Още един глупак

I

В онази юлска сутрин, когато в осем часа ме пуснаха от затвора, дъждът се лееше като из ведро — патица би се удавила.

Изпитах доста странно усещане, като видях отново външния свят, който за мен бе застинал за цели три години и половина. Тръгнах предпазливо към него, отдалечих се на няколко метра от украсените с ковани гвоздеи врати, после спрях, за да усетя дъха на свободата.

На ъгъла сигурно чакаше междуградският автобус, но в момента нямах никакво желание да се прибирам у дома. Исках само да стоя на края на тротоара, да усещам дъжда по лицето си и постепенно да проумявам, че вече съм свободен, че няма да прекарам още една нощ в килията, няма да живея сред гангстери, криминални престъпници и извратени типове, както беше през всичките тези месеци.

По улиците се образуваха локви. Водните струи шибаха шапката ми, купена преди четири години, и шлифера, купен преди пет — топъл дъжд, падащ от ниско надвисналите облаци, мрачни и навъсени като мен самия.

Един лъскав буик плавно спря до мене и автоматичното прозорче се плъзна надолу.

— Хари!

Вратата се разтвори, докато се навеждах да зърна шофьора.

Отвътре ми се усмихна Джон Реник.

— Хайде, влизай… ще се измокриш — каза той.

Поколебах се, после се вмъкнах в колата и затръшнах вратичката. Реник грабна ръката ми и силно я стисна. Слабото му мургаво лице грееше от искрена радост, че ме вижда.

— Как си, стари разбойнико? — попита той. — Как е на свобода?

— Добре съм — отвърнах аз, като си дръпнах ръката. — Да не ми предлагаш полицейски ескорт до вкъщи?

Усмивката му поугасна, сивите проницателни очи се взряха в лицето ми.

— Сигурно си мислеше, че няма да дойда. А аз броях дните.

— Нищо не съм мислил. — Погледнах натруфеното контролно табло на колата. — Твоя ли е?

— Как да не е моя! Купих я преди няколко месеца. Бива си я, нали?

— Значи ченгетата на Палм Сити все така са тъпкани с пари. Моите поздравления.

Той стисна устни и очите му внезапно блеснаха гневно.

— Виж какво, Хари, ако някой друг ми беше пуснал тая шега, щях да му фрасна един.

Свих рамене.

— Давай, щом ти харесва. Свикнал съм да ме бият ченгета.

Той шумно си пое дъх и каза:

— За твое сведение сега съм специален сътрудник на областния прокурор и получих солидно увеличение на заплатата. От две години вече не съм обикновен полицай.

Усетих как лицето ми пламна и това ме ядоса.

— Ясно… извинявай… не знаех.

— Че откъде ще знаеш? — той се усмихна и включи на скорост. Буикът се отдели от бордюра. — Доста неща се промениха, откакто те няма, Хари. Старите управници си отидоха. Имаме нов областен прокурор… свестен човек е.

Аз мълчах.

— Какви са ти намеренията? — попита той ненадейно.

— Никакви. Искам да се поогледам. Нали знаеш, че от „Хералд“ ме изхвърлиха.

— Чух за това. — Настъпи пауза, после той продължи: — Отначало ще ти се види доста тежко. Знаеш, нали?

— А, да. Ако убиеш ченге, дори без да искаш, няма да те оставят да го забравиш. Знам колко тежко ще ми бъде.

— Няма да имаш неприятности с полицията. Не исках да кажа това, но вероятно ще трябва да си потърсиш ново поприще. Къбит е влиятелна личност. Има ти зъб. Ако зависи от него, с журналистическата ти кариера е свършено.

— Това си е моя грижа.

— Бих могъл да ти помогна.

— Ще се справя сам.

— Е, да, разбира се, но Нина…

— И за Нина ще се погрижа.

Настъпи дълга пауза, той впери поглед в мокрото стъкло и каза:

— Виж какво, Хари, ние с теб сме приятели. Познаваме се от бог знае кога. Разбирам какво ти е, по не се дръж с мене като с враг. Говорих с Медоус за теб. Той е новият областен прокурор. Още не е сигурно, но може да те вземем при нас.

Погледнах го.

