Още един глупак

I

В дванайсет и половина напуснах бунгалото и отидох с колата до последната спирка на рейса. Оставих пакарда и се приближих до гишето за информация. Попитах момичето дали самолетът от Лос Анжелос ще пристигне по разписание. Тя ми отговори утвърдително, добави, че рейсът от летището ще бъде тук в един и пет.

После са затворих в една телефонна кабина и се обадих в полицейското управление. Сержант Хамънд ми каза, че Реник току-що си бил отишъл вкъщи. Около случая Малру нямало нищо ново.

Беше време да се обадя на самия Малру.

В писмото на Одет, съчинено от мене, му бе наредено да очаква телефонно обаждане, за да получи последни инструкции за предаването на откупа.

Несъмнено очакваше да му се обадят. Сам вдигна слушалката.

— Знаеш кой съм — казах аз, като се стараех гласът ми да звучи рязко и грубо. — Парите готови ли са?

— Да.

— Окей. Ето какво ще направиш. Ще излезеш в два часа. Ние ще те наблюдаваме. Ела с ролс-ройса. Карай по шосето за Ист Бийч. По пътя ще видиш светлина от фенерче. Не спирай. Като минаваш покрай светлината, хвърли чантата през прозореца и карай нататък. Иди в паркинга на Лоун Бей. Там ще намериш колата на дъщеря си. Ако с парите всичко е наред и не си се опитал да ни извозиш, дъщеря ти ще дойде при теб. Ще ни трябва около един час, за да ти я върнем. Очаквай я към три часа. Ако не дойде до три, иди си вкъщи, ще я намериш там. Ясно ли е всичко?

— Да.

— Това е. Никакви номера. Ела сам. От момента, в който напуснеш дома си, ще те следят. Не се притеснявай за момичето. Тя е добре, но няма да й се размине, ако ни извозиш.

— Разбирам.

Трябваше да му призная това. Гласът му звучеше безстрастно и много, много спокойно.

Затворих телефона, върнах се в пакарда и запалих цигара.

Не бях нито безстрастен, нито много, много спокоен. Ако не беше мисълта за онези две магнетофонни ленти в банката, които трябваше да ме спасят от преследване, в случай че нещо се объркаше, нямаше да имам сили да се справя с всичко това. С мисълта за спасителните магнетофонни записи и за петдесетте хиляди долара, които щях да притежавам утре, успях да си овладея нервите и да изкарам нещата докрай.

Непрекъснато си повтарях, че няма грешка. Дотук Рея правилно бе преценила реакциите на съпруга си. Сега си мислех — а аз се хващах за всяка утешителна мисъл, — че след като Одет се прибере вкъщи, възможността Малру да извика полицията ще бъде нищожна.

Полицаите, разбира се, щяха да я разпитват за смачкания калник, бях я предупредил за това. Но тя имаше зад гърба си баща като Малру и те едва ли щяха да бъдат прекалено любопитни или да настояват особено.

Погледнах към спирката. Няколко души чакаха рейса. Освен моята кола, наблизо имаше още пет. Никой не ми обръщаше внимание. Аз бях просто един от хората, които чакаха някой да слезе от автобуса.

Малко след един часа видях светлините на рейса, който приближаваше по шосето. Спря встрани от спирката. Вътре имаше десетина души. Наведох се напред и с тревога затърсих момичето.

След миг я забелязах. Носеше слънчевите очила, червената перука и евтината рокля в синьо и бяло. Отдалечи се от рейса и се огледа неспокойно. Изглеждаше доста нервна.

Измъкнах се от пакарда и отидох при нея.

Доста хора се тълпяха наоколо — някои чакаха такси, други посрещаха приятели.

Одет ме видя и тръгна към мен. Срещнахме се до автобуса.

— Е, здрасти — казах аз. — Колата…

Една тежка ръка се отпусна на рамото ми — можеше да бъде и на някой полицай. За миг бях направо парализиран. После се огледах, а сърцето ми подскачаше в гърдите.

Около петдесетгодишен мъж, силно почернял, с широки рамене, стоеше срещу мен и се усмихваше.

— Хари! Не може да бъде! Как сме, бивши затворнико?

