Още един глупак

I

На следващата сутрин малко след десет часа намериха трупа на Одет.

От девет стоях в службата, място не можех да си намеря и чаках да звънне телефонът.

Бях прекарал ужасна нощ. Когато Нина се посъвзе, появиха се признаци на шок и едва успях да се справя. Накрая я накарах да вземе две хапчета за сън. Като се убедих, че е заспала, отидох в гаража и взех куфара на Одет от багажника. Огледах всеки сантиметър от вътрешността на гаража: бях сигурен, че ако на сутринта полицаите дойдат да претърсват колата, няма да намерят и следа от момичето. Дори почистих гаража с прахосмукачката.

После занесох куфара в стаята с камината, запалих огъня. Отворих куфара. Вътре видях червената рокля, с която Одет бе отишла в „Пиратската колиба“, белия дъждобран, рижата перука и обичайните тоалетни принадлежности на едно момиче, тръгнало на път. Изгорих всичко, нарязах куфара на парчета и изгорих и него.

Почти не мигнах през тази нощ и на сутринта, когато тръгнах за службата, се чувствах ужасно. Нина изглеждаше като болна. Почти нищо не си казахме. И двамата изпитвахме отвратителното чувство на страх, че скоро ще открият трупа.

Беше ми невъзможно да работя. Седях на бюрото с една папка пред себе си и пушех цигара след цигара в очакване на телефонния звън.

Когато най-сетне иззвъня, ръката ми така трепереше, че едва не изпуснах слушалката.

— Намерихме я! — извика развълнувано Реник. — Трупът е в управлението. Хайде, аз тръгвам.

Видях ги двамата с Барти пред вратата на асансьора. Барти нетърпеливо натискаше копчето.

— Мъртва е — каза Реник, щом се приближих. — Убили са я. Намерихме я в багажника на една открадната кола на Пасифик Булевард.

Набързо стигнахме до управлението, не си казахме почти нищо по пътя. Спряхме насред двора. Меркурият бе паркиран на сянка, няколко цивилни се трупаха около него, наблюдаваха как работи фотографът.

Беше ми студено и ми се повдигаше, когато слязох от полицейската кола и тръгнах заедно с Реник и Барти към меркурия. Реник погледна в багажника, а аз извърнах очи.

— Искам да я види експертът от Съдебна медицина веднага щом фотографът си свърши работата — каза на един от цивилните. — Искам да прегледате колата сантиметър по сантиметър, момчета. Не пропускайте нищо. — Той клекна, за да разгледа по-добре багажника. — Ей, какво е това? Прилича ми на чантата с откупа. — Реник извади носна кърпичка, уви дръжката на чантата и я измъкна от багажника. — Не ми казвайте, че парите са тука. Доста е тежка. — Сложи я на земята и я отвори, докато другите се трупаха наоколо. — Пълна с вестници! — Реник погледна към Барти. — Дявол да го вземе, какво значи това?

— Погледни с каква рокля е — каза Барти. — Барманът от „Пиратската колиба“ твърдеше, че е носила червена рокля и бял дъждобран. Сменила си е дрехите.

Знаех колко е рисковано да я оставя с роклята в синьо и бяло, но нищо не можеше да ме накара да я сваля от трупа и да му сложа червената рокля. Това беше нещо, което не бях в състояние да направя.

— Откъде се е появила тази рокля? — попита объркано Реник. Той се обърна към мен. — Виж какво, Хари, вземи кола и иди в дома на Малру. Питай мисис Малру дали момичето е имало такава рокля и доведи някого да идентифицира трупа.

Втренчих се в него.

— Искаш да кажеш, че трябва да се срещна с мисис Малру?

— Разбира се — рече нетърпеливо Реник. — Съобщи и на стареца. Вземи О’Рейли със себе си, той ще идентифицира трупа. Малру няма защо да я вижда. Ако иска да дойде, предупреди го, че гледката не е приятна, ама не забравяй да питаш и за роклята, важно е.

— Добре — казах аз и доволен да се махна от меркурия и неговото зловещо съдържание, се качих в полицейската кола и потеглих.

