Осмият ден

12.

Затова се сбогува с Рим.

Напускането на града не беше най-трудното решение, което бе взимал. Само трябваше да избере между Истанбул и Осло — и Истанбул му се стори по-логичната възможност. В Норвегия щеше да е по-прохладно, но Терио беше работил в Турция, затова и Дани потегли натам.

Самолетът кацна тъкмо по време на кървавочервения залез. Когато мина през турската митница, Дани усети, че напрежението постепенно напуска тялото му, и облекчено въздъхна.

Международното летище „Кемал Ататюрк“ бе чисто, модерно и действаше. Дани изтегли двеста долара от един банкомат и с удивление ги размени за близо четвърт милиард турски лири. Той разгледа парите и видя, че чисто новите банкноти се различават само по цвят. Докато ги зяпаше, му хрумна, че ако не запомни боите, ще трябва да брои нулите всеки път, когато плаща за нещо.

Пред терминала чакаше опашка от таксита и Дани се приближи до прозореца на първото, което видя.

— Колко ще струва до Джанкуртаран? — назова той квартала, за който бе прочел в самолета. Наблизо се намираше Синята джамия, както и „Света София“ — една от най-старите и величествени черкви на християнския свят. Пък и това беше туристическият район. Можеше да се слее с туристите.

— Десет милиона — отвърна шофьорът.

Дани се засмя.

— Няма проблем.

Трафикът към града бе натоварен, но шофьорът си разбираше от занаята. На всеки един-два километра отбиваше по трамвайните релси, минаващи успоредно на пътя. Това му позволяваше да вдига от тридесет на сто километра в час и да изпреварва десетки коли и камиони — докато в далечината се появеше единственият фар на трамвайната мотриса. Тогава бързо се връщаше обратно на платното, но само докато се разминеха с мотрисата. После пак отбиваше по релсите.

— Това… хм… законно ли е? — попита Дани.

— О, не — весело отвърна шофьорът. — Здравата ще загазя, ако ме хванат. Миналия месец така бяха блъснати двама души.

Дани се отпусна назад и се заозърта за предпазен колан. Нямаше, ала това всъщност не го обезпокои. Въпреки че пътуването бе прекалено вълнуващо, той беше съвсем сигурен, че не му е писано да загине в автомобилна катастрофа. Не сега. Не и при тези обстоятелства. Това щеше да е все едно пиано да падне върху някой, който умира от рак. Просто не се случваше. Смъртно болните бяха имунизирани за фатални злополуки и Дани осъзна, че се възприема точно така — като „смъртно болен“.

Ако го преследваше Зереван Зебек, човек нямаше защо да мисли за предпазни колани.

Междувременно градът се плъзгаше покрай прозореца — хаос от древни и модерни сгради, огромни жилищни блокове, джамии и пазари. Срещу тях се понесе белият фар на трамвая и шофьорът отново влезе в пътя. Изведнъж се озоваха на крайбрежна магистрала, носеща името на президента Кенеди. През мръсните стъкла на автомобила се виждаха десетки товарни кораби с осветени палуби, които хвърляха отблясъци по мастиленочерното Мраморно море.

Гледката бе поразителна, ала Дани я намери за потискаща. Човек искаше да види такова нещо, трябваше да види такова нещо с любимата си. С Кейли, чиито последни думи бяха…

„А, да. Сега си спомням. «Майната ти.»“

Пансионът „Азиатски бряг“ беше стара дървена сграда, която Турското автомобилно дружество бе ремонтирало преди десет години. Той се намираше близо до гара Джанкуртаран и се издигаше на склона на хълм, гледащ към Златния рог. Състоеше се от десет стаи и градина на покрива, където се сервираха напитки.

Стаите не бяха лоши, малко скромни, но чисти и просторни. Гледката обаче бе невероятна — от прозорците се виждаше половината Истанбул. Това беше една от най-романтичните стаи, в които бе отсядал. При двадесет и три милиона на нощ, направо си беше без пари: петнадесетина долара.

Не му отне много време да се настани, тъй като нямаше друг багаж, освен раницата, която бе купил в Рим. Набързо взе душ, преоблече се и отиде да потърси нещо за ядене. Въпреки че минаваше десет, повечето ресторанти работеха. Избра задимено заведение на две преки от хотела, където погълна няколко зеленчукови шишчета с ориз и кьопоолу. На връщане на четири пъти му предлагаха да си купи килими.

И най-невероятното беше, че за малко не го направи.

Когато се прибра в хотела, попита младия служител на рецепцията, на чийто бадж пишеше ХАСАН, дали има телефонен указател.

Младежът се прокашля.

— От години не са издавали нов указател — отвърна той. — Ако ми кажете името, мога да поискам телефона от услуги.

— Барзан — каза Дани. — Реми Барзан.

Хасан вдигна слушалката, набра номера и размени няколко реплики с телефониста. После се обърна към Дани и без запъване премина на английски.

— Само номерът ли ви трябва?

— И адресът.

Хасан замърмори на турски, изчака, после записа информацията. Накрая затвори и откъсна листа от тефтерчето.

— В Бейоолу е — каза той. — Близо до голямата католическа черква.

Дани му благодари и попита дали може да го събудят на сутринта.

Хасан се усмихна.

— Няма да се наложи.

— Напротив — възрази Дани. — Аз съм…

— Повярвайте ми! Няма да имате нужда.

Дани учудено го погледна.

— Вие ми повярвайте: определено ще имам.

Служителят се засмя.

— В колко часа?

— В осем ме устройва.

