Още един глупак

I

На следващата вечер, малко след девет часа, Одет изникна в мрака, спря в подножието на стълбите и вдигна поглед към мен.

Имаше пълнолуние и можех да я разгледам хубаво.

Носеше семпла бяла рокля с широка пола. В ръката й имаше куфар. Изглеждаше много привлекателна, вдигнала поглед към мен.

— Здравей, Хари, ето ме и мен.

Слязох и поех куфара. Малко ме безпокоеше това, че е сама.

— Хайде, влизай — рекох аз. — Мисис Малру няма ли да дойде? Момичето ме изгледа косо, после се усмихна.

— Тя беше ли поканена? Както и да е, няма да дойде.

Заедно влязохме в бунгалото. Затворих вратата и светнах лампата. На магнетофона имаше нова лента. Със запалването на лампата се включи и той.

Бях прекарал напрегнат ден, обмислях подробно отговорите на момичето. Написах писмото до баща й. Прослушах магнетофонния запис и установих, че е отличен. Опаковах го и го депозирах в банката.

Бях почти сигурен, че от силното ми желание да пипна тези петдесет хиляди долара ще излезе нещо. Не се съмнявах, че ако се случи нещо лошо, никой няма да ме преследва, освен ако не решаха да се заемат и с Рея, и с момичето; а не можех да си представя, че Малру ще преследва жена си и дъщеря си — значи в случай на опасност трябваше да остана извън играта.

— Да започваме — казах аз и седнах. — Имаме много работа, а времето не стига.

Наблюдавах я как сяда на канапето. Движенията й бяла предизвикателни и аз се усетих, че я гледам с прекалено внимание. Тя подви крака, оправи полата си и ме погледна въпросително. От този поглед ми стана неудобно. Момичето си го биваше. И знаеше, че ми е направило впечатление.

— Много хитро го измисли Рея — само как ви принуди да ни помогнете — каза тя. — Но може да се окаже, че вие сте по-хитър от нея.

Настръхнах.

— Никой не ме е принуждавал. Какво искаш да кажеш?

— О, принуди ви. Няколко дни ви наблюдаваше как се наливате с уиски в онзи бар. Тя ви избра още като прочете, че излизате от затвора. Нейна беше идеята да си остави чантата в телефонната кабина. Беше сигурна, че ще вземете парите. Аз казах, че няма да стане. Хванахме се на бас. Изгубих десет долара.

Седях, вперил поглед в нея, и усещах как лицето ми пламти.

— Бях пиян.

Тя сви рамене.

— Сигурно. Казвам ви всичко това, за да бъдете нащрек. Рея е змия — хич не си мислете, че можете да разчитате на нея.

— За какво точно ви трябват тези пари?

Тя сбърчи нос.

— Не е твоя работа. Кажи ми сега какво трябва да правя. Измисли ли отговорите?

Гледах я дълго, докато събера мислите си. Новината, че Рея нарочно е оставила чантата си, направо ме разтърси. Казах си, че трябва да внимавам с нея.

— Решено ли е за събота? — попитах.

— Да. С моята приятелка Мовис Шийн ще ходим в „Капитол“. Разбрахме се да се срещнем в девет пред киното.

— Имаш ли си приятел, с когото се виждате от време на време? Не постоянен, а някой, с когото излизаш понякога.

Тя ме погледна объркано.

— Ами да. Няколко са.

— Е, един ни стига, кажи едно име.

— Ами Джери Уилямс.

— Той понякога звъни ли ти вкъщи?

— Да.

— Кой отговаря у вас, когато звънят по телефона?

— Сейбин, икономът.

— Ще познае ли гласа на Уилямс?

— Едва ли. Джери не ми се е обаждал поне от два месеца.

— Ето какво имам предвид. Ще кажеш на баща си, че отиваш на кино с приятелката си. След вечеря, към девет без четвърт, ще се обадя и ще питам за тебе. Ще кажа на иконома, че Джери се обажда. Правя това само заради полицията, в случай че се намеси. От името на Уилямс ще ти кажа, че съм срещнал приятелката ти и ние, цяла компания, ще се веселим тая нощ в „Пиратската колиба“. Искаме да дойдеш с нас. Ще се направиш на учудена, но ще се съгласиш, без да кажеш на никого къде отиваш, защото на баща ти няма да му хареса, че ходиш в тоя вертеп. Ще дойдеш там, няма да намериш приятелите си и ще си тръгнеш. Като пресичаш тъмния паркинг, някой ще омотае нещо около главата ти и ще те набута в някаква кола. Ясно ли е всичко?

