог нямаше. Бай си водеше бележки по моите думи. Сега за оня ден. Видях сиво жигули и отпратих в Перхушково, но завих в Баковка и излязох през Сонцево. Бай ми каза, че дядото е наредил да се отбия. Между другото не ми е давал никакъв милион. Лъже. Затова му поисках бележка. Но забравих къде я дянах. Там той написа, че е приел от мен картина на Мане и две картини на Сезан, това са големи рисунки. Канеше се лично да занесе парите, бил предупредил Константиниди по телефона. Поне така ми рече.

— А защо все пак не пожела да ги предаде чрез вас?

— Не желая да отговарям на този въпрос.

— Може би заради картината на Дега?

— Да, вече знаете… Добре. Същият ден той купи от мен Дега за четири стотачки и нямаше повече пари. Затова му предложих да отнесе парите за останалите платна лично…

— Но нали картината на Дега не е била ваша?

— А чия? Ларкина ли? Откъде да знам, може старецът да я е откраднал? А ми трябваха пари. За да замина.

— А трийсетте милиарда кредит?

Богданов неочаквано се разсмя:

— Та вие всичко знаете! Защо ви бях нужен? Кредитът не е изразходван. Конвертирах го. И ако към мен не бъдат приложени санкции, ще изпълня поръчката на Министерството на културата. Бих могъл да си сътруднича с тях и в бъдеще. Ще видим. Мислех да се свържа с Кисота и да обсъдя тази възможност. Не съм нарушил сроковете на договора. Тогава какви претенции имате?

— Но защо трябваше да бягате?

— Не съм бягал. Тоест отначало. Ох, добре, поред. В четвъртък — нали така? — отидох у стария. Не знам защо Бай много настояваше да отида. Позвъних на вратата. Никой не се показа. Мислех си, пак неговите фокуси: той поглеждаше през перископа си и не отваряше, ако не искаше да види някого. Почуках на вратата, дръпнах я от яд, а тя взе, че се отвори. Изплаших се, влязох, нямаше никой в кабинета, изведнъж в краката ми скръцна стъкло — пенснето му. Съвсем се изплаших, погледнах зад писалището, а той лежи там. По халат. Бутнах му челото — студено. Вече беше убит. И нито една картина по стените. Убийство с цел грабеж. А аз имам билет и командировъчно. Някой много хитро ми бе скроил номер. Може да беше Бай. Кой ще повярва след това, че не съм аз? Тъстът на кого би могъл да отвори смело? Само на мен. Когато го проумях, реших да бягам. Изкарах нощта у Кисота… Парите бяха с мен. Парите за Дега. Затова тя ме изпрати без митническа проверка.

— Ами жена ви? Нали знаехте в чии ръце я оставяте?

— Познавах Ованесов. Помагал ми е с охрана за офиса. Веднъж ме нападнаха, а неговите момчета се справиха на бърза ръка и повече не съм имал проблеми. Заплатих си. Познавах и братята, не са гамени. Миша малко се дрогираше. Но безопасно. Не зависеше от дрогата. Уговорихме се да вземем от дядката „лимон“, тоест един милион долара. Половината за тях, половината за мен. Старецът имаше пари. Много пари.

— Но вие сте продали жена си, нима не разбирате?

— Тя ме продаде. Заряза ме. Заедно с баща си го направи. Подслушах ги веднъж. Той беше приготвил всичко, за да избягат зад граница. И нея беше навил. А паспортите, казва, са готови, капиталите са преведени в Швейцария, в сейф. Ще отидем като туристи и ще останем там. Нито дума за мен. Исках да видят какво ще стане без мен. За да се бръкне татенцето. И тогава да заминават. Не съм си представял, че ще се случи така… Тя е жива, нали? А… Добре, сега вече е късно… Ето… цялата история. Не мога да изчистя душата си, но… ми поолекна. Ако бях се върнал, щяха ли да ме съдят?

— Смятам, че да. За съучастие при незаконно лишаване от свобода и мошеничество, причинило значителни щети на потърпевшата, а също за кражба на лична собственост. Но… нали не искате да се връщате? И имате аржентинско гражданство. Виж ти! Много бързо.

— Само у нас и в Щатите става бавно. А в Южна Америка големината на рушвета диктува количеството загубено време.

— Ако не е тайна?

— Извинете, но е моя търговска тайна. Имате ли още въпроси? Според мен разказах ви всичко, каквото знаех, и отговорих на въпросите ви.

— Благодаря. А сега подпишете на всяка страница, за да удостоверите, че думите ви са записани вярно.

Богданов погледна бегло страниците от протокола, подписа се на всяка една и ги подаде на Грязнов.

— Извинете, а какво стана с другите, които… — попита той.

— Това е следствена тайна. Затова извинете. Довиждане — сухо се сбогува Грязнов.

