Още един глупак

I

Часовникът в хола удари девет. Острият пресеклив звън отекна в стаята.

Изправих се и вперих поглед в счупената чаша и локвата уиски на пода.

— Ще почистя — казах и тръгнах към вратата.

— Хари…

— Сега ще се върна.

Трябваше да си поема дъх. Знаех, че съм пребледнял като платно. Главата ми се пръскаше. Отчаяно се опитвах да измисля някаква убедителна лъжа, но нищо не ми идваше наум.

Грабнах един парцал от кухнята и тръгнах обратно към хола. Видях как Нина опипваше резето на входната врата и се опитваше да я отвори. Одеве го бях дръпнал. Беше заяло нещо и тя с всички сили се стараеше да отвори.

— Къде отиваш? — извиках аз и хвърлих парцала.

Тя ме погледна през рамо. Лицето и бе изопнато и побеляло, очите изглеждаха огромни.

— В гаража.

Хвърлих се напред и я хванах точно когато издърпваше резето.

— Няма да отиваш там! Дай ми ключовете!

— Пусни ме!

Тя се отскубна от мене, хвърли се напред и като скри ключовете зад гърба си, облегна се на стената — Под бялата блузка гърдите й бързо-бързо се надигаха и спускаха от запъхтяното дишане.

— Дай ми ключовете!

— Не се приближавай! Какво си направил?

— Дай ми ключовете!

— Няма!

Трябваше да ги взема. Хванах я, но тя ми се изплъзна и избяга в хола. Изтичах след нея, хванах й китката и я извих зад гърба и.

— Хари! Боли ме!

Разтворих със сила пръстите й и измъкнах ключовете. Както се борехме, тя се изплъзна от ръцете ми и падна на колене.

Пуснах я и се отдръпнах, като едва си поемах дъх. Чувствах се ужасно.

Нина остана на колене, закри лицето си с ръце и се разплака.

Пуснах ключовете в джоба си.

— Извинявай, Нина — едва промълвих аз. — Не исках да ти причиня болка. Моля те, не плачи.

Исках да я вдигна от пода, но толкова ме беше срам, че не смеех да я докосна.

Две-три минути тя стоя на колене, а аз висях до нея и я наблюдавах. После бавно стана, като придържаше китката си.

Погледнахме се в очите.

— По-добре ми кажи истината. Какво си направил?

— Нищо, абсолютно нищо. Остави това. Съжалявам, че те ударих.

— Ще ми дадеш ли ключовете? Искам да отворя багажника на колата.

— За бога, Нина! Престани! Казах ти да оставиш тази работа. Ясно ли ти е? Трябва да я оставиш.

Тя протегна ръка.

— Дай ми моите ключове.

— Не бъди глупава — казах отчаяно — Стой настрана! Няма да ти ги дам!

Тя изведнъж седна, втренчила поглед в мен.

— Какво толкова има в тоя багажник, че се страхуваш да не го видя, че толкова се страхуваше да не го видят полицаите? Хари! Да не би… онова момиче да е в багажника?

Слушай какво — казах аз. — Вземи си малко дрехи в една чанта и отивай на хотел!

Трябва да остана сам тази нощ! Моля те, моля те направи това и престани да задаваш въпроси.

— О, Хари! — Тя ме гледаше ужасено. — Кажи ми, че не е вярно! Не мога да повярвам, Хари! Тя не е в багажника, нали?

— Престани да задаваш въпроси! — ударих с юмрук по масата. — Иди да си вземеш дрехи! Махай се оттук! Не можеш ли да разбереш, че имам достатъчно неприятности, за да се занимавам сега и с теб?

— Мъртва ли е? Сигурно е мъртва! Ти ли я уби?

Отидох до нея, хванах я за ръцете и силно я разтърсих.

— Престани да задаваш въпроси! Ти нищо не знаеш! Разбираш ли? Нищо! Сега отивай и не се връщай до утре.

Тя се освободи, отдръпна се и закри лицето си. После изведнъж сякаш се успокои и отпусна ръце.

— Никъде не отивам — каза Нина спокойно и твърдо. — Престани да крещиш и сядай. Този път ще бъдем заедно. Моля те, кажи какво е станало.