— Ще се погрижа да се събудите. Няма проблем.

Макар да бе казал, че няма проблем, Дани виждаше, че молбата му е влязла през едното ухо на младежа и е излязла през другото. Той изобщо не си записа — само му се усмихваше. „Трябва да е някаква турска работа“ — помисли си Дани и се помъкна към стаята си. Там набра номера, който му беше дал служителят, и се заслуша в телефона, който звънеше в Бейоолу в отсрещния край на града. Не бе мислел какво ще каже, но главното беше да си уговори среща — при това скоро. Само че Барзан го нямаше. Включи се телефонен секретар и мъжки глас каза нещо на турски. А след случилото се в Рим Дани нямаше намерение да остави съобщение. Той затвори слушалката, съблече се и се строполи в леглото.

Призив за молитва — безумно усилен от високоговорители призив за молитва — го вдигна от леглото призори. Това не беше нещо от рода на „а сега да се помолим“, а вой, който продължаваше ли продължаваше, умолителен, напомнящ, придумващ, стенещ. На Дани му се струваше, че мюезинът е седнал върху гореща печка, заобиколена от рупори. Такава аудиосистема щеше да удовлетвори и „Металика“ на Янки Стейдиъм. Когато призивът най-после утихна, той вече окончателно се бе разсънил.

Слезе във фоайето, където чакаха десетина грижливо подредени маси, и закуси с хляб, маслини, сирене и домати, пресен портокалов сок и горещо кафе. Тъкмо свършваше, когато Хасан се появи на прага с лукава усмивка.

— А! — възкликна той. — Рано ставате.

Дани се засмя.

— Да, стори ми се, че чух нещо навън.

— Ние сме много набожен народ.

— Убеден съм в това.

— Трябва ли ви шофьор? — попита младежът. — Мога да ви осигуря добър шофьор. Евтино.

Дани поклати глава.

— Едва ли — отвърна той. — Предпочитам да повървя пеш. Но можете да ме упътите. Търся агенция Франс Прес.

— Няма проблем. — Хасан се завъртя на пети, излезе от трапезарията и след минута се върна с адреса. — На Таксим е — каза младият турчин. — Далеч е оттук, но винаги можете да вземете такси. Според мен най-лесният път е да слезете на кея, откъдето потеглят фериботите. Това е Еминьоню. Тръгнете наляво до моста Галата и прекосете Златния рог. После се изкачете до Кулата и продължете нагоре. Там ще се ориентирате, наблизо е.

— Каква кула?

— Галата. Кръгла, каменна, висока седемдесет метра, на около седемстотин години. Непременно ще я забележите. Щом стигнете, най-добре попитайте някого, защото улицата… е, това не са Щатите. — Той написа адреса на лист хартия, подаде му го и се поколеба. — Може би все пак трябва да хванете такси — реши Хасан.

— Ще го намеря — отвърна Дани.

Всъщност нямаше търпение да разгледа града, който на пръв поглед му приличаше на хибрид от Сан Франциско и Танжер.

Без проблем стигна до кея и оттам до Еминьоню, оживен като Гранд Сентрал Стейшън. Пристигаха и потегляха корабчета, които се отправяха към близки и далечни места от двете страни на Босфора. Река от пешеходци течеше през облаците дим, вдигани от люлеещите се по кея лодки, където се продаваше риба на скара и хляб със сусам. Почти не се забелязваха жени — само тълпа от местни мъже с къси черни коси и буйни мустаци. Дани се провря през навалицата до моста Галата и се вля в потока от хора, които отиваха на работа или се прибираха вкъщи.

Водният трафик беше също толкова оживен, колкото и сухопътният. Ръждясали шлепове пореха водите край лъскави яхти, туристически кораби и танкери. От всички посоки се носеше ориенталска музика, дисонантна и истерична. Спускаха се и се издигаха чайки. По вълните играеха слънчеви зайчета. Небето бе неумолимо синьо. Всичко това приличаше на картина от яко надрусан Чайлд Хасам23.

Щом Дани прекоси моста, пътят започна да се издига и го поведе по тясна улица, задръстена с дюкянчета, в които се продаваше невероятна смесица от сателитни антени, разклонители и кабели. Той изпи чаша турско кафе в малко кафене в подножието на кулата Галата и показа на келнера листа с адреса.

Офисът на агенция Франс прес се намираше на третия етаж на обикновена тухлена сграда край оживената пешеходна улица Истикал Джадесъ. Вратата отвори образован наглед дебелак с квадратни очила и дълги кичури коса, вчесани върху плешивото му теме. Зад него Дани видя две стари дървени бюра, затрупани с вестници, книги и документи. Плетеница от кабели свързваше компютрите с телефони, факс машина и принтер. В дъното на стаята една жена работеше с лаптоп, докато оживено разговаряше по мобилния си телефон.

— Oui?

Мъжът на прага го изгледа любопитно. Очевидно нямаха много посетители.

— Говорите ли английски? — попита Дани.

В отговор мъжът разклати дясната си длан.

— Малко.

— Търся…

Дани се поколеба. Фактът, че Крис Терио се е обаждал и в апартамента на Реми Барзан, и във Франс прес не означаваше, че Барзан работи в агенцията. Имаше също толкова голяма вероятност и да не работи там. Терио може да беше познавал повече хора в Истанбул. И все пак…

— Да? — нетърпеливо се размърда мъжът на прага.

— Търся Реми Барзан.

Смръщване придружи внезапната промяна в настроението на французина. Той скръсти ръце на гърдите си.

