Още един глупак

I

Малко черно облаче закри луната. За една-две минути морето изведнъж стана студено, плажът — тъмен и отблъскващ, после облачето отмина, водата отново бе сребриста, а брегът просветля.

Рея Малру ме гледаше.

— Няма друг начин да получим такава сума. Трябва да е отвличане. Само така ще накараме мъжа ми да прежали толкова пари. Всъщност е доста лесно. Остава само да обмислим подробностите.

— За отвличане дават смъртна присъда — казах. — Мислили ли сте за това?

— Нали никой няма да бъде отвлечен — отвърна тя и протегна напред дългите си изящни крака. — Ако стане беля, ще кажа истината на мъжа си и край.

Говореше убедително, като търговец, който се опитва да ми пробута фалшив персийски килим.

Но някъде в дъното на съзнанието ми беше мисълта за петдесетте хиляди долара. Може би, казах си аз, ако взема работата в ръцете си, ако сам обмисля подробностите, ще успея да пипна тези пари.

— Да не искате да кажете, че вашият съпруг просто ще се засмее, ще ви каже, че сте непослушни момиченца и край? Това, че за да ми даде откуп, съм му се обадил по телефона и съм му казал, че дъщеря му е отвлечена, няма да значи нищо за него. Ще го приеме като шега. Значи според вас той ще каже на полицията, че това е една хубава шегичка, измислена от жена му, с цел да му измъкне петстотин хиляди долара.

Последва дълга пауза, после тя каза:

— Вашият тон не ми харесва, мистър Барбър. Вие се държите нахално.

— Страшно съжалявам, но едно време бях репортер. Знам много по-добре от вас какво ще стане, ако някой отвлече дъщерята на Феликс Малру — всички вестници по света ще пишат за това с големи букви. Ще бъде нещо като случая Линдбърг2.

Тя се намести в шезлонга и аз видях как ръцете й се свиха в юмруци.

— Преувеличавате. Няма да позволя на съпруга си да намеси полицията. — Говореше рязко и нетърпеливо. — Ето какво ще стане: Одет ще изчезне. Вие ще позвъните на мъжа ми и ще му кажете, че е отвлечена и ще му бъде върната, ако плати петстотин хиляди долара. Той ще даде парите. Ще ги вземем и Одет ще се върне. Това е всичко.

— Искате да кажете, че се надявате да стане така.

Тя махна нетърпеливо.

— Знам, че така ще стане, мистър Барбър. Вие ми казахте, че сте готов да поемете риска, ако ви платя добре. Аз ви предлагам петдесет хиляди долара. Ако ви се виждат малко, кажете и аз ще намеря някой друг.

— Така ли? Не се самозалъгвайте. Доста ще се изпотите, докато намерите някой, дето ще се съгласи да свърши тая работа. Тя не ми харесва. Крие цял куп непредвидени опасности. Ами ако вашият мъж намеси полицията, каквото и да ми разправяте вие? Като се лепне полицията за нас и няма отърваване, докато не арестуват някой, и този някой може да бъда аз.

— Полицията няма да се намеси. Нали ви казах: — ще се оправя със съпруга си.

Помислих си за застаряващия милионер, който бавно умираше от рак. Може би вече бе загубил интерес към живота. Може би тя имаше достатъчно власт над него, за да го убеди да се раздели с петстотин хиляди долара без борба. Може би…

Но угризенията на съвестта бяха заглушени от един глас, който ми казваше, че ако успеем, ще получа петдесет хиляди долара.

— А вашата заварена дъщеря съгласна ли е?

— Разбира се. И на нея й трябват пари.

Хвърлих угарката в мрака.

— Предупреждавам ви — казах аз, — че ако се намеси полицията, всички ще загазим.

— Започвам да мисля, че не сте човекът, който ми е нужен. И двамата си губим времето.

