Още един глупак

I

Щом затворих входната врата след себе си и пристъпих в коридора, Нина се появи от хола. Беше бледа и тревожна. Изтича при мен и се надигна да ме целуне. Прегърнах я и я притиснах към себе си.

— Хари! — прошепна тя. — Те са били тук следобед, докато ме нямаше, претърсили са къщата.

Притиснах я по-силно.

— Защо мислиш така?

— Говори по-тихо. Дали не са скрили някой микрофон наоколо?

Не бях помислил за това. Веднага осъзнах опасността.

— Ако изобщо има такова нещо, трябва да е в хола.

— Търсих го, но нищо не намерих.

— Почакай ме тук.

Влязох в хола и като отидох до радиото, завъртях копчето и усилих звука до крайност. В миг стаята се изпълни с неприятните пронизителни звуци на джазов концерт.

Приближих до прозореца и погледнах навън. Нямаше и следа от полицейската кола, но знаех, че е някъде там, извън полезрението ми, на място, от което могат да наблюдават входната ми врата. После влязох и в кухнята и погледнах през прозореца. Имаше една алея в дъното на градината. Двама електромонтьори работеха недалеч от кухненската врата. Единият се беше качил на върха на телеграфен стълб, другият се бе облегнал в основата му. Никой от тях не изглеждаше особено зает.

Докато Нина ме наблюдаваше от вратата на хола, аз претърсих основно цялото помещение. Микрофонът беше под радиатора. Ако не познавах поне малко полицейските методи, никога нямаше да го намеря.

Преместих радиото на няколко крачки от радиатора и оставих джазовата музика да залее микрофона.

— Сега не могат да ни чуят — казах аз. — Защо реши, че са били тук?

— Не знам… имах такова чувство. — Изведнъж тя седна на креслото и ме погледна с изплашени очи. — Още щом влязох, и усетих, че някой е бил тук. Отворих гардероба, разбрах, че някой ми е разбъркал дрехите. — Тя потрепери. — Какво значи това, Хари?

— Значи, че са по следите ми. Наблюдават отвън.

Изведнъж ми хрумна нещо. Отидох в спалнята, отворих гардероба и проверих костюмите си.

Кафявият спортен костюм липсваше.

Дълго се взирах с тревога в празното място, където бе висял, после се върнах в хола.

— Търсили са кафявия костюм и са го взели — казах.

Нина се стараеше с всички сили да не заплаче.

Сърцето ми се късаше, като я гледах.

— Какво ще правим сега? О, Хари! Не мога да понеса мисълта, че ще те загубя отново! Какво ще ти сторят?

Знаех какво — щяха да ме пратят на електрически стол, но не й го казах.

— Защо му остави записите? — извика тя в изстъпление. — Аз по-скоро бих…

— Престани! Аз забърках тази каша. Той не се шегуваше. Трябваше да му ги дам.

Тя заудря коленете си с юмруци.

— Какво ще правим?

— Не знам. Трябва да има изход от тази каша. Опитвам се да измисля.

— Трябва да разкажеш всичко на Джон. Той ще ни помогне. Сигурна съм!

— Нищо не може да направи за мен. Няма никакво доказателство. Единствената ми надежда е О’Рейли да си признае, обаче как да го накарам?

— Какво е станало с парите от откупа, Хари?

Аз се втренчих в нея. Тръпки на вълнение пропълзяха по кожата ми. Спомних си какво беше казал О’Рейлн: „Намери откупа и ще намериш убиеца.“

— Какво има, Хари? Измисли ли нещо?

— Парите! Къде са парите? — Скочих на крака и започнах да снова из стаята. — Петстотин хиляди долара в дребни банкноти лесно не се скриват. Къде са ги скрили? Положително не в банката. В къщата? Дали са посмели да рискуват толкова? Не може да не знаят, че щом ме арестуват, аз ще обвиня тях и Реник ще претърси къщата. Не мога да повярвам, че са рискували да ги оставят там. Тогава къде са?

— А банков сейф?

— Много е опасно. Трябва да си открият сметка и да се подпишат, като вземат ключа. Най-вероятно са ги дали някъде на гардероб — на някое летище, гара или автогара. За О’Рейли би било много лесно и безопасно да остави чантата с парите на такова място. Никой няма да го запомни и при опасност ще може да прибере парите, без да е необходимо да се легитимира.

— Трябва да кажеш на Джон.

— Това няма да ми помогне. Трябва да пипнат О’Рейли точно когато прибира парите. Трябва да го пипнат на местопрестъплението, за да имам някаква полза.

