Още един глупак

I

Докато карах към бунгалото, започна да вали. Духаше студен вятър, морето беше бурно и сиво — времето не беше подходящо за плаж и в паркинга на Бил Холдън нямаше жива душа.

Заключих се в бунгалото и поръчах телефонен разговор с хотел „Риджънт“ в Лос Анжелос.

След няколко минути вече говорех с Одет.

— Обажда се Хари. Слушай внимателно, може да си имаме неприятности. Не мога да говоря по телефона, но каквото и да правиш, стой си в стаята. Ще ти се обадя пак. Може да се наложи да се върнеш утре.

Чух как дъхът й секна.

— Заради онзи ли… пияния?

— Не. Нещо по-лошо. Хората, за които смятахме, че може да се намесят по-късно, вече се намесиха. Разбираш ли?

— Какво ще правим?

— Все още има шанс да успеем. Ако реша, че няма начин, ще ти се обадя довечера. Засега не се показвай, стой си в стаята.

— Ама какво става? — В гласа й прозвуча паника. — Не можеш ли да ми кажеш?

— Не по телефона. Само не излизай никъде. Ще ти се обадя довечера — казах аз и оставих слушалката.

Беше ми жал за нея, но не смеех да говоря. Не знаех дали телефонистката на хотела не подслушва.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Проливният дъжд чертаеше фигурки по пясъка. Плажът изглеждаше изоставен и пуст. Запалих цигара и закрачих из стаята.

Все пак Малру още не беше повикал полицията, но ако полицията намереше колата на Одет със счупения калник, това щеше да им даде повод да му се обадят и тогава той можеше да признае, че дъщеря му е отвлечена.

Видях, че Рея се задава по брега. Беше с черен дъждобран и носеше чадър. Ако Холдън я зърнеше отнякъде, сигурно нямаше да я познае, защото тя прикриваше лицето си с чадъра.

Когато се заизкачва по стълбите, аз отворих вратата.

— В момента тегли парите от банката — рече тя, като затвори чадъра и го изтръска, преди да влезе. — Казах му, че отивам на черква да се моля за Одет.

Не съм религиозен, но това хладнокръвно изявление ме отврати, обзе ме силно чувство на неприязън към нея.

— Кога смятате да приберете парите? — попита тя, докато поемах дъждобрана й. Отиде до един шезлонг и седна.

— Не съм чак толкова сигурен, че ще ги получим.

Тя се вцепени, изгледа ме студено.

— Какво искате да кажете?

— Може да ви се види чудно — рекох аз, като сложих дъждобрана и на масата, — но директорът на банката и шофьорът на мъжа ви са си развързали езиците. Полицаите вече знаят, че Одет е била отвлечена.

Ако я бях плеснал през лицето, нямаше да се вцепени така.

— Лъжеш! — Тя скочи на крака, лицето й побеля като платно, очите и яростно святкаха. — Ти си се изплашил! Страх те е да отидеш да прибереш парите!

— Така ли мислиш? — Като я видях толкова разярена и уплашена, аз някак успях да овладея собствената си паника. — Тази сутрин мистър Мастър, директорът на банката, се е обадил на областния прокурор и му е съобщил, че съпругът ти иска веднага да изтегли петстотин хиляди долара. Оказа се, че напоследък директорите на големите банки имат уговорка с полицията да се обаждат, когато клиентите искат набързо да изтеглят големи суми в дребни банкноти. За полицията това е безспорен сигнал, че парите са за откуп, поне докато не се докаже обратното.

— Откъде знаеш това? — попита тя пискливо.

Казах й за новата си работа и за разговора с областния прокурор.

— Реник вече е говорил с вашия шофьор О’Рейли — продължих аз. — Може би не знаете, че той е бивш полицай. Казал на Реник, че снощи Одет не се е явила на срещата с приятелката си и не се е прибирала вкъщи. Областният прокурор веднага съпоставил фактите и се досетил. Той е убеден, че Одет е била отвлечена и се готви за най-голямата сензация от случая Линдбърг насам.