Трябваше да се съглася с нея и да я оставя да изчезне в мрака така тихо, както бе дошла, но натрапливата мисъл за петдесетте хиляди долара не ми позволи да го направя. Цифрата ме главозамайваше. В онзи миг, докато седях там под лунната светлина, аз разбрах, че ако полицейският началник бе сложил на бюрото си петдесет хиляди долара в нови шумолящи банкноти, аз щях да приема подкупа. Потресен разбрах, че моята честност не можеше да бъде купена с десет хиляди долара, но петдесет хиляди бяха друго нещо.

— Само ви предупреждавам — рекох, — вас и вашата дъщеря, че никак няма да ми хареса, ако попаднем зад решетките.

— Колко пъти ще ви казвам? И дума не става за това. — Гласът й бе задавен от нетърпение и възбуда. — Мога ли да разчитам на вас или не?

— Описахте ми вашия план само в общи линии. Да предположим, че ми кажете какво точно искате от мене. Тогава ще мога да реша.

— Одет ще изчезне, а вие ще се обадите на мъжа ми. — В гласа й звучеше раздразнение. — Ще му кажете, че е отвлечена и че ще се върне, когато бъдат изплатени петстотин хиляди долара. Трябва да го накарате да повярва, че ако не плати откупа, Одет няма да се върне. Трябва да го убедите, разчитам на вас.

— Страхлив ли е съпругът ви?

— Много обича дъщеря си — каза тя тихо. — Затова лесно ще се уплаши.

— А после какво ще правя?

— Ще се разберете с него как да ви даде парите. Ще ги приберете, ще вземете своя дял и ще ми дадете останалото.

— На вас и на дъщеря ви, разбира се.

Тя помълча, преди да каже:

— Да, разбира се.

— Изглежда много просто. Има опасност да се окаже, че не познавате съпруга си толкова добре, колкото си мислите. Може и да не се изплаши лесно. Може да извика полицията. Човек, натрупал такова състояние, не е вчерашен. Помислихте ли за това?

— Казах ви: аз мога да се оправя с него. — Тя дръпна дълбоко от цигарата и огънчето освети лъскавите й червени устни. — Той е болен. Преди две-три години това нямаше да е възможно. Един тежко болен човек няма много сили да се съпротивлява, когато негов близък е в опасност.

Изпитах неприятно чувство, като си представих, че ако беше рекъл бог, тази жена можеше да бъде моя съпруга.

— Вие знаете най-добре.

Отново настъпи пауза. Усещах цялата й враждебност, докато ме гледаше втренчено в мрака.

— Е? Ще го направите ли?

Отново се сетих за петдесетте хиляди долара. Тази работа с бързане не ставаше, трябваше да се обмисли, да се разработи подробен план, тогава можеше и да излезе нещо.

— Искам да си помисля — рекох аз. — Утре ще ви кажа какво съм решил. Защо не ми се обадите тук утре?

— Не можете ли сега да ми отговорите: да или не?

— Искам да си помисля. Утре ще ви дам твърд отговор.

Тя се изправи. Отвори чантичката си, извади малка пачка банкноти и я пусна на масичката между нас.

— Това е за бунгалото и за всички други разходи. Ще ви се обадя утре.

Отиде си така тихо, както бе дошла, изчезна в мрака като призрак.

Взех парите от масата. Бяха десет банкноти от по десет долара. Повъртях ги в ръцете си, като ги умножавах наум по петстотин.

Беше десет и десет. Имах поне още два часа на разположение, преди да се върна вкъщи. Седях на лунната светлина, гледах морето и размишлявах върху нейното предложение. Огледах го от всички страни — особено риска, с който бе свързано.

Малко след полунощ взех решение. Не беше лесно да го направя, но бях замаян от парите, които ми предлагаше. С тази сума ние с Нина можехме да започнем нов живот.

Аз щях да диктувам условията, само аз, и тогава щях да се съглася.

