Още един глупак

I

При такъв шок сърцето ти замира, мозъкът ти се вцепенява, тялото ти изстива, все едно че умираш.

Стоях и гледах в огледалото на стената на кабинката, стиснал чантата в ръка, вперил очи в двете огромни зелени парчета стъкло на нейните слънчеви очила, и все едно че бях мъртъв.

Изведнъж изтрезнях. Алкохолните пари, замъглили съзнанието ми, отлетяха — сякаш бръснач разпори някакъв воал.

Тя щеше да повика бармана, щяха да намерят пачката в джоба ми, щеше да дойде полиция. Пристигнеха ли ченгетата, щяха без много усилия да ме пъхнат в затвора като чувал с картофи, но не за четири години — този път присъдата щеше да бъде много по-голяма.

Пръстите й леко почукаха на остъклената врата. Оставих чантата на поставката, обърнах се и отворих вратата.

Жената се дръпна малко настрани, за да ми направи място да мина.

— Мисля, че съм си забравила чантата… — каза тя.

— Да — отвърнах аз. — Тъкмо щях да я дам на бармана.

Навярно най-доброто, което можех да направя тогава, бе да се шмугна покрай нея и да изтичам на улицата, преди да е отворила чантата и да е разбрала, че парите липсват. На улицата можех да ги хвърля, тогава да видим кой лъже, тя или аз.

Понечих да тръгна и спрях. Барманът бе пристигнал и с тялото си преграждаше пътя ми. Изглеждаше объркан, приближи се към нас, а огромното му туловище все така препречваше пътя ми към вратата.

— Досаждат ли ви, госпожо? — попита той.

Тя бавно извърна глава. Имах чувството, че каквото и да се случи, тази жена винаги ще си остане спокойна и сдържана.

— А, не. Толкова съм глупава, че си забравих чантата в тази кабина. Господинът се канел да ви я предаде.

Барманът ме погледна с подозрение.

— Наистина ли? — попита. — Е, добре, щом така твърди.

Стоях като истукан. Устата ми бе така пресъхнала, че нямаше да мога да проговоря дори да знаех какво да кажа.

— Има ли нещо ценно в чантата ви, госпожо? — попита барманът.

— Ах, да. Как можах да я забравя!

Гласът й беше ясен, суров. Объркано се питах дали очите й зад слънчевите очила също гледат сурово.

— Не е ли по-добре да проверите дали не липсва нещо? — продължи той.

— Да, прав сте.

Попитах се дали едно бързо кроше ще ме спаси от това положение. Реших, че няма да стане. Барманът приличаше на човек, който навремето е понесъл доста крошета и те са му се отразили добре.

Жената мина покрай мене, влезе в кабината и си взе чантата.

Докато я наблюдавах, сърцето ми почти беше спряло. Излезе, отвори чантата си и погледна в нея. Тънките й пръсти със сребрист лак на ноктите прехвърляха съдържанието, а лицето й остана безизразно.

Барманът дишаше тежко. Поглеждаше ту нея, ту мене.

Жената вдигна очи.

Ето, сега, помислих си аз. След половин час съм в затвора.

— Не, нищо не липсва — каза тя. После бавно извърна глава и ме погледна право в очите. — Благодаря ви, че ми я пазихте. Какво да се прави, много съм небрежна.

Аз мълчах.

Барманът сияеше.

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Да, благодаря ви. Мисля, че можем да се почерпим по този случай. — Тя погледна към мене. Кръглите зелени стъкла нищо не ми говореха.

— Може ли да ви почерпя една чашка, мистър Барбър?

Значи ми знаеше името. Не бях чак толкова изненадан. В деня на излизането ми от затвора „Хералд“ помести моята снимка и съобщение, че съм освободен, след като съм излежал четиригодишна присъда за убийство. Не бяха пропуснали да споменат, че съм извършил престъплението в пияно състояние. Снимката беше хубава и бе сложена на първа страница, та нямаше как някой читател да я пропусне. Такъв сладък номер само Къбит можеше да измисли.

Стоманените нотки в гласа й ми подсказаха, че е по-здравословно да приема поканата, затова казах:

— Е, нямаше нужда, но все пак благодаря. Тя се обърна към бармана.

— Два пъти уиски със сода и много лед.

Жената мина покрай него и седна на масата, на която бях седял преди малко.

Настаних се срещу нея.

Тя отвори чантата, извади златната табакера и ми предложи цигара.

Взех една. И тя си взе. Запали ми със златната запалка, после на себе си; до това време барманът успя да се появи с две чаши уиски. Остави ги на масата и си тръгна.

