Осмият ден

19.

От анкарската автогара до посолството на САЩ на булевард „Ататюрк“ беше далече, ала нямаше избор. Бяха му останали около един милион лири от подаръка на Салим — достатъчно, за да си купи дюнер, но не и да вземе такси. Изяде го в движение, като едва не се задави с парче зелен пипер, когато точно по пладне отекна многократно усиленият вой на мюезина.

След час Дани го видя, неподвижно увиснало в смазващия зной. Знамето. „Знаметооооо!“ Сърцето му се разтуптя. Адамовата му ябълка сякаш се поду. И поне за миг се почувства у дома.

Ала не съвсем.

Винаги бе смятал, че една от главните задачи на американското посолство — на всяко американско посолство — е да помага на американци. На сънародници, които са изпаднали в беда в чужди земи.

Но не.

Служителят от консулския отдел, с когото разговаря, бе негов връстник. Но с това приликата се изчерпваше. Докато Дани носеше взети назаем памучен панталон и фланелка, дипломатът беше облечен в безупречно изгладен тъмносин костюм и бяла риза с червеникавокафява вратовръзка. На бюрото му имаше брой от принстънския „Тори“.

Което накара Дани да се подсмихне и да разкрие забележителния си зъб. Гроздето беше кисело, естествено. Знаеше, че не бива да обвинява консулския служител за това, че самият той носи чужди дрехи, има кръв по сандалите и прилича на побъркан. И все пак… принстънският „Тори“?

Отпуснат назад, дипломатът въртеше стола си и слушаше разказа му с вида на много по-възрастен човек. Изражението му издаваше смесица от скука и неприкрито презрение. Накрая въздъхна и каза:

— Сигурно сте чел пътеводителите. Или сте сърфирал в интернет. Искам да кажа, защо ви е да ходите в района на езерото Ван, за бога?

— Ами…

— Търсил сте си белята.

— Така е — съгласи се Дани. — Това е проблемът. Наистина съм в беда.

— Виждам — подсмихна се консулът и поклати глава. — Но не съм наясно какво очаквате да направя аз.

Забележката смая Дани и отначало не знаеше какво да каже.

— Мислех, че ще можете да ми помогнете — след малко поясни той. — Нали затова сте тук? Да помагате на американци?

Нова въздишка.

— Всъщност това е най-маловажното ми задължение — отбеляза дипломатът.

— Нима?

— Да.

На Дани му се прииска да го удари, но също като глупака пред него и той имаше по-важна задача — да си отиде у дома. За предпочитане — без ръцете му да са закопчани с белезници за колана. Затова преглътна гордостта си.

— Съжалявам, но… какво ме съветвате да направя? Как да се прибера в Щатите? — Хрумна му да прибави „За да мога да ви плащам заплатата“, но успя да се сдържи.

Възпитаникът на Принстън раздразнително го погледна и развъртя капачката на писалката си „Монблан“.

— Казвате, че сте изгубил паспорта си…

— Казах, че ми го откраднаха.

— Точно така. Бил е „откраднат“. Кога?

— Преди три дни.

— И къде се случи това?

— В Догубеязит.

— Къде?

— В Догубеязит.

Дипломатът записа името и вдигна поглед.

— Ами багажът ви?

— Багажът ми ли?

— Да. Дрехите и вещите ви. Куфарите.

— Имах само раница — отвърна Дани. — Не знам какво е станало с нея.

— Ами парите ви? — попита консулът.

Дани поклати глава.

— Взеха ми и портфейла.

— Значи нямате дори шофьорска книжка?

Дани кимна.

— Да. Нито дрехи. Нито пари и каквито и да е документи. Нищо. Нищичко.

Презрително подсмихване.

— Какво казаха в полицията?

— Каква полиция? — учуди се Дани.

— Когато съобщихте за нападението.

— Не съм съобщавал.

— Защо?

Дани сви рамене.

— Бях объркан.

Дипломатът остави писалката и се отпусна назад. После сключи длани в скута си и прониза Дани с хладен поглед, вече убеден, че нещо… не е наред. Погледна часовника на стената — дванадесет и двадесет и шест — въздъхна и побутна някакъв формуляр към него.