Рея притисна гърлото си с ръка и внезапно седна. Вече не беше красива. Уплахата и отчаяната ярост я загрозиха.

— Какво ще правим? — прошепна накрая. Със стиснат юмрук започна да удря по страничната облегалка на шезлонга. — Парите ми трябват!

— Нали ви предупредих! Казах ви, че полицията може да се намеси.

— Няма значение какво сте ми казали! Какво ще правим?

— По-добре чуйте цялата история, тогава ще решите какво да правим.

Разказах й всичко подробно: за пияния, за автомобилната злополука и за това, че полицията вече търси колата на Одет, а като я намерят, ще отидат при съпруга на Рея и ще започнат да задават въпроси.

Тя седеше неподвижно, стиснала юмруци между коленете си.

— Е, това е — завърших. — Хубавото е, че прокурорът няма да предприеме нищо, докато съпругът ви не го помоли. Няма и да се опитат да го проследят, когато отива да предаде парите. Всъщност всичко зависи от него. Когато го извикат да го разпитват за колата, ще каже ли, че Одет е била отвлечена?

Рея бавно си пое дъх и ме изгледа свирепо.

— Значи това наричате предварителна подготовка? — извика разярено. — Хитрото ви планче! Не можахте ли да предположите, че ще се забърка с някой пиян, щом отива в такова място като „Пиратската колиба“?

Аз мълчах. Гледах я и се питах докъде ще й стигне куражът.

Последва дълга пауза, после Рея каза:

— Я стига сте ме зяпали като кретен. Какво ще правим?

— От вас зависи. Ако убедите мъжа си да не се обажда в полицията, ще можем да продължим, но ви предупреждавам, че щом Одет се върне, полицията непременно ще я разпитва за колата.

— Парите ми трябват!

— Ако мъжът ви не се обади в полицията, ще ги получите.

— Няма да се обади. След разговора с вас той заяви: никаква полиция. Дори нямаше нужда да го убеждавам. Готов е да плати, стига Одет да се върне.

— Е, щом сте сигурна, че няма да проговори, можем да действаме.

— Сигурна съм.

Погледнах часовника си. Беше точно единайсет и половина.

— Ще разбера какво става — казах аз и посегнах към телефона. Обадих се на Реник. Щом се свързах, попитах: — Нещо ново? Трябвам ли ти?

— Още нищо. — В гласа му прозвуча раздразнение. — Не сме намерили колата. Малру взе парите преди десет минути. ФБР е в готовност. Обади ми се към три. Дотогава може да открием колата.

Обещах да се обадя и затворих.

Рея бе вперила поглед в мен. Беше много напрегната.

— Още не са намерили колата. Ако имаме късмет, може и да не я намерят. Следващата ни крачка е да предадем на мъжа ви писмото на Одет. Извадих го от бележника си. Бях го сложил заедно с плика в найлоново калъфче, за да не оставя по него отпечатъците от пръстите си. — Как получавате пощата си?

— На вратата има пощенска кутия.

— Като се върнете, пуснете това в кутията. Внимавайте да не ви види някой. Тук са написани инструкциите за предаването на откупа. — Тя взе писмото, а аз продължих: — Внимавайте как го държите. Не бива да оставяте отпечатъци на плика. Сложете си ръкавици, преди да го извадите от калъфчето.

Тя го пусна в чантата си.

— Значи не се отказвате? — попита тя.