— Няма да работя за градската управа, та ако ще цял живот да стоя без работа.

— На Нина и беше много тежко — каза смутено Реник. — Тя…

— И на мен ми беше тежко, така че сме двама. Помощ не ми трябва. Това е!

— Е, добре! — Реник разпери безпомощно ръце. — Не си въобразявай, че не те разбирам, Хари. Сигурно и аз щях да съм озлобен като тебе, ако ме бяха натопили без вина, ама станалото станало. Трябва да помислиш за бъдещето си… и за бъдещето на Нина.

— Че за какво друго съм мислил според теб през цялото време в килията? — Вперих поглед навън — морето бе сиво в дъжда, вълните се разбиваха в дигата. — Да, озлобен съм, и още как. Имах достатъчно време да разбера какъв глупак съм бил. Трябваше да взема десетте хиляди долара, дето ми ги предлагаше началникът на полицията, и да си затварям устата. Е, в затвора научих нещо, втори път няма да се мина така.

— Сега само се надуваш — сърдито рече Реник. — Знаеш, че постъпи правилно. Просто не ти провървя. Ако беше взел подкупа на оня мръсник, нямаше да можеш да се понасяш, знаеш си го.

— Така ли? Да не мислиш, че сега ми е много приятно да се понасям? Ако прекараш три години и половина в килията заедно с един, дето е изнасилвал деца, и с двама главорези, от чиито навици можеш да си изповърнеш червата, вече не си същият. Ако бях взел подкупа, сега поне нямаше да съм бивш затворник без работа. Сигурно щях да имам кола като твоята.

Реник се размърда смутено.

— Не говори така, Хари. Страхувам се за тебе. За бога, овладей се преди срещата с Нина.

— Защо не си гледаш работата? — озъбих се аз. — Нина ми е жена. Взела ме е и за добро, и за зло. Я ме остави сам да се грижа за нея.

— Мисля, че сгреши, Хари, като не я пусна да дойде на делото, нито да те види в затвора или да ти пише. Знаеш не по-зле от мене, че тя искаше да споделите всичко, а ти я превърна в страничен наблюдател.

Стиснах юмруци и продължих да гледам прогизналия морски бряг.

— Знаех какво върша. Да не мислиш, че исках ония лешояди да я снимат в съда? Или да ме види зад решетките в раирана пижама? Да не мислиш, че исках оня мръсник, надзирателят, да чете писмата и преди мене? Нямаше какво да я намесвам в тая работа, само защото съм глупак.

— Сбърка, Хари. Не ти ли е идвало наум, че тя искаше да бъде с тебе? — каза нетърпеливо Реник. — Едва я предумах да не идва с мен тази сутрин.

Наближавахме Палм Бей — богаташкия квартал на Палм Сити. Дългата редица луксозни вили стоеше самотно в проливния дъжд. Брегът бе пуст. Кадилаците, ролсовете и бентлитата бяха паркирани пред разкошните хотели.

Някога Палм Бей беше моята ловна област. Колко далечно ми се виждаше времето, когато водех клюкарската рубрика на „Хералд“ — вестника с най-голям тираж в Калифорния. А моята рубрика излизаше и в стотина второстепенни вестничета. Печелех добри пари. Живеех добре и обичах работата си. По-късно се ожених за Нина и купих едноетажната къща в покрайнините на Палм Бей — тя стана нашият дом. Работите ми вървяха добре и изглеждаше, че това ще трае цял живот, но една нощ в хотел „Бийч“ случайно дочух част от разговор между двама непознати, които се бяха натряскали и без всякаква предпазливост говореха на висок глас.

Тези няколко думи ме насочиха към нещо, което се оказа избухливо и опасно като изригващ вулкан. След два месеца на търпение и тайни проучвания узнах цялата история. Тази история щеше да гърми със седмици от първата страница на „Хералд“.

Една чикагска банда се канеше да завладее Палм Сити. Смятаха да подредят града с игрални автомати, публични домове и всички останали атрибути на организирания порок. Месечната печалба се изчисляваше на два и половина милиона долара.