Веднага го познах. Казваше се Тим Каули. Беше репортер на „Пасифик Хералд“ — първокласен журналист, който доста често посещаваше Палм Сити, с него бях работил и играл голф много пъти. При тази неочаквана среща аз изпаднах в такава паника, че не можех да си отворя устата.

Грабнах ръката му и силно я разтърсих, тупнах го по рамото и същевременно правех отчаяни усилия да се овладея.

Одет просто си стоеше там. Исках да й изкрещя да се маха.

— Брей!… Тим!

Някак си успях да проговоря.

— Току-що долетях. Как си, драги?

— Отлично. Радвам се да те видя.

Проницателните, изпълнени с любопитство очи се насочиха към Одет.

— Хей… такова хубаво момиче, а го криеш само за себе си. Хайде, запознай ме, теле такова.

— Това е Ан Харкорт — казах аз. — Ан, да ти представя Тим Каули, велик журналист.

Най-после, с голямо закъснение, Одет, изглежда, разбра опасността. Тя заотстъпва назад, като поглеждаше ту мен, ту Каули и сякаш беше готова да хукне. Протегнах ръка и я сграбчих за китката.

— Ан е приятелка на Нина — рекох на Каули. — Минава оттук на път за Лос Анжелис и тази вечер ще отседне у нас. — Впих пръсти в китката и. — Какво те води насам, Тим?

Все още вперил очи в Одет, той каза:

— Все същото сиво ежедневие. С кола ли си, Хари? Ще ме закараш ли до хотел „Плаза“?

— Съжалявам, в друга посока съм. Нина ни чака. — Погледнах Одет. — Колата е ей там, в паркинга. Хайде, почакай ме вътре. — Блъснах я и тя се засили по шосето към паркинга.

Видях как Каули гледа след нея, повдигнал многозначително едната си вежда.

— Това хлапе е много стеснително — казах аз. — Като види мъж, и направо се вцепенява.

— Така е. Изглеждаше изплашена до смърт. Какво я прихвана?

— Пубертетна история. Двете с Нина се разбират добре, но мен направо ме подлудява.

Изглежда, точно това трябваше да кажа, защото той изведнъж се засмя.

— Знам ги. На тая възраст момичетата са такива. А ти с какво се занимаваш напоследък, Хари?

Казах му, че работя при областния прокурор.

— Ще се видим и ще си побъбрим — рекох аз. — Не бива да карам момичето да чака, че ще вземе да изчезне някъде.

— Добре. Аз съм в Плаза. До скоро виждане, Хари.

Оставих го и тръгнах към пакарда. Като се качвах в колата, попитах:

— Какво ти стана? Защо стоеше като препарирана?

Тя ме изгледа с неприязън.

— Той те видя, че говориш с мене. Реших, че е по-добре да остана.

— Е, поне не можа да те познае. Сигурен съм. Лош късмет.

— Какво ми разправяше за полицията? След оня телефонен разговор щях да полудея. От къде на къде се намесва полицията? Татко ли…?

— Не, не е той. И мисля, че баща ти няма да извика полицията. Пак имахме лош късмет.

Разказах и цялата история. Като свърших, добавих:

— Ще трябва да даваш обяснение за счупения калник. Можеш да кажеш, че е станало на излизане от гаража. Не знам Реник доколко ще си позволи да те притисне. Може да те пита къде си била. Ако те пита, кажи му да си гледа работата.

Тая история за избягалия шофьор е чиста измишльотина. Сигурно няма да те притисне много, но трябва да си готова все пак.

— Прекрасно се справяш, няма що — рече тя. — Защо не ми каза за злополуката?

— О, я остави тая работа! — Беше ми дошло до гуша от критики. — По твоята част няма ли нещо опасно? Да не си излизала от хотела?

— Не.

Нали не си забравила ония дивотии, дето те накарах да запомниш, в случай че баща ти извика полиция.

— Нищо не съм забравила.

В два без двайсет бяхме пред бунгалото. Спрях и й дадох ключовете.

— Влез вътре, преоблечи се и ме чакай. Трябва да се върна към два и половина.

Тя пое ключовете и слезе от колата. Подадох й куфара.

— Ще те чакам — каза Одет. И изведнъж ми се усмихна. — Внимавай с парите, Хари.