Тя кимна.

— Божичко! Ама ти вземаш всичко на сериозно!

— Положението е сериозно — казах аз. — Ако се намеси полицията, ще питат Уилямс и той ще се закълне, че не се е обаждал, тогава ще се сетят, че това е номер на похитителите, които са искали да те накарат да отидеш в „Пиратската колиба“. Ще се чудят защо не си познала гласа на Уилямс. Ще кажеш, че връзката била лоша, чувала се музика по линията и ти нито за миг не си се усъмнила, че говориш с Уилямс. Ето ти обяснението, задето си отишла в „Пиратската колиба“. Ясно ли е?

— Наистина ли смятате, че полицията ще се намеси?

Вперила поглед в мен, тя отново започна да гризе ноктите си.

— Не знам. Мащехата ти каза, че няма да се намесят, но аз искам да съм готов за всичко. Сега внимавай. Ще ти обясня какво трябва да говориш пред полицията. Ти си в една кола, нещо е увито около главата ти и някой те държи здраво. Мъж с италиански акцент те предупреждава, че ако издадеш звук, ще пострадаш. Успяваш да разбереш, че в колата има трима души. Написал съм ти разговора, който си чула. Ще трябва да го научиш наизуст.

Колата завива няколко пъти, което те кара да мислиш, че сте се отклонили от главното шосе. След два часа път спирате. Чуваш кучешки лай и отваряне на голяма порта. Колата влиза и спира. Трябва да запомниш всички тези подробности. Ако се намеси Федералното бюро, ще те питат за тях. Много пъти са хващали похитителите само защото жертвата е чула, че лае куче или че някой спуска кофа в кладенец, ще искат да знаят какво си спомняш и трябва да си готова за това.

Очите й гледаха напрегнато, тя ми кимна.

— Сега разбирам защо ме извика тук тази вечер — каза. — Дори да не се намеси полицията, татко ще ми задава въпроси. Той е много умен. Точно такива неща ще ме пита.

— Да. Ще кажеш, че си останала на онова място три дни и три нощи. Била си заключена в една стая. Ако се намеси полицията, ще искат да начертаеш план на стаята и трябва да можеш да го направиш без колебание. Докато си била там, си чувала кучета да лаят, пилета да писукат и да мучат крави. Решила си, че е някоя западнала ферма. Видяла си само един от похитителите и една жена, която ти прислужвала. Направил съм описание и на двамата, ще трябва да го запомниш. Ако се намеси полицията, внимавай да си точна с фактите. Не се оставяй да те хванат в грешка.

Изглеждаше заинтересована и напрегната.

— Разбирам.

— До стаята ти имало тоалетна. Точно с такъв хитър въпрос могат да те изненадат и трябва да си подготвена. Било ти позволено да ходиш там, когато поискаш. Жената те водела. Начертал съм и план на онази част от къщата, която уж си видяла по пътя за тоалетната. Не е много — малък коридор, две затворени врати. Клекалото в тоалетната било пукнато, вместо синджир за пускане на водата имало връв. Запомни тези подробности. Така разказът ти ще бъде убедителен. Написал съм и какво точно си яла през тези три дни във фермата. И това ще трябва да запомниш. Внимавай да не сбъркаш нещо, ако работата опре до Федералната полиция, направо ще те разнищят и трябва да си готова за това.

Тя облиза устни с връхчето на езика си.

— Започваш да ми внушаваш, че наистина ще ме отвлекат — каза Одет.

— Точно така трябва да се чувстваш. Съчинил съм и писмото, което трябва да напишеш, аз ще го изпратя на баща ти. Най-добре е сега да го препишеш.

Станах и отидох до чантата, която бях донесъл със себе си. Преди да докосна евтината хартия за писма, си сложих ръкавиците, които бях купил от един магазин.

Тя дойде до масата и седна. Стоях, наведен над нея, и наблюдавах как преписа писмото и го адресира. Накарах я да го сгъне и да го сложи в плика, после го мушна в чантата ми.

Тогава й подадох листовете, на които бях описал всички подробности.

— Вземи това със себе си и наистина го научи наизуст. Ела пак вдругиден, ще те изпитвам. Чак тогава ще сме готови.