Когато си изясних фактите, помислих, че в тая банда всички са луди. Не можех да повярвам, че просто ще пристигнат в града и ще го завладеят, когато и както си пожелаят. Тогава получих сведения от първа ръка, че началникът на полицията и пет-шест други отговорни служители от градската управа били подкупени, за да осигурят на бандата необходимата подкрепа.

Тогава направих най-голямата си грешка — опитах се сам да продължа разследването. Исках само аз да съм автор на сензацията и чак когато получих всички доказателства и направих черновата на статиите, които щях да пусна, отидох при Дж. Матю Къбит, моя началник, собственика на „Хералд“.

Казах му какво се готви, а той ме слушаше; изпитото му лице бе сиво и безизразно.

Като свърших, Къбит заяви, че иска да провери фактите. Трябваше да се досетя какво става — имаше някаква студенина в държането му и странна липса на ентусиазъм. Макар че бях ровил надълбоко и бях убедил доста хора да проговорят, това явно не беше достатъчно. Бандата бе купила „Хералд“. И през ум не ми мина тази възможност. По-късно научих, че обещали на Къбит място в сената, ако играе с тях; изкушението трябва да е било много голямо за този алчен, амбициозен собственик на вестник.

Той ми поиска всички сведения, за да ги провери. Като се връщах у дома да взема досието, спря ме полицейска кола.

Казаха, че началникът искал да ме види. Придружиха ме до управлението, където имах разговор с него.

Той беше груб, прям човек и дори не се опита да увърта. Сложи на бюрото си десет хиляди, долара в нови шумолящи банкноти. Да разменим банкнотите за досието и да забравим разследването. Бива ли?

Като оставим настрана факта, че никога не бях вземал подкуп и нямах намерение точно сега да започвам, аз бях сигурен, че покрай историята, която се готвех да опиша, името ми със седмици щеше да гърми от първите страници на вестниците и това щеше да издигне репутацията ми сред журналистите. Станах, излязох и се насадих право на белята.

Предадях досието на Къбит и му казах за подкупа, предложен ми от началника на полицията. Той впери в мен лицемерен поглед, кимна и ми рече да бъда у тях в десет и половина вечерта. Дотогава щял да има време да провери моите разкрития и да реши кой е най-добрият начин да се справим с положението. Сигурно е изгорил досието. Повече не го видях.

Нина знаеше за разследването от самото начало. Тя се изплаши до смърт, като разбра какъв динамит държа в ръцете си, но си даваше сметка, че това е големият шанс в живота ми и беше с мен.

Малко преди десет часа тръгнах за срещата с Къбит. Нина ме изпрати, до колата и тогава видях колко е изплашена: И аз бях неспокоен, но имах доверие в Къбит. Домът му беше в Палм Бей и трябваше да мина по един съвсем безлюден участък от пътя. Там именно се насадих на белята.

Една полицейска кола ме настигна с голяма скорост и ме блъсна отстрани. Намерението им вероятно беше да избутат колата ми от пътя и да се преобърна в морето. Ала ме удариха прекалено силно и кормилото счупи ребрата на полицая, който шофираше. Неговият придружител се пораздруса, но не беше ранен. Той ме арестува за непозволена скорост. Знаех, че всичко е нагласено, но нищо не можех да направя. След няколко минути пристигна още една полицейска кола; зад кормилото беше сержант Бейлис от отдел „Убийства“. Никой не си даде труд да го запита какво търси на този безлюден път. Той взе работата в свои ръце. Раненото ченге светкавично замина за болницата, а мен поведоха към полицейското управление.

По пътя Бейлис изведнъж нареди на шофьора да спре. Бяхме на една тъмна, пуста улица. Каза ми да сляза от колата. Шофьорът също слезе, сграбчи ме изотзад и ми стисна здраво ръцете. Бейлис извади от жабката бутилка уиски, напълни си устата и ми напръска лицето и ризата. После измъкна отнякъде гумена палка и ме удари по главата.

Дойдох на себе си в килията и от този момент бях загубен. Раненото ченге умря. За предумишлено убийство ми тръшнаха четири години. Моят адвокат се бореше като тигър, но не постигна нищо. Представи доказателства, че това е заговор срещу мен, но те бяха отхвърлени набързо. Къбит заяви под клетва, че не е получавал никакво досие и че се готвел да се отърве от мене, защото съм бил не само журналист без бъдеще, но и прикрит пияница.

