Още един глупак

I

Като се събудих сутринта, времето беше на дъжд. Бях изнервен и притеснен. Всички подсъзнателни опасения за тази работа с отвличането загъмжаха в главата ми. Единствено мисълта за парите успокояваше разклатените ми нерви.

— Довечера ще се върна късно — казах аз на Нина, която приготвяше закуската. — Работата по преброяването на колите свършва тази вечер.

Тя ме погледна с тревога.

— Ще се видите ли с Джон днес?

— В понеделник. Ако имаше да ми съобщава нещо, щеше да се обади по телефона.

Нина се поколеба, после попита:

— Ще започнеш ли работа при тях, Хари?

— Сигурно. Много зависи от заплатата.

— Джон каза, че плащат добре — усмихна се тя. — Толкова се радвам. Наистина се бях притеснила за тебе.

— И аз се бях притеснил — рекох безгрижно. — Довечера ще взема колата. Ще вали.

— Много малко бензин е останал, Хари.

— Няма нищо. Ще я заредя.

По-късно отидох в бунгалото. Тъкмо си сложих банския костюм и Бил Холдън се появи на вратата.

— Здравейте, мистър Барбър — каза той. — Ще останете ли за другата седмица?

— Предполагам. Може би не за цялата седмица, но поне до четвъртък ще остана.

— Искате ли да се разплатим за тази седмица?

— Да оставим за утре. Забравил съм си портфейла в къщи.

— Добре, мистър Барбър, бива за утре.

Хвърлих поглед към сивото, надвиснало небе.

— Май ще вали. Ще се топна, преди да е започнало.

Холдън каза, че според него нямало да завали веднага, но не позна. Едва бях излязъл от морето и закапаха първите капки.

Настаних се в бунгалото с книжка в ръка. Плажът вече беше пуст. Това бе удобно за мен. Надявах се да вали цял ден.

Към един часа отидох в ресторанта, който бе съвсем празен, хапнах един сандвич и изпих чаша бира, после се върнах. Докато отварях вратата, телефонът звънеше.

Обаждаше се Рея.

— Всичко готово ли е? — В гласа й прозвуча тревожна нотка.

— Аз съм готов — отвърнах. — Мога да тръгна. Всичко зависи от Одет.

— Можете да разчитате на нея.

— Е, добре. Тогава в осем и четирийсет и пет започвам.

— Ще ви се обадя утре в единайсет.

Трябват ми малко пари. Трябва да платя наема за бунгалото. Може би е най-добре да дойдете тук утре сутринта. Ще ви чакам.

— Добре, ще дойда — каза тя и затвори телефона.

До вечерта останах вътре. Дъждът барабанеше по покрива. Морето стана масленозелено. Опитах да се съсредоточа върху книжката, но беше невъзможно.

Накрая станах и закрачих напред-назад из стаята, пушех цигара след цигара, наблюдавах часовника и чаках, чаках, чаках.

Когато най-после стрелките на ръчния ми часовник показаха осем и половина, излязох от бунгалото и притичах по мокрия пясък до пакарда. Продължаваше да вали, но по-слабо. Спрях пред една дрогерия на главната улица на Палм Сити. Докато паркирах колата и прекосих тротоара под ръмящия дъжд, наближи девет без петнайсет.

Позвъних в дома на Малру. Почти веднага ми отговориха.

— Домът на мистър Малру — беше глас на англичанин. — Кой се обажда, моля?

— Бих искал да говоря с мис Малру. Аз съм Джери Уилямс.

— Почакайте, мистър Уилямс. Ще видя дали не е заета.

Държах слушалката, усещайки, че дишането ми е учестено.

Доста почаках, после гласът на Одет бодро каза:

— Ало?

— Слуша ли ни някой?

— Не. Всичко е наред. Здравей, Хари. — Гласът й звучеше нежно. — Ти си единственият мъж, който е посмял да ме удари. Страхотен си.

— Знам. Внимавай да не те ударя пак. Нали знаеш какво ще правиш? След двайсет минути ще бъда в „Пиратската колиба“. Ще си оставя колата в десния край на паркинга. Роклята ще бъде на задната седалка. Не си забравила нищо, нали?