Тя прибра листовете в чантата си.

— Преди да тръгнеш, искам да те видя с роклята и перуката.

Отвори куфарчето и извади евтина басмена рокля със сини и бели орнаменти, ниски бели обувки и оцветена с къна перука.

Кимнах към вратата на спалнята.

— Влез там и се преоблечи. Искам да видя как ще изглеждаш.

— За човек, нает от мащехата ми — каза тя, като взе роклята, — ти наистина умееш да командваш.

— Ако не ти харесва…

— Харесва ми! Това е просто освежителна промяна. — Тя пак запремигва. — Харесвам по-възрастни мъже.

— Тогава ще имаш богат избор. Хайде, побързай. Искам да се прибирам вече.

Одет сбърчи нос, после влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Сега още по-ясно осъзнах, че съм съвсем сам с момичето. В нея имаше нещо, което събуждаше най-низките ми страсти, което би събудило най-низките страсти на всеки мъж. Откакто се бях оженил, не бях ходил с други жени и нямах намерение да започвам сега, макар да знаех, че с нея няма да е трудно. Трябваше само малко да я насърча и щеше да ми позволи всичко.

Тя се позабави, а аз крачех из стаята, после вратата на спалнята се отвори. Червената перука изненадващо променяше външността й. Едва можех да я позная. Стискаше с две ръце предницата на роклята си.

— Проклета рокля има цип отзад — обърна се и ми показа гърба си, гол до кръста. — Вдигни ми ципа, а? Не мога да го стигна.

Хванах ципа. Ръката ми бе несигурна. Пръстите ми докоснаха хладната кожа на гърба й. Тя извърна глава и ми хвърли поглед през рамо. Очите й недвусмислено ме канеха. Дръпнах нагоре ципа. Сърцето ми заби силно. Тя се обърна и политна към мене, ръцете й се плъзнаха около врата ми.

За момент се поддадох, тялото й се притисна в моето, после съвсем съзнателно я отблъснах.

— От това ще се откажем — рекох аз. — Нека се придържаме към работата.

Одет наклони глава на една страна и ме погледна втренчено.

— Нима не ти харесвам?

— Мисля, че си много симпатична. Да спрем дотук.

Тя направи гримаса, после застана под лампата.

— Е? Така добре ли е?

— Да. Ако си сложиш и слънчеви очила, никой няма да те познае. — Извадих носна кърпичка и избърсах изпотените си ръце. — Добре, преоблечи се. Остави тук роклята и перуката. Ще се видим пак вдругиден вечерта в девет.

Тя ми кимна и влезе в спалнята, като остави вратата отворена.

Запалих цигара и седнах на ръба на масата. Все още бях възбуден.

После тя се обади:

— Хари… не мога да сваля ципа.

Поколебах се за миг, след това смачках цигарата в пепелника. Не се движех, но усещах как сърцето ми бързо тупти.

— Хари…

Станах, безшумно прекосих дневната и заключих вратата. Загасих лампата и влязох в спалнята.

II

Когато минах през портата и завих към гаража, видях пред къщи буика на Джон Реник. Здравата се стреснах. Откакто ме бе качил в колата си пред вратите на затвора преди няколко седмици, Реник не беше се обаждал, нито се бяхме виждали някъде и аз бях забравил за него.

Какво ли правеше сега тук?

Изведнъж се обърках. Нина сигурно вече му беше казала, че съм започнал онази работа по контрола на автомобилното движение. Ако му хрумнеше да провери, много лесно щеше да разбере, че лъжа. Сега, когато бях на път да уредя успешно това фалшиво отвличане, контактът с човек, свързан с полицията, никак не ми беше по вкуса.

Пък и страдах от угризения на съвестта. Съжалявах за това прегрешение с Одет. Сега бях сигурен, че ми се беше отдала, за да ми покаже властта си и презрението си към мъжете. Ние се любихме — ако може да се нарече така, — сякаш упражнявахме физическо насилие един над друг. После тя се измъкна от леглото и се облече набързо в тъмното, като си тананикаше някаква джазова мелодийка, без да ми обръща внимание.

— Ще се видим вдругиден вечерта — каза в мрака. — Засега довиждане.

И Одет си отиде, като ме остави в леглото, засрамен и ядосан на себе си и изпълнен с омраза към нея.

