Още един глупак

I

Реник ме чакаше в стаята на оперативната група. Като влязох, тримата — той, Барти от Федералната полиция и полицейският капитан Рийгър — изучаваха огромна карта на окръга, закачена на стената. Реник се отдалечи от картата и дойде при мене.

— Е, добре я подредихме. Малру плати откупа, а дъщеря му още не се е върнала. Отиваме да говорим с него. Искам и ти да дойдеш, Хари.

— Какво всъщност е станало?

— Похитителите му казали, че ще намери дъщеря си в паркинга на Лоун Бей. Тя изобщо не се появила и той ни се обади. — Реник се обърна към Рийгър: — Капитане, можете ли да приберете колата и да я фотографирате? Искам снимките да са готови, докато се върна. — А на мен каза: — Снимката на колата трябва да се появи във всички вестници, всички местни вестници до един.

— Ще свърша тази работа, ще уредя и блокирането на пътищата — обади се Рийгър. — След един час окръгът така ще бъде блокиран, че и пиле няма да може да прехвръкне.

— Да вървим, Фред — каза Реник на Барти и като ме хвана за ръка, тръгна надолу по стълбите към чакащата полицейска кола.

Докато се носехме към дома на Малру, Барти, набит, около четиридесетгодишен мъж, каза:

— Сигурно е убита. Ех, да ни беше предупредил тоя стар глупак, щяхме да маркираме парите.

— Не мога да го обвинявам — заяви Реник. — На негово място щях да направя същото. За него парите са нищо. Иска дъщеря си.

— Трябваше да се досети, че няма да му я върнат. Знаеш ли, Джон, колкото повече мисля за тази работа, толкова повече ми се струва, че похитителят е местен човек.

— И аз така смятам.

Напрегнато се вслушвах в разговора им.

— Откъде измислихте това? — попитах.

— Преди да тръгне за киното, тя е говорила по телефона с онова момче, Джери Уилямс — каза Реник. — Щом Малру ни се обади, аз позвъних на Уилямс, но него го нямаше. Той е в болницата със счупен крак, лежи там от петък, значи не е могъл да се обади на момичето. Излиза, че похитителят е използвал името му. Откъде е знаел за Уилямс? Бащата на момчето ми каза, че то не е виждало Одет най-малко от два месеца. Помислете хубавичко. После и нещо друго — защо е избрал „Пиратската колиба“? Вярно, че е на отдалечено място, но има много други такива заведения, по-известни от тази дупка. Само местен човек ще я знае.

Докато говореше, колата спря пред дома на Малру. На долния етаж прозорците светеха и входната врата беше отворена. Икономът ни очакваше на горната площадка на стълбището.

Веднага ни заведе при Малру, който седеше в една просторна стая, отрупана с книги и задръстена с тежки старинни мебели.

Малру имаше болен и измъчен вид.

— Влизайте и сядайте, господа — каза той. — Сигурно идвате да ми кажете, че дъщеря ми е мъртва.

— Още не, сър — каза смутено Реник. — Има надежда да се върне. Когато ви посетих тази сутрин, вие знаехте, че е отвлечена, нали?

— Да. Онзи ме заплаши, че ще я убие, ако ви повикам. Беше ми трудно да взема решение, но накрая реших да не ви казвам.

— Разбирам ви. Кога я видяхте за последен път?

— В събота вечер. Щеше да ходи с една приятелка на кино. Тръгна към девет часа. Приятелката и се обади към десет без двайсет и каза, че Одет не се явила на срещата. Това не ме разтревожи. Дъщеря ми често си променя намеренията. Точно преди да тръгне за киното, и се обади Джери Уилямс. Помислих си, че е излязла с него. Малко след единайсет и половина позвъни похитителят. Поиска откуп от петстотин хиляди. Предупреди ме да не намесвам полицията. Каза ми, че парите трябва да са готови за днес и че ще получа инструкции как да му ги предам. В понеделник сутринта пристигна писмо от Одет. Ето, у мен е.

Той извади писмото, което бях съчинил, и го подаде на Реник.

— Това почеркът на дъщеря ви ли е?

— Да.

