Още един глупак

I

— Хайде, малкия, ела да се присъединиш към нашата компания — каза О’Рейли. — Жена ти, изглежда, не може да оцени моето присъствие.

Влязох в стаята и се приближих до Нина. Веднага се съвзех от уплахата, че го намирам вкъщи и след внезапния страх в гърдите ми се надигаше хладна ярост.

— Махай се, преди да съм те изхвърлил — рекох аз.

Той се усмихна, показвайки равните си бели зъби.

— Виж какво, малкия, може да те бива в твоята категория, но не си за моята. Мога да глътна двама като тебе, без да ми мигне окото.

Нина хвана ръката ми. Пръстите й ме предупредиха да внимавам.

— Какво искаш? — попитах.

— А ти как смяташ? Онези магнетофонни записи — и ще ги получа.

— Значи ти си я убил!

Той потърка бузата си, а усмивката му стана по-широка.

— Така ли? Фактите говорят, че ти си я убил. Леле какъв глупак си само! Прекалено много говориш. Ако си беше затварял човката, ние с Рея щяхме да си мислим, че сме в безопасност, ама ти взе, че се разплямпа. Тези магнетофонни записи са опасни за Рея. Мен хич не ме притесняват, обаче ние с нея работим заедно и аз й обещах да ги взема.

— Много лошо — казах аз. — Няма да ги вземеш. Ако някой ги получи изобщо, това ще бъде Реник.

Той погледна пистолета си, после мене.

— Я си представи, че насоча тая пушка към крака на жена ти — каза той. — Ами ако натисна спусъка? Може и да го направя, ако не ми дадеш записите.

— Не го слушай, Хари — каза тихо Нина. — Аз не се страхувам от него.

— Ако стреляш, най-малко десет души ще цъфнат на вратата, преди да си успял да се измъкнеш. Такива евтини номера не ми минават. Хайде, махай се!

Той се облегна назад и се разсмя.

— Е, струваше си да опитам. Прав си. Няма да ви застрелям. — Той мушна пистолета в джоба си. — Окей, на работа. Искам магнетофонните записи и ти ще ми ги дадеш. Къде са?

— В банката. Там не можеш да ги докопаш.

— Хайде, малкия. Дай да отидем в банката да ги вземем. Хайде.

— Няма да ги получиш! Край! Махай се!

Той ме изгледа втренчено.

— Е, добре, щом искаш така — каза, без да се помръдне. — Сега ще те убедя, че трябва да се разделиш с магнетофонните записи. В тая игра са заложени милиони долари. Те могат да провалят един план, над който съм поработил доста, и това няма да стане. За нищо друго не ми пука, стига само тази работа да е наред. Имам достатъчно пари и мога да направя всичко, за да получа записите. Сега ще ти покажа нещо. — Той извади от джоба си шишенце от синьо стъкло. Издърпа запушалката и много внимателно изля малко течност върху масичката до себе си. Течността сякаш оживя. Тя засъска и направи малка вдлъбнатинка на масичката. Видях как лакът и боята се стопиха. — Това е сярна киселина. Такова нещо се хвърля в лицата на хората, които не те слушат. — Лицето му изведнъж стана зло. — Познавам една банда, като нищо някой от тях ще хвърли това в очите на жена ти, Барбър, и ще ми струва по-малко от сто долара. Те са опасна шайка. Не се самозалъгвай, че ще опазиш жена си. Ще се намъкнат тука, когато най-малко ги очакваш, ще й го плиснат в лицето и ще се разправят с тебе. Или ми дай записите веднага, или в срок от дванайсет часа жена ти ще бъде сляпа и плътта ще се смъкне от лицето й. Е, какво избираш?

Усетих как пръстите на Нина сграбчиха ръката ми. И двамата гледахме течността, която съскаше и се пенеше на масата. Вдигнах поглед към О’Рейли. Малките му сиви очички говореха, че не се шегува. Щеше да го направи. Нямаше как да защитя Нина.

Бях свършен и си го знаех.

Изправих се.

— Добре, да вървим.