— Как се чувствате на свобода, мистър Барбър? — попита тя, като изпускаше дим през ноздрите си.

— Добре.

— Виждам, че вече не сте репортер.

— Не съм.

Наклони чашата си и кубчетата лед звъннаха, а тя я погледна така, сякаш я интересуваше повече от мен.

— Често съм ви виждала да влизате тук — махна със сребристите си нокти към прозореца. — Имам малка вила отсреща.

— Блазе ви.

Тя взе чашата си и отпи от уискито.

— Тези чести посещения на бара не означават ли, че още не сте си намерили работа?

— Да.

— Има ли надежда да намерите нещо?

— Да.

— Сигурно никак не е лесно.

— Да.

— Какво ще кажете, ако ви предложа работа?

Намръщих се.

— Не ви разбирам. Работа ли ми предлагате?

— Възможно е. Това интересува ли ви?

Посегнах към чашата, после се отказах. Бях пил повече, отколкото трябва.

— Каква е работата?

— Много добре платена, много поверителна, свързана с малък риск. Това смущава ли ви?

— Да не би да става въпрос за нещо незаконно?

— А не… не е незаконно… нищо подобно.

— Не разбирам. А откъде идва рискът? Готов съм да върша всякаква работа, стига да знам каква точно.

— Разбирам ви — тя отново отпи от чашата си. — Но вие не пиете, мистър Барбър.

— Знам. Каква е работата?

— Разполагам с много малко време в момента, а и мястото не е подходящо за обсъждане на поверителни въпроси, нали така? Нека ви се обадя по телефона. Може да се срещнем на някое по-удобно място.

— Номера ми го има в телефонния указател.

— Тогава ще ви позвъня. Може би утре. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Ще внимавам да не забравя.

— Аз ще платя. — Тя отвори чантата, после се намръщи. — О, бях забравила.

— Аз не съм забравил.

Извадих пачката от джоба си и я пуснах в скута й.

— Благодаря.

Жената извади пет долара изпод горните петдесет, сложи ги на масата, после постави пачката в чантата си, затвори я и се изправи.

Аз също станах.

— До утре, мистър Барбър.

Обърна се и напусна бара. Наблюдавах пищната, сладострастна извивка на бедрата й, докато пресичаше улицата. Отидох до вратата и видях как се приближи до паркираните коли. Качи се в един сребристосив ролсройс и замина, като ме остави да зяпам след нея, но не бях чак толкова стреснат, че да не запомня номера на колата.

Върнах се на масата и седнах. Коленете ми трепереха. Пийнах от уискито и запалих цигара.

Барманът дойде и прибра петдоларовата банкнота.

— Бива си я — каза той. — Май е тъпкана с пари. Как се разбрахте? Получи ли възнаграждение?

Изгледах го продължително, станах и излязох. Само за сведение ще спомена, че повече не стъпих там. Дори когато минавах наблизо, видът на този бар извикваше у мен някакво студено, неприятно усещане.

На отсрещния тротоар се намираше местният клон на Автомобилната инспекция. Служителят ми беше добре познат от времето, когато работех за „Хералд“. Казваше се Ед Маршал. Пресякох улицата и влязох при него.

Той седеше зад бюрото и четеше вестник.

— Ах, боже, господи! — извика и се изправи на крака. — Как си, Хари?

Казах, че съм добре и си стиснахме ръцете. Бях доволен от посрещането — повечето от така наречените ми приятели ме отрязваха, щом ги потърсех, но Маршал беше свястно момче, винаги се бяхме разбирали.

Седнах на ръба на бюрото и му предложих цигара.

— Отказах ги — поклати той глава. — Ракът на белите дробове е страшна работа. Как се чувстваш на свобода?

— Добре. С всичко се свиква, дори с живота на свобода.

Побъбрихме десетина минути, после стигнах до истинската причина, която ме бе довела при него.

— Ед, кажи ми кой е собственикът на сиво-черния ролс. Номерът му е АХ1.

— Колата на мистър Малру.

— Така ли? Това ли е номерът?

— Да. Страхотна кола.

Изведнъж загрях.

— Да не искаш да кажеш, че е на Феликс Малру? — възкликнах, втренчил поглед в него.

— Ами да, неговата.

— Че той в Палм Бей ли е? Мислех, че живее в Париж.

— Преди две години си купи тук място. Идва по здравословни причини.

Едва сега усетих, че сърцето ми бис до пръсване, беше ми трудно да запазя спокойствие.

— За един и същи човек ли говорим? За милионера Малру, производителя на цинк и мед? Трябва да е един от най-богатите хора в света.