На следващата сутрин отидох рано в бунгалото. Казах на Бил Холдън, че ще остана най-малко още един ден, може и повече, и му платих за два дни.

Седях навън на слънце, докато наближи единайсет, после влязох и се настаних до телефона. Точно в единайсет иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Барбър на телефона — казах аз.

— Да или не?

— Да, но имам някои условия. Искам да говоря с вас и с другата страна. Елате двете довечера в девет.

Не й оставих време да ми противоречи. Затворих телефона. Исках да разбере, че инициативата е вече в мои ръце и че така ще бъде отсега нататък.

Телефонът иззвъня, но аз не отговорих. Излязох навън и затворих вратата.

Продължаваше да звъни, когато тръгнах към мястото, където бях паркирал пакарда.

II

Малко след шест бях отново в бунгалото Бях взел от къщи някои неща. Имах късмет, че Нина я нямаше, иначе щеше да пита защо ми трябва дългото парче електрически шнур, кутията с инструментите и магнетофонът, който бях купил, когато работех за „Хералд“ и който тя беше пазила толкова дълго време.

Двата часа, прекарани в размишления миналата нощ не отидоха напразно. Веднага се досетих, че трябва да се подсигуря, та Рея и нейната заварена дъщеря да не прехвърлят цялата отговорност върху мене, ако нещата тръгнат на зле. Реших да запиша предстоящия разговор — те нямаше да знаят за записа, но ако Малру решеше да извика полиция, а такава опасност винаги щеше да съществува, двете нямаше да могат да отрекат съучастието си и да прехвърлят цялата вина върху мене.

Щом пристигнах в бунгалото, занесох магнетофона в спалнята и го скрих в гардероба. Той работеше безшумно, но ако го поставех в дневната, имаше малка възможност някоя от тях да се ослуша и да го чуе. Пробих малка дупка на гърба на гардероба и прекарах през нея шнура. Свързах го с двупосочния адаптер, който се включваше чрез електрическия ключ до вратата. Убедих се, че като вляза в дневната и светна лампата, заедно с нея се включва и магнетофонът.

Няколко минути се колебах къде да го скрия. Накрая реших да го прикрепя под една малка масичка — беше в ъгъла, но нищо не препречваше пътя на звука.

Всичко това ми отне доста време. До седем часа вече го бях изпробвал и останах доволен — магнетофонът работеше добре и записваше гласа ми в която и част на стаята да застанех.

Имаше само две непредвидени опасности — жените можеха да откажат да влязат вътре или да поискат да стоим на тъмно. Мислех, че ще успея да ги вкарам вътре. Щях да им кажа, че някой може да излезе на разходка и да ни види. Ако искаха да стоим на тъмно, можех да угася лампата с другия ключ на поставката й.

На плажа все още имаше хора, но тълпата бързо оредяваше. След един час брегът щеше да бъде пуст.

Тъкмо си прибирах инструментите и някой потропа на вратата. Вниманието ми бе така погълнато от това занимание, че силното почукване ме стресна. За миг застинах, вперил поглед във вратата. После мушнах кутията с инструментите под една възглавница и отидох до вратата. Отворих я. Пред мен стоеше Бил Холдън.

— Извинете за безпокойствието, мистър Барбър — каза той. — Трябва да знам дали ще задържите бунгалото още един ден. Вече искаха да го наемат.

— Ще остана цяла седмица — отвърнах аз. — Пиша няколко статии, а тук е много удобно за работа. Ще се разплатим в края на седмицата, ако нямате нищо против.

— Бива, мистър Барбър. До края на седмицата бунгалото е ваше.

Като си отиде, аз прибрах кутията с инструментите, заключих и отидох при пакарда. Не ми се връщаше вкъщи, тъй че потеглих към един крайморски ресторант, на около половин миля надолу по шосето. Когато се нахраних, стрелките на часовника показваха девет без десет.

Стъмваше се.