Нина безпомощно разпери ръце.

— Той никога няма да се остави да го хванат на местопрестъплението.

— Точно така. Освен… освен ако успея да го накарам да се паникьоса.

— Но как? Такъв човек…

— Нека да помисля. Дай да вечеряме. Докато приготвиш вечерята, аз ще помисля. Искам да спра радиото. Ще се побъркам.

— Толкова ме е страх. Ако те арестуват…

— Това още не е станало. Овладей се, мила. Разчитам на теб.

— Да, добре. — Тя стана. — Извинявай, Хари.

Целунах я.

— Хайде, слагай да ядем — казах аз, отидох и спрях радиото.

Когато тя влезе в кухнята, аз седнах и здравата си напрегнах мозъка, но едва след като привършихме тъжната си вечеря в пълно мълчание, изведнъж ми хрумна нещо.

Нина току ме поглеждаше с очакване и по изражението на лицето ми веднага разбра, че съм измислил нещо. Започна да говори, после се сети за микрофона и млъкна. Отново пуснах радиото.

— Мисля, че се сетих — казах аз. — Има само един начин. Трябва да го изиграя. Мисля, че се сетих как, но всичко зависи от това къде е скрил парите — в банков сейф или ги е дал някъде на гардероб. А ако са скрити в къщата, направо съм загубен, но едва ли са там.

— Какво смяташ да правиш, Хари?

— Почакай един момент.

Отидох до бюрото си, взех лист хартия и написах следното:

Подадох листа на Нина да го прочете. Тя ме погледна объркано.

— Не те разбирам, Хари.

— Аз трябва да пращам на местните телевизионни и радиостанции сведения за отвличането. Надявам се, че като чуе това съобщение, О’Рейли ще се паникьоса. Сам ще ме заведе на мястото, където е скрил парите.

— Но ти не си сигурен, че ще чуе съобщението.

— Ще го чуе, и още как. Ще му кажа да го направи. — Отидох до телефона и спрях. — Сигурно подслушват и телефона. Ще трябва да се обадя от външен автомат. Ако работата стигне до Медоус, той ще ме спре. — Тръгнах към вратата. — Ще отида до дрогерията на ъгъла. Веднага се връщам.

— Да дойда ли с теб, Хари?

— По-добре недей. Чакай ме тука.

Вече се бе стъмнило. Излязох от къщи и тръгнах по пътеката към пътната врата. Отворих я и се огледах. Полицейската кола бе паркирана на около петдесет метра нагоре по улицата. Дрогерията беше в срещуположната посока. Не трябваше да минавам покрай колата. Тръгнах, без да бързам. Чух как моторът на колата се запали. Знаех, че е потеглила бавно след мен, но не се обърнах. Страхувах се само да не ме хванат, преди да съм изпълнил замисления план. Ако направеха това, с мен наистина беше свършено.

Влязох в дрогерията и се затворих в телефонната кабинка. Обадих се в местната телевизионна станция. Свързах се с Фред Хиксън, пресаташе, мой колега.

— Фред — казах аз, — имам важно съобщение за теб. Областният прокурор иска да го предадете по радиото и телевизията довечера в единайсет. Ще свършиш ли тази работа?

— Разбира се, давай го.

Прочетох му извънредното съобщение и той си го записа.

— Добре — каза Фред, — в единайсет ще прекъснем и двете програми. Областният прокурор не се шегува, а?

— Така е. Е, благодаря ти, Фред, и до скоро виждане — затворих телефона.

Погледнах часовника си. Беше девет и половина. Позвъних в дома на Малру. Икономът ми се обади след малко.

— Обаждам се от полицейското управление — казах аз. — Искаме да говорим с О’Рейли. Там ли е?

— Мисля, че е в стаята си. Почакайте така, ще ви свържа.

Чу се щракане, после О’Рейли се обади:

— Ало? Кой е?

Заговорих бавно и отчетливо, за да не пропусна нито дума:

— Здравей, глупако, как е съвестта ти тази вечер?

Той мълчеше. Представих си го как седи до телефона, лицето му се изопва, а ръката стисва по-здраво слушалката.

— Кой се обажда? — попита той и аз долових заплаха в гласа му.

— Другият глупак.

— Ти ли си, Барбър?

— Да. Ще ти подшушна нещо. На областния прокурор му хрумна блестяща идея. Ако се интересуваш — а май е по-добре да проявиш интерес, — гледай програмата на местната телевизионна станция тази вечер в единайсет, ще чуеш извънредно съобщение. Чу ли ме? Местната програма, в единайсет. Ще се видим на електрическия стол.

