Осмият ден

14.

Пейзажът извън Диарбекир беше едноцветен — с цвета на житните ниви, пясъка по строежите, косите на Кейли. Единственото разнообразие бяха строените като войници тополи, тук-там разделящи някое лозе. За разлика от асмите в Америка, които пълзяха по специални решетки, турските бяха оставени да растат ниско над земята.

Анадола. Степта. Суровото небе.

През десетина-петнадесет минути автобусът заобикаляше поредния хълм и навлизаше в село или град. Гюнешлъ, Уркелет, Саръолан. На Дани му се струваше, че възрастното население на тези селища е почти изцяло мъжко. Почти не се мяркаха жени. А онези, които виждаше, му приличаха на монахини. Облеклото им бе или чисто черно, или чисто бяло и ги покриваше от глава до пети.

На пръв поглед всички селища бяха в процес на строителство, с купчини камъни и високи кранове, очертаващи се на фона на небето. Стабилни и правоъгълни, покривите на сградите бяха осеяни с двойни слънчеви панели и бойлери. Ала колкото по-навътре в провинцията навлизаха, толкова по-малки и отдалечени едно от друго ставаха селищата. Пейзажът беше земеделски и тук-там се забелязваха пастири с овчи стада. Селяните обработваха земята с примитивни рала и използваха животни, а не машини.

После всичко отново започна да се променя. Изведнъж автобусът се понесе край фантастични конусовидни скални образувания. Те имаха същия цвят на медноруса женска коса като пръстта и приличаха на ракообразни, полепнали по корабен корпус. Камъкът очевидно беше мек, защото в него бяха изваяни цели къщи. От задния прозорец на долмуса изглеждаше, че изсечените в скалите прозорци и врати са с абсолютно правилни очертания. Пред някои пещери бяха монтирани сателитни антени и бяха паркирани коли. Електрически кабели висяха във въздуха като драснати с писалка.

Никога не бе виждал, нито си беше представял толкова чуждо място. Всичко бе непознато, и не само непознато — беше странно. С напредването на километрите и минутите вероятността да научи нещо важно в тези далечни земи постепенно избледняваше. Защото като че ли никой не знаеше английски, а неговият турски се ограничаваше с четири думи: „евет“, „йок“, „тувалет“ и „мархаба“. Радваше се, че ги е запомнил, ала способността да казва „да“, „не“, „тоалетна“ и „добър ден“ едва ли щеше да реши проблемите му.

Освен тези няколко думи, цяла сутрин се вслушваше за едно име: Юзелюрт. Очакваше да го чуе на всяка спирка, но това все не се случваше.

Пейзажът за пореден път се промени. В продължение на няколко километра пътят минаваше покрай стръмна клисура, издълбана от широка река, която беше утолявала жаждата на динозаврите. Завиха на юг и хълмовете станаха по-ниски. „Русата“ земя придоби златист цвят, после сякаш се възпламени — долмусът бе навлязъл в макови полета, над които се вдигаше мараня. На един нисък хълм в далечината слънцето осветяваше средиземноморски тип вила. После отново завиха и вилата изчезна, както и маковете. Дани се зачуди какви са обитателите на тази къща в толкова отдалечен район.

След няколко километра шофьорът угаси двигателя на паркинг в покрайнините на съвсем малко градче. Ръждясала табела съобщаваше къде се намират: ЮЗЕЛЮРТ.

Слезе от долмуса и видя десетина автобуса, паркирани под навес от гофрирана ламарина. Наоколо имаше групички хора — едни се мотаеха с отегчен вид, други се блъскаха, за да се качат. Работници с дълги панталони и плетени шапки висяха край тухлена стена и пушеха, вперили погледи в американеца. После рейсът, с който беше пристигнал, потегли по посока на слънцето. Дани неволно вдъхна дизеловия дим, докато изпращаше долмуса с очи и се бореше с импулсивното си желание да се втурне подире му.

