Опасно хоби

30.

Всеки от тях играеше своята партия, виждаше целия й фалш, но не се отказваше от предложените правила на играта. Бай бе гостоприемен домакин, в чийто дом случаят е довел скъп гост, та му се отваря приятната възможност да покаже всичките си богатства. Турецки играеше ролята на тъповат и вежлив провинциалист, издигнат от милостивата съдба, а сега използващ всяка възможност да установи контакт със силните на деня. Разликата между двамата бе само в едно: Саша вече си го представяше, макар и най-общо, докато галеристът само търсеше подходи към него.

Разведе госта из цялата къща, показа му великолепната билярдна и библиотеката в мазето. Мимоходом отвори вратата на просторен килер, там по стелажите чак до тавана бяха наредени бутилки, доставени от чужбина: изключително редки коняци, водка, уиски, вина. Бе искрен, открито показваше пристрастията си. Каза, че по всяко време може да предложи питие от големия световен каталог, но, уви, гостът е с кола. Следващия път. Турецки кимаше приятелски: разбира се, другия път, непременно ще се намери повод, и то скоро… А Виталий Александрович продължаваше да демонстрира своите любими неща и сякаш непрекъснато подчертаваше, че повече никъде няма да бяга, че е чист пред Русия и всичко тук в края на краищата ще го получи тя — Родината. Защото в свитото гнездо едва ли вече ще зачуруликат птиченца… А как е при вас, Александър Борисович? Ах, дъщеря? Значи чудото на природата? Ами да, истинско чудо…

Бай показа и кабинета си, и обширната трапезария, и спалнята на втория етаж, и другите стаи, така наречените стаи за гости. Идват приятели, остават — кой ще се напари в банята, кой ще поброди на лунна светлина по пътечките, които помнят стъпките на Борис Леонидович Пастернак, или кратките пияни кросове на Саша Фадеев. Тук е Божият храм с прочутото гробище. Понякога можеш да срещнеш и жив класик, един ремонтира старинната вила, други отглеждат пилета, прости ми, Боже. Изреждаше всичко като доброжелателна скоропоговорка: не можеш да разбереш сериозно ли говори, или се шегува?

И картини — навсякъде, из цялата къща. Големи, малки, някои съвсем миниатюрни, но поставени в широки и дълбоки рамки: като малки прозорчета към оня съвсем различен и спокоен свят. Мимоходом изреждаше имена — руски и чуждестранни. Турецки ахкаше със сдържан възторг, което показваше ясно, че тези имена нищо не говорят на тъпия следовател, а пък ахка изключително от приличие и желание да демонстрира по-високото си интелектуално равнище — така се държат амбициозните, но ограничени хора. Това успокояваше Бай. По-точно — даваше му възможност да продължава да се любува на себе си. Вече вярваше, че е смаял простака, което за Турецки бе съвсем добре дошло.

Накрая екскурзията свърши, седнаха в креслата на верандата.

Помощникът (така бе представен Андрей, и Саша съобрази, че Карина има набито око) донесе ледено боржоми, високи кристални чаши, отвори и напълни кристала с благодатното щипещо носа газирано питие. Чудо, възторг! Турецки не сдържаше емоциите си, това пък караше Бай да изпада във възторг: знае ли човек, може пък да се размине…

Но дойде моментът, когато — искаш или не — трябва да преминеш към същността на нещата: кой дявол те е довеял тук? Въпросът прозвуча много по-меко и тактично, но дори облечен в най-доброжелателна форма, сякаш върна Саша на земята и от възторжен почитател го превърна в тъпичък чиновник.

— Та ето какво… — той протакаше началото, защото не знаеше как да зададе по-ловко лошите си въпроси, толкова неуместни след всичко показано току-що.

Бог му е свидетел, че Бай щеше да му помогне с желание, за да опрости обстановката, стига да знаеше за какво ще стане дума…

Турецки най-напред специално подчерта няколко пъти, че е дошъл просто така, непротоколно, прави почти частно посещение. Едва тогава май намери вярната интонация. Най-напред се поинтересува в какви отношения е домакинът с някой си Богданов. Турецки дори за по-сигурно погледна в бележника си — да не сгреши фамилията.