Най-после щях да имам възможност да говоря с Рея. Реник щеше да открие откъде е дошла роклята в синьо и бяло. Рея я беше купила. Чакаше я най-голямата изненада в живота й.

След десет минути спрях пред дома на Малру. Изтичах нагоре по стълбите и натиснах звънеца.

Икономът ми отвори вратата.

— От полицията — казах аз. — Мистър Малру, моля.

Той се дръпна и ме пусна да вляза.

— Мистър Малру никак не е добре тази сутрин. Все още е в леглото. Не искам да го безпокоя.

— Може и мисис Малру… важно е.

— Ако почакате един момент, сър…

Той тръгна по дългия коридор. Изчаках да вземе малко преднина и поех тихо след него. Той спря, отвори една остъклена летяща врата и влезе в зимната градина, където Рея се беше излегнала в един шезлонг. Беше облечена в светлосиня риза и бели панталони. Изглеждаше изключително спокойна и красива, както се излежаваше там на слънцето. Четеше вестник и вдигна очи, когато икономът се приближи до нея.

Нямаше да му дам възможност да я предупреди. Влязох и аз.

Рея ме видя и се вцепени. В миг присви очи, после лицето й стана безизразно.

— Кой е този? — попита тя иконома.

Щом той се обърна, тръгнах към нея.

— Аз съм от полицейското управление. Много ви моля да ме извините за безпокойството, но е важно.

Рея махна с ръка и освободи иконома. И двамата мълчахме, докато стъклената врата не се разлюля след него, тогава дръпнах един стол и седнах.

— Здравейте — рекох. — Спомняте ли си за мен?

Тя се облегна назад, взе си цигара и я запали. Ръцете й не трепваха.

— Трябва ли да си спомням за вас? — повдигна вежди тя. — Какво искате?

— Намериха трупа — казах аз. — Но не в бунгалото, където искахте да го намерят. Намериха го в багажника на една открадната кола.

Тя хвърли угарката на настланата с камъни алея.

— О? Мъртва ли е?

— Дяволски добре знаете, че е мъртва!

— Да не би да сте се скарали за парите? Не биваше да я убивате, мистър Барбър.

Безсрамното й държане ме вбеси.

— Няма да се отървете — казах аз. — Вие сте виновна за смъртта й и го знаете!

— Така ли? — Тя отново повдигна вежди. — Не мога да си представя кой друг освен вас ще повярва в това.

— Не се самозалъгвайте. Вие имате причини да я убиете. След смъртта на съпруга ви половината богатство щеше да наследи тя. За вас е много по-удобно да получите цялото наследство, нали така?

— Разбира се — усмихна се Рея. — Но по една случайност вие сте този, който е замислил отвличането. Вие трябваше да я чакате в бунгалото. Когато е била убита, аз бях на легло и мога да го докажа. А вие къде бяхте?

— Ако хванат мен ще хванат и вас.

— Така ли? Според мен ще трябва да решават на кого да повярват — на вас или на мен. Някак си не мога да си представя, че полицията ще повярва на един бивш затворник.

— Точно така, само че на мен това ми беше ясно от самото начало — И взех предпазни мерки. В бунгалото имаше магнетофон. Целият ви план за отвличането е записан. Не се самозалъгвайте, че не сте замесена в тази каша, вече е късно.

Изведнъж тя стана много спокойна. Блесналите и очи ме гледаха втренчено.

— Магнетофон ли?

— Да. Целият ни план за отвличането е записан. Вие имате мотива за престъплението. Мен може да ме изпратят на електрическия стол, но вие ще отнесете поне двайсет годинки.

Това я стресна здравата. За миг безизразната и маска се смъкна. Ръцете и се свиха в юмруци, лицето й побеля. Изглеждаше състарена и зла.

— Лъжеш!

— Така ли мислите? Ако ме хванат, ще хванат и вас. Не бяхте достатъчно хитра. Сега е най-добре да започнете да се молите да не ме хванат.

Тя възвърна самообладанието си. Безизразната маска се върна на лицето й.

— Значи не сте чак такъв глупак, за какъвто ви мислех, мистър Барбър. Е, ще видим какво ще излезе накрая.