На следващата сутрин Андраш го изпрати на летището.

Сияещите от средиземноморския загар жени чуруликаха и шетаха из кухнята. Турецки и Грязнов се уединиха, за да не пречи никой на мъжкия им разговор.

Започна Слава.

— Лариса се яви в съда като потърпевша. Както очаквах, разиграха гаден спектакъл. Адвокатът на този мерзавец започна да й задава такива въпроси, за които лично аз бих му разбил мутрата. Например как потърпевшата е могла да различи насилниците един от друг, след като сама казва, че от време на време е изпадала в безсъзнание? Или настояваше да посочи в каква последователност са я изнасилвали подсъдимите. Никога досега не съм виждал подобно издевателство над човека. Прокурорът се опита да възрази по този повод, но съдията остави без последствие. Залата бе малка, обаче претъпкана с хора, дошли явно на спектакъл. Със съответната реакция. Но аз разбрах едно: може Лариса да има железен характер, но и тя едва се сдържаше.

Грязнов обикаляше из стаята, размахваше ръце и рошеше рижите си коси. Сякаш отново преживяваше позорната комедия в съда.

— Съдията на процеса чудесно знаеше какво прави. Изглежда, са му „предложили“ да направи това и той се стараеше според силите си. Както следваше да се очаква, арестуваните поемаха всичко върху себе си, всячески предпазваха „чичо Гурам“, който си няма хабер, естествено… Оръжието е дело на стария Мкъртич, твърдяха направо в хор. Като го хванете, нека да отговаря пред закона. А чичо Гурам! Рисуваха го с такива ангелски крилца, че трябваше да му дадем орден „Дружба между народите“, а не затвор…

Адвокатите си свършиха работата. Съдията не допускаше никакви възражения: Ованесов не е виновен. Делото за оръжието се нуждае от щателно допълнително разследване, а по тази причина Гурам Илич Ованесов се освобождава от арест срещу декларация да не напуска града, подписана още в съдебната зала.

Между другото — каза Слава, — този наш Ашотик получи десет години. Както схващам, затова че е набедил чичо Гурам. Всички останали съответно от пет до осем години с оглед на това, че не са съдени досега, имат отлични характеристики и не знам си още какво. Изобщо адвокатите постигнаха своето. И по дружните показания на тази измет всички основни точки от обвинението бяха стоварени на Погосов и покойния Гоги, който се оказа, че им бил тарторът.

Бяхме седнали тримата: аз, Лариса, а вдясно от нея Никита Емеляненко. Когато отведоха осъдените, Гурам искаше да дойде при нас, тоест при Лариса. Но Никита застана на пътя му. И каза достатъчно високо на приближаващия Гурам: „Върви си!“ А той вика: „Искам да се извиня на жената заради действията на тези негодници, които съдът наказа напълно заслужено.“ Представяш ли си? Но Никита така погледна Гурам, че ако аз бях на негово място, щях да си подвия опашката, честна дума. „По-добре изчезвай от очите ни. Няма място за двама ни. Изчезвай, защото все едно ще те унищожа.“ Пък Гурам заявява: „Утре имам среща с първия вицепремиер, който ще ми направи важно предложение — надявам се да ми предложи държавен пост. Ще поискам да те направи началник на охраната ми, Никита Семьонович. Много добре плащам на верните хора. Помисли си.“ Жалко, че не видя Никита. Започна спокойно: „Казах ти да се разкараш. Докато не е късно.“ Ох, как се разлюти Гурам! Помълча многозначително и извика: „Добре. Но ще те запомня.“ А Никата му отговори с присъщата си войнишка прямота: „По-добре не го прави, мерзавецо. Достатъчно е, че аз те запомних. Веднъж ти надянах белезниците, за да отидеш в ръцете на правосъдието. Ти го заобиколи. Втори път няма да има. Аз ще съм ти съда.“ Е, Гурам постоя, скара се на компанията си, която седеше в залата и шумеше. Уж зрители, за морална подкрепа на своя човек. Те млъкнаха мигновено. Така завърши всичко. Откарах Лариса у тях. През целия път я тресеше. Но не плачеше. Силна жена, такова нещо да преживее! Как я оплюха…

Слава пак подскочи нервно и се запъти да надникне какво става в кухнята.

— Още няколко битови детайла. — Той застана на прага. — Акимов, беше с нас, забелязал в залата момичето, опитало се да инжектира стрихнин. И веднага написа бележка на съдията. Той я прочете и му кимна. А после, по време на почивката, извика Володя и отговори, че е разговарял по този повод с дежурния лекар, с оная бабичка. Тя заявила, че не е имало никакъв стрихнин, просто на Акимов и на нея им се сторило — била сънена и от страх. Схващаш ли? На Володя да му се стори! Да вървят всички по дяволите! Нямам нерви… Да, а единственият от арестуваните, който заяви, че Лариса била „постъпила“ при тях, след като я изнасилил чичо Гурам, кой знае защо почина. Оказа се, че имал вроден порок на сърцето. Този бик! Чисто работят мерзавците. Добре, отивам да видя какво става с нашите дами и кога можем да каним госта на масата. А ти почивай.