— Попълнете го — каза консулът. — Ще се обадим да направим някои проверки — за ваша сметка — и ще ви издадем временен паспорт. Ще ви уредя еднопосочен билет до Вашингтон…

— Благодаря ви.

Мъжът изсумтя.

— Не ми благодарете. Ще е адски скъпо. Не съм ви туристически агент, пък и няма предварителна резервация. Ще получите каквото има. И ще трябва да ни върнете парите до трийсет дни. В противен случай ще прибегнем до съдебни мерки и средствата ви ще бъдат блокирани. — Язвителна усмивка придружи хрумналата му мисъл. — Изобщо имате ли работа?

Дани отвърна на усмивката в същия дух.

— Не. Аз съм творец.

След три часа имаше чисто нов паспорт и малък плик с четири двадесетдоларови банкноти и еднопосочен билет за „Дълес“. Той подписа документ, че е съгласен да върне на хазната на Съединените щати 1751.40 долара. На снимката в паспорта — под многоцветните орли и стрелки — изглеждаше изтощен, като модел в реклама на Калвин Клайн от разцвета на готик модата.

Пренощува в хотел „Спар“, което му струва осем долара и двадесет и пет цента. Скромен, но чист, хотелът беше нещо като чистилище — нито рай, нито ад, а по средата. Отпуснат по гръб на твърдото тясно легло, Дани лежеше в мрака, вперил очи в тавана, и си мислеше за кръвопролитието от предишния ден. Или беше онзи ден? Без вестници и телевизия — и без задължения (освен необходимостта да оцелее) — времето започваше да му се изплъзва. Променяше се и самият той, остаряваше в някои отношения. Усещаше го.

Лайла и Барзан. Перачката. Кучетата. Пръскащата се глава на войника. Спомни си за пистолета. Нарочно го бе оставил до трупа на Реми Барзан, сякаш му връщаше взета назаем книга.

Накрая заспа.

На сутринта взе такси до летището, където в продължение на половин час отговаря на въпроси на пропуска. Това не го изненада. Имаше еднопосочен билет и не носеше багаж. Дрехите му очевидно не бяха негови, панталоните бяха прекалено къси, фланелката беше… турска. Косата му се намираше в особено състояние — прекалено къса за вчесване, прекалено дълга за отмятане с пръсти. После идваха синините и драскотините. Зъбът.

Ако бе полицай, щеше да се арестува.

Макар че в самолета имаше достатъчно свободни места, от посолството не си бяха направили труда да му запазят място до пътеката или до прозорец, затова се озова между осемгодишно момченце и забрадена жена. Едва беше седнал, когато жената повика стюардесата, размени няколко думи с нея и Дани скоро разполагаше с три седалки само за него.

Което го остави с мислите му — този път не за Барзан, а за Кейли. Какво трябваше да направи? Какво можеше да направи? Хрумна му, че може просто да се появи в апартамента с оскърбен и злощастен вид. Но не — патосът нямаше да помогне, нито цветята. За да си върне Кейли, щеше да му се наложи да води цяла кампания. Да я подложи на обсада и дори тогава резултатът бе… неясен.

До пристигането му в анкарското посолство Зебек не можеше да знае къде е (но би могъл да се досети, че още е в Турция). Колко широка беше мрежата му? Можеше ли да проникне в данните на митницата и паспортния контрол? Може би да, може би не. Но скоро или не — щеше да разбере, че Дани се е завърнал в Щатите — и това най-вероятно щеше да се случи скоро.

И какво щеше да направи Дани? Не можеше вечно да бяга. Не бе създаден за това. Никой не беше. Освен всичко останало, не можеше да си представи да изчезне от живота на родителите и приятелите си. Както и на Кейли. Следователно нямаше избор. Никакъв. Трябваше да изобличи Зебек. Като убиец и измамник.

Нищо повече. Само че… как?

Под тях се плъзгаше Атлантическият океан. Стюардесата му даде обезболяващо хапче и скоро той се унесе в изтощена безпаметност, която по-скоро приличаше на кома, отколкото на истински сън. Когато стюардесата го събуди, беше тъмно и самолетът започваше да се спуска към ширналите се светлинни на Вашингтон.

