Опасно хоби - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Фридрих Незнанский (Москва. 1995 г. Петък 14 юли, по обяд) #3

Москва. 1995 г. Петък 14 юли, по обяд

1.

Полина Петровна излезе от асансьора на четвъртия етаж, пусна тежката си чанта върху протритото килимче на прага и позвъни. Почака и отново натисна звънеца. Но зад вратата бе тихо и като че ли никой не се канеше да отваря. Тя измърмори, че старецът вечно капризничи и колкото повече остарява, толкова повече неговите чудатости се увеличават. Затова бръкна на дъното на голямата си пазарска чанта, където лежаха ключовете, неизползвани напоследък. Старецът не излизаше от къщи, занимаваше се с картините си, сваляше ги от стената, правеше ги нещо и пак ги окачваше, но вече в друга последователност. Изобщо — държеше се странно.

Полина Петровна работеше в дома му като чистачка само някои дни от седмицата и това й беше много удобно, защото живееше в съседната сграда — не се налагаше да ходи надалеч, а пък работата й не бе Бог знае колко тежка: да почисти, да сготви — старецът плащаше добре. И всичко щеше да е наред, ако не беше тая негова старческа завеяност. Като излизаш, защо ще заключваш всички брави, нали знаеш, че чистачката ще дойде и има само три ключа? Колко пъти е ставало така! Ето и днес…

Жената пъхна първия ключ в английската брава, врътна го, без да се надява, че ще отключи, само за всеки случай… и вратата се отвори. Какво става?! Право казват хората — когато Бог иска да накаже някого, най-напред му взема разсъдъка. Мигар е излязъл и е забравил да заключи? Чудак…

Тя занесе чантата в кухнята и я сложи до масата, за да извади донесените покупки и ги нареди в хладилника. В къщата е тихо, значи е излязъл някъде по събирателските си работи. Старецът колекционираше картини и в дома си имаше много — ето стените в четирите стаи са окичени догоре, дори не е удобно да почиства праха по рамките. Налага се да се катери с прахосмукачката чак до тавана, а Полина Петровна не е вече толкова млада, няма нужда от подобни физически упражнения.

Някаква неясна миризма смущаваше обонянието й. Домашната помощничка бързо се сети: сигурно пак са спирали тока, а дядото е оставил в хладилника супата, дето му свари още в сряда. И ето че вони. Тя надникна в хладилника. Супата си стоеше в тенджерата, както я беше оставила, но миризмата не идваше оттук. Значи е нещо друго. Но какво?

Полина Петровна тръгна бавно из стаите, като надничаше във всички кьошета, може старецът да е сложил капан за мишки и да го е забравил? Миризмата се усили в най-отдалечената стая — в кабинета. Полина Петровна се огледа и очите й се устремиха към ъгъла, където стоеше високият, изправен на пода часовник с мелодичен звън, и се ококори от ужас.

Самият часовник не беше на мястото си, а лежеше на пода със счупено стъкло на махалото и циферблата. Наоколо се търкаляха стъкълца, а отгоре им лежеше стопанинът на дома с отметната глава и разтворен халат, от който се подаваха жълти голи крака. Лежеше по гръб, сякаш са го катурнали със силен удар в гърдите, и под тила му тъмнееше цяла локва засъхнала кръв.

Полина Петровна закрещя диво и — откъде намери сили — излетя като тапа на стълбището и хлопна вратата. Чак долу на входа съобрази, че ключовете й останаха в чантата, в кухнята, как да отвори сега? Но веднага се наруга: за какво съм се размислила? Там стопанинът лежи убит! Трябва да повика милиция, а без нея е опасно да влиза в апартамента, нека те да отворят вратата, както е прието.

Полина Петровна завари мъжа си у дома. Егор вече бе направил сутрешния „обход на обекта“ и сега, като поклащаше замаяно безпътната си глава, се опитваше да вникне в думите й, сипещи се върху него подобно на безкрайна скоропоговорка. На моменти жена му пляскаше с ръце и се разтърсваше от тревожни вопли. Егор разбра горе-долу, че работата е шибана, а тя — изплашена, и трябва да се вика милиция. А ония ще дойдат и ще се почне — защо си се натряскал в работно време? Защо това, защо онова, мътните да ги отнесат.