Тогава Малру заразказва на Реник за инструкциите, които му бях дал, как излязъл на шосето за Ист Бийч, видял светлината на фенерчето, хвърлил парите на пътя и заминал за паркинга на Лоун Бей.

— Там намерих колата на дъщеря ми. Единият калник беше повреден, сякаш при злополука. Чаках до четири без петнайсет, после реших, че няма да дойде. Съобщих на един полицай, който вдигна тревога.

— Той е на паркинга — каза Реник. — Ако тя се появи, веднага ще разберем. Не видяхте ли мъжа, който сигнализираше с фенерчето?

— Криеше се в един храсталак. Видях само светлината.

— Трябва да огледаме мястото. Ще дойдете ли с нас да ни покажете точно къде е?

Малру уморено повдигна рамене.

— Аз съм болен човек, лейтенанте. Студеният, утринен въздух не ми понася. Предполагах, че ще искате да видите мястото и затова ви начертах карта.

Той подаде едно листче на Реник, който го прегледа и го връчи на Барти.

— Иди там да провериш, а, Фред? — каза Реник. — Ще се разнесе новината и куп хора ще се втурнат да отъпчат всичко наоколо. — Той погледна към мене. — Ти иди с него и ми прати колата обратно.

Барти ми кимна и аз запристъпвах след него към полицейската кола.

— Издръжлив старец — каза той, когато се понесохме по алеята.

— Дявол да го вземе, аз едва ли щях да изглеждам толкова спокоен, ако бях изгубил дъщеря си.

Изпитах особено чувство, когато спряхме до храсталака, където се бях спотайвал преди по-малко от три часа.

Сега имах възможност да видя как действува Барти и неговата работоспособност веднага ми направи силно впечатление. Слънцето вече се издигаше. Той каза на двамата полицаи, които ни придружаваха, да потърсят къде е била скрита колата, а сам се зае да огледа храсталака, като ме предупреди да стоя настрана.

След двайсетина минути, през които обикалях наоколо и се потях, той ме извика.

— Май видях всичко, каквото имаше за виждане — каза той. — Личи си къде се е крил. Ето тук има отпечатък от тока на обувката му, ще стане хубавичка отливка. Но това не значи нищо, докато не го хванем със същите обувки. Ето и една угарка — „Лъки Страйк“, но и това е нищо, дока докажем, че винаги е пушил такива цигари. Ако успеем, съдебните заседатели ще имат прекрасна тема за разговор.

Един от полицаите се приближи и каза на Барти, че са открили къде е била скрита колата.

Ние отидохме с него до мястото, където през нощта бях оставил пакарда.

— Тук има ясна следа от гума, сър — каза полицаят. — И много масло. Колата сигурно не е в ред. Маслото направо се е изливало на земята.

Барти огледа земята и изсумтя.

— Ще имам доста работа тук, Барбър — каза той. — Ще отидеш ли да вземеш Джон с колата? Кажи му, че ще остана тук два часа, да ми прати кола.

— Разбира се — рекох аз и като оставих тримата мъже, се върнах в колата.

Подкарах обратно към къщата на Малру. Просто не можех да повярвам, че всичко това се случва с мене. Сякаш сънувах кошмар. Все се надявах, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. От време на време се сещах за пакарда, оставен в гаража ми, и ме обливаше студена пот.

Като спрях пред дома на Малру, видях, че Реник ме чака. Носеше чанта — точно такава чанта Малру бе хвърлил от колата си. Нямаше грешка. Видът й направо ме парализира.

Реник сложи чантата на задната седалка и се настани до мен.

— Барти откри ли нещо? — попита той.

Казах му какво е намерил Барти. Гласът ми звучеше глухо и безжизнено. Знаех, че съм оставил чантата в багажника на колата си и все пак тя беше тука, точно зад гърба ми.

— Какво е това? — попитах аз.

— В такава чанта Малру е сложил парите за откупа. Имал е две еднакви. Това е късмет за нас. Ще я фотографираме. Не се знае. Похитителят може да е изхвърлил чантата. Може да я открием и да вземем отпечатъци от пръстите му. Сега ще докладваме на Медоус. Ако е готов, ще вдигнем по тревога цялата преса. Можем да се надяваме, че ще се появи някой, който е видял момичето, след като е напуснало „Пиратската колиба“.