— Ще внимавам.

Тя мушна глава в колата.

— Целуни ме.

Прегърнах я през раменете и я притеглих към себе си. Устните ни се сляха. Тя се дръпна и докосна с пръст своите.

— Жалко, че си женен, Хари.

— Така е — казах аз, вперил очи в нея. — Но не се самозалъгвай. Няма да си сменя жената.

— И аз това искам да кажа… жалко.

Запалих мотора.

— До скоро виждане.

Тя се отдръпна и аз подкарах по шосето за Ист Бийч, като наблюдавах в огледалцето за обратно виждане как отива бавно към бунгалото.

Вече бях избрал мястото, откъдето щях да дам сигнал на Малру. Там растяха буйни храсти, зад които можех да скрия колата. И за мен имаше добро прикритие, а пътят се виждаше ясно, нищо не пречеше.

Свърнах от шосето, угасих светлините и се върнах пеша на пътя, да се уверя напълно, че колата изобщо не се вижда оттам. После клекнах зад един храст с фенерчето в ръка и зачаках.

Ако беше тръгнал точно в два, Малру щеше да пристигне за по-малко от десет минути. Имах време за една цигара.

Докато клечах и пушех, по кожата ми лазеха нервни тръпки. Ами ако Малру ми готвеше капан?

Ами ако водеше и О’Рейли и като видеше сигнала, този як бивш полицай изскочеше от колата и се нахвърлеше върху мен?

Опитах се да си втълпя, че Малру няма да рискува живота на дъщеря си. Ами ако се беше досетил, че това е фалшиво отвличане? Ами ако…?

Тогава видях далечните светлини на колата и набързо загасих цигарата.

Това е, казах си, след няколко секунди ще разбера дали съм попаднал в капан.

Колата на Малру се виждаше на лунната светлина. Беше ролс-ройсът. Оставих го да се приближи, после, като отмахнах клоните пред мен и протегнах напред ръката си с фенерчето, започнах да го включвам и загасвам, насочвайки трепкащия лъч към шосето.

Ролсът се движеше с около двайсет мили в час. Виждаше се само шофьорът. Но това нищо не значеше. Ако и О’Рейли беше там, сигурно се криеше на задната седалка.

Колата се изравни с мен. Понамали скорост. Видях как Малру се размърда, после с усилие изхвърли през прозореца една издута чанта. Тя тежко тупна на шосето на десетина крачки от мен.

Ролс-ройсът набра скорост и отмина по пътя за Лоул Бей.

Няколко секунди останах да клеча в храстите, вперил поглед в чантата, която лежеше на пътя, не ми се вярваше, че парите са там, почти в ръцете ми.

Огледах шосето. Задните светлини на ролса изчезваха в далечината. Изправих се, грабнах чантата и изтичах при колата. Хвърлих парите на задната седалка, наместих се зад кормилото и бързо потеглих към бунгалото.

Аз ликувах. Оказа се, че това е най-простата работа на света — вече притежавах петдесет хиляди долара!

Когато наближих бунгалото, стрелките на часовника в колата ми показваха три без двайсет и пет. Паркирах, излязох и се наведох отзад да взема чантата. После спрях и се огледах. На паркинга нямаше друга кола и това ме изненада.

Рея трябваше да е дошла вече. Не би могла да върви пеша. Тогава къде беше нейната кола?

Казах си, че може да не е успяла да се измъкне. Може О’Рейли да е бил нащрек и затуй да се е наложило да закъснее. Това не ме засягаше. Нямаше да я чакам. Щях да взема моята част, да дам останалото на Одет и да се прибера вкъщи.

Забързах по пясъка към бунгалото, което тънеше в мрак. Това не ме изненада. Одет навярно седеше на верандата и ме чакаше. Не беше запалила лампите, за да не би някой случаен минувач да се запита какво става тук в този късен час.

Но когато се изкачих по стъпалата на верандата, от нея нямаше и следа. Спрях; изведнъж ме обзе тревога.

— Одет!

Нито звук. Климатичната инсталация работеше. Студеният въздух, лъхнал отвътре, изсуши потта по лицето ми.

Влязох в бунгалото, затворих вратата, оставих чантата на масата и напипах ключа на лампата. Запалих я.