— Няма го.

— Но го познавате, нали?

— Естествено.

— Хмм… репортер ли е?

— Отразява кюрдските проблеми. — Мъжът наклони глава, сякаш за да разгледа по-добре Дани. Той свъси вежди, като че ли онова, което видя, не му харесваше. — Какво искате от него?

Дани пак се поколеба. Основателен въпрос. Но не можеше да каже истината. Откъде да започне?

— Казаха ми да се отбия, ако дойда в Истанбул, и… затова съм тук. Знаете ли кога ще се върне?

— Не. От известно време не сме го виждали. Честно казано, изобщо не знаем дали ще се върне. — Разочарованието на Дани бе толкова незабавно и очевидно, че отношението на мъжа се промени. — Проверихте ли в апартамента му?

— Никой не отговаря.

Мъжът кимна с глава.

— Доната! — извика през рамо той. — Този човек търси Реми!

Доната само съчувствено избели очи. Тя сви рамене и се обърна с гръб. Мъжът също направи безпомощен жест, който означаваше край на разговора, ала Дани нямаше намерение да си тръгва. Барзан бе единствената му следа, затова остана на мястото си и се замисли. „А сега?“ В Норвегия ли?

Жената в дъното на офиса затвори мобилния си телефон и се приближи към тях. Беше набита мъжкарана, с къдрава червеникава коса и тежък грим.

— Доната — протегна тя пухкавата си ръка.

— Дани Крей.

— Реми ли искате да видите?

— Да.

— Важно ли е?

Дани погледна мъжа и сви рамене.

— Да, доста е важно — призна той.

Французинът изсумтя.

— Нали казахте, че само се „отбивате“?

— Повярвайте ми, това е дълга история — отвърна Дани. — Казаха ми да се отбия при него, но наистина е важно.

Доната стисна устни. Замисли се. И взе решение.

— Според мен може би е на изток.

— На изток — повтори Дани, сякаш беше някакъв уличен адрес.

— Той се занимава с кюрдските проблеми — продължи жената. — Затова често ходи в Диарбекир. Но не ви съветвам да ходите там. Опасно е.

— О!

Мъжът се вторачи в Дани и изглежда разбра, че американецът не е наясно за какво става дума. Той погледна Доната, сякаш за да й поиска разрешение, и поясни:

— Има терористи. Кюрдски сепаратисти. Затова военните там са многочислени. Много разходи. Много проблеми. Рай за журналистите. Ад за туристите.

Доната въздъхна.

— Не знам какво ще правим, ако Реми не се върне. Когато започваше, мислех, че само се забавлява. Богато момче, което от време на време пише колоритни репортажи. Но всъщност много го бива. Сериозен журналист. — Тя поклати глава. — Трудно ще му намерим заместник.

— Говорите така, като че ли не го чакате да се върне — отбеляза Дани.

Двамата се спогледаха и явно стигнаха до някакво споразумение.

— Не виждам нищо лошо в това да ви кажа — отвърна Доната. — Реми изчезна… — Тя вдигна поглед към тавана, сякаш там бе отпечатан календар, — … преди малко повече от седмица. В деня, в който не дойде, колата му… — Жената плесна с ръце. — Бум! Нищо не остана.

— Но той не е бил вътре, нали? — Сърцето на Дани силно се разтуптя.

Мъжът поклати глава.

— Дал колата назаем на прислужницата си. Студентка.

Сърцето на Дани се сви. Той ли беше виновен? Навярно. Защото бе дал на Зебек списъка с телефонните разговори на Терио.

— Но кой?…

Французинът изсумтя.

— Кой знае? Когато става въпрос за кюрдите, е като… — Той замълча за миг в опит да си спомни съответния израз. После се обърна към жената. — Qu’est que c’est un panier de crabes?

— Кошница с раци — преведе Доната. Тя погледна Дани. — Имате ли този израз на английски?

Той поклати глава.

— Е, много е сериозно — каза мъжът. — И много сложно. Реми може да е написал нещо, което не се е харесало на някого. На ПКК. На военните. На някоя фракция в друга фракция. Кой знае? Резултатът е все същият. Няма го.

— След атентата Реми се обади и предупреди, че известно време няма да идва — продължи Доната. Тя се обърна към колегата си. — Как се изрази точно?

На устните на мъжа се изписа горчива усмивка. Той измърмори нещо на френски, после наклони глава, очевидно превеждаше наум.

— Каза, че не трябвало да си вири главата. — Французинът наведе глава, за да му покаже. — Разбирате ли?

Дани кимна.

— Така че засега е добре — каза Доната. — Мисля, че просто се е прибрал у дома си. При своя народ. А те са сплотени. Като юмрук — прибави тя.

— Имате предвид езидите — рече Дани.

Доната се изненада.

— Точно така.

— И къде е домът му? — попита Дани.

— В Юзелюрт — отвърна мъжът.

Американецът запремигва. Доната се засмя.

— Не знаете ли къде е Юзелюрт?

Той поклати глава.

— В най-източния край на Турция — каза тя.

— И според вас Реми е там, така ли?

Доната сви устни.

— Да, така смятам. Защото е роден там. Там е родът му — стар и влиятелен. — Тя сви рамене. — Следователно може би е отишъл там. — После се намръщи. — Сигурно е отишъл там. Но може да е и в Париж. Дълги години е живял там. — Тя се замисли. — Честно казано, може да е навсякъде.

— Но ако е за нещо важно — нещо много важно — къде щяхте да го търсите?