Щом чух, че вратата на бунгалото се затвори след нея, аз станах и спрях магнетофона. Извадих лентата и я сложих в кутийката й. Взех душ, отидох в дневната и изпих една след друга две чаши чисто уиски. Но нито душът, нито уискито ми помогнаха да потисна онова мръсничко чувство, което изпитвах, не намалиха и вината ми, че съм изневерил на Нина, докато тя работеше до изнемогване, за да ни издържа и двамата.

Сега тръгнах бавно от гаража към къщи, извадих ключа и отворих входната врата. Часовникът в коридора показваше единайсет и десет. Откъм хола дочух гласа на Реник и внезапния смях на Нина.

Спрях, изпълнен с колебание.

С Реник бяхме близки приятели от двайсет години. Бяхме ходили заедно на училище. Някога беше добър, честен полицай, а сега бе станал специален сътрудник на областния прокурор, важен пост за нашия град, имаше и голяма заплата. Ако се окажеше, че този план за отвличането нищо не струва, той пръв щеше да бъде замесен в разследването, а аз добре знаех, че не е глупак. Беше един от най-умните и проницателни следователи в града. Покрай работата си във вестника се бях запознал с всичките — Реник ги превъзхождаше. Ако той се заемеше с разследването, щях да си имам неприятности.

Овладях се, прекосих коридора и отворих вратата на хола.

Нина украсяваше голяма саксия, поставена на работната й маса. Реник се бе отпуснал в едно кресло и я наблюдаваше, между пръстите му гореше цигара.

Като ме видя, Нина пусна четката и изтича към мен. Обви шията ми с ръце и ме целуна. При докосването на устните и изпитах неприятно чувство. Все още помнех пламенните животински ласки на Одет. Нежно я отблъснах и с ръка около кръста й пресилено се усмихнах на Реник, който тъкмо се надигаше от креслото.

— Е, здрасти, Джон — казах аз и стиснах ръката му. — Забравихме се.

Полицаят винаги си е полицай. Гледаше ме втренчено и объркано, явно се досещаше, че нещо не е наред. Раздруса здраво ръката ми, а усмивката му бе крива като моята.

— Не съм виновен, Хари — каза той. — Цял месец бях във Вашингтон. Току-що се върнах. Как си? Чувам, че си намерил работа.

— Ами може да се нарече и така — отвърнах аз. — Все пак е по-добре от нищо.

Отпуснах се в едно кресло. Нина седна на страничната облегалка и сложи ръка върху моята, а Реник се върна на мястото си. Погледът му беше все така изпитателен, изучаващ.

— Виж какво, Хари, не можеш да продължаваш така — рече той. — Трябва да си оправиш положението. Мога да уредя оная работа с Медоус, ако искаш.

Гледах го, без да мигна.

— С Медоус ли? Какво да уредиш?

— Той ми е началник. Вече ти казах, че съм говорил с него за теб. Трябва ни човек за информационния отдел — ти си роден за тази работа.

— Така ли? Аз пък не съм съгласен. След това, което онези нищожества направиха с мен, няма да работя за градската управа и милиони да ми дават.

Нина ми стисна ръката.

— За бога, Хари, бъди разумен! — каза Реник. — Оная банда я няма вече. Това е голяма възможност за теб. Не знаем още каква ще е точно заплатата, но ще получаваш добри пари. Медоус е в течение на твоя случай, знае и каква репутация имаш като журналист. Ако ни отпуснат средства за още една заплата, мястото е твое.

Мина ми през ум, че това е възможност да се откажа от този номер с отвличането и да се установя на постоянна работа. Поколебах се, като си помислих за петдесетте хиляди долара. С тази сума можех сам да си бъда господар.

— Ще помисля — отвърнах. — Може онази банда да си е отишла, обаче аз все още не съм готов да се продам на градската управа. Все пак ще помисля.

— Не ти ли се струва все пак, че трябва да приемеш? — разтревожено попита Нина. — Работата е по вкуса ти, пък и…

— Казах, че ще си помисля — отвърнах рязко. Реник изглеждаше разочарован.

— Е, добре. Още не е сигурно, че ще ни отпуснат бройката, но ако стане, ще трябва бързо да решаваш. Има други двама, които напират за това място.

— Винаги е така — казах аз. — Благодаря за предложението, Джон. Ще ти се обадя, като реша.