— Че нали за това ми плащате? Мисля, че ще ни се размине. Поне сега работя и за другата страна и ще знам какво се готвят да предприемат. Ако тръгне на лошо, ще ви кажа. Засега положението е следното: ще се обадя на Одет да се върне утре вечер със самолета в единайсет. Ще бъде тук към един. Ще чака в бунгалото. Вашият съпруг да кара по шосето за Ист Бийч, докато види светлина от електрическо фенерче. Като минава покрай нея, да хвърли чантата с парите на пътя. Ще имам парите към два и половина. Той да продължи към Лоун Бей, там ще очаква да намери Одет. Вие ще дойдете тук, а към два и четирийсет и пет ще пристигна и аз. Ще си поделим парите. Като не открие Одет, съпругът ви ще се прибере вкъщи. И двете ще го чакате там. Ще му кажете, че щом е излязъл, и Одет се върнала. Аз съм я подготвил и тя трябва да успее убедително да му опише цялата история. Това е положението.

Рея се позамисли, после кимна.

— Добре… значи утре вечер в три без петнайсет.

— Внимавайте с О’Рейли — предупредих я. — Постарайте се да не ви види, като тръгвате. Той е полицейски шпионин. Отсега нататък, каквото и да забележи, веднага ще стигне до ушите на областния прокурор, затова внимавайте.

Тя стана.

— Разбирам.

— Хубаво. А сега искам малко пари. Трябва да платя наема за бунгалото. Петдесет ще стигнат.

Рея ми даде парите.

— Тогава до утре вечер…

— Да. — Имаше нещо в държанието й, което ме тревожеше. Нищо определено, но го имаше. — Внимавайте с О’Рейли.

Тя ме погледна.

— Сигурен ли сте, че ще се справите?

— Нямаше да се захвана с тази работа, ако не бях сигурен.

— Тези пари ми трябват — заяви тя. — Разчитам на вас… достатъчно ви плащам за това.

Отиде до вратата, отвори, разпери чадъра си и заслиза по стълбите в дъжда.

Наблюдавах я как върви по мокрия пясък към паркинга.

Когато си замина, аз се скрих под навеса, който съединяваше всички бунгала, и тръгнах към канцеларията на Бил Холдън. Платих си наема.

— Добре ли върви работата ви, мистър Барбър? — попита той, като ми даваше квитанцията.

Погледнах го объркано, тъй като не разбрах какво искаше да каже, после се сетих и глупаво му се усмихнах.

— Върви един път — рекох. — Бунгалото ще ми трябва за още една нощ. Нещо против?

— Както кажете, мистър Барбър. — Той мрачно погледна през прозореца. — Такова време не е имало. Ще се разоря. Само погледнете!

— Утре ще се проясни. Горе главата! Току-що ви платих наема, нали така?

Оставих го и се върнах в бунгалото.

Висях там докъм два часа, после изтичах в дъжда до закусвалнята отсреща и си поръчах няколко сандвича за обед. Като се върнах, позвъних на Нина. Казах й, че не знам кога ще се прибера.

— Работата сигурна ли е, Хари?

— Сигурна е. Отсега нататък и аз съм осигурен. Вече няма за какво да се притесняваме.

Искаше ми се да вярвам в това. Имах куп причини да се притеснявам.

— О, чудесно! — Радостната нотка в гласа й ме накара да се почувствувам пълно нищожество. — За какво те търсеше Джон толкова спешно?

— Ще ти кажа, като се върна. Не мога да говоря за това по телефона.

— Чакам те, Хари.

— Ще си дойда веднага щом се освободя.

В три без пет се обадих на Реник.

Почаках доста, преди да ми отговори.

— Хари? Тъкмо навреме. — Гласът му избоботи в ухото ми, беше доста възбуден. — Намерихме колата! Нали знаеш паркинга на Лоун Бей? Ще се видим там, тръгвай веднага. Аз потеглям.

С внезапно пресъхнало гърло и разтуптяно сърце му казах, че идвам.

II

До бялата TR—3 стоеше един полицай. Реник и двама полицаи, които не познавах, оглеждаха колата. Дъждът бе спрял, грееше слънце.

Като се приближих, Реник каза:

— Виж това, Хари. Имаме малко късмет — смачкан калник.

Двамата полицаи ме изгледаха, когато се приближих до Реник.

— Сигурен ли си, че е нейната? — попитах, колкото да кажа нещо.

