17.

Погледът на Дани скачаше от монитор на монитор, докато на двора отекваха изстрели. Един войник се строполи на колене до фонтана с черно петно на гърдите и удивено изражение. На друг екран по склона към къщата се приближаваха два открити камиона, които вдигаха облаци прах. В каросериите седяха по шестима войници с насочени към небето автомати. Пред камерите на другите монитори тичаха хора и кучета, появяваха се и изчезваха в различни части на къщата и градината.

Знаеше, че трябва да направи нещо друго, освен да зяпа екраните. Мислите му бяха в хаос, ала сякаш не можеше да помръдне, не можеше да откъсне очи от онова, което ставаше навън — истинска сеч в мек фокус, малко замъглен от подводно синия цвят на мониторите. Носеха се викове и крясъци, тракаха автомати и пистолети. Единият мастиф се хвърли върху някакъв войник, захапа го за гърлото и го повали на земята. След миг го нападна и второто куче и зарови муцуна в слабините на мъжа. Друг войник се втурна на помощ на първия, стреляйки като побъркан с автомата си. После главата му избухна, улучена от появилия се на екрана хлапак с M-16, който стреляше от хълбок.

Барзан влетя в стаята при Дани.

— Ела — каза той и тикна пистолет като своя в ръцете му.

Дани го зяпна безпомощно, докато на мониторите двата камиона спряха пред къщата. Войниците наскачаха на земята. Той се изправи и видя, че Лайла тичешком влиза в стаята от отсрещната страна на атриума. Погледите им се срещнаха — и тогава автоматичен откос я пресече през гърдите. Като танцьорка, изгубила равновесие, тя полетя във въздуха и падна. Вторият откос превърна прозореца на атриума във водопад от стъкла.

Дани с всички сили закуцука след Барзан. Жълтият пуловер на кюрда се отдалечаваше по коридора и накрая се скри зад ъгъла. „Колко са? — зачуди се Дани. — Повече от два камиона. Може би дванайсет войници. Навярно повече.“ И той — с болни крака и оръжие, с което не знаеше да стреля.

Изведнъж Барзан отново се появи, като отстъпваше заднешком, вдигнал ръце над главата си. Тихо говореше на някого, който още не се виждаше. Адреналинът вече кипеше във вените на Дани и той бе протегнал пистолета напред с две ръце, както правеха по телевизията. Чакаше онзи, който държеше кюрда на мушка, да се появи иззад ъгъла.

Но не го дочака. Някой просто откри огън с автомат и разкъса Барзан от корема до гърдите. Журналистът се блъсна в една маса, събори ваза с рози и се свлече на пода. Тогава войникът, който го беше застрелял, най-после се показа и се изненада, когато видя Дани.

Споходи го късметът на новака — първият му куршум улучи войника в слепоочието. Вторият и третият разбиха отсрещния прозорец на атриума.

Той се втурна към Барзан, подхлъзна се в локва кръв, подпря се на стената и дълбоко си пое дъх. Приятелят му бе мъртъв. Виждаше го в очите му, които бяха отворени и неподвижни и имаха вид на стъклени топчета. На двора все още продължаваха да стрелят, но не колкото отначало, и се чуваше тропот на войници, които разбиваха вратите и претърсваха стаите.

Нямаше къде да бяга. Нямаше къде да отиде. Приближаваха се към него от всички посоки и го стягаха като в клещи. Щом се появяха иззад ъгъла…

Дани инстинктивно грабна една възглавница от миндера до стената и се приближи до прозореца, който само преди секунди беше разбил. С помощта на възглавницата той отчупи по-големите стъкла и погледна надолу.

Беше високо около три метра — болезнено и при най-добри обстоятелства, но в състоянието, в което се намираха ходилата му… Дани постави възглавницата върху назъбения долен край на прозореца и призова на помощ цялата си съобразителност.

Чу, че войниците тичат по коридора. Озърна се към проснатия в локва кръв Барзан, провря се през разбития прозорец, приклекна на перваза — и скочи долу.

