Осмият ден

9.

Навалица, прах и шум.

Дани и монахът бяха в кафенето на „Термини“ на самия вход на гарата. Инзаги беше преметнал ремъка на куфарчето на лаптопа през ръката си — предпазна мярка срещу невръстните крадци, които обикаляха в търсене на отворени чанти и забравен багаж. Той колебливо отпи от кафето си и потръпна.

— Не е много хубаво.

Дани кимна, без да го чува. Беше потънал в мисли за бъдещето и разсеяно усещаше присъствието на човека насреща му и врявата на гарата. За него тази среща, пътуването до Сиена, палиото и разговорът с Белцер бяха приключени и той се намираше на хиляди километри оттам — вече купуваше видеоапаратурата в един магазин в Долен Манхатън.

— На всяка бензиностанция в провинцията можете да пиете по-хубаво кафе, господин инспектор — казваше Инзаги. — Срам ме е, че съм италианец.

Дани сви рамене. „Инспектор“. Тази дума го върна в настоящето, в Италия. Той погледна монаха.

— Вижте, трябва да ви призная нещо.

Инзаги се намръщи. Очевидно инспекторът не го беше слушал.

— Да?

— Ами… хм, аз всъщност не съм инспектор. Аз съм… детектив.

Монахът кимна. Какво от това?

— Частен детектив — прибави Дани.

Очите на Инзаги заинтригувано проблеснаха.

— И не работя в полицията на окръг Феърфакс — поясни Дани.

— Но… — Сега италианецът наистина се смути. Размърда ръце, после ги отпусна. — Нали видях служебната ви карта. Пишеше окръг Феърфакс. — Той свъси вежди. — Вирджиния. И ми донесохте това? — Монахът потупа компютъра с опакото на дланта си.

Дани кимна.

— Знам, но… Казвам се Дани Крей. И всъщност съм художник, скулптор. С тази детективска работа само си плащам разходите. Понякога измислям различни претексти и… Съжалявам.

Инзаги изглеждаше изненадан, но не проявяваше признаци на гняв.

— И кой ви нае? — след малко попита той.

Въпросът бе логичен и също толкова логично беше, че Дани не искаше да отговори. Но го направи. Разказа му за Белцер и Зебек. И след като свърши, допря показалец до главата си.

— Всичко беше заради пари. Чувах само звъна на парите. И без да се усетя, Белцер вече ме беше оплел в мрежата си. Така станах „инспектор Мълър“.

Инзаги се отпусна назад на стола, намръщи се и забарабани с пръсти по масичката.

— Също като циганите. Използват децата.

— Как така?

— Експлоатират невинността.

Дани засрамено заби поглед в дланите си.

— Знаех какво върша. Това бяха много пари. Затова не бих казал, че съм бил чак толкова „невинен“.

Монахът се усмихна.

— Не говорех за вас. Говорех за себе си.

Дани още повече се смути. След малко отмести стола си назад.

— Е — каза той и понечи да се изправи.

Инзаги постави длан върху ръката му.

— Не се сърдя. Важното е, че ми казахте истината — и че компютърът е в мен. Не се тревожете.

Дани се отпусна и седна на стола си.

— Благодаря — малко неуверено каза той.

Монахът сключи длани.

— Макар че всъщност навярно би трябвало да се тревожите — прибави той.

Дани го погледна, а Инзаги се наведе към него.

— Искам да кажа, че трябва да внимавате.

Американецът сви рамене.

— Скоро си заминавам…

— Не. Скоро заминавате за Сиена. И чак после за Щатите. — Той се поколеба. — Искам да кажа, че трябва да внимавате в Сиена.

— Ясно.

— Ще ви попитам нещо. Този Зебек… — какво знаете за него?

— Почти нищо.

— И аз така си помислих — отвърна монахът. — Струва ми се, че е много потайна личност. Защото можете да прочетете всички големи вестници и да не видите името му в продължение на цяла година. Освен мимоходом, може би, или в списъци.

— Какви „списъци“?

— На най-богатите. Най-влиятелните. Най̀ това, най̀ онова. Винаги е там: Анели, Берлускони, Зебек. А той дори не е италианец.

— Нима?

Инзаги поклати глава.

— Турчин е, но от много години живее в Италия.

