Осмият ден

24.

Мъжът опакова узито в стиропор и го постави в картонена кутия, изолирана с кубчета полистирен. След това уви кутията и пълнителя с кафява хартия и я завърза с бяла панделка.

Приличаше на пакет с пране.

На връщане в хотела Дани се замисли как да влезе на заседанието на „Тауз Холдингс“. Предполагаше, че може да вземе такси до „Бор о лак“, да извади автомата от пакета в мъжката тоалетна и да нахълта в заседателната зала.

Само че изобщо нямаше да стигне дотам. Зебек знаеше, че Дани е в Цюрих, и щеше да постави хора около целия хотел. За да влезе, щеше да му трябва някакво прикритие. Или дегизировка.

Когато стигна в „Зеефелд“, той се качи в стаята си, обади се в „Бор о лак“ и помоли да го свържат с Мунир. Вече знаеше номера наизуст. Ако намереше стареца, щеше да успее да се срещне с него някъде другаде, да му даде дискетата с доклада на Ролвааг и да се качи на следващия самолет за Вашингтон. Но не. Щеше да е прекалено лесно. Телефонът звънеше ли звънеше и двойният сигнал звучеше траурно като сирена за мъгла.

Е… нямаше да се случи чудо. Сега всичко зависеше от него — само от него и от новия му приятел, здраво увития господин Узи.

Което означаваше, че ще трябва да се дегизира, за да влезе във фоайето. Автоматът щеше да му осигури достъп до заседателната зала. Когато се замисли за дегизирането си, Дани си спомни реакцията — или по-точно липсата на реакция — на Реми Барзан при появата на „войниците“. Едва когато бяха започнали да стрелят, Барзан беше разбрал, че са дошли да го убият.

Всъщност хората виждаха униформата, а не човека, който я носеше. За съжаление в „Бор о лак“ не се навъртаха униформени. Освен портиера, а Дани нямаше да успее да се приближи толкова. Единствените хора, които бе видял там, бяха бизнесмени и играчи на голф.

Образът на играчите на голф, които седяха на терасата, проблесна в главата му като електрическа крушка в анимационен филм. Играчите на голф винаги носеха чанти за голф. А чантите за голф бяха идеални за пренасяне на автомат през фоайе на хотел от световна класа. Дани се замисли за играчите на голф от терасата. Те бяха с малки шапки — което бе хубаво — и слънчеви очила, които нямаше да са неуместни.

Погледна си часовника. 14:43. Пъхна кутията с узито под мишница и провери дали е взел дискетата с доклада на дендрохронолога. После се втурна надолу по стълбището да попита блондинката къде може да си купи принадлежности за голф.

— Отлично, господине! И ако смея да прибавя, господине, чудесно е човек да види младеж като вас, който с такова въодушевление се е пристрастил към играта. — Тъмнокосият продавач отстъпи назад и доволно въздъхна.

Самият Дани бе ужасен и се взираше в отражението си в тристранното огледало в спортния отдел на един универсален магазин на Банхофщрасе. Тези дрехи изобщо не бяха в стила му: светлобежов голф, плетени чорапи до коленете и черно-бели обувки с банд отпред. Яката на златистата му риза бе разкопчана и на деколтето му висяха слънчеви очила. На главата му се мъдреше шотландска шофьорска шапка, която скриваше късата му коса. От задния му джоб се подаваха велурени ръкавици за голф.

— Имате ли нужда от още нещо, господине? Костюм за дъжд? Чадър?

— Не, това ми стига.

С тъмнозелената чанта за голф костюмът беше напълно убедителен и отвратително скъп. Чантата съдържаше минималния възможен брой от най-евтините стикове, защитени с плетени калъфи. Дани я бе избрал заради вътрешното й разделение, което позволяваше да скрие узито на дъното.

— Мисля, че ще остана с тези дрехи — каза той. — След час ще играя.

— Разбира се. Да ви опаковам ли другите дрехи? — Продавачът взе кредитната му карта и внимателно сгъна дънките и блузона му, после ги прибра в кутия, която изглеждаше по-скъпа от самите тях.

Дани си помисли дали веднага да не прибере узито в чантата — просто да влезе в съблекалнята, да го разопакова и да го пъхне вътре. Но се отказа. В магазина несъмнено имаше камери и не можеше да си позволи сблъсък с хората от охраната. Затова подписа сметката и си тръгна.