Падна върху краката си и за миг можеше да се закълне, че се е приземил върху гвоздеи. От петите му изригна болка и избухна зад очите му като фойерверки. Инстинктивно сви юмруци и изскърца със зъби, после се насочи към аркадата около атриума.

Аркадата носеше втория етаж на къщата — жилищните стаи — и представляваше верига от сервизни помещения, които се редуваха с галериите, водещи към двора. Покрай дясната стена имаше няколко перални машини и леген с пране, до който трепереше дебела жена в бяла рокля и забрадка. Зад нея Дани видя сушилня, на която висяха чаршафи, и купчина шишета.

Той допря показалец към устните си, мина покрай жената и се промъкна към двора. Навсякъде имаше трупове. Четирима войници. Жена, която не познаваше. Хлапакът, който го беше закарал на зъболекар. Едно от кучетата. А зад телата, стените от камък с цвят на мед, които обграждаха вилата и градината.

Отгоре лъщяха парчета натрошено стъкло. Не виждаше врата. Единственият начин бе да прескочи стената или да мине през портата от другата страна на къщата — порта, която със сигурност беше завардена от войниците. Една шарена котка дремеше на слънце до прострените чаршафи и се претърколи по гръб, когато Дани се приближи.

Стената бе висока около метър и осемдесет, стъклата добавяха някой и друг сантиметър. „Не е непреодолима“ — каза си той. В гимназията беше добър на висок скок — на регионалния шампионат бе скочил метър осемдесет и пет. Само че едно време. При това на третия опит. Оттогава не го беше правил и вероятно нямаше да успее да я прескочи. Не и без да нареже гърба си. В момента, в който се извърна от стената, тишината в къщата бе нарушена от изстрел.

Отначало си помисли, че са го видели — че някой стреля по него и другите скоро ще дотичат. Но не. Първият изстрел беше последван от дълга пауза. Разнесе се втори изстрел и пак настъпи тишина. После трети. Котката се уплаши и се метна към оградата, ниско притисната към земята. Това не бе престрелка. По-скоро някой се упражняваше по стрелба в цел. И тогава се досети. Някой минаваше от труп на труп и стреляше в главите им, за да е сигурен, че всички са мъртви.

„Да ме няма!“ — каза си Дани. Той прекоси двора, подскочи, за да види какво има от отсрещната страна на оградата, но в състоянието, в което се намираха ходилата му, вертикалният му отскок бе минимален. (Дотук с фантазиите да прескочи стената със скок!) Видя само сумрачното небе и върхарите на върбите покрай чакъления път надясно.

Върна се в мокрото помещение и дръпна дюшека от кревата, с което предизвика протестите на жената със забрадката. Там ли спеше? Тихият й стон бе достатъчен, за да му скъса сърцето.

— Ела — каза той и й даде знак да го последва.

Но не. Нямаше начин. Тази ужасена жена за нищо на света нямаше да прескочи стената заедно с него.

— Те ще те убият — опита се да я убеди Дани.

Тя неразбиращо поклати глава.

За да й обясни, американецът прокара показалец по гърлото си и посочи къщата. Това още повече я уплаши и жената скри лицето си в шепи, сякаш за да го накара да изчезне. Нищо не можеше да направи.

Дани грабна един стол с права облегалка и излезе на двора, като влачеше дюшека след себе си. Побиха го тръпки. Представи си как го застрелват в гърба — куршумът забиваше парчета кост в гърдите му и разкъсваше дробовете му. Представи си…

„Стига!“

Той постави стола до стената, качи се и погледна навън.

Чакъленият път беше надясно. Макар че не виждаше военния камион (трябва да бе минал през портата, след като бяха убили пазача), пред будката беше спрял джип, може би на тридесетина метра. Достатъчно близо, за да чуе пращенето на радиостанция. Зад волана седеше войник, вдигнал приемника до ухото си. Други двама се бяха облегнали на будката и пушеха, безразлични към трупа в краката им.

Наляво бе постройката, в която го бяха пребили, по-нататък — бараки, обори и кошари. Може би щеше да успее да стигне до тях.