И той заяви на съпругата си, че сама трябва да избере нула-две, да съобщи какво е видяла в дома на стареца и да отива да отваря вратата заедно с милиционерите. За тях английската брава е като, абе…! — и той махна безнадеждно с ръка към жена си — нищо не разбира тя. Ако някой се сети да го потърси, нека каже, че днес шлосерът е болен, сутринта е викал доктор. И толкоз.

Полина Петровна бездруго не разчиташе много на мъжовата помощ и разбра, че и сега е останала сама, без подкрепа в тази много страшна ситуация. Затова вдигна с въздишка телефонната слушалка. Мъжът й вече хъркаше с лице към стената.

После, докато дойде милицията, докато по заповед на строгия милиционерски началник кварталният търсеше свидетели — нали е работен ден… В наше време дори старците гледат да стоят по-малко затворени вкъщи. Щом имат възможност, също гледат да завъртят търговийката си — я с вестници, цигари… Та кварталният обиколи двата входа, докато доведе младеж с модерна кретенска прическа и възрастна жена, майка на две наконтени дъщери търговки, които непрекъснато пътуват за стока или в Гърция, или в Турция. Полина Петровна я познаваше отдавна, беше спокойна мила жена. Ами тоя, интересно, за кой дявол се е подстригал така? Сигурно от мързел, искал е за развлечение…

Полина Петровна обясни на цивилния мъж, който пристигна заедно с милицията, как действат ключалките, каза, че сега е заключена само английската брава, а нейните ключове са останали върху кухненската маса. Като видяла кошмара, моментално забравила всичко, сякаш обезумяла.

Бравата не представляваше трудност за добър специалист, какъвто се оказа цивилният. Той извади нещо от куфарчето си, пъхна го в ключалката, дръпна, завъртя и вратата сама се отвори. Един по един, пристъпвайки точно в дирите на предния, униформени и цивилни, и дори водачът с голямата черна овчарка, влязоха в апартамента, поканиха свидетелите, а също и Полина Петровна, която веднага се засили към кухнята — от чешмата течеше вода. Ужасена от видяното, домашната помощничка бе забравила всичко. Ето ключовете — лежат върху масата.

Тя не тръгна из стаите, остана си така в кухнята, без да знае какво да прави сега и къде да дене ръцете си. Но точно тогава в кухнята се появи старшият на оперативната група с пагони на майор. Той помоли Полина Петровна да поседне и спокойно да разкаже всичко поред, без да пропуска нищо. Макар да нямаше какво толкова да си спомни, сигурно мина не по-малко от час, докато разказваше, а той записваше всичко. Изведнъж Полина Петровна скочи — какво е седнала! Трябва да сготви за обед!… И се сепна, че вече не е нужно да готви никому, и зарева с всичка сила, с пълен глас — изглежда, дълго се бе сдържала, дълго се бе страхувала от сълзите.

Началникът се постара да я разбере и започна да я успокоява, а когато тя престана да реве, я попита дали старецът е имал роднини и ако да, къде живеят, как да се свържат с тях…

Господи! Съвсем беше забравила! Ето какво значи старчески мозък!… Трябва веднага да се съобщи на Ларка или на нейния мъж Вадим. Началникът си записа всичко на един лист и каза, че лично ще позвъни. Но скоро се върна в кухнята и съобщи, че домашният телефон не отговаря. Няма ли други? Къде работи Вадим, а Лариса Георгиевна? Но откъде можеше да знае Полина Петровна? Не се е налагало да води особени разговори със стопанина, нейната работа е проста. Не се интересува как живеят и от какво.

Тогава той я помоли да обходят двамата стаите и да посочи какво е могло да изчезне според нея след последното й почистване. Кога беше? — поинтересува се началникът. Ах, в сряда, значи завчера? И оттогава не е влизала в апартамента? И мъжът й ли, който е правил всичките ключалки, не е влизал? Впрочем къде е той сега?