— Номерът на колата и на талона съвпадат. Нейната е, няма съмнение. — И като погледна другите двама, продължи: — Проверете за отпечатъци и не местете колата. Като свършите, оставете я, както е, и ми докладвайте. — После се обърна към мене: — Отивам у Малру. Идваш и ти. Този калник ми дава повод да поговоря с него. Ще отидем с твоята кола. Можеш да ме оставиш в управлението, като свършим.

Искаше ми се да предупредя Рея, че идваме, но нямах никаква възможност. След по-малко от десет минути бяхме пред дома на Малру.

Къщата беше зад високи стени. Като наближихме масивните дървени врати, едър мъж в гълъбовосива униформа излезе от портиерската будка наблизо и ни погледна въпросително.

— Идваме при мис Малру — каза Реник.

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Няма я.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

— Не.

— Тогава май ще трябва да поговоря с мистър Малру.

— Ако нямате уговорена среща, не може.

— Лейтенант Реник от Градската полиция. Служебно посещение.

Човекът се стресна.

— Това е друга работа. Почакайте, лейтенанте.

Той влезе в будката. През прозорчето видях, че говори по телефона. Забави се малко, после излезе и отвори портата.

— Давайте направо, лейтенанте.

Стиснахме до една настлана с пясък алея. От двете й страни имаше морави и цветни лехи. Яркото съчетание на цветовете правеше внушително впечатление. Оттук се виждаше къщата. Беше ниска, в испански стил, с тераси и декоративен фонтан. Изглеждаше точно както трябва — като резиденция на един от най-големите богаташи в света.

— Доста шик — каза Реник и спря пакарда на асфалтираната площадка до блестящия ролс-ройс. — Имаш ли нещо против да живееш в такава колибка?

— Нямам — казах аз, като го последвах по стълбите. Вече не бях на себе си. Всичко зависеше от това какво ще каже Малру. Усетих, че петдесетте хиляди долара висят на косъм.

Икономът ни чакаше на входната врата. Беше дебел възрастен човек с надменен поглед.

— Лейтенант Реник от Градската полиция — представи се. — Искам да говоря с мистър Малру.

— Моля минете оттук.

Икономът ни преведе през зимна градина, където подскачаше друг фонтан, излязохме на просторна тераса с изглед към морето.

Рея седеше в един шезлонг и разгръщаше списание. Носеше слънчеви очила. Като се появихме на терасата, тя вдигна поглед.

Висок слаб мъж, силно почернял от слънцето, облечен с бели панталони и спортна риза в синьо и червено, седеше на друг шезлонг. Това трябва да е Малру, помислих си аз. Беше хубав мъж. Гъстата му коса бе стоманеносива. Спокойните му сини очи бяха пълни с живот. Бе невъзможно да повярваш, че е неизлечимо болен.

— Мистър Малру? — каза Реник и спря.

— Аз съм, лейтенанте. Седнете. Какво мога да направя за вас?

Гласът му беше спокоен и безстрастен. Спокойните сини очи не приканваха към словоизлияния.

— Това е Хари Барбър — каза Реник, като махна с ръка към мен. — Той работи с нас. — Реник не седна. Гласът и изражението на Малру подсказаха, че е нежелан. — Надявах се да видя мис Малру. Разбрах, че я няма вкъщи, сър.

— Да. Какво има?

— Извинете за безпокойството, мистър Малру — каза Реник с най-угодливия си тон, — но аз разследвам един случай с избягал от местопроизшествието шофьор. Снощи една жена била блъсната и тежко ранена, а шофьорът не спрял. Цял ден проверяваме колите в града. Намерихме колата на дъщеря ви в паркинга на Лоун Бей. Калникът е смачкан. Бихме искали да знаем как е станала злополуката.

Наблюдавах Малру и се потях. Щеше ли да каже на Реник, че дъщеря му е отвлечена? Лицето му беше безизразно. Той гледаше Реник замислено, без всякакъв интерес.