Върнах се в бунгалото. Брегът вече бе опустял. Сетих се, че не бива да паля лампата. Успях да видя къде е климатичната инсталация и да я включа. Исках вътре да е приятно хладно, когато пристигнат. Вън на верандата бе горещо, прекалено горещо, за да ти е приятно да седиш там, но аз разхлабих вратовръзката си и седнах на шезлонга.

Чувствах се доста напрегнат, питах се дали Рея ще закъснее пак и как ли изглежда Одет.

Питах се и дали ще имат кураж да продължат цялата работа, след като им кажа какво съм намислил.

Малко след девет чух шум и като се обърнах бързо наляво, видях как Рея Малру изкачва трите стъпала към верандата. Беше сама.

Изправих се.

— Добър вечер, мистър Барбър — каза тя и тръгна към един от шезлонгите.

— Хайде да влезем вътре — рекох аз. — Ей сега мина един човек. Не бива да ни виждат заедно. — Отворих вратата на бунгалото и светнах лампата. — Къде е дъщеря ви?

Тя ме последва вътре и затвори вратата след себе си.

— Сигурно ще дойде — каза с безразличие. Седна на един шезлонг. Носеше светлосиня рокля без ръкави. Стройните й крака бяха голи, обути с ниски сандали. Тя свали кърпата от главата си и с бързо движение разпусна дългите си самуреночерни боядисани коси. Беше със зелените слънчеви очила и не ги свали.

— Няма да се заема с тази работа, докато не говоря с нея — казах аз. — Искам да съм сигурен, че знае за отвличането и е съгласна.

Рея ме погледна гневно.

— Разбира се, че е съгласна — каза рязко. — Какво си мислите?

— Искам да го чуя от нейните уста — отвърнах аз и седнах. После заговорих само заради магнетофона. — Имам причини. Вие с вашата заварена дъщеря сте съчинили план, според който тя трябва да се преструва на отвлечена. Спешно ви трябват четиристотин и петдесет хиляди долара. Единственият начин да ги измъкнете от мъжа си е, като инсценирате отвличане. Ако ви помогна, ще ми платите петдесет хиляди долара. — Млъкнах за малко. — Отвличането се наказва със смърт. Искам да съм напълно сигурен, че вашата заварена дъщеря знае какво върши.

Рея каза нетърпеливо:

— Разбира се, че знае… да не е малка.

— И сте сигурна, че мъжът ви няма да извика полиция?

Тя започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола.

— Имате вроден талант да губите времето на хората — каза Рея Малру. — Вече говорихме за всичко това, нали?

Бях доволен. В случай на неприятности тя нямаше да може да отрича, че е замесена, щом имах това разговорче, записано на магнетофон.

Погледнах часовника си — беше девет и половина.

— Няма да се заема с тази работа, нито ще я обсъждам повече, докато не говоря с дъщеря ви — казах.

Рея запали цигара.

— Казах й да дойде, но тя рядко изпълнява онова, което й кажа. Не мога да я докарам насила, нали така?

Чух, че някой обикаля наблизо отвън.

— Може да е тя — казах аз. — Ще проверя.

Отворих вратата.

Едно момиче стоеше в основата на стълбите, вдигнало глава към мене. Гледахме се втренчено.

— Здрасти — каза тя и ми се усмихна.

Одет Малру беше дребна, с изящно телосложение. Носеше лек бял кашмирен пуловер и панталони с леопардов десен. Облеклото й трябваше да подчертава формите на тялото. Косите й бяха гарвановочерни — като на Нина, разделени на път по средата, и падаха небрежно на ефектни вълни. Лицето й бе сърцевидно, бледо. Можеше да бъде на всяка възраст между шестнайсет и двайсет и пет години. Очите и бяха сиво-зелени. Носът — малък и тънък. Устата й представляваше небрежно изрисувано яркочервено петно. Тя бе олицетворение на покварената младеж. Точно такива момичета можете да видите във всеки съд за малолетни — предизвикателни, непокорни, отчаяни, сексуално разпуснати, стигнали до задънена улица — цяла армия на погубената младост.

