Осмият ден

18.

Събуди се в мрак и мирисът на ацетон му припомни къде се намира. Удиви се, че е успял да заспи, вероятно в резултат от загубата на кръв и изчерпания адреналин. Опипом потърси стълбата и накрая я откри, спусна я долу и слезе от сеновала. Движеше се с протегнати напред ръце — точно като чудовището на Франкенщайн при своите първи стъпки в лабораторията.

Навън луната бледо сияеше зад бързо носещите се по небесния свод облаци. Той застана точно пред вратата на плевника и се заслуша. В далечината се носеше тенекиен звук на радио или телевизор. Иначе нямаше нищо. Нямаше гласове. Нямаше тропащи ботуши. Нямаше коли. Замисли се накъде да тръгне. Накъде беше пътят?

Нямаше представа.

После луната се появи иззад облаците и Дани видя върхарите на върбите, чиито листа сребрееха на лунната светлина. Дърветата растяха от двете страни на чакълената отбивка, нещо като алея. Спомняше си ги от пътя до зъболекаря. С хлапака. Едрият хлапак — който сега бе мъртвият хлапак.

Запъти се към върбите, намери отбивката и тръгна по утъпканата пръст край чакъла. Луната осветяваше пътя му. Щеше да се затича, ако можеше — ала не бе в състояние.

Отбивката свършваше с каменни стълбове, с топки по върховете. Когато ги съзря, Дани се вцепени, защото ги помисли за часови. Огрявани от процеждащите се между дърветата лунни лъчи, те сякаш се олюляваха. Когато разбра, че това е само илюзия, той забърза към пътя.

Но накъде да продължи? Асфалтът изчезваше в мрака в двете посоки. Дани вдигна поглед към небето, намери Голямата мечка и си спомни, че дръжката на тигана сочи на север.

Или беше на юг? Или може би на изток? На запад?

Тръгна наляво.

Шумът на пътя тътнеше на голямо разстояние, но докато се мъкнеше натам, Дани не чуваше нищо. Когато накрая чу автомобил, предположи, че е на около километър и половина. Воят на двигателя се издигаше и спадаше, докато автомобилът пътуваше по хълмистия терен. Дани изпадна в паника. Дали бяха военните? Ами ако беше Зебек? Дани се отдалечи от пътя, клекна зад храстите и се заслуша в приближаващия шум. Когато колата почти бе стигнала до него, той промени решението си и се втурна надолу по склона, махайки като побъркан.

Късно. Дани се изруга, когато беемвето се стрелна покрай него с пронизващи мрака фарове. Ядоса се сам на себе си. Защото нямаше никакъв избор. Не можеше да върви пеш до Анкара. Имаше нужда от превоз и трябваше да рискува.

Но пък… той бе убил войник. Макар и при самоотбрана. Не знаеше нищо за турската съдебна система — само онова, което бе гледал в „Среднощен експрес“. Не искаше да влезе в затвора — особено когато по петите му беше Зебек.

От друга страна… не можеше да е сигурен, че мъжете във вилата наистина са били войници. Това че бяха с униформи, не доказваше нищо. И изведнъж му хрумна, че нападателите може да не са знаели за неговото присъствие във вилата. Очевидно бяха търсили Барзан. Атаката е била насочена срещу него. Що се отнасяше до Дани Крей, е… само неколцина знаеха, че е бил там, и доколкото можеше да прецени, бяха верни на Барзан. Или бяха мъртви.

Колкото повече разсъждаваше върху тази възможност и колкото по-дълго вървеше, без да се появят преследвачи, толкова по-вероятна му се струваше. Във вилата беше настъпил такъв хаос, Барзан и хлапакът отвръщаха на стрелбата, навсякъде тичаха хора… Навярно никой не бе забелязал Дани. Иначе щяха да го търсят. А доколкото можеше да прецени, те не го търсеха. Естествено, беше само въпрос на време да намерят паспорта му — той определено щеше да привлече вниманието им.

Изтекоха час-два (кой знаеше?), преди да чуе друг автомобил. Той бе далече, камион, ако се съдеше по звука, и не беше достатъчно мощен за този хълмист терен. Дани се изправи и се вторачи в очакване камионът да се появи. Оказа се, че свети само единият фар, и това го обнадежди, че не е военен. Той излезе на пътя, протегна длани напред и се помоли.

Камионът спря на десетина метра пред него, но шофьорът не угаси двигателя. От радиото виеше турска музика. Дани стоеше под лъча на фара и сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. До ноздрите му достигна сладко ухание… пъпеш. Откритата каросерия на камиона беше натоварена с пъпеши. Мъжът, който слезе от кабината, беше тридесетинагодишен. Носеше дънки, тениска и бейзболна шапка, обърната с козирката назад. Изпод нея се подаваше гъста тъмна коса. Той остана на разстояние и извика нещо на турски.