— Ако дъщеря ми беше блъснала някого, нямаше да избяга. Тя е на гости у приятели, доколкото знам. Не ги познавам. Днешните младежи не казват нищо на родителите си.

Погледнах към Рея. Тя отново разлистваше списанието. Изглеждаше така, сякаш не обръщаше никакво внимание на разговора.

— Кога ще се върне? — попита Реник.

— След няколко дни. Като се върне, ще поговоря с нея. Убеден съм, че няма нищо общо с тази злополука.

— Можете ли да ми обясните, сър, защо си е оставила колата в Лоунбейския паркинг?

Малру се размърда неспокойно.

— Не. Не е моя работа да следя какво прави дъщеря ми с колата си. — Той се пресегна и взе една книга от масата. — Щом се върне, ще ви уредя разговор с нея, ако все още е необходимо. Вярвам, че дотогава ще откриете виновника за злополуката. Сигурен съм, че моята дъщеря не може да има нищо общо с това. Всичко хубаво, лейтенанте.

— Е, това е — каза Реник, когато отивахме към пакарда. — Хладнокръвен тип, а?

Едва се държах на краката си.

— Не сме сигурни, че е била отвлечена. — казах аз. — Парите може да са му трябвали за някоя сделка.

Реник поклати глава.

— Не мисля така. Дори един милионер няма да накара директора на банката да я отвори в неделя, ако не е въпрос на живот и смърт. Готов съм да се хвана на бас, че е отвлечена. Най-добре да отидем да докладваме на Медоус.

Когато влязохме при областния прокурор, той крачеше из кабинета си, дъвчейки края на една угаснала пура.

Реник му докладва за намерената кола, за смачкания калник и за разговора си с Малру.

— Нищо не каза — заключи той. — Не го обвинявам. Да пуснем ли съобщение, че търсим момичето?

Медоус хвърли пурата си в кошчето за смет.

— Не. Ще почакаме. Няма да рискувам. Малру има страхотно влияние. Ако се намесим сега и с това причиним нещастие на момичето, аз ще съм на топа на устата. Ще чакаме.

Реник сви рамене.

— Окей, сър. — Обърна се към мене. — Където и да отидеш, гледай наблизо да има телефон. Може да ми потрябваш спешно, Хари. Вкъщи ли се прибираш?

— Да. Ако изляза, ще оставя телефонния номер на Нина.

— Точно така.

Качих се на колата и се прибрах вкъщи.

В дневната Нина украсяваше огромна саксия. Като влязох, тя остави четката.

— Миличък… Толкова съм развълнувана. — Прегърна ме. — Всичко наред ли е?

Вдигнах я на ръце и седнах, като я сложих в скута си.

— Ще бъде наред. Отново имам работа, и то работа, която непременно ще ми хареса.

Попита ме защо Джон ме е търсил така настойчиво, и то в неделя. Разказах й за Малру.

— Джон смята, че момичето е отвлечено, обаче няма да си измъчвам мозъка, докато не се установи със сигурност. Лично аз мисля, че Малру е изтеглил парите за някоя голяма сделка.

Отклоних разговора от Малру, като я попитах дали смята да продължи работата си, след като вече имах постоянна служба.

— Можем да си го позволим, ако искаш да напуснеш — казах аз.

— Мисля да остана. Във всеки случай поне до края на сезона.

След вечеря казах, че ще отида до полицейското управление да видя дали няма нещо ново.

— Няма да се бавя, но е добре да се покажа там.

Отидох с колата до най-близката дрогерия и се обадих на Одет.

— Решено е за утре вечер — казах аз. — Ще стане. Вземи самолета в единайсет. Като пристигнеш, качи се на рейса и слез на последната спирка. Ще бъдеш там към един и нещо. Аз ще те чакам. Ще те закарам в бунгалото и ще те оставя там. После ще отида да взема онова нещо и ще се върна.