— Мис Малру.

Тя се изкикоти и бавно се изкачи по стълбите.

— Вие ли сте Али Баба? Как са разбойниците?

— Хайде, Одет, влизай — каза нетърпеливо Рея. — Запази остроумията за твоите малоумни приятелчета.

Момичето направи гримаса, като сбърчи нос и ми намигна. Мина покрай мен и влезе вътре. Имаше подчертано провлачена походка. Задничето й се полюшваше като камбанка.

Затворих вратата.

Мислех си за магнетофона. Имаше лента за четирийсет минути. Трябваше да побързам, ако исках да запиша целия разговор.

— Здравей, миличка Рея — каза Одет, като се тръшна в един шезлонг до мен. — Нали е страхотен?

— О, я млъквай — сопна се Рея. — Затваряй си устата и слушай. Мистър Барбър иска да говори с тебе.

Момичето ме погледна и запремигва насреща ми. Сви крака под себе си, сложи едната си ръка на бедрото, с другата подпря брадичката си и ме изгледа с насмешлива сериозност.

— Моля, кажете, мистър Баба.

Погледнах сиво-зелените очи. Детинската поза не можеше да ме измами. Очите я издаваха — тях не можеше да скрие. Това беше нещастният, объркан поглед на момиче, което не е сигурно в себе си, знае, че ще сбърка, но няма сили да направи каквото и да било.

— Искам да чуя всичко от вашата уста — казах аз. — Участвате ли в този план за отвличането ви?

— Дали участвам? — ухили се тя. — Нали е сладур, миличка Рея? Разбира се, че участвам. Ние с милата Рея измислихме този план. Един път е, нали?

— Така ли? — изгледах я втренчено. — Баща ви сигурно няма да е на същото мнение.

— Това не е ваша работа — сопна се Рея. — Сега, ако вече сте доволен, можем да обсъдим подробностите.

— Добре, да поговорим. Кога ще стане отвличането?

— Веднага щом сме готови. Може би вдругиден. — каза Рея.

— Мис Малру ще изчезне, така ли? Къде ще отиде?

— Наричайте ме Одет — каза момичето и изпъчи гърди до мен. — Всичките ми приятели…

Без да й обръща внимание, Рея я прекъсна:

— В Кармел има едно тихо хотелче. Може да отиде там. Ще остане само три-четири дни.

— Как ще отиде?

Рея се размърда нетърпеливо.

— Тя има кола.

— Страхотна е — намеси се Одет. — TR — 3. Носи се като вятър.

— С такава кола веднага ще ви познаят — казах аз. — За хората наоколо сигурно сте известна личност.

Тя ме погледна малко стреснато.

— Да, прав сте. Обърнах се към Рея.

— Според вашия план само вие двете и съпругът ви ще знаете за отвличането, така ли?

Тя се намръщи.

— Разбира се.

— Толкова ли е лесно да изчезнете? — попитах аз Одет. — Нямате ли приятели? Ами прислугата?

Тя сви слабичките си рамене.

— Аз често изчезвам.

Погледнах към Рея.

— Ако съм на мястото на съпруга ви и някой ми съобщи по телефона, че дъщеря ми е отвлечена и че трябва да платя откуп от петстотин хиляди долара, хич няма да се разбързам да плащам. Липсва необходимата атмосфера. На негово място може дори да си помисля, че е номер. — Загасих цигарата и продължих: — И щях да извикам полицията.

— Зависи колко убедително ще говорите по телефона — отвърна Рея. — Затова ви плащам.

— Ще бъда много убедителен, но я си представете, че все пак извика полиция. Какво ще правите? Ще му кажете, че е шега? Ще си признаете, че вие двете просто сте се позабавлявали или ще си мълчите и ще се надявате, че аз ще успея да прибера парите и полицията нищо няма да разбере?