Турецки стана, тръгна из стаята. Взе си цигара, запуши. Макар и накратко, Слава успя да му предаде нагледно атмосферата в съдебната зала. Саша видя с очите си всички действащи лица, дори различните изражения на физиономиите им…

— Е? — Грязнов се върна след няколко минути. — Как се чувстваш сега? Почина ли си от беседата с народа? Там — той посочи с палец зад гърба си — другият народ вече се интересува от теб.

— Отдавна си починах. А какво още искаше да ми разкажеш?

— Да завърша нашата история. Преди повече от седмица или в началото на тази, не си спомням… Всичко ми се обърка в главата. Звъни ми Лариса, моли спешно да отида при нея. Учудих се, но отидох. Да, между другото, след като се върнах от Унгария, й предадох с две думи същността на разпита на Богданов. Влизам, няма никаква охрана, самата тя отключи. Питам какво има, защо ме вика, къде е охраната? Вече няма нужда, казва. Защото заминавам и апартаментът на „Комсомолски“ е продаден. На кого? Тъкмо за това ще стане дума. Обадил се Гурам, скоро след процеса било. Както ми каза, настойчиво я молил да не затваря телефона и да го изслуша. Настоявал, че тя нямала вече нужда от охрана. Той се бил разпоредил косъм да не падне от главата й. Можело да не се страхува от ничие отмъщение. Напротив, предложил й да се срещнат, за да й обясни лично колко я харесва и какво безумно впечатление му е направила. А всичко било един кошмар, умопомрачение! Той цял живот щял да се упреква за неприятностите и бедите, които причинил на такава прекрасна и забележителна жена. Изобщо, активно я убеждавал да му стане любовница, държанка. Каквото поискала, колкото пари искала — всичко щял да сложи в краката й. Както можеш да се досетиш, тя обяснила на този негодник, че не желае дори да диша един въздух с него. И затворила телефона. Така ми предаде… След някой друг ден пак се позвънило. Някакъв глас с кавказко произношение започнал да обяснява на Лариса, че не бивало да разговаря по този начин с чичо Гурам. Ако той бил заповядал да не я закачат, това нищо не значело. Ако сега не я закачали, но после можело здравата да си изпати. Започнал шантаж. Целта била следната, изяснил я самият Гурам. Изведнъж й заявил, че минавал един ден наблизо и решил да огледа бившия й апартамент на „Комсомолски“. Напълно го устройвал. Представи си! Сам отключил, огледал и останал много доволен. Понеже не се очаквало Вадим да се върне, а тя нямала нужда от две жилища, предложил й да му продаде това. Всички документи били подготвени и оформени, оставало само тя да подпише, нищо повече. Кога да дойдел, за да й донесял парите и да подпишели книжата за собственост? Станало й страшно. Но за всеки случай се поинтересувала за колко е оценил жилището й. Колко искаш? — попитал пък той. И тя изтърсила: сто милиона! Рубли, уточнил той, нали не долари? Може рубли. Добре, съгласил се той, можел да ги донеса утре по обяд. Искал да бъде сигурен, че ще я намери вкъщи. Можеш ли да си представиш, пристигнал и донесъл спестовна книжка със сто милиона! На нейно име. Тя се обадила в банката, проверила, потвърдили, че парите са внесени. Какво й оставало да прави? Подписала за продажбата. Охраната била там, не сваляла очи от него. Затова Гурам бил съвсем коректен, както тя каза. Никак не приличал на убиец.

— Човек ще си помисли, че имат печат на челото: убиец! — усмихна се Турецки.

— Точно така. Като си тръгвал, пак я посъветвал да се откаже от охраната, защото бил готов лично да гарантира безопасността й. А тя му отговорила да не се притеснява. Все едно заминавала в чужбина — далеч от неговите убийци и от неговата любов.

— Ама че тип!

— Това не е всичко — предупреди Слава. — Веднага й предложил да купи и второто жилище. Но нали два остри камъка брашно не мелят. Изгонила го, но се замислила. И ми позвънила. Само че не същия ден, а малко по-късно, когато била напълно готова да замине. Нямаше много багаж. Заключи всички секретни брави на апартамента и взе ключовете със себе си. Може изведнъж да реши да се върне? Твърдеше, че тръгва като турист, но ми се струва, че ще е за дълго, ако не и завинаги. А ме повика за следното. Честна дума, смешно е за разказване… — Слава се засмя. — Толкова неприятности, казва, ви причиних, че не знам как да ви се отблагодаря. Оставете, отвърнах й, това е наш дълг. Дългът си е дълг, а човешките отношения са нещо съвсем друго. Затова… приготви се, Турецки! Заради мен, казва, много от хората ви имаха неприятности, ето, на вашия приятел му подпалиха колата. Не знам кой от вас ми помогна повече, но с вас, Вячеслав Иванович, се разплатих заради татко, макар че — какво са парите! Животът ни не се измерва с тях. А на вашия приятел, тоест на теб, предайте това — Грязнов бръкна в чекмеджето на бюрото до прозореца, извади оттам портмоне от щампована крокодилска кожа и го хвърли на коленете на Саша.