Доникъде няма да стигнете с това, помислих си аз. Колко бях доволен, че настоях Одет да си смени дрехите и да сложи червена перука.

Като пристигнахме, Медоус ни чакаше в кабинета си. След доклада на Реник той стана и започна да крачи напред-назад из стаята, като дъвчеше края на пурата си.

Накрая каза:

— Е, сега набрахме скорост. Тъкмо ще успеем за сутрешните вестници. — Той спря и размаха дебелия си пръст към мен. — Това е твоя работа, Барбър. Искаме съдействието на пресата.

Няма нужда да ви казвам какво да правите. — Трябва ми много и хубава реклама. Ясно ли е? — Обърна се бързо към Реник. — И внимавай, Джон! Никакви грешки. Ние сме в центъра на вниманието. Трябва да пипнем тоя похитител, разбрано ли е?

— Аха — каза Реник. — Ще говоря с Рийгър, после ще размърдаме пресата.

Отидохме в стаята на Рийгър. Даде ми куп снимки на колата.

— Е, започвай работа, Хари. Аз искам да говоря с капитана.

Зададох му въпроса, който от цял час се канех да задам.

— Като говори с Малру, не видя ли и жена му?

Реник поклати глава, разбрах колко е изненадан.

— Не, Малру ми каза, че е припаднала и е на легло.

Рийгър внезапно вдигна поглед.

— Припаднала ли? Такива май не припадат лесно.

Реник нетърпеливо размаха ръце.

— И какво от това? Снощи изпаднала в истерия, докато чакали похитителя да се обади по телефона. Трябвало да извикат лекар. Той й дал силно приспивателно и жената още не се е събудила.

С пресъхнали устни попитах:

— Разпита ли и доктора, Джон?

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Нищо. Както каза капитанът, според мен такива не припадат.

— Виж какво, хайде да не си губим времето с нея — каза Реник. — Няма значение дали припадат, или не, Малру ми каза, че е припаднала. Заеми се с отпечатъците. — Той ми подаде чантата. — Дай да я фотографират и разпрати снимките.

— Добре.

През следващите три часа не мръднах от телефона. Щом оставех слушалката и той започваше да звъни. До десет часа чакалнята беше пълна с репортери, които вдигаха страшна врява.

В десет и половина ги заведох при Медоус. Биваше го да се занимава с репортери. Капитан Рийгър и агентът от федералната полиция бяха там, но не им дадоха думата. Медоус обра каймака.

Доволен да отдъхна малко, аз ги оставих при него и отидох в кабинета си. Като седнах зад бюрото, телефонът иззвъня. Беше Нина.

— Хари, загубила съм си ключовете за колата, а колата ми трябва. Да не си ги взел ти?

Колата!

През последните часове на трескава възбуда бях забравил за нея и за съдържанието на багажника й.

— Нямах време да ти кажа — отговорих аз, — че не можеш да използваш колата. Счупена е скоростната кутия. Снощи ме докараха на буксир.

— Какво да правя? Имам цял куп готови съдове, трябва да ги закарам в магазина. Не може ли да я поправим? Да извикам ли някой от сервиза?

— Не! Това значи нова скоростна кутия. Не можем да си я позволим. Вземи такси. Виж какво, Нина, затънал съм до гуша. Забрави за колата. Ще се видим довечера. — Затворих телефона.

Не бях успял да се съвзема от уплахата, когато се почука на вратата и Тим Каули влезе в стаята.

Сякаш ме разтърси електрически ток.

— Здравей, драги — каза той. — Значи ти наистина си в центъра на събитията.

— Изпускаш нещо много важно — казах аз. — В момента областният прокурор води пресконференция. Всички са там.

Той сви устни и грубо изръмжа нещо.

— Тоя стар дърдорко! Мисли само за това как да си покаже отвратителната физиономия във вестниците. — Приближи и се настани в едно кресло. — Когато аз напиша нещо за отвличането, то ще бъде в съвсем друга светлина, няма да има нищо общо с онова, което разправят ония идиоти начело с твоя шеф. Ще излезе голям материал, Хари, ако човек подходи както трябва, а аз точно това ще направя. Реник е умно момче. Ще говоря с него, но не и с началника му. Той не ми върши работа. — Тим запали цигара и втренчи изпитателен поглед в мен. — Смятат, че е мъртва, нали?