— Не съм.

— Тогава тръгвай. Ще те чакам — казах аз и затворих телефона.

След четвърт час бързо каране стигнах до „Пиратската колиба“. Паркингът беше доста пълен, но успях да намеря място точно където бях казал на Одет. Нямаше пазач и това ми хареса. Някой свиреше на хармоника и пееше. През прозорчето на колата се виждаше, че барът е пълен.

Седях вътре и чаках. Бях доста напрегнат. Щом някоя кола влезеше в паркинга, аз се вцепенявах. В девет и двайсет и пет една бяла TR—3 плавно мина през вратите и спря на около двайсет метра от моята кола.

От нея излезе Одет. Носеше бял дъждобран и аленочервена рокля. Спря до колата си и погледна към моята.

Подадох се от прозорчето и й махнах. Ръмящият допреди малко дъжд бе започнал да се засилва. Тя ми махна в отговор, закрачи бързо към ресторанта и влезе в бара.

Излязох от колата и отидох до нейната. На предната седалка имаше куфар. Огледах се наляво и надясно, уверих се, че никой не ме наблюдава и пренесох куфара в пакарда.

През прозорците на бара видях Одет. Говореше с бармана. Той поклати глава, тя се отдалечи и изчезна от погледа ми.

Погледнах часовника си. Самолетът за Лос Анжелис тръгваше в десет и половина. Имахме много време. По телефона й бях запазил място на името на Ан Харкорт. Бях казал на чиновника от летището, че тя ще дойде навреме и ще си плати билета. Бях и запазил и стая в един хотел, в който бях отсядал веднъж. Беше тих и отдалечен от центъра, сигурен бях, че там ще й бъде добре.

Видях я да излиза от бара. Сърцето ми замря, като забелязах, че не е сама, с нея имаше мъж.

Тя тръгна към пакарда. Мъжът я хвана за ръката и я задърпа назад. Не можех да го видя добре. Беше нисък и дебел, носеше светъл костюм.

— Хайде, малката — каза той високо, умоляващо, — хайде да отпразнуваме. Аз съм сам и ти си сама, хайде да се усамотим заедно.

— Махай се! — каза Одет. — Не ме докосвай! По гласа й личеше, че е изплашена.

— О-о, хайде, малката. Дай да се позабавляваме заедно.

Ако не успееше да се справи с него, щяхме да си имаме неприятности. Не посмях да се покажа. Можеше да не е чак толкова пиян, колкото изглеждаше. Ако се провалеше работата, като нищо щеше да си спомни за мене.

— Махай се! — повтори Одет и пристъпи към пакарда. Пияният се поколеба, после тръгна след нея.

Преместих се зад колата. Исках да й извикам да стои по-надалече. Той можеше да запомни колата, но Одет все повече се приближаваше.

Пияният залитна след нея, докопа ръката й и я дръпна към себе си.

— Ей! Я недей да си придаваш важности малката. Върни се. Ще ти купя за пийване.

Тя го плесна през лицето. Прозвуча като малка експлозия.

— Окей, значи си упорита — изръмжа той, сграбчи я през раменете и се опита да я целуне.

Трябваше да направя нещо. Одет се бореше с него, но личеше, че той е доста силен. Момичето имаше достатъчно ум да не се развика.

В жабката на колата винаги държах тежко джобно фенерче. Грабнах го. Беше дълго цял фут и ставаше за палка.

Бе доста тъмно и ние бяхме далече от единствената лампа над входа. Заобиколих и минах зад гърба му. Бях толкова изплашен, че дъхът излизаше със свистене през стиснатите ми зъби.

Като се приближих, Одет успя да се освободи. Пияният ме усети и се обърна.

Ударих го по главата с фенерчето и той рухна на колене. Чух как тя нададе задавен писък.

Пияният се разпсува и посегна към мен, но аз отново го ударих — този път много по-силно и като изръмжа, той се просна по очи в краката ми.

— Вземи колата ми! — извиках на Одет. — Давай! Ще те последвам с твоята!

— Да не си го наранил? — Тя бе вперила поглед в пияния на земята и стискаше главата си с ръце.