Нина ме хвана за ръката.

— Не! Недей! Да не си посмял! Хари, моля те…

Отблъснах я.

— Аз съм забъркал тази каша, не ти.

Отидох до вратата, а тя стоеше неподвижно, вперила в мен широко отворени очи.

О’Рейли стана.

— Той е прав, миличка. По-кротко. Внимавай как ще почистиш тука. Ще си изгориш хубавите ръчички.

— Хари! — извика Нина и скочи. — Недей! Не му ги давай!

Излязох от къщата и тръгнах към колата, а О’Рейли ме последва. Качи се до мен.

— Нямаш късмет, глупако, ще трябва да си затваряш човката — каза той. — Сега си сам. Как е Реник? Не е ли надушил вече следите ти?

— Още не.

Потеглих. Мразех този човек, студената, бясна ярост в гърдите ми ме задушаваше. Много късно разбрах колко глупаво бях взел надмощие над Рея, заплашвайки я с магнетофонните записи. Както бе казал О’Рейли, щом веднъж се разделях с тях, сам щях да се оправям. На нея ли щяха да повярват или на мен; тя можеше да си позволи да наеме най-добрия адвокат в страната и той щеше да направи на пух и прах моите показания.

— Като те пипнат, глупако, не се опитвай да ни натопиш — нито Рея, нито мен — каза О’Рейли. — Алибитата ни са бетон.

— Блазе ви.

Погледнахме се в очите. Видях, че е объркан.

— Като знам в каква каша си се забъркал, виждаш ми се много спокоен, глупако — каза той. — Не съм очаквал такъв кураж от тебе.

— Сам се забърках и съм готов да понеса последиците. Точно сега всичко ти се вижда прекрасно, обаче може и да загазиш, защото хич не познаваш жените.

Това го стресна. Той се обърна да ме погледне.

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе?

— Ще видиш. Не от вчера съм журналист. Имал съм работа със статистки. Знам им характера. И едно ще ти кажа — Рея Малру няма никакво намерение да прекара остатъка от живота си с един гангстер ирландец. Нали не се самозалъгваш, че си нещо повече от бивш полицай, изискан като пън? Щом Малру умре и тя пипне парите, изведнъж ще загуби интерес към тебе. И лека-полека ще останеш на сухо. Тя знае как да го направи. Няма да се усетиш и ще бъдеш един от многото бивши полицаи, които търсят работа.

— Ами? Така ли мислиш? — Тънките му устни се разтегнаха в усмивка, но очите му не бяха весели. — Не си въобразявай, глупако. Ти ще бъдеш под земята, когато ние с Рея се оженим.

Успях да се изсмея.

— Това е най-смешното нещо, което съм чувал някога. — Спрях колата пред банката. Беше два часът без три минути. Все още бе затворено. — Наистина ли си въобразяваш, че жена като Рея ще се омъжи за гангстер като тебе? Може да съм глупак, но тук има още един глупак.

— Затваряй си устата, че да не ти я затворя аз — изръмжа той, а месестото му лице пламна.

— Разбира се. Няма да кажа и дума, щом си толкова чувствителен. — Помълчах и добавих: — Но знам какво щях да направя, ако бях в твоето положение.

Той ме изгледа.

— Аха? И какво ще направиш?

Обзе ме трескаво вълнение. Бях го накарал да се замисли. Усещах.

— Щях да се подсигуря здравата, за да не ме зареже Рея. Щях да й докажа, че аз командвам отсега нататък…

Той седеше неподвижно. Още малко и щях да чуя как мозъкът му пращи от мислене, после изведнъж се усмихна.

— Жал ми е за тебе, тъпако. Толкова си тъп, че просто не е за вярване — каза.

— Е, добре тогава, тъп съм.

Един чиновник отвори вратите на банката.

— Но ще ти кажа нещо — продължих аз. — Отсега нататък не бъди толкова сигурен. Аз ще те изиграя, ако мога. Рея ще те изиграе със сигурност. И ще се окаже, че си по-голям глупак от мен, но няма да ми е жал.