— Да, ще видим.

Стъклената врата се отвори и аз се обърнах. Висок набит мъж в спретната шофьорска униформа стоеше на прага. Това трябва да беше бившият полицай О’Рейли. Видях, че ме оглежда с любопитство. Учудих се, че е горе-долу на моята възраст. Сивкавата му коса бе късо подстригана. Едрото му месесто лице беше грубо и красиво, а спокойните сиви очи гледаха остро и изпитателно, както на повечето полицаи.

— Колата е готова, госпожо — каза той.

— Няма да излизам тази сутрин — отвърна Рея и стана. — Мистър Малру никак не е добре.

Тя тръгна през градината.

— Мисис Малру… — обадих се аз.

Рея спря и се обърна.

— Когато намерили трупа на мис Малру, видели, че е облечена с памучна рокля в синьо и бяло. Нещо съвсем евтино. Лейтенант Реник пита откъде е тази рокля. Вие сигурно си спомняте, че когато е напуснала къщата, мис Малру е била облечена с червена рокля. Лейтенант Реник се интересува дали не знаете нещо по този въпрос.

Мислех, че съм я стреснал с това, но лицето й не трепна.

— Знам за тази рокля — каза тя. — Аз й я купих. Това е плажна рокля. Държеше я в колата си. Като ходеше на плажа, се обличаше с нея. Може би ще предадете това на лейтенанта.

Тя се обърна и тръгна към стъклената врата, която О’Рейли държеше отворена.

Премаля ми от притеснение. Ако можеше така спокойно и находчиво да отговаря на подобни въпроси, нямаше ли да се измъкне с приказки и от историята с магнетофонния запис? Тя можеше да признае, че заедно сме замислили отвличането, но това още не значеше, че е замесена в убийството.

— Вие сте Барбър, нали? — попита О’Рейли и тонът му ме накара да застана нащрек. — Лейтенантът ми каза за вас. Намерили ли са я?

Внимавай, казах си аз. Този човек е бивш полицай. Той е трениран да забелязва и най-малкото нещо, което буди подозрение, а каквото забележи, веднага ще бъде предадено на Реник.

— Намериха я. Реник иска да дойдете да я идентифицирате.

О’Рейли се намръщи.

— Може би старецът трябва да го направи.

— От два дена е мъртва и е била затворена в багажника на една кола. Малру не бива да я вижда.

— Е, добре. — Сивите му очи огледаха лицето ми. — А откупа намериха ли?

— Не.

— Казах на лейтенанта: намерете откупа и ще намерите убиеца, толкова е просто.

— Чакат ни. Да вървим.

— Трябва да съобщя на стареца къде отивам — рече О’Рейли. — Ей сега идвам. — Той тръгна през градината, после изведнъж спря и се обърна. — Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил? От снимката във вестника не излезе ли нещо?

Това ме сепна. Бях забравил за снимката.

— Не.

— Лейтенантът е умен човек. Ще види сметката и на тоя случай. Преди работех с него. Знае си работата.

Докато го наблюдавах, аз си извадих цигарите. Готвех се да запаля и изведнъж настръхнах от зловещо предчувствие.

Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил?

Не бях споменавал как е била убита Одет нито пред него, нито пред Рея. Трупът току-що беше намерен. Дори вестниците не бяха надушили нищо. Тогава откъде О’Рейли знаеше, че е била удушена?

Цигарата се изплъзна от пръстите ми.

Той беше! Любовникът! Бившият полицай, на когото Реник се доверяваше напълно и който имаше възможност да знае как се развива всичко и да живее на няколко метра от спалнята на Рея. О’Рейли!

Откъде знаеше, че Одет е удушена, ако не я беше удушил самият той?

II

След пет-шест минути О’Рейли влезе през летящата врата и дойде при мен в градината.

През тези няколко минути успях да се съвзема след откритието, което бях направил. Имах време да обмисля по-пълно предположението, че той е възможният убиец. Изглеждаше много подходящ за тази работа. Трябваше да внимавам да не се досети, че се е изпуснал и да не забележи, че го подозирам. Рея сигурно вече го беше предупредила за магнетофонните записи. Това трябваше да го стресне, както бе стреснало нея, но то не доказваше вината му. Трябваше да успея някак си да му припиша убийството, преди полицаите да са го приписали на мен.

