Осмият ден

5.

„Благодаря ти и за това невероятно момиче!“ — помисли си Дани, докато двамата с Кейли вървяха по Колумбия Роуд. Тя беше от Южна Дакота, от столицата Пиър — чието име, както обичаше да напомня на хората Кейли, не се произнасяло с френско произношение, а с отсечения, сериозен дакотски акцент.

Предишната Коледа двамата бяха гостували на родителите й и мястото му се бе сторило голо, пусто и сурово. Земята беше като дъсчен под, равна и бежова чак до хоризонта, температурата падаше до невъобразими стойности. „Минус десет. Минус двайсет. Докога ще продължава да пада?“ А нейното семейство… Тя бе най-малкото от осем деца и единственото момиче. Седмината й братя бяха едри, сърдечни и кокалести. Човек трудно можеше да си представи, че поколения копачи и продавачи на трактори са могли да създадат толкова изящно, лъчезарно и красиво дете като жената, която прегръщаше в момента. Не че Кейли щеше да се съгласи с мнението му. „Сигурно ме бива“ — това бе единственото признание за красотата й, което беше успявал да изтръгне от нея.

Но латиноамериканците на ъгъла на Осемнадесета улица и Колумбия Роуд знаеха кое е хубаво. Когато двамата минаха покрай тях, единият избели очи и измърмори някаква молитва, приятелят му се престори на втрещен. Той леко се олюля, тупна третия по гърба и възкликна:

— Chica sabrosa, chavo!4 — Тримата избухнаха в смях.

Спряха пред витрината на магазина за домашни любимци. Кейли си умираше за всякакви гадинки — строгата забрана за внасяне на животни в блока им направо я съсипваше. Всяка неделя внимателно изчиташе обявите в търсене на място, където да позволяват отглеждане на любимци. Мъкнеше Дани да ги разглеждат, но жилищният пазар беше толкова ограничен, че предлаганите апартаменти без изключения бяха „кучешки“ — както се изразяваше той.

Кейли и собственичката на магазина за домашни любимци Магда вече бяха приятелки. Както обикновено, тази вечер трябваше да влязат вътре, за да може Кейли да вземе на ръце и да милва някое кутре (в този случай хрътка).

След пет минути стигнаха до любимия си италиански ресторант „Мати“, където метрдотелът Марко ги посрещна с тържествено „Buona sera!“, стисна и двете ръце на Кейли и както винаги я попита дали Дани се отнася добре с нея. Тя отговори утвърдително, строгото изражение на италианеца се разтопи в усмивка и той ги заведе до маса с изглед към улицата.

Когато се настаниха, Дани измърмори:

— Човекът е влюбен в теб — знаеш го, нали?

Кейли извъртя очи и махна с ръка.

— Такъв си е Марко. С всички се държи така.

— Да бе! Затова ни даде тая маса — само за нас с теб и за кмета, ако има късмет. Съмнявам се.

— Ами… — Тя сви рамене.

Когато поръчаха, Кейли го помоли:

— Разкажи ми за разследването.

— За разследването ли?

Тя поруменя.

— Да! Защото е разследване, нали? Ти провеждаш „разследване“. Точно като Ниро Улф.

Дани се намръщи.

— Ниро Улф е бил дебел. И стар! И изобщо не си е подавал носа от апартамента.

— Освен за такива неща.

Той сви рамене.

— Върви нормално, струва ми се. Във всеки случай е доходно.

Скоро донесоха купа с брускета помодоро и чаши с Греко ди Туфо и Дани й разказа за разочароващото си посещение в университета „Джордж Мейсън“.

— Затова после отидох в съда.

— Защо?

— Заради завещанието.

— Но какъв е смисълът? Искам да кажа, сигурна съм, че завещанията са интересни, обаче… — Отхапа от брускетата и тя се разпадна на кубчета мазни домати. — Хопа! — измърмори Кейли и ги събра на купчинка в чинията си. — Може би не съм готова да приема предизвикателството на спагетите — призна тя.

Беше дошла от Пиър преди десетина години и Дани все още чуваше Равнините в гладките й гласни, също както виждаше сиукската жилка във високите й скули. Лустрото й бе идеално и вървеше в крак с модата, но дори Суартмор, Харвард и Вашингтон не бяха успели да скрият селското момиче в нея. Тя можеше не само да кара трактор, но и да ремонтира двигателя му.

Собствената му брускета също избухна, когато отхапа от нея, и Кейли се изкикоти.

— Може би още не сме готови да се храним на обществени места — реши тя. — Та какво разказваше за завещанието?

— Мисля, че човекът е бил сирак.

— Наистина ли? Защо?

— Защото е оставил всичко на едно нюйоркско сиропиталище. Иначе в съда не открих нищо друго. Завещанието е отпреди пет години и в него не се споменава нищо за документите му.

— Ами изпълнителят? — попита Кейли.

Дани поклати глава.

— Просто някаква юридическа кантора — онази, която е съставила завещанието.

— Така… — Тя потръпна. — Не е ли имал приятели? Роднини?

— Поне аз не открих такива.

— Това е ужасно!