„Бор о лак“ се намираше съвсем близо до Банхофщрасе, ала Дани се чувстваше като щъркел с тези дрехи и чантата. Предпочиташе да отиде с такси. Шофьорът вдигна багажника, прибра чантата вътре и постави кутията с узито до нея. После отвори задната врата.

Дани забеляза първия часови на Зебек в края на отбивката пред хотела. Гаетано изглеждаше разтревожен и изключително съсредоточен. Той се вторачи в таксито, но не обърна внимание на Дани — със слънчеви очила и шапка за голф.

Не го забеляза и никой друг. Той слезе от таксито пред входа, даде бакшиш на шофьора, взе чантата и кутията и мина покрай едрия италианец на вратата.

На рецепцията имаше обява в златна рамка:

Дани продължи към полирана дъбова врата с месингова табелка, на която пишеше HERREN, влезе в тоалетната и се затвори в една от кабинките. Облегна сака на вратата, седна с кутията и разкъса опаковката. Измъкна узито от стиропора и зареди пълнителя в ръкохватката. Той успокоително изщрака, също като във филмите. После извади стиковете и ги опря на стената. Вътрешната преграда на чантата остави върху капака на тоалетната дъска, както и кутията със старите му дрехи. Накрая пъхна автомата в чантата, върна стиковете вътре и пусна водата.

Когато отново излезе във фоайето, усети, че във вените му нахлува адреналин. Прииска му се да се затича. Ала не го направи. Спокойно отиде при асансьора, като повтаряше футболната мантра от юношеството си: „Tranquilo, tranquilo, tran-QUIL-o…“. Смугъл мъж в черен делови костюм му направи компания в безкрайното чакане. Дани неколкократно натисна бутона, като се озърташе за табло, показващо на кой етаж е кабината. Нямаше. Накрая вратата с тихо иззвъняване се отвори и отвътре излезе пиколо, който буташе златна количка, натоварена с маркови куфари.

Пътуването от фоайето до първия етаж, където слезе бизнесменът, мина нормално. Отне около минута — а това не беше много, освен когато си затаил дъх. Както бе постъпил Дани, макар и неволно. Отново се разнесе мелодичният звън. Вратата се затвори. Дани пое дълбоко дъх.

„Tranquilo.“

Планът му (ако можеше да се нарече така) бе съвсем прост. Да слезе на втория етаж. Да изхвърли стиковете и да нахълта в заседателната зала — въоръжен и много опасен. Да каже на всички: „Млъквайте и не мърдайте!“.

Така щеше да направи Брус Уилис.

Тихо иззвъняване съобщи за пристигането му на втория етаж. Вратата се отвори. На стол до затворената двукрила врата на зала „Винтертур“ точно срещу асансьора седеше мускулестият правоъгълник, когото Дани наричаше Веждата.

Видяха се едновременно, ала на Веждата му трябваха една, две, три секунди, докато проумее факта, че контето, което стои пред него, всъщност е тъпият художник, когото трябваше да убие. Първата секунда изтече във втренчен поглед, който свърши с развеселено отрицание — след миг последвано от смаяно разпознаване. Третата секунда премина в изправяне от стола — в момента, в който вратата на асансьора се затвори.

Дани нямаше представа кой бутон е натиснал, но когато вратата отново се отвори, видя по номерата на стаите, че е на третия етаж. Той се надвеси навън и се озърна наоколо. В двата края на коридора имаше стълбища, които бяха обозначени със светещ зелен знак — стилизирана човешка фигура, тичаща надолу по бели стъпала.

Изсипа стиковете на пода на асансьора, извади узито и захвърли чантата настрани. Автоматът бе хладен и солиден в ръцете му. От него се носеше миризма на смазка. И въпреки че беше негов, непознатият му вид, усещане и мирис го изпълниха с тревога.