Докато идваше към мен безшумно и леко като боксьор, трябваше да направя усилие, за да изглеждам спокоен.

— Готово ли е?

— Да.

По нищо не личеше, че знае за магнетофонните записи. Грубото му месесто лице бе малко замислено, но това бе всичко.

Заедно излязохме от къщата и отидохме до полицейската кола.

— Казахте ли на мистър Малру? — попитах аз, като се вмъкнах зад кормилото.

— Аха — той се настани до мене. — Голям удар е за него, единствената му дъщеря.

— Мисис Малру прие новината съвсем спокойно — рекох аз, като подкарах по алеята. — Те разбираха ли се с момичето?

— Много се разбираха. — В гласа му се прокраднаха по-остри нотки. — Тя се владее.

Реших да забия ножа в раната и да го завъртя.

— Лейтенантът разправяше, че сега мисис Малру ще наследи всичките пари на съпруга си. Убийството на момичето е много удобно за нея. Ако беше останало живо, щеше да получи половината от богатството, а сега съпругата заграбва всичко.

Той размърда едрото си мускулесто тяло. Не посмях да го погледна.

— Сигурно има достатъчно пари и за двете — каза О’Рейли.

Не бях сигурен, но ми се стори, че гласът му прозвуча смутено.

— Някои жени не се задоволяват с половинки. Мисис Малру май е от онези, които не биха поделили с никого и въздуха, който дишат.

Усетих, че се е вторачил в мен. Все още не го поглеждах.

— Лейтенантът ли мисли така?

— Не съм го питал.

След кратко мълчание той каза:

— Хитра беше идеята да се публикува онази снимка. Човекът от снимката прилича много на вас.

Тази контраатака не ми направи впечатление.

— Защото съм аз. Имахме описание на човека, който е бил видян с момичето в „Пиратската колиба“. По фигура приличал на мен. Та затова се предложих за фотомодел.

Това му затвори устата.

— Като ви гледам — продължих аз, — и вие имате същата фигура.

Той не отговори. Изминахме две пресечки в мълчание.

— Намериха и чантата — добавих аз. — Беше в откраднатата кола заедно с трупа.

Едрата му мускулеста ръка лежеше на коляното. Видях как силно трепна.

— Искате да кажете, че са намерили откупа?

— Не съм казал такова нещо. Намериха чантата, а тя беше пълна със стари вестници. Знаехте ли, че има две чанти, съвсем еднакви?

Отново усетих, че ме гледа.

— Аха.

— Знаете ли какво си мисля? Мисля, че някой е разменил чантите точно преди тръгването на Малру. Било е много лесно.

Това наистина го стресна. Изпусна цигарата си.

— Какво приказвате? Кой ще смени чантите?

В гласа му прозвучаха груби нотки. Наведе се, вдигна цигарата и я изхвърли през прозореца.

— Имам си теория. Според мен е станало така: момичето е отвлечено. Старецът приготвя парите. На жена му внезапно й хрумва хитра идея. Ако измами похитителите, момичето ще бъде убито. Като отстрани момичето, мисис Малру ще получи цялото богатство. Така че тя напълва с вестници другата чанта и точно когато Малру тръгва да занесе откупа, разменя чантите. По този начин получава петстотин хиляди долара за джобни пари, отървава се от заварената си дъщеря, а когато старецът умре, ще прибере и милионите.

За няколко секунди той застина на мястото си, после каза с груб, напрегнат глас:

— Лейтенант Реник ли измисли това?

— Още не съм му казал. Това е собствената ми теория.

— Ами? — обърна се и ме изгледа свирепо. — Виж какво, послушай съвета ми и не се занимавай с разни фантазии. Тези хора имат страхотно влияние. Започнеш ли да разпространяваш такива измислици, ще си навлечеш голяма беля на главата.

— Известно ми е — казах аз. — Просто импровизирах. На теб как ти се вижда моята теория?

— Гадост. — Долових яростни нотки в гласа му. — Мисис Малру никога не би направила такова нещо.