Дани вдигна дюшека върху стъклата, повдигна се и преметна крак върху стената. Претърколи се по дюшека и колкото можеше по-тихо скочи от другата страна, този път на пръсти. После избута дюшека от стената и затича приклекнал.

Инстинктивно се насочи към постройката, където го бяха държали, но си спомни, че вътре има камера, свързана с монитор в къщата. Зави надясно и прекоси една кошара, затрупана със сух тор. След нея имаше малък плевник с плъзгаща се врата, която беше открехната.

Първото, което усети при влизането, бе миризмата — странно неуместен мирис на плодове. Той спря и се заслуша в туптенето на сърцето си, докато очите му се приспособят към сумрака. Скоро различи грижливо подредени лопати и гребла, облегнати на стената. Сандък с дрипи, лост, празно корито и купчина пластмасови туби. На всяка от тях с черни букви пишеше АЦЕТОН.

Притисна се до стената и бавно затвори вратата. „Не бива да ме открият тук — помисли си той. — Ако съм на открито, всичко ще свърши на мига. Изстрел в главата и… толкова. Свършено е с мен. Не е добре, обаче няма да е… мъчително. Но ако ме открият тук, ще видят ацетона и може да решат да се позабавляват.“

Трябваше да се махне оттам.

Той отново пристъпи към вратата, надзърна навън и видя, че по пътя към къщата се приближава автомобил. „Голям автомобил“ — помисли си Дани и се вледени, когато позна марката: бентли. Огромната черна кола спря пред къщата.

Откъм вилата изтича войник с автомат на рамо. Той постави длан върху покрива на бентлито, наведе се и зачака задният прозорец да се спусне. Последва кратък разговор. Войникът се засмя и посочи къщата. После се отдръпна назад и отдаде чест.

Колата остана на мястото си с работещ двигател. След малко задната врата се отвори и от нея слезе Зереван Зебек. Той се озърна наоколо, смъкна ципа си и се изпика, обърнат в посоката на Дани. Отначало американецът си помисли, че е разкрит и че това е обиден жест. Но не. След като се облекчи, Зебек се закопча, върна се в колата и продължи към вилата.

И тогава Дани видя войниците, които вървяха в полето, забили погледи в земята и стиснали автоматите си в ръце. Търсеха някого, когото и да е, него.

Той се обърна и отчаяно се заоглежда за място, където да се скрие. Забеляза грубо скована стълба, опряна на сеновала, и се покатери горе, където бяха струпани бали сено. Докато изтегляше стълбата след себе си, Дани видя с периферното си зрение нещо да се скрива в сеното. Мишка, с надежда си помисли той, ала ако се съдеше по начина на движение, беше змия.

Дани не обичаше змии.

Седнал навътре от ръба на сеновала, той за пръв път забеляза, че кракът му е влажен. Платът на хубавия ленен панталон, който му бе дал Барзан, беше залепнал за кожата му точно под дясното му коляно. Дани вдигна крачола за маншета и видя, че прасецът му е окървавен. Стисна шепа сено, избърса кръвта и отдолу се показа дълбока рана.

„Кога се е случило? — зачуди се той. — Може би на стената. Или не.“ Нямаше значение. Важното бе да затвори раната и да спре кръвта. Дани измъкна плетения кожен колан от панталона, уви го около прасеца си над раната и го стегна. Кървенето престана.

Остана да лежи там близо десет минути. Боеше се от войниците, страхуваше се от змията, ужасяваше се от Зебек. От време на време отпускаше импровизирания си турникет, после пак го стягаше. Хрумна му, че трябва да се е порязал, когато е скачал през прозореца на атриума. Или може би на стената. Така или иначе, беше изгубил доста кръв. Сигурно имаше кръв по земята и стената — кървава диря.

Дани измъчено изпъшка, претърколи се и надзърна от ръба на сеновала. За разлика от самия плевник, подът беше бетонен и естествено, от вратата до мястото, където беше опряна стълбата, имаше кървави петна. Все едно беше оставил табела със стрелка, сочеща към сеновала.

Очите му вече се бяха приспособили към сумрака в плевника. Той се надвеси от ръба и обходи с поглед помещението в търсене на вода.