„Типично в нейния стил — помисли си Дани, — да съжалява за човек, за когото никога не е чувала. При това мъртъв.“

— Тогава какво е станало с документите му? — попита Кейли.

— Не знам.

— Може да ти ги дадат, нали?

Дани се намръщи.

— Ммннн… едва ли.

— Защо?

— Защото става дума за юристи, а юристите са абсолютни педанти по отношение на документите, пък и… формално, те принадлежат на наследника.

— Имаш предвид сиропиталището…

— Католическия приют в Бруклин.

— Но може да ти позволят да ги разгледаш, нали?

Дани бавно кимна с глава.

— Да… възможно е. Но може и да не ми позволят.

Кейли отново рискува да отхапе от брускетата.

— Значи всъщност… не си стигнал доникъде — обобщи тя.

Дани безпомощно разпери ръце.

— Получавам сто кинта на час, което определено е някъде. Искам да кажа, като се замислиш, най-лошото, което може да се случи, е да приключа разследването. Веднага. Тогава докъде ще стигна?

След час вече бяха в апартамента.

— А сега десертът — обеща Кейли и сините й очи заблестяха, докато се насочваше към спалнята.

Дани наблюдаваше плавно полюляващите се хълбоци. „От виното е — помисли си той. — Две чаши и задръжките й изчезват.“ Истината бе, че за човек с такова пуританско възпитание като нея Кейли имаше просто неутолимо либидо. „В някой друг век щях да се измъчвам от плътските си томления“ — веднъж се беше пошегувала тя. Сега се облегна на касата на вратата и го стрелна с поглед.

— Не изчезвай.

Нямаше. Но докато чакаше, Дани надраска няколко думи на самозалепваща се бележка и я залепи на хладилника: „Обади се на адвоката за имота“. После бързо се обади на частен брокер на информационни услуги в Дейтона Бийч и поиска да му прати списък с телефонните разговори на Терио през последния месец преди да умре.

— Не само номерата — каза той. — И имената. — Тъкмо съобщаваше номера и валидността на кредитната си карта, когато в дневната се появи Кейли по прозрачна черна пижама.

— Леле! — възкликна той и несръчните му опити да затвори слушалката я накараха да се засмее. — Да ти предложа нещо?

— Какво например? — попита тя.

— Не знам. Себе си?

Когато на сутринта излезе от банята, нея отдавна вече я нямаше.

Уви хавлия на кръста си, направи си чаша кафе и се обади на Алфред Дънкърк, адвоката, който се занимаваше с имота на Терио. Макар Белцер да не бе казал нищо по този въпрос, струваше му се разумно да не издава истинските си намерения.

— Видях материала за смъртта на господин Терио и некролога в „Поуст“ — каза Дани.

— Да?

— Чудех се за къщата…

— Моля? — В гласа на адвоката личеше искрена изненада.

— Питах се кога ще бъде обявена за продан.

Дънкърк не се опита да скрие отвращението си.

— Обадете се на „Спенсър Риълти“ — посъветва го той. — Те се занимават с имота.

Дани го послуша.

— Ал Дънкърк ме препрати към вас — осведоми той жената от фирмата за недвижими имоти. — Каза, че вие се занимавате с имота на Терио.

— Така е — потвърди тя.

— Бих искал да го видя.

— А, добре… чудесно, макар че трябва да ви кажа — малко е рано. Ще го обявя за продан едва другата седмица.

— О! — престори се на разочарован Дани.

И жената побърза да го успокои.

— Е, бих ви показала къщата! — обеща тя. — Просто не мога да ви я продам. Засега! Но ако наистина проявявате интерес, можем да я видим още тази сутрин.

Не му се струваше добра идея да се появи в офиса на Адел Сливински с Бомбардировача — тази кола обикновено настройваше хората скептично по отношение на шофьора. Затова взе такси. Четиридесетгодишна, с права руса коса и чип нос, който като че ли не отиваше на останалата част от лицето й, Адел бе темпераментна жена с бял мерцедес.

Когато потеглиха на запад към шосе 50, тя заговори за лихви на ипотеки и заеми, за предимствата на новите спрямо старите къщи.

— Страхотно е, нали? — Беше завила по един недовършен път. — Това е последното кътче от Феърфакс, което още не е напълно застроено.

Отвън къщата имаше малко занемарен вид, но от гледна точка на евентуалния купувач видимо нямаше дефекти. Напротив, изглеждаше удобна и в добро състояние, с медни водостоци и висок дъб, който заслоняваше покрива от следобедното слънце. Вътре беше идеално подредено, с кървавочервени ориенталски килими в дневната. По стените висяха ръчно оцветени гравюри от XIX век в прости дървени рамки: пустинни пейзажи, оживени кервансараи и източни пазарища.

„Страхотни картини, при това истински, а не репродукции от универсален магазин“ — помисли си Дани.

Мебелите бяха изхабени, но удобни и меки. Двамата с Адел, която отваряше и затваряше врати на празни гардероби и бани, стигнаха до кухнята. Според нейните думи беше „удобна, но ако бях аз, щях да махна всички тези златни повърхности“. После му показа „мокрото помещение“ и „хубав голям килер — много полезно нещо“. Накрая се поколеба пред ожулена бяла врата.