Родителите му все още живееха в къщата на детството му в Александрия, в сенчест квартал само на петнадесет минути от националното летище. Къщата в колониален стил от началото на XX в. и четвърт акровият двор му бяха познати като собствената му длан. Сърцето му се разтуптя, когато приклекна до сандъчето с цветя и заопипва за ключа. В този момент се включиха мощни охранителни прожектори. Дани се вцепени под ярките лъчи, които бяха достатъчни, за да спрат бягство на затворници от затвора в Атика.

„Господи!“ Кога ги бяха поставили?

Той поклати глава и зачака пулсът му да се успокои. След пенсионирането си баща му бе станал горещ последовател на движението „направи си сам“. Дани си отключи и влезе, благодарен, че старецът още не е инсталирал алармена система.

Включи климатика в кухнята и си взе бира от хладилника. Безшумно обиколи къщата, отиде в банята на втория етаж и се съблече. Дълго стоя под горещата вода и остави водните струи да шибат гърба и раменете му, вдигнал лице нагоре със затворени очи. „Животът е прекрасен“ — би си помислил той, ако не бе изпитал и обратното.

Когато горещата вода свърши, Дани уви дебела хавлия на кръста си и се запъти към някогашната си стая на третия етаж. Както подобаваше на най-малкия син, това беше най-малката спалня в къщата — таванско помещение с наклонени стени и много капандури.

Между две от тях имаше гардероб с дрехи, които не бе носил от години, но майка му ги държеше изпрани — очевидно за дни като този. Той остави кърпата да се свлече на пода, избра си чифт дънки и червено горнище на анцуг, бельо и чорапи и се облече, наслаждавайки се на чистите дрехи.

Стаята беше такава, каквато я бе оставил: грубовати дървени мебели, плакат на рок група на едната стена и „ранен Крей“ на другата. На малката етажерка в ъгъла имаше колекция от прашни купи от футболни шампионати и плочка, ознаменуваща второто му място в лекоатлетическия турнир в Уудбридж.

На бюрото се бе събрала купчинка писма — не особено спешни съобщения, които все още се получаваха на адреса на родителите му. Майка му ги събираше и когато през няколко седмици се отбиваше, той ги преглеждаше. Винаги бяха едни и същи: инициативи на възпитаници на неговия колеж, каталози и оферти за кредитни карти — с други думи, обичайните боклуци, само че този път имаше и един плик, който веднага привлече вниманието му. И нямаше нужда да го отваря, за да знае какво съдържа: твърдостта и тежестта му, наред с предписанието да не се препраща, показваше, че е кредитна карта.

Оказа се „Виза“, може би първата сметка, която бе имал. Заради лихвата беше възнамерявал да я закрие, но след като автоматично я бяха подновили, Дани се зарадва. Тя бе валидна до 2004 г. и имаше лимит десет хиляди долара, което в момента я правеше божи дар.

В придружаващото я писмо се посочваше, че трябва да я активира от домашния си телефонен номер — в този случай очевидно от телефона в дома на родителите му. Затова се затътри по коридора до някогашната стая на Кев и набра номера. Докато чакаше да го свържат, прегледа останалите писма. Няколко картички от художествени галерии (изглежда никога не осъвременяваха списъците си с адреси), включително от „Ниън“. Отпред имаше снимка на „Гора и дървета“. Текстът на гърба гласеше:

Обявата изглеждаше страхотно — Лавиния се бе справила отлично. Но, господи! Откриването! Как щеше да се приготви? И с какво?