— Ами спи. — Полина Петровна кой знае защо се разсърди. Ето, дотам я докара мъжът й, сега ще има да го размъкват по милицията, бъдете сигурни! Посред бял ден спи, от сутринта се наквасил и хърка, няма ни срам, ни свян…

Милиционерът се оказа оправен, веднага изпрати един от своите да доведе Егор. А в това време пристигнаха санитари и внесоха в кабинета на стопанина носилка, която сложиха до тялото на покойника. Старшият веднага я повика там.

— Помогнете им — обърна се към Полина Петровна. — Трябва да се съблече. И дрехите също да се изпратят за експертиза.

Изглежда, този милиционер съвсем си е изгубил ума. Предлага ли се такова нещо на възрастна жена, която бездруго едва се сдържа да не заридае отново! Но навикът цял живот да се подчинява си каза думата и домашната помощничка с усилие смъкна от стареца халата, като се стараеше да не гледа хилавото му жълто-сиво тяло, покрито с петна и вече замирисало неприятно, после свали долното бельо, което санитарите просто й предложиха да разреже с ножица. Те изчакаха да се оголи тялото, хванаха задружно стареца за раменете и под коленете, сложиха го на носилката, а отгоре го покриха с чаршаф. В такъв вид стопанинът пое последния си път, изпроводен само от сълзите на дългогодишната си домашна помощничка.

После друг началник дълго разпитва в кухнята мъжа й Егор, който толкова укорително погледна жена си, когато го въведоха, сякаш нареждаше: значи не сдържа проклетия си женски език, нали те молих… ама жени!

Полина Петровна пък вървеше из стаите след строгия главен началник и докато разглеждаше празните квадратни рамки по стените, увиснали между картините, а сега те бяха повече, си припомняше дали ги е виждала завчера или не. За огромно неудоволствие на началника, тя не можа да си спомни нищо ценно. Не, това не беше нейна работа, тук трябва да повикат Лара, която разбира от картини, или пък нейния съпруг Вадим, който също се занимава с нещо подобно. А тя какво, домашната помощничка си е домашна помощничка. Нейната грижа е да избърше праха и да сготви. Е, и нещо да поизпере…

В кухнята все по-често се чуваха силни и сърдити гласове. Изглежда, Егор хич не искаше да се разбере с този, дето го разпитваше. Обаче всичко приключи: милиционерският началник излезе и заяви на всеослушание: понеже заподозреният не желае да помогне на следствието, а също така не може да докаже алибито си, трябва да бъде задържан и изпратен в предварителния арест. Сега вече Полина Петровна здравата се стресна. Защо пък Егор? Какво алиби? Обясниха й, че Егор трябва да докаже, че вчера не е могъл да извърши убийството в този дом. А може само по един начин: като си спомни къде е прекарал целия ден и има ли живи свидетели, за да потвърдят показанията му.

— Господи! — паникьоса се Полина Петровна. — Какво алиби, щом за нищо и никакво ще тикнете човека в затвора при бандитите! Че той вчера цял ден беше с мен! Сутринта ходихме на пазар, ето покупките в кухнята, купихме каквото ми бяха поръчали. А Егор носеше чантите, тежко е за сама жена! После чак до вечерта монтира желязната врата на съседа, всеки може да потвърди, всички видяха. Пък и защо му е да идва тук? Ако някога старецът лично го повикаше да поправи някоя рамка за картина или нещо друго — да, обаче сам не е стъпвал тук!

Пообъркан от защитата й, началникът веднага изпрати един от своите да провери дали тази лелка казва истината. Но самият той не можеше да сдържи раздразнението си.

— А защо тогава не иска да говори? Сто пъти го питах, всеки път ми отговаря различно.

— Че то — пиян човек! — зае се да защитава своя пияница Полина Петровна. — Само си дрънка, ама като човек е безобиден. И има златни ръце…

— Златни… — измърмори началникът. — Като го затворя, и езикът му веднага ще стане златен. Скъса ми нервите, подлецът му… Е, какво стана, Тишкин? — попита върналия се милиционер.