Стаята изглеждаше точно така, както я бях оставил преди няколко часа. Ослушвах се объркано, бях много неспокоен.

— Одет! — извиках. — Ей! Къде си?

Сега вече тишината ме изплаши. Дали не беше се паникьосала и офейкала? Или беше заспала, докато ме е чакала.

Прекосих стаята и отворих вратата на спалнята. Заопипвах стената, докато пръстите ми намериха ключа на лампата. Щракнах го.

За миг изпитах облекчение, като я видях да лежи на леглото. Черните й коси бяха пръснати по възглавницата. Червената перука се търкаляше на пода.

— Ей! Ставай! Донесох парите! — извиках аз, после по гърба ми полазиха ледени тръпки.

Около врата й, прерязвайки плътта, имаше нещо като найлонов чорап.

Пристъпих напред бавно, колебливо и вперих поглед в нея. Зърнах посинялата кожа, изплезения език и следите от бяла пяна около устните. Потръпвайки от ужас, отстъпих назад.

Стоях със замряло сърце и се опитвах да възприема факта, че Одет е била жестоко, чудовищно удушена.

II

Това беше убийство!

Мозъкът ми бе парализиран от ужас, с несигурни стъпки влязох в дневната и отидох до барчето. Налях си чаша уиски. То ми помогна да се посъвзема.

Къде беше Рея? Погледнах часовника си. Бе три часът без три минути. Защо не идваше?

След кратко колебание посегнах към телефонната слушалка и се обадих у тях.

Познах гласа на иконома, който ми каза:

— Домът на мистър Малру. Кой се обажда, моля?

Изглежда, не бях го вдигнал от леглото. Може би беше останал до късно, за да дочака Малру.

— Търся мисис Малру — казах аз. — Тя очаква да й се обадя. Съобщете й за мистър Хамънд.

— Съжалявам, сър, мисис Малру спи. Не мога да я безпокоя.

— Трябва да говоря с нея. Тя ме очаква.

— Много съжалявам, сър. — Гласът му звучеше така, сякаш наистина съжаляваше. — Мисис Малру не е добре. Докторът й даде приспивателно. Не бива да я безпокоя.

— Не знаех. Е, благодаря — казах аз и затворих телефона.

Какво означаваше това? Дали болестта не й служеше за прикритие, та да може да се измъкне спокойно от къщи, или наистина се беше разболяла?

Избърсах изпотените си ръце.

Малру сигурно вече беше в паркинга на Лоун Бей и чакаше. Ако Одет не се появеше, той щеше да се прибере вкъщи. След колко време щеше да вдигне по тревога цялата полиция?

После една ужасяваща мисъл се мярна в главата ми и сърцето ми заби лудо. Двата магнетофонни записа, прибрани на сигурно място в банката, вече не можеха да ми помогнат. Фалшиво отвличане беше едно, убийство — съвсем друго. Това убийство щеше да бъде приписано на мен. Полицаите щяха да кажат, че ние с Одет сме се скарали за парите и аз съм я убил.

Не можех да оставя тялото й тук. Трябваше да се отърва от него. Бил Холдън щеше да го намери и да извика полиция. Полицаите щяха да питат кой е наел бунгалото и той щеше да посочи мен. Щяха да искат да знаят защо съм наел това луксозно бунгало за близо две седмици, когато съм без работа и нямам пари. Щяха да питат къде съм бил тази нощ. Тим Каули ме беше видял с момиче. Аз я бях представил като Ан Харкорт. Полицаите щяха да проверят и като разберяха, че няма никаква Ан Харкорт, много лесно щяха да съпоставят фактите и да я назоват Одет Малру.

Как ли щеше да реагира Рея, като разбереше, че Одет е убита? Щеше ли да признае, че сме подготвили фалшиво отвличане и да ме обвини в убийство? Трябваше да говоря с нея!

Но първо щях да се отърва от трупа на Одет.

При мисълта, че трябва да я докосна, ми призля, но нямах друг изход. Трябваше да я скрия някъде, докато успея да говоря с Рея.

Реших да закарам трупа в една изоставена сребърна мина, на около миля от главната магистрала. Пътят за вкъщи минаваше наблизо и там нямаше жива душа. Трупът можеше да остане на това място с месеци и никой да не го намери.