Накрая отсреща му отговори истински човек и Дани активира картата. След като отклони предложение за „кредитна застраховка“, той затвори, отлепи лепенката от гърба на картата и се върна в стаята си, защото кредитната карта му напомни за пари, а парите му напомниха за…

Гардеробът в неговата стая. Един от онези гардероби от 20-те години на XX в., които побираха само три ризи, два панталона, колан, вратовръзка и сако. Осъзнал необходимостта от повече гардеробно пространство, бащата на Дани бе предприел едно от първите си начинания за усъвършенстване на дома. Това беше квадратна кутия на гърба на гардероба, широка осемдесет сантиметра. В детството му бе служила за хранилище на различните страсти. По едно или друго време Дани беше пазил вътре играчки от „Междузвездни войни“, игри Нинтендо, хокейни наколенки, неопренов водолазен костюм и плавници. Но това бе само в горното отделение. Самият Дани беше направил своя „рационализация“ — двойно дъно, дълбоко около два и половина сантиметра. В това скривалище пазеше броеве на „Плейбой“ и „Пентхауз“, пакети „Марлборо“ и от време на време пластмасови кутии от сандвичи, пълни с марихуана.

Но скривалището не бе предназначено само за преходни увлечения. В него братята бяха крили тайните си спестявания. Целта: да си купят състезателен кон, и по-конкретно арабски. И то не какъв да е, а жребец. И не какъв да е жребец — трябваше да е… черен.

Зад тази идея стоеше известният с мимолетните си въодушевления Кевин, но това нямаше значение. И тримата месеци наред упорито бяха преследвали тази мечта. В началото с по петнадесет долара седмично, спечелени от косене на морави и дребни, останали от пазаруване. Ограничените размери на скривалището налагаха монетите да се обръщат в банкноти. Дани го бе правил всяка седмица. И после — през седмица. След това — през месец… или през няколко месеца.

Накрая Кев преброи спестеното и съобщи, че ще им трябват около триста години, за да спестят достатъчно, за да си купят (вече му бяха дали име) Янки Паша. Затова парите останаха където си бяха в очакване на момента, в който братята ще се разберат за какво да ги похарчат. Което така и не се случи.

Дани клекна, бръкна в скованата от баща му кутия и извади фалшивото дъно. Събра всички банкноти и когато ги преброи, установи, че възлизат на сто осемдесет и два долара.

Като „джобни пари“ пачката в най-добрия случай беше неудобна за носене, защото нямаше да му позволи да затвори портфейла си. Той отиде в кухнята, намери ластиче в „чекмеджето за дреболии“ до печката и сгъна парите на дебел цилиндър. Пъхна ги в джоба си и изпъшка, когато видя, че прилича на извратен тип.

Нищо не можеше да направи. Дани обиколи къщата, помисли си дали да не спи на голямото легло в спалнята на родителите си, но когато влезе в стаята, му се стори нередно. Въпреки че собственият му креват бе къс и тесен, таванската стаичка беше негово убежище в детството и юношеството му. И сега нямаше да е по-различно.

Птиците го събудиха в шест. Майка му ги хранеше и дори плащаше на едно съседско хлапе да ги „държи във форма“, докато я няма. Бодливата зеленика пред прозореца му сякаш бе подслонила цяло ято. Той слезе долу и си направи кафе, после седна до прозореца към градината и започна да драска в един от тефтерите на баща си.

Искаше да се обади на някого — особено на Кейли. Или на братята си. Или на родителите си. Но не. Така само щеше да ги изложи на опасност и нищо нямаше да спечели — освен утеха. А не беше такъв егоист. Освен това не бе готов да се изправи пред онова студено дакотско изражение, изписващо се на лицето на Кейли, когато беше ядосана на някого или се чувстваше измамена. По-добре — по-безопасно — бе да остави Зебек да си мисли, че са скъсали (което — ако не станеше чудо — си беше вярно).

Тефтерът вече бе покрит с черти и точици. Дани се замисли за миг, после написа:

Той вдигна телефонната слушалка и набра номер, който знаеше наизуст — „Фелнър Асошиейтс“. Когато се включи централата, набра вътрешния на Мамаду.

Тих глас разсеяно отговори:

— Боасо.

— Дю? Обажда се…

Щрак.

Дани озадачено зяпна телефона. Отново набра. Включи се телефонен секретар. „Може да не е сам“ — помисли си той и си наля втора чаша кафе. По-късно щеше да потърси Дю в апартамента му.

Ала не се наложи, защото след няколко минути телефонът иззвъня и когато вдигна, отсреща се разнесе задъханият глас на Мамаду. Наблизо се чуваше автомобилен рев.