— Така ли? Е, ще ти повярвам. Ти я познаваш по-добре от мен.

Преди да успее да се опомни, завих в двора на полицейското управление. Спрях и излязох навън.

Отидохме заедно до моргата. Отдръпнах се да му направя път да влезе.

Реник и Барти седяха до една маса и си приказваха. В ъгъла имаше и друга маса, на която се виждаше покрито с чаршаф тяло.

О’Рейли стисна ръката на Реник и кимна на Барти.

— Значи я намерихте — каза.

Аз го наблюдавах. Изглеждаше безстрастен и твърд като всеки полицай.

Видях как двамата с Реник прекосиха стаята, после се извърнах, когато Реник дръпна чаршафа. Отново бях започнал да се потя.

Чух как Реник каза:

— Тя ли е?

— Разбира се… горкото дете. Значи са я удушили. Някакви предположения, лейтенанте?

— Още нищо. А старецът как прие новината?

— Доста зле е. — О’Рейли поклати глава. — Лекарят е при него.

— Тежко наистина.

Те се върнаха при нас с Барти.

— Добре, О’Рейли — каза Реник. — Благодаря ви, че дойдохте. Няма защо да ви задържам повече. Трябва да се заема с работа.

— Винаги на вашите услуги, лейтенанте.

О’Рейли подаде ръка на Реник, кимна на Барти, изгледа ме студено и излезе.

Реник се обърна към цивилния, който се беше облегнал на стената:

— Кажи на доктора, че може да я вземе.

И като ми направи знак с глава, напусна моргата и тръгна през двора. Ние с Барти го последвахме.

— Какво ти каза тя за роклята, Хари? — попита ме Реник, докато вървяхме по дългия коридор към канцеларията, която беше предоставена на негово разположение.

— Знаеше за нея. Тя и я била купила. Плажна рокля, която момичето държало в колата. Като ходело на плажа, си я слагало, за да запази по-хубавите рокли.

Реник отвори вратата и тримата едновременно влязохме вътре.

— Питам се защо ли се е преоблякла — рече замислено той. — Нещо не пасва тук. — Седна и сложи крака на бюрото.

Ние с Барти си намерихме столове.

— Защо чантата беше пълна с вестници? — попита Барти. — Това ме обърква.

— И къде е откупът? — Реник взе един нож за хартия и започна да пробива дупки в попивателната преса. — Все ми се върти в главата, че е била отвлечена от човек, когото е познавала. Фактът, че този тип е използвал името на Джери Уилямс, ме навежда на тази мисъл. Най-добре да проверим всичките й приятели и да разберем какво са правили по времето, когато е била в „Пиратската колиба“. Ще се заемете ли с това?

Барти стана.

— Веднага.

Когато той излезе, Реник се обърна към мен:

— Щом докторът си свърши работата, ще фотографираме роклята. Някой може да я е забелязал с нея.

На вратата се почука и един полицай влезе.

— Някакъв човек ви чака — рече той. — Казва се Крис Келър. Нещо във връзка със снимката в тазсутрешните вестници.

— Веднага да влезе — каза Реник и свали краката си от бюрото.

Мигом застанах нащрек и се притесних. Вдигнах очи към вратата и видях, че влезлият имаше почти като моята фигура. Той спря, поглеждайки ту Реник, ту мен. Внимавах, когато ме погледна, но не забелязах да ме е познал. Никога не бях го виждал и се поотпуснах.

— Мистър Келър? — каза Реник и се изправи. Подаде му ръка.

— Да — отвърна Келър и му стисна ръката. — Лейтенанте, видях снимката във вестника, — Той държеше вестника, в който бе поместена моята снимка с изтритото лице. — Мисля, че съм виждал този човек.

— Седнете. Да запишем адреса ви, мистър Келър.

Той седна. Извади кърпичка и избърса приятно грозното си лице, силно почерняло от слънцето. Каза, че живее на Уестърн Авеню и даде номера на апартамента си.

— Къде сте ’го виждали?

— На летището.

Сърцето ми заби силно. Взех един молив и започнах да дращя върху попивателната преса на бюрото до мен.