— Предполагат. Не са сигурни.

— А Малру как е? Ходих до тях, но наоколо гъмжи от полицаи. Не можах да се приближа до къщата.

— Той, изглежда, се държи. Но трябва да имаме предвид, че е на смъртно легло. Не му остават и два месеца да живее.

— А как е лъскавата му съпруга?

— Припаднала.

Той се вторачи в мен.

— Какво е направила?!

— Тя е под лекарско наблюдение. Припаднала. Нали знаеш какво значи думата „припадам“?

Той отметна глава и се разсмя като луд.

— Това е световно! Бях готов да се хвана на бас, че ще танцува кан-кан на покрива.

— Какво искаш да кажеш?

— Слушай, тези Малру са французи. Знаеш ли нещо за наследствените закони във Франция?

— Едва ли. Какво общо имат с тая работа?

— Според закона всяко дете наследява половината от бащината си собственост. Това означава, че момичето е щяло да получи половината от милионите на Малру. Дори и да иска да завещае всичко на жена си, Малру не може да го направи. Според закона, когато той умре, момичето автоматически получава всичко, а това е една много, много тлъста сумичка.

Обзе ме зловещо предчувствие.

— Ако тези похитители са убили момичето, което е много вероятно, и ако Малру умре скоро, което също е много вероятно, Рея Малру ще пипне цялото богатство. Затова съм смаян от нейния припадък, освен ако е припаднала от радост.

Ето къде беше мотивът за убийството на Одет. Дали Рея не е използвала това фалшиво отвличане, за да прикрие убийството? Дали не бе ме избрала да й свърша мръсната работа?

— Какво те измъчва, Хари? Да не си глътна езика? — попита Каули.

В този момент вътрешният телефон иззвъня. Натиснах копчето.

— Трябваш ми — изрева Медоус. — Идвай.

— Гласът на Негово Височество Шефа — каза с усмивка Каули.

Станах на крака.

— Ще се видим, Тим — казах аз. — Винаги на твое разположение, само кажи.

Доволен да се отърва от изпитателния му поглед, аз излязох от стаята почти бегом.

II

До обяд организираното издирване на Одет Малру бе в разгара си и се водеше с такъв размах, че се уплаших. Всички улици на града бяха блокирани. Войниците от близкото поделение бяха извикани на помощ. Повече от хиляда души полиция и войска съставяха силите за блокиране в това безнадеждно търсене на изчезналото момиче. Три хеликоптера бръмчаха над Палм Бей и Палм Сити и имаха пряка радиовръзка с управлението на Медоус.

Той каза на журналистите, които все още се въртяха наоколо, изпълнени с надежди:

— Ние подозираме, че тя е някъде в околността. Предполагаме, че е убита, но може и да грешим. Ако е мъртва, трупът сигурно е хвърлен някъде и ще го намерим. Ако е жива, сигурно са я скрили наблизо и ние пак ще я намерим. Всяка къща, всеки апартамент и всяка ферма ще бъдат претърсени. Разполагаме с достатъчно хора. Ще ни трябва много време, но ако е някъде в радиус от осемдесет километра, рано или късно ще я намерим.

По-късно, когато журналистите си отидоха, дойде Реник. Беше ходил в болницата да говори отново с Уолтър Кърби, надявайки се, че сега ще си спомни нещо, което ще насочи полицията по следите на убиеца.

Медоус го погледна изпитателно:

— Нещо ново?

— Нищо особено. Поне е сигурен, че мъжът е висок и широкоплещест. Това няма да ни помогне много, но и то е нещо. Знаем, че човекът, когото търсим, е висок, широкоплещест, пуши цигари „Лъки Страйк“ има доста разбичкана кола и тежи около осемдесет килограма.

— Как му изчислихте теглото?

— Помогна ни следата от тока на обувката. Барти направи опит. Когато един от неговите хора, който тежи осемдесет килограма, стъпи върху почвата, получи се същата следа.

Медоус изглеждаше доволен.

— Още малко информация от този род и ще можем да му направим словесен портрет.

Така се бях напрегнал, че ме заболяха мускулите.