Дани не разбираше накъде отива разговорът и лицето му го издаде.

Монахът забеляза това.

— Там е работата, че не е имало никаква клеветническа кампания срещу Зереван Зебек.

— Сигурен ли сте?

Италианецът кимна.

— Напълно. Почти нищо не се публикува за него — нито в Италия, нито където и да е другаде. Помня една снимка в „Оги“. Парти в Милано. Гучи или благотворителен бал за жертвите на СПИН. Списъците. И толкова.

Дани го погледна скептично.

— Щом е толкова богат, смятате ли…

— Той е прочут с безбройните съдебни дела, които води. Това обяснява много. Естествено, може да има и други обяснения.

— Какви например? — Дани не искаше да любопитства, искаше да приключи с тази история, ала не се сдържа.

Монахът прехапа устни.

— Може да е свързан с мафията.

Дани пребледня.

— Или още по-лошо…

— По-лошо ли? Какво може да е по-лошо?

Инзаги разпери ръце.

— Той е турчин. Всичко е възможно.

— Какво искате да кажете? — попита Дани.

— Искам да кажа… тази страна се управлява от военните и някои кланове. Те притежават банки и макови полета, фабрики за боеприпаси и транспортни компании. На пръв поглед всичко това е съвсем законно — техни партньори са западни корпорации. Но ми се струва, че ако се задълбочите, ще се натъкнете на сделки с ливанските милиции от двете страни на някогашната „зелена линия“. Български банди. Политически фракции в Армения и Ирак, Иран и Сирия. Има много контрабанда. В сравнение с тях нашата мафия е провинциална организация.

— Откъде знаете всичко това?

— Чета „Льо Монд“.

— И смятате, че Зебек…

Монахът поклати глава.

— Не знам нищо за Зебек, освен че не знам страшно много неща. Господин Зебек е мистерия. Както и вие.

Дани вдигна ръце, сякаш за да отблъсне обвинението.

— Вече не съм.

— О, не е така. Все още не съм наясно защо са ви платили да намерите компютъра.

— Белцер е искал да изтрие файловете — отвърна Дани. — И ги изтри.

Монахът провеси нос.

— Когато ми съобщи, че ми подарява лаптопа, Крис каза, че щял да ми остави да прочета част от предварителните му проучвания. Мислех си, че ще мога да направя нещо за него. Нали разбирате, навярно посмъртно да публикувам последните му трудове, проучванията му за книгата. Сега няма да мога и…

— Не се безпокойте — прекъсна го Дани. — Аз бях направил копие на дискета — Белцер не знаеше за него — и възстанових файловете. Така че каквото е имало преди… — Той сви рамене.

Инзаги се усмихна за миг, после лицето му пак стана мрачно.

— Много мило от ваша страна. Но вече съм сигурен. Не бива да ходите в Сиена.

Дани се опули.

— Там ще си получа парите, падре. Непременно ще се кача на влака.

И се качи. Когато рано следобед пристигна в Сиена, Дани се оказа неподготвен за красотата на този бисер в короната на Тоскана. Градът представляваше истински скъпоценен камък, инкрустиран в златист пейзаж от ферми и маслинови горички, заобикалящи дворци и кули, издигнати сред три ниски хълма.

Пред гарата взе такси — очукан фиат — и се отпусна на седалката, докато шофьорът шеметно взимаше завоите по тясната уличка, виеща се все нагоре по склона. Опасана от древна каменна стена, Сиена ту се появяваше, ту се скриваше от поглед, докато таксито се изкачваше по хълмовете в лятната мараня.

— Вие идва за палио, нали? — Шофьорът беше нисък мургав мъж с ярко копринено шалче на шията — невероятен аксесоар, който изглеждаше странно на фона на избелялото поло и сивия панталон. Самото шалче бе в цикламено и зелено и Дани забеляза, че измежду гънките му наднича златен дракон.

— Да, точно така — надвика той измъчения рев на двигателя. — За палиото.

Италианецът хвана края на шалчето и го опъна, за да му го покаже.

— Drago — съобщи той и погледна в пукнатото огледало, за да се увери, че клиентът му го е разбрал.

Дани леко подръпна яката на ризата си и обяви своята принадлежност:

— Съединените щати.