— Какво си мислиш, по дяволите? — избухна Дю. — Да не си се побъркал?

— Съмнявам се — отвърна Дани. — Какви ги говориш?

— Първо лишаваш фирмата от един от най-големите й клиенти. „Фелнър“ са бесни, но това не е толкова кофти, щото клиентът сам е дошъл при теб, нали така?

— Да.

— Само че после ти се обръщаш към мен — твоя нещастен афроамерикански приятел — и искаш да ти направя досие на оня човек, което ме превръща в нещо като съучастник.

— В какво? — попита Дани.

— Ти в какво мислиш?

— Не знам. Не знам за какво говорим.

— В промишлен шпионаж! — извика Дю.

— Какво?!

— Така му викат. Започваш да работиш за оня тип, използваш всевъзможни фирмени сведения…

— О, я стига…

— Ще те попитам нещо — каза Дю.

— Добре — обзет от все по-силно безпокойство, отвърна Дани.

— Да си намирал нечий компютър? В Италия?

— Да.

— И си се представил за ченге, нали?

— Ами…

— Господи, човече! Ще отидеш в пандиза!

— Дю…

— Това не са глупости — тоя Зебек е наел фирмата да те открие!

— Успокой се — рече Дани. — Не е така, както изглежда.

— Казвам ти: ти си най-важната ни задача! В момента разговарям по телефона с най-издирвания от нас човек!

Хмннн… Дани дълбоко си пое дъх. Надяваше се, че Мамаду ще използва възможността да направи същото.

— Кой се занимава със случая?

— Писарчик.

Уф! Допреди година Писарчик бе оглавявал оперативния сектор на ЦРУ.

— Ако бях на твое място, нямаше да се появявам на обществени места — каза Дю. — Всъщност ако бях на твое място, щях да помисля за… Йокохама. Или за нещо като Беринговия пролив.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че апартаментът ти е под денонощно наблюдение. — Той изчака, за да го остави да смели тази информация. — Знаеш ли колко струва това? Три двучленни екипа по двайсет и четири часа седем дни в седмицата?

Дани изпъшка.

— Къде другаде?

— Навсякъде! Писарчик си е закачил карта със знаменца на стената: галерията, твоето студио, къщата на вашите, офиса на Кейли…

— Къщата на нашите ли?

— Казах ти — навсякъде. Даже е наел един местен да държи под око вилата на родителите ти в Мейн. Затова забрави за там. Обаче само апартаментът в Адамс-Морган е под денонощно наблюдение. Навсякъде другаде минават патрули.

На Дани му хрумна нещо.

— Тогава откъде знаеш къде съм?

— Много сложно! Имам проследяващо устройство.

Дани въздъхна. Чуваше трафика от отсрещния край.

— Длъжник съм ти — накрая каза той.

— Има още нещо!

— За какво? — попита Дани.

— За фирмата на Зебек.

— Система…

— Не тази — прекъсна го Дю. — Онази на крайбрежието, ВСС.

— И?

— Занимава се с нанотехнология.

— И какво е това? — попита Дани.

— Следващата дума на техниката. Чаткаш ли?

— Не.

— Това е нещо, което… ще промени всичко.

— Нима?

— Аха.

— И как ще стане това?

— Не знам. Въпросът е, че става дума за нещо малко. Съвсем малко. За създаване на разни неща — като в природата. Само че са роботи — големи колкото молекули. Точно тези роботи са като… протеини. И с това се занимава тоя Зебек. Формално ВСС е клон на италианската компания, но повярвай ми, в случая опашката върти кучето, ако се сещаш какво имам предвид.

Дани тъкмо се канеше да отговори утвърдително, когато звънецът на входната врата избухна в главата му като бомба — и сърцето му се разтуптя.

— Някой е на вратата — прошепна той.

— Ами не отваряй.

Дани се озърна. Никой не можеше да го види там. И в къщата не светеше. Беше сутрин и кухнята бе най-светлото помещение.

Притиснал слушалката към ухото си, той отиде в трапезарията, където затворените с капаци прозорци гледаха към улицата. Надникна през летвите на капаците и видя, че пред входа стоят двама мъже в костюми. На вратата отново се позвъни.