Бай веднага каза, че ще отговори с удоволствие, но иска да знае в каква връзка го питат.

Турецки си придаде достатъчно важен вид, съобщи, че въпросът е възникнал във връзка с предполагаемо престъпление, а според следствието може да е замесен Богданов. Бай така ококори очи, че и глупак щеше да му повярва. „Повярва“ и Турецки. Най-напред призна, че разговорът е поверителен, сетне изложи версията за покушение с цел убийство — при тези думи Бай като че ли застана нащрек — и Богданов е заподозрян в извършването му. Паралелно с това се разследва и отвличането на заложничка, която е дъщеря на Константиниди, едновременно състояща в брачни отношения със споменатия Богданов. Следствието сигурно щеше да разполага със съвсем други факти, ако въпросният бе налице. Но той отсъства и следствието не разполага с никакви данни за местонахождението му. Такива ми ти работи! Да ви е сладко…

След края на речта си се втренчи с интерес в събеседника си. Но той не разбираше или се правеше, че не разбира какво искат от него тия „умни“ следователи?

Тогава Турецки „се разкри“ напълно. Допускайки, че не открива голяма тайна, следователят съобщи, че още в четвъртък, тоест в деня на покушението — Саша съзнателно не каза „убийството“ — Константиниди е съобщил в МУР за изнудването. Оттам започват да следят Богданов, тоест зетя, когото тъстът подозира, че има връзка с рекетьорите. И стигат до вилата на Бай, а и до ред други известни на следствието места. После — Турецки отегчено се изкашля и се почеса зад ухото — следата се изгубва. И Саша отново се взря любопитно във Виталий Александрович.

— Аа… — сети се най-накрая Бай. — Ето каква била работата! Аз пък си помислих кой знае какво… Разбирам. Какво пък, както се казва — танто за танто: вие на мене, а аз — моля да отбележите, — аз с удоволствие на вас. Ако искате, ще го повторя за протокола, както се изразявате вие. Ето какво…

И той заразказва как сутринта му се обадил Георгий Георгиевич, разказал му за нещастието си и понеже помни интереса му към редица картини от неговата колекция, му предложил да ги купи. На това място Виталий Александрович се усмихна открито — само за… един милион долара. Турецки хлъцна. Но Бай разбирал състоянието на стареца — когато е на тясно, човек ще продаде не само красотата, но ще заложи душата си за спасението на рожбата си, затова обещал веднага да събере необходимите пари.

Какво да се прави!… — Той размаха ръце. — Вадим дойде тъкмо по тази причина, да докара платната. Едуард Мане и два Сезана. Френски художници, затова са скъпи. Впрочем Александър Борисович ги видя и сигурно е обърнал внимание на качеството? О, да! — солидно поклати глава Турецки. Работата е, че не видя нито Мане, нито Сезаните, Виталий Александрович просто беше забравил. В края на краищата и умен човек може да сгреши някой път.

— И за тези, извинете, картинки, цял милион долара? — не повярва Турецки.

— Както виждате — Бай разпери ръце и се усмихна обречено. — При нас, ненормалните колекционери, има и по-фрапантни истории. Може някога да ви разкажа, при сгоден случай — обеща той.

— Да, да — Турецки прие с радост предложението.

— Това е всичко. Даде ми картинките, получи едно кафяво куфарче с долари, качи се в колата и замина. А на мен, честна дума, и през ум не ми е минавало, че може така да измами скъпия си тъст!… Ай-ай, какво нещастие! А какво става с Ларочка?

— С нея се занимава оперативно-следствената група. Намерихме я, естествено. — Турецки се изкашля солидно. — Не мина твърде гладко, но… може да се каже, следствието скоро ще приключи. Тогава делото ще отиде в съда.

— А как е здравето на скъпоценния… — попита най-после Бай.