Шофьорът се засмя, после завъртя волана надясно и отново наляво, когато едно черно рено го принуди да излезе върху чакъла отстрани на пътя. С порой от ругатни италианецът завъртя колата на място и наказа виновника с убийствен поглед.

След това дойде ред на Дани да изругае връхлитащия ги иззад завоя камион. Шофьорът неохотно насочи вниманието си към пътя и удари спирачка.

— На английски — дракон — каза той. Фиатът постепенно отново увеличи скоростта и италианецът безгрижно продължи разговора. — Ние побеждава, мисли. Вижда коня. — Шофьорът вдигна ръка от волана и целуна върховете на пръстите си. После вдигна другата си ръка и махна. — Този кон добре бяга.

На Дани му се искаше дребосъкът да върне ръцете си върху волана. Когато спряха на калдъръменото площадче пред хотела, облекчението му се прояви във формата на щедър бакшиш, въпреки че на два пъти по време на пътуването бяха изпаднали в опасни ситуации — нещо обичайно за Италия. Според собствената му система за суеверие щедрите бакшиши прогонваха злополуките.

Хотелът се издигаше на склона над маслинова горичка сред изключително романтична обстановка. Дани се регистрира и отново установи, че има резервиран апартамент. Той гледаше към тих вътрешен двор, чиито стени бяха покрити с пълзящи рози. Във въздуха сънливо жужаха пчели, после изведнъж се стрелваха нанякъде. Пееха птици. Ромолеше вода. Навсякъде имаше керамични гърнета, пълзящи цветя и растения. Ухаеше на рози и лавандула.

Стаите на Дани бяха приятно прохладни и весело украсени, с тъмни тавански греди, камина в ъгъла и мраморна баня. Помисли си дали да не разгледа града — винаги бе мечтал да види Сиена — но реши първо да пийне нещо на терасата.

Беше преполовил втора чаша кампари със сода и спокойно зяпаше маслиновите горички в подножието на хълма, когато пред погледа му се появи Паулина Пасторини. Когато го видя, тя му махна с ръка и прекоси терасата с толкова чувствена походка, че спокойно можеха да я обявят за опасна за уличното движение.

Носеше червеникавожълта блузка с гол гръб и бели сандали с висок ток. Очите й бяха скрити зад скъпи слънчеви очила. Като се прибавеха шоколадовата й кожа и кестенявата й коса, ефектът беше поразителен. Някакъв глас в главата му заяви, че не се радва да я види там, че е по-добре да е сам, че тя е надвиснала катастрофа. Но не се получи. Нито за миг. Жената бе неустоима.

— А, ето ви и вас — през блясък на бели зъби каза тя и отметна назад лъскавата си коса. — Може ли да ви правя компания?

И без да дочака отговор, придърпа стол и седна.

Келнерът изникна изневиделица.

— Синьорина?

Тя отговори на италиански. Келнерът кимна и се оттегли. Паулина с мека усмивка наведе глава и погледна Дани над очилата си.

„Очите на еленчето Бамби“ — помисли си той.

— Бяхте ли послушно момче? — попита Паулина.

Дани се размърда на стола си. Отчаяно търсеше някакъв остроумен отговор.

— Предполагам.

Тя се засмя.

— Заради палиото ли сте тук? — попита той.

Паулина поклати глава.

— Идвам заради вас — отвърна тя и замълча за миг. — Да ви разведа из Сиена, да ви превеждам — каквото пожелаете. — Леко свиване на изящните рамене.

След миг келнерът се върна с бутилка „Пино гриджо“ и две чаши, наклони шишето към Паулина и зачака. След одобрителното й кимване той ловко отпуши бутилката и й наля малко. Красавицата опита виното, млясна с устни в комична наслада и келнерът се засмя. Дани също.

Всичко това бе много спокойно, напълно в атмосферата на сънената прелест на следобеда. „Ето какво е да си богат“ — помисли си Дани.

Когато изпиха бутилката почти докрай, двамата се качиха в колата на Паулина — бяла ланча — и се спуснаха по склона към града. Тя шофираше добре, сто пъти по-добре от таксиметровия шофьор, превключваше скоростите и плавно взимаше завой след завой. Дани установи, че зяпа краката й, и откъсна очи.

— Казаха ми, че си художник — рече Паулина.