Той излезе от колата.

— Хайде, глупако. Стига си дрънкал. Искам записите.

Влязохме в банката и аз взех магнетофонните записи. Дадох му ги — нямах друг изход.

— Гледай да не ги загубиш — рекох аз, когато О’Рейли взе двете пакетчета. — Сега те са толкова важни за теб, колкото бяха за мен.

— Няма нужда да ми го казваш — рече той и излезе от банката, хубавото му лице беше разтревожено и напрегнато.

II

В два и десет бях в службата. На бюрото ми имаше бележка — Реник искаше да ме види веднага щом се върна.

Това можеше да значи всичко — и нови разкрития, и какво ли не. Дори можеше да значи, че му е известно кой е мъжът с кафявия спортен костюм. Но вече ми беше все едно. Примирих се с поражението и бях смазан. Знаех, че пипне ли ме Реник, с мен е свършено. Нямах нищо черно на бяло, за да докажа своята история. Убийството на Одет щеше да бъде приписано на мен без много усилия.

Ако исках да се спася, трябваше някак да докажа, че О’Рейли е убил Одет, Сигурен бях, че съм посял семената на съмнението в душата му и той вече няма вяра на Рея. Нямаше да унищожи двата магнетофонни записа — само с тях можеше да я държи в ръцете си. А докато те бяха налице; все имаше някакъв шанс да се измъкна.

Знаех, че Нина се притеснява и очаква новини, затова й се обадих.

Нашата линия бе свързана с централата, трябваше да внимавам какво говоря.

— У него са — казах аз. — Нямаше друг начин. Не казвай нищо. Остави на мен да говоря. Можеше да бъде и по-лошо. Ще говорим, като се върна. Щом се освободя, веднага си идвам.

— Добре, Хари.

Треперенето на гласа й ме накара да се почувствам ужасно.

— Не се притеснявай, мила. Все ще измисля нещо — казах аз и оставих слушалката.

В два и двайсет влязох в кабинета на Реник.

Той четеше някакъв доклад, слабото му лице бе намръщено и съсредоточено. Като влязох, вдигна поглед и ми направи знак да седна.

Може би беше само игра на въображението, но тонът на неговия глас веднага ме накара да си помисля, че вече не сме в такива приятелски отношения, в каквито бяхме преди по-малко от час и половина.

Седнах и запалих цигара. Вече бях претръпнал. Бях станал фаталист. Щях да лъжа до края и ако не успеех, щях да приема каквото ми се пишеше.

Накрая той хвърли доклада на бюрото, облегна се назад и ме загледа втренчено. Лицето му беше безизразно, но очите му се взираха изпитателно в мен. Гледаше ме така, както полицай гледа заподозрян, или може си въобразявах.

— Хари, разговарял ли си някога с Одет Малру? — попита той.

Сърцето ми замря.

— Не. Аз бях в затвора, когато са се преселили тук. Никога не съм имал възможността да взема интервю от нея — казах аз, като нарочно се направих, че не го разбирам. Първата лъжа. Трябваше да продължа да лъжа, докато Реник ме хванеше някой ден.

— Значи не знаеш нищо за нея?

— Нищичко. — Хвърлих угарката си в кошчето за смет. — Защо питаш, Джон?

— Просто се чудех. И най-дребните сведения ще ми са от полза.

— Може би има едно нещо, което ще свърши работа. Малру е французин по народност. Наследствените закони във Франция са така строги, че децата не могат да бъдат обезнаследявани по никакъв начин. По закон Одет щеше да получи половината от богатството на Малру, ако го беше надживяла. Сега съпругата прибира всичко.

Имах чувството, че това не е нещо ново за него. Явно го знаеше от по-рано.

Той помълча малко и каза:

— Сигурно не знаеш, момичето е имало любовник. Не е била девствена.

— Нищичко не знам за нея, Джон — казах твърдо аз.

Внезапно вратата се отвори и влезе Барти.