— Колко пъти ще ви повтарям… — започна гневно тя.

— Знам какво ми повтаряте, но не виждам защо да ви вярвам. Ако се намеси полицията, ще се откажете ли от всичко или ще продължите до край?

— Няма да се отказваме — заяви Одет. Парите ни трябват!

В гласа й прозвуча неочаквано твърда нотка, която ме накара веднага да я погледна. На лицето й бе изписано мрачно изражение, тя не гледаше към мен, бе вперила поглед в Рея.

— Да — каза Рея, — парите ни трябват, но за стотен път ви казвам, че полицията няма да се намеси!

— По-сигурни ще се чувстваме, ако приемем, че ще се намеси — настоях аз. — Добре напълно е възможно мъжът ви да даде откупа, но когато дъщеря му се върне, той несъмнено ще извика полиция и ще започне разследване. Човек, който е натрупал толкова много пари, не е вчерашен. Откъде знаете, че няма да поиска да се запишат номерата на банкнотите. Какво ще правите с парите, ако не можете да ги похарчите?

— Аз отговарям за това — каза Рея. — Няма нужда да се притесняваме.

— Така ли? Бих искал да имам вашата увереност.

— Моят съпруг е тежко болен. — В гласа й звучаха твърди и мрачни нотки. — Той прави каквото му кажа.

По гърба ми полазиха студени тръпки и аз погледнах Одет. И двете бяха вперили поглед в мен. Момичето бе забравило детинската си поза. Изглеждаше непоколебимо и безскрупулно като по-възрастната жена.

— Аз приемам, че мъжът ви ще се свърже с полицията — рекох. — Ако не ви харесва моят план, само ми кажете и веднага се отказвам от всичко.

Ръцете на Рея се бяха свили в юмруци на скута й. Одет гризеше нокътя на палеца си, очите й гледаха напрегнато.

Обърнах се към нея.

— Днес е вторник. Можем да се подготвим до събота. Искам да се уговориш с някоя приятелка да отидете в събота вечер на кино. Става ли?

Прочетох изненада в очите й, когато ми кимна.

— Искам да обядваш вкъщи и да кажеш на баща си къде ще отидеш. Искам да облечеш нещо, което прави впечатление, за да те забележат и познаят, когато излезеш. Ще се уговориш с приятелката да се срещнете в осем часа, но няма да се явиш на срещата. Ще отидеш с колата до „Пиратската колиба“. Това е малък бар с ресторант на две-три мили оттук. Сигурно го знаеш.

Тя отново кимна.

— Ще оставиш колата на паркинга и ще влезеш в бара да пийнеш нещо. По това време там е пълно с народ. Но едва ли ще срещнеш някой от твоите приятели. Ти как смяташ?

— Няма начин — каза тя. — Моите приятели не ходят на такива места.

— И аз така си мислех. Искам да те забележат. Събори, уж без да искаш, чашата си или направи нещо друго, за да привлечеш внимание. След пет минути ще си тръгнеш. — Внимавай да не се забъркаш в нещо. Моята кола ще бъде на паркинга. Като се убедиш, че никой не те наблюдава, качи се вътре. Там ще ти оставя дрехи за смяна и една червена перука. Ще се преоблечеш и ще си сложиш перуката. Докато се преобличаш, ще откарам колата ти на паркинга в Лоун Бей. Ти ще ме последваш. Има шанс да не я забележат, докато ни потрябва пак.

После ще те откарам с моята кола на летището. Ще имаш резервация за Лос Анжелос. Ще ти запазя и място в хотел. Ще кажеш на рецепцията, че не си добре. Ще ти носят храна в стаята, ще стоиш там, докато ти кажа да се върнеш. Ще държим връзка по телефона. Ясно ли е всичко?

Тя кимна. Беше престанала да си гризе пръста. Изглеждаше заинтригувана.