„Да кажа или не? — преценяваше бързо Турецки с учудване, което при желание можеше да се изтълкува двояко, и гледаше Бай. — Ако излъжа, ще изгуби доверие. Истината е за предпочитане. По-точно, неговата реакция за истината…“

— Ама не ви ли казах?

— Казахте „покушение“…

— Да, покушение с опит за убийство. Което се е състояло. И е завършило. Тоест в дадения момент човекът е мъртъв.

„Господи, какви ги дрънкам!“

Бай като че ли не знаеше дали да направи горестна физиономия, или да се разсмее от думите на този мил идиот. Изглежда, реши да изрази съчувствие. Но все пак процесът успя да се запечата върху изразителното му лице. Турецки дочака каквото му трябваше: все пак Бай е знаел за убийството. Но думата „покушение“ го изкара от релси. Ами ако не е успяло? Ето защо се въртеше неспокойно.

— Значи е загинал… — Бай наклони лицето си — уж преживяваше, но по-скоро го криеше от госта. Най-накрая успя „да преживее“ своята мъка. В ъгълчетата на очите му дори блесна нещо подозрително. Браво, артист! — Извинете, а сега с какво мога да бъда полезен на правосъдието?

— Вие специално нищо ли не знаете за по-нататъшните планове на Богданов? — попита директно Турецки, като се правеше на мъдрия детектив.

— Не знам какво да ви кажа?

— Истината! — също така сурово настоя следователят.

— Щом ще е истината, истината да е… — въздъхна тежко Бай.

— Добре, многоуважаеми Александър Борисович.

И той посвети Турецки в историята с трийсетмилиардния заем, който лично издейства за Богданов чрез Министерството на културата. Ах, ако знаеше какъв подлец ще се окаже! За този заем помогна Кисота, Алевтина Филимоновна, една изключително мила жена. Какво ли й е на нея! Виж ти, избягал мерзавецът.

— Защо сте сигурен, че е избягал в чужбина? — сухо попита Турецки.

— Щом ще бяга, къде на друго място? Мисля, че имаше командировъчно за Будапеща. От Министерството на културата. За лакове и бои. С милион долара в куфарчето — представяте ли си!

Бай много съжалявал за изгубения си милион, макар да не е вече негов, а на покойния старец.

В това време Андрей напълни отново чашите с минерална вода. Турецки наивно се обърна към помощника на Бай, като се направи, че съвестта му се е събудила и не трябва да прекалява:

— Извинете, млади момко, дайте ми точно време? — и повдигна маншета на якето си. — Какво става с моя часовник! Непрекъснато ме лъже! А е толкова скъп! Седемдесет хиляди съм дал.

Но Андрей виновно разпери ръце:

— Съжалявам, не нося часовник. Не съм свикнал.

Намеси се Бай. Извади разкошен джобен часовник, щракна капачето и като се вслуша в мелодията, рече:

— Седем без четвърт. Но защо толкова рано?

— Извинете. — Турецки настоятелно стана. — И без това злоупотребих с вашето внимание. Безкрайно съм ви благодарен. Направете си труда при необходимост да минете в нашата кантора. Не днес, естествено, а когато възникне крайна необходимост. Затруднявам ли ви?

— Какво говорите? — Бай се разтопи от любезност. — С най-голямо удоволствие ще дойда при вас. А не искате ли…

— Не, не. Пък и колата нещо ми прави бели…

— Андрюша, погледни я, моля ти се! — А на Турецки рече: — Той има златни ръце, специалист по всичко, както се казва…

„А при нужда ги окървавява. Здрави ръчища, клещи…“ — забеляза Саша, когато гледаше как Андрей отваря с два пръста тапите от бутилките.

Помощникът се качи на верандата буквално след пет минути, върна ключовете на колата и каза:

— Моторът прекъсваше, смених ви свещта — и подаде старата. — Хвърлете я.

— Ама къде? — попита сериозно Турецки. Работата е там, че на завоя към Переделкино Саша спря нарочно и смени хубавата свещ с тази стара бракма, която при нужда го спасяваше: можеш да се пукнеш от яд, но колата не върви.