Докато излежавах присъдата, непрекъснато си повтарях какъв глупак съм бил. Казвах си, че трябва да съм бил луд, щом съм се опитвал да се опълча сам срещу управата на града.

С нищо не ми помогна това, че по-късно началникът на полицията бе принуден да подаде оставка и че градската управа беше прочистена от горе до долу. Заради намеците, които моят адвокат бе пуснал тук-там, се състояло разследване и чикагската банда решила да се настани другаде, но на мен това не ми помогна.

Четиригодишната присъда за убийство на полицай при автомобилна катастрофа, и то в пияно състояние, си важеше и никой нищо не можеше да направи.

А сега, след три години и половина в затворническата килия, бях отново свободен. Бях журналист без друга квалификация. Къбит ме беше сложил в черния списък и това значеше, че никой вестник няма да ми даде работа. Трябваше да се захвана с нещо ново. Нямах представа какво ще работя. Макар че печелех добре, винаги бях харчил на поразия. Почти нищо не бях оставил на Нина, преди да вляза в затвора. Едва ли беше останало нещо от спестяванията ни. Притеснявах се до полуда за нея, но бях и твърде инат и глупав, та настоявах пред моя адвокат тя да не ми пише. Мисълта, че онзи дебел садист, надзирателят, ще чете писмата й преди мен, беше просто непоносима. Попитах Реник:

— Как я караше тя? Как е Нина?

— Добре е — отвърна той. — Не си се съмнявал в това, нали? Откри, че има талант. Занимава се с изкуство. Декорира керамични съдове и изкарва доста добри пари.

Буикът зави по нашата улица.

При вида на моя дом нещо ме стисна за гърлото. Познатата улица беше пуста. Дъждът се лееше на сиви струи, които отскачаха от тротоара и от шосето.

Реник спря пред входната врата.

— Ще се видим пак — подаде ми той ръка. — Ти си човек с късмет, Хари. Де и мен да ме чакаше такава жена като Нина.

Излязох от колата. Без да го погледна, тръгнах по познатата пътека. Вратата на къщата се разтвори и на прага се появи Нина.

II

Една седмица след излизането ми от затвора внезапно се събудих в шест и половина сутринта. Сънувах, че съм пак в килията и ми трябваха една-две минути, да проумея, че лежа в собствената си спалня и Нина спи до мен.

Лежах по гръб, вперил поглед в тавана, и отново и отново се питах как ще си изкарвам прехраната — въпрос, който непрекъснато си бях задавал през последните седем дни. Бях опитал вече да се върна към журналистиката. Както очаквах, за мен там нямаше място. Влиянието на Къбит проникваше навсякъде като пипалата на октопод. Даже в местното вестниче ги беше страх да чуят за мене.

Нямаше какво друго да върша. Писането бе моята професия, но аз не бях писател. Бях репортер. Трябваха ми факти, за да представя добър материал. Бях загубен без възможностите, които можеше да ми даде само някой вестник.

Погледнах Нина, която спеше до мен.

Бях се оженил за нея две години и три месеца преди да вляза в затвора. Тогава тя беше на двайсет и две, аз — на двайсет и седем.

Имаше тъмна къдрава коса, кожата и бе с цвят на слонова кост. И двамата бяхме на мнение, че не е красива според общоприетите представи, но аз бях заявил, че е най-привлекателната жена, която съм виждал, и още мислех така.

Наблюдавах я, докато спеше; личеше си колко много бе страдала. Кожата около очите й бе прекалено опъната. Ъгълчетата на устните и бяха отпуснати, за разлика от времето преди затвора, и имаше тъжен вид — никога не бе изглеждала така в съня си. Трябва наистина да й е било много тежко. Бях и оставил три хиляди долара в общата ни сметка, но те се бяха стопили бързо — хонорарът на адвоката ми и последната вноска за къщата бяха погълнали по-голямата част и тя е трябвало да си търси работа.

Поработила на различни места, докато накрая, както Реник ми каза, открила, че има дарба в си намерила постоянно място при един човек, който продавал керамика на туристите. Той правел съдовете, а тя ги украсявала. През последната година печелела на шейсет долара на седмица и смяташе, че това ще ни стигне, докато си оправя работите.