Дани отстъпи назад. „Tranquilo.“

Вратата се затвори и го обзе клаустрофобия. „Какво правя?!“ Не можеше да повярва. Оръжието. Дрехите. Ситуацията. Разтърси глава в опит да се избави от усещането за неизбежност, ала не се получи. Беше задушно, асансьорът бе тесен, автоматът тежеше в ръцете му. „Какво правя? Какво правя? — В главата си чуваше пращене, сякаш между ушите му беше опънат запален фитил. — Ами ако нещо се обърка? Това е автомат. Ами ако загинат хора? Ами ако ги избия до крак?“ Паниката се щураше в черепа му като хлебарка, която се опитва да избяга от нагорещен тиган.

Дзън! Тихият звън избухна в главата му като ръчна граната.

Когато вратата се отвори, Веждата стоеше пред зала „Винтертур“ и напрегнато говореше по мобилния си телефон. Видял узито още преди да осъзнае кой го държи, той млъкна. После каза „чао“, пусна телефона и вдигна ръце над главата си.

С периферното си зрение Дани зърна хора, които тичаха към него от двата края на коридора. Явно бяха завардили стълбищата. Ала когато видяха какво държи в ръцете си, те забавиха ход и спряха.

— Стой! — каза той, като че ли заповядваше на не много послушен лабрадор да го чака на ъгъла. После използва узито като показалка и даде знак на Веждата да влезе пред него в залата.

Зебек седеше начело на дълга дървена маса, чиято полирана повърхност отразяваше следобедната светлина. От двете му страни имаше деветима възрастни мъже, облечени също като него в тъмни делови костюми. В средата на масата лежеше извит нож с ръкохватка, украсена със скъпоценни камъни.

— Извинете — каза Дани и изблъска Веждата от пътя си.

Пред всички мъже имаше чаши с вода, затворени сини папки и скъпи наглед писалки. Папките носеха златен надпис ТАУЗ ХОЛДИНГС. Това бяха езидските старейшини и Дани видя, че пред трима от тях, сред които шейх Мунир, има лаптопи.

— Трябва да поговоря с вас, шейх Мунир — каза Дани. Гласът му прозвуча кухо, сякаш говореше в стая без ехо.

— Повикайте охраната — нареди Зебек и кимна на хубавата Паулина. Тя се пресегна за мобилния си телефон.

— Ще ти прострелям ръката — предупреди я Дани.

Италианката остави телефона.

— А ако се опиташ да извадиш пистолета от чантичката си, ще ти пръсна главата — прибави той.

На лицето й се изписа оскърбено изражение. Тя сключи ръце в скута си. Нацупи се.

Единият от старейшините попита нещо Мунир. Шейхът поклати глава и се обърна към Дани.

— Познаваме ли се?

— Идвах в дома ви — в Юзелюрт, спомняте ли си? Преди две седмици. — Дани видя с периферното си зрение, че Веждата се промъква към него. — Недей — заповяда той и описа дъга с цевта на автомата, която завърши пред гърдите на мутрата.

Веждата се вцепени.

Дани отново се обърна към Мунир и свали шапката си.

— Вие наредихте да ме отвлекат — каза той. — На мъжа с баскетболната фланелка и на другия. Те ме заведоха при внука ви. При Реми. Сигурен съм, че ви е съобщил.

Мунир се втренчи в него. Дани усети, че колелцата в главата му се завъртат. Старецът си спомняше посещението на американеца и последвалите събития: отвличането, разпита и гостуването във вилата при Реми.

— А, да, разбира се — промълви той по-скоро на себе си. — Но Реми…

— Знам — каза Дани.

Зебек се подсмихна. Той се обърна към Паулина и Веждата и им нареди нещо на италиански. Жената ахна, изкиска се и се завъртя на стола си да погледне Дани. Веждата изруга и за изненада на Дани пристъпи към него, без да обръща внимание на насоченото към гърдите му узи. Преди Дани да успее да каже нещо, здравенякът замахна назад, сякаш се готвеше да хвърли бейзболна топка, и го зашлеви толкова силно, че го запрати в стената.

Светлината в залата сякаш помръкна и после проблесна. Дани залитна и се строполи на пода. Веждата извади пистолет изпод сакото си. Дани го предупреди веднъж — „Недей!“ — и натисна спусъка на узито.

Щрак!

Паулина се закикоти.

Щрак! Щрак! Щрак!

Зебек се засмя. Даже Веждата се усмихна, пресегна се и взе автомата от ръцете му.

— Не може да стреля на предпазител — поясни милиардерът.