Маршал кимна.

— Да. Както чувам, бил много болен, за нищо на света не бих си сменил мястото с него.

— Какво му е?

Маршал се намръщи.

— Рак на белите дробове. Никой не може да му помогне.

Погледнах цигарата си и я изгасих.

— Лоша работа. Значи си е купил място тука.

— Аха. Купил е Ист Шор — къщата на Айра Кранли. Всичко е преустроил. Чудесно разположение — собствено пристанище, плаж, плувен басейн и всичко останало.

Добре си спомнях къщата на Айра Кранли. Той притежаваше голямо нефтено находище и си бе построил къща в далечния край на залива. Беше изпаднал в големи финансови затруднения и трябваше да разпродаде всичко. Разпродажбата бе станала по времето, когато бях в затвора. Тогава не знаех кой е купувачът.

Запалих друга цигара, а мислите шеметно се въртяха в главата ми.

— Значи ролсът е негов?

— Това е една от десетината коли, които притежава.

— Един път кола. Де да беше моя.

Маршал кимна с оплешивялата си глава.

— И аз казвам същото.

— А коя е жената, дето я кара? Не можах да я видя добре. Брюнетка с големи слънчеви очила.

— Това е мисис Малру.

— Жена му? Не ми се видя стара… Най-много да е на трийсет и две-три години. Малру трябва да е в напреднала възраст. Още в детските си години съм слушал за него. Сигурно наближава седемдесетте, ако не и повече.

— Горе-долу толкова. Ожени се повторно за някаква жена, по която се увлякъл в Париж. Забравих каква беше, кинозвезда или нещо подобно. В „Хералд“ писаха доста за нея.

— А какво стана с първата му жена?

— Загина при автомобилна злополука преди три години.

— Значи Малру е тук по здравословни причини?

— Точно така. На жена му и дъщеря му им харесва в Калифорния, пък и за здравето му е добре. Така казват лекарите, но както чувам, вече нищо не може да му помогне.

— Значи има дъщери?

Маршал щракна с пръсти, после вдигна предупредително показалец.

— Има, разбира се. От първата си жена. Още е дете, само на осемнайсет, ама е сладка. Той ми намигна. — Предпочитам нея пред ролса.

— Ей, полека! Мислех, че си порядъчен съпруг.

— Такъв съм си, но трябва да видиш Одет Малру. И труп ще я пожелае.

— Стига да не му се прииска нещо повече — казах аз и се смъкнах от бюрото. — Най-добре да тръгвам вече. И без това закъснях.

— Защо се интересуваш от Малру, Хари?

— Нали ме познаваш, видях жена му и колата. Чисто любопитство.

Разбрах, че не ми повярва, но не настоя повече.

— Ако случайно ти трябва временна работа, Хари — рече смутено, — от утре наемаме хора да броят колите. Петдесет на седмица, за десет дена. Става ли?

И секунда не се колебах.

— Много мило от твоя страна, Ед, но вече имам нещо предвид. — Усмихнах се. — Все пак благодаря.

В рейса, на път за вкъщи, прехвърлих в ума си всички сведения, получени от Маршал. Бях развълнуван.

Жената на един от най-големите богаташи в света ми предлагаше работа. Нямаше съмнение. Тя щеше да ми се обади на другия ден. Малък риск, беше казала. Е, добре, нямах нищо против риска, стига да паднеха добри пари, както и очаквах.

Докато рейсът се носеше по крайбрежното шосе, аз тихичко си подсвирквах.

Това ми се случваше за пръв път след излизането от затвора.

Животът отново се пробуждаше в мен.

II

На следващата сутрин, малко след девет часа, отидох в редакцията на „Хералд“.

Нина ми беше казала, че има да предава готова керамика и няма да се върне преди обяд. Това бе удобно за мен. Ако жената на Малру се обадеше, щях да бъда сам вкъщи. Нямах намерение да казвам на Нина какво се е случило, докато не разберях каква точно ще е работата.

Влязох в справочния отдел на вестника. Там работеха две момичета. За пръв път ги виждах, а и те не ме познаваха. Помолих едното да ми даде всички януарски броеве на „Хералд“ отпреди две години.

Не ми трябваше много време да открия сведенията, които търсех. Научих, че Феликс Малру се оженил за Рея Пасари пет месеца след смъртта на първата си жена. Рея Пасари била статистка в парижкото бар вариете „Лидо“. След бурно ухажване, което траяло само една седмица, той й предложил брак и тя приела. Било ясно, че не желае него, а парите му.