В банката ми бяха останали, само двеста долара. Ако не си намерех работа преди да свършат тези пари, щеше да се наложи да искам от Нина за автобусни билети, за цигари и тъй нататък — при тази мисъл направо се чувствах скапан.

Отчаян, предишния ден се бях опитал да намеря временна работа — каква да е, само да изкарам малко пари. Ала след като препусках цял ден, отново се върнах вкъщи с празни ръце. Бях прекалено добре известен в Палм Сити, за да си намеря дори черна работа. Онези, които търсеха работна ръка, се смущаваха, като ме видеха.

— О-о, мистър Барбър, вие се шегувате — често ми казваха. — Това не е работа за вас.

Нямах смелост да им кажа, че съм останал без пукната пара, и явно изглеждаха облекчени, когато пусках някоя шега и си отивах.

— За какво си се замислил, Хари? — попита Нина, като се обърна в леглото и ме погледна.

— За нищо… дремех.

— Тревожиш се, но няма за какво. Ще се справим. С шейсет долара на седмица ще я караме добре. Няма да умрем от глад. Имай търпение. Все ще ти падне някоя подходяща работа.

— А докато я чакам тая подходяща работа, ти ще ме издържаш. Да-а, това е чудесно. Ще бъде удоволствие за мен.

Тя вдигна глава и ме изгледа втренчено. В очите й имаше тревога.

— Ние с теб сме съдружници, Хари. Като си намериш работа, ще напусна моята. Но щом нямаш работа в момента, аз ще работя. Така постъпват съдружниците.

— Благодаря, че ми каза.

— Хари… тревожа се за тебе. Може и да не си даваш сметка, но много си се променил. Станал си груб и озлобен. Трябва да се опиташ да забравиш. Ние с теб ще живеем заедно и твоето отношение…

— Знам — казах аз и станах от леглото. — Извинявай. Ако и ти беше прекарала три години и половина в затвора, сигурно щеше да се чувстваш по същия начин. Ще направя кафето. Поне за това ме бива напоследък.

Това, което ви разказвам, се случи преди две години. Сега, като погледна назад, виждам нещата в истинската им светлина и разбирам, че съм бил слабохарактерен. Виждам, че скалъпеното обвинение и затворът ме бяха смазали. Не бях груб и озлобен, а преизпълнен със самосъжаление.

Ако бях достатъчно силен, щях да продам къщата и да замина с жена си някъде, където никой не ме познава, за да започна кариерата си отново. Вместо това обикалях да търся една несъществуваща работа и се правех на мъченик.

През следващите десет дни се преструвах, че търся тази несъществуваща работа. Пред Нина си давах вид, че обикалям по цял ден, но това беше лъжа. Като попитах на две-три места и ми откажеха, аз търсех убежище в най-близкия бар.

Докато бях журналист, не пиех кой знае колко, но сега започнах здравата да се наливам. Уискито бе моето вълшебно избавление. С пет-шест чаши в стомаха всичко ми ставаше безразлично. Пет пари не давах дали имам работа, или не. Можех да се прибера у дома и да гледам как Нина работи до изнемога не, без да се чувствам като последния подлец.

Дори открих, че като съм на градус, лесно мога да я лъжа.

— Тая сутрин говорих с един тип и май ще се спогодим — казвах й аз. — Иска да напиша серия статии за неговия хотел, но първо трябва да говори със съдружника си. Ако стане, ще изкарвам повече от триста на седмица.

Нямаше никакъв тип, никакъв съдружник и никакъв хотел, но лъжата ми позволяваше да си придавам важност, а това беше необходимо за моето самочувствие пред Нина. Дори когато се наложи да заема десет долара от нея, за лице и казах, че скоро ще бъда пълен с пари.

Но изтърканите лъжи не минават и след време започнах да усещам, че Нина познава, когато я мамя. Тя се преструваше, че ми вярва и точно там й беше грешката. Трябваше да ме накара да си разкрия картите и тогава може би щях да престана да се самозалъгвам, но не го направи и аз продължих да пия, да лъжа и да си стоя в задънената улица.

И един следобед, както седях в един бар с изглед към морето, се случи това, за което искам да ви разкажа.