— Моя грешка — призна Дани, бавно се изправи на крака и се хвърли срещу Зебек.

Този ход изненада всички, включително самия Дани, който три пъти удари милиардера по лицето и го събори от стола му. После заби коляно в гърдите му и тъкмо се канеше да го удари за четвърти път, когато Веждата го дръпна за яката на ризата.

— Махнете го оттук! — задъхано заповяда Зебек. — Той е побъркан!

Веждата го повлече към вратата, когато гласът на Мунир се издигна над шепота на другите старейшини.

— Ще го изслушам — обяви той.

Все още проснат на пода, Зебек не повярва на ушите си.

— Какво?!

Той скочи на крака, удари по масата с юмрук и започна да спори на непознат за Дани език.

— Казах, че ще го изслушам.

Зебек отново заговори — думите му бяха толкова непонятни, колкото беше очевиден смисълът им. Предупреждаваше Мунир.

Старецът кимна.

— Ти си имамът — призна той. — Аз обаче съм председателят. И тъй като това е делово заседание, ще изслушаме младежа. — Шейхът се обърна към Дани. — Как умря внукът ми?

— Той го уби! — извика Зебек.

— Вярно ли е? — попита Мунир.

— Не — отвърна Дани. — Изобщо не е вярно.

— Тогава ми разкажи какво се случи — нареди старецът.

Докато един от старейшините тихо превеждаше на колегите си, които не знаеха английски, Дани обясни, че Реми Барзан се е криел от Зебек, а и самият той също е бягал от него.

Милиардерът на два пъти се опита да го прекъсне, но Мунир го караше да млъкне.

— Реми имаше някаква уговорка с войниците от контролния пост на пътя — каза Дани. — Те идваха във вилата веднъж-два пъти седмично. Не знам дали са пазили Реми, или са наблюдавали къщата за някой друг, но… той беше свикнал с тях. И тогава — не знам дали бяха войници или хора, преоблечени като войници, но един ден дойдоха в къщата и… Реми ги видя на охранителния монитор. Не се уплаши, а излезе да разговаря с тях. И тогава те започнаха да избиват всички.

Зебек презрително изсумтя.

— А ти? — без да откъсва поглед от очите на Дани, попита Мунир.

— Аз избягах. Скрих се.

— И не знаеш кои са били?

— Знам! Бяха хора на Зебек! — възкликна Дани.

Преди милиардерът да успее да отрече, Мунир вдигна дясната си ръка.

— Откъде знаеш? — попита той.

— Защото го видях.

— Не бъди глупав! — каза Зебек.

— Пристигна с бентли.

Мунир дълго се взира в очите на Дани, после дълбоко си пое дъх и въпросително се обърна към Зебек.

Милиардерът се замисли за миг, като разтриваше ударената си от Дани брадичка. Накрая се прокашля.

— Ти сам го каза, Мунир: това е делово заседание. Онова, което се е случило — или не се е случило — между нас с Реми… няма нищо общо с присъствието ни тук. Предлагам да продължим с работата си и да оставим другите въпроси за друг път.

Мунир се обърна към Дани.

— Вярно ли е? Че случилото се с Реми няма нищо общо с присъствието ни тук?

Дани поклати глава.

— Напротив, тясно е свързано с присъствието ви тук.

— Защо?

Дани дълбоко си пое дъх.

— Пратих ви един доклад — отвърна той. — Ще го получите след няколко дни — по обикновената поща. А засега… — Младият мъж бръкна в джоба си и извади дискетата, на която беше копирал доклада на Ролвааг с JPEG файловете и я плъзна по масата към Мунир. — Всичко е тук.

Шейхът предаде дискетата на съседа си, който я зареди в лаптопа си и отвори един от файловете. Мунир погледна екрана, на който се виждаше сравнителна таблица на дървесни пръстени от различни епохи и места.

— Какво е това? — учудено попита той.

Зебек се наведе назад със стола си, за да види монитора. На лицето му се изписа озадачено изражение, после се опули, познал изображението на екрана.

— Ще започна отначало — предложи Дани. — Иначе няма смисъл.

Мунир одобрително кимна.