В градчето имаш един-единствен асфалтов път, от който се разклоняваха десетина странични улички. От двете му страни имаше дюкянчета, в които се продаваше всичко — от бакалски стоки до селскостопански инструменти. Имаше бензиностанция само с една колонка, железария, в която смърдеше на смазка, и ковачница. Единственият ресторант изглеждаше затворен, но в центъра имаше изненадващо приятна сладкарница. Той се отби да изпие чаша ябълков чай, после си поръча още една с порция баклава.

Когато излезе навън, видя табела с надпис ХОТЕЛ ХЕТИ и се насочи към триетажната сграда. По пътя спря в едно дюкянче, до чийто вход имаше чували с фъстъци, фурми и други плодове. Вътре видя лавици с пепси, бира и вода, овесени ядки и перилни препарати. До гишето имаше въртяща се стойка с видеокасети. Дани разгледа заглавията. Предлагаха се главно американски филми.

Купи си четка за зъби и бутилка минерална вода, две бутилки бира „Ефес“ и фунийка със сушени кайсии. Собственикът му се усмихна и му върна рестото от десетте милиона лири.

— Канадец?

Дани поклати глава.

— Американец.

Турчинът още по-широко се усмихна.

— Мой син! Завършил Колумбийския университет. Сега в „Морган-Станли“. — Той посочи емблемата на Колумбийския университет, залепена на касовия апарат, след това махна с ръка към пластмасовия макет на скалните образувания край града. — Някой ден — той в пещери. После в университет. После… не знам! — Жизнерадостен смях.

Дани също се засмя.

— Сигурно е много умен. Изискванията в Колумбия са високи.

Мъжът кимна и се усмихна, ала Дани виждаше, че английският му речник не е много по-богат от собствения му репертоар от турски думи.

— Е, доскоро.

— О, да! — отвърна бакалинът. — Доскоро!

Хотел „Хети“ нямаше нито една звезда, което означаваше, че е съвсем примитивен. „Фоайето“ беше стаичка с висок таван и рецепция, която си беше обикновено бюро. Възрастният мъж, който седеше зад бюрото, не знаеше английски, но надписът на стената показваше, че единичните стаи струват шест милиона лири — около пет кинта — на нощ.

Дани подаде паспорта си на стареца, който неодобрително изцъка с уста при вида му, после му го върна заедно с регистрационен формуляр. Предложи му химикалка и усмихнато зачака, докато американецът го попълни. После го прегледа и го постави върху десетина други. Накрая се изправи и му даде знак да го последва. Преди да тръгне, Дани скришом грабна формуляра и го пъхна в джоба си.

Минаха по сумрачен коридор и излязоха във вътрешен двор с пластмасови маси под големи червени чадъри. До облепените с натрошено стъкло бетонни стени растяха пъстри цветя. Старецът го подръпна за ръкава, постави длан под брадичката си и се престори, че лапва нещо.

Дани се усмихна.

— Ясно. Може би малко по-късно.

Хотелиерът почтително кимна, подаде му ключ с номер седем и посочи към отсрещното стълбище.

В стаята му имаше голямо легло с тънък дюшек, метална маса с два различни стола, стар дървен бюфет, а на пода — оръфан килим. Прозорците гледаха към улицата. Нямаше щори, само тежки капаци, боядисани в синьо. На тавана беше монтирана флуоресцентна лампа с гофриран абажур. До леглото бе оставен флакон райд, който го изненада, но само за миг. Макар и скромна, стаята беше безупречно чиста, завивките бяха снежнобели и мамещи. Дани устоя на изкушението, написа името на Барзан на гърба на автобусния билет и се върна на рецепцията.

Старецът се вторачи в името, замисли се и поклати глава. После с добродушна усмивка му подаде обратно билета.

Дани напусна хотела и когато излезе в пещта на следобеда, острата светлина го накара да потръпне. Светложълт камък и гол пейзаж. Безцветно небе и мараня. Той се задъха. Жена на неопределима възраст, забулена в бяло от главата до петите, оголи златните си зъби в безмълвен поздрав. Оттатък улицата десетинагодишно момче с усилие се изкачваше по склона със заклано агне на рамо. Всичко бе като в някаква театрална постановка.