Той кимна.

— Синьоре Белцер казва, че си добър. Истински Пикасо!

Дани се подсмихна.

— Да бе, как ли пък не. „Истински Пикасо!“

— Наистина каза така. Аз само го цитирам. Както и да е, реших да поразгледаме малко изкуство. Мога да ти покажа неща, от които ще ти се изсулят очите.

В първия момент Дани не я разбра. После се досети.

— Чорапите — каза той.

— Моля?

— Чорапите — могат да ти се изсулят чорапите, не очите.

Тя го погледна.

— Наистина ли? А не очите? Чорапите? — Смехът й си бе чисто вълшебство, ала в него имаше нещо, което го накара да си помисли, че нарочно е сбъркала думата. — Аз обаче не нося чорапи. За щастие ти носиш. Така че можем да ги изсулим.

Между отделните шедьоври — прочутите фрески на Доброто и лошото управление в Палацо Публико, катедралата с нейния баптистерий и релефите на Донатело, великолепно подредена мраморна настилка — тя му разказа за палиото.

— Сиена не е чак толкова голям град, нали разбираш? Може би шейсет хиляди души в седемнайсет контради. — Паулина го погледна. — Знаеш ли какво е контрада?

Той кимна.

— Нещо като квартал.

— Поразително — впечатли се преводачката. — Американците обикновено не го знаят. — Тя замълча за миг, после продължи: — Е, тогава знаеш, че всяка контрада има свои граници в града — своя черква, музей и клуб, свой светец покровител, знаме и тотем.

— Например дракон.

— Да, например дракон. Има и пантера, както и вълк, но изобщо не е каквото очакваш. Искам да кажа, знам, че спортните ви отбори в Щатите имат такива… символи, но повечето са… ммммм… свирепи животни. Могъщи. Бързи. Агресивни. Тук не е така. — Мелодично кикотене. — Ни най-малко.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Ами има гъска, гол охлюв, вълна, гора. Дори гъсеница. — Тя отново се засмя и на Дани му хрумна, че виното я е хванало. — И изобщо не е симпатичен като оня в „Алиса в Страната на чудесата“. Няма райета и буйни мустаци. Просто зелена доматена гъсеница.

— Стига бе!

Паулина го плесна по ръката.

— Ще видиш. Така или иначе, принадлежността към даден квартал е за цял живот. Щом веднъж си гол охлюв, цял живот си оставаш такъв — същото се отнася и за другите. Можеш да си вземеш жена от друга контрада, но не и да се откажеш от принадлежността си.

— Ами ти? — попита Дани.

— Какво аз?

— Ти от коя контрада си?

Пак онова кикотене. После:

— Мммн… как се казва? От центъра на града.

Паулина се засмя. Дани също.

След като разгледаха няколко ранни стенописа на Микеланджело в капелата „Пиколомини“, те излязоха навън. Градът беше потънал в сенки. От слънцето бе останало само розово сияние над хълмовете на запад.

— Да идем на Кампо — предложи Паулина, хвана Дани за ръка и го поведе по лабиринт от галерии и улички.

— Тук сме на територията на Onda — осведоми го тя. — Вълната. Разбираш ли?

Така си и беше. Знамената на тази контрада висяха на всички балкони — вълнуващи се бели и тъмносини ивици. Мотивът бе навсякъде — нарисуван върху сандъчета за цветя и врати, изсечен върху каменните основи на самите сгради. Пред тях се включи улична лампа и Дани се засмя, когато видя, че абажурът е с форма на риба — стилизирана риба, танцуваща върху стилизирани вълни.

— Знаеш ли, че от цял свят идват социолози, за да изучават системата на контрадите — попита Паулина. — Наистина! Казват, че много отдавна контрадите били древни племена. И тези племена са като големи семейства. Всеки ти е братовчед, нали разбираш? Грижат се един за друг. Но извън контрадата винаги се бият. Според мен днес тъкмо това съперничество сплотява града.

Минаха през площадче, на което деца с шалчета на палиото играеха футбол с червена топка.

— Ами самото надбягване? — попита Дани.

— Провежда се два пъти годишно. На едни и същи дати, независимо дали са почивни дни. На втори юли и шестнайсети септември. И не участват всички контради. Има място само за единайсет. Затова през юли се състезават шестте, които не са участвали предишния август — плюс още пет, които се избират по жребий. После през август се състезават шестте, които не са участвали през юли, плюс второ теглене за останалите пет места.