— Този човек ми се обади преди около месец — посочи милиардера Дани. — Представи се като Белцер и поиска да се срещнем на летището…

Трябваше му доста време, за да разкаже историята. Все забравяше разни подробности и се налагаше да се връща, за да доизяснява нещата. Веднъж-дваж преводачът го молеше да спре, за да го настигне. Но все пак успешно доведе разказа до края.

— Въпросът е, че нашият приятел тук е подменил издялания от шейх Ади санджак с фалшификат, защото само така е можел да си осигури пари за бизнеса. Крис Терио и Реми Барзан са разбрали за това и са пратили проба от дървото на доктор Ролвааг. Можете да прочетете доклада на дендрохронолога, но заключението е очевидно. Господин Зебек представлява… — Дани се замисли. — Опасност.

В залата цареше тишина, освен случайните звуци от клавиатурите на лаптопите. После Зебек саркастично изръкопляска. Когато привлече вниманието на присъстващите, той молитвено сключи пръсти и делово заговори:

— Той прекъсва заседанието ни, въоръжен с автомат. Напада вашия имам с юмруци. И вие въпреки това го изслушвате? — Милиардерът замълча за миг. — Не е ли очевидно, че този човек и другите — онзи Терио и Реми Барзан — не е ли очевидно, че имат собствени цели?

— Какви цели? — попита Дани.

Зебек изобщо не го погледна.

— Той работи за шпионска фирма, наречена „Фелнър Асошиейтс“, която се опитва да съсипе компанията ми, за да получи патентите й.

— Глупости! — възкликна Дани.

Мунир вдигна дясната си ръка и посочи екрана пред себе си.

— Ами това?

— Какво по-точно? — попита Зебек.

— Искаш да кажеш, че тези файлове са лъжа, така ли?

Зебек се намръщи.

— Имаш предвид доклада от… как беше? Института „Осло“ ли? Доклада на дендрохронолога?

Мунир кимна. Всички старейшини бяха вперили погледи в Зебек.

Той кисело сбърчи лице.

— Не, предполагам, че докладът е верен. Дори съм сигурен в това. — Той замълча, за да ги остави да смелят казаното.

— Тогава… — започна шейхът.

— Сигурен съм, че дървото е точно на такава възраст, на каквато твърди онзи учен — петдесет години! Или сто! Във всички случаи е прекалено ново, за да е от истинския санджак. — Той пак направи пауза. — Но какво доказва това? Че санджакът е фалшив ли? Едва ли. Доказва само, че Терио и Барзан са дали на тоя Ролвааг парче дърво от нещо друго, но не и от санджака.

— Какво например? — попита Дани.

Зебек сви рамене.

— Например от кутия от пури. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че още слушаме тия глупости.

Старейшините избухнаха в спорове помежду си. Дани не разбираше нито дума и се обърна към Зебек.

— Ти тотално се прецака, мой човек.

Милиардерът се извърна.

След малко Мунир вдигна ръка и в залата се възцари тишина.

— Трябва да решим този въпрос, преди да продължим с работата си.

— Напълно съм съгласен — отвърна Зебек. — Трябва да решите на кого да вярвате. На своя имам — или на този… този луд американец.

Дори Мунир се усмихна на определението.

— Значи сме единодушни — каза той и бавно се изправи на крака. — Самолетът ти на летището ли е?

— Моят самолет ли? — не разбра Зебек.

— Казаха ми, че имаш частен самолет.

— Ами да, но…

— Тогава да вървим.

— Къде? — попита Зебек.

Шейхът не обърна внимание на въпроса и погледна другите старейшини. Той им каза нещо и всички един по един се изправиха и го последваха навън.

Самолетът излетя малко след седем часа вечерта и се отправи на югоизток със заредени догоре резервоари. Пилотите знаеха, че летят за Атина, но това се оказа измама. Един час след излитането Мунир отиде в кабината и им съобщи нов курс: към Диарбекир.

Въпреки че се опитваше да не го показва, промяната изглежда смущаваше Зебек, който бе странно мълчалив. Същото се отнасяше за Дани. За пръв път летеше с частен самолет и предпочиташе да е почти навсякъде другаде. Защото нямаше стюардеси, което означаваше, че няма и храна. И както се опита да обясни на Мунир — всъщност нямаше причини да ходи където и да е, освен у дома. Беше предал на старейшините доклада на Ролвааг и им бе разказал всичко, каквото знаеше. Защо трябваше да ги придружава до Диарбекир?