Тя каза, че разбира. В гласа й звучеше тревога.

— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред?

— Да… успокой се. Ще се видим на последната спирка в един часа.

Затворих телефона. След това позвъних в полицейското управление. Дежурният ми каза, че Реник си е отишъл вкъщи. Реших, че нищо особено не се е случило и също се прибрах.

На следващата сутрин малко след девет бях в канцеларията на областния прокурор. Виждаше ми се странно, че имам пак служебни задължения, още по-странно — че седя зад бюро.

Секретарката на Реник ми даде куп папки. Каза ми, че като ги прегледам, ще имам добра представа за това как вървят работите в службата. Реник щял да дойде по-късно.

Заех се с папките. Реник пристигна малко след единайсет. Седна на ръба на бюрото ми и попита как се чувствам отново на работа.

— Чувствам се един път — казах аз и махнах към папките. — Това е точно по моята част. Нещо ново за момичето на Малру?

— Засега нищо. Оставил съм един от нашите в паркинга на Лоун Бей. Ако се появи момичето, той ще ме извика. Нищо повече не мога да направя, докато Малру не се обърне към нас. Момчетата от Федералната и Щатската полиция също са в готовност.

— Ако Малру плати откупа и момичето се върне, няма да научите нищо повече.

— В наше време похитителите обикновено не освобождават жертвите си. По-сигурно е да ги убият — мрачно каза Реник. — Ако момичето е отвлечено, мога да се хвана на бас, че Малру ще ни извика. — Той се смъкна от бюрото ми. — Е, имам много работа. Ако ти потрябва нещо, аз съм в съседната стая.

Когато излезе, бутнах настрана папката, която четях, и запалих цигара. С малко късмет на другия ден сутринта щях да имам петдесет хиляди долара. Беше ми трудно да повярвам. Парите щяха да бъдат в дребни банкноти. Вече бях решил да си наема банков сейф и да ги оставя там, като тегля от време на време при нужда. Щях да внимавам. Не биваше изведнъж да променям начина си на живот. По-късно щях да пусна слух, че съм спечелил на борсата, но щях да изчакам поне една година, а може би и повече.

Точно когато смятах да отида да обядвам, вратата се отвори със замах и влезе Реник. Развълнуваното му лице говореше, че се е случило нещо и сърцето ми се преобърна в гърдите.

— Май имаме късмет! — каза той. — Ела с мен в полицейското управление. Ще ти обясня по пътя. — Докато вървяхме към асансьора, той продължи: — Ама че късмет! Преглеждах редовните полицейски доклади от събота вечер и открих нещо, което може да е важно. Един човек бил намерен да лежи в безсъзнание на паркинга до „Пиратската колиба“. Знаеш ли къде е?

Устните ми бяха така пресъхнали, че не можах да отговоря. Успях да кимна и да измърморя нещо.

— Доста тежко е ранен. Барманът повикал полиция. Казал, че този човек преследвал някакво момиче в паркинга. Сторило му се, че момичето е Одет Малру.

— Защо му се е сторило? — попитах задавено.

— Тя е известна личност в Палм Сити. Снимките й често се появяват във вестниците. Бил почти сигурен, че е тя. Прибрали са го, сега е в управлението. Взел съм някои снимки на момичето. Надявам се, че ще я познае.

— Зле ли е ударен?

Здравата са го цапардосали по главата, но сега е добре. Кой го е ударил? Ако е Одет Малру, какво е търсила в такава дупка като „Пиратската колиба“?

— Може да не е била тя.

— Скоро ще разберем.

След десет минути бяхме в кабинета на сержант Хамънд. Там беше и барманът от „Пиратската колиба“. С него именно беше разговаряла Одет.

Реник му показа няколко подбрани снимки на момичето.

— Тя е — каза барманът. — Със сигурност е тя.

— По кое време се появи в бара? — попита Реник, като ме погледна многозначително.