— Искаш ли да те набия? — изръмжах аз. — Не можеш ли да разбереш, че ще отидеш направо в затвора, ако знаеш нещо за това? Не разбираш ли? Опитвам се да те спася. Излизай оттук, и то веднага!

Тя ме погледна втренчено и поклати глава.

— Последният път, когато имаше неприятности, ти ме накара да стоя настрана като чужда. Това няма да се повтори. Ще ти помогна с каквото мога.

— Не ми трябва твоята помощ! — изкрещях аз. — Хайде излизай!

— Никъде не отивам, Хари.

Замахнах да я ударя, но нямах сили за това.

Ръката ми се отпусна надолу. Погледнах я безпомощно. Чувствувах се смазан.

— Ти ли я уби, Хари?

— Не.

— Но тя е в багажника?

— Да.

— Мъртва?

— Да.

Нина потрепери и дълго време в хола се чуваше само равномерното тиктакане на часовника.

— Какво ще правиш сега? — попита накрая.

— Ще наема кола и ще откарам трупа в сребърната мина.

— Нямаме пари за кола.

С последни сили се отпуснах в креслото.

— Парите от откупа са у мен.

Нина стана и наля две чаши уиски. Подаде ми едната и веднага изпи другата. После седна на страничната облегалка до мен.

— Кажи ми, моля ти се, как стана всичко, от самото начало.

— Ако ме пипне полицията — казах аз — и ако разберат, че ти знаеш всичко, десет години затвор не ти мърдат, а може и повече.

— Нека не мислим за това. — Тя докосна с пръсти ръката ми и това ми подейства успокоително. — Моля те, разкажи ми всичко от самото начало. Искам да зная какво се е случило, моля ти се, кажи ми всичко.

И аз и разказах. Не скрих нищо. Дори й признах, че сме се любили с Одет.

— Не можех да я оставя в бунгалото — завърших аз. — Тъкмо исках да откарам трупа в сребърната мина и проклетата кола излезе от строя.

Дланта й покри моята, пръстите й ме стиснаха силно.

— Бедничкият. Сигурно е било ужасно. Имах чувството, че нещо не е наред, но не съм си и представяла, че може да е толкова страшно.

От това, че споделих всичко с нея, някак си ми стана по-леко. Не бях вече чак толкова изплашен. Преди малко така бях обзет от паника, че умът ми отказваше да работи, а сега се почувствах по-способен да се справя с онова, което ме чакаше.

— Е, вече знаеш всичко. За мен няма оправдание. Направих го за пари. Сбърках, но каква полза, че го осъзнавам сега. Ако бях почакал, щях да си намеря работа и всичко щеше да е наред. Вместо да изчакам, аз се забърках в тази каша. Трябва да ме оставиш сам, Нина. Наистина. Мога да се справя сам. Не искам и ти да си замесена. Ако се обърка нещо и ме хванат, няма да понеса мисълта, че ще задържат и тебе. Това ще бъде последната капка. Не разбираш ли? Ти трябва да стоиш настрана.

Тя ме потупа по ръката, после стана от страничната облегалка на креслото ми и отиде до прозореца. Няколко секунди стоя там с гръб към мене, вперила поглед в тъмната улица, после се обърна.

— Двамата ще се заемем с това. Нека да не си губим времето в спорове, Хари. Кога според теб ще бъде безопасно да я пренесем?

— Рискът е по-малък, ако стане към два-три часа през нощта, но ти няма да имаш нищо общо…

— Ще ти помогна. Ако ти беше на моето място, нямаше ли да ми помогнеш? Ако ти ме оставеше сама да се справям с такова нещо, нали щях да си помисля, че не ме обичаш истински?

Тя беше права, разбира се. Вдигнах безпомощно рамене.

— Да. Добре, Нина, съжалявам. Трябва да съм бил луд, за да извърша такова нещо. Няма да споря повече. Ще ти бъда благодарен за помощта.

Тя дойде до мен и ние се прегърнахме. Няколко минути стояхме, притиснати един до друг, после се отдръпна и каза:

— Безопасно ли е да използуват тези пари?

— Те са в дребни банкноти. Малру не е имал време да им вземе номерата. Съвсем безопасни са.

— Тогава по-добре веднага да уредиш въпроса с колата, нали така? Ще я оставиш горе на шосето. Когато си готов да пренесеш онова нещо ще я докараш в гаража.