— Защото един от двама ви лъже — отвърна шейхът.

Полетът беше дълъг, като от Ню Йорк до Денвър. Някъде над Кавказ Зебек се изправи, отиде отзад при Дани и седна до него.

— Можеше сам да определиш съдбата си — прошепна милиардерът.

Дани го погледна, после се вторачи в мрака навън.

— И все още можеш — прибави Зебек.

Американецът се обърна към него.

— Не те ли е страх, че пак може да те ударя?

Зебек сви рамене.

— Казах, че все още можеш.

Дани се озърна за друго място, но всички бяха заети.

— Става въпрос за мечтите ти — продължи Зебек. — Не за някаква си заплата. Говоря за всички пари, за които някога си мечтал и които можеш да изхарчиш.

Дани се разшава на мястото си.

— И не само за пари. За времето, от което се нуждае един художник, за да открие пътя си. Мисли за това като за Париж… с Паулина, ако искаш…

Дани се обърна към него.

— От какво толкова те е страх?

Въпросът накара Зебек да се сепне. Раменете му леко се разтърсиха, сякаш го бе ударил електрически ток.

— От нищо не ме е страх. Ти обаче би трябвало да се боиш. Мисля, че Мунир ни води в Юзелюрт…

— Защо?

Зебек сви рамене.

— Ще има велик събор, нещо като градски съвет, на който ще се реши кой от нас лъже. Честно казано, не виждам как можеш да се измъкнеш.

Дани също не виждаше. Зебек беше имамът и знаеше местния език. Дани бе… чуждестранен скулптор в облекло за голф с големи надежди за първата си изложба.

— Та за какво говорехме? — попита той. — Какво искаш да направя?

— Да им кажеш, че си излъгал. Мога да уредя проблема с приятелката ти — да я убедя, че видеозаписът е лоша шега. Мога да уредя всичко, включително проблемите, които ще имаш с езидите. Но трябва да кажеш на Мунир, че си излъгал. И то веднага. Повярвай ми…

Дани се замисли.

— Няма — отвърна той.

Кацнаха в Диарбекир малко след два през нощта. Докато пилотите уреждаха формалностите с митницата, Мунир заведе всички на паркинга, където ги чакаха редица черни мерцедеси със запалени двигатели. За изненада на Дани от терминала излязоха Кукоч и продавачът на килими. По нареждане на шейха те настаниха Зебек на задната седалка на първата кола и седнаха от двете му страни.

Дани се качи на втория мерцедес заедно с Мунир и още двама старейшини. Изчакаха минута-две, после потеглиха.

— Кога е срещата? — попита Дани и сподави прозявката си. — Надявам се да е следобед, защото…

— Няма никаква среща — отвърна Мунир.

Побиха го тръпки.

— Но… аз си мислех, че отиваме на нещо като градски съвет в Юзелюрт. Зебек…

— … греши — прекъсна го шейхът. — Не отиваме в Юзелюрт.

Дани се намръщи. „Тогава къде? Къде другаде можеха да отиват?“

Мунир прочете мислите му.

— Отиваме в Невазир.

— В подземния град ли? — Дани не разбираше. Умът му бе притъпен от безсъние, страх и физическо изтощение. — Но защо? Какво има там?

Мунир запали цигара, дълбоко вдиша дима и го изпусна на дълга тънка струя. После се вторачи навън и поклати глава.

— Не знам. Може би нищо.

След два часа навлязоха сред хълмовете и планините. „Русата“ земя сега сивееше на лунните лъчи. Накрая се отбиха от шосето и бавно продължиха по черен път, който свършваше на поляна, заобиколена от кипариси. Двигателите на мерцедесите един по един угаснаха и старейшините слязоха.

Застанал между Кукоч и неговия другар, Зебек почти ръмжеше от гняв и страх. Въпреки че Дани не разбираше нито дума от езидския език, тонът му ясно показваше, че се чувства предаден. Очевидно не бе очаквал да отидат там.

Намираха се на двадесетина метра от масивна врата от ковано желязо, вградена в самия склон. Двете й крила се разтвориха и разкриха черна пещера. До вратата стоеше младеж с кутия фенерчета и ги подаваше на всеки от старейшините.