— А това е кабинетът — въздъхна тя. — Много се извинявам за състоянието, в което се намира. Надявам се, че разбирате — нямах възможност да го подредя. — Адел отвори вратата, отдръпна се настрани и го пусна да влезе пръв.

Дани очакваше да завари бъркотия, но всъщност помещението бе доста подредено — просто беше тясно и претъпкано. Няколко черни кантонерки и етажерки с книги. Дървено бюро с монитор с плосък екран сред купища хартии и книги, някои стари — и всичко това, покрито с прах. Под бюрото — компютър. На едната стена — карта на Източна Турция, на другата — на Ватикана.

Дани за пръв път усети, че нещата се променят.

— Малко мирише на мухъл — каза Адел.

— Не, стаята си е хубава — увери я той и се загледа в книгите на една от етажерките.

Както можеше да се очаква, повечето имаха научни заглавия, свързани с различни аспекти на религията. В тънки томчета се описваха животът и деянията на средновековни светци и мистици, докато в други, по-дебели, се разсъждаваше върху редица езотерични теми. Книгите варираха от „Елизабетинските евреи“ до съчинения на арабски и италиански, за чието съдържание Дани не можеше да съди по заглавието.

Адел сбърчи нос.

— Естествено, тук е много по-просторно, отколкото изглежда… заради безредието — каза тя. — И вградените лавици са ценни.

Дани кимна с глава.

— Да, полезни са — съгласи се той.

— Едно от нещата, които ми харесват в тази къща, е преливането от стая в стая. Заради плана на къщата е — всичко е толкова открито!

Дани продължаваше да кима, но не я слушаше. Вниманието му се насочи към лавицата под бюрото на професора — заради вида на книгите, които бяха подредени там. Повечето изглеждаха светли и нови за разлика от другите по етажерките. Той прегледа заглавията:

Липидните тубули и парадигмата на молекулярното инженерство

Херметическият апокалипсис

Компютри на протеинова основа

Магическите съчинения на Томас Вон

Нанотехнологията и квантовата ограда

— Стаята е адски подходяща, ако имате библиотека — сподели Адел. — С всички тия лавици.

— Много ли четете, Адел? — попита Дани.

— Да — отвърна тя. — Чета новата книга на Маргарет Атууд…

Като се преструваше на заинтригуван и издаваше съответните звуци, Дани извади един том от лавицата и го разтвори. Прочете първото изречение, което му попадна: „Нанотехнологията е изкуството и науката на изграждането на сложни, практични устройства с атомна точност“. „Хммм, виж ти“ — помисли си той.

Но всъщност си мислеше, че това са извънредно странни книги, които едва ли са свързани с професионалната област на Терио. А като че ли не бяха свързани и помежду си. Професорът се бе занимавал с религиознание, а всичко това се отнасяше за… за какво? За магьосничество и техника ли? За алхимия и молекулярна биология? Сякаш Терио е бил шизофреник, стъпил с единия крак в средновековието, а с другия — в трихилядната година.

Адел кихна и прекъсна монолога си.

— Апчи!

— Наздраве.

Тя полузасрамено се усмихна и се обърна към изхода. Но Дани не я последва и жената спря на вратата.

— Тази стая ви харесва, нали?

— Чудех се за компютъра — каза Дани и посочи с ръка. — Какво ще стане с него, когато продадете къщата?

— А, ще бъде продаден на търг — отвърна Адел, извади книжна кърпичка от чантата си и си избърса носа. — Струва ми се, че с това се занимават „Лоус“.

— Ами кантонерките? — попита Дани, небрежно отвори едно от чекмеджетата и надникна вътре.

— Както казах…

„Картотека. Подредена по азбучен ред. С табелки.“

— Всичко ще бъде продадено — бодро заяви тя.

— Ясно.

Адел се завъртя на токове и Дани трябваше да я последва.

Обиколиха спалните на втория етаж и надникнаха на тавана, който беше почти празен. После се върнаха долу и излязоха навън.

— Какво мислите? — докато заключваше, попита тя.

Дани одобрително се усмихна.

— Много е хубаво, но… ами мазето? — Спокойно можеше да хвърли един поглед.

Агентката широко му се усмихна.

— Щом искате — отвърна тя и заобиколи отстрани. Когато приклекна да отключи катинара, Адел с внезапна загриженост го погледна. — Не сте суеверен, надявам се.

Дани озадачено поклати глава.

— Господин Терио… е починал… в мазето — поясни тя.

— Наистина ли?

— Пишеше го във вестниците — каза Адел. — Самоубийство.

Той потръпна.

— Някои хора се страхуват от такива неща — прибави жената.

Дани се наведе да й помогне да вдигнат вратата, която се отвори със стържене на ръждив метал. Адел предпазливо се спусна по стъпалата и включи висящата на тавана крушка, която едва замъждука.

— Трябваше да сменя крушката — измърмори тя. И имаше право. Мазето беше мрачно и сиво. — Както и да е. Виждате, че помещението е чудесно! Има много място за лавици — или ако го довършите, можете да поставите маса за билярд. Женен ли сте?

Дани поклати глава.