Оставих слушалката, преди да успее да каже нещо.

Като излязох от телефонната кабина, един едър мъж с мораво лице, типично ченге, влезе в магазина.

Знаех, че рано или късно капанът ще щракне, но кръвта застина в жилите ми, като видях този човек.

Дойде направо при мен.

— Мистър Барбър.

— Аз съм.

— Викат ви в управлението. Колата ни чака отвън.

— Да, разбира се — отвърнах аз и докато вървяхме към чакащата кола, си мислех за Нина.

Ние с полицая се качихме отзад. Другият детектив, който ни беше чакал отвън, се намести зад кормилото.

— Какво има? — попитах аз, когато колата полетя напред. — Случило ли се е нещо?

— Нищо не знам — каза детективът с равен, отегчен тон. — Просто ми казаха да ви заведа и аз ви водя.

Нищо не можех да направя. Бях заложил на Поп и всичко зависеше от това дали О’Рейли държи Асото, или само Дамата. Ако Асото беше у него, с мен бе свършено.

II

Реник работеше на бюрото си. Светеше една-единствена лампа със зелен абажур. Кръг ярка светлина падаше върху попивателната преса.

Двамата детективи ме заведоха в кабинета, сякаш пазеха нещо чупливо, и след като ме предадоха благополучно, излязоха и затвориха вратата.

Отидох до един стол и седнах, доволен да остана в сянка.

Реник пушеше. Хвърли пакета цигари и запалката си в скута ми. Последва кратко мълчание, докато си запалих цигара.

— Какво има? — попитах и поставих цигарите и запалката на бюрото му. — Тъкмо се готвех да си лягам.

— Хайде да не се лъжем, Хари — каза той тихо. — Положението ти е много опасно и трябва да го знаеш.

— Арестуван ли съм?

— Още не. Първо исках да си поговорим. Това не е служебен разговор. Може да си загубя работата, като постъпвам по този начин, но ние с теб от двайсет години сме приятели и в добро, и в зло. За мен вие с Нина сте честни хора и затова ти давам една възможност. Искам да ми кажеш истината. Ако си направил онова, за което вече се досещам, веднага те предавам на Рийгър. Аз няма да те разпитвам. Нека чуем истината и това е само между нас: ти ли уби Одет Малру.

Погледнах го право в очите.

— Не, но не очаквам да ми повярваш.

— Тук няма скрити микрофони, нито свидетели. Питам те не като полицай, а като приятел.

— Отговорът е все същият — не съм я убил.

Той се наведе напред и смачка цигарата си в пепелника. Зелената светлина от настолната лампа освети лицето му. Личеше си, че не е спал поне от два дни.

— Е, и това е нещо — каза той. — Но ти си замесен в тази работа, нали?

— Да, замесен съм. В такава каша съм се забъркал, че дори твоето приятелство няма да ми помогне.

Реник запали втора цигара.

— Разкажи ми всичко.

— Разбира се. Как се досети, че съм замесен?

— Тим Каули ми каза, че те срещнал на автобусната спирка в нощта на убийството и с теб имало едно момиче с рижи коси и с рокля в синьо и бяло. Започнах да те следя и всичко, което откривах, сочеше към теб.

— Сетих се, че Каули може да ме издаде — рекох уморено. — Сигурно съм бил луд, за да се забъркам с тези две жени, но парите ми трябваха. Предложиха ми петдесет хиляди долара за една работа, която изглеждаше много проста. Парите ми трябваха, за да напусна града и да започна нов живот.

— Хайде, разкажи ми всичко.

И аз му разказах. Разказах му всичко, премълчах само това, че Нина ми беше помогнала да пренесем трупа на Одет. Нея не исках да намесвам.

— Мислех си, че съм се подсигурил с тези магнетофонни записи — завърших аз. — Но О’Рейли ме надигра. Сега нямам нищо, никакво доказателство.

Докато разказвах, Реник седеше неподвижно, вперил поглед в мен. Сега въздъхна дълбоко.

— За бога! Каква история! — възкликна той. — Но има едно нещо, което не съвпада. Как така Одет се съгласи да ви помага?

— И аз това се питах, но съм мислил по въпроса и не е чак толкова трудно да се досетиш. Според мен сигурно си е падала по О’Рейли. Той трябва добре да си е изиграл ролята. Вероятно е знаела, че баща й няма да й позволи да се омъжи за него. Парите са й трябвали, за да задържи О’Рейли. Не й е било ясно обаче, че той си пада по Рея. Двамата са намислили да подхлъзнат момичето. Някой от тях е измъдрил тоя план с отвличането — единственият възможен начин за Одет да докопа значителна сума пари. Тя се е хванала на въдицата. Те са използвали фалшивото отвличане, за да я убият, а аз съм изкупителната жертва. Може да е било точно така.