Дани забързано настигна Мунир.

— Какво има вътре? — попита той.

Старецът сви рамене.

— Невазир.

— Хм, добре, ако не възразяваш, просто ще почакам тук навън — каза Дани.

Шейхът широко се усмихна и поклати глава. После хвана американеца подръка, подаде му фенерче и го поведе по дългия нисък тунел, който се виеше през поредица от помещения. Подземният град беше като огромен мравуняк с проходи във всички посоки. Лъчите на фенерчетата пронизваха мрака и осветяваха скалните стени.

— Къде отиваме? — попита Дани, като дишаше през нос, за да не се задъха от възбуда. Сякаш се намираше в рудник, само че със стотици галерии. „Ами ако се изгубим? — зачуди се той. — Ако фенерчетата угаснат? Ако…“ Сънливостта му се изпари, погълната от непреодолима клаустрофобия.

— Какво е това? — Дани спря до масивен кръгъл камък върху примитивен постамент в нещо като ниша отстрани на галерията. Доколкото можеше да прецени, единственото, което задържаше скалата на мястото й, бе много по-малък камък, вклинен между нея и постамента.

— С този камък се запушва тунелът — поясни Мунир. — Ако враговете на народа го последват в града, той може да затвори прохода след себе си. След време враговете ще си отидат.

— И после? Ще върнат камъка на старото му място, така ли?

Шейхът поклати глава.

— Невъзможно. Ще трябва да изкопаят нов проход.

Вървяха петнадесетина минути. Напредваха бавно заради немощта на някои старейшини и сакатия крак на Зебек. Може би повече от петнадесет минути. Дани не бе сигурен. В подземния град нямаше нищо, което да отмерва хода на времето. Нямаше представа за дълбочина и посока.

— Къде сме? — попита той.

— На двайсетина метра под земята — отвърна Мунир. — Още малко.

И наистина. Продължиха още няколко минути и проходът се разшири в пещера с висок таван и сводеста ниша в стената. На железен лост висеше златна завеса.

Зебек стоеше в средата на пещерата между Кукоч и мъжа от магазина за килими. Лъчите на фенерчетата трепереха в прашния въздух. Дани изпитваше лошо предчувствие.

— Е, стигнахме! — заяви милиардерът и махна с ръка. — И защо? Какво ще докаже това? — Гласът му звучеше по-пискливо от обикновено.

Мунир се прокашля.

— Мислех си, че може и да си прав. Че този младеж и Реми — и другият човек, Терио — са се наговорили срещу теб.

— Точно така! — извика Зебек. — И защо не? Никой от тях не беше правоверен! Защо им вярвате, защо вярвате на това американче, а не на мен? Ние, истинските езиди, правоверните, от хиляда години сме подложени на такива атаки!

Мунир кимна, сякаш се съгласяваше с него.

— Запитах се откъде знаем, че санджакът е фалшив и че докладът не лъже. Дали норвежкият учен е анализирал парче дърво от санджака или може от дънер, изхвърлен на брега на езерото Ван? И в двата случая въпросът е сериозен. Ако истинският санджак, нашият най-свещен предмет, създаден от ръцете на самия шейх Ади, е бил подменен с фалшификат, това е най-страшно светотатство.

Старецът замълча за миг и пак се прокашля.

— От друга страна, възможно е да съществуват групи, които поради политически или лични причини не одобряват избрания от старейшините имам. Възможно е тези групи да са се опитали да всеят съмнение и смут, като подхвърлят фалшив доклад и оспорят законността на новия водач. За да спечелят време, докато подготвят убийството му. — Мунир погледна Дани, който изведнъж бе обзет от нервност и клаустрофобия. „Tranquilo“ — каза си той и си наложи да не сведе очи пред спокойния поглед на шейха. — Фалшивият доклад — продължи старецът — е също такова светотатство, опит за подмяна на волята на Тауза и пророчествата на Черното писание. — Мунир замълча, премести поглед от Дани към Зебек и поклати глава. — Но как да установим истината?

Зебек понечи да каже нещо, ала шейхът вдигна ръка и милиардерът млъкна.