— Малко помощ? — с тъжна усмивка отвърна Дани. — Имам голям проблем!

Мъжът го измери от глава до пети, намръщи се и завъртя шапката си напред.

— Какво има, по дяволите?

— В беда съм — отвърна Дани, като се опитваше да произнесе думите с умолителен глас. — Имам нужда… — И тогава осъзна, че мъжът говори на английски. Това го смая. Той се олюля на болните си ходила и го зяпна.

— Как се озова тук, приятел? Къде ти е колата? Катастрофирал ли си?

— Ти знаеш английски! — удивено каза Дани.

— Да. И немски. Какво ти се е случило?

Дани се засмя и се приближи до камиона.

— Велико нещо е ирландският късмет!

— Не знаеш ли, че е опасно? И как изобщо се озова тук? — Мъжът се заоглежда наоколо за кола или мотоциклет.

— Аз… — В далечината се появиха автомобилни фарове, които идваха от посоката на вилата. — Може ли да се кача?

Той затаи дъх, докато стана ясно, че автомобилът завива в другата посока. Поне зад тях нямаше светлини. Когато Дани свърши абсурдния си разказ за това как се е озовал насред пустошта с кръв по сандалите и без документи, небето започваше да изсветлява. Беше прочел тази история в един пътеводител: младеж среща във влака някакви добродушни непознати. Сприятеляват се и отиват да пият бира във вагон-ресторанта. След два дни той се свестява край пътя. Без портфейл, без паспорт, без багаж, без надежда.

Шофьорът Салим сериозно кимна с глава.

— Много пъти съм чувал тази история — каза той. — „Турският нокаут“. Но обикновено го правят с жени и ги изнасилват. — Турчинът погледна Дани. — Нали не са те изнасилили?

— Не — отвърна американецът. — Преебаха ме, обаче не ме изнасилиха.

Салим се засмя.

— Понякога използват газ. Адски кофти. Имаш късмет, че си жив.

Дани кимна. Не му харесваше, че лъже човека, но какво можеше да му каже? Че преди малко е убил войник сред масова престрелка?

— Напоследък този район не е много подходящ за чужденци — каза шофьорът. — До миналата година даже беше забранен за туристи. И сега никой не идва насам. Много е опасно. Изобщо тази част на Турция не е препоръчителна. — Той укоризнено погледна Дани.

— На мен ли го казваш?

Салим се озадачи.

— Да, на теб.

Дани се усмихна.

— Такава е приказката. На мен ли го казваш.

Озадачението на турчина се преля в смръщване.

— Един човек висял от скала — поясни Дани. — Едва се държал с пръсти, нали разбираш? Минава друг човек. „На опасно място си“ — казва му той. И първият, оня, дето виси от скалата, отвръща…

— … „На мен ли го казваш?“ — Лицето на Салим се отпусна в широка усмивка. Той се засмя и повтори израза, като че ли бе езиково съкровище, доволно кимайки с глава. После отново стана сериозен. — Значи са ти взели паспорта? А парите?

— Всичко.

— Кофти.

Дани утвърдително кимна.

— Предполагам, че в посолството ще ми помогнат. То е в Анкара, нали?

— Да, точно така.

— А тези пъпеши в Анкара ли отиват?

Салим се засмя.

— Не. Тези пъпеши отиват в Догубеязит. — Забелязал изражението на американеца, той поясни: — В равнината в подножието на Арарат. Близо до границата с Иран.

— С Иран ли?

— Да, естествено. Там живея — това е родният ми град. Но ще се опитам да ти намеря някой, който да те закара в Анкара.

Дани грейна.

— Мислиш ли, че ще можеш?

Салим сви рамене.

— Сигурно.

— Аз… — Дани не знаеше какво да каже, как да изрази признателността си. Помисли си дали да му обещае пари, но усещаше, че Салим ще се обиди. — Вечно ще ти бъда благодарен.

— Някой ден ще дойде мой ред да имам нужда от помощ.

Продължиха по пътя, обгърнати в шум и ухание на зрели пъпеши. Дани с усилие държеше очите си отворени, докато Салим му разказваше собствената си тъжна история. Някога бил екскурзовод, водел алпинисти на Арарат, но бизнесът замрял поради „проблемите“ — въстанието на ПКК — които прогонили туристите и алпинистите от Източна Турция. Неотдавна изгубил доста пари по време на валутната криза и компанията му за мобилни телефони фалирала. Бил женен, имал две деца и сега карал камиони във фирмата на тъста си, докато чакал стабилизирането на икономиката.