Прибрах се вкъщи и седнах да чакам. Точно в единайсет часа иззвъня телефонът. Знаех кой ос обажда още преди да вдигна слушалката. Сърцето ми биеше силно, а ръката ми трепереше, когато посегнах към слушалката.

— Мистър Барбър?

Нямаше как да сбъркам този ясен, суров глас.

— Да.

— Вчера се запознахме.

Реших, че сега е моментът да й погодя номер.

— Да, разбира се, мисис Малру, в бара на Джо.

Добре го дадох. Последва пауза. Не съм много сигурен, но ми се стори, че тя шумно си пое дъх, а може и да съм си въобразил.

— Знаете ли къде са бунгалата на Ист Бийч? — попита тя.

— Да.

— Искам да наемете едно от тях, последното отляво. Довечера в девет ще се срещнем там.

— Ще наема бунгалото и ще ви чакам.

Настъпи пауза, чуваше се как диша, после каза:

— Тогава довечера в девет — и затвори телефона.

Оставих слушалката и запалих цигара. Бях възбуден. Тази работа ме заинтригува. Малък риск. Щеше да ми бъде интересно да разбера какво иска. Сигурно бе загазила нещо — някой я изнудваше. Може би искаше да я отърва от нежелан любовник. Свих рамене. Нямаше смисъл да гадая.

Погледнах часовника. Единайсет и десет. Имах време да взема рейса за Ист Бийч, да наема бунгало и да се върна преди Нина.

Пристигнах там. Бунгалата даваше Бил Холдън — едър мускулест дебелак, който изпълняваше ролята на спасител и на прислужник.

Бунгалата бяха от луксозните. Там можеше да преспиш, ако искаш. Бяха построени в дълга редица, с изглед към морето; виждаше се, че повечето са заети по това време.

Холдън ме познаваше и като ме видя, се усмихна.

— Здравейте, мистър Барбър;. Радвам се да ви видя.

— Благодаря — стиснах му ръката. — Искам да наема едно бунгало. Последното отляво. Ще ми трябва довечера към девет. Ще стане ли?

— В осем затваряме, мистър Барбър — каза той. — Няма да има никой после, но ще си получите бунгалото. Тази седмица нямам клиенти с преспиване, затова искам да се прибера. Съгласен?

— Добре. Оставете ключа под изтривалката. Утре ще се разплатим.

— Както кажете, мистър Барбър.

Хвърлих поглед на претъпкания плаж. Пясъкът бе покрит с полуголи тела.

— Изглежда, добре печелите — казах аз.

— Преживявам някак, макар че този сезон работите не вървят както трябва. Не наемат вили за през нощта. Ако не потръгне, ще се откажа. Какъв смисъл да вися тук след осем, като нямам клиенти. А вие как я карате, мистър Барбър?

— Не се оплаквам. Е, довечера съм тук. Ще се видим утре сутринта.

На път за вкъщи си напрягах мозъка да измисля какво да кажа на Нина. Трябваше да й обясня защо ще отсъствам цяла нощ. Накрая реших да й кажа, че работя за Ед Маршал — нощна проверка на колите.

Като видях колко е доволна от това, аз се почувствувах като подлец.

— По-добре да изкарвам по петдесет на седмица, отколкото да си клатя по цял ден краката.

В осем и половина вечерта излязох от къщи и отидох в гаража. Имахме един допотопен пакард, който едва креташе. С безкрайно търпение запалих мотора и през цялото време си повтарях, че ако от тази работа паднат пари, най-напред ще си купя нова кола.

В девет без три минути пристигнах в Ист Бийч. Наоколо беше пусто. Намерих ключа под изтривалката и отключих вратата на бунгалото.

Състоеше се от всекидневна, спалня, баня с душ и кухненски бокс. Имаше климатична инсталация, телевизор, радиоапарат, телефон и барче. Дори видях бутилка уиски и газирана вода на полицата зад барчето. Всичко беше последна дума на разкоша.

Изключих климатичната инсталация и отворих прозорците и вратата. Излязох на верандата и седнах в един от плетените шезлонги.

Наоколо бе тихо и пусто. Чуваше се само лекият плисък на морските вълни. Бях доста напрегнат, питах се какво ли ще иска тази жена от мене, колко ли ще ми плати.

Чаках двайсет и пет минути. Точно когато взех да си мисля, че няма да дойде, тя изникна пред мен в тъмнината. Не бях я видял да се задава. Седях си и тъкмо се готвех да запаля третата цигара, когато усетих наблизо някакво движение. Вдигнах глава и тя беше до мене, съвсем близо.

— Добър вечер, мистър Барбър — каза жената и преди да успея да помръдна, седна в най-близкия шезлонг.