Той сви безпомощно рамене, после се изправи.

— Добре. Аз трябва да тръгвам. Минах само да ти кажа. Звънни ми.

Когато той си отиде, Нина каза:

— Нали няма да отхвърлиш това предложение, Хари? Трябва да…

— Ще си помисля. Хайде да лягаме. Тя сложи ръка на рамото ми и рече:

— Ако им отпуснат бройка, искам да се хванеш там на работа. Не можем дълго да продължаваме така. Трябва да вземеш решение.

— Ще ме оставиш ли сам да си уреждам живота? — отрязах аз. — Казах, че ще помисля и край.

Влязох в спалнята, прибрах магнетофонната лента в едно чекмедже и се приготвих за лягане.

Чувах как Нина се суети из кухнята, раздига. Настаних се в леглото.

Отново поставих от едната страна на везните предложението на Реник, а от другата — петдесетте хиляди долара на Рея. Може би нямаше да отпуснат средства за тази длъжност. Може би отвличането щеше да се провали. Трябваше да почакам. Може би с малко късмет щях да пипна и службата при Реник, и парите на Рея.

Влезе Нина. Престорих се, че спя. С полуотворени очи наблюдавах как се съблича. Легна до мен и загаси лампата. Когато се приближи, аз се отдръпнах. Чувствувах се такъв негодник, че не можех да понеса да ме докосне.

Следващият ден бе четвъртък. На Нина й трябваше колата, за да занесе някои съдове в магазина. Нямаше с какво да се занимавам, затова се мотаех из бунгалото и непрекъснато си мислех за Одет.

Първоначалното ми чувство на вина вече се бе стопило. Предишната вечер, докато се прибирах с колата, бях решил, че като се срещнем, случилото се няма да се повтори. Това бе първото ми прегрешение, друго нямаше да има, но тази сутрин в бунгалото изведнъж се оказа, че мисля по друг начин.

Вече си казвах, че ако се любя пак с Одет, това няма да навреди на Нина. Трябваше да се въздържа първия път, сега вече беше късно. Веднъж като го направиш, свършено е. Дори започнах да си въобразявам, че грубите, животински милувки на Одет са ми доставили удоволствие и с времето взе да ми се струва, че с нетърпение очаквам утрешната вечер.

По-късно отидох в банката и депозирах магнетофонната лента при другата, после се отправих към плажа и до вечерта се къпах и се пекох на слънце, а мисълта за Одет постепенно ме завладяваше.

На следващата сутрин, като закусихме, Нина попита:

— Какво реши за предложението на Джон?

— Още нищо не съм решил — отвърнах аз. — Обмислям го.

Тя ме изгледа втренчено и аз не издържах на погледа й.

— Е, докато вземаш решение, можеш да платиш трите сметки, които дойдоха. Нямам пари. — Тя остави квитанциите на масата. — От бензиностанцията отказват да ни дадат бензин, докато не си платим сметката. За електричеството също трябва да се плати, иначе ще останем без осветление. И сметката от бакалницата трябва да се уреди. Вече няма да ни дават на кредит.

От стоте долара, които ми беше дала Рея, бяха останали шестдесет. Можех поне да платя сметката от бакалницата и сметката за електричеството.

— Ще платя тези — казах аз. — В гаража трябва да почакат. Имаме ли бензин?

— Резервоарът е пълен до половината.

— По-добре да пътуваме с рейса, когато можем.

— Утре трябва да занеса четири саксии. Не мога с рейса.

В гласа й ясно се долавяше нотка на раздразнение, която не бях забелязвал друг път. Погледнах я. Беше с лице към мен, в тъмните й очи светеше разочарование и гняв. Угризенията на съвестта ядосаха и мен.

— Не съм казал да не използваш колата, а, че трябва да пътуваме с рейса, когато можем.

— Чух.

— Добре тогава.

Тя се поколеба. Видях, че искаше да каже още нещо, но вместо това се обърна и излезе от стаята.

Почувствувах се ужасно. За първи път почти се бяхме скарали. Излязох от къщи и отидох пеша до автобусната спирка. Платих двете сметки, след което останах с шестнайсет долара. В края на седмицата Бил Холдън щеше да иска наема за бунгалото, но с малко късмет дотогава щях да притежавам петдесет хиляди.