— Всичко това е направо излишно — каза Рея. — Ако отиде в хотела в Кармел…

— Искате ли тези пари или не? — прекъснах я аз.

— Трябва ли непрекъснато да ви повтарям едно и също? — рече тя ядосано. — Казах, че ги искам!

— Тогава правете каквото ви казвам, иначе няма да ги взема!

— Според мен той е страхотен сладур — заяви Одет. — Ще правя каквото ми кажеш, Хари… Може ли да ти викам Хари?

— Можеш да ми викаш както си искаш, само изпълнявай каквото ти кажа — рекох аз и се обърнах към Рея: — Като видя, че Одет се е качила на самолета, ще се обадя на мъжа ви. Той е милионер. Възможно ли е изобщо да се свържа с него?

— Ще отговори секретарят му — рече тя. — Ако му кажете, че разговорът е свързан с дъщеря му, той ще попита съпруга ми дали иска да говори с вас. Аз ще бъда там. Ще се постарая да говори с вас.

— Ще бъде късно. Надявам се, че приятелката на Одет вече ще се е обадила да пита защо я няма. — Погледнах към Одет — Мислиш ли, че ще се обади?

— Ама разбира се.

— Хубаво е да се обади. Това ще създаде подходяща атмосфера. Преди да позвъня аз, те вече трябва да знаят, че си изчезнала.

— Ще се обади — каза Одет.

— Окей, ще кажа на баща ти след два дни да приготви парите и да чака по-нататъшни инструкции. — Погледнах към Рея. — Трябва да го убедите да не прави номера. Внимавайте да не се обади в банката да запишат номерата на банкнотите, нито на Федералното бюро да бележат парите. Как ще го направите — не знам, но ако не успеете, няма да можете да си похарчите парите, нито пък аз.

— Ще се справя — твърдо заяви Рея.

— Надявам се. Два дни след първото обаждане ще му позвъня пак. Мъжът ви ще може ли сам да донесе откупа.

Тя кимна.

— Той няма да се довери на никой друг.

Вдигнах вежди.

— Дори на вас?

Одет се разкикоти и притисна устните си с ръка, а Рея присви очи и лицето й се изопна.

— Разбира се, че ми се доверява! — каза гневно тя. — Но ще мисли, че е опасно за мен. Няма да ми позволи да отида с него.

— Е, добре — запалих нова цигара. — Ще му кажа да тръгне в два след полунощ и да се движи по шосето за Ист Бийч. Да бъде с ролс-ройса. По това време няма движение. Парите трябва да сложи в чанта. Някъде по пътя ще види светлина от фенерче. Като минава покрай него, трябва да хвърли чантата и да продължи нататък. Не бива да спира. Междувременно Одет ще се върне. Ще дойде тук, в бунгалото, и ще ме чака. Ще взема моята част от парите и ще й дам останалото. Какво ще правите с тези пари не ме интересува, но трябва да внимавате.

— А, не! — извика Рея. — Не съм съгласна! Няма да й давате парите! Ще ги дадете на мен!

Одет се надигна и спусна крака на пода. Бледото й лице беше разкривено от злоба.

— Защо да не ги даде на мене? — извика пискливо.

— Нямам ти капка доверие! — очите на Рея святкаха гневно. — На мен ще ги даде!

— Да не мислиш, че аз ти имам доверие? — каза Одет рязко, с озлобление. — Веднъж да пипнеш парите и…

— О-о, я стига! — намесих се аз. — Само си губим времето. Има и по-добър начин. Ще съчиним едно писмо от Одет до баща й. Така ще бъде по-убедително и ще ми спести трето обаждане по телефона. Тя ще му пише как да предаде откупа. Ще му съобщи, че след като го предаде, трябва да отиде до паркинга на Лоун Бей, където тя ще го чака. Дотам има повече от половин час път. Това ще ви даде време да дойдете за парите. Какво ще кажете?