— Още не — отвърна той и направи няколко крачки напред в тъмното. Очите му бавно се приспособиха към сумрака и той видя полуразрушената стаичка, в която бе завършил дните си бившият собственик.

— Тезгяхът е много хубав — задудна Адел с надеждата да привлече вниманието му. — Здрав като скала и… не съм питала, но съм сигурна, че върви с имота.

Дани отново закима, без да я слуша. Искаше да разгледа стаичката (или онова, което беше останало от нея), но нещо го спираше. В гърдите му закипя адреналин и изведнъж му се стори ужасно задушно. За миг се задуши.

Агентката се завъртя на токове и се заизкачва по стъпалата.

— Е, това е — изчурулика тя.

Дани с облекчение я последва към мерцедеса. По пътя минаха покрай отворена кофа за смет и той видя, че е полупълна.

— Божичко! — възкликна Адел. — Смятате ли, че от общината ще я вдигнат, ако им се обадя?

— Сигурно. — Дани затвори капака и я задърпа след себе си. Кофата беше на колела, но трудно се придвижваше по чакъла и тротоара.

Когато се върнаха в офиса й, Адел повика такси по мобилния си телефон. После му даде папка с информация за имота, за която с телбод бе закрепена визитката й. Накрая протегна ръка с широка усмивка.

— Помислете си — каза му тя. — И ми се обадете, ако имате въпроси.

Трябваше му близо час, за да се прибере в апартамента, но когато пристигна, завари пред вратата пакет с книгата, поръчана от alibris.com. Дани я хвърли на бюрото си и видя, че на пода — където го беше изплюла машината — го очаква факс.

Факсът бе от брокера в Дейтона. Първата страница беше фактура за „бизнес услуги: 425.15 долара“. Петнадесетте цента го учудиха, но втората страница съдържаше нужната му информация: списък на междуградските и международните разговори, които Терио бе водил през последния месец от живота си. Бяха посочени часът, датата и продължителността на всеки разговор, наред с името на абоната.

Списъкът бе кратък, но Дани видя, че в деня преди смъртта си професорът е провел доста разговори — при това само с три града: Осло, Истанбул и Пало Алто.

Тази странна комбинация го накара да се замисли. Пало Алто и Истанбул бяха като Хелън Келър и Силвестър Сталоун. Прибавяш Осло в сместа и получаваш… чичо Скрудж. Какво ги свързваше?

Погледна имената. В Истанбул бяха посочени абонатите Реми Барзан и агенция Франс Прес. В Пало Алто следите водеха към някой си Джейсън Пател. А номерът в Осло принадлежеше на Оле Гунар Ролвааг в института „Осло“. Нито едно от тези имена не му говореше нищо, но Турция бе изплувала и преди — при това наскоро. Погледна през прозореца и се опита да си спомни. И след малко успя. Секретарката в „Джордж Мейсън“. Тя му беше казала, че допреди два месеца Терио е бил в едногодишна отпуска, която прекарал „в Анкара или там някъде“. И в Рим.

„Значи разговорите са били свързани с проучванията му“ — реши Дани. Поне това изглеждаше очевидно, тъй като Пало Алто означаваше Станфордския университет, а Истанбул… е, сигурно там бе провеждал проучванията си. Ония неща за ислямския мистицизъм и Черното писание (или нещо подобно).

И още: Франс Прес беше информационна агенция и ако Терио бе съчинявал лъжи за клиента на Белцер, ФП определено е можела да ги разпространи. Следователно най-накрая имаше за какво да се хване.

Що се отнасяше до Осло…

Хрумна му да се обади на някой от номерата и да види какво ще се получи. Но не. Знаеше, че човек обикновено имаше възможност само веднъж да ритне кучето. По-добре да почака и да потърси още сведения. И междувременно можеше да измисли претекст да позвъни на тези номера.

„Освен това Белцер може да пожелае да си каже думата по този въпрос.“ Всъщност и без това трябваше да се свърже с адвоката — да докладва, да му разкаже какво е открил.

Това обаче щеше да почака. Първо щеше да се обади на човека от фирмата за търгове „Лоус“, някой си Хауи Кълпепър. Намери телефонния му номер в брошурата, която му беше дала Адел. Човекът вдигна на първото иззвъняване.

— Кълпепър! — Аукционерът имаше раболепен глас и мазен смях. Когато Дани го попита дали може да купи компютъра и кантонерките от къщата на Терио, онзи се закикоти и постепенно започна да се извинява. — Прощавай, приятел, ще ми се да можеше. Обаче не може! Просто не може! Няма начин да продам част от вещите преди датата на ликвидацията.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно! Забранено е.

— Щото наистина ми трябват компютър и кантонерки — поясни Дани. — И си казах, нали разбирате, втора ръка, така са по-евтини, отколкото да ги купиш от магазина.

— Да, така е, сигурно ще извадиш късмет, ама… ще се наложи да почакаш.

— Докога? Кога е търгът?

Кълпепър замърмори в слушалката и Дани го чу да прелиства някаква книга. Накрая отвърна:

— Ето го… първи октомври. Точно в дванайсет — в Манасас! Ако искаш, мога да ти пратя списък на стоката и карта до мястото на търга. Това устройва ли те?