Турецки помнеше това портмоне с документите и ключовете от колата, ходи да го вземе от Кисота. Как ли е тя?

Като се върнал от Унгария, Слава й позвънил по молба на Богданов и предал поздравите му. Вадим се интересувал ще му затвори ли телефона, ако й позвъни. Точно така предал. Богданов повторил, че ако всичко завърши благополучно, веднага ще продължи контактите си с Министерството на културата.

— И аз й звъннах — казва Слава. — Интересно нещо, как се развиват подобни отношения на този свят. Разказах за разпита в Будапеща, съобщих това, което беше възможно. Тя мълча дълго, а после изръси с дрезгав глас като продавачка на пазара: „Няма да затворя!“ От което си направих извода, че щастието е възможно. Вярно, не аз, а ти си я виждал и дори си я държал в ръцете си. Наистина ли й е нужно точно такова „щастие“? — Грязнов имаше предвид Богданов.

А Турецки изведнъж си спомни Вероника Мойсеевна. И прихна.

— Разбира се, Слава!

— И аз така помислих, защото буквално на другия ден отново й позвъних, исках да уточня нещо около Богданов, не помня какво, някаква дреболия. В кабинета й беше съвсем друга дама, която ми съобщи, че Алевтина Филимоновна си е взела отпуск и подготвя документите си за чужбина. Ще отсъства не по-малко от месец. Това е.

— Виждаш ли — направи дълбокомислен извод Турецки, — поне на един човек му провървя в тази мръсна история.

— А по повод на твоята нелюбознателност — Грязнов посочи портмонето, което приятелят му продължаваше да върти в ръцете си, без да го отваря, — имам още нещо. Ще се постарая да предам дословно. Предайте, казва, това на вашия приятел Александър Борисович. Искам да не си спомня за мен с най-лошите думи. Точно така се изрази. Жените ти подаряват коли! Поне това разбра ли?

Да, в портмонето бяха ключовете за жигулито, което Саша докара на Лариса от Кисота.

— Но какво ще правя с тях? — някак равнодушно попита той.

— Ще се возиш, глупчо! — възхити се Грязнов. — Ще се возиш и няма да мислиш за нищо, разбра ли? Това е — шумно въздъхна той. — А ето и края. Ти не четеш вестници, особено такива.

Извади от чекмеджето вестник и го подаде на Турецки. Саша погледна името: „Подмосковски известия“. Гледай ти, имало и такъв вестник! Една бележка на последната страница бе оградена с червено: „С огън и меч“.

— Как ще коментираш? — устреми поглед Грязнов.

— Добре са го измислили тия журналисти — трупът принадлежи на собственика. Но искам да ти кажа друго. — Саша стана сериозен. — Слава, страшно е да живееш в държава, където законът не може да накаже престъпника.

— Да — съгласи се Грязнов. — А какво ни остава?

Турецки мълчеше.

— Е, Саша?

— Да забравим ли? — рече Турецки със странна интонация, в която имаше или съмнение, или въпрос към самия себе си, и хвърли ключовете на колата върху бюрото.

— Така значи? — саркастично изрече Слава.

— Още преди една седмица, когато говорихме с Костя по телефона, той ми спомена някак между другото, за да не скачам: в дадения момент те — Саша посочи към тавана — не препоръчват да се започва ново разследване въз основа на фактите, които донесох от Ермитажа. На фона на вълната, която се надигна в пресата около връщането на художествените ценности на бившите им законни притежатели, ще бъде неподходящо и нецелесъобразно да се заостря вниманието на демократичната общественост върху кражби в музеите. Мисля, че това решение е подсказано на главния прокурор от заинтересувани лица от президентското обкръжение. Между другото, материалите по следствието за убийството на Константиниди, кражбата на ценности и прочие вече са предадени на Федералната служба за сигурност, която, изглежда, сама ще им търси по-нататъшно приложение. Разбра ли, Грязнов?… А казваше: какво да се прави?… Да забравим, Слава. — Турецки завърши вече твърдо: — Малко ли важни неща имаме?

— Мъже! — разнесе се от съседната стая.

Те се спогледаха и изхъмкаха едновременно. Вложиха цялата си ирония, на която бяха способни, в тези малко съдържателни звуци.