— Тръгвай!

Изтичах до колата й, качих се и запалих мотора. Ако някой излезеше от ресторанта и видеше този тип проснат тук, на лично място, хубавичко щяхме да загазим.

Докато обръщах колата на Одет, чух как заработи моторът на пакарда. Почаках я да излезе от паркинга и подкарах след нея.

Имаше достатъчно ум да се насочи към крайморското шосе. След около километър и половина я настигнах и й дадох сигнал да спре.

Пътят беше пуст. Дъждът се лееше. Слязох от нейната кола и изтичах до пакарда.

— Преобличай се! — извиках й аз. — След това ме последвай до паркинга на Лоун Бей. По-бързо!

— Лошо ли го удари? — попита тя, като посягаше отзад за роклята.

— Остави тая работа! Няма значение! Преобличай се! Няма време.

Изтичах обратно до колата й и се качих. Седях там, потях се и наблюдавах пътя, молейки се да не ни зърнат от някоя случайно минаваща кола.

След около пет минути, които ми се видяха цяла вечност, чух как изсвири клаксонът на пакарда и се обърнах. Тя ми махна. Запалих нейната кола и подкарах с голяма скорост към Лоун Бей. Тя ме следваше.

Непрекъснато поглеждах часовника си. Все още имахме достатъчно време да стигнем до летището. Беше на три километра от Лоун Бей. Продължавах да си мисля за пияния, питах се дали не го ударих прекалено силно. Но сега, след като бе минало всичко, вече не ми се виждаше чак толкова страшно. Ако изобщо се наложеше Одет да се разправя с полицията, този случай щеше да направи разказа и по-правдоподобен — стига да не бях ударил пияния прекалено силно и черепът му да не беше като яйчена черупка.

Лоунбейският паркинг обслужваше цяла колония от бунгала. Собствениците бяха превърнали градската градина в паркинг и там винаги беше пълно с коли. Бях почти сигурен, че мога да оставя колата на Одет и никой няма да я забележи. Като наближих, дадох знак на момичето да спре, после завих към парка.

Между колите имаше тесен проход, аз подкарах бавно по него със запалени светлини, като търсех къде да паркирам.

Изведнъж без предупреждение една кола пред мен даде на заден ход. Светлините й бяха угасени. Излезе бързо от редицата на другите коли и нямах никаква възможност да я избягна. Задната й броня се удари в калника ми и се чу стържещ звук на смачкан метал.

Миг стоях като парализиран. За това не бях и помислил — катастрофа. Тоя идиот щеше да ми поиска името и адреса, щеше да вземе номера на колата и веднага щяха да установят, че е на Одет. Кой бях аз, че да карам нейната кола?

Докато стоях там ужасен, с настръхнали коси, другият шофьор излезе от колата си.

За щастие в паркинга беше тъмно. Когато наближи, загасих светлините. Видях, че е дребен плешив човек, но чертите на лицето му не се виждаха ясно, което сигурно важеше и за моето лице.

— Съжалявам, господине — каза той с потрепващ глас. — Не ви видях. Грешката е моя. Само аз съм виновен.

Една едра жена също слезе от колата му. Тя отвори чадър и се присъедини към дребния човечец.

— Ти не си виновен, Хърбърт! — каза ядно тя. — Той не трябваше да се намъква така изневиделица. Не си признавай нищо. Чиста случайност.

— Мръдни колата си напред — казах аз. — Притиснал си ми предния калник.

— Не мърдай, Хърбърт! — заяви жената. — Ще извикаме полиция.

Студена пот се стичаше по гърба ми.

— Нали чу какво ти казах! — изкрещях аз. — Изтегли проклетата кола напред!

— Да не сте посмели да говорите така на мъжа ми! — възкликна жената. Тя бе втренчила поглед в мене. — Грешката е твоя, младежо! Няма да ме уплашиш!

Времето летеше. Нямах смелост да си дам името и адреса на тези двамата. Направих единственото, което ми оставаше. Запалих мотора, завъртях кормилото и натиснах с всички сили газта. Колата на момичето потегли рязко, чу се стържещ звук, когато отнесох задната броня на другата кола. Част от моя калник също отиде. Продължих напред, докато жената зад мен крещеше:

— Запомни му номера, Хърбърт!