Не ми се искаше да се отнеса така жестоко към нея, но се налагаше да помисля за себе си. Изпих още една чаша и като събрах кураж, докарах пакарда по-близо до бунгалото. Отключих багажника и го оставих отворен. После се върнах вътре и влязох в спалнята.

Без да поглеждам, метнах покривката на леглото върху трупа и го вдигнах. Беше изненадващо тежка. Изнесох я навън до колата, търкулнах я в багажника, измъкнах покривката на леглото изпод нея и затворих багажника.

Вече се чувствувах доста зле. Върнах се в бунгалото и пийнах още, после влязох в спалнята, оправих леглото и го застлах с покривката. Сложих перуката в куфара й и проверих да не е останала някоя друга нейна вещ. Върнах се в дневната.

Като отивах към вратата, видях чантата на масата. Съвсем бях забравил за парите. Вече не ме интересуваха. Не смеех да ги докосна. Те бяха свързани с убийството. Трябваше да ги изхвърля заедно с трупа на Одет.

Грабнах чантата, загасих светлината, заключих бунгалото и се качих в колата.

До мината имаше пет километра. Преди това трябваше да мина през Палм Бей. Тя се намираше между Палм Бей и Палм Сити. Часовникът показваше три и десет. Шосето щеше да е пусто, но можех да срещна патрулни коли. Трябваше да внимавам — никакво превишаване на скоростта. Не биваше с нищо да привличам вниманието.

Поех по магистралата.

Точно когато карах по главната улица на Палм Бей, моят план да се отърва от трупа на Одет се разби на пух и прах.

На кръстовището забелязах един полицай, който стоеше до светофарите. Като наближих, светна червено. Бавно натиснах спирачката и колата плавно спря.

Седях неподвижно и се правех, че не съществувам, защото усетих, че полицаят разсеяно ме наблюдава, явно от нямане какво да наблюдава.

Стори ми се, че ние с него сме сами в целия свят. Ярките неонови светлини на Палм Бей святкаха и изгасваха само в наша чест. Огромната жълта луна плуваше по безоблачното небе и хвърляше светлината си върху нас. Нямаше и следа от човешко присъствие по широката и безкрайно дълга магистрала.

Вперих поглед в червената светлина с надеждата, че най-после ще се смени със зелена. Сякаш беше символична — крещящо предупреждение за опасност — и аз стиснах волана така, че пръстите ме заболяха.

Полицаят прочисти гърлото си, после се изплю на пътя. Звукът ме стресна и аз погледнах бързо към него.

Размахваше безцелно палката си и ме гледаше втренчено. Беше едър мъж, с масивно телосложение, с кръгла глава като на бик, която стоеше върху раменете, сякаш изобщо нямаше шия.

Нямаше ли тези светлини да се сменят най-после?

Лицето ми бе плувнало в пот, вдишах очи към яркочервения предупредителен знак точно пред мен.

Светна зелено.

Освободих спирачката и с безкрайно внимание натиснах газта, възнамерявайки да потегля плавно, без да предизвикам възраженията на полицая.

Колата пое напред, после внезапно се чу стържещ звук и тя се закова на място.

Включих на скорост, изключих и отново включих на скорост. Натиснах газта. Моторът изръмжа, но колата не се помръдна.

Седях там и все повече ме обземаше паника; разбрах, че след много дълга и вярна служба скоростната кутия най-сетне бе излязла от строя. Някое зъбчато колелце бе изгубило последния си зъб и аз се бях залостил тука с един полицай на десет крачки от мен и с трупа на Одет в багажника.

Не можех нито да помръдна, нито да измисля нещо. Само стоях, стиснал кормилото, и не знаех какво да правя.

Зелената светлина се смени с червена.

Полицаят свали шапката си и почеса бръснатата си глава. Луната освети грубото му червендалесто лице. Беше от старата школа — около петдесетгодишен. Бе видял цялата грозота и поквара на света, бяха го мразили и продължаваха да го мразят онези, които и той мразеше. Такъв човек по-скоро ще ти създаде неприятности, отколкото да те избави от тях.

Бавно дадох на заден ход с надеждата, че колата ще се придвижи поне от средата на пътя до бордюра, но тя не мръдна.