— Имам нещо за теб, Джон — каза, без да ми обръща внимание. — Лосанджелиската полиция направи голям удар. Щом се обадили в първия хотел — и готово. В хотел „Риджънт“ било регистрирано момиче на име Ан Харкорт. Това е тих, почтен хотел, там не сме имали неприятности. Администраторът я описа. Носела е онази рокля в синьо и бяло. Пристигнала е с такси в дванайсет и половина през нощта. Открили са таксито и шофьорът си спомнил, че я е взел от летището. По това време е пристигнал само един самолет — от Палм Сити. Момичето не излизало от стаята и наредило да му носят храната горе. Казало, че не е добре. В събота сутринта имало телефонен разговор с Палм Сити и после към девет вечерта — още един разговор, пак с Палм Сити. До понеделник все си седяло в стаята, напуснало хотела в девет вечерта, като взело такси от пиацата. Шофьорът каза, че я е закарал на летището.

— Останали ли са някакви отпечатъци в хотелската стая?

— Нещо повече. Забравила е евтина пластмасова четка за коса, която камериерката е виждала да употребява. Получил се е хубав набор от отпечатъци и те са на път. Всеки миг ще ги получим.

— Хващам се на бас — каза Реник, — че Ан Харкорт е Одет Малру. Току-що получих заключението от аутопсията. Зашеметили са я с удар по главата, после са я удушили. Не е имало съпротива. Изненадали са я. Тук има нещо интересно, Барти. Между пръстите на краката й и обувките има пясък — от плажа. Изглежда вървяла е по пясъка, отивайки на среща. Момчетата от лабораторията смятат, че може да се установи откъде точно е пясъкът.

Барти изсумтя.

— Винаги смятат, че могат да правят чудеса.

Беше някак странно и обезпокоително да седя, да ги слушам как разговарят и да съзнавам съвсем ясно, че съм напълно пренебрегнат. Все едно че ме нямаше.

— Е, ако не ви трябвам, Джон — казах аз и станах, — ще се върна в стаята си. Имам цял куп работа.

И двамата се обърнаха и се вторачиха в мен.

— Ами добре — каза Реник, — но не напускай сградата. След малко ще ми трябваш.

— Ще бъда в стаята си.

Излязох и тръгнах по коридора.

Като застанах на горната площадка на стълбището, видях, че на единствения изход стоят двама детективи и разговарят. Те нехайно ме погледнаха и извърнаха глави.

Влязох в стаята си и затворих вратата.

Дали тези двамата не пазеха стълбището? Може би гледаха да не офейкам.

Седнах зад бюрото, усещайки как в гърдите ми се надига паника. Бях ли вече в капана? Дали Реник не беше се досетил, че и аз съм замесен?

Опитах се да работя, но изобщо не можех да се съсредоточа. Крачех напред-назад, пушех и се опитвах да измисля как да сложа капан на О’Рейли, но нищо не ми идваше наум.

След един час излязох от стаята и отидох до тоалетната. Двамата детективи продължаваха да стоят на долната площадка.

Като се върнах, телефонът иззвъня.

— Хайде ела при мен — каза Реник.

Нервите ми бяха обтегнати до крайност. Ако не бяха онези пазачи на стълбището, дори можех да офейкам.

Овладях се и тръгнах към кабинета на Реник. Срещнах го на вратата.

— Медоус ни вика — рече той и аз тръгнах след него.

Медоус работеше на бюрото си. Като влязохме, вдигна поглед.

— Е, как е? — попита той и протегна ръка да си вземе пура. — Какво има, Джон?

Реник седна. Отидох по-настрани до едно празно бюро и седнах.

— Вече съм сигурен, сър — момичето изобщо не е било отвлечено — отвърна Реник.

Медоус се готвеше да отхапе края на пурата си, но спря и опули очи.

— Изобщо не е било отвлечено?

— Фалшиво отвличане. Тя и онзи тип със спортния костюм са го замислили. Предполагам, че той е смятал да задигне парите и я е убедил да му помогне. Трябвало да се преструва, че е отвлечена, това бил единственият начин да вземат парите.

Медоус изду бузи. Изглеждаше смаян.

— Трябва да си много сигурен в това, Джон.