— Всичко е точно така. — Той се засмя. — Съседът потвърди. Оказва се, че днес точно той го е почерпил. За добрата работа. И се отрязали.

— Добре — махна с ръка началникът, — пускайте го да върви да се наспи. А с вас — обърна се към Полина Петровна — ще се наложи да поработим още. Какво можете да кажете за това бюро?

Тя сви рамене и огледа грижливо писалището. Върху полираната му повърхност имаше предмети, извадени от джобовете на халата — носна кърпа, връзка ключове и верижка с бяло кръстче, което стопанинът винаги носеше на врата си.

— Бюрото си е бюро. Стопанинът не даваше да бъркам вътре и аз не съм пипала. Ама защо?

— Защото това май не е никакво бюро, а направо сейф. И нито един от тези ключове тук на връзката не става. Каква е причината?

— И няма да стане! — обади се от вратата излизащият Егор.

— Защо така? — Началникът рязко се обърна към него.

— Защото така! Аз съм го правил. Ако бяхте се отнесли към мен човешки, да бяхте ме помолили уважително, щях да помогна. Обаче тъй — не. Нямате право да ме принуждавате.

— Аз тебе все пак ще те задържа!

— Имам си алиби, нали ти каза, началник… Нямаш такива права.

— Егор! — Полина Петровна почти писна, защото разбра: сега началникът ще се вбеси от наглостта на пияния Егор и тогава вече никакъв закон няма да го спре — ще го арестуват. А сетне върви се оправяй кой прав, кой крив. — Престани с маймунджулъците си и помогни на хората! И те не са дошли тук по свое желание! Стопанинът убит, а ти само дрънкаш, вместо да помогнеш.

— Това е друго — внезапно се съгласи Егор. — Когато се обърнат към мен с добро, защо да възразявам, питам аз? Не възразявам. Какви са тези ключове? Да, всичките са от вратата. А от писалището са други. Търсете ги в кутията на часовника — и той посочи търкулнатия на пода часовник със счупени стъкла.

Един от милиционерите предпазливо стъпи по натрошеното стъкло, заобиколи очертания с тебешир силует върху пода и надникна в дървения корпус:

— Точно така, тук са! — И извади два ключа, закачени на халкичка.

Началникът веднага помоли свидетелите да се приближат и отвори вратичката на едната секция на бюрото. Извади оттам грамадно руло, пъхнато в целофанов пакет. Разгърнаха рулото и се оказа, че това са извадени от рамките картини.

Също такова руло извадиха и от другата секция на бюрото. Сега началникът не знаеше какво да прави. Както между другото отбеляза, самият той бъкел не разбирал от живопис, а тук явно имат работа с художествени произведения. И затова каза, че ще позвъни в МУР, в отдела за кражби и злоупотреби с антикварни и художествено-исторически ценности, а сетне ще се обади в службата си. В МУР имат специалисти по изкуство, нека те си блъскат главите. А на него му стигат убийствата. И собствените задачи.

Което и стори. Но дежурният бързо охлади намеренията му. Накара го да чака, защото сега ще се обади Романова, началничката на МУР. Като чу възгрубия женски глас, милиционерът малко се поуспокои.

Романова нареди на дежурния следовател от прокуратурата Полунин, както сам се представи, да я информира бързо и по същество за произшествието, и той й разказа за проведените мероприятия и за отварянето на писалището сейф. Тогава тя разпореди да не се пипа нищо, а да я чакат заедно със специалисти от отдела и следовател от Главната прокуратура. Едва сега Полунин разбра, че работата е твърде сериозна и „големецът“ от Главната прокуратурата няма да остави всичко и да хукне заедно с началника на МУР заради обикновено убийство.

2.