Дани отговори, че го устройва, и даде адреса си. После затвори и си погледна часовника. Наближаваше дванадесет и половина, което означаваше, че в Сан Франциско е девет и половина. Подходящ момент да се обади, но… трябваше да отиде на работа. Всъщност трябваше да стои в галерията от един до пет и в никакъв случай не искаше да закъснее. Дори да бе само с десет минути, собственикът, един невротичен британец на име Иън, изпадаше в пасивно-агресивно цупене, което можеше да продължи цял следобед. Не че щеше да каже нещо. Просто кипеше от недоволство, докато атмосферата станеше отровна.

Все още имаше шанс, стига да побързаше.

Извади визитката на Белцер от портфейла си и набра номера. Телефонът започна да звъни. Когато адвокатът отговори, гласът му се чуваше кристално ясно. Все едно беше не в съседната стая, а в главата на Дани.

— Чао.

— Здрасти, тук е… Дан Крей.

— А, Дан. Добреее.

— Реших да се обадя. Имам да докладвам за едно-две неща.

— Вече? — одобрително рече Белцер. — Наистина действате бързо.

Дани му разказа за списъка с извънградски телефонни разговори, който получил от:

— … източник във Флорида. Терио се е обаждал на някои хора преди да… хм… да се заключи в мазето. Искате ли да ги проверя?

— По-точно?

— Тези хора, с които е разговарял — мога да ги поразпитам.

— Нееее — отвърна адвокатът. — Мисля, че не се налага, Дан. Ако ми пратите списъка по факса, аз ще поема нататък. — Той му продиктува номер с кода на Сан Франциско.

— Ще го пратя веднага щом свършим разговора.

— Идеално — каза Белцер.

— После отидох в къщата му — продължи Дани.

— Чия?

— На Терио. Стара фермерска къща.

— Разбирам.

— Има компютър, който може да се окаже интересен, и няколко кантонерки.

— Има ли нещо в тях?

— Да, има. Изглежда са пълни. Не успях да прочета нищо, но ако проявявате интерес… Всичко ще бъде продадено на търг, който ще се проведе на първи октомври.

— Това е след няколко месеца! — възкликна адвокатът.

— Знам.

— Е, не можем ли да направим нещо като… баражен анонс?

— Едва ли — отвърна Дани. — Разговарях с аукционера и…

Белцер измърмори нещо неразбираемо. После попита:

— Това ли е всичко?

— Засега, да.

— Bene… — дотук добре. Дръжте ме в течение и съм сигурен, че ще се доберем до дъното на нещата. Чао! — След тези думи адвокатът затвори.

Дани обу черен памучен панталон и облече бледозелената риза на Томи Бахама, която Хейли му бе подарила за Коледа. Той застана пред огледалото в банята и си сложи златните халки на лявата вежда. После наплеска малко гел по косата си, разроши я с пръсти и се втурна към стълбището.

За да спести време, отиде в галерията с Бомбардировача — въпреки че Иън не обичаше да вижда олдсмобила на служебния паркинг. „По дяволите, голям е колкото самолет, Дани, заема цели две места. И изглежда отвратително.“ Което си беше вярно. Боята бе започнала живота си като бронзов металик, но с годините цветът беше избелял до матовокафяв. Пластмасовото арматурно табло бе напукано, предните седалки бяха хлътнали и огледалото беше залепено с бяло лепило. Колата харчеше двадесет на сто (по магистралата) и гореше по два и половина литра масло на седмица.

С една дума, нарушаваше всякакви изисквания — екологични, естетически и функционални. Въпреки това Дани си я харесваше. Подарък от дядо му (който го бе поддържал до преклонна възраст само за да чуе от бабата на Дани, че тя повече няма да седне в него), олдсмобилът вървеше без каквито и да е месечни вноски. И издаваше онзи звук. Завърташ ключа и той изревава — наистина изревава.

Естествено, паркирането не бе по-лесно, отколкото на тир, но ако намереше място, Дани действаше виртуозно. Изглежда имаше усет за обем и размери и без усилие вмъкваше колата в тесни пространства, което понякога ужасяваше Кейли.

Влезе в малкия паркинг зад галерията и остави Бомбардировача до Z 3 роудстъра на Иън. Трябваше да признае, че ефектът му достави удоволствие.

Завари Иън да стои до петдесетинагодишна жена, подпрял брадичка върху юмрука си и лакът — върху другата си ръка. Двамата разглеждаха пъстър малък акварел, изобразяващ езерце, набраздено от дъжд. Накрая британецът разпери ръце и измърмори нещо за „кръгова композиция“.

Времето не летеше.

Дани прекара около половин час в изложбената зала, помагайки на една жена в бял ленен костюм да избере картина, която да „отива“ на парче яркочервена тапицерия. Иън не можеше да повярва и обръщаше очи, когато жената повдигаше плата към поредната картина, включително литография на Раушенбърг5, която се продаваше за петцифрена сума. През остатъка от следобеда опакова последните продадени произведения и попълни формулярите за доставка, изпитвайки противоречиви чувства. Тук печелеше по девет кинта на час, докато при Белцер — десет пъти повече. Ала знаеше, че не бива да зарязва „общата си работа“. Детективските задачи бяха непредсказуеми и единственият му клиент всеки момент можеше да прекрати разследването. Освен това не искаше да премята Иън, въпреки че не си падаше по него (дори като собственик на галерия).