Наближаваше шест часът. Доста бях къркан. Бях обърнал осем чаши уиски и с нетърпение очаквах деветата.

Барът беше малък и тих, нямаше много посетители. Тук ми харесваше. Можех да си седя в ъгъла, да гледам през отворения прозорец, да наблюдавам как хората се излежават на плажа. От пет дни бях постоянен клиент. Барманът — едър, дебел и плешив — ме познаваше. Той, изглежда, разбираше нуждата ми да пия. Щом изпразнех една чаша, веднага ми носеше следващата.

Нямаше много клиенти. От време на време влизаше някой — мъж или жена, — обръщаше набързо чашката, постояваше малко и си отиваше. Те бяха като мене — самотни, без котва, убиваха времето.

В един отдалечен ъгъл близо до масата ми имаше телефонна кабинка. Хората бяха направили пътека до нея. Влизаха, обаждаха се и си отиваха — момчета, момичета, мъже и жени. Телефонната кабинка беше най-търсеното място в бара.

Докато пиех, наблюдавах кабинката — все трябваше да се занимавам с нещо. В пияния ми мозък се въртеше въпросът кои са все пак тези хора, които се затварят зад остъклената врата, с кого говорят. Наблюдавах израженията им. Някои се усмихваха, докато говореха, други се ядосваха, трети изглеждаха така, сякаш лъжеха неубедително като мен. Бях като на театър.

Барманът донесе деветото ми уиски и го сложи на масата. Този път той застана до мене и не мръдна; разбрах, че трябва да си платя сметката. Дадох последната си петдоларова банкнота. Той ми се усмихна съчувствено, докато ми връщаше рестото. Усмивката му говореше, че от пръв поглед разпознава пияниците. Изпитах желание да стана и да му забия един в тлъстото идиотско лице, но вместо това си прибрах рестото и докато търсех някоя по-дребна монета за бакшиш, видях как усмивката му стана още по-широка и той се върна на бара.

В този миг разбрах, че му е ясно на какви нещастни къркачи продава алкохола си, и се засрамих от себе си. Така страшно се засрамих, че ми идеше да изляза и да се хвърля под някоя кола, но за тази цел се искаше кураж, а аз бях оставил моя в килия 114. Нямаше да се хвърля под никоя кола. Щях просто да си седя тука и да се напия до смърт. Така беше по-добре и по-лесно.

Тогава в бара влезе една жена и се затвори в телефонната кабина.

Носеше яркожълт, прилепнал по тялото пуловер и бели панталони. Имаше тъмнозелени слънчеви очила и чанта от жълта и бяла изкуствена кожа.

Веднага привлече вниманието ми: бедрата й бяха едри, набити, панталоните се впиваха в тях. Докато отиваше към кабинката, поклащането на нейния derriere1 можеше да привлече погледа и на някой почтен трезвеник.

Аз пък бях непочтен пияница и затова я зяпах без никакви задръжки. Когато долната част на тялото й изчезна от погледа ми и тя се затвори в кабината, вдигнах очи да огледам лицето й.

Беше на около трийсет и три години — руса, с малко едри черти, със студено изражение, но като цяло много, много привлекателна за мъжете.

Изпих половината от деветото си уиски и почнах да наблюдавам разговора й по телефона. Не можех да преценя дали и е приятен, или не. Пречеха ми слънчевите очила, но тя говореше бързо, без да се запъва. Стоя в кабинката по-малко от минута. Излезе и мина покрай мене, без да ме погледне. Прекарах няколко кратки, но приятни мигове, като изучавах правия и гръб, и пищната линия на бедрата, преди вратата да се затвори след нея.

Бях достатъчно пиян, за да си помисля, че ако бях ерген, щях да се влюбя в тази жена. Реших, че жена с такава фигура, държане и външност трябва да е страхотна в леглото. Иначе животът е още по-голяма илюзия, отколкото смятах.

Питах се коя ли е. Дрехите и изглеждаха скъпи. Такива чанти от жълта и бяла кожа не се продаваха във вехтошарски магазини.

Чантата от жълта и бяла кожа.

Влезе с нея в телефонната кабинка, но излезе без чанта.