Романова, пълна висока жена с възтесен за нея мундир на полковник, мереше с тежки стъпки кабинета, в който бе станало убийството. Не, това не е нещастен случай, когато старият човек примерно се е подхлъзнал на излъскания с восък паркет, ударил си е тила о кутията на големия часовник върху пода и е срязал врата си на парчетата стъкло.

Вече се канеха да откарат тялото в моргата на ул. „Пироговка“. Съдебномедицинският експерт от Първи медицински институт на същата улица препрочиташе своята част в протокола от мястото на произшествието, като възстановяваше събитието и го допълваше засега с лични предварителни съображения. Разбира се, окончателният отговор щеше да даде аутопсията или съдебномедицинското изследване на трупа. Но още отсега можеше да се твърди почти със сигурност как е настъпила смъртта: тилната част на главата се е ударила о тежък тъп предмет, това е предизвикало вътрешно-черепен кръвоизлив, който в дадения случай трябва да се квалифицира като тежка телесна повреда, причинила смъртта на потърпевшия.

Съдебният лекар доцент Миронов беше голям учен, свикнал да чете лекции на студенти, и тук не се сдържа. Човек ще си помисли, че присъстващите криминални лъвове не знаят кое как да квалифицират.

Докато слушаше монотонния, почти гробовен глас на експерта, Романова продължаваше да крачи из кабинета, забила поглед надолу. Най-после спря и заразглежда очертаната с тебешир пеперуда върху сивия килим, покриващ половината кабинет.

— А това какво е? — попита тя и посочи с пръст.

— Тук беше смачканото пенене. Сглобихме го за експертизата отговори дежурният следовател от Московската градска прокуратура Полунин.

— Александър Борисович, ако обичаш, ела при мен. — Романова извика изправения до отворения прозорец с изглед към двора старши следовател по особено важни дела към Главна прокуратура Турецки.

Но той предпазливо вдигна показалеца си, обърна се и я извика с бързо движение на дланта. Докато Романова заобиколи масата, той безнадеждно махна с ръка и застана с гръб към прозореца.

— Ама че мирише тук! — Той смръщи лице. — Не мога да си представя как са работили цяла седмица… Да, значи казвате, че похитителите били арменци с червен мерцедес? Мога да ви зарадвам: току-що някакъв тип от кавказка националност влезе в двора с чернен мерцедес, слезе от него, няколко минути замислено ме оглежда през прозореца, но бързо се опомни, седна в колата и замина. Как ви се струва? Мисля, че трябва да го проследим.

— Никак не ми харесва! — сърдито се обади Романова, като се направи на разсеяна за последното, и хвана Турецки за лакътя. — По-късно ще поговорим. А сега обясни на мен, простата жена, това, което цялата група не може да ми разясни от един час насам. Виж. — Тя го обърна към себе си и хвана реверите на сакото му. — Моля само да имаш предвид, че старецът беше хилав и стар, тю, по дяволите! Разбира се, че е стар, щом е старец, съвсем ще оглупея с пас. Добре, по-кратко. Ако постоянно е носел пененето на носа си, както твърди домашната му помощничка…

— Само за през нощта го сваляше — намеси се Полина Петровна, усетила внимание към себе си, — а понякогаш влизаше с него под душа.

— Добре, изяснихме въпроса — махна с ръка Романова. — Значи, ако взема и те фрасна едно хубаво, Саша, пененето ти може да падне точно пред краката ми, нали? А после аз те… тоест не аз и не тебе, а ако някой блъсне нашия старец направо в ъгъла, където е бил часовникът? Има ясен отпечатък върху пода, часовникът не е местен от сто години, а сега се търкаля, и то така, сякаш е съборен от мястото си с каменарски чук. С каква сила трябва да удариш по него, за да падне! И с какво?

Турецки погледна в ъгъла, пресметна разстоянието и вдигна рамене.

— Но моля ти се, напълно реална картина. Значи убиецът трябва да е доста як мъжага, за да събори нашия дядо. От удара часовникът се накланя към стената и като пада на земята, заема точно това положение, в което е сега. Ето ви цялата реконструкция, господа — измърмори той и погледна следствената група. Те седяха на столовете покрай стената с прибрани отдолу крака, за да не ги настъпи случайно сновящата из кабинета Романова.