Останалата част от деня прекарах на морския бряг, къпах се, излежавах се и гледах часовника, броейки минутите в очакване на времето, когато Одет щеше да се изкачи по стълбичките на верандата.

След осем и половина плажът опустя. Седях на верандата развълнуван като ученик на първата си среща.

Малко след девет тя се появи в мрака. Щом я видях, аз скочих от стола, глупаво развълнуван, с разтуптяно сърце, и когато се заизкачва по стълбите, я сграбчих, стиснах й ръцете, задърпах я към себе си.

После се стреснах.

Тя опря ръце на гърдите ми и силно ме отблъсна; полетях назад.

— Пази си лапите — каза Одет със студен, равен тон. — Като поискам да ме опипваш, ще ти кажа.

Мина покрай мен и влезе вътре.

Сякаш ме поляха със студена вода. Почувствувах се празен, ужасно нищожество. Поколебах се за миг, после влязох и затворих вратата.

Носеше сиво-сини панталони и бяла блузка на басти. Косата й беше хваната отзад с бяла панделка. Изглеждаше много привлекателна, както се беше свила на канапето.

— Не се самозабравяй, малкия — каза ми тя с усмивка. — Никоя жена не може да бъде изцяло твоя. Онази вечер ми беше забавно с тебе, ама сега никак не ми е забавно.

Това беше мигът на просветлението. Можех да я убия. Можех да я имам насила, но тези думи ме накараха да се видя отстрани. Бяха като игли, забодени в балон.

Седнах. С трепереща ръка запалих цигара.

— Добре че не съм ти баща. Наистина съм доволен от това.

Тя се закикоти, пое дълбоко дима от цигарата си и го изпусна през тесните си ноздри.

— Защо намесваш баща ми? Просто си бесен, защото не съм играчка в ръцете ти, както си мислеше. Всички приказват едно и също, всички глупави, неуспели мъже със сексуални апетитчета. — Тя приглади дългите си коси, като ме гледаше насмешливо — Свършихме с това, няма ли да говорим за работата?

Мразех я по-силно, отколкото си бях представял, че мога да мразя някого.

С усилие отворих куфарчето и извадих листовете, където бях написал въпросите. Толкова силно ми трепереха ръцете, че хартията шумолеше.

— Аз ще те питам — казах, едва овладял гласа си, — а ти ще отговаряш.

— Няма защо да се притесняваш толкова, малкия. Нали ти плащат добре.

— Млъквай! — изръмжах аз. — Не ми трябват евтините ти забележки. — Започнах да й задавам въпрос след въпрос. Защо е отишла в „Пиратската колиба“? Как е изглеждала стаята, в която е била затворена? Как е изглеждала жената, която й е носила храна? Видяла ли е някой друг освен нея в онази ферма? И тъй нататък, и тъй нататък.

Отговаряше бързо и гладко. Нито веднъж не се запъна, не направи нито една грешка.

Карахме така два часа. По време на целия напрегнат разпит тя изобщо не сбърка.

— Ще се справиш — казах накрая. — Ако не променяш нищо и внимаваш за клопки, ще се справиш.

Тя ми отвърна с насмешлива усмивчица.

— Ще внимавам за клопки… Хари.

Станах на крака.

— Е, добре, значи сме готови за събота. В девет и петнайсет ще бъда в „Пиратската колиба“. Знаеш какво да правиш.

Тя се протегна на диванчето и стана.

— Да, знам какво да правя.

Погледнахме се в очите, после изражението й се смекчи и тя с усмивка запристъпва към мен, онова нещо светеше в очите й.

— Бедничкото ми момче — каза Одет. — Опипай ме, ако искаш. Всъщност нямам нищо против.

Почаках, докато се приближи, и й зашлевих един през лицето. Главата й се извъртя на една страна. После й зашлевих още един.

Тя отстъпи назад, вперила поглед в мен, ръцете й притискаха пламналите бузи, тъмносивите й очи святкаха.

— Гад! — изкрещя пискливо. — Ще си платиш! Гадняр мръсен!

— Махай се! Преди да съм те ударил пак.

Тя отиде до вратата, като поклащаше стройните си бедра. Там спря и се вторачи в мен.

— Добре че не съм ти жена — каза тя. — Наистина съм доволна от това.

После изведнъж се закикоти и като се обърна затича под лунната светлина по твърдия влажен пясък.

Почувствувах се такова нищожество, че ми идваше да се самоубия.