Бай изпрати госта си до вратата, помаха с ръка и затвори след него. Андрей излезе на входа и шефът му нареди:

— От утре да организираш твоите момчета и след този да има непрекъснат и бдителен контрол. Не го изпускайте от очи. Изглежда ми идиот. Боже, дай ни и такъв съдия… Но ако греша? Като начало ще го търсите в Главната прокуратура. Запомни ли колата?

— Всичко е наред.

— Много добре. Значи няма да го изпуснете.

31.

Засега Турецки можеше да направи един много съществен извод: Бай знаеше за убийството. Друг въпрос е как и от кого.

Но защо така лесно и доста подробно издаде толкова информация за Богданов? Изглежда, разбира, че щом прокуратурата започне да дълбае, връзките им непременно ще се разкрият. И се наложи да си признае — излиза, че неволно е помогнал на престъпника. Бай нито веднъж не нарече Вадим престъпник, но цялата му логика водеше натам. И се занимаваше със самобичуване, защото знаеше, че няма да пострада за тази работа. Психология на опитния престъпник: да си признае малкото, за да скрие голямото. Не е ли предубеждение? Интересен въпрос… А отговорът ще дойде от тази кола, станала чевръста с новата свещ. Интересно каква е тази свещ? Може да не му е досвидяло да сложи „Бош“. Откъде прости нашенски свещи у такъв голям човек?… И какво друго са ни сложили? Утре ще разберем, когато я подхванат специалистите… Но всъщност това си беше много рискован ход от страна на Бай. Мигар му повярва? Излиза, че и най-опитният може да сгреши: глупав следовател, калпав шофьор, май се поувлече. Зависи от гледната точка…

Следващият въпрос: какви бяха тези Мане и Сезани? Ще трябва да попита Льоня Кругликов, той е спец по тази част. Да се консултира в музея на „Волхонка“. Нали става дума за общонационална ценност, както се изразявахме доскоро. И да продаваш и купуваш някак си… Макар че един дявол знае сега какво може и какво не. Но ако тези „картинки“, както ги нарича Бай, наистина са огромна национална ценност, както подсказва и цената, тогава как ще ги продаде?… Защо точно да ги продава? Ще започне да им се наслаждава. Интересно ще е при възможност да погледне тези три платна, струващи един милион долара. А можеше ли да не назовава тези художници, а примерно десетки други, по-малко значими? Можеше. Но не го направи. Изводът? Още някой знае за тази сделка. Кой? Разбира се, че Богданов. Вярно, няма го. Но може някога да го хванем. Дали пък Вадим Богданов още е между живите? — Турецки внезапно бе осенен от тази толкова проста и естествена мисъл, че дори свърна към банкета и спря.

„Трябва да проследя цялата верига, да проследя как е минал денят му, само тогава могат да се правят окончателните изводи…“

Старецът е ограбен. Всички картини са откраднати. Или поне всички. Но за тях знае един-единствен човек — Лариса. Може да каже какво е имало преди и какво няма сега. Старецът сигурно е имал каталог. Къде ли е? Трябва да се търсят документи, разни разписки, бележки. Стоп! „Разписка“? Там ли се крие тайната, главната причина, че Бай не излъга за Мане и Сезаните? Трябва да провери. Александър Борисович, отдавна ти е време да си в Москва, на твоята „Фрунзенска“, край реката, където след четирийсет минути ще те чакат пратениците на Никита.

А защо Андрей не носи часовник? Как научава колко е часът? Любопитен детайл, затова го запомни: може неочаквано да дотрябва. Подържа върху дланта си старата свещ, която му върна Андрей, и я прибра в джоба си.

Оставаше малко време до срещата и Турецки реши да не се качва до апартамента си, а да почака до входа, в колата, и да познае пратениците. Но нямаше нужда да ги познава. Скоро в двора навлезе обикновена милиционерска газка, оттам слезе младеж с камуфлажна униформа и с пакет в ръка. Турецки слезе от колата и тръгна срещу него.

— Привет! От Емеляненко ли идвате?

— Вие ли сте Турецки? Моля, документите… — Прочете удостоверението, върна го и подаде пакета. — Другарят полковник каза, че с тези документи можете да постъпите по свое усмотрение.