Турецки изпъна напред ръцете си и сякаш продемонстрира скок. А после отиде в ъгъла, където бяха часовникът и очертаният върху пода силует, с мах на ръката показа траекторията на тялото, допирните му точки с кутията на часовника и най-после мястото на падане. Всичко съвпадаше. Браво, Александра Ивановна. Опитът е велико нещо. А тези деятели все пресмятат и реконструират, дори направили протокол, умниците, за задържане на пияндето. Сега остана един неизяснен въпрос: кой е убиецът? Съвсем прост въпрос, без повишена трудност…

Но кой ще е все пак? Ако съдим по празните рамки върху стените, имало е обир. Или във всеки случай поне имитация на обир. Защото намерените в писалището на стопанина картини са извадени от рамките неизвестно с каква цел. При това са свалени внимателно и професионално, увити с най-фина цигарена хартия — интересно, откъде ли я е намерил дядото? — тези картини също могат да станат за празните рамки по стените. Но как да се изясни всичко това?

Сега тези платна увлякоха истинския експерт по въпросите на антиквариата, Леонид Сергеевич Кругликов, началник на 3-ти сектор 2-ри отдел, който бе пристигнал заедно с Романова. За приятелите си беше просто Льоня и външността му напълно отговаряше на неговата фамилия. Беше закръгленичък и леко оплешивял. И съвсем не приличаше на опитен следовател от отдела за борба й обирите на художествени и други ценности, по-скоро напомняше второразреден изкуствовед от още по-второразреден провинциален музей, носещ името на героя от гражданската война Сидор Пидопригора. Но Льоня наистина беше и добър детектив, и отличен специалист. Лошото бе, че като преровиха цялата библиотека при стареца, не откриха каталог или поне списък на картините в жилището. Липсваше изходната точка. И тъкмо затова не беше възможно да установят какви произведения са откраднати. За да не губят ценно време, Кругликов засега сам съставяше подробен каталог на наличните картини. И колкото повече се потапяше в този почти затворен за чуждите очи свят на изкуството, толкова повече се писваше: отдавна не беше срещал такова фантастично богатство. Как могат да се съберат такива шедьоври, с какви луди пари — той нямаше отговор на този въпрос.

С много малки изключения почти всички следователи от прокуратурата и от МУР, които от десетилетия бяха непосредствено навързани във всекидневната си работа, можеха да общуват свойски помежду си, без чинове и официални обръщения. Ето и сега, като влезе в стаята, където Кругликов пълзеше с лупа между разположените по пода картини, Турецки се загледа в увлекателната работа пи спеца и отбеляза:

— Направо умираш от кеф! И за дълго ли?

— А, ти ли си? — Кругликов прекъсна за миг съзерцаването на поредния подпис на художник и дойде на себе си. — Саша, чудеса наистина! Защо ли всичко тук се е пазело навито на руло? Да ме убиеш, не мога да ти кажа…

— Ако е приготвено за продан? Или за изнасяне от страната? — предположи Турецки.

— Изпуска ли се такова нещо! Та това са държавни ценности! Никоя митница…

— Хайде, хайде — усмихна се Турецки. — Както знаеш, нашата митница най-често пропуска подобна стока. А Верешчагиновците1, Льоня, се свършиха. Така че приключвай. Принуден съм да поема случая, Костя ме накара, нищо не може да се направи. А засега цялото имущество ще трябва да се запечата.

— Боя се, че за мен ще има още много, много работа… Време с да си ходим, нали?

— Теб специално не те гоня. Като приключиш, заедно с този Полунин, участъковия и свидетелите, заключете и запечатайте вратата. И съответно оформете всичко. Имам и конкретна задача: постарай се да определиш на кого са принадлежали по-рано всички тези картини — на частни колекционери ли, на някои музеи ли. Трябва ти изходна точка, от която да тръгнеш, нали разбираш? А при вас сигурно имате някакви свои списъци, каталози, база данни и прочие. Провери веднага поне най-ценните според теб неща. А аз ще тръгвам. Довиждане, ваше степенство.