Карах бързо до другия край на паркинга, намерих празно място, наместих колата там и изскочих навън. Носех ръкавици, затова нямаше нужда да се бавя да изтривам кормилото. Погледнах назад в прохода между колите. Жената гледаше втренчено след мене. Дребният човечец се мъчеше да вдигне падналата броня на колата си.

Пред мен се виждаше един от изходите. Затичах към него. Щяха ли да отидат в полицията? Той беше виновен. Имаше възможност да оставят нещата така. Ако това не станеше, в полицията непременно щяха да открият, че колата е на Одет. Щяха да поискат да разберат кой я е карал.

Като тичах с всички сили към пакарда, аз осъзнах, премалял от уплаха, че при цялата ми добре организирана подготовка нещата не вървяха според моите предвиждания.

Първо онзи пияница, сега пък злополука.

Какво ли друго щеше да се обърка в моя смахнат план?

II

На следващата сутрин още спях дълбоко, когато ме събуди телефонен звън.

Стреснато се надигнах в леглото, и още неразсънен напълно, погледнах часовника до мене. Беше осем без двайсет.

Чух как Нина говори с някого и си наложих да се отпусна пак на възглавницата. Посегнах към пакета с цигари на нощната масичка.

Докато палех, в главата ми изведнъж нахлуха събитията от миналата нощ. Бях изпратил Одет на летището. Не й казах за автомобилната злополука. Нямаше защо да я разстройвам. Достатъчно беше, че аз съм разстроен. Тя бе заминала в добро настроение, превъзмогнала уплахата от онзи пияница. Младостта е издръжлива. По пътя към летището я убедих, че не съм го ударил силно и тя веднага забрави за него. Но аз не можех да го забравя, както не можех да забравя и автомобилната злополука.

На връщане от летището се стараех да си внуша, че всичко ще бъде наред. Като знаеше, че се е опитал да нападне Одет, пияницата, когото бях ударил по главата, щеше да си мълчи. Собствениците на колата, която се бе блъснала в моята на заден ход, можеше и да не съобщят в полицията, знаейки, че вината е тяхна.

Като пристигнах в Палм Сити, аз отидох в едно тихо барче. Изпих две чашки. Вътре беше пълно с хора, намерили убежище от дъжда. Никой не ми обърна внимание.

Затворих се в телефонната кабина и се обадих в дома на Малру.

Докато чаках и слушах как сърцето ми прави бум-бум-бум, аз се питах дали Одет е стигнала до хотела здрава и читава. След малко чух гласа на иконома.

— Дайте ми мистър Малру — казах аз, като се стараех да говоря рязко и грубо. — Трябва да му предам нещо от името на дъщеря му.

— Кой се обажда, моля?

— Прави каквото ти казвам! — едва не извиках аз. — Кажи на Малру да дойде на телефона?

— Ще почакате ли?

В гласа му прозвуча уплаха.

Чух как остави слушалката. Чаках, усещайки как по лицето ми се стича пот. Все поглеждах през стъклото на телефонната кабина към претъпкания бар. Никой не ми обръщаше внимание. После нечий спокоен глас каза в слушалката:

— Малру на телефона. С кого говоря?

Е, поне Рея не ме беше измамила. Каза, че ще го накара да отговори на обаждането и той наистина отговори.

— Слушай внимателно, приятелче — казах бавно, за да не пропусна нещо. — Ние отвлякохме дъщеря ти. Искаме петстотин хиляди долара. Чуваш ли? Петстотин хилядарки в дребни банкноти. Ако не платиш, няма да я видиш, бъди сигурен. Никаква полиция и никакви номера, ясно ли е? Отвлечена е, приятелче. Ако искаш да я видиш, прави каквото ти казвам.

Последва кратка пауза, после спокойният глас каза:

— Разбирам. Ще платя, разбира се. Как да ви предам парите и как ще върнете дъщеря ми?

Говореше бавно и невъзмутимо като политик, седнал начело на банкетна маса.