В пет часа помогна на Иън да заключи и се вля в потоците от прибиращи се вкъщи служители, които крайно бавно се точеха към окръг Феърфакс. Отне му час и четиридесет и две минути, но накрая стигна при къщата на Крис Терио. Там слезе и чувствайки се като престъпник, отиде да вземе чувалите с боклук от кофата. Мимоходом му хрумна, че може би няма да е трудно да влезе в къщата и спокойно да проучи документите на покойния професор. Но не. Едно беше да рови в боклука му, съвсем друго — да се вмъкне в дома му и да бърника в документите. Щом боклуците бяха на тротоара, всеки можеше да ги вземе. Те бяха обществена собственост.

Затова не бе като влизане с взлом. Напротив. Макар че Дани никога не го беше правил, ровенето в кофите не бе чак толкова необичайно. Всяка детективска фирма си имаше човек, който вършеше такава работа.

С изненада установи, че чувалите лежат в няколко сантиметра вода. За щастие не бяха пробити. Дани ги замъкна през моравата до Бомбардировача, отвори багажника и ги хвърли вътре. После потегли обратно за Адамс-Морган, придружен от слаба миризма на гнили плодове.

На сутринта си купи флаконче вазелин от местната аптека, после прекоси улицата до магазина за домашни потреби. Оттам взе две найлонови платнища, пакет гумени ръкавици и „модерен“ освежител за въздух, наречен „Озиум“. Накрая занесе покупките си през двете преки до Бомбардировача и потегли към студиото си.

То се намираше на третия етаж на някогашен универсален магазин на ъгъла на Флорида и Десета улица. Ограбена и опожарена след убийството на Мартин Лутър Кинг, сградата се беше превърнала в тухлена грамада, покрита с графити. Наоколо бяха натрупани боклуци и строшени стъкла, мотаеха се безброй наркопласьори, дремеха пияници.

Колкото и отвратителна да беше сградата, самото студио бе светло и забележително просторно. И адски евтино. Въпреки че първият етаж беше зазидан още преди двадесет години, всички други етажи имаха френски прозорци, които гледаха над гетото към предградията.

„Ателието“ на Дани (както шеговито го наричаше Кейли) се намираше в северозападния ъгъл на сградата, правоъгълно помещение с триметров таван и френски прозорци на двете външни стени.

Северозападният ъгъл на стаята му служеше за „офис“ — старо стоманено бюро, поставено срещу оръфана кушетка и изтъркан кожен стол. Наблизо имаше очукан телевизор върху кантонерка, на няколко метра оттам беше плотът с малка мивка и електрически чайник.

Това бе индустриален еквивалент на „чистото, добре осветено място“, някога описано от Хемингуей, макар че не можеше да се нарече „свежо“. Дъсченият под беше опръскан с боя, сякаш Джаксън Полак6 бе получил припадък с четки в двете ръце. В единия ъгъл имаше поялник до заплетена маса метал, чието скулптурно намерение Дани вече не си спомняше (ако изобщо някога го беше знаел). В отсрещния край стеатитов бюст на Дж. Едгар Хувър, останал от студентските години, вторачено се взираше в света зад прозорците. Пет-шест платна бяха облегнати на стената до вратата, която изглеждаше така, сякаш са я разбивали агенти от Управлението за борба с наркотиците — при това многократно. Повечето картини бяха рисувани преди години, когато Дани току-що се беше дипломирал и живееше на Майорка авеню с една хубава (макар и шантава) холандска актриса.

Докато влизаше в студиото с боклука на Терио и покупките, на Дани му хрумна, че трябва да направи списък на произведенията, които са при него и които е дал на приятели. Така щеше да си помогне за организирането на изложбата в „Ниън“.

Остави чувалите с боклук на пода, включи телевизора (радиото беше повредено) и се огледа. С какво разполагаше за изложбата? Няколко скулптури от тел, два колажа, една недовършена „конструкция“, чийто център представляваше очертание с бяла боя на пода. На пръв поглед приличаше на силует на жертва на убийство. При по-внимателно вглеждане се установяваше нещо друго, или по-точно две неща: изпъкналост в раменете, която можеше да е криле или зачатък на криле, и прецизно нарисувана длан в края на протегната ръка. Ефектът от крилете и дланта бе двусмислен и смущаващ, тъкмо защото човек не можеше да е сигурен дали се появяват, или изчезват. Дали са останки, или предвестници. Дали фигурата е паднала, или се изправя. Дори самият Дани не знаеше.

Беше му отнело почти цяла седмица, за да направи силуета (и дланта) както трябва и сега искаше да купи въртяща се червена лампа като на полицейски автомобил. Със святкащата над очертанията лампа и на фона на „Месия“ от Хендел инсталацията щеше да е смущаваща. А може би нещо повече.

После идваше „Вавилон II“.