— Да — каза Реник и се замисли. — Но всичко това не може да ти помогне, Хари. Нямаш никакво доказателство, че говориш истината. Медоус няма дори да те изслуша.

— Знам. — Погледнах часовника си. Беше десет и петнайсет. — Ти можеш да ми помогнеш. Устроил съм капан за О’Рейлн. Има шанс да ме отведе там, където е скрил парите. Искам да дойдеш с мене. Това е единственият ми шанс да се измъкна от положението. Трябва ми полицай за свидетел.

Реник се поколеба.

— Не мога да си представя, че О’Рейли ще те заведе на мястото, където е скрил парите. Защо ще го направи според теб?

— Рискът е голям, но друг изход нямам. Няма да се опитвам да бягам, Джон. Искам само твоята помощ. Ако не успея да го надхитря, с мен е свършено.

— Е, добре, но трябва да те предупредя, Хари. Ще докладвам на Медоус и няма начин да не те арестува. Досега съм го държал в неведение, но трябва да му кажа.

— Дай ми един час. Ако до това време не успея, ще си понеса последиците.

— Добре.

— Може ли да се обадя на Нина? Сигурно се чуди къде съм.

Той посочи телефона.

Позвъних на Нина и й казах, че съм с Реник и че тръгваме по следите на О’Рейли.

— Стискай ми палци и не се притеснявай — рекох аз. Затворих и се обърнах към Реник: — Да вървим.

— Къде?

— В дома на Малру.

Той тръгна към вратата и аз го последвах.

Двамата детективи отвън го погледнаха въпросително.

— Нека дойдат и те — казах.

Четиримата се качихме в полицейската кола. През целия път никой не проговори. Като наближихме входната врата, аз рекох:

— Нататък ще вървим пеша. Не искам да знае, че сме тук.

В единайсет без десет бяхме до къщата. В три стаи на долния етаж светеше. Нощта беше гореща и френските прозорци бяха отворени.

— Тръгвам пръв — казах аз, — вие ме следвайте.

Тихо изкачих стълбите, които водеха към терасата. После прилепен плътно до стената, приближих до отворения френски прозорец и предпазливо надникнах вътре.

Те бяха там.

Облечен в спортна риза и панталони, О’Рейли се беше изтегнал в един шезлонг с чаша уиски в ръка. Рея лежеше на кушетката. Пушеше и не изглеждаше никак спокойна.

Реник тихо се приближи до мен. Двамата детективи се навъртаха наблизо в тъмнината.

О’Рейли тъкмо казваше:

— Той ни заблуждава. Ще видиш. Хващам се на бас, че са само празни приказки.

— Почти единайсет е. Пусни го.

Гласовете им се чуваха ясно.

О’Рейли стана и включи големия телевизор, поставен в ъгъла. Върна се на мястото си и гаврътна наведнъж половината чаша.

Даваха гангстерски филм. Двама въоръжени мъже се дебнеха в тъмнината.

Рея свали дългите си стройни крака от кушетката и впери поглед в екрана. Двамата седяха и чакаха.

В единайсет часа картината изчезна и на екрана се появи Фред Хиксън.

— Прекъсваме програмата, за да ви предадем последните разкрития около случая Малру… — каза той и зачете съобщението, което му бях продиктувал. Като свърши, продължиха да дават гангстерския филм.

Стоях там, наблюдавах ги и чаках; бях толкова напрегнат, че едва си поемах дъх. Не се наложи да чакам дълго.

О’Рейли скочи на крака и разля чашата си.

— По дяволите!

Бързо отиде до телевизора и го изключи, после се обърна, месестото му лице бе пребледняло, очите му гледаха изплашено.

— Утре в девет. Това значи, че още не са получили заповедта, иначе щяха да започнат веднага.

Най-добре още сега да отида на летището!

Въздъхнах с облекчение. Рискувах и спечелих. Бях познал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рея.

— Какво ли? — свирепо извика той. — А ти какво си мислиш, че искам да кажа? Ако пипнат мангизите, лошо ни се пише. Отивам веднага да ги взема, преди да са ги намерили. Много тъпо беше от моя страна да ги оставя там. Трябваше да се сетя, че ще измислят нещо подобно.

Рея се изправи. Лицето й бе пребледняло, очите, й святкаха.