— И какво представлява самото надбягване? Религиозна церемония или истинско състезание?

— Не е само представление, определено. Случва се да умират коне. Понякога и жокеи. Даже и зрители.

— Шегуваш се.

Тя поклати глава.

— О, не. Контрадата го приема много сериозно. Така е от хиляда години. Празникът продължава цяла седмица. Зрелище. Ще видиш — тази вечер е последната преди състезанието, затова винаги е най-вълнуваща. Така или иначе, има дни и нощи на средновековни спектакли, песни и развяване на знамена — дотук всичко е съвсем цивилизовано. После, когато топът обяви началото на надбягването… е, тогава е колкото продажно, толкова и жестоко. Утре ще видиш. Три обиколки на Кампо, без седла, насред петдесет хиляди души, които надават рев при всяко преминаване на конете. Продължава само около минута и половина.

— Защо казваш, че е продажно?

Паулина сви рамене.

— Това си е част от надбягването. Всичко може. Всичко е позволено. Повечето жокеи са от Марема и ги бива с бича, макар че го използват главно един срещу друг, а не за конете. Някои дават на конете стимуланти и всяка година един-два се убиват при завоя на Сан Мартино, който е омекотен, но въпреки това е ужасен. — Тя замълча за миг, после продължи: — И естествено, всичко е уговорено. Винаги е уговорено, въпреки че уговорката невинаги се изпълнява, защото надбягването е пълен хаос. Един жокей получава пари, за да изгуби, друг — да не позволи на трети да спечели. И все пак в крайна сметка всичко зависи от конете, защото те нямат нужда от ездач, за да победят.

— Какво?

Италианката поклати глава.

— Това не ти е дербито в Кентъки! Половината жокеи падат на завоите. Печели онзи кон, който финишира пръв. Затова в крайна сметка жокеят няма значение.

— Кой победи през юли?

Паулина се намръщи.

— Не беше Павоне. — Тя се замисли. — Истриче, струва ми се. Таралежът.

Завиха надясно по съвсем тясна уличка и Паулина го хвана за ръката, за да му посочи, че знамената и символите са се променили. Сега цветовете бяха тюркоазно и златно и навсякъде се виждаха пауни с разперени опашки.

— Вече сме на територията на Павоне — каза тя. — Това е една от главните контради.

След малко вдигна показалец към устните си.

— Шшт! — прошепна тя. — Слушай.

Дани наклони глава и ги чу: приглушени човешки разговори, звън на прибори, тракане на чинии. На този фон се носеха далечни мелодии. Разнесе се слабо изтръбяване.

— Вълшебно, нали? — рече Паулина.

Продължиха нататък. Тя се препъна, хвана се за него и се облегна на ръката му. Горещият въздух донесе уханието на парфюма й до ноздрите му и Дани забеляза капките пот по лицето й, полепналите по челото й влажни кичури… Завиха зад ъгъла, минаха през тясна аркада и след миг ги заля водопад от шум.

Кампо.

Заобиколен от сгради, по-стари от Америка, площадът бе павиран с типичния за града кафяв камък в безброй нюанси. В момента там се провеждаше огромно угощение на открито. Потни келнери щъкаха насам-натам с подноси спагети, риба и дивеч между двестатина петнадесетметрови маси, край които седяха хиляди весели сиенци. Навсякъде се вееха красиви знамена — на всяка маса, на всеки балкон.

Носеха се древни песни, тръбяха тромпети. Дани отстъпи назад и забеляза, че стои на импровизирана писта. Около площада бяха поставени квадрати обърнат наопаки чим, които покриваха изтърканите от вековете камъни.

Паулина го заведе при масите, запазени за контрадата Павоне, където празнуваха стотици хора. Знаменцата, шаловете и пауновите пера ясно показваха на чия територия се намират. Тя посочи червеникавокафявия дворец, който се издигаше в мрака зад масите.

— Палацо ди Павоне. Утре ще бъдем там. Гледката е фантастична.

Дани плъзна поглед по дългите балкони, по които се разхождаха пауни сред гора от саксии с палми.