Доната погледна колегата си и отново сви рамене.

— Щях да започна на изток.

— Искам да кажа, това място, което споменахте, Узълюрд, до кой град е близо?

Мъжът презрително изсумтя, бавно произнесе името правилно, после опипа няколко кичура коса, сякаш за да провери дали още са там.

— Не е близо до никъде — отвърна той. — Намира се насред пустошта.

На връщане към „Азиатски бряг“ Дани започна да изпада в униние. Ако нямаше намерение да се отправи „насред пустошта“ с надеждата, че Реми Барзан може да е там и да има какво да му каже, той беше стигнал до задънена улица. Но пък нали и без това бе в Турция, спокойно можеше да рискува.

Когато попита Хасан дали може да му покаже Юзелюрт, младежът извади опърпана пътна карта на Република Турция. Той приглади гънките, консултира се със справочника, после прокара единия си показалец от П и другия — от 12. Пръстите му се срещнаха в точка на около два и половина сантиметра надясно от Диарбекир.

Хасан се намръщи.

— Там ли искате да отидете? — попита той. Очевидно тази мисъл не му допадаше.

Дани сви рамене.

— Не знам. Трудно ли се стига?

— Полетът е дълъг, но там няма нищо. Контролни постове. Полицейски час. Опасно е. Защо ви е?

Дани не обърна внимание на въпроса.

— Когато казвате, че е опасно…

— Води се гражданска война. Този град, Диарбекир, е чисто кюрдски. Във вестниците пише, че войната била приключила, че армията победила. Но това е само денем. Нощем царуват престъпниците. Терористите.

Дани се замисли за миг и попита:

— Но ако се налага да отида, ако имам работа, как да стигна дотам?

— До Юзелюрт, искате да кажете?

Дани кимна.

Хасан се замисли.

— Ами ще трябва да вземете самолет до Диарбекир и после… не знам. Може би автобус. Или такси, ако намерите. — Забелязал, че гостът му обмисля тази възможност, турчинът повтори възраженията си. — Но нали ви казвам: там няма нищо. Даже заведения. Няма туристически забележителности. Гола степ. — Той се втренчи в Дани. — Ходихте ли в Топкапъ?

Американецът поклати глава.

— В „Света София“?

— Още не.

— В Синята джамия?

— Не.

Хасан сгъна картата. После сбърчи лице в тъжна и неодобрителна гримаса.

— Не сте ходили в „Света София“, която е на две крачки от хотела, построена е през шести век и е обявена от ЮНЕСКО за световно културно наследство, а искате да ходите в Юзелюрт?

— Просто ми хрумна — усмихна се Дани. — И непременно ще посетя Топкапъ и останалите места. Но първо, струва ми се, трябва да пийна нещо. Градината на покрива отворена ли е?

— Естествено — потвърди Хасан и величествено махна с ръка към стълбището.

Дани се качи на третия етаж и излезе на покрива, където имаше пет-шест маси под чадъри. Оттам се разкриваше възхитителна гледка към морския пейзаж на Истанбул. Той се настани на една от масите и поръча чаша подсладен ябълков чай. Тогава му хрумна, че това е най-чуждото място, на което бе ходил, и при тези обстоятелства — най-самотното.

Под сянката на зелен чадър седяха неколцина туристи. Акцентът им издаваше, че са от Средния запад на Щатите. Те със смях си приказваха за ливански хашиш, за най-добрите клубове в Бодрум и най-евтините пансиони в Ефес. Дани завидя на другарското чувство, което се излъчваше от тях като топлина от пещ.

Чаят беше прекрасен. Загледан в корабите в Златния рог, той изпита непреодолим копнеж да се обади на Кейли, ала намери достатъчно здрав разум, за да устои. Видя брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, зарязан на съседната маса, пресегна се да го вземе и даде знак на келнера да му донесе втора чаша чай. После се отпусна назад и разгърна вестника на спортната страница. Реши да почете и да се разходи до „Света София“. След това щеше да намери туристическа агенция и да си купи билет за Диарбекир за другия ден. Ала докато седеше на покрива, пиеше чай и четеше за невероятния хоумрън на Бари Бондс, във фоайето два етажа под него избухна препирня.

Скоро препирнята се превърна в надвикване. Туристите млъкнаха и започнаха с кикот да се споглеждат, докато Дани напрегна слух да чуе за какво става дума. Ала спорът приключи, преди да разбере дори една дума. Внезапно се разнесе крясък, последван от мъчителен вик и тропот на крака по стълбището към втория етаж. После… тишина, свършила с неочакван трясък. Дани нямаше нужда да е там, за да разбере, че това е вратата на неговата стая. Той скочи на крака, отчаяно се огледа, ала в миг осъзна, че няма къде да се скрие. Единственият изход беше стълбището. Или да скочи. И в двата случая означаваше самоубийство.

— Vaff!

— Dove е lui?

— Porco mondo!24

Дани не разбираше думите, но те определено бяха на италиански и беше съвсем сигурен, че идват от стаята му или точно пред нея. Озърна се в търсене на нещо, което би могъл да използва като оръжие, но не видя нищо полезно. Единият турист имаше бастун, но това не му вършеше работа. Не и с тези хора. Трябваше му най-малко бензинов трион или глок. Най-добре и двете.

Той бързо отиде до ръба на покрива и прецени разстоянието до един кестен край хотела. Ако се засилеше и се хвърлеше, навярно щеше да успее — макар че съвсем друг въпрос беше дали ще може да се хване за някой клон. Не че имаше значение. Покривът беше с петнадесетина сантиметрова преграда, което правеше засилката невъзможна.