— Това е капан, глупак такъв! Да не мислиш, че Барбър щеше да те предупреди, ако не знаеше, че ще го заведеш на мястото, където са парите? Казал е на лейтенанта! Там ще те чакат!

О’Рейли зарови пръсти в косата си.

— Да, може и да си права, но трябва да рискуваме, малката. Може би ще е най-добре ти да отидеш да прибереш чантата. Аз искам да стоя настрана от тази работа.

— Никъде не отивам. Нека да намерят парите! Няма начин да открият, че ние сме ги оставили.

— Ще отидеш — каза О’Рейли. Лицето му лъщеше от пот. — За какво се притесняваш? Теб няма да те закачат. Няма да се сетят, че прибираш парите. Ще си помислят, че просто си вземаш чантата.

— Никъде не отивам! — извика пискливо Рея. — Няма да се набутам така глупаво в капана! Нека да намерят парите. Там, откъдето ги взехме, има още много.

О’Рейли се отдалечи от нея.

— Виж какво, малката, ако искаш да си спасиш кожата, отивай. И магнетофонните записи са там.

Рея настръхна.

— Записите ли? Какво искаш да кажеш?

— Нали ме чу. Онези две магнетофонни ленти, които взех от Барбър, са в чантата с парите.

— Ти ми каза, че си ги унищожил.

— По-тихо приказвай, по дяволите! Не съм ги унищожил.

Двамата дълго мълчаха.

— Лъжеш! — извика тя. Гласът й звучеше неестествено и рязко. — На теб ти трябват тези пари! С хитрост искаш да ме накараш да ги взема!

О’Рейли изведнъж я погледна отегчено.

— Виж какво, малката, това си е твоя работа. Казвам ти, че онези записи са в чантата с парите. Добре, признавам си. Постъпих като последния глупак. Оставих се тоя дребен мошеник Барбър да ме измами. Каза ми, че ако не запазя записите, ти ще ме зарежеш, и аз отидох на летището и ги сложих в чантата с парите. Щях да ти ги дам като сватбен подарък. Сега ти си в опасност. Аз съм извън всякакво подозрение, но с тези записи могат да ти видят сметката. Най-добре бързичко да идеш на летището и да ги вземеш.

— Изверг! — злобно изсъска Рея. — Тъп, загубен изверг!

— Губиш си времето, малката. Ако не искаш да прекараш живота си в затвора, най-добре е да тръгваш.

— Никъде не отивам! Ти ще идеш или ще кажа на полицията, че си убиец! Аз може да вляза в затвора за няколко години, но ти ще идеш право на електрическия стол. Ще им кажа! Всичко ще им кажа! Чуваш ли ме! У мен са любовните ти писма! Хубавичко ще те подредя, пън такъв! Хайде отивай да вземеш чантата!

— Аха-а? — Лицето му изведнъж стана каменно. — Значи онзи мошеник е бил прав. Никога не си имала намерение да се омъжиш за мене, кучка такава. Никога не си ме обичала! По лицето ти виждам!

— Да се омъжа за теб! — изкрещя тя. — За теб! Обещах ти петстотин хиляди, нали така? Да не си въобразяваш, че ще се омъжа за глупав селяндур като теб! Отивай да вземеш парите и записите!

В ръката му изведнъж се появи двайсет и петкалибров пистолет. Той го насочи към Рея.

— Имам по-добра идея, малката. Какво ще кажеш, ако ти пусна един куршум в черепа? Полицията ще приеме, че си се самоубила. Ще намерят магнетофонните записи. Ще се сетят, че си чула съобщението, уплашила си се и си решила, че е по-лесно да се самоубиеш. А аз ще се измъкна чист. Как ти харесва това?

— Махни пистолета! — изшептя Рея и заотстъпва назад. — Барбър знае, че ти си я убил! Дори аз да не успея да кажа на полицията, той ще го направи.

О’Рейли се изсмя злобно.

— Той няма никакъв шанс. Няма доказателства. Моята идея е по-добра.

Реник ме бутна настрани, ръката му се плъзна под сакото и извади трийсет и осемкалибров пистолет. Той влезе в стаята.

— Хвърли пистолета! — извика Реник.

О’Рейли мигом се обърна. Неговият двайсет и петкалибров пистолет избълва огън. Зловещият му пукот бе заглушен — изтрещя трийсет и осемкалибровият на Реник.

О’Рейли изпусна оръжието, премигна срещу Реник, коленете му се подгънаха, тялото му се свлече на пода, а Рея започна да пищи.