— Сигурен съм — каза Реник и заописва на Медоус новите сведения за Ан Харкорт. — Преди десет минути получихме отпечатъците й. Това е била Одет Малру, няма грешка. Знаем, че е отишла сама в Лос Анжелос и сама се е върнала. Това означава, че е пътувала по собствено желание. Положително не е била отвлечена.

— По дяволите! — промърмори Медоус. — Ами как тогава са я убили?

— Партньорът й е прибрал откупа и са се разбрали да се срещнат някъде. Сигурно е искал да вземе всичките пари и за да я накара да мълчи, я е ударил по главата и после я е удушил.

Докато Реник говореше, ръцете ми бяха свити в юмруци, ноктите ми се бяха впили в дланите.

— Кой е той? Знаете ли нещо за него? — попита Медоус.

— Знам няколко неща за него — отвърна тихо Реник. — Но това не е достатъчно, за да го пипнем. Докторът казва, че в обувките на момичето имало пясък от плажа. Момчетата от лабораторията се опитват да установят от кой точно плаж е този пясък. Смятат, че ще стане. Хващам се на бас, че Одет си е уредила среща с убиеца в някой от курортните градове по крайбрежието.

Медоус стана от мястото си и започна да крачи из стаята.

— Това не трябва да стигне до пресата, Барбър — каза той. — Може да се окаже опасно като динамит.

— Да — казах аз.

Медоус погледна Реник.

— Наистина ли мислиш, че това момиче се е опитало да свие петстотин хиляди долара от баща си?

— Мисля, че убиецът я е убедил да го направи — каза Реник. — Сигурно й е бил любовник. Повярвала е на приказките му и е била убита.

Трябваше да кажа нещо. Не можех просто да стоя там като истукан.

— Като е прибрал откупа — казах аз с надеждата, че гласът ми звучи по-спокойно, отколкото ми се струваше, — защо не се е измъкнал? Не е имало нужда да се среща с нея и да я убива.

Реник ми хвърли един поглед и извърна глава. Запали цигара.

— Представи си, че той беше избягал с парите. Момичето щеше да каже на баща си. Убиецът сигурно е предполагал, че като я изиграе, тя може да стане опасна. По-безопасно е било да я убие.

Телефонът иззвъня.

Реник вдигна слушалката.

Той послуша малко и каза:

— Успяхте ли? Чудесно. Сигурни ли сте? Окей — и затвори телефона. После се обърна към Медоус:

— Момчетата казват, че пясъкът в обувките й е от Ист Бийч. Този плаж е изкуствено направен и те са напълно сигурни, че пясъкът е оттам и от никъде другаде. Има къмпинг с бунгала. Ето къде трябва да са се срещнали. Отивам там. — Той ме погледна. — Най-добре ела и ти, Хари.

Точно това не ми се искаше да правя. Бил щеше да ме познае. После изведнъж настръхнах, като се сетих, че не съм му платил наема за последната седмица.

— Най-добре да си продължа работата тук, Джон. Толкова съм изостанал — казах аз, съзнавайки, че се задъхвам.

— Остави текущата работа — каза рязко Реник. — Може да почака. Искам да дойдеш с мен.

— Слушай, Барбър, повече никаква информация няма да даваш за пресата — каза Медоус. — Нека знаят, че продължаваме да работим, но засега нещата ще се позабавят. Намали темпото. Ако се разкрие, че това момиче е разиграло собственото си отвличане, за да отмъкне пари от баща си и да ги даде на любовника си, боже, каква гадост!

Казах, че ми е ясно.

Докато той говореше с мен, Реник бе на телефона — вдигаше на крак оперативната група.

— Хайде да вървим — каза той и остави слушалката. А на Медоус обеща: — Ще ви докладвам веднага щом се върна, сър.

Вървях след Реник и се питах дали да не му поискам пари назаем, за да платя на Холдън. Реших да се откажа. Пък и не можех да си представя, че ще има петдесет долара в себе си. Само се надявах, че Холдън няма да каже нищо за дълга ми. Не че хранех големи надежди, но нищо друго не ми оставаше.