И тогава те се появиха там — не на покрива, а на улицата пред хотела. Веждата и неговият приятел спряха в сянката на кестена, очевидно неуверени накъде да тръгнат и какво да правят. За свой ужас Дани видя, че са застанали до таблото с менюто, рекламиращо вкуснотиите на градината. Ако го забележеха, италианците несъмнено щяха да решат да претърсят ресторанта.

Ала не го забелязаха.

Веждата извади мобилен телефон от джоба си, отвори го и набра някакъв номер. Докато чакаше, той вдигна очи към горните етажи на хотела и бавно плъзна поглед по прозорците. После някой му отговори, защото мутрата в миг изгуби сковаността си. Той се оживи, завъртя се на токове и като се надвеси над телефона, започна напрегнат разговор, който продължи най-много двадесет секунди. След това прибра мобифона в джоба си и двамата се запътиха по посока на Синята джамия.

Дани си отдъхна. „Господи боже, това да не е нещо като Бъч Касиди? — помисли си той. — Какви са тия хора?“

Бързо слезе по стълбището на втория етаж и веднага видя, че вратата на стаята му е откачена от пантите. Спусна се във фоайето и завари Хасан да седи на пода, опрял гръб на рецепцията. Момчето притискаше окървавена кърпичка към носа си. Зад него една уплашена камериерка умолително разговаряше с някого по телефона.

Хотелиерът го погледна.

— Мисля, че са ви видели да влизате.

— Кой? — попита Дани.

— Италианците. Питаха за стаята ви. Не исках да им казвам, но… — Той потръпна от болка.

— Няма нищо.

Хасан се втренчи в него над кърпичката си.

— На покрива ли бяхте?

Дани кимна с глава.

Младежът се подсмихва, но пак го заболя и сбърчи лице.

— Той ме удари.

— Виждам.

Хасан вдигна очи към тавана и отметна глава назад, за да спре кръвта.

— Струва ми се, че е счупен.

Дани кимна.

— Знам. Виж, Хасан… — Искаше да му благодари.

Турчинът посочи към стаята, където Дани беше закусвал.

— Можете да излезете отзад, през градината. Там има уличка. — Когато Дани се обърна да си тръгне, той прибави: — Но трябва да ви попитам…

Дани спря и го погледна.

— Да?

— Минибара. Използвахте ли го?

Уличката го отведе до сенчеста улица с дюкяни за килими, кафенета и хотелчета. Всъщност имаше само две посоки, в които да тръгне, установи той. Нагоре по склона към огромния купол на „Света София“ или надолу по същата улица към крайбрежната магистрала. Ако имаше късмет, можеше да хване такси, което да го закара на летището.

Ако имаше късмет… Дани обмисли тази възможност. Ако имаше късмет, сега нямаше да се озърта през рамо на улица, която се казваше Йени Сарахане Сокак.

Тръгна нагоре по склона покрай древната черква и надясно зърна двореца Топкапъ. Следваха градина със запуснат зоопарк и две преки с евтини „пансиони“, няколко кебапчийници и магазини, после надолу към кейовете на Еминьоню.

Зави зад ъгъла и се озова пред „Базилика интернет кафе & автоматична пералня“ и се отби да провери дали Мамаду е открил нещо. Той си поръча чаша кафе, седна пред един от компютрите и влезе в Yahoo. Наблизо сивокос възрастен мъж седеше до перална машина и четеше оръфано книжле, докато на няколко крачки от него млада жена сгъваше бельо.

Нямаше много поща. Главно реклами, които обещаваха да го измъкнат от блатото на дълговете или му предлагаха да го свържат с „най-надървените пички в Мрежата!!!“. Имаше няколко тъпи вица, препратени от брат му Кев, и накрая мейла, който търсеше:

Видя ги на излизане от кафенето. Вървяха по отсрещния тротоар. Веждата напрегнато говореше по мобилния си телефон, докато приятелчето му — квадратен мъжага с дълга коса и тъмни очила — крачеше до него.

Дани не знаеше дали са го забелязали. Съмняваше се, но категорично нямаше намерение да се опитва да се увери. Той се вмъкна сред група туристи на път към поредната забележителност на града, ниско наведе глава и заби поглед в земята в отчаян опит да се скрие. Съзнаваше, че това поведение не е рационално. В общи линии по същия начин можеше да постъпи някой щраус. Ала изпитваше инстинктивното чувство, че ако държи под око италианците — ако проверява дали са го видели — те някак си ще усетят тежестта на погледа му. И щяха да разберат, че е наблизо.

Естествено, това беше лудост. Знаеше го. Но нямаше значение.

Оказа се, че целта на туристите се намира само на двадесетина метра от интернет кафето, от което току-що бе излязъл. Една от жълтите табели, които обозначаваха туристическите забележителности в Истанбул, поясняваше, че това е щерната на базиликата. Дани мимоходом прочете думите и заедно с групата влезе в ниска сграда без каквито и да е отличителни особености. На входа имаше билетно гише. Няколко крачки по-навътре видя пропускателна въртележка към тъмно и тясно стълбище… надолу.

Пулсът му рязко се ускори и той най-после събра кураж да погледне зад себе си. Докато си купуваше билет, Дани се озърна назад и с облекчение установи, че няма никой… освен туристи. Като него. Не като Гаетано. Не като дългокосата мутра. И не като Веждата.