Почти не я виждах. Копринената кърпа на главата й закриваше отчасти и лицето. Носеше тъмночервена лятна рокля. На дясната й ръка имаше тежка златна гривна.

— Знам доста неща за вас — започна тя. — Човек, който отказва десет хиляди долара подкуп и казва „не“ на гангстерите, трябва да има самообладание. Такъв мъж ми трябва.

Аз мълчах.

Тя запали цигара. Усетих, че ме наблюдава. Седеше в сянка. Искаше ми се да видя очите й.

— Вие не се страхувате от риска, нали, мистър Барбър?

— Мислите ли?

— Когато взехте моите пари, рискувахте да попаднете в затвора поне за шест години.

— Бях пиян.

— Имате ли желание да рискувате отново?

— Зависи от сумата — отвърнах. — Трябват ми пари. Признавам. Трябват ми, нуждая се от тях, имам желание да ги спечеля, но големи суми, а не някакви си жалки монети.

— Ако ми свършите работа, ще ви платя петдесет хиляди долара.

Сякаш ме пронизаха в сърцето.

— Петдесет хиляди. Петдесет хиляди долара ли казахте?

— Да. Това са много пари, нали? Толкова ще ви платя, ако ми свършите работа.

Бавно си поех дъх.

Петдесет хиляди долара! Сърцето ми заби лудо при мисълта за толкова много нари.

— И какво трябва да направя?

— Вие май се заинтересувахте, мистър Барбър. Бихте ли рискували за такава сума?

— И още как.

Вече си мислех какво ще правя с толкова пари. Можехме да напуснем Палм Сити. Да заминем някъде и да започнем всичко отново.

— Преди да продължим, мистър Барбър, май ще е по-честно да ви кажа, че не притежавам никакви пари освен издръжката, която ми дава моят съпруг. Той смята, че ние с дъщеря му можем да живеем с тази издръжка. Вярно, парите не са малко и за разумни хора това е щедра сума, но по една случайност ние с моята заварена дъщеря не спадаме към разумните хора.

— Като нямате пари, защо ми предлагате петдесет хиляди долара? — попитах ядосано.

— Мога да ви кажа как да ги спечелите. И двамата се гледахме втренчено.

— Хайде, кажете ми как да ги спечеля.

— Ние с моята заварена дъщеря се нуждаем от четиристотин и петдесет хиляди долара. Трябва да ги имаме до две седмици. Надявам се, че ще ни помогнете да ги получим и ако ни помогнете, ще ви платим за това петдесет хиляди долара.

Огледах я хубавичко и реших, че не е луда. Тъкмо обратното, не бях виждал друга жена, която да изглежда по-нормална.

— И какво трябва да направя? Но тя не искаше да избързва.

— Моят мъж, разбира се, би могъл лесно да ни даде парите. Но той естествено ще иска да знае за какво ни е такава голяма сума, а ние не можем да му кажем. — Тя млъкна, за да изгаси цигарата. — Но с ваша помощ ще вземем парите от него, без да отговаряме на неудобни въпроси.

Първоначалното ми вълнение започна да се изпарява. Това ми приличаше на измама. Бях нащрек.

— За какво са ви толкова пари? — попитах.

— Бяхте достатъчно умен да откриете коя съм.

— Това и малолетен идиот може да разбере. Ако искате да останете анонимна, не карайте тоя ролс-ройс. Да не би някой да ви изнудва?

— Не е ваша работа. Наумила съм си да имам тези пари, но ми трябва вашата помощ и за това ще ви плати петдесет хиляди долара.

— Които не притежавате.

— Но с ваша помощ ще ги имам.

Тази работа ми харесваше все по-малко.

— Да говорим по същество. Какъв е вашият план?

— Моята заварена дъщеря ще бъде отвлечена — каза студено тя. — Откупът ще бъде петстотин хиляди долара. Вие ще получите десет процента от него. Ние двете ще си разделим останалото.

— А кой ще я отвлече?

— Ами никой. Одет ще замине някъде, а вие ще поискате откупа. Затова ми трябва вашата помощ. Вие ще бъдете заплашителният глас по телефона. Много е просто, но трябва да се изиграе добре. За телефонното обаждане и за прибирането на откупа ви предлагам петдесет хиляди долара.

Е, сега всичко ми стана ясно. Устата ми пресъхна.

Отвличането е углавно престъпление, което се наказва със смърт. Ако се заемех с тази работа, трябваше да пипам повече от внимателно. Похитителят отива право на електрическия стол.

Нейният план бе равностоен на извършено убийство — за такова нещо дават само смъртна присъда.