Дани се спусна надолу по улицата и заразпитва за Реми Барзан, като показваше билета в дюкяните. Първо се отби в бакалията, после в магазин за бира и оризова ракия, после прекоси на отсрещния тротоар и влезе в прашен магазин за килими. До вратата седяха трима младежи, играеха табла, смееха се и пиеха чай. Когато видя Дани, най-едрият — с нова наглед фланелка „Найки“ — скочи на крака и го посрещна с (буквално) разтворени обятия.

— Willkommen! Hereingekommen, bitte!27

Дани го погледна със смутено и извинително изражение.

— Аз съм американец — каза той.

Младият турчин се ухили.

— Още по-добре. Немският ми е кофти. Откъде си?

— От Вашингтон — удивен, че го посрещат на родния му език, отвърна Дани.

Лицето на турчина се сгърчи в съчувствена гримаса.

— Уф, приятел, жалко, че никога не стигате до плейофите — каза той, обърна се към другите и им преведе. Те се засмяха заедно с Дани.

— Майкъл ще се включи в отбора — осведоми го Дани. — Това би трябвало да помогне.

— Чух, че пострадал — отвърна турчинът. — Може би все пак няма да се върне в игра.

Дани сви рамене.

— Можем само да се надяваме. Но точно сега…

— Килими ли търсиш? — И преди Дани да успее да отговори, младежът прибави: — Дошъл си тъкмо където трябва, приятел.

— Виж…

— Ще ти дам най-добрата цена.

— Благодаря, но…

— Не се ебавам, приятел. Най-добрата цена!

Дани поклати глава.

— Може би някой друг път, но в момента търся един човек. А не килим.

Турчинът смутено го погледна.

— Един приятел — поясни Дани. — Може би го познаваш? — Той подаде билета на младежа, който го погледна и го показа на другите. Единият измърмори нещо, което Дани не разбра. Накрая едрият турчин изцъка с език и отметна глава назад.

Дани вече беше виждал този жест: „Ъхъ, никога не съм чувал за него“.

— Според мен този човек не е оттук — каза младежът. — Ако беше, щяхме да го познаваме. — Той се върна на мястото си върху купчина килими, отпи глътка чай и приключи разговора.

Отношението му внезапно се бе променило и Дани се почувства неловко.

— Е, все пак благодаря — каза той.

Другите кимнаха, без да го поглеждат.

Никой не му беше обещавал да е лесно.

Дани прекоси улицата, отиде на автогарата и влезе в сградата. Зад решетката на гишето седеше спретнат дребен мъж и продаваше билети. Опашката беше къса и американецът изчака да дойде редът му. Той подаде билета на служителя, който се вторачи в него през очилата си със златни рамки. След малко му го подаде обратно, наклони глава, затвори очи и поклати показалец като автомобилна чистачка. После отново го погледна.

— Познавате ли го? — попита Дани.

Турчинът повтори същите действия и посочи над рамото му към следващия клиент.

Започваше да разбира.

Дани напусна автогарата, намери таксиметров шофьор, който изглеждаше готов да му помогне, но след като установи, че американецът не иска да пътува, се отдалечи. Полицейският участък (бетонен куб в края на града) беше само на една пряка, но се оказа „затворен“. „Как може полицейският участък да е затворен?“ — зачуди се Дани.

Наблизо двама войници седяха в джип с автомати в ръце. Дани усмихнато се приближи до тях, показа им билета с името на Барзан, ала те не реагираха. Отегчени погледи, свиване на рамене и извръщане на очи.

Тогава усети аромата на печени чушки, чесън и лук и осъзна, че умира от глад. Използвайки носа си като компас, той проследи уханието до ресторант на втория етаж, чиято табела отдавна беше паднала. Когато влезе вътре, Дани се озова в продълговато помещение с два вентилатора на тавана и множество флуоресцентни лампи.

Възрастният келнер го посрещна с поклон и го заведе до хладилна витрина с различни блюда. Мезета. Дани посочи тъмнозелена чушка, пълнена с ориз, кьопоолу и чиния със зелена салата. Келнерът одобрително кимна с глава и го прати при дълга скара.

Светлокос мъж със синя фланелка стоеше зад пирамида от кебапчета и шишчета, покрити с найлон. Дани посочи една от другите купчини и готвачът неодобрително се намръщи, кимвайки към месните кебапи.