Той въздъхна, плати и влезе през въртележката по следите на възрастни британци, водени от червенокоса жена. Тя носеше бастун с увиснал на дръжката букет изкуствени цветя, който от време на време размахваше във въздуха. Дани реши, че го прави, за да я виждат туристите, ако се отдалечат, но те не се отделяха от нея — точно като деца от детската градина.

Колкото и да беше нервен и разтревожен, той изпитваше и любопитство. Предполагаше, че щерната представлява резервоар за дъждовна вода. Струваше му се странно, че някаква дупка в земята може да е туристическа атракция. Но когато вдигна поглед, видя къде се намира — в подземна катедрала, половината от която беше езеро. В катедралата нямаше нищо примитивно или грубо. Тя беше едновременно величествена и фантастична, висока колкото триетажна сграда, със сводест таван, носен от масивни каменни колони. Основите им потъваха в черната вода, която изглеждаше дълбока около половин метър. Езерото бе дълго и широко колкото хиподрум, прожектори хвърляха ярки отблясъци по тъмната му повърхност.

Свиреше класическа музика.

— Стигнахме — съобщи червенокосата жена и спря на една от дъсчените галерии, които пресичаха подземното езеро. — Хладно е, нали? — Групата утвърдително замърмори. — Разбирате ли, водата идва в Константинопол по акведукт от извор на седемнайсет километра оттук. И тъй като градът е бил подложен на доста дълги обсади, за съхранението на водата била построена мащабна система от щерни. Тук, както и в другите щерни, водата може да стигне до самия таван, ако се наложи. Страхотно, нали?

— Гледайте, риба! — възкликна една жена с гъсти сиви къдрици.

Всички проточиха шии да видят рибите, плъзгащи се между колоните.

— Смята се, че тази щерна е построена от нашия стар приятел Константин — продължи екскурзоводката. — И до опожаряването й през четиристотин двайсет и пета година отгоре се издигала базилика, откъдето и произлиза името на щерната. Последвайте ме…

Спряха при Вира на желанията, където половината туристи (включително Дани) надлежно хвърлиха монети във водата. Докато потъваха на дъното, той наблюдаваше постепенното им смаляване. Беше по-дълбоко, отколкото си мислеше — може би метър и половина. Пожела си… да се измъкне невредим… и Кейли да му прости.

— Насам…

Екскурзоводката стрелна Дани с поглед, който сякаш казваше: „Не се натрапвай“. Ала той нямаше голям избор. Галериите бяха тесни и маршрутът на обиколката беше еднопосочен — водеше всички към един и същи изход. И все пак изчака последните британци да се отдалечат на известно разстояние.

В дъното на осветената зона стигнаха до галерия, която заобикаляше две колони и се насочваше към изхода. Дани видя до колоните две масивни мраморни глави. Зад тях цареше пълен мрак. Екскурзоводката обясни, че била осветена съвсем малка част от щерната. Останалото пространство лежало в тъмнина и не било обхванато от галериите.

— Това са глави на Медуза — каза жената.

Дани се вгледа по-внимателно и видя, че къдриците всъщност са плетеници от змии. Но въздействието бе изключително — не гърчеща се маса от влечуги, а няколко къдри, в които само отблизо се различаваха змии. Нито пък самите Медузи бяха чудовищни. По-скоро бяха големи, неми, невинни наглед глави с широки херувимски лица.

— През петстотин трийсет и пета година Юстиниан възстановил щерната и се смята, че тези Медузи са взети от езически храмове в Ливан, както и много колони — поясни екскурзоводката. — Императорът е бил голям поддръжник на рециклирането! — Тези думи й спечелиха одобрително подсмихване. — Е, това е всичко — енергично каза тя. — Ще се насочим обратно към изхода. Слушайте всички! Следобедна закуска!

Британците ентусиазирано замърмориха, затътриха се към изхода и бавно се заизкачваха по стръмното стълбище. Дани не искаше да се блъска с тях, затова изостана, докато се озова сред група испански туристи. После започна дългото изкачване към светлината.

По средата чу, че екскурзоводката казва на британците да отидат „направо в автобуса, ако не възразявате“.

Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-топло ставаше, докато накрая зноят навън го обля като вълна. След прохладния влажен сумрак в щерната истанбулската жега го накара да се задъха, а светлината изсмука всички багри от света.

За миг поспря на изхода и разтърка очи. После запремигва и зачака да се приспособят. И тогава ги видя. Или не съвсем. Всъщност не ги видя — не в обичайния смисъл, защото светът пред него приличаше на преекспонирана снимка, без каквито и да е подробности. По-скоро ги различи по фигура и ръст, облегнати на паркиран автомобил. Единият ядеше дюнер и се навеждаше напред, за да не окапе реверите си със сос.

Дани инстинктивно се завъртя на пети. Преди да помисли какво прави, той заразблъсква изкачващите се испанци и заслиза обратно по стълбището. Стъпалата бяха тесни и от всички страни се надигнаха протести.

— Ей!

— Que hace?

— Por favor!26

Той стигна до долния край на стълбището и се запъти към Медузите, като продължаваше да върви срещу реката от туристи. Зад него някой изкрещя и по последвалите викове и писъци Дани разбра, че хората на Зебек са по следите му — всъщност още малко и щяха да го настигнат.

Възнамеряваше да стигне до другия изход, ала ако се съдеше по шумотевицата, преследвачите му не бяха толкова внимателни като него и скъсяваха дистанцията. Когато стигна до Медузите, инстинктът му взе връх — провря се под парапета, спря за миг на платформата и се хвърли в леденостудената вода. Тя го прониза като електрически ток. Но страхът, който изпитваше, беше още по-силен и го насочи към най-тъмния ъгъл на щерната.