После вратата изведнъж се отвори и влезе капитан Рийгър. Широкото му месесто лице пламтеше от вълнение.

— Имаме късмет! — каза той. — Един жител на Уест Бийч ни съобщи за автомобилна злополука. Казва се Хърбърт Кеъри. Има дрогерия в Уест Бийч. Снощи двамата с жена си ходили на гости у свои роднини в Лоун Бей. Оставил колата си в лоунбейския паркинг. На тръгване се сблъскали с една TR—3.

Докато той говореше, аз отидох до прозореца и запалих цигара. Стоях с гръб към всички. Знаех, че съм пребледнял като платно. Ако видеха лицето ми, сигурно щяха да разберат, че нещо не е наред.

— Това била колата на момичето. Кеъри й взел номера. Признава, че той бил виновен за злополуката. И знаете ли, на волана е имало мъж! — Докато Рийгър говореше с грубия си полицейски глас, всяка дума ме пронизваше като нож. — Това трябва да е бил някой от похитителите. Макар че Кеъри бил виновен за злополуката, другият не спрял. Откарал колата към края на паркинга, оставил я и избягал.

— Защо, дявол да го вземе, не е съобщил веднага за произшествието? — попита Медоус.

— Той прави, каквото каже жена му. Вината за злополуката била негова, но тя не му давала да си признае. Едва тази сутрин решил да ни съобщи.

— Искам да говоря с него — каза Реник.

— Тръгнал е насам. Изпратих служебна кола да го вземе. Всяка минута ще пристигне.

— Добре ли е видял лицето на онзи тип?

— Сигурно. В паркинга било тъмно, но поне са разговаряли.

Вече се бях овладял. Не смеех да се срещна с Кеъри. Отдалечих се от прозореца.

— Май ще се върна в кабинета. Имам страхотно много работа — рекох аз и тръгнах към вратата.

— Ей! — извика Реник. — Стой тука. Искам да чуеш какво ще каже този тип.

Щеше ли да ме познае Кеъри? Нямаше ли да влезе в кабинета, да се втренчи в мен и да каже: „Това е той!“

Седнах зад едно празно бюро. Следващите двайсет минути бяха най-тежките в живота ми.

Рийгър, който изучаваше картата на стената, каза:

— Знаете ли онази сребърна мина близо до шосе номер седем? Подходящо място да се изхвърли трупът. По-добре да проверят там. — Той вдигна телефонната слушалка и започна да издава заповеди.

Те са професионалисти, помислих си аз. Къде ще скрия трупа на Одет? При тези блокирани пътища, при тези хиляда души, които вече проверяваха и претърсваха къща след къща, апартамент след апартамент, как изобщо щях да се отърва от него?

Докато чакахме, телефонът непрекъснато звънеше. На всеки пет минути съобщаваха за развоя на претърсването. Тези хора не си играеха. Вече една четвърт от площта, изобразена на картата, беше претърсена. Виждах, че се приближават към нашата улица. Щяха ли да се сетят да проверят гаража ми? Щяха ли да се сетят да претърсят колата ми?

Внезапно някой почука на вратата и пред нас се появиха Кеъри и жена му.

Бяха странна двойка. Тя се извисяваше над него. Кеъри вървеше след нея, мачкайки нервно шапката си, а плешивата му глава лъщеше от пот. Тъй като не бях видял добре лицето му в тъмния паркинг, аз го огледах с любопитство. Беше от онези слаби и безлични типове, които все някой ще изпързаля и които живеят в някакво нервно объркване, винаги несигурни дали не са постъпили неправилно в най-подходящия момент, или пък правилно в най-неподходящия.

Жената беше висока, едрогърдеста, с остри очички и енергично издадена напред долна челюст. Тя командваше вкъщи. Това си личеше отдалече. Влетя в стаята, сякаш бе нейна собственост, и като взе Медоус на прицел, веднага се нахвърли върху него.

Заяви, че злополуката не била станала по вина на съпруга й. Фактът, че онзи избягал, бил доказателство за това. Що за идея да ги викат в полицията? В магазина имали куп работа. Какво си въобразявал Медоус, да не би едно осемнайсетгодишно момиченце да може да ги замести в магазина и тъй нататък, и тъй нататък, докато Медоус се опитваше да спре пороя от думи.