Разположено в центъра на стаята и ярко огряно от слънцето, последното произведение на Дани бе зловещо и в същото време безспорно красиво — прозрачен град, в сърцето на който сияеше загадъчната холограма. На дневна светлина плаващият във въздуха образ още повече приличаше на призрак, както си беше замислен. Размита и избледняла, холограмата имаше сепващото въздействие на халюцинация.

Той отвори прозорците, опъна платнищата на пода и запуши ноздрите си с тампони с вазелин с надеждата да се предпази от киселата воня на боклука. После изсипа един чувал върху найлона и си сложи ръкавиците.

Боклукът не бе отскоро, но не беше и в толкова ужасяващо състояние, колкото се бе опасявал. Установи, че Терио явно е бил вегетарианец. Поне в чувалите нямаше остатъци от месо, затова нямаше и червеи. Затова пък имаше винарки — цял облак, който затанцува над платнището.

С дръжка на метла разрови боклука, за да види дали няма медицински отпадъци — Терио може да е бил наркоман, диабетик или хемофилик. Нямаше игли, превръзки и следи от кръв. Само безброй опаковки: празна кутия от вафли, кора от яйца, кофички от кисело мляко, пакет от царевични пръчици, почернял от плесен. Имаше използвано мляно кафе и книжни филтри, смачкани кутии от кока-кола и пет-шест бутилки от минерална вода. Смачкана кутия от обувки, в която някога бе имало маратонки „Найки“ (четиридесет и пети номер) и много стари вестници. „Не си е падал по рециклирането“ — помисли си Дани.

По-важно бе, че намери няколко ръкописни бележки, самозалепващи се листчета с телефонни номера и къси списъци („масло, праз, кисело мляко, хляб“), пликове и сметки, рекламни листовки, каталози и банкови сведения. Остави документите настрана, за да ги проучи по-късно — първо трябваше да върне боклука в чувалите и да го изнесе на улицата, преди вонята да се разнесе из студиото.

Междувременно забеляза, че телевизорът е настроен на Ем Ес Ен Би Си, канала на Кейли, по който двама аналитици дрънкаха за „базисни точки“ и предстоящата среща на Федерацията. За Кейли предаванията по Ем Ес Ен Би Си бяха по-занимателни от концерт на „Ю Ту“. В апартамента телевизорът почти постоянно работеше на този канал и гаджето му хипнотично зяпаше повишаването и спадането на цените, движението на борсата и индекса Дау Джоунс.

Когато разбра, че интересът й към финансите е колкото работа, толкова и хоби, той реагира с подозрение — сякаш беше научил някаква тъмна тайна. Струваше му се, че заниманията на Кейли са симптом за скрит недостатък — по-точно алчност — и че този недостатък не вещае нищо добро за бъдещето й с художник. Съвсем скоро обаче беше осъзнал, че макар да е тясно свързано с парите, влечението й към финансите няма нищо общо с консуматорството. Тя не обичаше да пазарува. За нея пазарите за ценни книжа бяха просто своего рода писта, на която трябваше да прояви чудеса от прозорливост и аналитичност. Самите пари бяха просто мярка за представянето й, финансова равностойност на хронометър.

Дани разбираше всичко това, ала не споделяше нейното въодушевление — нито към борсата, нито към телевизионните канали, които я отразяваха. За него Ем Ес Ен Би Си бе нещо като видео новокаин с дуднещи телевизионни водещи и непонятни червени и зелени символи, течащи в горния край на екрана. Щеше да превключи на друга програма, но ръцете му бяха мръсни. Звукът поне му правеше някаква компания, при това човек можеше да не му обръща внимание.

Скоро приключи с първия чувал. След като премести „находките“ си настрани, той върна останалото в чувала, здраво го завърза, изсипа втория, приклекна и започна да рови из боклуците, като от време на време вдигаше поглед към телевизора.

Цифрите на екрана бяха главно зелени — което беше хубаво, тъй като означаваше, че Кейли ще се прибере в добро настроение. Хрумна му, че може би ще е забавно да създаде произведение, свързано с Уолстрийт. Навярно можеше да сглоби конструкция с някое от ония устройства за борсова информация, в което данните да се люлеят, вместо да текат. Или не просто да се люлеят. Защо да не го постави на челото на човек в раиран костюм? При това не кой да е, а Човека с бомбето от прочутата картина на Магрит7.

Или може би не. Беше доста буквално.

Скоро почти свърши с втория чувал и разсеяно се зачуди за устройството. Трябваше ли да иска разрешение от Дау Джоунс, за да го използва? Или можеше просто да го запише на видео и да си поиграе с него — с новата си система за видео редактиране.

Не че имаше такава. Засега. До този момент му се бяха събрали четиринадесет часа работа за Белцер, което означаваше хиляда и четиристотин кинта. Много пари за толкова малко време, но въпреки това капка в морето. Трябваха му двадесет бона — петнадесет, ако купеше апаратурата на едро.

Идеята го накара да се замисли. Нямаше нужда да бърза. Всъщност защо да не действа по-спокойно. По-изчерпателно. Дани с въздишка погледна екрана и видя, че един от кореспондентите на канала стои пред някаква напомняща крепост сграда. „Какво е това място?“ — зачуди се той, докато репортерът разказваше, че жителите на Силиконовата долина били смаяни от убийството на някакъв ГТ.