— Кога?

— В събота вечер.

Видях, че Реник започна да проявява интерес.

— По кое време?

— Към единайсет.

— Защо сте толкова сигурен, че това е същият човек, мистър Келър?

Той се размърда смутено.

— Не съм сигурен, лейтенанте. Костюмът му привлече вниманието ми. Разбирате ли, и аз смятах да си купя същия. В чакалнята на летището чаках един приятел, който трябваше да пристигне със самолета от Лос Анжелос, и видях този човек да влиза. Забелязах костюма му. Тогава си помислих колко хубаво му стои и днес, като видях снимката във вестника, реших да дойда да ви кажа.

— Правилно сте постъпили. Бихте ли познали този човек?

— Да ви кажа истината, лейтенанте, изобщо не го погледнах в лицето. Гледах костюма му.

Реник тежко въздъхна от яд. После зададе въпроса, за който ми се искаше да не се сети.

— Беше ли сам?

— Имаше едно момиче с него.

Реник бавно се изправи на крака. Едва сдържаше вълнението си.

— Видяхте ли момичето, мистър Келър?

Келър широко се усмихна.

— О, разбира се. Винаги забелязвам хубавите момичета.

— Как беше облечена?

— Носеше памучна рокля в синьо и бяло. Имаше големи слънчеви очила и рижи коси — любимия ми цвят.

— Рижа? — Реник спря да крачи из стаята и впери поглед в Келър. — Сигурен ли сте в това?

— Да.

Извадих носна кърпа и скришом избърсах изпотеното си лице.

Реник грабна телефонната слушалка.

— Тейлър, веднага ми донеси роклята на момичето.

Когато той остави слушалката, Келър каза объркано:

— Мислех, че се интересувате от мъжа, лейтенанте, а не от момичето.

— Какво правеха те на летището? — попита Реник, без да обръща внимание на забележката му.

Като забеляза хладната строгост на погледа му, Келър настръхна и стана по-внимателен.

— Влязоха в чакалнята. Мъжът носеше куфар. Провериха билета на момичето, после той й подаде куфара. Той си отиде, а момичето мина през контролната бариера.

— Говореха ли си нещо?

Келър поклати отрицателно глава.

— Като си помисля сега, май изобщо не си говореха. Той просто й подаде куфара и си отиде.

Влезе един полицай и донесе роклята в синьо и бяло. Реник я взе от него и я вдигна пред очите на Келър, за да я види по-добре.

— Същата е — каза уверено Келър. — Изглеждаше много сладка с нея.

— Сигурен ли сте?

— Същата е, лейтенанте.

— Добре, мистър Келър. Ще се видим пак. Благодаря ви за помощта. — И като кимна на полицая да изведе Келър, Реник отиде до телефона и извика Барти.

Усещах как въжето бавно се стяга около шията ми. Седях там, драсках по попивателната и се потях.

— Има някаква измама тук — каза Реник и седна зад бюрото. — Още от началото ми се струваше, че това не е чисто отвличане.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, съзнавайки, че гласът ми звучи дрезгаво.

— Дявол да ме вземе, ако знам, но ще разбера.

Влезе Барти.

— Какво има?

Реник му повтори думите на Келър.

Барти седна на ръба на бюрото и се намръщи.

— Отишла е сама, но е била с рижи коси. А това момиче е чернокосо. Двама са вече — и Келър, и стюардесата се кълнат, че момичето било рижо. Как е записана в списъка на пасажерите?

Реник извади папката и погледна в нея.

— Ан Харкорт, пътувала за Лос Анжелос. Коя е Ан Харкорт? Виж какво, Барти, зарежи другата работа. Искам да знам всичко за това момиче. Накарай момчетата да поработят. Свържете се с Лос Анжелис, да видят и там. Искам да проверят всички хотели, може да е била отседнала в някой хотел.

— Какво ти хрумна, Джон?