— Лоша работа — рече Дани.

Салим сви рамене и се усмихна.

— На мен ли го казваш. — Той се засмя и намести шапката си. — Някой ден сигурно ще стане по-добре. Тогава ще видим какви са възможностите.

Развидели се и с утрото се появи поразителната гледка на Арарат, идеално конична снежна планина, която приличаше на японските щампи на Фуджи. Но беше огромна. Най-голямата планина, която Дани бе виждал. Не можеше да повярва на очите си. Салим поясни, че била висока над пет хиляди метра, ала изглеждаше още по-висока, тъй като нямаше предпланини — издигаше се направо от равнината.

Минаха през два военни контролни поста, преди да стигнат в Догубеязит. И в двата случая Салим го накара да се престори на заспал. Дани напрегнато се вслушваше в непонятните разговори между шофьора и войниците, ала никой не го заговори.

На сутринта Салим умело вкара камиона в един склад и го остави на група работници, които бързо разтовариха пъпешите в огромни кошове. Турчинът влезе в тесен офис, където подписа някакви документи. После двамата повървяха няколко преки и изчакаха на един ъгъл, докато пристигне долмусът.

Салим живееше в апартамент с една спалня в малък панелен блок в покрайнините на града. Апартаментът бе на последния етаж и прозорците бяха покрити с тежки завеси заради жегата — макар да беше едва седем часа сутринта, температурата бе двадесет и седем градуса и бързо се повишаваше. Срамежливата красива жена на Салим посрещна мъжа си, поклони се на Дани и им направи ябълков чай. Дани го изпи, докато съпрузите разговаряха. Оказа се, че обсъждат окървавения му крачол.

— Аяла казва, че трябва да се погрижиш за раната си — осведоми го турчинът. — И е права.

Аяла донесе ножици, леген с вода и бяла хавлиена кърпа.

Всъщност не беше толкова зле — чист разрез, дълъг около осем сантиметра. Аяла отиде в банята и се върна с шишенце кислородна вода.

— Няма нужда… — понечи да възрази Дани.

Тя разклати показалец като махало пред очите му, после отвори шишенцето и бавно изля половината му съдържание върху раната. Образува се пяна и Дани се почувства така, сякаш бяха обгорили крака му с горелка. Едва се сдържа да не извика.

Салим се подсмихна.

— На мен ли го казваш.

Когато бинтова раната, Аяла направи още чай и се оттегли в спалнята. Докато двамата със Салим пиеха горещата напитка, Дани я чу да шепне нещо на плачещото бебе, после се разнесе висок детски глас. След няколко минути тя се появи с двете деца, които очевидно току-що се бяха събудили. Салим изигра сложна игра с пляскане на ръце с по-голямото дете, докато Аяла подрусваше другото на хълбок и наблюдаваше мъжа си с неприкрито удоволствие. Момченцето отвори уста и докосна едното си зъбче. То оживено заговори и посочи Дани.

— Пита за сребърния ти зъб — сви рамене Салим.

Дани се засрами. Очевидно домакинът му нямаше да повярва на „турския нокаут“, плюс още някакво премеждие.

— Падна ми коронката — отвърна той, спомнил си, че подобно нещо се бе случило с майка му. — Нали знаеш, имах порцеланова, обаче се пукна. Това е временно. — Американецът потръпна. — Страхотно изглежда, а?

— Синът ми много го харесва — рече Салим. — Смята, че е суперздрав зъб. Суперзъб.

Дани се усмихна, показа зъба си и момченцето се заля в смях. После Аяла каза нещо на турски, прати въздушна целувка на Салим и изведе децата.

— Отиват при нейните родители, за да мога да поспя — поясни турчинът. — Пък и там има климатик. Сигурно искаш да се изкъпеш. Аяла каза, че ще ти е от полза.

След десет минути Дани бе пред вдигащата пара вана в малката баня. Цялото му тяло пареше, докато се потапяше във водата, и многобройните натъртвания и охлузвания за кратко го накараха да забрави болките в ходилата, челюстта и рамото. Не му се искаше да погледне краката си, които бяха морави.

Имаха цвета на едно от любимите сака на Кейли — откритие, след което се зачуди за какво си мисли тя в момента. В Щатите беше полунощ, следователно сигурно спеше, но… може би го сънуваше. В леглото с Паулина.

Той пусна пластмасово корабче по повърхността на водата и то се заклатушка до лилавите му ходила. Като описваше кръгови движения с ръце, Дани караше корабчето да плава край стените на ваната. Чудесен начин да прекара сутринта.