През първите тридесетина метра различаваше колоните. Те бяха в редици и Дани плуваше между тях, като внимаваше да вдига колкото може по-малко шум. „Няма изход.“ На всеки десет-двадесет метра се гмурваше под водата и изминаваше колкото може по-голямо разстояние. Накрая стигна до място, където вече не виждаше нищо, и постепенно спря. Краката му откриха дъното и той разбра, че е само на около метър и двадесет дълбочина. Обърна се да погледне към осветената част — която приличаше на някакъв зловещ подземен дворец — и с изненада видя колко много се е отдалечил. Намираше се на двеста метра от Медузите, далеч извън обсега на прожекторите. Там, откъдето идваше, все още имаше суматоха — странна какофония от викове, усилени от акустиката на каменните стени и сводестия таван. Скокът му бе смутил спокойната водна повърхност и отраженията на светлината блещукаха по вълничките, които лениво се плискаха в колоните. А и не само той беше във водата, разбра Дани. Чуваше, че някой гази към него, но далеч наляво.

Зъбите му затракаха и той стисна челюсти. По колоните заиграха лъчи на фенерчета, плъзгаха се по водната повърхност и потъваха в мрака. Покрай него мина риба, докосна крака му и Дани едва не извика.

Не можеше още дълго да стои във водата. Бе прекалено студено. Челюстите му трепереха, тялото му се тресеше. Накрая щеше да замръзне. Издръжливостта му имаше граници.

Ала засега не помръдваше, взираше се и се вслушваше в тъмнината. Врявата зад Медузите възприемаше по-организирана форма. Бяха се появили пазачи, които в момента приканваха туристите да излизат. Освен това го търсеха във водата, като обикаляха галериите с фенерчетата си. Страхуваха се, че се е удавил, някак си разбра Дани.

Рано или късно щяха да го открият. Беше сигурен. И тогава съдбата му щеше да е в ръцете на пазачите на щерната — перспектива, която не го изпълваше със спокойствие. Сигурно щяха да му сложат белезници и да го предадат на полицията — което го устройваше. Само че предаването едва ли щеше да мине гладко. Преследвачите му нямаше да го оставят на мира. Щяха да стоят навън и да го чакат да се появи. И тогава щяха да нападнат. Белезниците още повече щяха да ги улеснят.

Затова заплува към светлината.

С всичките си подводни прожектори Вирът на желанията — по средата между изхода и входа — беше най-светлото място в щерната. Когато се приближи, Дани приклекна във водата зад една колона и се огледа. Пазачите все още бяха наляво, близо до Медузите. Други драма се бяха качили на малка гумена лодка и обикаляха сред колоните, пронизвайки мрака с фенерчетата си.

Повечето туристи бяха излезли. Останалите двадесетина души се отдалечаваха към изхода. Входното стълбище пустееше.

Той заплува към широката платформа при стълбището, където спираха туристическите групи, за да свикнат с мрака. Когато стигна, Дани се покатери отгоре, като вдигна повече шум, отколкото му се искаше. Макар да беше вцепенен от студ, тялото му започна да се отпуска, когато се втурна нагоре по стълбището, взимайки по две стъпала наведнъж.

Прескочи лоста на въртележката и изхвърча на улицата, където спря за миг — вир-вода, задъхан, замаян от блясъка на слънцето. После в полезрението му се появи Веждата, застанал на около пет метра наляво. Мутрата оживено разговаряше по мобилния си телефон. Щерната имаше само два изхода. Очевидно Веждата пазеше този, а приятелят му — другия. Здравенякът се обърна и се стъписа от изненада, когато Дани се блъсна в него и го отхвърли пет-шест стъпала назад.

Това бе добър удар, особено за човек, който тежеше най-много седемдесет и два килограма с мокри дрехи (като в момента). Най-малко му се искаше да се бори с някого, който изглеждаше съставен от равни части жили и кости.

Трябваше да се слее с тълпата и знаеше къде може да го направи — в подножието на моста Галата, при фериботите. Свърна по странична уличка, после по друга, без да се насочва конкретно наникъде, освен надолу. От време на време се озърташе през рамо, за да види дали някой не го гони, но не — здравеняците не ги биваше в тичането.

Спомни си една карта, която беше видял в брошурата на Търкиш Еърлайнс. На нея бяха показани маршрутите на фериботите с параболи, свързващи двата бряга на Босфора и Златния рог. От Еминьоню можеше да се стигне до всяка точка на Истанбул и дори до Черно море. Подобно на Ню Йорк, границите на града бяха водите, които миеха бреговете му.

Само след две минути стигна на кея, както винаги обгърнат в дим и глъчка. Достатъчно мокър, за да привлича погледите на минувачите, но вече без да ръси по пътя си вода, Дани се нареди на опашка и си купи билет за първия заминаващ ферибот.

„Юскюдар. Четвърти док. След две минути.“

Бързо отиде при кораба, като веднъж-дваж се обърна в движение, за да провери дали го следят. Ала нямаше никого — или поне той не видя. Само множество турци с къси черни коси и мустаци. Той се качи по трапа, и после по стълбището на горната палуба, и седна на изтъркана чамова седалка с гръб към стената, невидим откъм кея. Изтече минута — секундите се точеха безкрайно бавно. Накрая прозвуча сирена. Кеят затрепери и фериботът се откъсна от брега.