— Ще ти се обадя в понеделник — казах аз. — Кога ще приготвиш парите? Колкото по-скоро, толкова по-добре за дъщеря ти.

— Утре ще бъдат готови.

— Утре е неделя.

— Утре ще бъдат готови.

— Окей. Ще ти се обадя в понеделник сутринта. Ще ти дам инструкции как да предадеш парите. Една дума на полицията и няма да видиш момичето. Ще я намериш в някоя канавка, ама преди това ще се позабавляваме с нея.

Оставих слушалката и отидох до пакарда. Не бях особено горд от себе си, но такава беше работата. Парите бяха прекалено много, за да се грижа за гордостта си. Бях доволен, че заварих Нина заспала. Тази нощ почти не мигнах. Сякаш едва бях задрямал и телефонът иззвъня.

Сега слушах напрегнато гласа на Нина, която отговаряше.

Като чух бързите й стъпки по коридора, изтръпнах.

Вратата на спалнята се отвори.

— Хари. . . Джон се обажда. Иска да говори с тебе. Казва, че е спешно.

Отметнах чаршафа и намъкнах халата, който тя ми подаде.

— Кое е толкова спешно? Каза ли ти?

— Не. Търси теб.

— Добре. Идвам.

Отидох в дневната и вдигнах телефонната слушалка.

— Джон? Аз съм Хари.

— Здравей, драги — каза Джон. Гласът му звучеше възбудено. — Слушай сега, вземаме те на работа при нас и можеш веднага да се захванеш с нещо, което ще стане сензация. Идвай веднага при мен. Обаждам се от канцеларията на областния прокурор. За да ти е по-сладка работата, ще ти плащат сто и петдесет плюс разноските. Но това е без значение. Важното е, че ни трябваш, Хари, и то веднага. Напипали сме нещо, което ще смае света. Нали си чувал за Феликс Малру, френския милионер? Май са отвлекли дъщеря му. Само ако е вярно, господи боже! Ще бъде страхотно! Точно за тебе работа. Идвай веднага. Областният прокурор иска да говори с теб.

Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето ми.

— Ей, почакай малко — казах с несигурен глас. — Нали казах, че няма да работя за градската управа.

— За бога, Хари! — гласът на Реник се извиси с половин октава нагоре. — Ако се окаже това, което мислим, ще бъде най-страхотният удар, който е виждал Палм Сити. Не искаш ли и ти да си вътре?

Забелязах, че Нина стои на вратата и ме гледа. Ръката ми беше толкова хлъзгава от пот, че едва държах слушалката. Значи нещата бяха излезли наяве. Май са отвлекли дъщеря му. Ако работех за областния прокурор, поне щях да зная какви ходове ще предприемат. Колебах се три секунди и казах:

— Веднага тръгвам, Джон.

— Добре, добре… и побързай — каза Реник. — Чакам те.

Оставих слушалката.

— Какво има, Хари? — попита Нина.

— Не знам. Много е развълнуван за нещо. Не ми каза. Трябва да съм веднага при областния прокурор. Плащат сто и петдесет. От тази работа няма да се откажа.

— О, Хари! — Нина обви ръце около врата ми. — Толкова съм доволна. Сто и петдесет! Тя ме целуна. — Знаех, че ще се оправиш. Знаех…

Не бях настроен за любов. Потупах я по гърба и я отблъснах леко.

— Трябва веднага да отида.

Влязох в спалнята и се облякох набързо. Сърцето ми биеше така силно, че едва си поемах дъх. Значи Рея се оказа прекалено сигурна в себе си. Малру бе съобщил на полицията. Е, аз бях за губил. Нямаше да спечеля петдесет хиляди долара, но поне имах работа за сто и петдесет на седмица.

Както си връзвах вратовръзката, и замръзнах на място. Имах ли наистина работа?

Ако полицията откриеше, че съм замесен в това фалшиво отвличане, нямаше да се задържа на служба и пет минути. Навярно двата магнетофонни записа щяха да ме спасят от преследване, но нямаше да ми помогнат да си запазя службата.

В девет без пет бях при областния прокурор. Едно момиче ме заведе в кабинета на Реник.