Като стигнахме подножието на стълбите, забелязах, че Реник направи знак на двамата детективи. Те ни последваха до колите. Ние с Реник седнахме на задната седалка, а двамата детективи се настаниха отпред до шофьора. Колата полетя напред, следвана от втората кола, в която бяха експертите.

Към шест часа бяхме в Ист Бийч. На плажа все още бе пълно с народ.

Реник каза на хората си да останат в колите. Като ми кимна, той тръгна към входа на къмпинга. Аз се влачех след него като бик на заколение.

Бил Холдън беше в канцеларията си. Като влязохме с Реник, той вдигна глава.

— А, здравейте, мистър Барбър — каза той и стана. Погледна въпросително към Реник.

— Лейтенант Реник от градската полиция, Бил — казах аз. — Иска да ти зададе няколко въпроса.

Холдън изглеждаше изплашен.

— Ама разбира се, господин лейтенант. Кажете.

Сега започва, рекох си аз. Сега ако не мога да се измъкна с някоя лъжа, край.

— Търсим едно момиче — каза — Реник. — Около двайсетгодишна, хубавичка, е рижа коса, носи памучна рокля в синьо и бяло и ниски обувки. Има големи слънчеви очила. Това да ви говори нещо?

— Съжалявам, господин лейтенант, но няма смисъл да ми задавате такива въпроси. През сезона виждам хиляди момичета. За мен те са еднакви като песъчинките по брега. Просто не ги забелязвам.

— Имаме причини да смятаме, че това момиче е било тук в събота около полунощ. В събота вечер тук ли останахте?

— Не. Дежурството ми свърши в осем. — Холдън ме погледна. — Но вие нали бяхте тук, мистър Барбър?

Някак си успявах да изглеждам по-спокоен, отколкото бях всъщност.

— Не в събота, Бил. Тогава си бях вкъщи.

Реник се беше втренчил в мен.

— Е, в такъв случай не мога да ви помогна, господин лейтенант — рече Холдън.

— Защо смяташ, че мистър Барбър е бил тук в събота през нощта? — попита Реник с престорено спокоен тон.

— Ами просто ми се стори, че е останал тук. Той…

Прекъснах го.

— Бях наел едно бунгало, Джон. Мислех да напиша книга. Видях, че вкъщи не може да се работи.

— Вярно… ли е… това? — Беше ми мъчително да долавям недоверието в гласа му. — Не си ми казал.

Наложих си да се усмихна.

— От книгата нищо не излезе.

Реник ме изгледа и се обърна към Холдън.

— Всички бунгала ли бяха заключени в събота през нощта?

— Разбира се — отговори Бил. — Самият аз ги заключих всичките, освен бунгалото на мистър Барбър. Той си имаше ключ.

— Никой ли не е пипал ключалките?

— Не.

— Ти заключи ли твоето бунгало, Хари? — попита Реник.

— Струва ми се, да. Не съм сигурен. Може и да не съм.

— Кое беше наел?

— Последното отляво — каза Холдън.

Той вече се чувствуваше неловко и поглеждаше ту към мен, ту към Реник.

— Има ли някой там сега?

Холдън погледна скицата на стената.

— В момента е свободно.

— Виждали ли сте някога Одет Малру тук? — попита Реник.

— Момичето, което беше отвлечено? — Холдън поклати отрицателно глава. — Никога не е идвала тук, лейтенанте. Щях да я позная. Виждал съм доста нейни снимки. Не… никога не е идвала при мен.

— Искам да погледна онова бунгало. Имате ли ключ?

— Трябва да е на вратата, господин лейтенант.

Реник тръгна към вратата, а аз понечих да го последвам.

— А, мистър Барбър… — обади се Холдън.

Ето че започва, помислих си аз. Обърнах се и му направих гримаса да мълчи.

— Веднага се връщам — отвърнах аз и тъй като Реник се беше спрял, налетях върху него и желанието си да го избутам навън.

— Какво има? — попита той Холдън, като не се остави да бъде избутан.