Дани поклати глава.

— Само зеленчуци — поясни той.

Готвачът се изненада.

— От Щатите ли си?

Дани кимна.

— Ей, имам братовчед там.

— Нима?

— В Рихобот Бийч, Делауеър. Има фирма за почистване.

— Това е близо до Вашингтон, откъдето съм аз.

— Без майтап? Хубаво ли е в Рихобот?

— Да — отвърна Дани. — Страхотно е. Нали знаеш, слънце, пясък и океан. — Той сви рамене. — Обаче е съвсем различно от тук.

Мъжът протегна ръка.

— Аз съм Атила — с широка усмивка се представи той. — Като хунския вожд.

Дани се засмя.

— Дани Крей.

Атила посочи кебапите.

— Значи само зеленчуци, а?

— Точно така.

— Божичко, сбъркал си страната! — Той завъртя копчето на грила и лумнаха пламъци. — Освен фъстъците. Имаме най-хубавите фъстъци в света.

— Чудесно говориш английски. Къде си го учил?

— В училище.

— Имате ли добри училища тук?

Атила взе две зеленчукови шишчета, намаза ги с олио и ги напръска с лимонов сок. После ги поръси със сол и пипер и ги остави на скарата.

— Да, образователната система е много добра — отвърна той. — Всички ходят на училище до дванайсетгодишна възраст. После държим изпити. За гимназия или техникум. След това — в университета, ако си умен. Имаме трийсет университета.

— Всеки ли може да учи там?

Атила поклати глава.

— Абсурд. Влиза се адски трудно. Има огромна конкуренция на изпитите.

Дани съчувствено сви устни.

Мъжът се подсмихна.

— Знам какво си мислиш — че пека шишчета. Обаче завърших университет в Истанбул. Икономика. — Той вдигна поглед от скарата. — „Скучната наука“.

— Така й викат. Тогава защо си учил икономика?

— Защото там ме пратиха. Не е по твой избор. Аз исках да стана ветеринар, обаче държавата определя от какви специалисти има нужда. Нищо. Поне научих английски. В университета почти всичко е на английски. — Атила отново насочи вниманието си към шишчетата.

— Тогава…

— Какво правя тук ли?

Дани кимна.

Атила се усмихна хитро.

— Пека ти шишчета, приятел, както виждаш? — Той замълча за миг и прибави: — Тукашен съм. Този ресторант е на баща ми, но… В момента го няма. Затова помагам.

— Ясно.

— Наистина ли? Съмнявам се.

— Защо?

— Защото той е в затвора. — Видял изненадата на Дани, Атила поясни: — Ние сме кюрди. Всички тук са кюрди. Освен военните — те са… няма значение. Затова има много проблеми, нали разбираш?

— Чувал съм.

— Искат да унищожат културата, затова преследват езика. Допреди десет години не можехме да преподаваме, да говорим на него. И да излъчваме радио и телевизионни програми. Даже не мога да кръстя децата си както искам. Трябва да им дам турски имена.

— Значи вече е по-добре, така ли?

Атила пак се зае с шишчетата.

— Не много. Лично аз заминавам за Щатите при братовчеда. Веднага щом получа виза. Другите се предават. Или постъпват в ПКК.

Дани не знаеше какво означават тези инициали и изражението му го издаде.

— Това са кюрдските сепаратисти — поясни Атила. — Хардлайнери. Анкара ги нарича „терористи“.

— А такива ли са?

Атила се усмихна.

— Да. Абсолютно. Само че напоследък нещо поутихнаха. — Той замълча и се засмя.

— Защо?

— Хванаха лидера им.

— Като че ли не съжаляваш много.

Атила сви рамене.

— В малките градове е така — хората са изтощени. ПКК и военните разсъждават еднакво: или си част от решението, или си част от проблема. И в двата случая си прецакан.

Дани се намръщи.