— Влизай, Хари — каза той и се надигна иззад масивното бюро. Стисна силно ръката ми. — Радвам се, че си готов да свържеш с нас съдбата си. Няма да съжаляваш. Областният прокурор е тръгнал насам. Всеки момент ще бъде тук.

Седнах на страничната облегалка на едно кресло и взех цигарата, която той ми предложи.

— Защо са всички тези вълнения, Джон? — попитах, като се стараех да говоря с небрежен тон. — Каква е тази история с дъщерята на Малру?

На вратата се почука и в стаята надникна едно момиче.

— Мистър Медоус е тук, мистър Реник.

Реник се изправи.

— Хайде да вървим да поговорим с Медоус — рече.

Докато вървяхме по дългия коридор, той продължи:

— Внимавай как се държиш пред него. Свестен тип е, обаче е много докачлив. Знае всичко за тебе и се възхищава от работата ти и от начина, по който се измъкна от онази бъркотия. Изпълнявай си задълженията и няма да си имаш неприятности с него.

Спря пред една врата, почука и влезе.

Набит мъж с бяла като сняг коса стоеше до прозореца и си палеше пурата. Той хвърли поглед към нас. Пронизващите му сини очички ме огледаха от главата до петите. Беше около петдесетгодишен. Моравото му месесто лице, издадената брадичка и тънките сурови устни от пръв поглед говореха за крайната му безкомпромисност.

— Това е Хари Барбър — каза Реник. — От тази сутрин е на щат при нас.

Медоус подаде бавно студената си корава ръка.

— Радвам се — рече той. — Чувал съм за вас, Барбър, и то все хубави неща.

Тънките му устни изпуснаха кълбо дим; той отиде и седна зад бюрото си. Направи ни знак да се настаним на столовете.

— Провали ми целия уикенд — каза на Реник. — Имах намерение да заведа децата и жената на пикник. Какво е станало?

Реник се отпусна тежко на един стол и кръстоса дългите си крака.

— Може да си имаме работа с отвличане, сър. Сигурно ще искате да сте в течение от първата минута. Рано тази сутрин ми се обади директорът на Калифорнийската и Лосанджелиска банка. Той хвърли поглед към мене. — Имаме уговорка с всички банки веднага да ни съобщават, щом някой изтегли голяма сума пари при необичайни или спешни обстоятелства. От опит знаем, че тегленето на такива големи суми обикновено означава, че някой ще плаща откуп.

Извадих носна кърпа и избърсах изпотеното си лице. Това беше нещо, което не знаех и никога не бях очаквал.

— Мастърс каза, че току-що му се обадил Малру, наредил да отвори банката и да му приготви петстотин хиляди долара. Днес, разбира се, е неделя и Мастърс се опитал да убеди Малру да почака до утре, но Малру, който е най-богатият им клиент, отвърнал, че трябва да ги получи веднага. Мастърс се сетил за уговорката с нас и затова ми телефонира.

Медоус се почеса по брадичката.

— Може би Малру урежда търговска сделка и му трябват налични пари.

— И аз така си помислих и реших да проверя — каза Реник и погледна към мен. — Както сигурно знаеш, Хари, в случай на отвличане родителите обикновено са толкова изплашени да не се случи нещо с детето им, че веднага плащат откупа, без да се съветват с нас. Рядко ни дават възможност да бележим парите или да устроим клопка на похитителите. А като не им върнат детето, тичат при нас и очакват да го намерим. Не ги обвинявам, че не идват при нас; похитителите са най-жестоките престъпници, които познаваме. Винаги предупреждават жертвата, че ако отиде в полицията, детето ще бъде убито, но тъй като родителите не идват при нас, ние нямаме възможност изобщо да се намесим. Оттук дойде и тази идея да накараме банките тайно да ни сътрудничат. Ние, разбира се, не действуваме веднага щом получим информацията, това е невъзможно, но поне имаме сигнал и сме готови за действие, когато родителите най-после поискат помощ.

— Защо мислите, че момичето е отвлечено? — попитах аз, чувствувайки, че трябва да кажа нещо.