От устните му се изтръгна облекчена въздишка и раменете му се отпуснаха. За момента се намираше в безопасност. Но само за момента. Някак си все го откриваха. Но как?

Не бе използвал кредитни карти, плащаше само в брой. Следователно не го бяха проследили по този начин, дори да можеха. И не го бяха открили веднъж-дваж, а цели три пъти. Първо в „Абрудзе“ в Рим — тогава навярно бяха хакнали телефонния секретар на Кейли. После го бяха спипали в истанбулския пансион „Азиатски бряг“. Но как? Беше се обаждал само веднъж, на Реми Барзан, и (парен каша духа!) не му бе оставил съобщение. Тогава как го бяха намерили този път?

Трябваше да помисли: имаше само две възможности. Може би следят телефона на Барзан. Дали в Турция съществуваше такава опция? Можеше ли просто да набереш даден номер, за да откриеш последния абонат, който се е обаждал? Нямаше представа. Обаче имаше такава вероятност. В тази страна бяха вманиачени на тема модернизация.

Или пък бяха използвали регистрационния формуляр, който бе попълнил в хотела. Местната полиция всяка сутрин събираше формулярите и ги проверяваше за издирвани лица. Така беше навсякъде. В Лондон. Париж. Ню Йорк. Всеки трябваше да се регистрира.

Но нима Зебек имаше такива връзки? И толкова ефикасно ли действаха в полицията? Може би, реши Дани. Очевидно.

В полезрението му навлезе ръждясал товарен кораб — „Кодама Мару“ — и скри гледката към Истанбул.

„Но откъде Зебек изобщо е знаел, че съм в Истанбул?“ — зачуди се той.

Отне му по-малко от минута, за да си отговори на този въпрос. „Сигурно се е досетил“ — заключи Дани. Не беше трудно да се предположи пътят му. Зебек разполагаше със същите имена като него. Защото Дани сам му ги бе дал. Имената от телефонните разговори на Крис Терио. Барзан в Истанбул и как му беше името в Осло. Ролвааг. Следователно Зебек може да е пратил по една група мутри в Турция и Норвегия. А в случай че Дани се прибере в Щатите? Трета група там.

Струваше му се логично.

Само че… не си обясняваше как са го открили на улицата пред щерната. Когато беше излязъл от хотела, дори самият той не знаеше къде отива. Тогава как го беше намерил Веждата? Дали бе случайност? „Едва ли“ — реши Дани. От Джанкуртаран не водеха много пътища. Той се намираше на нос в Мраморно море. Освен ако нямаше лодка, човек трябваше да мине покрай „Света София“ или Синята джамия. Нагоре или надолу по склона. И с кого беше разговарял по мобилния си телефон Веждата? Със Зебек ли? Може би. Или имаше колеги. В такъв случай нямаше да е трудно да го пресрещнат на излизане от Джанкуртаран.

Покрай него мина група ученички, които се кикотеха и хвърляха срамежливи погледи в неговата посока. Разбра, че си е говорил сам, и момичетата са го забелязали. Нямаше нужда да знае турски, за да се досети какво си мислят: „Вижте го тоя! Целият е мокър! Сигурно е луд!“.

Поклати глава и се засмя. „Това е кошмар — реши той. — И защо Зебек си прави целия този труд?“ Дани не знаеше много, а и нямаше никакви доказателства за онова, което знаеше.

Естествено, Зебек нямаше представа какво знае той, а само че е копирал файловете от компютъра на Терио и ги е дал на Инзаги. Въпросът дали ги е прочел стоеше открит. Милиардерът вече беше намерил дискетата в сака на Дани, ала това не променяше нищо. За него залавянето на Дани Крей бе нещо като „задължително усърдие“. Той разполагаше със средства. Защо да не ги използва?

Грамадният корпус на товарния кораб напусна полезрението му и отново се появи Истанбул, сякаш някой беше дръпнал завеса. На далечния склон към водата се спускаха небостъргачи, чиито широки бели рамене блестяха на яркото слънце.

„Ами ако изобщо не е така? — зачуди се Дани. — Ако изобщо не е телефонният секретар и регистрационният формуляр? Ако е нещо друго?“

Хрумна му ужасяваща мисъл. „Ами ако… ако нося предавател?“ Малък радиобутон, зашит в яката на ризата или скрит в тока на обувката.

Но не, не можеше да е ризата. Тя беше нова. Всичките му дрехи бяха нови — бе ги купил в Рим. Освен обувките. Те бяха същите, с които беше отишъл на срещата със Зебек в деня на палиото. „Хубавите“ му обувки, мокасините „Колаан“.

Дани се втренчи в краката си. Чувстваше се като слонче с електронен предавател на ухото. Той се пресегна и събу обувките. Опита се да раздвижи токовете, но те не помръдваха. Изглеждаха нормално. Но пък така и трябваше, естествено. Хората на Зебек бяха професионалисти. Майстори. Сигурно бяха учили обущарство в затвора.

Заключението бе: нямаше начин да разбере как са го открили. Имаше прекалено много възможности. Нямаше къде да се скрие, не и през XXI век. Между телефонния секретар и проследяването на абонатите, регистрационните формуляри и електронните предаватели, хакерите и подсилена полицейска линия, правото да изчезнеш бе останало в миналото.

Дани взе обувките си в ръка, отиде до парапета на ферибота и една по една ги хвърли в зелената вода, която се плъзгаше покрай корпуса. „Вече ще нося сандали“ — помисли си той.

Зад себе си чу ученичките весело да се кикотят.