— Искаш да кажеш…

— Тия хора идват… говоря за ПКК… идват и искат от теб помощ. Храна, пари, подслон. Отказваш и те прецакват. Кофти. После си взимат каквото им трябва. Защото могат. Въоръжени са. Затова ти им даваш каквото искат, естествено, и след време те си тръгват. Като скакалци. После идват военните. И казват: „Чуваме, че помагаш на бунтовниците“. Бам! — Той горчиво се засмя. — Ето как хора като баща ми се оказват в затвора. И затова аз, приятелю, пека шишчета. — Атила се ухили, вдигна цвъртящите шишчета от грила и ги сложи в една чиния. После поля малко ориз със сос от кисело мляко и посочи към масите.

Дани занесе чинията си на масата, където го чакаха салатите.

— Какво ще пиеш? — попита Атила. — Лимонада? Не е от кутия.

— Да, чудесно — отвърна Дани и седна.

Кюрдът извика нещо на келнера. В недалечния ъгъл седяха четирима старци и играеха на карти. Сервитьорът дотича с две лимонади. Атила посочи стола срещу Дани.

— Нали не възразяваш?

— Ни най-малко.

Освен старците, Дани беше единственият клиент. Атила седна и отпи глътка лимонада.

— Ти не си турист — отбеляза той.

Дани се засмя.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Как позна?

— Тук няма туристи. Градът е на петнайсетина километра от Сирия и на трийсет от Ирак. Затова имаме само наркодилъри. Шпиони. Купувачи на килими. От време на време по някой учен. Ти какъв си?

Дани поклати глава.

— Всъщност съм… скулптор. — Салатите бяха великолепни.

— Скулптор — повтори Атила, сякаш Дани му бе признал, че е щъркел.

— Точно така, но не затова съм тук. Търся един човек.

— В Юзелюрт ли? — изненада се събеседникът му.

— Аха.

— Е, не би трябвало да има проблем да го намериш. Как се казва?

— Барзан — отвърна Дани.

Лицето на кюрда помръкна.

— Реми Барзан — прибави Дани.

Атила замислено кимна с глава, после пресуши лимонадата си и се изправи на крака.

— Най-добре да се връщам.

— Чакай малко! — За втори път през последния час цялата доброжелателност на местните се изпаряваше. — Знаеш за кого говоря, нали?

Кюрдът сви рамене.

— Възможно е. И какво от това?

— Как да го открия?

— Разпитай наоколо. — С тези думи той понечи да се отдалечи, после спря и отново се обърна. — Макар че това може би не е добра идея.

Дани не го разбра.

— Защо?

— Защото според мен той не желае да го открият.

Американецът кимна.

— И аз така си помислих, обаче…

Атила опря ръце на масата и се наведе към него.

— Виж — каза той. — Тук не е място, където можеш да задаваш много въпроси. Реми има голямо семейство, голям род. Роднини са с всички и са свързани с много неща.

— С какви неща?

Кюрдът се изправи с презрително изсумтяване.

— Тук се води гражданска война — вече от стотина години. Те правят каквото трябва.

— Какво например?

— Каквото се налага. И го правят за всички нас.

Дани не разбираше за какво говори Атила.

— Старецът — дядо му — има много задължения. — Той е старейшина.

Нещо в главата на Дани прещрака.

— Искаш да кажеш… езид.

Бе ред на готвача да се изненада.

— Да — накрая потвърди той.

— Тогава…

— Виж, искаш ли да намериш Реми? Може би трябва да се срещнеш с Мунир.

— Кой е Мунир?

— Старецът. Шейх Мунир. Дядото на Реми. Едва ли ще ти каже нещо, но ако чукаш от врата на врата… — Той поклати глава. — Може да пострадаш.

Дани вдигна ръце в знак, че се предава.

— И къде да отида?

Атила въздъхна.

— Видя ли маковете?

Дани се замисли. Пътуването с долмуса. Полята, пламнали от цветя.

— Искаш да кажеш… на идване към града ли?

Кюрдът утвърдително кимна.

— А къщата? Голямата къща?

— На хълма ли? Онази вила?

Кой знае защо таксиметровият шофьор не пожела да го закара там, затова Дани хвана на стоп стар камион, шофиран от весел селянин. Камионът остро миришеше на обор, но пътят до вилата беше само няколко километра. След десет минути излязоха от поредния завой и американецът я видя на склона сред море от макове.