Дани не знаеше, а и не го интересуваше какво е „ГТ“, но репортажът го заинтригува, тъй като по този канал не се занимаваха с убийства.

Репортерът стоеше до надпис ВСС и присвиваше очи срещу ярката слънчева светлина.

— … в подножието и трябва да кажа, че хората тук наистина са обезпокоени, не само защото е известно, че компанията търси инвестиции, а такива неща обикновено подплашват инвеститорите. Според полицията господин Пател е бил открит рано тази сутрин в един изключително далечен район на пустинята Мохави, усамотено място, което рядко се посещава дори от туристи. Според властите е цяло чудо, че жертвата — която е била завързана за юково дърво с фиброоптичен кабел и очевидно е била подложена на изтезания — изобщо е открита, при това толкова бързо.

„Пател ли?“

Показаха студиото, откъдето привлекателна азиатка попита:

— А компанията, в която е работил господин Пател, излезе ли с изявление?

— Още не, Пам.

Дани зяпна екрана със смутена усмивка. „Как ли пък не! Това е друг човек — не може да е същият!“

Все още загледан в телевизора, той видя мъж на средна възраст с тъмен костюм да излиза от сградата, пресрещнат веднага от репортера. Мъжът — червенокос и с плашливо изражение — очевидно искаше да избяга, но камерата го държеше като елен на светлината на автомобилни фарове.

— Познавахте ли жертвата?

„Трябва да има безброй хора на име Пател — каза си Дани. — Боб, Рави, Омар…“

— Всички познаваха Джейсън. — Ето! Джейсън?! — Ние не сме чак толкова голяма фирма. Бихте ли ме извинили…

— Той е бил главен технолог във ВСС, нали така? — попита репортерът.

— Да — потвърди мъжът и се озърна на двете страни, сякаш търсеше път за бягство.

— Можете ли да ни кажете с какво се занимаваше?

— Не. — С тези думи мъжът излезе от кадър.

„Мамка му! — помисли си Дани. — Дали Белцер знае за това?“ Може би трябваше да му се обади. А може би не. Вероятността в Калифорния да има повече от един Джейсън Пател изглеждаше малка, но съществуваше. Преди да се свърже с Белцер за новината (ако наистина бе новина), трябваше да научи дали номерът на убития е същият като онзи, на който беше звънил Крис Терио.

Самият той нито за миг не се съмняваше, че човекът наистина е същият. Трябваше да е. Двама души, и двамата умрели от шантава смърт. Единият изтезаван, другият жив погребан. Телефонните разговори можеше да са съвпадение, ала Дани не смяташе така. Каквото и да говореха, нищо не изглеждаше такова, каквото е.

Но всяко нещо по реда си.

Той възобнови работата си с боклука и откри разписание за мачовете на футболния отбор на университета „Джордж Мейсън“, меню от китайски ресторант и апели от Грийнпийс и Асоциацията на парализираните ветерани. Накрая за последен път разрови останките с дръжката на метлата, изсипа ги в чувала и здраво го завърза.

Платнището лепнеше от зеленчукова гнилоч. Помисли си дали да не го изчисти, но реши, че е по-добре да го изхвърли. Затова го натъпка заедно с ръкавиците в трети чувал, смъкна трите чувала по аварийното стълбище, мина през мазето и излезе навън.

Когато се върна, подуши въздуха и извади флакона с „Озиум“. Размаха го като диригентска палка, седна на пода и започна да разглежда документите, които беше намерил.

Повечето не представляваха голям интерес. Две оферти за кредитни карти, няколко познати каталога и перфорирани разписки за плащания на различни фирми. Съобщение от Окръжната библиотека, че е изтекъл срокът за връщане на „Двигателите на Сътворението“.

И тогава я видя. Квитанция от „Федерал Експрес“, влажна от боклука, датирана от 19 юли — същия ден, в който Терио се беше обаждал на Джейсън Пател и другия човек в Турция, деня, когато според „Вашингтон поуст“ била издадена касовата бележка от магазина за строителни материали. Дани се поизправи и разгледа квитанцията:

Адресът беше размазан от влагата, мастилото бе размито, но той присви очи, за да ги фокусира:

Този човек, Инзаги, трябва да беше монах — всъщност йезуит, ако се съдеше по инициалите след името. Може би стар приятел, помисли си Дани, някой от старите монашески дни. Погледът му се плъзна под адреса на получателя, където се записваха митническите данни:

„Господи боже! — помисли си Дани. — Това ще зарадва Белцер! Това ще…

Ще ме прецака.“

Внезапно прозря, че това е краят на разследването. Не му оставаше почти никаква работа. Клиентът не искаше той да разговаря с очевидните източници (Ролвааг, Барзан и Пател), а аукционът щеше да се проведе след два месеца. Може би Белцер щеше да го помоли да участва, но това бяха само два дни работа и нищо повече. Що се отнасяше до лаптопа, той се намираше в Италия. А клиентът беше италианец. Очевидно от тук нататък щеше да продължи Белцер.

Край на историята.

Край.