Стоях, застинал от ужас, вперил поглед в Кеъри.

Навярно това беше грешка от моя страна. Втренченият ми поглед привлече вниманието му и той изведнъж се обърна към мен.

Сърцето ми се сви, като видях как се напрегна. Погледна настрани, после отново — към мене. Погледите ни се срещнаха. Изпитах ужасяващото чувство, че ме е познал. Гледахме се известно време, после той се извърна, прегърби рамене и отново се върна към старата си роля на шашардисан.

Медоус обясняваше на жената за отвличането и тя започваше да се успокоява.

— Не ме интересува злополуката — каза й той. — Искам описание на онзи човек. — Пренебрегна я и се обърна към Кеъри. — Вие ли говорихте с него?

Дребният човечец кимна нервно.

— Да, сър.

— Опишете ми как изглеждаше.

Кеъри погледна към жена си, после отново към Медоус. Изпусна шапката си и я вдигна, целият зачервен.

— Ами беше едър човек, сър. Беше тъмно. Не го видях хубаво.

— Едър, с широки рамене?

— Точно така.

— Не бих го описала така — каза мисис Кеъри. — Беше едър, да, но не и висок. Като вас — и тя посочи Медоус.

Той се намръщи.

— Сега говоря със съпруга ви. С вас ще поговорим по-късно.

— Мъжът ми никога нищо не забелязва — заяви тя. — Няма смисъл да го питате. И брат му е същият. Колкото можете да разчитате на думите на мъжа ми, толкова и на думите на брат му. Аз ли не знам. Женена съм за него от двайсет и шест години.

Без да й обръща внимание, Медоус каза:

— Мистър Кеъри, вие останахте с впечатлението, че този човек е висок. Колко висок?

Кеъри се поколеба, като погледна извинително към жена си.

— Трудно е да се каже, сър. Не беше много осветено. Наистина останах с впечатлението, че е висок.

Медоус махна нетърпеливо. Посочи към Реник.

— Толкова висок?

Кеъри втренчи поглед в Реник, пак си изпусна шапката и с неловко движение я вдигна.

— Горе-долу. Може би малко по-висок.

Жената изсумтя.

— Бих искала да знам какво ти става — каза тя. — Не беше по-висок от този джентълмен — и тя посочи Медоус.

— Мила, останах с впечатлението, че той… той беше висок — каза Кеъри и изтри потното си теме с носна кърпа.

Медоус изведнъж се обърна към мен.

— Стани прав, а? — каза нетърпеливо.

Аз бях най-високият в стаята. Бавно се изправих. Сърцето ми биеше така силно, че щеше да се пръсне.

— Този господин е великан! — каза жената. — Непрекъснато ви повтарям, че онзи не беше висок.

Кеъри се втренчи в мен.

— Струва ми се — рече колебливо, — че този човек има почти същата фигура.

Седнах. Кеъри продължи да ме гледа втренчено.

— Окей, кажете какво точно се случи. Вие блъснахте неговата кола, така ли?

Кеъри откъсна очи от мен.

— Дадох на заден. Бях забравил да включа светлините. Блъснах се право в колата му. Просто не я видях.

— Нищо подобно! Ти даде на заден ход, а този пристигна отнякъде и се блъсна в тебе — намеси се жена му. — Само той е виновен. Наруга ни и си замина. Паркира си колата в другия край и взе, че избяга. Като не беше виновен, защо избяга, а?

— Пет пари не давам кой е виновен — изръмжа Медоус. — Искам само да намеря онзи човек. Е, сър — обърна се той към Кеъри, — забелязахте ли нещо друго? Според вас на колко години беше?

— По гласа и движенията му личеше, че е към трийсет и няколко годишен — каза Кеъри и погледна с надежда към жена си. — Нали и ти мислиш така, мила?

— Как така по гласа му ще познаеш на колко е години? — озъби се тя. — Мъжът ми чете криминални книжки — каза тя на Медоус. — Чете ли, чете, като забие нос в книгата — и по цял ден така. Хората не трябва да четат криминални книжки, не е полезно.

— А вие не можахте ли да познаете на каква възраст беше?