— Има някаква измама в тази история. Похитителят казва на момичето, че е Джери Уилямс, когото тя не е виждала поне от два месеца. Той я убеждава да отиде в оная дупка „Пиратската колиба“ — там не стъпва никой от нейната компания. После тя изчезва. Едър мъж с кафяв спортен костюм е забелязан в колата й в десет и половина. Чули са друга кола да заминава, но никой не я е видял. После едрият мъж с кафявия спортен костюм е видян с момиче, облечено в същата рокля, която намерихме на трупа. Били са на летището в единайсет часа. Часовете съвпадат. От „Пиратската колиба“ до летището има около половин час път с кола. Дотук добре. Може да е била отвлечена. Може така да са я наплашили, че да си е сменила роклята, да си е сложила червена перука и слънчеви очила и да е тръгнала с този човек. Но какво става? — Той удари с юмрук по масата. — Тя отива сама! Имало е още четиринайсет души в самолета и всички са били по двойки. Не са могли да имат нищо общо с момичето. Стюардесата ги познава добре! Мъжът, който кара колата й, излиза от чакалнята на летището и изчезва. После намираме чантата с парите за откупа и мъртвото момиче. Чантата е натъпкана със стари вестници, излиза наяве и един доста тъмен факт — има две чанти, съвършено еднакви. — Той млъкна и впери поглед в Барти. — Ти разбираш ли нещо?

— Може да е било и фалшиво отвличане отвърна Барти. — Ако предположим, че тази Ан Харкорт е Одет Малру. Това е нещо, което ще трябва да докажем.

— Аха — каза Реник. — Започвайте. Да проверим всичко около това момиче и като казвам проверка, искам истинска проверка!

Той бързо се обърна към мен.

— Дай да фотографират роклята. Накарай някое от момичетата тук да я облече и изтрийте лицето. Някой друг може да я разпознае. Снимката да излезе във всички местни вестници, в Лос Анжелис също.

Взех роклята и отидох в стаята си. Сякаш цялото ми тяло бе омекнало. Капанът се затваряше прекалено бързо. След двайсет и четири часа, ако не и по-рано, Реник щеше да бъде по следите ми. Трябваше да измисля някакъв начин да докажа, че убиецът е О’Рейли, но какъв?

През следващия час бях прекалено зает, за да мисля за собствените си проблеми. Дадох да фотографират роклята, организирах пресконференция и осигурих отпечатването на снимката в Лос Анжелис.

Беше време за обяд. Готвех се да изляза да обядвам с Реник и Барти, когато телефонът иззвъня. И тримата бяхме в кабинета на Реник. Той вдигна слушалката, после ми я подаде.

— Нина. Иска да говори с теб.

Взех слушалката.

— Да? Тъкмо отивах на обяд — казах аз.

— Хари, много ти се моля, ела си вкъщи. — В гласа и долових някаква нотка — нотка, която не бях чувал никога преди — и по гърба ми запълзяха ледени тръпки. — Трябва да говоря с теб.

Уплахата и, хладният равен тон ме стреснаха.

— Веднага идвам — казах аз и оставих слушалката. — Нина иска да обядваме заедно. Нещо е станало. Обичайните семейни неприятности. До два часа ще се върна.

— Разбира се, отивай — каза Реник. Той четеше една папка и дори не вдигна поглед. — Вземи кола, Хари. Искам да си тук в два.

Щом излязох от кабинета му, аз хукнах първо по коридора, а после по стълбите. Качих се на една полицейска кола и отидох вкъщи. Знаех, че нещо се е случило. Не можех да си представя какво, но по гласа й познах, че е нещо лошо.

Спрях колата пред къщи и тръгнах по пътеката, извадих ключа и бързо отворих вратата.

— Нина?

— Тук съм, Хари — обади се тя от хола.

Прекосих коридора, блъснах вратата на хола и влязох. После замръзнах на място.

Ннна бе седнала в едно кресло с лице към мен. Изглеждаше смалена, изплашена и много бледа.

О’Рейли седеше до нея, кръстосал крака. Беше сменил шофьорската си униформа със спортна риза и масленозелени панталони. Чоплеше си зъбите с кибритена клечка и широко ми се усмихна, като ме видя.

В дясната си ръка държеше трийсет и осемкалибров полицейски пистолет. Тъпото му синкавочерно дуло бе насочено към мен.