Червената светлина се смени отново.

Ченгето слезе от тротоара и се приближи.

— Тук ли смяташ да прекараш нощта? — каза с груб полицейски глас, който много подхождаше на лицето му.

— Май е пострадала скоростната кутия — рекох аз.

— Аха? И какво ще правиш сега?

— Няма ли някъде наблизо сервиз?

— Тук аз задам въпросите. Питам те какво се готвиш да правиш?

— Някой ще ме изтегли — казах аз, като се стараех да овладея гласа си.

— Аха! А тая бракма тук ли ще стои, докато търсиш някой да те изтегли?

— Може би ще ми помогнете да я избутаме до бордюра?

Той почеса голямото си червено ухо с палката и ме изгледа накриво.

— Аха! — Изплю се на пътя. — Приличам ли ти на някой балама, дето помага на разни нещастни тъпанари да си бутат колите? Едно ще ти кажа: мразя колите, мразя и тъпанарите, дето имат коли. Разкарай тая проклета таратайка от средата на пътя или ще ти съставя акт, задръстваш движението.

Слязох от колата и се опитах да я избутам, но там имаше лек наклон и не можах да я помръдна. Напъвах се, докато целият плувнах в пот, а полицаят се бе вторачил в мен, наклонил кръглата си като топка глава на една страна.

— Имаш пилешки мускули — каза той и тежко се повлече към мен. — Окей, спокойно. Смятай, че съм ти съставил акта. Дай да ти видя книжката.

От усилието да избутам колата бях останал без дъх. Подадох му шофьорската си книжка, имах достатъчно ум в главата си да му връча и чисто новичката си журналистическа карта. Той се втренчи в нея, после в мене, после отново в картата.

— Какво е това?

— Работя за областния прокурор Медоус — отвърнах аз. — Подчинен съм пряко на лейтенант Реник.

— Реник ли? — той килна шапката на тила си. — Защо не каза така? Ние с лейтенанта бяхме приятели, преди да се издигне. — Полицаят подозрително опипа журналистическата ми карта, после ми я върна. — Е, сигурно няма да ми стане нищо, ако ти помогна малко.

Заедно избутахме колата до бордюра. Ченгето я огледа с презрение.

— Скоростната кутия, а? Май ще ти излезе скъпичко да я поправиш, а?

— Сигурно. — Главата ми бучеше. Какво щях да правя? Не смеех да оставя колата на ремонт.

Единствената възможност бе да я прибера в собствения си гараж. Но какво щях да правя тогава с трупа на Одет?

— Е, вие с колите сигурно имате много мангизи. Мойта работа е друга, мен кола не ми трябва дори да ми я подаряват.

— Има ли някъде наблизо автосервиз? — попитах аз, като избърсах потта от лицето си.

— На километър и половина по шосето, ама сигурно е затворен. Ако мине патрулна кола, тая таратайка веднага ще я закарат в управлението и ще ти съставят акт.

На другата страна на улицата видях един дръгстор, който работеше денонощно.

— Май ще се обадя по телефона.

— Най-добре. Аз съм наблизо. Кажи на оня приятел, че аз съм заръчал да махне тая таратайка. Името ми е О’Флеърти. Той ме познава.

Полицаят извади от джоба си тефтер и ми даде телефонния номер на сервиза.

Отидох до дрогерията и се обадих по телефона.

След дълга пауза чух мъжки глас, кисел и сънен. Попита какво, по дяволите, искам.

Казах, че искам да ме вземе на буксир и че полицаят О’Флеърти ми е дал телефонния му номер.

Той ми отговори с цветиста псувня, но накрая каза, че ще дойде.

Отидох при колата.

— Идва — казах аз.

Ченгето се усмихна.

— Хващам се на бас, че те е напсувал.

— И още как.

— Като видиш лейтенанта, кажи му, че си спомням за него — продължи О’Флеърти. — Бива си го. Най-добрият полицай, който сме имали.

— Ще му предам.

— Е, аз да тръгвам. Все ще се видим някога.

— Надявам се. И благодаря.

Грубото му червендалесто лице се разля в усмивка.

— Ние трябва да държим един за друг — каза той, кимна и тръгна по шосето, като размахваше палката и тихичко си подсвиркваше.