— Добре.

Не се помръднах. Само стоях, втренчил поглед в килима. Трябваше да отворя багажника на колата, за да взема чантата. При мисълта, че ще видя трупа на Одет, съвсем изгубих самообладание.

— По-добре пийни още една чашка — рече Нина.

Веднага се досети какво става в главата ми.

— Не — казах аз и се изправих. — Добре съм. Къде е фенерчето?

Нина го извади от едно чекмедже.

— Ще дойда с теб.

— Не. С това трябва да се справя сам.

Взех фенерчето и без да я погледна, отворих входната врата и пристъпих навън в мрака.

На улицата беше съвсем тихо. На отсрещната страна светеха нечии прозорци. Къщата на съседа ми тънеше в мрак. Отидох до пътната врата и огледах улицата. Никой не се виждаше. Сърцето ми биеше до пръсване, в устата си усещах неприятен кисел вкус.

Стигнах до вратите на гаража. Едва успях да вкарам ключа в ключалката. Щом отворих и ме лъхна леката, но ясно доловима миризма на труп, спрях, обзет от паника, потискайки желанието да повърна.

Затворих вратите зад себе си и светнах фенерчето. Трябваха ми няколко секунди, за да събера кураж и да се приближа до багажника. Цяла минута мина, докато вкарам ключа в ключалката.

Стоях там, лицето ми бе обляно в пот, едва дишах, сърцето ми щеше да се пръсне, а аз си налагах да отворя багажника.

Вдигнах капака.

Фенерчето в треперещата ми ръка освети евтината рокля в синьо и бяло, дългите хубави крака, ниските обувки, опрени на резервната гума.

Чантата беше до трупа. Грабнах я и блъснах капака на багажника. Горчива жлъч се надигаше в устата ми и аз потиснах силното желание да повърна. Тръпки на ужас лазеха по цялото ми тяло. Овладях се, наложих си да заключа багажника, заключих и вратата на гаража и бързо се върнах вкъщи.

Нина ме чакаше. Лицето и беше напрегнато. Видя ми се състарена, отслабнала и възбудена.

Сложих чантата на масата.

— Сега бих пийнал — казах дрезгаво.

Чашата ми беше готова. Уискито ме подкрепи. Извадих кърпичка и избърсах лицето си.

— Спокойно, миличък — нежно каза Нина.

— Нищо ми няма.

Запалих цигара и поех дълбоко дима.

— Ще я отворя — каза Нина и се приближи до чантата.

— Не! Не я докосвай! Не бива да оставяш отпечатъци.

Взех чантата. Закопчалката се отваряше лесно. Натиснах езичето, вдигнах капака и я изпразних на масата.

Очаквах да се изсипят купища банкноти. Очаквах да видя десетки и десетки пачки с банкноти. Вместо това от чантата изпаднаха вестници — стари вестници, някои изцапани, но само вестници и нищо друго.

Пари нямаше, само стари, мръсни вестници!

II

Чух как дъхът на Нина секна.

Бях толкова слисан, че не можех да помръдна. Можех само да гледам вестниците, без да вярвам на очите си. После дойде съкрушителният удар на прозрението.

Пари нямаше — не можех да наема кола!

— Свършено е с нас — казах и погледнах безпомощно Нина. — Свършено е.

Тя разрови вестниците, сякаш се надяваше да открие част от парите между гънките им, после и тя втренчи поглед в мен.

— Но какво е станало? Да не ги е откраднал някой?

— Не, не съм изпускал чантата от очите си, докато не я затворих в багажника.

— Но какво е станало с парите? Мислиш ли, че Малру изобщо не е имал намерение да плати?

— Сигурен съм, че искаше да плати. Парите не значат нищо за него. Ако се беше опитал да направи такъв номер, щеше да знае, че рискува живота на дъщеря си.

Тогава изведнъж си спомних за другата чанта, която Реник ме бе накарал да занеса, за да я фотографират — точното копие на тази.

— Имаше две съвсем еднакви чанти. В едната са били парите, в другата — вестниците. Трябва да са били разменени, когато Малру е тръгвал да излиза.

— Кой може да ги е разменил?