— Като не ме намери на паркинга, татко може да отиде в полицията — каза Одет.

Това бе първата разумна мисъл, която бях чул от тях, откакто влязоха в бунгалото.

— Правилно. Тогава в писмото ще пишеш, че му е оставена бележка в Лоун Бей и в нея пише къде да те намери. Ще сложа бележката в колата ти. Ще пише, че си се прибрала вкъщи. Това е добре, нали?

Рея се бе втренчила в мен.

— Ще се наложи да ви поверим всички тези пари, мистър Барбър.

Усмихнах й се.

— Ако това ви притесняваше, нямаше да се спрете на мен. Ако имате по-добър план, сега му е времето да се похвалите с него.

Двете жени се спогледаха, после Рея каза, като се поколеба за миг:

— Стига да съм тук, когато донесете парите, нямам други предложения.

— Тя се опитва да каже, че на вас се доверява, а на мен не — рече Одет. — Прекрасна мащеха си имам, нали?

— В случая тя няма друг избор — казах аз. — Я сега ти ми отговори: Какво се случи с тебе? Защо не отиде на срещата с приятелката си? Защо отиде в „Пиратската колиба“? Кой те отвлече?

Тя ме погледна объркано.

— Не знам. Кой ще ме пита? Вие измислихте тази история.

— По-добре ще е да знаеш отговорите. Баща ти ще те пита. Хващам се на бас, че като се върнеш, ще извика полицията и ще те подложат на разпит. Те са професионалисти. Веднъж да заподозрат, че ги лъжеш и няма да те оставят, докато не измъкнат истината от тебе.

Тя загуби самоуверения си вид и смутено погледна към Рея.

— Ама полицията няма да ме разпитва! Рея ми обеща.

— Разбира се, че няма да те разпитват! — намеси се Рея.

— Много сте сигурни в това — обадих се аз. — Обаче аз не съм толкова сигурен.

— Моят съпруг изпитва ужас от публични разкрития — каза Рея — По-скоро ще загуби парите, отколкото да остави репортерите да му досаждат.

— Съжалявам, но все още не съм убеден. Няма да спечеля парите, които се готвите да ми дадете, ако забравя за полицията. Одет трябва да бъде готова с отговорите, в случай че се намеси полицията. Аз ще ги измисля. — Обърнах се към Одет: — Можеш ли да дойдеш утре вечер, за да те подготвя? Голяма подготовка ще ти трябва, ако искаш парите.

— Няма нужда — каза Рея. — Колко пъти ще ви повтарям, че полицията няма да се намеси!

— Аз пък ви казах, че ще поема работата при определени условия. Или ще правите каквото ви казвам, или без мен.

— Утре вечер съм тук — усмихна ми се Одет.

— Значи се разбрахме — казах аз и станах. — А, още нещо — обърнах се към Рея. — Трябва да й намерите рокля. Купете я от някой евтин магазин — нещо подходящо за колежанка, ще й трябва и червена перука. Внимавайте как ще я купите. Не от тукашен магазин. Може би е най-добре да прескочите до Дейтън. Не бива да открият, че вие сте я купили. От „Пиратската колиба“ Одет трябва да изчезне безследно. Ще я видят там, ще видят как си тръгва, но след това не бива да остане и следа от нея, докато не се върне сама вкъщи.

Рея вдигна рамене.

— Ако смятате, че наистина е необходимо, ще го направя.

— Донеси ми роклята и перуката утре вечер — казах аз на Одет. — Дотогава ще съм подготвил твоята версия и писмото до баща ти. — Отидох до вратата, отворих я и погледнах навън. Плажът бе пуст. — До утре вечер.

Рея излезе първа, без да ме погледне. Одет я последва. Като минаваше покрай мен, тя леко ми се усмихна и примигна.

Наблюдавах ги, докато се изгубиха в мрака, после влязох в спалнята и изключих магнетофона.