— Хрумна ми, че ако санджакът, който видяхме ние, старейшините, докато обсъждахме избора на новия имам, е фалшив, онзи, който го е направил, ще го унищожи още щом статуята изпълни целта си. Санджакът се показва само по време на избор. Новият имам е млад. Би трябвало да надживее всички старейшини. Дори е възможно истинският санджак да е върнат на мястото му, но в такъв случай още щом го видим, ще разберем, че е друг.

Дани премести поглед от Зебек към нишата и отново към Зебек. Фалиралият милиардер приличаше на сърна, хипнотизирана от автомобилни фарове.

— Но ако е фалшив докладът, може да е анализирано всякакво дърво — продължи Мунир. — И в такъв случай санджакът ще е същият, който видяхме. — Старецът въздъхна. — Е, кой лъже? — попита той, като местеше очи от Дани към Зебек.

— Слушах достатъчно — избухна Зебек и понечи да си тръгне.

Мъжът от магазина за килими му препречи пътя.

— Приятел… — напевно каза той.

Мунир бавно се запъти към нишата в стената. Когато протегна ръка към завесата, Зебек му се нахвърли, озаптен от Кукоч и неговия другар.

— Това е забранено! — заяви Зебек. — Не бива да се показва…

Старецът дръпна завесата и старейшините ахнаха. Зад завесата имаше пиедестал от черен мрамор с квадратно парче кадифе — и нищо друго. Един от старейшините пристъпи към Зебек с автоматичен нож в ръка. Зебек се отдръпна и се хвърли към тунела, ала Кукоч отново му препречи пътя.

— Какво си направил с него, Зереван? — тихо попита Мунир. — Къде е истинският санджак?

Зебек сякаш се смали, сви се в себе си.

— Ако ви кажа, ще ме пуснете ли? — измънка той.

Мунир изсумтя и поклати глава.

— Али и Суха могат да те убедят — посочи двамата си телохранители той, — или ще си спестиш мъките.

— Не съм виновен — извика Зебек. — Нищо не знам.

Това беше последното му неубедително възражение. Двамата стари противници на Дани се приближиха до него и американецът се приготви. Не бе сигурен дали ще понесе да гледа този „разпит“, както евфемистично го наричаха. В крайна сметка обаче дори само заплахата се оказа достатъчна или може би Зебек имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че съпротивата просто ще удължи мъките му. Той отстъпи, без да му нанесат нито един удар.

— В Сотби — каза разореният милиардер.

Мунир толкова се смая, че едва произнесе думите.

— Ти си го продал?!

— Още не — безизразно отвърна Зебек. — Идващия месец има търг на антики.

Лицето на шейха стана стоманено и той се изпъна, после официално се поклони.

— Оставяме те — каза Мунир и излая някаква заповед, която Дани не разбра.

Старейшините един по един бавно напуснаха подземната зала. Зебек започна да крещи на кюрдски. Гласът му издаваше значението на думите: „Недейте! Моля ви! За бога! Ще ви убия!“.

Нещо такова, помисли си Дани — смесица от заплахи и молби.

Мунир постави длан върху ръката на американеца.

— Дай му фенерчето си — каза той. — По-късно ще го изнесем върху платформата, за птиците. Такъв е старият обичай.

„За птиците ли?“ Какво? Дани си спомни нещо за някакви птици, но в момента не можеше да мисли за това. Единствената му мисъл бе колкото може по-бързо да се измъкне оттам. Той се обърна и енергично се върна обратно в залата.

— Вземи — каза Дани и пъхна фенерчето в ръцете на Зебек.

Опозореният имам дълго се взира в светлината, после вдигна очи към по-младия мъж. По бузите му блестяха сълзи на ужас.

— Моля ви — промълви той. — Само не това.

„Кажи го на Крис Терио“ — помисли си Дани, но не продума.

— Чао — измърмори той, обърна се, напусна залата и заедно с Мунир и старейшините изчака Кукоч да избие малкия кръгъл камък в нишата. Изведнъж скалата се раздвижи и огромната й тежест се понесе напред. Дани ужасено погледна Зебек, който неподвижно стоеше с фенерче в ръка, зяпнал в безмълвен вик.

После всички отскочиха назад и скалата запуши прохода, затваряйки Зебек в черната гробница на детството му.