— Към девет и нещо. Огледа се наоколо, сякаш очакваше някого, и ме попита дали има и друг бар. Отвърнах, че няма и й показах ресторанта. Тя надникна вътре и после тръгна да си върви. Имаше един пиян, не беше се натряскал чак, но беше доста на градус. Той я сграбчи за ръката, като минаваше край него. Тя го отблъсна и излезе. Ама оня тръгна след нея.

— После какво стана?

— След десетина минути влиза един и вика: вън на паркинга лежи човек. Излязох и намерих оня пияница. Беше целият в кръв, затова извиках полиция.

— Да сте видели някоя кола да напуска паркинга, преди да дойде полицията?

— Малко след като излезе момичето, чух как потеглиха две коли. Едната беше мощна спортна кола. Познах я по звука на мотора.

— А другата?

— Обикновена.

— Значи момичето влезе в бара, сякаш очакваше да види някого, и после си отиде?

— Точно така.

— Как беше облечена?

Барманът описа доста добре дрехите на Одет от онази вечер и сержант Хамънд си взе набързо бележка.

Когато барманът си отиде, Реник каза:

— Май ще трябва да се срещнем с този човек в болницата. Как се казва, сержанте?

— Уолтър Кърби.

Заварихме Уолтър Кърби да лежи в леглото, главата му бе омотана с бинтове, бе изпълнен със самосъжаление. Веднага си призна, че бил пиян в събота вечер.

— Видях онова хубаво маце и си помислих, че е леко момиче. Никое свястно момиче няма да иде в онази дупка. Тя си придаваше важности, ама аз си помислих, че това са изтъркани женски номера и тръгнах след нея към паркинга. Сигурно съм я сбъркал. Понатиснах я, ама това не й хареса. После изведнъж изникна един в тъмното и ме фрасна по главата. Това е всичко.

— Как изглеждаше той? — попита Реник.

Стоях от другата страна на леглото и сърцето ми биеше толкова силно, та се страхувах Кърби да не го чуе.

— Много едър. Не мога да го позная, ако го срещна. Изобщо не видях лицето му. Беше тъмно и той се появи изневиделица. Нямаше начин да се справя с него.

На връщане Реник каза:

— Защо ли е отишла в „Пиратската колиба“? Имала е среща с приятелката си, щели са да ходят на кино. Трябвало е да се срещнат в девет часа, а малко след девет тя се появява в онази дупка. Какво я е накарало да промени намеренията си?

— Може някой да й се е обадил по телефона.

— Аха. Това трябва да е. От този вертеп ли е била отвлечена? Ще проверя що за птица е Кърби. Може да е свързан с похитителите, макар че не ми се вярва. Ще накарам О’Рейли да се опита да установи дали не са я търсили по телефона, преди да излезе.

Чак към пет часа Реник получи информацията, която искаше. Той дойде при мен и седна на бюрото ми.

— В девет без четвърт, точно преди да тръгне за киното, й се обадили по телефона — ми каза той. — Бил някакъв неин приятел — Джери Уилямс. Проверих кой е. Студент по медицина. Понякога двамата излизали заедно. Движел се е в нейната компания. Нямаме нищо срещу него. Говорих с Медоус. Не разрешава да разпитаме Уилямс. Май ще трябва да чакаме да се развият събитията.

— Да се навъртам ли наоколо?

Реник поклати глава.

— Ако ми трябваш за нещо спешно, ще те потърся у вас.

— Имам една среща тази вечер — рекох аз. — Може да закъснея.

— Няма нищо, Хари. Гледай си срещата. Ако ми потрябваш, ще пратя да те потърсят. Къде ще бъдеш?

Бях очаквал този въпрос и имах готов отговор.

— В Казиното. Ще си тръгна към един. След два можеш да ме намериш вкъщи.

Той излезе и аз се обадих на Нина.

— Ще закъснея. Напредваме. Ще бъда в движение. Казах на Реник, че след два може да ме намери вкъщи.

После отидох в бунгалото да чакам.