Забеляза навит маркуч, свързан с кран на стената, спусна стълбата и слезе долу. Отиде при крана и го отвори. Водата потече с такава сила, че краят на маркуча подскочи и силно шибна бетона.

Дани бързо намали силата на струята и изми кръвта. Дали го бяха чули? Как можеше да не го чуят? Маркучът бе като барабан. И като се замисли — със закъснение — какво щяха да си кажат за мокрия под?

Нещо се плъзна по стената.

Времето забави ход, сякаш се мотаеше по търговска улица. Малко бе да се каже, че не се чувства добре. Беше гладен, ранен и уплашен. Миризмата на ацетон — примесена с тези от сеното и тора — му действаше потискащо. Около главата му летяха мухи. Мушици смучеха кръвта му.

С пистолет може би щеше да има шанс…

Ацетонът му навя мисли за Кейли, която се лакираше с прозрачен лак. Дани бе смятал, че това е типично за Южна Дакота, докато тя не го беше развела из клубовете в Пиър, където повечето момичета бяха с кървавочервени нокти.

Мисълта за Кейли още повече го потисна и го изпълни с копнеж и самосъжаление. „Как ще си я върна?“ — запита се той. Първата крачка: да не допусне да го убият.

Ала как? Да почака до вечерта. Да открадне кола или да пътува на стоп до… границата. Така правеха във филмите. Минаваха границата и се спасяваха — добрите винаги се спасяваха. Но каква полза да стигне до границата, даже да имаше кола, даже да знаеше посоката? Паспортът и портфейлът му бяха в къщата — при всички мъртъвци. И при войниците.

Един от които беше убил.

Не искаше да мисли за това, но не можеше да прогони образите от главата си. Простреляният Барзан, който политаше назад и се строполяваше върху масата. Летящите във въздуха рози. Появилият се иззад ъгъла войник, изненаданото изражение на лицето му, погледът му, насочил се към пистолета в мига, в който Дани бе натиснал спусъка. И експлодиращото му чело, изригналите пръски мозък и кръв.

Така че пътуването към границата не можеше да се нарече гениална идея. Защото не можеше да мине дори само през един контролен пост, а дори да успееше, нямаше да го пуснат да влезе в Сирия или Ирак без документи. Трябваха визи и Дани беше останал с впечатлението, че митничарите доста строго следят за такива неща.

Остава посолството. В Анкара. Същият проблем, само че не се налагаше да минава границата. А само хиляда и триста километра планини и степи. Ако извадеше късмет…

Дебела кафява змия с грозна глава се плъзна в сламата към крака му. Езичето й се стрелкаше назад-напред от мириса на кръв. Дани я видя първо с периферното си зрение, вцепени се и пребледня. Змията спря и прикова мънистените си очи в пространството между сандала му и подгизналия от кръв маншет на крачола.

Мислеше си — Дани не се съмняваше, че може да прочете мислите й, дали да се вмъкне в тази привлекателна дупка, а той се чудеше дали да се хвърли от сеновала. Ами ако си строшеше врата? Поне…

Войниците влязоха на пръсти и се заозъртаха наоколо, насочили узитата или калашниците (или там каквито бяха автоматите им) напред.

Сърцето на Дани бясно се разтуптя.

Турците тихо разговаряха помежду си, докато бавно обикаляха малкия плевник и търсеха някого или нещо — навярно самия него. Змията също вдигна глава и я завъртя, първо наляво, после надясно и надолу. Тя лениво се плъзна към крака му и в този момент нещо се надигна в гърлото му.

Отначало не знаеше какво е, после разбра. Беше вик.

Който преглътна.

Последва втори — направо от сърцето — и изобщо не бе сигурен, че ще успее да го сподави като първия. Усещаше го, пронизително цвъртене на невронен ужас, толкова силно, че войниците трябва да го усещаха, също както змията беше надушила кръвта му.

Тогава влечугото се извърна и след миг един от войниците каза нещо, което накара другите да се засмеят. После излязоха от плевника.

Дани се разплака.

Загрузка...