— Няма я никъде — каза Реник. — Шофьорът на Малру е бивш полицай. Като дойде да живее тук, Малру си търсеше телохранител. На такъв богат човек винаги му досаждат разни откачени. Искаше да му посочим човек с голям опит, който да му бъде шофьор и да го пази от неприятности. О’Рейли пък имаше нужда от промяна. Беше свястно ченге, но по онова време му беше дошло до гуша от всичко. Той пое тази работа. Говорих с него. Казва, че Одет Малру, дъщерята де, снощи имала среща с приятелка, щели да ходят на кино. Одет не се явила пред киното и според Рейли снощи не се е прибирала вкъщи.

— Той откъде знае, че не е отишла на кино? — попита Медоус.

— Приятелката са обадила и О’Рейли бил на телефона.

— Малру не е ли търсил нашата помощ?

— Не. — Реник стана и се заразхожда из стаята. — Сложил съм човек да наблюдава банката. Ще ми се обади веднага щом Малру изтегли парите.

— Мастърс ще запише ли номерата на банкнотите?

Реник се намръщи.

— Сигурно не. Ще му трябва дяволски много време, ако иска да вземе номерата на петстотин хиляди долара в дребни банкноти.

— Ами момичето? Знаеш ли нещо за нея? Може просто да е решило да избяга с някого и да се омъжи?

— Че защо му са на Малру всички тези пари?

— Ами ако го изнудват?

Реник сви рамене.

— Съмнявам се. Повече ми прилича на отвличане. А момичето е на около двайсет и е хубаво. Ходи където й скимне и има повече свобода, отколкото е полезно за нея. Имала е някоя и друга присъда за каране с превишена скорост. Взели сме отпечатъци от пръстите й, от пресата можем да получим колкото си искаме нейни снимки.

Медоус постоя замислен, после каза:

— Ако е отвлечена, това ще стане сензация. Ще бъдем направо в центъра на вниманието. — Той хвърли поглед към мене. — Ето с какво ще се заемеш, Барбър. Твоята работа ще бъде да отговаряш за пресата и повярвай ми, всички журналисти от страната ще нахълтат тук. — Той насочи към мен дебелия си показалец. — Аз обичам рекламата, Барбър, но хубавата реклама. Ясно ли ти е? От теб зависи дали ще я имаме. От теб зависи и да не ме критикуват тук-там. За това ще ти плащаме. Твоя работа е да направиш града ни известен. С такова отвличане всеки град ще се прочуе. Работата ти е много отговорна, Барбър, затова се спряхме на теб.

— Разбирам, сър.

Медоус се обърна към Реник, който все още крачеше из стаята.

— А колата и липсва ли?

— Да. Бяла TR—3. О’Рейли ми даде номера.

— Няма да ни навреди, ако я потърсим. Кажи на момчетата да я намерят. Не можем да направим кой знае какво друго, докато Малру не ни се обади. Ще говоря с началника на полицията. Защо да не известим и момчетата от ФБР? Те незабавно ще се намесят.

— Добре, сър.

— Окей, да се размърдаме тогава. — Той погледна към мен. — В момента нямаме нужда от теб Барбър. Прекарай добре неделята. За всеки случай на всеки два часа се обаждай на Реник. Ясно, нали?

Станах на крака.

— Разбира се. — Поколебах се, но продължих: — Просто ми хрумна нещо, сър. Не може ли да наблюдаваме Малру, след като вземе парите? Да го проследим, за да видим къде ще ги остави?…

Медоус поклати глава.

— Точно това не бива да правим. Няма да си помръднем и пръста, докато той не ни помоли. Да предположим, че го проследим и похитителите ни забележат, паникьосат се и вземат, че убият момичето, какво ще се случи с мен тогава? Не, такъв риск не поемам. Няма да мръднем, докато Малру не ни повика.

Ето къде е моят шанс, помислих си аз.

— Да, разбирам. Е, Джон, ще ти се обадя в единайсет и половина.

Като тръгвах към вратата, Медоус посегна към телефона. Джон се беше заел с другия.

Затворих вратата и поех по коридора към моята среща с Рея Малру в единайсет.