— Няма нищо, господин лейтенант — отвърна Холдън с най-злочест вид. — Нищо важно.

Реник излезе навън в горещия пек. Тръгнахме мълчаливо покрай дървените скари, като заобикаляхме полуголите курортисти, които ни оглеждаха втренчено и сигурно се питаха какви са тези хора, облечени в градски дрехи, докато стигнахме до бунгалото, където бе умряла Одет.

Ключът беше в ключалката. Реник бутна вратата и влезе. Той се огледа, после се обърна и втренчи суров поглед в мен.

— Защо не си ми казал, че си наел това бунгало, Хари?

— Трябваше ли да ти кажа? — Бях останал до вратата. — И през ум не ми е минавало, че може да те интересува.

— Тук някъде трябва да е била убита.

— Така ли мислиш? Може да са я убили и на брега.

— Искам да си помислиш хубаво — заключи ли вратата или не?

— Няма какво да мисля, не я заключих — казах аз. — Не съм казал на Холдън. Не исках да го ядосам. Оставих ключа в ключалката. Намерих го в понеделник, когато наминах да си взема пишещата машина.

— Значи може да е била убита тук.

— Ключалките на тези бунгала не са нищо особено. Може да е била убита в кое да е от бунгалата или пък на плажа.

Той стоя цяла минута замислен, докато аз се бях изправил насреща му и слушах как сърцето ми бие до пръсване.

После Реник погледна часовника си.

— Добре, Хари, отивай си вкъщи. За тази вечер стига толкова. Нека някое от момчетата да те закара до вас. Кажи на другите, че ми трябват, да дойдат тука.

— Нямам нищо против да се повъртя наоколо, стига да има някаква полза от мене.

— Всичко е наред. Отивай си вкъщи.

Той не ме гледаше, очите му шареха из стаята. Знаех какво ще се случи веднага щом си тръгна. Щяха да разглобят бунгалото на съставните му части. Специалистите щяха да прегледат всеки метър в търсене на отпечатъци и рано или късно щяха да открият отпечатъците на Одет. Имаше някакъв шанс да открият и отпечатъците на Рея и на О’Рейли. Непременно щяха да намерят моите, но това не ме притесняваше. Друго ме тревожеше — Реник можеше да отиде при Бил Холдън и да го пита дали не е виждал едър мъж с широки рамене, облечен с кафяв спортен костюм, и Холдън щеше да му каже, че аз съм бил с кафяв спортен костюм.

Но нима това беше доказателство, че съм убил Одет? Аз не мислех така. Усещах, че ми остава още малко време — то бързо изтичаше, но поне имах още съвсем малко.

— Тогава до утре, Джон.

— Да, до утре.

Той пак не ме погледна. Излязох от бунгалото и тръгнах по пясъка към канцеларията на Бил Холдън.

Той стоеше на прага.

— Съжалявам, че не си уредих сметката по-рано, Бил — рекох аз, — направо ми изхвръкна от главата. Утре ще ти пратя чека. Нали може?

— Бих предпочел да го получа сега, мистър Барбър — каза неловко Бил. — Моят шеф кредит не дава.

— Случайно съм си забравил портфейла в службата. Ще ти пратя чек.

И преди да успее да възрази, аз стигнах до полицейската кола.

Казах на един от експертите:

— Лейтенантът ви иска веднага в ей онова, последното бунгало. Аз си отивам вкъщи. Ще взема рейса.

Един от детективите, които бяха пазили на стълбището, се обади:

— Няма нужда, мистър Барбър. Ще ви закараме вкъщи. Ние нямаме много работа тук. Дойдохме просто така.

Сега беше време да проверя подозренията си.

— Нищо, нищо. Ще взема рейса. Всичко хубаво, момчета.

Тръгнах към спрелия наблизо автобус.

Когато той потегли, погледнах назад през рамо.

Двамата детективи следваха рейса с полицейската кола.

Сега вече знаех със сигурност, че това е сигнал за опасност и аз бях Вероятният Убиец Номер Едно на Одет Малру.