— Може би, но няма да ви кажа. Не е хубаво да се заблуждава полицията — рече тя и погледна заплашително съпруга си.

— Не забелязахте ли с какво беше облечен, мистър Кеъри?

Човечецът се поколеба.

— Не съм много сигурен, но ми се стори, че носеше спортен костюм. Трябва да е бил кафяв. Като излезе от колата, ми се стори, че имаше външни джобове.

— Не знам как можеш да стоиш пред този джентълмен и да приказваш такива глупости — заяви жена му. — Беше тъмно, не си могъл да видиш цвета на костюма му с твоето зрение. — Тя се обърна към Медоус. — Ако не сте виждали суетен човек, ето го пред вас. Постоянно трябва да носи очила. Все това му повтарям. Не бива да кара колата без очила.

— Зрението ми не е чак толкова лошо, Хариет. — Кеъри показа малко характер. — Очилата ми трябват само за четене.

Медоус посочи един вестник на бюрото си, което беше на около шест крачки.

— Можете ли да прочетете заглавията от мястото си, мистър Кеъри?

Той ги прочете без колебание.

Медоус погледна Реник и вдигна рамене, после попита:

— Носеше ли шапка?

— Не, сър.

Медоус се обърна язвително към жената:

— И вие ли така мислите?

— Не носеше шапка, но това не означава, че изобщо не е имал шапка — каза гневно тя.

— Да не я носеше в ръка?

Тя се поколеба и каза грубо:

— Не забелязах.

Докато траеше този разговор, Кеъри ме гледаше слисано.

— Мистър Кеъри, онзи човек черноок ли беше или рус?

— Не мога да кажа, сър. Не се виждаше хубаво.

— Той говори ли с вас?

— Той ни крещеше — обади се жената. — Знаеше, че е виновен. Той…

— Бихте ли познали гласа му? — каза Медоус, без да й обръща внимание.

Кеъри поклати глава.

— Не, сър. Той каза само няколко думи.

— В колко часа стана злополуката?

— В десет и десет. Нарочно си погледнах часовника.

— Значи после той избяга. Накъде?

— Мисля, че се качи на друга кола, която го чакаше извън паркинга. Във всеки случай, след като избяга, чух как потегли друга кола.

— Не я ли видяхте?

— Не, но видях светлините й.

— В каква посока замина?

— Към летището.

Медоус спря да крачи из кабинета и се втренчи в Кеъри, после погледна Реник, който си водеше, бележки.

— Летището ли?

— Ами може да е потеглила за Уест Бийч, който е на пътя за летището. Не исках да кажа…

— Летището! — възкликна Медоус. — Това е идея. — Той внезапно се разпали. — По дяволите! Това е идея! Проверихме ли летището, Джон?

Реник отрицателно поклати глава.

— Не. Предположихме, че няма да посмее да качи момичето на самолет. Ако мислите…

— Ще проверим навсякъде — каза Медоус. — Искам списък на всички пътници, които са заминали от летището между десет и половина и полунощ. Ти ще уредиш това, Джон.

Толкова бях притеснен, че едва стоях на мястото си.

Като се обърна към Кеъри, Медоус каза:

— Смятам, че засега това е всичко, мистър Кеъри. Благодаря за съдействието. Ако ни заинтересува още нещо, ще ви потърсим.

Жената тръгна да излиза.

— Хайде, Хърбърт, вече изгубихме достатъчно време.

Кеъри пристъпи след нея, после спря да ме погледне. Не посмях да вдигна очи. Дръпнах едно чекмедже на бюрото и взех някакви листове, сякаш съвсем бях забравил за неговото съществуване.

Чух как той попита Медоус:

— Извинете, сър, кой е този господин?

Ето, сега, помислих си аз, и сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми. Вдигнах поглед.

Кеъри сочеше към мен.

Явно изненадан, Медоус каза:

— Това е Хари Барбър, отговаря за пресата.

Жената дръпна Кеъри и го повлече към вратата.

— За бога! Идвай! Ако имаш много време и смяташ да хабиш времето на тези господа, аз нямам!

Като продължаваше да ме гледа втренчено, Кеъри неохотно се остави да го изведат от кабинета.

Вратата се затвори след него.