— Ами тази вечер? — попита той. — Мислех, че имам среща с Белцер.

Паулина извинително сви устни.

— Днес разговарях с него. Ще закъснее, но не искаше да пропуснеш празника. Каза, че ще се видите утре. — Забелязала разочарованието му, тя наклони глава и още повече се нацупи. — Моята компания не ти ли стига?

— Не е…

Италианката го хвана за ръка и го задърпа.

— Ела, ние сме на трета маса.

Макар че не беше мислил за вечеря, той усети, че е гладен, и това бе добре, защото храната заприижда към него на талази. Изглежда имаше безброй блюда, всяко придружено от съответното вино. Всичко беше разкошно и енергията на Кампо направо наелектризираше. Изведнъж прозвучаха фанфари. Разговорите стихнаха, над тълпата се спусна тишина, после избухнаха аплодисменти, които посрещнаха шествие от мъже и жени в средновековни одежди. Те с отмерени крачки минаха по широката алея, оставена между масите. Взрив от викове и песни съпътстваше появата на представителите на всяка контрада, носещи огромни знамена към центъра на площада, където имаше импровизирана трибуна, заобиколена с факли. Когато хората на Павоне стигнаха в средата на Кампо, морето от празнуващи около Дани се изправиха като един и запяха, бавно развявайки знаменца с пауни. От балконите зад тях се посипаха конфети — вихрушка от злато и тюркоаз, чийто блясък обагри тълпата.

Бе прекалено шумно, за да разговаря с когото и да е друг, освен с непосредствените си сътрапезници, а Дани можеше да разговаря единствено с Паулина. Очевидно никой не знаеше английски. Когато тя отиде да обиколи приятелите си на други маси, той се почувства изоставен. Можеше само да отвръща на добродушните усмивки на сътрапезниците си и да вдига чаша, когато казваха „Buona fortuna“ и „Vittoria a Pavone!“, което правеха доста често. Като дойде време за кафето и десертното вино, а после и за грапата, вече минаваше единадесет.

Искаше му се да си тръгне, но Паулина се намираше на десетина метра от него и оживено разговаряше с елегантен сивокос мъж в началото на масата. Тя вдигна очи, срещна погледа на Дани и му прати ослепителна усмивка.

Дани посочи часовника си, небрежно й махна с ръка и се изправи. Площадът се олюля пред очите му. „Хопа…“

— Grazie tutto — извика той. — Grazie mille! — Всъщност говореше италиански доста сносно, реши Дани. — Arrivederci, mon amici!14 — Сътрапезниците му се засмяха и вдигнаха чаши.

— Дани — каза приближилата се до него Паулина и преплете ръката си с неговата. — Нямах представа, че знаеш италиански!

— Нито пък аз — измърмори той.

— Но къде отиваш?

— В хотела. — Дани започна да се ръкува с хората наоколо.

— Вече? Но още няма полунощ.

Той я погледна.

— Малко съм… уморен.

Паулина се изкиска.

— Мисля, че си малко… пиян.

Дани се замисли за миг.

— Възможно е — с преувеличена сериозност кимна той.

— Е, добре — каза Паулина и отпи глътка вино. — Да вървим!

Той поклати глава.

— Ще взема такси.

— Не бъди глупав. Нали трябва да се грижа за теб. Пък и тази нощ няма да можеш да хванеш такси. Не е възможно.

Върнаха се при колата й. Дани съсредоточено се взираше в калдъръма, докато Паулина се клатушкаше на високите си токове и един-два пъти се блъсна в него, като се смееше, шепнеше, докосваше ръката му и приказваше. Дръзкият й кикот се носеше във въздуха.

После седнаха в ланчата и се понесоха нагоре по склона към хотела. Паулина включи уредбата и отвсякъде се понесе музика. Дани си мислеше колко хубава е нощта, мислеше си колко хубаво момиче е тя, когато ръката й докосна бедрото му. Едва ли беше случайно.

Той полагаше всички усилия да остане верен на Кейли, наистина, ала не му бе лесно. И все пак беше решен да устои, защото Кейли бе жената на живота му — беше убеден в това. И щеше да го напусне, ако й изневери, защото за нея верността означаваше всичко. Още отначало ясно го бе заявила.