— Аз съм дотук — съобщи Дани и се усмихна в знак на благодарност.

Селянинът погледна къщата, изви очи и изруга под нос. После настъпи газта.

— Ей! Спри! Стигнахме!

Мъжът изцъка с език и отметна глава назад. Дани схвана посланието, ала не знаеше какво да прави. Камионът продължи още около километър, докато Дани събираше смелост да измъкне ключа. Когато къщата и маковите поля се скриха от поглед, селянинът спря насред пътя, надвеси се над него и отвори дясната врата.

— Ayril! — нареди кюрдът. — Ayril!

Така Дани научи петата си дума на турски. „С това темпо ще науча езика за стотина години“ — помисли си той.

След десет минути отново видя имението на Барзан. През маковото поле минаваше черен път, който водеше към къщата. Докато се изкачваше по него, Дани забеляза, че вилата се издига зад каменна стена, върху която лъщеше натрошено стъкло. До такава къща човек не можеше да се приближи безпрепятствено и скоро Дани усети, че не е сам. Когато се обърна, установи, че на петнадесетина метра зад него безшумно вървят двама младежи. Те пушеха цигари и носеха автомати, сякаш бяха кутии с обяд. Дани нервно им се усмихна и им махна с ръка. Поздравът му обаче остана без отговор. Спътниците му с безизразни лица продължиха да го следват на почтително разстояние, което лесно можеха да скъсят.

Скоро стигна до къщата и влезе под каменна арка — крилата на масивната дървена врата бяха широко отворени. Озова се в двор, чието единствено украшение бе сребрист „Ягуар“ край ромолящ фонтан, обрасъл с водорасли.

Младежите вече го бяха настигнали.

Като разбраха, че гостът не знае турски, по-възрастният от двамата с ръка му показа да остане на мястото си. После измърмори нещо на другаря си и влезе в къщата.

Минутите се занизаха. Облегнат на фонтана, Дани се възхищаваше на къщата под суровия поглед на младежа с калашника — или там какъвто бе автоматът. Огромната вила беше с високи правоъгълни прозорци и стени с небоядисана мазилка. Завесите на всички прозорци бяха спуснати.

Скоро младежът, който беше влязъл вътре, отново се появи на двора. Той даде знак на Дани да вдигне ръце и да се разкрачи, подаде оръжието си на другия и започна да претърсва американеца. Не както претърсват на „Хийтроу“ или „Ла Гуардия“, а бавно и педантично, почти масаж, който продължи близо цяла минута. Когато свърши, мъжът взе автомата си и посочи на Дани да го последва в къщата.

Отвътре вилата изобщо не бе каквато си я представяше — като на каталозите, които получаваше Кейли. Вместо това се озова в помещение, което спокойно можеше да е фоайе на хотел от веригата „Фор Сизънс“. Приглушено осветление. Климатик. Дървена ламперия. Скъпи изискани мебели без очевиден произход. В друга стая тихо свиреше класическа музика. Единственото, което загатваше за местонахождението на вилата, бяха старите гравюри, които висяха в златни рамки на стените. Това бяха щампи с османска тематика от XIX в.: Капалъ чаршъ в Истанбул, кораби, плаващи в Златния рог…

— Avete desiderato vederli?28

Дани се завърти към гласа и видя възрастен мъж в тъмен костюм, който го наблюдаваше през очила със златни рамки. Въпреки възрастта си той имаше гъста стоманеносива коса и брадичка а ла Ван Дайк със същия металически оттенък. Макар и прегърбен над бастуна си, той бе висок колкото Дани.

— Съжалявам, но…

— Вие не разбирате — усмихна се старецът. — Моят приятел ви е помислил за италианец.

Облекчен, че мъжът знае английски, Дани се представи и го попита дали е дядото на Реми Барзан.

— Да. Аз съм шейх Мунир Барзан.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете — рече Дани. — Много е важно веднага да го открия.

Старецът се намръщи.

— Приятел ли сте на Реми?

Дани поклати глава.

— Не точно. Искам да кажа, никога не сме се срещали.