С трепереща ръка запалих цигара. Бях така уплашен, че едва дишах. Какво щях да правя, след като приберях колата в моя гараж? Трябваше да помисля и за Нина. Как щях да се освободя от трупа на Одет, когато Нина винаги можеше да влезе в гаража? Не биваше да го правя денем. А Нина никога не излизаше нощем. Така бях загазил, че не бях в състояние да мисля, главата ми щеше да се пръсне от притеснение.

След десетина минути аварийната кола пристигна. Механикът беше дребен, слаб като клечка, ирландец до мозъка на костите си. Бе така вбесен, че не ми проговори, само се качи в пакарда, провери скоростите, излезе и се изплю на улицата.

— Скоростната кутия — каза той. — Две седмици работа и ще ти излезе скъпичко.

— Искам да ме закарате у дома — казах аз.

Той се вторачи в мен.

— Не искаш ли да ти поправя проклетата кутия?

— Не. Искам да ме закарате вкъщи.

Лицето му конвулсивно потръпваше.

— Дигна ме от леглото по туй време и няма да взема нищо за поправката, така ли?

Бях се нагледал на ирландци тази нощ.

— Аз работя за областния прокурор. Престани да дрънкаш и ме закарай вкъщи.

Помислих, че някой кръвоносен съд може да му се спука, но той успя да преглътне яда си. Като мърмореше под нос, нагласи въжето. Казах му накъде да кара и се качих до него в аварийната кола.

По целия път до вкъщи никой от нас не продума. Като спряхме пред нас, погледнах разтревожено прозорците, по светлина не се виждаше. Нина беше в леглото и спеше.

Той откачи въжето.

— Ще я избутаме в гаража — рекох аз.

Той не ми помогна особено много, но имаше лек наклон към гаража и след известни усилия успяхме да вкараме колата.

— Колко? — попитах аз.

— Петнайсет долара — каза намръщено.

Нямах петнайсет долара. Извадих портфейла си. Успях да изровя всичко единайсет долара. Дадох му десет.

— И това е много.

Той взе парите, изгледа ме свирепо, качи се в колата и си замина.

Затворих вратите на гаража и го заключих.

Бледата светлина на утрото се процеждаше на изток. След час и слънцето щеше да се покаже. Вече нищо друго не можех да направя. Все още нямах представа как ще се справя.

А междувременно през целия ден трупът щеше да остане в колата. При тази мисъл ми призляваше.

Тръгнах по пътеката, отключих входната врата и влязох в хола. Зърнах лицето си в огледалото. Приличах на привидение.

На масата видях чантата на Нина. Отворих я, взех нейните ключове за колата и ги пуснах в джоба си. Не посмях да рискувам — можеше да отвори багажника, докато бях на работа.

Загасих светлината, отидох в банята и се съблякох. Взех душ. Мозъкът ми все още беше така парализиран от страх, че не можех да обмисля следващите си действия.

Посягах към пижамата си, когато чух телефона. Сърцето ми се сви. Намъкнах набързо долнището на пижамата, втурнах се в хола и грабнах слушалката.

— Хари, ти ли си? — Познах гласа на Реник. — Току-що ни се обади Малру. Отвлечена е! Ела веднага в управлението!

Спрях там разтреперан, стиснал телефонната слушалка, и усещах как ужасът ме връхлита на вълни.

— Чуваш ли ме, Хари?

Овладях се.

— Да, чувам те. Проклетата кола се развали. Счупи се скоростната кутия.

— Добре. Ще изпратя служебна кола. След десет минути ще бъде при теб. — И той затвори телефона.

— Хари… какво става?

Нина стоеше на вратата още сънена.

— Спешно повикване. Момичето било отвлечено — казах аз, като минах покрай нея. — Ти си лягай. Ей сега ще дойдат да ме вземат.

Обличах се бързо и говорех.

— Да ти направя ли малко кафе? — попита тя.

— Няма нужда. Връщай се в леглото.

— Е, щом си сигурен.

— Връщай се в леглото.

С мъка си навличах сакото, когато чух колата отвън.

— Дойдоха.

Прегърнах Нина, целунах я и изтичах към полицейската кола.