— Мъже в костюми — прошепна Дани.

— Познаваш ли ги?

— Не.

— Тогава сигурно са подизпълнители.

— Сигурно — съгласи се Дани.

Единият мъж долепи нос към прозореца до вратата, замижа с дясното око и надникна в къщата. След миг каза нещо на другия и двамата се върнаха в колата си — сива тойота, паркирана оттатък улицата пред къщата на семейство Ланман. Дани зачака да потеглят, но… те си седяха вътре.

— Просто седят там — каза той.

— Къде?

— В колата.

— Ами тогава изчакай да си отидат — посъветва го Дю. — Имат адски дълъг списък с места. След половин час ще изчезнат.

— И после?

Дю се подсмихна.

— После си вдигаш чуковете. И започваш да учиш чужди езици.

Намери стара раница в килера, взе чисти дрехи от скрина в стаята си, прибави няколко фланелки и боксерки, четка за зъби и самобръсначка. Провери дали си е взел паспорта, новата кредитна карта и банкнотите от скривалището. Накрая седна с едно старо списание и зачака.

Дю очевидно не говореше празни приказки. След двадесет и пет минути тойотата изрева и се отдалечи от тротоара. Дани изчака още десет минути, в случай че се върнат, после излезе през вратата на гаража, която беше скрита зад огромна камелия. Провря се през гъсталака и си спомни колко много пъти се е промъквал в къщата по този път като малък. Докато прекосяваше двора на семейство Уайтстоун, се почувства малко глупаво и театрално. Но си спомни за Реми Барзан. За Инзаги. За Крис Терио.

Метростанцията на Кинг стрийт се намираше само на няколко преки. Когато стигна, той пъхна две еднодоларови банкноти в автомата, взе мотриса по синята линия и отиде до Рослин — група небостъргачи на брега на Потомак срещу Джорджтаун.

Мислеше си за нанотехнологията. Малкото, което знаеше, повече се дължеше на едно полузабравено радиопредаване, отколкото на получената от Дю информация. Беше го слушал в колата на път за Харпърс Фери заедно с Кейли.

Мамаду имаше право: основната идея бе създаване на машини, способни да функционират на атомно равнище. Така нещата можеха да се изграждат от начало до край. Вместо да се пробива скала, за да се добиват диаманти, те можеха да се произвеждат атом по атом — точно като в природата. На теория почти всичко можеше да се създаде — диамантена решетка или идеална роза — от материали като морска вода, въздух и пясък. И най-важното не бе какво могат да създават машините, а какво ще са в състояние да правят някой ден. Действайки на атомно равнище, те можеха да възстановят озоновия слой, да откриват и унищожават замърсителите във водоизточниците и още много други неща.

Мотрисата мина през Кристал Сити, Пентагон Сити, Пентагона. Дани се замисли за къщата на Крис Терио и конкретно за лавицата в кабинета му. Освен всички онези томове върху религията, той бе видял книги, чието място определено не беше там. Не си спомняше заглавията, но едното бе точно за протеинови компютри, а друго — за нанотехнология.

Следователно Терио се беше натъкнал на тази следа и бе научил достатъчно, за да се свърже с Пател. А какъв беше Пател? Технически директор на „Вери Смол Системс“. А какво бе ВСС? Според Реми Барзан това бе любимата рожба на Зебек. И гореше пари като че ли настъпваше свършекът на света.

В самия Джорджтаун нямаше станция на метрото. Когато го бяха строили, богатите обитатели на квартала се бяха безпокоили „какви хора“ ще използват масовия транспорт.

Дани се качи с ескалатора в Рослин и излезе в дневния зной, заобиколен от двадесет-тридесететажни сгради. Рослин винаги му се виждаше странен. Той попадаше извън границите на Вашингтон, в които бе забранено високото строителство и сякаш се издигаше насред пустошта — архитектурен еквивалент на Ейърс Рок. Сребристите небостъргачи блестяха на слънцето, докато Дани прекосяваше Кий Бридж.