— И все пак… сте изминал целия път дотук?

Дани сви рамене.

— Вях в Рим и… много е важно да го видя.

Шейхът скептично го погледна.

— Струва ми се, че в момента Реми предпочита да не се среща с никого.

— Разбирам — отвърна Дани. — Но имаме проблем, общ проблем. И реших, че ще можем да си помогнем един на друг.

Старецът бавно се приближи до прозореца и погледна навън.

— Боя се, че от няколко седмици не съм виждал Реми.

— Но знаете къде е — предположи Дани.

— Възможно е.

Дани въздъхна. Чудеше се колко може да му разкрие.

— Реми е в беда — накрая каза той.

Мунир Барзан кимна.

— Знам. Затова дойде тук. Ами вие, господин Крей?

— И аз съм в беда.

Старецът го погледна съчувствено.

— Съжалявам. Навярно и вие трябва да си отидете у дома.

Дани поклати глава.

— Не е толкова лесно. Наистина трябва да поговоря с внука ви.

Раменете на кюрда се повдигнаха и отпуснаха, сякаш казваше: „Съжалявам, но нищо не мога да направя“.

— Вижте — рече Дани. — Не знам какво ви е известно за тази…

— Нищо не ми е известно, господин Крей. Реми нищо не е споделял с мен.

— Знам, че звучи мелодраматично, обаче… един човек иска да го убие.

Старецът се намръщи. После постепенно се отпусна.

— Случват се такива неща. Младежите се забъркват в неприятности. Там, където е, Реми е в безопасност.

Дани го погледна скептично.

— Човекът, който го търси, разполага с много възможности.

Мунир Барзан оголи зъби в мрачна усмивка.

— Ние сме голям род. Ако има нужда от помощ, Реми знае къде да я намери.

— Господин Барзан, струва ми се, че не разбирате…

— Мисля, че разбирам. Казахте, че двамата с Реми имате общ проблем. Това означава, че човекът, който търси Реми, търси и вас. Прав ли съм?

Дани кимна.

— Тогава съм сигурен, че и вие ще разберете: Реми най-малко иска или има нужда от срещи с непознати. — Той замълча, за да го остави да смели думите му, после се обърна към младия кюрд и му даде някаква заповед. — Юсуф ще ви заведе до хотела — каза шейхът. — Когато се видя с Реми, ще му спомена за вас. А сега, ако не възразявате, утре ми предстои пътуване.

Дани се качи в стаята си, включи вентилатора, събу си обувките и се отпусна на леглото, изтощен от зноя и обезсърчен от посещението си във вилата. Имаше намерение да подремне няколко минути, може би най-много половин час, ала всичко действаше срещу плановете му. Чистите завивки. Полъхът на вентилатора. Изкуственият сумрак от затворените дървени капаци.

Спа няколко часа и когато се събуди, дълго не можа да се ориентира. Хотелската стая му се струваше странна, почти нереална, и имаше чувството, че е спал цяла нощ. Но не. Беше заспал късно следобед и здрачът бе отстъпил мястото си на по-дълбок мрак. Той си погледна часовника и видя, че наближава десет вечерта. Макар че не беше гладен, знаеше, че трябва да хапне — пък и едва ли щеше да успее скоро да заспи. Спокойно можеше да излезе за една бира.

Закрачи надолу към ресторанта. Побиха го тръпки от студ. Когато в степта настанеше нощ, температурата рязко спадаше. Навярно защото нямаше нищо, което да задържа топлината. Пейзажът бе рус като косата на Мерилин Монро, чакъленият път беше сив. Повечето сгради имаха цвят на бетон, другите бяха варосани. А и градът не бе достатъчно голям, за да има свой микроклимат. Имаше само няколко автомобила и камиона, тук-там по някоя улична лампа, флуоресцентно осветление в къщите — и толкова. Затова топлината се изпаряваше напълно.

Скоро стигна до кафене на открито, което по-рано не беше забелязал. Намираше се в двора на странична уличка. В ъгъла имаше мангал с въглища, които се бяха превърнали в бяла пепел. На стената работеше телевизор. Край яките дървени маси седяха сивокоси работници, пушеха и играеха карти. Дани позна неколцина — едно от момчетата от дюкяна за килими, келнера от ресторанта, мъже, които бе спирал да разпитва за Реми Барзан.