Юристът Кругликов имаше и кандидатска степен по изкуствознание, което предизвикваше постоянните задявки на колегите му оперативни работници.

Вървейки по коридора, Турецки изведнъж клекна пред леко притворената вратичка на гардероба. Започна да разглежда от разни ъгли паркета със слънчевите зайчета, които падаха от кухненския прозорец. После извика криминолога и му предложи да се заеме с това пространство от пода — забелязваше се ясна диря. Чия?

В това време на входната врата се позвъни. Следователят се надигна, извика с ръка Полунин, застана от другата страна и отключи.

На прага стоеше Грязнов — собственик на частно детективско бюро „Глория“, което в превод на руски означава „Слава“, с други думи, скромното име на собственика на бюрото — Вячеслав Иванович.

— Здравейте, моите уважения… — Турецки позна на прага своя стар приятел, бивш служител на МУР, минал изпод солидното крило на Александра Ивановна в оставка. Разбира се, заслугата не беше нейна. Просто така се стекоха обстоятелствата. Слава трябваше да реши: или-или. И той избра второто „или“.

— И моите също. — Грязнов озадачено го погледна. — Не ме ли очаквахте?

— Заповядай — с приветлив, широк жест го покани Турецки. — Съвсем навреме идваш, очаква те любимото ти блюдо.

— Така — детективът не бързаше да влезе, — ако съдим по изобилието от гости, софрата не е много весела… И кой е този път? Стопанинът ли?

— А ти имаш ли други варианти? — вдигна вежди Турецки. — И откъде знаеш всичко?… Да, той. Хайде, влез, гълъбче пернато, там ще те посрещне майчицата началник.

— Грязнов! — почти басово извика Романова при вида на бившия си оперативен работник. — Защо човек нищо не може да ти възложи? Всичко проваляш! Дадоха ти жив човек, а в резултат — труп. Е? К’во да правя сега, до края на дните си ли да следя да не издъните някъде работата? Мъже, нямате ли милост към жените?

Тя си нареждаше по навик и никой не й обръщаше особено внимание.

Грязнов също не реагира на виковете й, извади от джоба на сакото си сгънат на четири лист и й го подаде. Александра Ивановна прочете написания на машина текст, погледна озадачено Грязнов и внезапно рече:

— Мда… а аз си блъскам главата на кого да възложа…

— Няма богат работодател. А иначе защо не.

— А за голо благодаря? Така да се каже, на обществени начала, става ли?

— Не е редно, благодетелко моя. Затова, ако искаш, ще върна този документ заедно с отчета.

— Засега го задръж. Сърцето ми предчувства, тук работата не е чиста. Всичко може да се случи. Все едно, сега ще се наложи да ги издирваме!

— Както кажеш. — Грязнов сви рамене.

— Вижте какво, момчета. — Романова се обърна към всички едновременно, явно имаше предвид и свидетелите, които отдавна се бяха изтощили, затънали в нещо, на което не се виждаше краят. — Хайде свършвайте тук, оформяйте всичко както трябва, а ние отиваме в моя кабинет. Турецки, Грязнов, елате с мен.

Навън дълго спориха с чия кола да пътуват. Грязнов, естествено, не можеше да изостави жигулата си и да се появи в МУР на „Петровка“ в колата на бившата си шефка или на приятеля си. Романова не виждаше смисъл да пътува с чужда кола, когато нейната с тук. Служебната волга на Турецки можеше да върви където си ще.

— Какви времена настанаха! — възхити се Турецки. — По-рано заради служебни коли се е случвало битки да се водят! А сега те канят, а ти се опъваш! И пак проблеми…

Най-сетне се разбраха да пътуват с Грязнов. Този вариант като че ли беше най-удобният, защото разговорът щеше да върви между близки хора, които нямат тайни един от друг.

— И к’во — започна Романова, — да не губим време. Да започнем да възстановяваме цялата нишка на събитията…