— Рея. Разбира се! Истината ще ми извади очите. По едно време ми се виждаше странно, че ми поверява толкова много пари. Нищо не е имала намерение да ми дава — нито на мен, нито на Одет. Глупак бях да мисля, че не е имала друг избор, а тя, разбира се е имала. Приготвила е друга, а чанта, изчакала е удобен момент и ги е разменила. Никога не е имала намерение да ми се доверява — нито на мен, нито на Одет. Затова не дойде в бунгалото. Не е имало защо. Парите са били у нея, преди Малру да напусне къщата. Рискувах главата си за една чанта стари вестници! Хващам се на бас, че никога не е имала намерение да ми даде онези петдесет хиляди долара, които ми обеща. Използвала ме е като последен глупак и ето че се измъкна безнаказано!

— Какво ще правим сега, Хари? — попита тихо Нина.

Думите й ме накараха изведнъж да дойда на себе си.

— Какво можем да направим? Без кола сме загубени!

— На улицата и на Пасифик Булевард има десетки коли, оставят ги навън цяла нощ. Трябва да вземем една от тях.

Втренчих се в нея.

— Искаш да кажеш… да я откраднем?

— Ще я вземем временно — рече твърдо Нина. — Ще сложим онова в нея, ще я откараме някъде и ще я оставим. Ще съобщят за открадването на колата, полицията ще я намери, ще намерят и момичето. — Тя стисна ръката ми. — Не мога да понеса мисълта, че ще я оставим в онази мина, Хари. Трябва да я намерят, и то веднага.

Аз се поколебах, но разбирах, че в думите и има здрав разум.

— Това е рисковано, но ти си права. Няма друг начин. — Погледнах си часовника. Минаваше единадесет. — Ще изляза да видя дали има наблизо някоя незаключена кола.

— Идвам с теб.

— Добре.

Прибрах вестниците в чантата, сложих я в шкафа и излязохме. Ръка за ръка тръгнахме по улицата като обикновена двойка, излязла на разходка преди лягане.

Стигнахме до Пасифик Булевард, който беше успореден на нашата улица. Имаше доста коли от двете му страни. Спряхме пред един стар Меркурий.

— Тази ще свърши работа — казах аз.

Нина кимна. Огледахме улицата, после тя отвори чантата си и извади чифт ръкавици.

— Нека аз да свърша това — рече и се облегна на колата. Като си сложи ръкавиците, Нина продължи: — Прегърни ме, Хари. Нека да изглежда, че се целуваме. Ще се опитам да отворя вратата.

Прегърнах я.

Ако на някой от многобройните прозорци, които гледаха към улицата, имаше човек, той щеше да види как мъж и жена се прегръщат и тя се е облегнала на една кола. Такова нещо можеш да видиш на всяка улица.

— Вратата не е заключена — каза Нина.

Отдръпнах се от нея и погледнах нагоре към къщата, пред която беше паркирана колата. На горните етажи светеха няколко прозорци, но долните бяха тъмни.

Нина отвори вратата, вмъкна се зад кормилото и я притвори след себе си. Запалих цигара и застанал нащрек, оглеждах непрекъснато улицата.

Тя излезе от колата почти веднага.

— Всичко е наред — каза, като ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. — Тук са ключовете.

— Преди един часа нищо не можем да направим — рекох аз. — Най-добре да се приберем.

— Да повървим. Не ми се иска да седя вкъщи и да чакам.

Напълно я разбирах, така че тръгнахме бавно към морето. Плажът беше пуст. Седнахме на пристана и загледахме далечните светлини на Палм Сити от другата страна на залива.

— Хари — каза Нина след малко, — сигурен ли си, че е била убита? Не е ли възможно да се е самоубила?

— Няма начин. Беше удушена. Да, чисто убийство.

— Кой може да го е направил?

— Непрекъснато се питам. Ако не е бил някой маниак, който я е видял, че влиза в бунгалото и я е нападнал, значи е Рея. Тя има мотив.

И аз разказах на Нина какво бях научил от Тим Каули за наследствените закони във Франция.