По предното стъкло капнаха няколко капки дъжд, не чак толкова много, че Паулина да включи чистачките. Те залепнаха за стъклото като течни диаманти, осветени от фаровете на идващите отсреща коли. Паулина говореше за последното си посещение в Щатите — че всичко било с огромни размери.

— Къщите, колите, заведенията за бързо хранене. Всичко!

Дани кимна в знак на съгласие и се насили да откъсне очи от краката й. Вече ги помнеше до болка.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— И твоят ли е огромен?

Дани зяпна. „Наистина пих прекалено много. Сигурно говори за ръста ми.“ Защото Паулина не можеше да има предвид онова, което си мислеше той. Трябва да беше заради езиковата бариера.

— Не — отвърна Дани. — Аз съм малко по-висок от средния ръст, това е.

Тя се засмя и ръката й отново докосна бедрото му, докато превключваше скоростта на поредния завой.

„Кейли никога няма да научи“ — каза си Дани. Тя бе на хиляди километри и пътищата на двете жени никога нямаше да се пресекат, дори след милион години. Погледът му отново се насочи към коленете на Паулина и бледата плът над тях.

Той се засмя и се извърна.

— Защо се смееш? — попита Паулина.

Дани поклати глава.

— Спомних си за един албум.

— Кой?

— „Прилеп от ада“.

Тя се озадачи.

— Не съм го чувала.

Дани сви рамене.

— Не е важно.

За миг си помисли дали да й разкаже за албума и конкретно за песента, от която бяха стиховете — „Рай на светлината на арматурното табло“ — но се отказа.

Важното беше: няма значение дали Кейли ще узнае. Това не бе проблемът. Проблемът беше да не изневерява, да не лъже. Досега й беше верен и така трябваше да си остане. Тайните отравят връзките, а другите жени са като противопехотни мини — никога не знаеш кога ще избухнат.

Преводачката леко отпусна длан върху коляното му. „Може би съм прекалено пиян, за да различавам добро от зло“ — с надежда си помисли той.

Изведнъж пред тях се появи хотелът и ланчата спря на площадчето. Паулина угаси двигателя и слезе от колата. Подхвърли ключовете на пиколото, хвана Дани подръка и опря глава на рамото му. Двамата влязоха във фоайето и се качиха с асансьора на третия етаж.

Когато излязоха в коридора, преводачката се поколеба. Неговата стая бе надясно, а нейната — наляво.

— Е? — рече тя и красивите й бадемови очи потърсиха неговите.

— Лека нощ — измърмори Дани. — Благодаря. Наистина беше страхотно.

Той се наведе, целуна я по бузата и се запъти към стаята си. Чувстваше се едновременно облекчен и разочарован. Спря пред вратата на 302, неуспешно се опита да улучи ключалката с ключа и изруга пристъпа на шемет, който го бе връхлетял. Някакъв глас в главата му, нещо като контрасъвест, крещеше: „Какви ги вършиш? Какво си мислиш? Тя е прекрасна, а ти си пиян. Кейли е на шест часови пояса оттук! Даже не е в същия ден като теб! Действай!“.

Но не. Щеше да си остане добър. Ключът се превъртя в ключалката и нощните съблазни останаха зад гърба му. Той влезе в банята, бавно се съблече, изкъпа се, изми си зъбите. Едва ли беше пил чак толкова много, ала виното го бе хванало. Дани изсипа две таблетки адвил от едно шишенце и ги изпи с чаша вода с надеждата, че ще облекчат евентуалния махмурлук на другата сутрин. После угаси лампата и се насочи към леглото.

Където лежеше тя — с разпилени по възглавницата коси и изкусителна усмивка.

„Господи боже! — помисли си Дани, спрял в средата на стаята по боксерки. — Ами сега?“ Усети, че неволно се приближава до леглото, сякаш бе върху една от онези самоходни пътеки на летището. Не знаеше какво да каже.

Паулина се протегна и гърдите й се залюляха настрани.

— Още не съм приключила с грижите си за теб — измърка италианката и потупа чаршафа до себе си.

„Това е прекалено — помисли си той. — Не мога да го направя…“

Тя безмълвно го притегли на леглото и Дани видя, че е съвсем гола. Изражението му я накара да се усмихне.

— Какво чакаш, Пикасо? Мятай се!