— Искаш ли да поспиш?

Дани излезе от банята, облечен в дрехите, които му беше дал Салим. Памучен панталон, който стигаше до над глезените му, и бяла фланелка.

— Ужасно — призна Дани.

Турчинът посочи към импровизираното легло, което му бе приготвил на един от покритите с килим миндери. После се извини и отиде в спалнята.

Дани легна на миндера, затвори очи и постепенно се унесе, заслушан в звуците наоколо. Приглушени гласове и ориенталска музика. Автомобили. Далечни клаксони. И от време на време встъпителните ноти на увертюрата от „Вилхелм Тел“, с които звънеше мобилният телефон на Салим.

— Събуди ли се?

Дани отвори очи, запремигва и се надигна. Салим стоеше на прага на кухнята и широко се усмихваше. Беше вечер. И продължаваше да е горещо.

— Идеално беше — каза Дани. — Наистина имах нужда от сън.

— Добре. Сега да видим кой заминава за Анкара.

Турчинът вървеше бързо и енергично и Дани с усилие го следваше, като стъпваше върху външните страни на ходилата си. След по-малко от километър влязоха в кафене, пълно с мъже, които пиеха чай, играеха на карти, четяха вестници и разговаряха. От телевизора на стената говореше Кристиан Аманпур. Никой не й обръщаше внимание.

Следван от Дани, Салим обиколи масите, като се смееше и шегуваше с хората. От време на време кимаше към американеца, който неловко се усмихваше и свиваше рамене.

— Аз… хм… Божичко! — докато се мъкнеше след него към поредната маса, каза Дани. — Сигурно съжаляваш, че ме качи в камиона си.

Турчинът се обиди.

— Това беше моята възможност да ти помогна — отвърна той. — Пророкът неслучайно те прати на пътя ми.

Накрая седнаха при неколцина мъже и си поръчаха ябълков чай. Всички се държаха приятелски и се усмихваха, но резултатът бе един и същи. Салим тъжно поклащаше глава и обръщаше длани към тавана. Което означаваше: „Той е разорен. Няма абсолютно никакви пари“.

Изглеждаше безнадеждно и Дани повече или по-малко се примири с перспективата за автостоп. Ала Салим го призова към търпение и след още една чаша чай извадиха късмет. До масата се приближи възрастен мъж и размени няколко думи със Салим, който грейна.

— Готово — съобщи той и скочи от стола си. После заведе Дани в кафене на съседната улица, като по пътя му обясни: — Хакан Гюлтепе още тази вечер заминава на запад! Кара фъстъци. Ще помоля шефа му да те закара.

Щом влязоха, Салим направо се запъти към една от масите в дъното и проведе кратък разговор със скептично настроен мъж, който сякаш отхвърляше всеки негов аргумент. Ала накрая въпросът бе уреден с усмивки и ръкостискане.

— Ще те вземе, обаче трябва да побързаме — съобщи Салим.

Почти тичешком се запътиха към пазара, където турчинът бе закарал пъпешите, и Дани беше представен на Хакан Гюлтепе, едър мъж на тридесетина години с гъсти черни мустаци и златни зъби. Хакан успокоително го потупа по ръката, сякаш бе кон или куче.

— Той не знае английски — осведоми го Салим. — Но ще те закара до Бингьол. Ще ти дам достатъчно пари, за да стигнеш оттам до Анкара — не, не, ще го направя. Но гледай да не се изгубиш. Хакан ще те остави на автогарата в Бингьол, откъдето ще вземеш рейс до Кайсери. Оттам ще се прехвърлиш на автобуса за Анкара. — Той написа тези упътвания на гърба на визитката си и я подаде на Дани заедно с банкнота от десет милиона лири.

Дани не знаеше какво да му каже.

— Ще ти ги върна.

Салим сви рамене.

— Не се безпокой. Това е един от стълбовете на исляма. Да помагаш на бедните… това е дълг. Но искам да запомниш, че освен лоши, в Турция се случват и добри неща.

— Салим…

— Давам ти визитката си — продължи турчинът. — Когато се прибереш, ще ми пратиш имейл, нали?

— Да. Добре. Непременно.

Сбогуваха се и Салим се отдалечи по посока на центъра на селището. Дани го проследи с поглед и отново чу увертюрата на „Вилхелм Тел“. После се качи в кабината на камиона, който изглеждаше същият като на Салим, само че беше натоварен с чували фъстъци. Хакан Гюлтепе оголи зъби в златна усмивка, двигателят се закашля и камионът потегли в нощта под звуците на сантиментална ориенталска мелодия.