— Ако Одет беше останала жива, по закон щеше да наследи половината от огромното богатство на Малру. Той е на смъртно легло. Много е удобно за Рея да отстрани Одет по този начин, но не вярвам, че тя самата я е убила. Хващам се на бас, че това нейно алиби — дето се прави на болна и взема приспивателни — ще издържи на проверка. Тя е прекалено умна, за да се остави да я хванат заради едно лъжливо алиби. Рано или късно Реник ще се натъкне на факта, че Одет е трябвало да наследи половината от богатството. Ако заподозре, че отвличането е било инсценирано, този мотив ще му подскаже името на Рея, а тя е достатъчно умна и знае това.

— Тази жена трябва да има любовник, Хари — каза Нина. — Не ми казвай, че жена като нея ще живее само със стария си болен съпруг. Виждала съм я на снимката. Сигурна съм, че има любовник.

Беше права, разбира се. Питах се защо по-рано не съм се сетил за този възможен любовник.

— Чакай да помисля. Това е идея. — Разсеяно запалих цигара. След малко казах: — Да предположим, че има любовник. Рея му казва, че когато Малру умре, Одет ще наследи половината богатство. Да предположим, че онзи тип решава, че е по-хубаво двамата да докопат всичко. Никой от тях не иска да поеме риска и да убие Одет, оглеждат се за някоя изкупителна жертва и избират мене. Планът за отвличането е само димна завеса. Аз се хващам на въдицата. И Одет се хваща. Нямам представа защо и тя се е хванала на въдицата, но е така. Рея и нейният приятел са в безопасност. Ако се обърка нещо, аз ще отнеса последиците. Колкото повече си мисля за това, толкова съм по-сигурен, че си права. В дъното на цялата работа стои мъж — любовникът — и той трябва да е убил Одет.

През следващите няколко часа обсъждахме всичко, размишлявахме, правехме планове, но не стигнахме до никъде. Не можехме да забравим, че с всяка измината минута се приближава моментът, когато ще трябва да откраднем колата и да пренесем в нея трупа на Одет. Тази мисъл парализираше и двама ни.

Далечен часовник удари един. Нина ме погледна.

— Най-добре да започваме.

Докато се връщахме към къщи, никой от нас не проговори. Вървяхме един до друг и се държахме за ръце. Нямаше какво да си кажем, и двамата съзнавахме ужаса, който ни предстоеше.

Нашата улица беше пуста. Телевизорите сигурно вече бяха загасени. Прозорците на спретнатите къщички бяха тъмни. Ние бяхме сам-сами в този малък еснафски свят.

Спряхме на пресечката на Пасифик Авеню и Пасифик Булевард.

— Да вземем колата — казах аз.

Тръгнахме по булеварда към меркурия. Всички къщи и къщички тънеха в мрак. Без да се колебае, Нина се вмъкна на предната седалка и запали мотора. Отвори ми вратата и аз седнах до нея, като внимавах да не докосвам нищо. Колата потегли и спря пред нашата къща. Излязох да отворя пътната врата, а след това и вратите на гаража. Нина даде на заден ход. Сега меркурият и пакардът бяха броня до броня.

Нина слезе от колата и дойде при мен. И двамата погледнахме към багажника на пакарда.

Време беше.

— Иди вкъщи и ме чакай — казах аз.

— Ще ти помогна, Хари — отвърна тя с треперещ глас.

Прегърнах я и я притиснах към себе си. Знаех какво й струва да ми предложи това.

— Сам ще се справя — настоях. — Остави ме.

— Ще стоя до вратата, за всеки случай…

Тя отиде до пътната врата и започна да оглежда улицата.

Влязох в гаража и с лоста избих ключалката на меркурия. Вдигнах капака на багажника му.

После отключих и багажника на пакарда и го оставих отворен.

Далечният часовник отброи четвърт час.

Пренесох трупа на Одет от единия багажник до другия.

Страшно преживяване беше да я държа в ръцете си, няма да го забравя до гроб.

Докато Нина продължаваше да наблюдава улицата, аз отидох вкъщи и взех чантата. Сложих я до мъртвата и затворих багажника.

— Край — казах на Нина. — Да тръгваме.

Качихме се в колата. Бяхме съвсем близо един до друг. Усетих, че тя трепери. Нина откара колата на ъгъла на Пасифик Булевард и там я оставихме. Мълчаливо се прибрахме вкъщи. Не срещнахме никого. Като затворих входната врата, Нина със сподавен стон припадна на пода.