— Предай на Никита Семьонович, че му благодаря.

Младежът сви ръка до петнистото си кепе и полетя към газката.

А Саша се качи в колата и отстрани на седалката нареди като ветрило към двайсет и пет хубави фотографии… Да, за неопитния поглед на практика всички сякаш са с едно лице: черни, обрасли, с гърбави носове. Кой ти ги разпознава. Саша въздъхна — разбра цялата безсмисленост на заниманието си, но не оставаше нищо друго. Затова излезе от двора и така реши още един проблем, и то немаловажен: къде да остави колата през нощта. Ако я остави тук, ще издаде адреса си, а Бай може още да не го знае. Ами ако онзи сръчен Андрей е монтирал нещо — сигурно локализатор или се е постарал и за слушалка и сега го следва от голямо разстояние? В такъв случай за майстора в занаята нищо не представлява да намери една кола или собственика й. Но нали колата на Слава преспа у съседите и нищо. Да се надяваме, че и с тази няма да има неприятности…

През юли осем часът не е вечер. Саша намери компанията играчи на същото място. Цакаха картите. Като го видяха, сякаш се зарадваха, че ще се разнообразят. Освободиха бързо средата на масата и Саша внимателно нареди снимките като игрални карти. Моля! — даде знак с ръка.

Отначало мъжете ги гледаха, без да ги пипат, после започнаха да ги вземат една по една и да си ги предават помежду. Само Василий Василиевич скучаеше видимо.

— Какво ще кажете? — попита най-накрая Турецки, когато любопитството на играчите бе удовлетворено.

— Не са тези — лениво отвърна Василий.

— Сигурен ли си?

— Ахъ. Единият от моите беше с ей такъв нос — той сякаш се закани на себе си с юмрук, — като на боксьор, сплескан. А на тия носовете им гърбави. На другия пък олисялото чак дотук — и посочи с пръст почти върха на темето си.

— Двамата бяха с небръснати вратове и нямаха бради като тези.

— Имате страшно око — похвали го Турецки и това се хареса на човека.

— Вярно — поде съседът, — Вася има око-нивелир. Нали е дограмаджия.

— Ами на ръст? — продължи Турецки.

— На ръст ли? — Човекът стана и прецени по себе си. — Бе по-високи от мен. О! — Той направи характерния жест, който сигурно у всички мъже в Русия означава едно: бутилка. — Към двайсет санта. Към сто и осемдесет ще иде.

— Браво, Вася! — възхити се същият съсед. — Ти си роден за ченге!

— Ами!

— Добре, момчета, благодаря за помощта — събра Саша снимките в плика и се надигна. — И още една молба, ако разрешите.

— Казвай, началник — разреши поласканият Вася.

— Може ли да оставя колата си тук до сутринта?

— Имаш ли пискало?

— Не — Турецки се засмя, — спи си спокойно.

— Да спи тогава, ще я наглеждаме, ако нещо. Сбогом!

Край. Работата е свършена. Остават само приятните неща. Но беседата с Бай така го изтощи, че вече решително не искаше удоволствия. Дори малко или много изтънчени. Искаше да се прибере вкъщи. В нажежения и непроветрен апартамент. При празния хладилник и безмълвния телефон.

Има още чай. И захар. Напълно достатъчно за лека вечеря. Още не му се е смлял обедът. Но може да купи някоя и друга бутилка, не пречи. Най-добре две студени бири. Решено.

Саша направи кръг, за да скрие следите, после премина бързо през съседния двор, огледа се за опашка. Купи на изхода две бутилки „Бавария“ от будката — като ще пирува, да пирува — и буквално притича в двора и входа си. Чисто. Няма никой.