Така се бях налял, че мисленето ми създаваше трудности. Смръщих лице, опитвайки се да си спомня точно. Беше влязла в телефонната кабинка с чанта в дясната ръка. Бях сигурен, че като излезе, не носеше нищо.

Допих уискито и запалих цигара с разтреперана ръка. Е, и какво? — казах си. Сигурно не бях забелязал чантата на излизане.

Изведнъж тази чанта стана много важна за мене, защото исках да си докажа, че не съм чак толкова гипсиран, колкото бях всъщност.

Изправих се с мъка на крака и отидох до телефонната будка. Отворих вратата и там на поставката видях чантата.

Е, копеле, казах си аз, ти си съвършено трезвен. Веднага разбра, че си е забравила чантата. Пиеш като… като… пиеш и хич не те хваща.

А сега, продължих да си приказвам сам, трябва да надникнеш в чантата и да разбереш коя е тази жена. После я занасяш на бармана и му казваш, че е забравена в телефонната кабина… трябва да му кажеш, иначе ако те видят из улиците с тая дамска чанта от жълта и бяла кожа, някое ченге непременно ще те пипне… Ама ако се обадиш на бармана, ще можеш да й занесеш чантата вкъщи и кой знае… за награда може да получиш нещо повече от целувка… кой знае?

Ето колко пиян бях тогава.

Влязох в кабинката и затворих вратата. Взех чантата и я отворих. Междувременно хвърлих и един поглед през рамо, за да видя дали не ме е забелязал някой. Бившият затворник Барбър, ето кой бях аз, винаги без късмет, винаги си търсех белята.

Никой не ме наблюдаваше.

Обърнах се с гръб, раменете ми бяха достатъчно широки и изпълваха кабинката, вдигнах телефонната слушалка — хитър номер, а!, — долепих я до ухото си и започнах да ровя из чантата.

Вътре имаше златна табакера и златна запалка. Имаше диамантена брошка, която сигурно струваше хиляда и петстотин долара, ако не и повече. Имаше шофьорска книжка. Имаше и тлъста пачка банкноти, най-горната беше от петдесет долара. Ако и другите бяха като нея, тази хубава тлъстичка пачка съдържаше близо две хиляди долара.

При вида на всички тези пари се облях в пот.

Табакерата, запалката и диамантената брошка не ме интересуваха. И трите можеха да бъдат открити, но усетих, че страшно се интересувам от тлъстата пачка.

С тези пари в джоба си нямаше защо утре сутринта да прося от Нина пет долара, нито на следващия ден, нито когато и да е по-късно. Дори да се наливах денонощно, пак щях да успея, да си намеря работа, докато свършат парите.

Бях направо гипсиран. Не само гипсиран, ами бях и скапан. Ако тази богата жена бе толкова тъпа, че да си забрави парите точно тука, напълно заслужаваше да ги загуби.

После някакъв далечен гласец, моят собствен, ми каза: „Да не си полудял? Това е кражба! Ако те хванат, с това досие, дето го имаш, ще ти друснат десет години. Остави тая проклета чанта и да те няма! Какво ти става? Искаш да прекараш още десет години в затвора ли?“

Но този глас беше прекалено далечен, за да ми направи впечатление. Тези пари ми трябваха. Бяха ми паднали от небето. Трябваше само да ги извадя от чантата, да ги пусна в джоба си, да я затворя, да я оставя на поличката и да изчезна.

Барманът не можеше да ме види. Хората непрекъснато влизаха и излизаха от тази кабина. Всеки би могъл да вземе чантата, всеки.

Ето ги парите — може да не бяха точно две хиляди долара, но не бяха и много по-малко.

Исках ги.

Трябваха ми.

Затова ги взех.

Пуснах пачката в джоба си и затворих чантата. Сърцето ми биеше до пръсване и се чувствах като… крадец. Над телефона имаше малко огледалце. Забелязах някакво движение в него. Чантата все още беше в ръцете ми. Погледнах в огледалцето.

Жената стоеше точно зад мене и ме наблюдаваше. Зелените и очила отразяваха светлината, в огледалото се виждаха две малки зелени слънца.

А тя стоеше там.

Не знаех от колко време.

Но стоеше там.