Той кимна на местните, настани се на маса близо до мангала и си поръча бутилка „Ефес“. После се отпусна назад и се загледа в небето в очакване да го грабнат ярките звезди, каквито се виждат само в отдалечени безлюдни райони. Но не. Нощта бе прашна, звездите бяха съвсем бледи.

Напълно в тон с мрачното му настроение. Почти цял ден беше надничал тук-там и бе досаждал на хората. Посещението във вилата беше завършило с пълен провал и сега… ако Реми Барзан се намираше в Юзелюрт, явно тайната се пазеше по-добре от проекта „Манхатън“.

Това го пращаше… къде? На сутрешния автобус за Диарбекир. И оттам на самолета за Истанбул. Но какъв смисъл имаше? Нищо не бе научил в Турция — освен че е в капан. Истанбул с нищо не беше по-добър от Юзелюрт или Вашингтон. Щеше да опита в Осло, ала не хранеше големи надежди. Оттам нататък нямаше повече следи, по които да тръгне, така че оставаше само…

Да бяга.

Нищо друго не можеше да направи. Но докога? Рано или късно — най-вероятно рано — парите му щяха да свършат и Зебек щеше да го намери. Изобщо нямаше да е трудно. Навярно щеше да използва „Фелнър Асошиейтс“. Както знаеше Дани, „Фелнър“ много ги биваше да откриват хора, които не искаха да ги открият. Самият той бе работил по два случая: счетоводител, ограбил клиентите си, съпруг, отвлякъл децата в Парагвай. Така че нямаше да продължи много. И инструкциите на Зебек щяха да са кратки и учтиви: съобщете ни къде се намира той и ние ще го поемем нататък.

„Свършено е с мен“ — помисли си Дани.

Накрая изпи три бири, вместо една и напусна кафенето няколко минути преди полунощ. Въпреки че не си бе поставил за цел да вземе решение, установи, че вече е направил избора си. Нямаше да ходи в Осло. Можеше да открие този Ролвааг по телефона, в Мрежата — не че това щеше да доведе донякъде. Ролвааг навярно беше мъртъв.

На сутринта щеше да вземе автобуса, да отлети за Истанбул и оттам с първия самолет за Вашингтон. В Щатите поне щеше да е на своя територия. И кой знае? Ако отидеше в полицията и вдигнеше много шум, Зебек можеше да го остави на мира.

Настроението му започна да се подобрява. Това се дължеше на бирата, естествено, но и на перспективата отново да види Кейли. Когато минаваше покрай малък парк с нискорасли борове, изведнъж осъзна колко е тъмно. Светеше само нащърбената луна. Повечето улични лампи не работеха и изглежда бяха изпотрошени: от стълбовете стърчаха букети от жици. Най-вероятно това бе дело на общината. Електричеството в Турция беше скъпо — личеше по слънчевите панели, флуоресцентните лампи и по… мрака.

По улицата изтътна трактор, последван от боклукчийски камион с пробито гърне. Неколцина тийнейджъри играеха на гоненица. Дани спря да ги погледа, но момчетата трудно се различаваха, тичаха в тъмнината, дюдюкаха и се кикотеха.

В подножието на склона, който водеше към хотела, стигна до един дюкян. Въпреки късния час стоките все още бяха изложени навън. Чайници и дъски за пране, гевгири и четки за тоалетни чинии, свещи и велосипедни гуми — и още много други неща — бяха навързани във верига и висяха над вратата.

„Като призрачен град, само че призракът съм аз“ — помисли си Дани.

По склона се спусна черен мерцедес и светлината на една улична лампа се отрази в предния му капак. Когато се приближи, автомобилът намали скорост и Дани си помисли, че са го взели за местен и след миг шофьорът ще отвори прозореца да го попита за пътя. Готвеше се извинително да свие рамене, когато мерцедесът изведнъж даде газ и той разбра, че е допуснал ужасна грешка.