Той хвърли якето, мина през стаята, пусна телевизора и като рухна на дивана, отвори двете бири една с друга и веднага пъхна в устата си изригващото с горчива пяна гърло на едната. Спомни си как ловко отваряше шишетата Андрей, с два пръста. Опасен човек… Интересно, какво може да е сложил?…

Не се питаше да ходи ли на гости, или да не ходи. А не искаше да си кани „момичето“, тя щеше веднага да се съгласи. Просто тук бе неговият дом и това решава всичко. Както се казва във фолклора, мъжът ходи настрана. А сега не искаше „да ходи“. Освен всичко друго, такова кръшкане го караше да поема нови задължения, които бездруго не са му малко.

Карина, естествено, ще се обиди, но може и да го разбере. Да звънне на Грязнов? Нали чака резултат. И Костя чака. Но с Костя е по-лесно: утре сутринта му предстои подробен доклад. Ако му докладва сега, какво ще остане за утре? Или да остави нощта за размисъл на началника? Не, ще му каже, че всичко е наред, защото иначе няма да заспи.

Саша допи бирата и отиде до телефона.

Раздаде се продължително пиукане, а после, както и се очакваше, въпрос:

— Е?

Саша се усмихна:

— У дома съм, всичко е наред. Подробностите в писмена форма. Главорезите не бяха разпознати.

— Разбрах — рече спокойно Меркулов. — Браво. Почивай.

И затвори телефона. И него си го бива.

Грязнов бе по-многословен. Като изслуша малко по-подробния доклад на приятеля си, каза, че информацията е интересна и трябва да поразсъждава.

— Давай — предложи Турецки. — Нощта е пред теб. Гостите не ви ли омръзнаха?

Въпросът бе твърде прозрачен. Дори Грязнов на мига схвана смисъла.

— Колебаеш ли се?

— Как да ти кажа?

— Замина си още през деня.

— Доволна, надявам се?

— Ти как мислиш?

— Жената, мой човек, е загадка. Особено красивата.

— Къде го прочете?

— Сам го измислих, сам! — засмя се Саша.

— Тогава сме квит. Запиши си някъде: девет-две-едно-седемдесет и пет — седемнайсет. Може да ти потрябва.

— Благодаря, ти си истински приятел, както би казал Константин Дмитриевич Меркулов.

— Няма нужда да благодариш. Лека нощ.

— Чакай! Обажда ли се за мадам?

— Преместили са я, вече може да говори. Но там редът е такъв, че ще бъда в отделението точно в десет.

— Тогава лека нощ на теб и на Нина Галактионовна. И дълбоката ми благодарност.

Саша продължи да се изтяга на дивана, събу си обувките и панталона. Ризата отдавна бе закачена на облегалката на стола. Трябва да я хвърли в коша с мръсното бельо — яката й е сива от мръсотия. Все не му стигат ризите!…

Доизпи и втората бира и пак отиде до телефона. Докато се излежаваше и безгрижно се опитваше да следи някаква боза по телевизията, изведнъж съвсем ясно, буквално осезателно видя до себе си великолепното тяло на Карина. Ето, вече го удари хормонът… Най-напред му хрумна: а защо не? И веднага дойде изтрезняването: трябва веднага да позвъни.

Но не набра номера на Карина, която в този момент сигурно хипнотизираше телефонния апарат, а на дежурния в московската криминална. Турецки се представи официално, беше сигурен, че и дежурният го познава. Попита има ли нещо по делото на Ованесов. Дежурният веднага разбра за какво става дума:

— Веднага се обадете на Романова.

Ето на! А ние мислим за хормони…

Шура бе по-кратка от всеки друг път:

— Саша, днес през деня от краснопресненския арест е избягал Погосов. Обстоятелствата се изясняват. Не знам с коя част на тялото си мислят! Да ги… всичките! Добре, почивай. Утре ще си късаме нервите…

Сърцето на Турецки се сви тревожно. Наистина се започва… Какви могат да бъдат последиците? Ще започне грубо и бързо премахване на свидетелите… А защо Костя премълча? Мигар не знае? Или Шура го е съжалила и не му е казала? Едва ли… На мен го спести, разбра най-сетне Саша, затова бе така сдържан. Ах, че началник!

Но е изчезнал Погосов. Дясната ръка на Гурам. Ето у кого може да има неоткрити пари, оръжие и останали на свобода килъри.