Отдалечен на безопасно разстояние от търговския център на града, университетският кампус на Джорджтаун беше изграден около старомоден площад. Дани влезе в университетската библиотека и с удоволствие вдъхна студения въздух, който го обгърна.

По време на работата си във „Фелнър“ отдавна бе разбрал, че повечето университети щедро раздават ресурсите си. Въпреки че трябваше да имаш карта, за да поръчваш книгите, изглежда никой не обръщаше голямо внимание кой използва компютрите и справочните материали. Предполагаше се, че си студент или преподавател.

Той се настани в края на една дълга маса, влезе в базата данни на Лексис/Нексис и потърси статии във вестници и списания, в които се споменаваше името на Джейсън Пател.

За разлика от „самоубийството“ на Крис Терио, смъртта на Пател беше жестоко и неразкрито убийство, нашумял случай, подробно отразен от пресата. Трябваше му само около минута, за да получи сто двадесет и шест резултата — от текстове на репортажи по Ем Ес Ен Би Си до статии и некролози в „Сан Хосе Мъркюри“ и други по-малки вестници.

Търсеше главно имена. Приятели, роднини, колеги — всички, които са познавали Пател и можеше да се съгласят да поговорят с него. Разпечата няколко от репортажите и кликна на НОВО ТЪРСЕНЕ.

Искаше да види какво има в мрежата за „Вери Смол Системс“ или ВСС. Оказа се, че не е много — само двадесет и седем резултата, което си бе почти нищо, като се имаше предвид, че Нексис съдържа дори най-неизвестните специализирани списания.

Провери всеки от резултатите и установи, че повечето се въртят около конференция за протеиновия инженеринг, проведена преди три години във Филаделфия. ВСС бяха осигурили залата и организаторите на конференцията споменаваха този факт в изявлението си за пресата.

Търсенето на „Зереван Зебек“ даде още по-малко резултати. Дани се удиви, че толкова богат човек може да е толкова дискретен.

Накрая излезе от Нексис, прехвърли се на друг компютър и порови в мрежата за нещо върху нанотехнологията. Въведе думата „нанотехнология“ в търсачката Google и почти незабавно беше възнаграден с близо половин милион резултата. След като ги преглежда в продължение на повече от час, той разпечата десетина статии по въпроса.

Подреди разпечатките на спретната купчинка и излезе да потърси нещо за ядене. Отби се в един магазин на Ем стрийт и си купи папка за материалите. После прекоси улицата в търсене на пицария и седна в ъгъла, надалеч от прозорците. Докато чакаше поръчката си, отново прегледа някои от документите.

След час пицата вече бе история и докато пиеше второто си кафе, той знаеше доста повече за Джейсън Пател и неговото убийство. Официалният некролог беше в „Къпъртино Куриър“. В него се отбелязваше, че Пател завършил компютърни науки и молекулярна биология в Бъркли и Калифорнийската политехника. След защита на докторат се хабилитирал в Масачузетския технически институт, публикувал множество статии и получил наградата „Сидран“ за проучвания в областта на микроелектромеханичните системи (МЕМС). Бил четиридесет и две годишен. Сестра му Индира живеела в Делхи, а „партньорът“ му Глен Ънгър — в Къпъртино.

Неясните изявления на полицейските говорители за „важни улики“ и алюзии за „престъпление от страст“ бяха заровени под ужасяващите подробности, повечето разкрити от потресени полицаи, натъкнали се на трупа на Пател в пустинята.

Имаше интересно интервю с един археолог, който предполагаше, че начинът, по който бил оставен Пател, бил идентичен с древните погребални обреди на някои индиански племена. Това се наричало „екскарнация“ — труповете се оставяли така, че птиците да изкълват плътта. Професорът обясняваше, че тази практика била изключително стара, все още се спазвала от някои секти в Близкия изток и била свързана с мита за Прометей. Според учения убийството на Пател наподобявало главното събитие, свързано с християнската вяра. Племената и сектите, които упражнявали екскарнация, я прилагали като ритуал чак след смъртта и използвали гробища или платформи, където оставяли труповете. Пател обаче бил жив, когато тялото му било пронизано с десетки бодли от кактуси и бил завързан на кръстовидното юково дърво.

Разпнат.